Глава I. Историко-етнографски обзор

1. Античност: македонци, траки, илири

Въведение

Само в две от европейските държави, и то почти най-малките – Португалия и Дания, понятията "нация" и националност съвпадат напълно; всички останали са съставени от различен брой националности, които взети заедно образуват нацията. Най-драстично е смесването в Съветска Русия и във Франция. В последната обаче то не е така крещящо, макар че истинските французи едва ли заемат и половината от общата територия, докато останалата половина е заета от шест различни донякъде разнородни сами по себе си националности (баски, бретонци, фламандци и др.). Общата вековна и славна история, превъзходната френска духовна култура и богатия гъвкав език свързват почти цялата общност в единно цяло и то така, че отделните части и онова, което ги разделя, остават почти незабележими, толкова повече, че във всички области се говори един и същи език. В двуезичните области процесът на пофренчване продължава неусетно и печели почва. Много имена на местности намиращи се във френски говорящите области, доказват до каква степен фламандците са се романизирали. Бретонците също отстъпиха около 15 мили широка ивица, където настъпва френският език.

На Балканския полуостров най-ясно проличава, че факторът, които определя превъзходството и разпространението на езика, е не толкова числеността на населението, колкото по-високата му култура. Тук имаме най-добрата възможност да наблюдаваме как западат и постепенно изчезват националностите. Останките от романите например бяха претопени между гърците, българите и албанците. Пренебрегне ли се веднъж първоначалният език, то националността, следователно народностният  дух в общоприетия смисъл на думата, могат да се считат загубени. Ето защо в политиката и в житейската практика принадлежността към една националност се определя според езика, докато принадлежиостта към една нация се определя от принадлежността към една държава.

От подобна гледна точка, а именно, че майчинит език е от решаващо значение, науката обаче не може да се ръководи. Езикът е нещо външно, което лесно се променя и следователно съвсем не е основен елемент на същинския народностен дух.

Ако не може да се отрече, че езикът е фактор за характеризиране на произхода на един народ, то все пак трябва да се знае, че сам по себе си той не е определящ и че има конкретизиращи предпоставки: на първо място физическите и духовните качества, на второ място – нравите и обичаите (фолклора), и че е наложително да се подхожда критично, за да се получи яснота върху народностния дух. Затова е абсолютно необходимо да се разглежда историята, и по-специално етнографията, стъпвайки на възможно най-сигурна основа. В нашия случай политическата  история играе само второстепенна роля. Към нея трябва да се обръщаме щом става дума за времето, когато на Балканския полуостров са се появявали нови народи, които са се установявали там за кратко или продължително време. Абстрахирайки се напълно от езиковите различия, нека видим преди всичко кои народи са били тук първоначално, кои са дошли впоследствие, какви са били те, къде и кога са загубили стария си народностен дух.

На второ място ще видим дали дирята за произхода трябва да търсим в социалните взаимоотношения между етническите общности, като се запознаем с характера и начина им на живот. И на трето място желанието ни е да се запознаем с езика и националността на населението на Македония, с неговото обособяване, както и с някои статистически данни.

Територия на Македония

В Античността Македония е включвала значително по-малка територия от сегашната. В началото това била само областта по долното течение на Халиакмон (Бистрица) и Аксиос (Вардар), управлявана от местни велможи, произхождащи от Орестида, т.е. областта около езерото Кастория (Костурското езеро). При заробването й от Филип (359 – 336) гранидите й се разширяват значително, а след битката при Херонея (338) Гърция се превръща във васална държава; при сина на Филип Александър Велики (336 – 323) Македония се издига като пьрва сила в тогавашния свят. Но при наследниците му държавата много бързо запада и през 197 г. римляните побеждават македонците в битката при Киноскефале под предводителството на крал Филип V. Когато по-късно Персий, наследникът на Филип, се надига срещу римляните и в 167 г. при Пидна е напълно разбит, римляните разделят страната на четири отделни области със столици както следва: на изток – Амфиполис на река Стримон (Струма), в централната част – Солун, на запад – Пела (за областта Халиакмон) и на север – Пелагония (за областта Еригон, днешна Черна). Никога вече Македония не се възстановява напълно като самостоятелна държава, въпреки че през Средновековието отделни части от нея, като например Западна Македония със столица Прилеп (Охрид и др.), а след това и Солун като княжество, придобиват самостоятелност за продължително време. Тя винаги си е оставала ябълката на раздора между гърци и българи и в техния спор по-късно се включват със своите претенции и сърбите.

През 146 г. пр. Хр. след неуспешен бунт Македония, обединена с Тесалия и Илирия, става римска провинция, но древното й име се запазва до ден днешен и то при всички балкански народи, които прииждат с течение на времето. Същото важи и за разширението й в посока изток – запад; на север понятието Македония включва значително по-голяма територия – до вододела между Вардар и Морава, а на северозапад до Шардаг, (Скардус Монс). Разширението на север е по същество същата територия, наречена по времето на Константин Велики Македония Секунда или Салутарис, докато южната част на Македония се нарича Македония Прима.

