Революционната борба в Битолския окръг
Спомени на Георги Попхристов
 
4. ОПИТИ ЗА НАБАВЯНЕ НА СРЕДСТВА. ОПИТИ ЗА УБИЙСТВА. УБИЙСТВОТО НА СЪРБОМАНА ИЛИЯ ПОПАНТОВ ОТ ПРИЛЕП. САМОУБИЙСТВОТО НА ГАВАЗОВ И ЧЕМКОВ. ПЛЕНЯВАНЕТО НА МАЦАНЧЕТО ОТ КРУШЕВО
 

В първите години на революционната организация нямаше средства, ето защо първата задача на нейните ръководители беше да се намерят такива по всякакъв начин, дори с насилие. За тази цел се замисляше организирането на една нелегална група от Йорд. Гавазов, Стоян Лазов, Никола Мърсев и Йованче Кафеджията, всички от Прилеп, на която група да се възложи един обир за пари. Затова бях извикан от Георги Пешков от с. Варош. Планът беше да се залови руския консул, който ходеше на курорт в Буковския манастир, и да се иска голяма сума за откуп. На мен бе възложена разузнавателната и укривателната служба, понеже точно покрай нашата леска консулът минаваше всеки ден, слизайки от Битоля, а освен това аз най-добре познавах местността.

 Веднага се пристъпи към реализирането на плана. Обаче не всички хора бяха на лице. Те трябваше да дойдат тайно и да се прикрият в нашата леска. Най-напред преведох на мястото Йордан Гавазов, който беше в града и беше водач на групата. От града трябваше да се изнесе и оръжието. Дневно време беше рисковано да се излезе с оръжие. Ето защо една сутрин, преди изгрев, излезнахме с Йордана от хотел “Солун”, отбихме се в къщата на Михаил Ракиджиев, от дето взехме оръжието, една къса пушка “Гра” и оттам право в леската в местността “Петрово кладенче”. Оставих го сам, а аз слезнах в селото да взема храна. С останалите другари беше думата, след като се въоръжат в Приллеп, да дойдат на другия ден на определеното място. Тогава оръжието бе оскъдно, та затуй чак от Прилеп трябваше да бъдат въоръжени. Отидохме през нощта на посоченото място да ги чакаме, обаче не дойдоха и ние се върнахме обратно в гората. Другата вечер пак ги чакахме. Пак не дойдоха. Тогава започнах да се съмнявам, да не им се е случило нещо по пътя. Като оставих Йордана сам слязох веднага в града да проверя защо не се явиха хората на определеното място и време. Съвсем случайно срещнах Стоян, който се беше опътил към нас да ни разправи защо не са могли да пристигнат. Едно, че се уморили от дългия път, и друго, като минавали покрай един бостан били открити от пазачите, които открили огън и в тъмното тримата се разпръснали, едвам сутринта се намерили. Стоян се върна пак при другарите си да ги вземе, а аз – при Йордана. Намерих го съвсем отчаян и ядосан. Той ми каза: “Няма да излезе сполучливо, затова най-добре да отложим този план за друг път”. Без да чака другарите замина за града. Най-много се ядосваше на Георги Пешков, защото му представял съвсем иначе работата. Вечерта аз сам отидох да чакам другарите, но пак не се срещнахме. Те пак объркали пътя и мястото, оставили оръжието прикрито и се прибрали в града. На другия ден ми съобщиха къде са оставили оръжието за да го прибера. И тъй тоя опит пропадна повече от неопитност и непознаване на местността, отколкото от нерешителност.

 Йордан Гавазов замина за България, тъй като не бе възможно да живее легално, а другите, като неподозирани от властта се заловиха за своята работа.

 Този и други подобни неуспехи показаха на ръководителите на Организацията да използват по всякакъв начин за подобни цели дейността и опитността на хайдутите. Тогава в нашия окръг имаше такива хайдушки чети. Такава една бе четата на Дельо Лесковски от Леринско. Той обикаляше Бич, Пелистер, като се прехвърляше от Гърция. Имаше укриватели в Леринско и Битолско. Най-главен укривател му беше Тодор Фурнаджията в Битоля. Той беше във връзка с учителя Геле и свещеника Никола от с. Търсене, с Вело Воденичаря от с. Брусник, почти с всички главни укриватели на Дельо в Леринско и Битолско. Тодор беше смел и способен, природно развит човек, твърде много вещ в поддържане връзка с хайдутите.

