14. СРЕЩАТА НИ В ЕКШИСУЛИСКАТА ГОРА. ПРОЧИТАНЕ НА ОКРЪЖНОТО ЗА ОБЯВЯВАНЕТО НА ВЪСТАНИЕТО. ИЗДАВАНЕ НА ПОЗИВ ЗА ВЪСТАНИЕ. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ЗАДАЧИ И ДАВАНЕ НА ИНСТРУКЦИИКАК ДА СЕ ДЕЙСТВА ПРЕЗ ПЪРВИТЕ ДНИ НА ВЪСТАНИЕТО. ПЛАН ЗА АТЕНТАТИ НА ЖП ЛИНИЯ И МОСТА НА СЕКУЛЕВСКАТА РЕКА “ЕЛЕШНИЦА”. РАЗПРЕДЕЛЯНЕ НА РЪКОВОДНАТА НИ ДЕЙНОСТ НА ПУНКТОВЕ МЕЖДУ ГОРСКОТО НАЧАЛСТВО. НАПАДЕНИЕ ВЪРХУ ГАРАТА НА ЕКШИСУ. СРАЖЕНИЕТО НА БИГЛА
 

Както казах, Ексишулинската гора беше най-подходящата местност, за да се съберем на конференция въз основа на окръжното от Щаба и да обмислим плана на въстанието в Леринско. Там бяхме аз, Михаил Чеков, Лечо Церовски, Алексо Турунджов, районния войвода дядо Ичо от с. Вощарани (стар и опитен деец) и някои други войводи от центрове. Прочете се окръжното. След това, в духа на самото окръжно, написаха се позиви до районните чети и ръководните тела по селата, с които се подканяха въоръжените сили да нарамят пушките и въстанат на определения ден 20 юли стар стил. Определихме задачите за първите дни на въстанието – какво ще извърши всяка една чета. Дадоха се инструкции как да се скъсват телеграфните жици, да се нападнат турските кули и да се запалят и т.н. Също така да се извърши атентат срещу железопътната линия Битоля – Солун: да се вдигне във въздуха с динамит моста на р. Елешница, да се нападне гарата при с. Ексишу и да се разрушат линията, маказите и малките мостчета. Нападенията да стават нощно време, след което веднага да става оттегляне и прибиране в определен сборен пункт с парола. Натоварени бяха Дачо Георгиев и Георги Чакъров да приготвят от динамита пачки и бомби за атентата на железопътната линия. Динамитът бе доставен от България. Дачо Георгиев и Георги Чакъров бяха дошли с четата на Сарафов, която донесе динамита. Дачо беше специалист по приготвянето на взривния материал. От по-рано бяха доставени храни, церове, барут, гилзи и машинки за пълнене на патрони във всеки пункт.

За да стане въстанието едновременно в цялата околия и да се създаде изненада за турците наредихме в почти всяко село да има по един от старите четници и да съобщи за въстанието и да ръководи въстаналите селяни по дадените инструкции. За да се действа още по-правилно ние (горското началство) разпределихме работата по пунктове. Лечо Церовски с райнни войводи Тане Горничевски и Леко Джорлев, заедно с дедо Ичо да действат от пункта Кайман-чалан, Ниндже планина, а аз и Михаил Чеков да действаме в Нередския пункт, който започва от Килит Дервен, където е тунелът на железницата и свършва в Бунските планини и Бигла. На конференцията в Екшисулинската гора се изработи по-подробно планът за действие на въстанито в Леринско.

Лечо Настев Церовски заедно с дедо Ичо и Дачо Георгиев (атентатора) заминаха за своя пункт Каймак-чалан. Аз и Михаил Чаков останахме да действаме първата вечер срещу 20 юли в Екшисулийския център.

