Герги Попов
Силен и здрав като канара беше Русин. Никой не знаеше откъде беше дошъл този левент, коя майка го бе родила, къде слънцето го беше за пръв път огряло. Мълчалив и загрижен беше къдрокосият младеж. Не помнеше или не искаше да разказва и хората за него нищо не знаеха освен че се казва Русин. А че беше чужденец името го издаваше. Не само в селото Боровица, но и по цялото Поломие такова име не се срещаше.
Сиромах беше и с ратайство се препитаваше; ще покоси или ще пожъне чужд имот, ще заколи някое бравче или ще нацепи дърва, а и селският кладенец се намираше там долу в козловска долчинка, единствен и далеч от селото, та хората с чебъри и котли носеха вода. Русин и вода донасяше в по-заможните къщи и то за един хляб да поприхапне. Каквото му дадяха, не се сърдеше, а и не искаше повече. Понякога и остатъци от качамака го задоволяваха. Търсеха го навсякъде и тук и там, че беше силен и сръчен, докато най-после селският чорбаджия Еленко на един Гергьовден го глави за овчар на стадото си. Светнаха очите на измъчения момък. Зарадва се, че хлябът му беше вече сигурен, но още повече се зарадва Русин, че чорбаджи Еленко имаше единствена дъщеря, най-красивата и най-уважаваната мома в селото.
А тя не беше каква да е мома. Очи имаше изписани като на икона, все засмени и игриви. В тях имаше и сила и блясък, и красота. Очи, които не се забравят, щом веднъж се видят. Сякаш някакво вълшебство се криеше в тях, което придаваше прелест на целия образ. Имаше румени бузи и тъмни коси, сякаш в смола натопени.
А Русин от сърце гледаше стадото на чорбаджията. Да-
73
ли нему искаше да угоди, или се престараваше за светлия поглед на Борянка, но цели часове той старателно решеше загладения косъм на чорбаджийския жребец, когото така беше приучил и приласкал към себе си, че достатъчно беше да му свирне и жребецът, наостряше малките си уши, изправяше шия, изцвилваше, потреперваше цял и тръгваше към Русин. И изглежда всичко младият ратай вършеше само да зарадва и затрогне сърцето на хубавата чорбаджийска щерка.
Работлив и пъргав беше Русин. От сутрин до вечер не спираше. И скоро да една-две години израсна левент юнак, закърши едра яка снага, светнаха сините му очи, набодоха малки руси мустачки. Започнаха селските моми да се заглеждат в ратая, да шушукат зад гърба му. Не оставаше назад и чорбаджийската щерка. Когато го виждаше и тя сама не знаеше защо, но страните й поруменяваха и макар че чорбаджийската гордост не я напускаше, беше й приятно и все гледаше да се завърти за едно или друго около Русин.
Понякога, като седеше на високия чардак, тя не изпускаше от поглед младия аргатин, усмивка грейваше на алените й устни и неясни сладостни чувства я вълнуваха. Суетата на чорбаджийското достойнство обаче, въпреки пламъка в сърцето й, поставяше преграда за нещо повече.
А и сиромашкото сърце на Русин не се осмеляваше, нито мисълта му допускаше, че тази горда девойка един ден може да му бъде жена. Светът така е устроен — с примирение мислеше неговият неспокоен ум. Бедният да си гледа беднотията. За него не е дадено да се равни с чорбаджията.
И все пак той забелязваше понякога, че Борянка го поглеждаше, макар и тайно, е известно любопитство. А срещнеха ли им се очите, някакъв пламък заиграваше в сърцата и на двамата.
Свиваше се клетото сърце на Русин. Упрекваше се, съмняваше се ... може би така му се струваше всичко това. Може би не я разбира ... ами ако я оскърби? Та той е само един аргатин, слуга на чорбаджията, слуга значи и на нея и нищо повече. Утре може да го натири. А той чувствуваше мислите си объркани, раздумваше се сам, а после още по-остри мисли опепеляваха сърцето му. Не е лъжица това за неговите уста. Сиромахът си е сиромах, чорбаджията си е чорбаджия. Може ли ратаят на чорбаджията, неизвестният и
74
незнайният Русин, без род и семейство, да люби такава знатна щерка?
И често натъжен и утрепан от работа, Русин замислен хвърляше далечен и безнадежден поглед към върховете на боровишкия камък. Често спираше погледа си към по-далечната скала Длъгнеш, и към запустелите зидове на старата крепост. Взираше се в синьото небе, но нищо не можеше да измисли ...