 Георги Пешков най-напред ме запозна с него, а последният ме свърза с Дельо. Това стана на деня на Св. Петка в планината над с. Брусник. На този ден в селото има събор и ние с Тодор отидохме уж на гости на Вельо Воденичаря, а през нощта се срещнахме в гората с Дельо.

 Нашата цел беше да привлечем Дельо в редовете на делото и да използваме неговата опитност. Той познаваше планините и хайдушкия живот. Ние искахме да изпратим наши хора в четата му да свикват и да опознаят този живот. И друго, ако можем да го съгласим да дойде в нашата леска, където аз ще го прикривам, за да заловим Абдул Шебединчето.  Откупът да остане в полза на революционната каса. Шебединчето беше родом от нашето село и имаше чифлик и в с. Кравари. Той беше голям звер и мъчител не само на нашето село като спахия, но на цялата околия. Безмилостно грабеше селяните. Всички трепереха пред него и на крака дори требваше да му стават, когато идваше в селото. Тежко и горко томува, който забравяше да му каже “Много ти години, ага”. Освен, че биеше и трепеше, който му се изпречеше, просто за удоволствие, но премахна и няколко селяни, защото му били неприятни. Населението на целия Буфкол беше пропищело от неговите произволи. А и неговите кехаи и пъдари не падаха по-долу от господаря си. Беше всеял голям страх и никой не смееше да вдигне глава. Ето защо мъчно можеше да се развива революционна мрежа в този край. Шебединчето трябваше да се премахне.

 Приказвахме цяла нощ с Дельо. Той ми се виде добър човек. Показа се готов да приеме нашето предложение, т.е. да бъде на разположение на организацията. Възприе също плана за залавянето на Шебединчето. С него бяха само двама от другарите му. Той каза: “Ще отида да прибера другарите и след десет дена ще бъда пак тук, на същото място”. Разбрахме се по двата въпроса. Но за съжаление на уреченото време не се обади, защото бил разкрит в планината Вич, Белкаменско, и убит в сражението с потерата. И този опит пропадна.

 Обаче от решението да се премахне Шебединчето не се отказвахме. Решихме сами да го убием. Уговорихме се да предложим този план аз, Тодор Лазов, учител в нашето село, и Рампо Пешков от Прилеп. Предварително започнахме да се упражняваме в стрелба с една моя пушка “тетовка”, понеже бяхме съвсем неопитни. Саво Рампо минаваше за по-опитен, като ловджия. Изхабихме сума патрони, докато се пообучим малко в стрелба. Тогава пристъпихме към действие. Шебединчето живееше в Битоля, но отиваше често с файтон до село Кравари и винаги с охрана 2-3 души. Рискът беше голям, но бяхме решили. Чакахме го няколко пъти дневно време и то на самото шосе. Но не се случи да мине. Това беше чудно. Но може би за наше щастие, защото и тримата бяхме въоръжени само с револвери и само с една дълга пушка. Освен това бяхме на открито поле, наблизо до града.

 Цялата ваканция прекарахме в планове за грабежи и покушения, които излизаха все неудачни.

 През 1898/99г. бях преместен от сл Варош за учител в Прилеп със заплата 26 наполеони. Там бях препоръчан за началник на една група граждани. Освен това бях учител и в неделното училище, където преподавахме четмо и писмо на неграмотните младежи от града. Това ни даваше възможност да сме в по-широка връзка с младежи от града. С други думи, неделното училище ни служеше да развиваме революционния дух и да подготвяме за посвещение в делото. В града имаше организирано ръководно тяло и десетници, какъвто бях и аз. Ръководители бяха Атанас Иванов, Никола Каранджулов, които се бяха завърнали от България, Йордан п. Констонтинов, Петър Свещаров и Тодор п. Антов. През годината няколко пъти идва от Битоля Даме Груев, който беседваше с нас и ни напътстваше в революционното дело. Организацията в града вървеше изобщо добре. Постоянно се зачисляваха нови членове в групата, членските вноски за революционната каса редовно се събираха. През свободното време отивахме и по селата, за да създаваме революционна мрежа. В града имаше организирана терористична група, която се състоеше от Стоян Лазов, Никола Мърсев и др., за наказание на провинили се шпиони и предатели на делото. През февруари беше убит от Стоян Лазов и Никола Мърсев видния сърбоманин, шпионин Илия п. Антов и то в турската махала, защото той там живееше. По време на убийството турците, въоръжени, се нахвърлиха върху Стоян и Никола и по улиците се води жесток бой. Стоян Лазов, след като повали няколко турци на място, падна и той геройски с револвер в ръцете си, а Никола Мърсев заловиха жив и осъдиха на 101 години затвор. Убийството направи силно впечатление, както за турците, така и за нашите хора. Вместо да ни отчае още повече засили духа у нас.

