Кръстьо Джонов
За Борис, слугата на Димитър Велков, никой нищо не знае. Едни казват, че дошел от някакво шопско село. Други, че бил влах от видинските села, а трети, че било момче на тукашния наш Торлашки край.
Много хора знаят само това, че преди няколко години тук го довел един сърбин, казал, че момчето е сираче, и помолил тукашния чорбаджия Димитър да го прибере, за да го слуша за хляба.
Останало момчето, но скоро с държането си заставило всички в къщата на Димитър да го обикнат като свое. Да му се радват и да го уважават. Да не позволяват никому да казва, че това дете е чуждо, а че е тяхно.
Като Борис нямало момче не само в нашето малко селце, но нямало такова и в съседните села. То било умно и послушно. Умеело да работи на полето, знаело да дои крави и овце, можело да прави коли и дървени плугове. Знаело само да отиде на воденица, да смели брашното и да се върне. За него казват, че то не се учи сега, а научено се е родило. Дарбите му нямали край. То могло да се надпява с горските славей, да се надсвирва с дроздовете в храстите, а когато засвирвало с медния си кавал, беловласите старци се подпирали на своите изкривени патерици и с часове го слушали.
— Какъв хубав момък! Колко много знае и умее. Защо не е син на Димитър, за да полетят и краката си да изтрошат по него всички моми от селото. А то бедно. Слуга. Без баща, без майка, кой знае коя где го е захвърлила — думаха старите жени и слагаха ръце на челата си, за да го изгледат по-добре и да се порадват на правото му чело, на черните му очи, на буйната му къдрава коса, на белите му зъби, на стройната му фигура, на твърдите му стъпки.
179
— Слушай, Елено, ела по-близо до плета. Научих нещо важно, та рекох с теб да го споделя. То знам ли дали трябва да се приказва, по-е хубаво да се мълчи. Та нали народът казва: че мълчанието е злато, но не мога, Елено, на баба съм се метнала. Нали за нея казват, че залъкът си от устата хвърляла, за да отиде на приказки с махленските жени. Хубаво е, сестро, човек да мълчи. Мъчех се цяла нощ, но тази нощ няма да изтрая. Та те това съм аз. Науча ли нещо и ако не го кажа на комшията, не мога нито да ям, нито да спя. Засяда ми нещо като буца на гърлото, място не си намирам. Та, сестро, от тебе не ме е страх, ама знам ли и ти да не си като мен, та да разнасяме хората по цялото село. Та ще кажа само на теб, макар че оная Петровица на тръгване ми каза на теб да не съм казвала.
— Няма ли ма, сестро, ма сестричко, в село момче за нея. Защо се е повела с този чужди човек. Па остави му всичко друго, ами казват, че бил и копеле. Бил там на някаква си, която го родила и го е захвърлила, без да е кръстен, без да е миросан и даже без в църква да е унасян. Па за него казват, че то и сега в църква не влиза. На мене не ми трябва нито църква, нито поп — така думало копелето.
— Хубав бил, защо й е тази хубост? На китка ли ще го кичи или в градина ще го засажда? Я виж моя Санди. Викаха му всички да не ме взима, че ми били криви устата .Но той никого не слуша. Ожени се за мен. Донесох му двадесет декари имот, па зле ли му е сега?
Язък, сестро, язък за бай Анто. Богат човек, имотен. На неговото богатство човек за зет ще му дойде чак от Кутловица, а тя дъщеря му се повела с това голо копеле, със слугата на Димитър Велков. Па отде да знаеш, ма Елено, Димитър и Анто се мразят, може би тази свещ Димитър му пали. Подучил е слугата си по Елица да тръгне, а ние, сестро, жените сме дългокоси, но сме плиткоумни. Посвирило копелето с кавала и хоп на въдицата голям шаран. Ама май че повече от шаран ще е за този просешки син Елица, то ще бъде нещо като есетра или моруна.
Та съм пошла, Елено, при Анто. Ще му разкажа всичко, па каквото ще. Чедо му е Елица. Язък, Елено, язък за Анто, язък за добрия човек. А това не било лъжа. Вижда ли ги заедно няколко пъти. А оная вечер ми каза моят син ги видял сам той. Видял как Елица слага китката на шапката на Борис и моят син, като видял това, лошо му станало. Щяло момчето ми да пропадне. Ти знаеш, ма Елено, какъв голям мерак има
180
за Елица моя Пешо. А она му намира мана. Устата ти са кай криви, като на майка ти, глупав си, му думала, като майка си и какво ли още не му казала. Един ден, когато Пешо поискал да й напие котлите, не му дала даже и да се доближи до нея. Ох! Подлуди ми момчето тази Елица.. Та и моят мерак е голям за нея. А оно не толкова за нея, колкото съм мераклия тя да ми стане снаха и тогава голямата нива в Лазене ще бъде наша. Ще премахнеме трънето от слога. Ще отсечем голямата трънлива слива и всичко ще бъде наше. Мерак имам аз и от младото време с Анто сваха да стана.
