1. РОДНО МЯСТО. ОБРАЗОВАНИЕ. ПЪРВИ  ГОДИНИ УЧИТЕЛСТВУВАНЕ. ЗАПОЗНАВАНЕ С РЕВОЛЮЦИОННОТО ДЕЛО
 

Роден съм през 1876 година в село Кръстофор, Битолско. Селото е разположено южно от Битоля, на разстояние не повече от час. Състои се от 30 къщи, чисто български. Баща ми се казва Христо Стойчев Йончевски. Той беше завършил първокласно гръцко училище в Битоля (по това време не е имало българско училище в Битоля). Нашето село, като много други села, духовно е минавало под гръцката патриаршия. Баща ми е минавал за един от най-учените и най-събудените в селото. Ето защо той е бил е бил един от инициаторите да се събуди и осъзнае селото за българско е се признае черковно и училищно от Екзархията. Това става през 1884 година, когато председател на черковната община в Битоля е бил архимандрит Козма, послешен Дебърско-Кичевски владика. Тогава за първи път се откри в Кръстофор българско училище, в което аз постъпих ученик. Преди това отивах да се уча в гръцко училище в село Буково. Първият български учител беше Христо Грънчаров – Щиплията, назначен от Екзархията. Същият стана по-късно свещеник в друга енория.

Нашето село, наверно защото беше малко, нямаше черква, за такава служеше на селяните черквата в монастира Св. Христофория, не далеч от селото. При откриването на българското училище, една от манастирските стаи служеше за училищна класна стая. Там ходихме да се учим. При отказване на селото от патриаршията, гръцкият владика от Битоля, на основание на някакаво патриаршеско право върху манастирите, дадено от турските султани, присвои ни черквата и монастира и затвори и училището. Така селото остана без черква и без училище. Около шест години се черкувахме в черквата на близкото село Бистрица, което едновременно с нашето село се беше отказало от Патриаршията, а за училищно здание бе наета една празна селска къща.

След една година се помина старият свещеник Христо п.Трайчев. Селото остана без свещеник. Нямаше друг по-подходящ в селото освен баща ми. Ето защо той се съгласи да се ръкоположи за свещеник, като се задължи да служи на славяно-български (предишният свещеник служеше на гръцки). Тогава в Битоля още нямаше български владика, та баща ми отиде чак в Цариград да се ръкоположи. Това беше през 1886 г. Баща ми беше един от инициаторите по-късно да се съгради нова черква в селото, като най-напред подари собствено място. Със собствения си пример той убеди селяните да помогнат кой с каквото може да се построи черквата. И тъй през 1890 г. селото се сдоби с нова черква. Също така баща ми стана причина селото да се снабди и с училищно здание, като можа да убеди бездетния селянин Георги Каров Стефатовски да завещае собствената си къща за училище. Тя се намира сред селото и е доста удобна. Баща ми беше голям националист, родолюбив, обичаше много науката. Умееше да води разговор със селяни. Беше си създал авторитет и оказваше силно влияние не само върху своите селяни, но и върху тези от съседните села, които бяха все гъркомански. Той беше свещеник на три села: Кръстофор, Бистрица и Кравари. Последните имаха свои стари черкви. Децата им идваха да се учат в нашето село, защото и те бяха малки села. Баща ми служи около 10 години. Помина се през 1896 г. на 56 годишна възраст.

Майка ми се казваше Весела (Селя) Христова по баща. И тя беше родом от Кръстофор, не беше от богато семейство. Още на младини беше останала сирак и нямаше нито брат, нито сестра. От своите родители беше наследила имота. Тя много желаеше да стана учен и да заместя баща ми като свещеник. И тя беше родолюбива, обичаше науката, макар че бе неграмотна. Тя със своите частни средства ми помогна да завърша средно образование. Майка ми се помина през 1906 г. Тъй се случи, че баща ми и майка умреха без да мога да ги видя преди това.

