3. Великото преселение на народите

а) Готи, вандали, хуни

Когато през IV век хуните предизвикали мощно преселение на народите от Изток на Запад, то засегнало най-напред Източната римска империя, а провинциите Мизия, Тракия и Македония отдавна били арена на опустошителни набези и ужасни плячкосвания. От 376 до 400-та годииа преди всичко вестготите кръстосвали страната и дори основавали постоянни селища, както личи от географските имена у Прокопий, някои от които като Thrasa-dala, Dala-tarba (tarba - thaurp - dorf - село) имат подчертано германски произход. Тяхната основна територия очевидно била Тракия между Марица и Родопите, където вестготите при император Валенс установили своите заселища, а по-късно през V век, остготите се заселват по долното течение на Дунав в Мизия. В Македония вестготите под предводителството  на Аларих идват в 395 г.; около 50 години по-късно идва Атила и се отправя почти по същия път към Гърция. Фактът, че не всички готи са се изтеглили от полуострова през 488 г., а от тях вероятно значителна част е останала, се доказва от обстоятелството, че на Хемус намираме Goti-minores, от които произлиза Улфила. Дори се предполага, че през IX век в Томи (Мизия) готският е силно представен и че се извършват богослужения на готски.

Възможно е, разбира се, в Македония да са се запазили готски етнически групи, но сигурни доказателства за това няма дори и при Типус.

Същото се отнася и за вандалите. Те причинили наистина големи злини в западната част на Балканския полуостров със своите набези и с отвличането на местни жители в робство, но не се установили за по-продължително време по тези земи.

Още в 422 г. хуните предприемат нападения от Панония към Източната римска империя, насочени предимно към Тракия. През 426 г. тръгват на нов поход. Почти десет години (от 440 г. до 450 г.) те се задържат на Балканите и покоряват Източната римска империя, а Атила превръща император Теодосий II в свой данник. Но след това се насочват на Запад.

Германските готи и вандали а по-късно и татарските хуни не оказват трайно влияние върху населението на Балканите, докато нахлуването на славяните има важни и трайни последици.

б) Славяните

Източната римска империя, която става самостоятелна през 395 г., има следния вид от етнографска гледна точка: на запад – романизирани илири, смесени с римляни, а на изток – траки, които в Мизия били силно примесени с римляни, но в планините около Софийското поле и Родопите живеели етнически чисти тракийски племена. Както вече споменахме, на север от Балкана господства латинският, а на юг – гръцкият, който естествено се говорел от гърцизираните много преди това македони и от тамошната смесена раса от македонци, траки, илири и малка част гърци. В VI век след няколко набези на антите на Балканския полуостров се излива пороят на словените (склавини). В 581 г. от тази беда били сполетени дори Епир, Тесилия (град Велестино носи името си от славянското племе велегизити – велегостичи) и даже Ахея. През 583 г. славяните и аварите тръгват към Солун, който отново е в опасност през 597 г. Избухналата чумна епидемия в града и сред обсадилите го войски спасяват Солун от опустошаване. Можем да съдим докъде са нахлули славяните по имената на местностите, запазени навсякъде, където те са се заселили на по-големи групи. Столетия наред областите около Спарта и Елида били населени със славяни и още от ХIII век френските феодали били принудени да се бият с тези славяни, за да запазят своето господство. В резултат на това настъпва пълна промяна в езиковите и народностните отношения.

Малко по-късно в западната част nа Балканския полуостров се установили хърватите и сърбите, а словените преминали долния Дунав и проникнали в Мизия още към 493 г. Голяма част от местните ромаиизирани траки и римляни били погълнати от славянския порой с изключение на ония, които намерили убежище в планините, където съжителствали с избягалите там беси (траки). Те живеели заедно и били принудени да водят мизерно съществувание на пастири, докато живеещите в равнината славяни се занимавали главно със земеделие и животновъдство.  Македония била напълно залята от славянските племена и първоначално само в градовете оцеляло гърцизиранато население; в по-добро положение било то на юг, в близост до крайбрежието и административните центрове на Източната римска империя; по-малка част се е запазила на север, където бих могъл да спомена само Мелник, чието местно население заедно с преселниците успяло да се запази до днешни дни, но други градове като Охрид, Прилеп, Велес и дори разположената доста на юг Едеса (Водена) били напълно славянизирани; в наше време гръцкият език възвръща позицията си. В политическо отношение славяните се проявявали по-слабо, тъй като били разделени на голям брой племена (древляни, северяни, кривичи и др.). Те нямали съзнание за единството на процесите и заради това на източноримските императори не им било трудно да ги държат в подчинение. Промяна настъпила едва след идването на българите в края на VII век.