— Хайде сега сбогом, па това, гдето си гълчахме, нека тук да си остане!
— Слушай, Анто, не съм враг на чедото ти. Това, гдето ти казах, е самата истина. Моят син, мой Пешо с очите си ги видял. Китката от главата си свалила, па на шапката му я забола .Ти си мъж, ти можеш всичко. Ще я затвориш в къщи. Ще поседи няколко дена, ще викнеш наш Пешо и ще ги ожениш. Ще се посърди Елица, ще поплаче няколко дена и всичко ще мине. Па можеш и друго да направиш. Можеш да дадеш на твоя слуга няколко гроша. Една нощ сбили се там на седянката. Твоят Муклес да замахне с камъка, та в главата. Да убие копелето. Няма майка, няма баща, кой ще го търси А остане ли без него, тя бързо ще се съгласи да се ожени за наш Пешо.
— Хайде, Анто, хайде не се отчайвай. Не свеждай глава на като млада тъкачка, на която се оплитат нишките!
— Тате, знам, че няма да се помириш. Знам, че ти слушаш онази кривоустата. Знам, че искаш Пешо зет да ти стане. Пешо твой зет може да стане, но мой мъж никога. Аз, тате, нося не само твоето сърце, но нося и твоя инат. Ще умра хиляди пъти, но онова, което не обичам, не го ща! Тате, аз тук не съм сама. Аз доведох и Борис. Доведох го да ти каже и той онова, което ние с мама хиляди пъти сме ти казвали. Да ти кажа, тате, че ние се обичаме и че нашата обич смърт не може да раздели.
— Обичате се казваш. Права беше кривоустата. Аз трябваше най-напред да свърша с това копеле. Но сега е късно.
— Вън! Напуснете къщата ми! Дайте ми ножа! Донесете и пушката. Искам и двамата тук да убия. Донесете ми ножа! Искам да отрежа главата на своята непокорница, която е решила рода да си почерни, за немиросани синове да се жени. Елица грабна ръката на своя любим и каза:
— Ела, Борисе, ще бягаме и никога вече при него няма да се върнем. Ела, ще се качим на големия камък и ще скочим заедно двама от него. Аз искам заедно двама да умрем. Искам баща ми свободен да бъде. Искам родът му чист да остане. Ето, ние с теб сме вече на върха. Оттук се виждат всички махали на нашето село. Нощта е лунна. Дай двама заедно да се порадваме на този свят, който ние с тебе така много обичаме! Да погледаме луната, на която аз толкова пъти целувах твоите хубави коси! Да послушаме ромона на листата и плискането на водите на нашата хубава река Лом. Да чуем за последен път зловещата песен на бухала. Искам през къдравите ти коси да видя ония малки звездички, които всяка вечер танцуваха над нашите допрени глави!
— Слушай, Елено, тази вечер непрокопсаницата Елица завела онова копеле Борис при баща си. Но баща й взел ножа и щял да заколи и двамата. Спасили се, като избягали в гората.
— Не в гората, Кево, знам, ти ги мразиш. Искаше твоят син за Елица да се жени. Но трябваше да разбереш не само ти, а това да разбере и нейният баща. Да разберат всички, че Борис и Елица се обичат. Че Елица е умна, че тя никога няма да се съгласи да остави Борис и да вземе други. Не веднаж тя е казвала на своята майка, че е съгласна да умре, но не и Борис да остави. Това тя е казала и тази вечер на своя баща. Казала му. После хванала Борис за ръка и го повела към големия камък. Окачили се там. Прегърнали се и заплакали. Горещи сълзи се стичали по допрените им бузи. Капели по скалите и ги пробили. Скалата излезнала по-мека от твърдото сърце на Елициния баща. Разтворила се скалата и двамата потънали. А тази нощ от мястото, гдето Елица и Борис потънали, израснали хубави бор и елха. Те били еднакво широки. Еднакво високи и еднакво хубави. Били такива, каквито бяха Борис и Елица. Сега всички, които ги видят, ще разберат, че никога любов не умира. В скалата потънаха Борис и Елица, а от изпечената гръд на този камък изникнаха две хубави фиданки. Това е камъкът, който скри една велика любов, една голяма човешка мъка, от която само за една нощ се родиха две хубави иглолистни фиданки. Тези фиданки ще бъдат зелени зиме и лете. Те ще красят винаги нашето село, Както го красяха Борис и Елица. Този камък ще се казва Боров камък, а от сега нататък нашето село ще бъде Боровица.