 Същата година през май бяха дошли по канал в Прилеп Йордан Гавазов, Христо Чемков, Стоян Акчията и Рампо Джуров за да се организира нелегална въоръжена група. Гавазов и Чемков бяха влезнали в града, а другите двама останали извън него. При местенето от една квартира в друга Гавазов и Чемков, за голямо нещастие, бяха забелязани от шпионско око и предадени веднага на властта в къщата на Георги Белазелков, където бяха здраво обсадени. Не можаха да се укрият и избягат. При опит на полицая да влезе в къщата и поиска предаването на Гавазов, беше застрелян от последния още на прага на портата. След това по взаимно съгласие, Гавазов и Чемков решават да се самоубият. И двамата се бяха застреляли в главата. Това стана на 18 май 1899г. Другите двама другари, останали вън от града, се скарват и всеки хваща на където види. Рампо Джуров беше родом от града и искал да се обади на домашните си, а Стоян не му позволявал и се скарали. Стоян беше от Битоля и беше от най-верните другари на Гавазов още от Битолския затвор, където бяха заедно затворени.

 Голяма бе скръбта в града, защото с Гавазов и Чемков революционната организация изгуби двама ценни дейци, единият силен физически и незаменим терорист, а другият образован и способен агитатор и организатор. Погребението им бе извършено тържествено при стечение на почти цялото гражданство. Някои турци се радваха, че се отърваха от един юначен и страшен българин, други скърцаха със зъби за отплата на убития полицай. Действително Йордан Гавазов, Стоян Лазов и Чемков по това време със своя героизъм и своята самоотвержена смърт за отечеството дадоха велик и заразителен пример как да се умира за свободата. От скъпата загуба вместо ние да се обезкуражиме, напротив, още по-силно нарасна у нас патриотическият дух за борба. Още повече се наелектризирахме  със сила и енергия срещу врага. През това лято се бяха появили хайдушки чети в Битолския окръг. Те бяха повечето за обири и да извършат някое убийство на прочути турци със зверства над християнското население. В Демирхисарскосе беше явил с няколко другари Никола Геройски. Той беше дошъл от България с четата на Дуко от с. Юдово, Кичевско. Никола Геройски беше заловил в плен за откуп, по свой почин, Мацанчето, богаташки син, по народност цинцарин от гр. Крушево. Но Рампо Дудин от Прилеп, местен разбойник, със своята дружина издебва Геройски и повечето на другарско доверие, успява да му отнеме заробеното крушовчанче, с цел той да грабне парите. Мацанчето с хитрост ги предразполага да го държан по-хлабаво и един ден им се изплъзва от ръцете, като право забегва при валията в Битоля и издава всичко. Тогава веднага се дигат потери и се създава афера, от която попадат в затвора мнозина селяни от Крушевско и Битолско. Това беше частно дело, но все пак засегна и организационни хора. Всъщност се разчепка тук там и започна да се слуша самите турци да говорят, че има комити. До тогава рядко се чуваше името комита, комитет и др.

 В Кичевско през същото лято, от хайдушката чета на Дуко бе убит Абдураман бей. Той беше голям звер. Мъжко и женско беше пропищело от него. За няколко месеца и Йордан Пиперката беше се явил в Кичевско, но пак се прибрал в България. От с. Бух, Леринско, същото лято излезна една група от 4 души и станала нелегална. Тя обикаля повече в Сетинско, Чеганска планина, под ръководството и укривателството на посветения в революционното дело дядо Ичо от с. Вощарани. Тая група нищо особено не предприе. Късно есента, като не можаха да намерят път да се прехвърлят зад границата, решили да се върнат в селото си Бух и се легализират. Обаче бухчани от страх да не би да ги издадат на властта и да пострада селото, ги убили.


[Previous] [Next]
[Back to Index]