Както казах, свърших основното училище в селото и прогимназията до ІV клас в Битоля през 1893 г. Директор на прогимназията беше Андон Наследников от България, учители Гьорче Петров, Ахил Минджев от Охрид, Конст. Дудев от Прилеп и Андон Кецкаров от Охрид. През летната ваканция, след като бях завършил ІV клас, често отивах да взимам книги за четене от библиотеката на пансионата прогимназия. За библиотекар минаваше А. Кецкаров. Там заварвахме често и Гьорче Петров, който преписваше отечествената география, съставена от него. Даваше и на нас, неговите ученици, да преписваме. Той, както и Кецкаров, през свободното време беседваше с нас за предстоящата ни дейност по селата като учители, каквито аз и някои другари имахме намерение да станем. Най-вече ни се обръщаше внимание как да се води борба за духовно пробуждане на народа от гръцко робство и как да се осъзнават селата и отказват от гръцката патриаршия и да искат българска черква и училище.

През 1893/94 г. бях назначен от Екзархията за учител в моето село със заплата 16 лири турски и храна от селото. През същата година между учителите в битолската прогимназия бяха Гьорче Петров и Пере Тошев. Околийски училищен инспектор беше Никола Наумов от Щип. В моето село бях учител само една година, без да проява някаква особена дейност. Повечето време извън учебната работа прекарвах в културно просветна дейност в селото и в околните села. Още тогава подуших, че нещо се работи срещу турския режим, но още твърде далеч и в смътна форма, и за мен като млад не бе ясна целта. От друга страна, като се сблъсках със самата действителност, почуствах се някак недостатъчно подготвен за да бъда учител с това образование.

Реших да продължа образованието си в Солун. Завърших педагогически курс в Солунската българска гимназия през учебната 1895/1896 година.

През 1894/95 г. като ученик бях посветен в революционното дело в Солун. През летото на 1895 г. беше Кресненското въстание, когато бяха нахлули от България с чети Борис Сарафов, Мутафов, Начев и други и бях превзели Мелник. Тогава ми се удаде случай да видя въстаници-комити, когато ги прекараха вързани през Солун и изпращаха с параход на заточение на остров Родос. Същата година станаха арменските атетнтати с бомби в Цариград, след което последва ужасно клане на арменците в Турция. От тези събития започна да узрева идеята у мен за борба срещу вековния ни враг. Най-важното е, че разбрах с какви средства може да се служи и какви последствия могат да донесат тези начини на борба.

На другата 1895/96 г. бях вече напълно посветен в делото и бях причислен и аз в ученическия таен кръжок. Даде ми се да прочета устава, който беше изработен през 1893г. в Солун от първия революционен комитет. Тогава прочетох биографията на Левски, на Ботев, “Под игото” от Вазов и други революционни брошури. Редовно четяхме вестник “Право”, “Глас македонски” и други, които се получаваха от София.Даме Груев беше тогава в Солун, а Пере Тошев бе ръководител в Битоля.

След като свърших училището в Солун, прекарах ваканцията в село без да проява дейност, защото цялото време изгубих с помагане на домашните ми. По това време учител в Битоля беше Христо Чемков от Щип, който бе ръководител на местния революционен комитет. Той ми беше препоръчан още от Солун. Запознах се с него.

През 1896 г. бях назначен от Екзархията за учител в град Кавадарци със заплата 30 турски лири. Главен учител на третокласното училище беше Никола Хърлев от село Горни Броди, който бе и ръководител на революционния комитет. Колеги ми бяха Иван Минчев, Янаки Илиев и Атанас Божков, всички се числяхме в революционния комитет. Аз бях обикновен редник и плащах членския си внос по четвърт лира на тримесечие за революционната каса. Изпълнявах дисциплинирано нарежданията на ръководното тяло. Незабравимо е за мен, когато ми беше възложено да пренеса едно шише с бартолетова сол от село Неготино за град Кавадарци. През там минаваше каналът за пренасяне на материали и революционни ведтници за Прилеп – Битоля. Знаех за какво служи тази сол – за пълнене на бомби. Колко много съм се радвал и какви ли не фантастични мисли са минавали през главата ми. Колко голям и силен се чуствах!  Мислех си, ужас и страшна поразия ще бъде, когато един ден се запалят и хвърлят тези бомби.

[Previous] [Next]
[Back to Index]