Кои са македонците?

За местонахожението на старите македонци от етнографска гледна точка е писано много, но до окончателно становище не се е стигнало и едва ли някога ще се стигне, поне ако не се намери например надпис на македонски език, който да бъде  сигурно свидетелство, но то впрочем би се отнасяло по-скоро до езика, отколкото до народността. С положителност може да се твърди само, че е имало силно смесване на народности.

Богатата равнина около устието на Вардар и Бистрица, в която е разположен Солун и която в областта на Вериа и Водена прелива от райско плодородие, още в праисторически времена е била цел и обикновено краен пункт на чергарските племена, устремили се нататък откъм север или откъм запад. Съвсем естествено е, че при това положение не би могъл да се запази хомогенен народностният характер на македонците. Още от най-стари времена тук се е наложила със своето превъзходство гръцката култура, но само от запазените имена на царете не бихме могли да съдим, че носителите им имат общо с гьрците. Единственото сигурно нещо, което знаем, е, че македонските войници са говорили неразбираем за гърците език и от малкото глоси, които са останади, можем да заключим, че звуково езикът, както и илирийският, спада към групата на западно - индоевропейските езици (езици кентум) и че вместо гръцките придихателни съгласни съдържа съответните звучни преградни съгласни. По тази причина е много вероятно, че тук се касае не за диалектно, а за езиково различие. Опитът на Хаджидакис в труда си Du caractere Helenique des anciens Macedoniens, (Атина, 1896) да представи древните македонци като елини претърпява провал; малък успех има О. Хофман със своя труд "Македонците, техният език и народност" (Гьотинген, 1906). Х. Хирт смята, че македонският език не е нито гръцки, нито тракийски, а е по-близък до илирийския.

Някои македонски племена произхождат от траките, например бизалти, крестони и ботеи в Източна Македония, след тях на първо място са пеоните в Северна Македония, областта Пелагония; други племена, предимно западни, спадат по-скоро към илирите, както например линкестите и елимиртите (Тукидит 2,99 и 2,169). По крайбрежнето, а сигурно и в градовете от вътрешността, още от ранни времена са се заселили гръцки търговци и се е разпространила гръцката култура, но в древността македонците все пак винаги са сочени като полуварвари (Тукидит 2,68, Страбон 10,449). Паул Кречмер (Въведение в историята на гръцкия език; с.288) счита, че македонците вероятно са били "народ, тясно свързан с гърците".
 
Траките [1]

Траките също играят известна роля в историята на Македония, в което ще се убедим, ако спрем вниманието си и върху заеманите от нея по-късно територии. В сравнение със същинските македонци, съсредоточени в град Бероя, днешна Верия (на славянски Бер), те съставлявали основната маса от населението.

Най-многолюдният и най-могъщият от древните народи на Балканския полуостров несъмнено били траките [2], които населявали не само цялата източна и централна част на Балканския полуостров, но завладели големи области отвъд Дунав и дори северно от Карпатите и се настанили там. Те се заселили и в Мала Азия и в Гърция [3].

Културата и начинът на живот на траките за разлика от тези на същинските македонци коренно се различават от гръцките. Нека споменем само един пример: траките живеели в многоженство, на омъжените жени със строги мерки била налагана съпружеска вярност, а девойките имали голяма сексуална свобода. Жените се купували, но родителите им, ако имали причини да бъдат недоволни, можели да си ги вземат обратно, след като върнат откупа. Жените обработвали земите и вършели домашната работа, те били главната работна сила в стопанството и се оценявали именно по този показател. Купуването на жени и третирането им като нисши същества и като работна сила е силно разпространено и днес сред македонските българи, но не виждам причина да обясня това отношение към жените с тракийското влияние. Впрочем то е широко разпространено и сред славяните.

Особено силно впечатление прави тракийскиит обичай мъжете и жените да се татуират не само по лицето но и по тялото. Намерени са доста глинени фигурки и рисунки върху вази, на които може да се различи татуировката. Касае се за незаличимо нанесени черти, звезди, кръгчета и други фигурки, а също и рисунки на растения и животни.

Учудва също и трайността на татуировката при аромънското племе фаршериоти, които от ранна младост татуирали челата си със син кръст или звездичка. Сведенията на някои съвременни пътешественици, които съобщават за същия обичай при гръцките овчари, почиват върху заблудата, че той се отнася само за фаршериотите (вж. по-долу).

У тракийските племена раждането на дете не е повод за радост предвид житейските страдания, които очакват новороденото и смъртта на човека не е повод за скръб, тъй като починалият се отървава от мъките, напускайки земята. Във всеки случай подобна традиция не се е запазила при никой от съвременните балкански народи. Наистина мъжете се държат доста хладнокръвно, но жените шумно оплакват мъртвия. Това важи не само за славяните, а и за гърците, албанците-християни и аромъните.