От с. Екшису въстанаха 200 души. Вечерта ни предстоеше да нападнем гарата заедно с районния войвода Алексо Туруджов. Гарата се пазеше от едно отделение войска. В селото квартируваше друга войска от около 50 души. Планът ни беше предварително да изчакаме да се измъкнато незабелязано от селото въоръжените селяни и да се съберем на определено място, след което да потеглим за гарата. Събрахме се точно на време. След като им съобщих за какво сме се събрали им казах няколко насърчителни думи. Веднага след това разпределихме събраните въоръжени селяни на 4 отделения с по 30-50 души, начело с по един селски войвода и старши. Тръгнахме тихо и дебнешком за да не ни усети войската в селото и се насочихме право към гарата.  Тъкмо беше полунощ, когато всичко беше замряло. За наша изненада се беше случила ясна лунна нощ, така че всичко се виждаше като денем. Турският часовой при гарата сигурно ни е видял, когато ние се точехме в дълга редица и обсаждахме гарата. Той навярна се е уплашил, като ни е видял многобройни, та не се реши да открие огън, а само се притаил и скрил в сянката, зад зиданата ограда на гарата. Една наша група от избрани храбри и смели момчета върви на щик напред покрай другата страна на стената и вижда към входа на самата гара, че е тихо и спокойно, никой не се обажда. Тъкмо когато момчетата прекрачват към сянката виждат часовоя на няколко крачки от тях стреснат. Веднага се нахвърлят върху него и успяват да го промушат с щиковете. Същото успяват да направят и с втория часови, а един трети успява да избяга и се прикрива при другите войници, които са били дълбоко заспали. Те се събуждат и откриват огън отвътре. Тогава пада убит един от нашите, на име Илия Чеков, а селския войвода Тего бива тежко ранен. Откри се огън от всички страни от нашите. Всички стреляме непрекъснато към гарата, но турците се държат здраво, не дават да се приближим. Открива огън и войската от селото, но тя е далеч, от нея не се притесняваме. През това време специалното отделение начело с Георги Чакаров поставят динамита под маказите и мостчетата на линията. Динамитът избухна и разруши сполучливо маказите. Взеха да хвърчат парчета желязо с голям трясък и шум във въздуха над главите ни. Други отделения късат и рушат телеграфните жици на големи разстояния. Зданието на гарата не можахме да запалим, защото здраво се охраняваше от укрепените вътре войници. Престрелката продължи около един час. След това по даден сигнал и парола се оттеглихме и прибрахме в гората в местността „Кулата”. Проверихме се и се оказа, че имаме само един убит и един тежко ранен. Него успяхме да домъкнем до гората, а убитият Илия Чеков остана там, където загина.

Още при първия опит се видя каква неопитност има у нас, макар да не ни липсваше силен дух и ентусиазъм. Тогава за мен стана ясно, че не се иска само смелост, но трябва опитност и тактика в действията. Въстаниците се държаха на позициите и стреляха безразборно до тогава, докато не бяха чули, че има от нас жертви и докато не изпищели във въздуха парчета желязо с трясък, които мнозина изтълкували като гърмеж от турски топове от с.Суровичево, където имаше оръдия. Някои от страх започнаха да напускат позициите и да бягат. Едвам можахме да ги удържим и уверим, че това не са топовни гърмежи от Суровичево, а нашия динамит, който тъй силно тряска. Дейаствително тогава за пръв път чухме и видяхме какъв силен гръм издава динамитът и каква разрушителна сила представлява той. От двестата въстаници от с. Екшису не всички бяха въоръжени със здрави и силни пушки. Имаше някои с чифтета, ловджийски пушки, а други само с брадви. Тогава още на другия ден отново ги преорганизирахме, като всички възрастни и негодни да носят оръжие ги освободихме да си вървят още същия ден в селото, а задържахме младите и годните, със здрави и силни пушки. Останаха около 80 души, въоръжени с гръцки пушки „гра”. Тях отново разпределихме на 4 чети по 20 души с войвода и секретари, за да могат по-лесно да се движат, действат и продоволстват. Войводи станаха Алексо Туджуров, Пандил Шишков, Мице Цицков и Тего Хаджиев (всички от Ексишу). Дадоха им се нужните упътвания – какво да предприемат през следващите нощи. За ръководител на този център остана Михаил Чеков, а аз на другия ден вечерта заминах към Нередския център. С въстаниците от с. Песочница, Кучковени, Лесково и Д. Котори прекъснахме съобщенията между Лерин и Невеска, като скъсахме телеграфните жици на едно разстояние от един час. В Нередския център войвода беше Христо Апостолов от с. Търсие, който замести Петър Тинев, убит в с. Крапешина, а за центров войвода беше назначен Кочо Цонката от с. Зеленич. В този център въстанаха около 250 души от селата Търсие, Арменско, Неволяни, Неред, Лаген и Крапешина.

