Георги Попов
Тоя ден младият дервиш Абдията беше неспокоен. Дори в молитвите си към аллаха не виждаше друго освен нейния образ. И аллах сякаш се беше отказал от него. Похлупил очи към земята, мисълта му бягаше по алеята за горския извор към шубраците на Любовния камък. Устните му механически и захласнато мълвяха някаква молитвена наустница, но в жарещия му поглед се мяркаше тя — ученичката от килийното училище на гърбавия даскал. Такава, каквато я познаваше, каквато я срещаше по чаршията и горе на камъка, където тя се виждаше всяка вечер с един младеж. Заруменялото светло лице, от което усмивката не слизаше, трапчинките на розовите бузи, разплетените коси, сресани на път, облите скули, изопнатият сукман, тя, дъщерята на Станоя коюмджията, който държеше дюкян на пазарската улица, не излизаше от ума му.
А молитвеният дом не беше далеч от килийното училище. Делеше ги само малкият сокак. И Абдията, седнал на пейката под големия орех в празните сутрешни часове, чуваше високия гърлен глас на гърбавия даскал, който учеше децата, вслушваше се в шума, който идваше от школото, и в почивките между часовете, чуваше гласове, като при разроен пчелен кошер.
Понякога в малката джамия на текето в сънна унесеност го приспиваше словото на хаджията. До него в умна замислен ост и молитвена преданост слушаха наредени и другите братя дервиши Мекуш, Мустафа, Кабул, Юсуф и още други с големи бели кауци на главите, коленичили в молитвено бдение ...
— Аллах, аллах, хай ярапим аллах ...
— Чок шей — мислеше той, но мисълта му бягаше там,
131
горе, към онзи усамотен камък, където беше видял Латинка — школничката
от килийното училище да се гуши в пазвите на момъка и да разменя ласките
си със сина на Бино казанджията.
Ученичката (в дъното Мадоната)
Този ден той не успя пет пъти да измие очите, ушите и нозете си и толкова пъти се моли на аллаха. Мисълта му беше заета другаде. И след Акшам намаз той дебнеше да се отскубне от високата ограда на текето и да отиде там, в гъстия шубрак при Любовния камък. Слушаше потайните слова на влюбените, гледаше с пламнали бузи и кръвта му биеше по слепоочието, сякаш ще потече по гладкото му чело. Дебнеше ги като звяр, който чака газелата на водопой, а в погледа му, див и несвястен, беше изписано бяс и похотливост.
Безсилен беше да направи нещо повече и това го влудяваше. Левент беше Милотин, с широки плещи и здрави ръ-
132
це, мечка да хване, ще я събори. А той Абдията, беше нисък слаб и кощиляв младеж.
„Аллахън иши — мислеше той. — Щом не може така, хитростта ще помогне.” И той на другия ден се запъти право при каймакамина на града. Наклевети невинния младеж в бунтарски сплетни, за които синът на Бино казанджията не беше и помислил.
— Бунтува хората от църковната махала, каймакам ефен ди, срещал се с хората от дружината на хайдут Велко, хули аллаха и дига гяурската си глава срещу свещения ни падишах ...
Още същия ден Милотин беше запрян в кумбите на крепостта — влажни, тъмни и неприветливи.
— Може и да го пуснат — мислеше Абдията, — но тази вечер Латинка ще бъде моя ...
Вечерта, когато луната показваше бледия си лик над Венеца и меката светлина обля студените скали, Латинка се отправи за срещата със своя любим горе на усамотения Любовен камък. Но вместо любимият из шубраците изскокна, като дявол из въртоп, преоблеченият дервиш. Той впи ръце в младата й плът, но тя с един замах се откопчи от нечистите му ръце и с разкъсана блуза полетя като стрела към панаирската ливада. Абдията, разгневен и настървен, хукна след нея. Широката му дреха се мяташе по драки и шубраци, парчета се късаха от халата, но можеше ли да стигне подгонена сърна? Докато той прекосяваше ливадата, девойката беше стигнала пред изправените скали. Грохнала от умора и уплаха, сърцето й биеше сякаш ще изхвръкне от младежките гърди. Но друг избор нямаше. С продрани нозе, с оросено от кръв лице, издраскано от шипки и глогинки, тя започна да се катери между процепите на отвесните скали. С тряскава бързина хващаше треви и шубраци, ронеха се камъни под ръцете й, но тя бързаше да изкачи скалата и да се скрие в затулената пещера. А беше чувала, че горе по скалите в задънена хралупа живееше отколе мечка стръвница ... „Но по-добре мечка стръвница да ме разкъса, отколкото да се гаври с мен разбесуваният дервиш” — мислеше уплашената девойка.
Опряна на скалите, с разтуптяно сърце, задъхана и бледа, с последни усилия тя прехапа ръба на скалата и отмаляла се отпусна върху площадката. А под нея пропастта зееше като отворен кладенец... Едва се съвзела, тя чуваше, че отдолу дервишът напира, шумоли между драките и с усилия се катери по склата ... Но в този момент, когато дигна глава, Ла-
133
тинка с ужас забеляза, че срещу нея, като сянка се провира между камъните
и дървесата огромното туловище на мечката стръвница. Дали беше подушила
човешкия мирис на младата плът или случайно минаваше? Но щом зърна девойката,
от уплаха или що, мечката се изправи с целия си ръст и ревна така, че цялата
околност потрепера.
Мечката и дервишът
Вледеняващи тръпки полазиха по тялото на Латинка. В страха и изумлението си тя с отчаяние прошепна:
— Боже, смили се... превърни ме в камък... Зад мене е дервиш, отпред мечка ме дебне...
134
Повече нищо не можа да каже... защото в ти миг чудото стана. Всичко наоколо сякаш с един замах св вкамени. Замря сърцето на девойката с поглед, отправен към светналия град, откъдето чакаше Милотин да дойде на помощ. Дервишът също се превърна в камък, така както беше спрял до изправената скала. А мечката в целия си ръст и до ден днешен стои като паметник над дефилето.
Когато пуснаха невинния момък от крепостта Хумба и той научи за нерадостната участ на своята любима, заплака и сълзите му като две бистри струи потекоха като прохладно изворче из дефилето. Там чешма се изгради и от чучура рукнаха бистри като сълзи чудотворни води.
От този момент чешмата се помни с най-хубавта вода наречена Субашин (истинска) вода...