Езикът на траките

Като изключим открития в последно време надпис, който въпреки усилията на Хирт [4] още не е разчетен, то и за тракийския език не разполагаме с взаимосвързани текстове, макар да има голям брой глоси (вж. Томашек, оп. цит.), отнасящи се  специално за наименования на растения, географски и лични имена, които със сигурност ни показват не само, че тракийският език е индоевропейски, но и че несъмнено може да се причисли към сатем-езиците.

Някои от наименованията на растенията са запазени като например: mozula и mizela, алб. modhule, староалбански mo(а)zula, от което идва румънската дума mazare. Значението на албански е мораво рогче, семена на плевели, семена иа фий, на румънски грах, докато Диоскурид го дава thymos. Това не бива да ни кара обаче да се усъмним в идентичността на думите, защото се касае за един и съши лесно обясним преход в наименованията на тамяна, моравото рогче, фия, граха.

Сигурно е значението също така на албанската дума mandaкъпина, (в мъжки род) черница, manda ferreкъпина (по-точно черница с тръни). Някои други случаи са от по-съмнителен произход, но е ясно, че тракийски думи се срещат в албанския и оттук преминават в румънския език.

Съхранени са и до днес редица тракийски иаименования на градове, местности, реки и планини, например Скупи – Скопие (на турски Юскуб), Астапус – Щип, Билазора – Велес (на турски Кюпрюлю), Стримон – Струма, Скардус – Шар и т.н., дори тракийското лично име Герман. Името на местността Дардания се обяснява чрез албански като Страна на крушите (dardhe – круша).

Илирите

Траките са заемали центъра и цялата североизточна част на Балканския полуостров, а илирите са населявали северозападната част. Те проникват освен това далеч отвъд Балканите; не само в Северна Италия срещаме илирийски потомци, но и по южното крайбрежие на Апенинския полуостров, където са живели япигите и месапите, чийто език доказано спада към илирийския. Не е известно докъде са стигнали те на юг в Балканския полуостров. В южната си част Епир вероятно е бил под силно гръцко влияние още в праисторическо време, но по-късно последвало проникването на илирите на юг.

Северната граница между илирите и траките се определя лесно. Погрешно е да се смята, че някога р. Тимок е била етническа граница. И до днес от двете страни на долното й течение живеят румънци (в сръбския неготински и българския видински край), а по средното и горното течение – българи.

Тъй като руслото на Дунав (така наречения Казански проход) е било напълно непроходимо, а по южния бряг все още е непроходимо, то идвашите от север нашественици можели да проникнат на Балканите само от изток или от запад на дивата планина (сега Голубина планина, висока до 1300 м), простираща се между Морава и Тимок и известна в Средновековието  под името "Българска гора". Те дошли следователно или от днешна Влахия, или от унгарската равнина. Вероятно са се събрали в долината на Морава, но Шар планина се явява като напречна преграда в югозападна посока. Правата линия от Милановац на Дунав през Ниш към Охрид е приблизителната граница между илирите и траките в древността, между сърбите и българите в Средновековието, а в по-ново време между двата народа се вклинили албанците. Към Македония са се преселвали и траки, и илири, както споменахме по-горе; невъзможно е следователно да се определи точно границата, защото македонците са силно смесени с траки и илири, а по крайбрежието и в градовете – с гърци. За езика на илирите сме ориентирани много по-малко, отколкото за този на траките; глоси напълно липсват, в илирийската област на Балканския полуостров надписи не са намерени; но има голям брой надписи, останали от венети и месапи. От тях и от личните имена с голяма сигурност може да се определи принадлежността на илирийския език към индоевропейските езици и към кентум-езиците. Езикът, обичаите, битът на илирите съществено се различавали от тези на траките. Без да се впускаме в подробности, може да приемем обаче, че е съществувало заимстване в езика особено на думи от чужд произход и при двата народа, които живели столетия наред при общи граници, а на места и заедно. По-подробно се спира на езика на илирите Х. Хирт в труда си, посветен на Киперт, с.181, а също П. Кречмер в цитирания вече труд, с. 244 и следв.

[Previous] [Next]
[Back to Index]



 
1. За траките сме осведомени твърде добре от чудесните трудове на Томашек "Старите траки" (Виена, 1893) и в последно време от заслужаващите внимание трудове на д-р Г. Кацаров "Животът на древните траки" (София, 1912) и "Приноси към културната история на траките" (Сараево, 1916), в които са представени някои нови материали.

2. Херодот казва, че след индийците траките били най-многобройни и че ако били обединени от един владетел, щели да бъдат най-могъщият и непобедим народ, но тъй като били разединени, били слаби.

3. Паул Кречмер, "Въведение в историята на гръцкия език", с. 171 и следв.

4. Индоевропейски изследвания, 37, с. 209