 В първите дни имали сражение с войската, която беше дошла от Лерин, за да заеме височините на местността „Калугерица” и се закрепи там. В това сражение взеха участие и въстаниците от селата Песочница, Кучковени, Лесково и Д. Котори – около 35-40 души с войводата Наум Петров от с. Песочница. Нашите въстаници се биха цял ден и успяха да отблъснат войската с жертви. Неуспели да си пробият път и да заемат височината турците отстъпиха към Лерин. Тогава въстаниците от този център свободно развяха знамето на Нередското блато.

 Щом пристигнах в този център събрах всички въстаници и държах една похвална и насърчителна реч за сполучливото сражение срещу многобройната турска войска, без да дадат никакви жертви. Веднага разпределих и тях на чети от по 20 души с по един войвода. Определих за всяка чета район за действие и движение, като дадох нужните упътвания. За войводи определих Христо Апостолов, Кочо Цонката, дядо Илия Видинов от с. Неволяни, Фоти от с. Търсие и Наум Петров от с. Песочница.

 Оттам се прехвърлих в Буфския център или наречен още „Буфкол”. Там центров войвода беше Наум Буфчето, а селски войвода Тасе Ферманов. Преди няколко дни беше пристигнал Христо Настев, секретаря на Давидовата чета. Той беше изпратен в помощ на Леринско от страна на щаба като ръководна сила. Когато отидох в с. Буф излязоха въстаниците, около 60 души, под строй, с развето знаме, за да ме посрещнат. Аз ги поздравих и се ръкувах с всички. Придружаваше ме и центровия войвода Кочо Цонката с четата си. Разбира се и той ги поздрави след мен. Кочо беше възрастен човек. При поздравяването и ръкуването спря пред едно младо момче с гладко и свежо лице, погали го и му каза: „О, на дедо милото!” Четниците започнаха да се споглеждат и подсмихват. За наша изненада се оказа, че момчето не е мъж, а млада въстаничка с име Илинка. И тя, въоръжена с пушка система „гра”, взе активно участие в сражение с войската.

 На другия ден отидох в с. Раково, гдето беше лагерът на въстаниците на Наум Буфчето. Тези въстаници бяха от селата Раково, Битуша, Клабучища, Драгош, Опцирана, Велушина, Света Петка и Градешница, всичко около 80 души. Първите дни те нападнаха кулите в с. Клабучища, Света Петка и ги изгориха. Освен това те пресекли телеграфните жици и стълбовете между Битоля и Лерин. Близо две седмици свободно се развява знамето им. Чак на  2 август още рано пристигна войска от Лерин и милиции от турските села Острец, Кишава и Клещина и нападнаха с. Битуша, първото село на пътя им, за да го запалят. Въстаниците, които бяха поставени на пост, отстъпиха без да открият огън и дойдоха при нас, в Раковско, където бяха нашите позиции. Войската в колони продължи настъплението си и се яви срещу нас. Откри се огън. Докато ние се бием с войската над селото, турската милиция влиза в селото и го запалва. Жени, деца и старци бяха избягали в гората. Къв обяд дойде известие, че войската настъпва към с. Буф. Тогава някои от нас отидохме на помощ на Буфската чета, която храбро се би и отстоява срещу влизането на войската в селото. Буфчани показаха голяма храброст и смелост в борбата срещу многобройната войска под командата на войводата Танас Ферманов. Турците едва с оръдия успяха да отблъснат защитата на селото от въстаниците. Държаха се така, докато населението се изтегли в гората. Избити бяха 13 души жени, старци и деца, които не можаха да избягат и бяха заварени от турците в селото. Една жена е била застреляна със залп, бягайки с детето си в ръце. Нещастницата пада на място, а детето остава по една случайност живо, незасегнато.

 Ние не можахме да се задържим срещу многобройната паплач от войска и милиция и отстъпихме в гората. Турците започнаха да горят къщите и да плячкосват. Вечерта войската се оттегли, като заграби и отвлече каквото намери по къщите. Ние пак се върнахме в селото, но какво да видим? Всичко превърнато на прах и пепел. Село от около 360 къщи опустошено. Накарахме забягналите в гората селян да се приберат в селото и да погребат убитите и помогнат на ранените. Оставих там въстаниците да ги пазят.