Скромен, понякога дори стеснителен, иначе юначен и красив беше Русин. Но тук в Боровишкия дол, сякаш му беше хвърлен пъпът и тук чувствуваше сърцето си, като че беше забило корени. На хорището, по друмищата, свенливо го поглеждаха и други моми, хубави избуели, но Русин смирено отклоняваше погледа си ... другаде бягаше мисълта му.
А горе над селото, между двата големи камъка — Длъгнеш и Боров камък — отколе време, незапомнено и далечно се простираше висящият мост, така че свързваше тези две скали. Там някъде около Длъгнеш, около тази висока и права скала, още се виждаха руините на стар замък или крепост, която този въжен мост свързваше с боровишкия камък, откъдето се влизаше. Там в празнични и неделни дни, по въжения мост и под хладните сенки на боровете, момите и ергените си правеха разходките. Чуваха се техните звънливи смехове, младежки песни и закачки, а понякога и тих любовен шепот. А въженият мост се люлееше като гергьовска люлка.
Един ден, когато чистеше и приглаждаше е кърпа косъма на красивия жребец, неусетно при Русин се вмъкна Борянка. Тя закачливо се усмихваше, дори дръпна Русин за сетрето и се изсмя. Стресна се Русин, трепна му сърцето. Гледаше в нейните кадифени очи, а те, ще то изгорят. Пък тя все се смее и го гледа с такъв огнен поглед, сякаш за пръв път го виждаше ... И така, както стоеше замаян, към него пристъпи Борянка, придърпа го към себе си и залепи малиновите си устни в неговите. Любовта е необуздан кон ... развихри се младежкото сърце на Русин, затуптя буйната кръв по жилите му и той несръчно сграбчи нежния стан на девойката и така я стисна, че ребрата й препукаха ...
— Ух, какъв си, Русине ... ще ми потрошиш ребрата — упрекна го тя.
— Ще ми пристанеш ли? — въздъхна сиромашкото сърце на Русин, който от умиление и блаженство, не знаеше какво говори.
75
Но в този момент Борянка се измъкна от прегръдките му и студено и гордо се изсмя.
Можеше ли такова златно и чисто сърце, каквото носеше Русин, да долови преструвката на чорбаджийската щерка?
Тя се смееше и в смеха си му подхвърли:
— Ставам твоя, ако минеш въжения мост с Дорчо.
— За тебе и в пъкъла влизам ... камо ли? — а другата мисъл го парна като зефирена ласка: — и най-силният вятър не трае вечно. Женско сърце ще се отпусне — с радост мислеше Русин.
И докато Борянка се осъзнае, Русин приглади шията на коня, метна се на гърба му и в галоп изкачи хълмието, прекоси лозята на Катунище и Чрешняр и се отправи към входа на висящия мост.
— Луд ли е! — Тя гледаше е изумени очи и вледеняваща мисъл. Нима нейната шега Русин я взе за истина. — Борянка напъна млади гърди и се провикна, но гласът й замря в околния пустош ...
А Русин вече напето пристъпваше по въжения мост. Но неравната и енергична стъпка на дорестия жребец, така разлюля моста, че жребецът заедно с конника се сринаха в пропастта ...
Писна чорбаджийската щерка ... но беше късно. Когато отидоха горе, намериха Русин и жребеца мъртви. Чорбаджи Еленко пламна целият, развика се ядосан за хубавия жребец:
— Язък, хубава стока пропадна, брей ... а за Русин две милозливи думи не продума.
От този ден бабката между Длъгнеш и Боров камък се запомни като Русинова бабка.
Но в същия ден хоризонтът бързо се помрачи. Небето се покри с черни облаци. Вятърът бясно притискаше върховете на алените боровики, огъваше ги, бучеше из тях, готов сякаш да ги изтръгне. Заръмя. Едри капки дъжд затрополиха. Затрещя. Гръмове и светкавици разтърсиха околността ... ливна проливен дъжд, ден, два, седмица ... четиридесет дни запомниха хората непрекъснат дъжд. Натежаха боровете, емълчаха се птиците, продъни се сякаш небето. Ревна долът като селски бик. Свлече се голината под Венеца, а водата отнесе орнището, където ставаше хорото, събаряше къщи и обори, отвлече хора и животни ... Сринаха се и чардаците на чорбаджи Еленко, та не остана камък вър-
76
ху камък ... Само черквата и хижата на стария килиен даскал, които бяха високо над дола, останаха невредими ... Когато всичко затихна и небето се проясни, една заран откриха Борянка, зарита в пясъците край сегашното село Боровица.