 На другия ден, 3 август, заедно с Христо Настев се прехвърлихме в Арменско. Там получих писмо от Васил Чекаларов, че бил наблизо с въстаниците и ме кани да се видим. Още същия ден се срещнахме в Търсянско. Решихме леричани и костурчани заедно да нападнем войската при казармата до с. Песодер, на самия проход Бигла, да я разбием и прогоним оттам, за да прекъснем връзката и съобщенията на турците от Лерин и Костур с Корча. През нощта, ние сдружените въстаници от Леринско и Костурско, на брой 450 души, потеглихме през гората да се приближим и настаним на бивак. Там смятахме тайно да преденуваме и вечерта, още по светло, да нападнем казармата. Обаче не излезна така, както кроехме плана. От шпиони турците бяха разбрали и научили плана ни и бяха взели мерки. Когато заранта пристигнахме на проектираното за денуване място, оказа се, че е заето от турски патрул. Без да знаем за това, ние изпращаме наша група патрул от 5-6 момчетана една височинка „Рунзел”. Те попадат в засада. Турците стреляха, но по една случайност никого не удариха. Момчетата веднага се отдръпнаха. Тогава се разбра, че сме предадени и открити. Без да губим време, веднага се разпоредихме да се заемат височините над Писодер, наречени „Езерце”. Настанихме се на здрави позиции и готови за бой. Откри се огън по всички линии. Сражението започна от изгрев слънце и продължи целия ден до късно вечерта. Турците на няколко пъти през деня се опитаха да ни атакуват  и да пробият фронта ни, но винаги биваха отблъсвани с големи жертви от тяхна страна. На нас ни помагаше мястото. Обстрелваха ни с артилерия, но не можаха да ни изкарат от здравите позиции. Все благодарение на местността и силния дух на нашите храбри въстаници. Срещу нас имаше около 3-4 хиляди души войска, която даде саме ти жертви. От нас паднаха само 5 души убити и тежко ранен войводата Митре Влашето. Вечерта войската, ожесточена и разярена от несполучливия бой и дадените жертви, за отмъщение, при оттеглянето си нападна с. Арменско, което се намира на пътя за Лерин и го опожари почти цялото, като предварително го плячкоса. Най-жестоки се показаха, като изклаха мирното, невинно население: жени, старци и деца – доколкото хванаха такива в селото, неуспели да избягат в гората.

 Една част от войската беше останала да пази казармата. Ние мислехме, че всички са се изтеглили, та вечерна, при мрак слезнахме и се доближихме до казармата, готови да я бомбардираме. Но турците били се притаили и скрити вътре здраво се укрепили. Щом ни видяха откриха силен огън, стреляйки непрекъснато от всички страни. По този начин не ни дадоха да се доберем до казармата по никакъв начин. Благодарение че беше тъмно, иначе щяхме да дадем жертви. Ако атакуевахме, ясно беше, че ще дадем излишни жертви, без нещо да успеем. Ето зашо предпочетохме да отложим нападението си и да отстъпим. Оттеглихме се всички. Още същата нощ се разделихме с костурчани. Те се върнаха в своя район, а аз останах там на близо над с. Арменско, за да видя какво е станало с населението. Преди да се разделим с Чакаларов и другите началници се уговорихме пак сдружени леринци и костурчане да нападнем мюдурлука в с. Невеска и да го превземем. Остана той да ми съобщи точно кога ще стане атаката, та да се приближа и аз с въстаниците към Невеска.

 На другия ден с Христо Настев слезнахме в селото Арменско и що да видим – ужасна картина. Дворове, улици и тремове пълни с трупове на жени, старци, деца, изклани от турците най-безобразно и най-жестоко. Цялото село опожарено и ограбено, жива душа няма, всички, които могли да се спасят избягали в гората. Тук таме тежко ранени по трапчинки и долчинки пъшкат и търсят помощ. Кучетата вият и търсят своите господари. Всичко обърнато на прах и пепел. Тогава веднага се разпоредихме да се върнат от гората всички забегнали и да приберат убитите и ранените. Прибраха се всички трупове и ранените в двора на манастирчето, което единствено беше пощадено от пожарищата благодарение на това, че е малко всрани от селото. Като видях събраните трупове просто косите на главата ми настръхнаха. Бяха 120 трупа и 33 ранени – кой от кой по безобразно и по-зверски убити, заклани с нож, други мушкани с щик, трети наполовина изгорели. Неописуема картина. Имаше около 15 жени, обезчестени и след това заклани. Една мома, на име Таса Стойчева, най-красивата в селото, бе намерена тежко ранене и обезчестена. Нещастната мома умре в мъки след един ден. Върху нея най-много се проявила дивата азиатска скотщина.

 При това положение от Лерин дойде гръцкия владика с едно отделение войска. Той се спря пред селото и извика кмета и азите – и то за какво? Да се направи един списък колко ортодокси (православни) и колко схизиатици са били убити. Ето ти що се казва: Село гори, баба се реши. Тъкмо в този огън и ужас той вместо да се притече на помощ като един Христов наместник да каже някоя утешителна дума, да ги подкрепи в този скръбен момент, той намери повод да злорадства с нещастието на българите. Селяните, възмутени до дън душа заслужено му отговориха: Ние умираме, а ти какво искаш? Гледай си работата, свети владико, ние имаме нужда от живот засега, нищо друго. Той се върна обратно. Ето как бяха заблуждавани нещастните българи от тези турски съдружници. Селяните на разправиха как гръцкият свещеник Лазар увещавал селяните да не бягат от селото, а да излезат заедно с него пред войската, като кажат, че са гърци, нямало нищо да им сторят турците. Искал да каже, че това е дело на българите. Вятър и празна работа. Самият този поп Лазар пръв излязъл да се представи и посрещне войската, когато влязла в селото. Обаче той най-напред изпитал турския нож. Те ме казали: Гърк, булгар тапамаз, гяйр дилми, еписи бир! Веднага му отсекли главата, а след това всеки, когото хванат.

 Накарахме селяните да погребат убитите, а ранените да превържат. Тав стояхме, докато бъдат погребани убитите, защото селяните, изплашени от турците, не смееха да приберат даже своите близки и да ги погребат. Оставих въстаниците от Арменско временно да пазят селяните от турците.

 На другия ден заминахме към Нередския център. След сражението на Бигла турците дълтго време не смееха да настъпят в планинските села. Прекарахме около 2 седмици и повече съвсем свободни и необезпокоявани по селата. Преди да се прехвърлим към Ешкисулския център аз събрах в Нередското блато на 11 август всички въстаници от Нередския център, около 250 души, и им държах една назидателна реч, като им изтъквах главно да се държат бодро и здраво и да не губят кураж в борбата. Тя може да продължи и да настъпят критични моменти, но ние трябва винаги да сме готови да ги превъзмогнем. Както знаете, дали сме клетва да се борим до капка кръв за свободата. Ще се борим докрай и няма да се огчаем. Вие виждате какво е написано на знамето ни: Смърт или свободае! Нашият лозунг и бил и трябва да бъде този. Само с нашата упоритост ще стреснем и разклатим тази гнила Турция. С жертви и непрекъсната борба ние ще предизвикаме вмешателство и ще заинтересуваме близки и далечни приятели да ни помогнат. Ние с нашата борба не искаме пари и богатство, а искаме свобода и човешки правдини – както се пее и в песента. Ние, както виждате, не правим разлика на вяра и народност, искаме и се борим за местна и автономна свобода, т.е. свобода за всички онеправдани в нашата родна земя. И в самия устав на нашето дело това личи: АВТОНОМИЯ НА МАКЕДОНИЯ.

 Тогава един от въстаниците се обади и ми зададе този въпрос: Има ли някой с нас или сме сами? Искаше да каже дали някоя държава е обявила война на Турция или не. Аз му отговорих: Няма, но рано или късно ще има вмешателство в Турция и нашия въпрос ще бъде поставен на разглеждане. За сега ние сме сами, но нищо от това, защото правото е на наша страна и ние сме по-силни. Пословицата казва: Помогни си сам, ако искаш и Господ да ти помогне. Ние, които сме решили да се борим и умрем за свободата, сме по-силни от всички. Нашият идеал трябва да бъде: Свобода за Македония, борба до край за нея. Сега сме в открита борба, скъсали сме веригите на вековното робство и пр. и пр. Завърши се с песента: „Не щеме ни богатство, нещеме ни пари...”.

[Previous] [Next]
[Back to Index]