в) Произход на власите и албанците

С нахлуването на славяните дошъл часът на раждането на два нови народа, които, незабелязани и неспоменати от историците, първоначално се развивали в отдалечени места и в планините. Това били днешните албанци, потомци на траките (бесите), и власите, потомци на романизираните траки и на романските колонисти и войници. В резултат на контактите, а очевидно и на смесването, се получило така, че въпреки големите различия в словесното богатство на двата езика, които принадлежат към съвсем различни индоевропейски езикови клонове, целият им дух и редица флексивни и синтактични особености представят много сходства (за подробности вж. в Глава III). Немалко албански езикови елементи преминават в румънския и такива от латински проникват в албанския, което е най-доброто и сигурно доказателство, че двата народа са възникнали в една и съща област и по едно и също време. Не ни остава нищо друго, освен да приемем, че това е областта между и около София, Ниш, Скопие, наречена от древните Dacia Maditerranea (това име очевидно е доказателство, че и тук е имало многобройни преселения на даките), и Дардания, откъдето извират българските реки Морава, Искър, Струма и Вардар. Може да се смята, че това се е осъществило в периода между 600-та и 900-та година, защото за последен път се споменават латински говорящи войскови части в 579 г. (Теофан,  изд. Бон, I, 394); за първи път обаче за власи, т.е. за техните потомци се говори в 976 г. (Кедрин, изд. Бон. II, 435). Следователно 300 години лежат в историческа тъма, през което време трябва да се е осъществила вътрешната връзка с трако-албанците, от една страна, и от друга, впрочем малко по-късно – със славяните; от този период датират по-старите славянски елементи в румънския, в основата на които е старобългарският и даже предстаробългарският. Северно от Дунав обаче зее празнина в историята от над 900 години, а именно от 270-та до около 1200-та година. Връзки с трако-албанците тук едва ли е имало. Дори само последното обстоятелство ни кара да търсим произхода на власите южно от Дунав, а към него се прибавят още цяла поредица други основания, на които обаче не се спираме тук. В Глава III ще разгледаме по-подробно съотношенията и характеристиката на двата езика.

Бесите са онова тракийско племе, което се е задържало най-дълго и е доказано недвусмислено, че още в VI век те са използвали майчиния си език (вж. по-горе). Това става в същата област, където е и люлката на власите. В ХI век те се явяват за първи пъг като албанци (Анна Комнина съобщава за голям брой нормани, българи, гърци и арванити, които през 1079 г. се отправят през Охрид към Солун). Те напуснали следователно местожителството си и се изтеглили на югозапад, заедно с част от власите и аромъните. За тях се споменава за първи път, че били около Каспийско море и още през ХII век основали "Велика Влахия" в Тесалия. Основната част от власите обаче останала по старите си места, след това постепенно отделни групи се преселили на север в Банат, Седмоградско, а по-късно в Мармарош; още по-късно те нахлуват в Молдавия и Влашко, докато в края на ХII век останалите на Балканите власи играят роля в българската история при създаване на Второто българско царство. Именно този клон, старият основен клон, е изчезнал най-рано. От него не са останали тук никакви други следи освен известен брой наименования на местности в околностите на София и в близките гранични със Сърбия планини, един дял от които и до днес е запазил името Влашка планина" [1]. Вероятно обаче част от тях е тръгнала на юг и се е заселила в Караджова планииа в Македония; аз ги опознах през 1889 г. и описах по-подробно техните обичаи и език. Нарекох езика по името на местността "Влахомеглен" [2]. Меглен е литературната (гръцката) форма на българското Мъглен (мъглив), на македонски Маглен.
 
Това е накратко историята на възникването на албанците и на трите влашки племена – румънците, аромъните и меглените, а четвъртото, което се е преселило в Истрия, тук не е поставено на вниманието ни. Главната обосновка на моите възгледи, почиващи на дългогодишни изследвания, ще изложа в специален труд, тъй като има още много факти, които тепърва трябва да се изясняват при по-нататъшни езикови, етнографски и фолклорни проучвания. Музиката и танците на румынците говорят съвсем определено за балканския им произход. Искам да подчертая, че напълно независимо от Томашек достигнах до същите основни изводи що се отнася до албанците. Радвам се, че моят приятел Х. Хирт в своето тържествено слово за Киперт (Берлин, 1898 г.) въз основа на изследването си на индо-европейските езици обори несъстоятелното, но вкоренило се мнение за илиризма на албанците.  В подкрепа на това становище не се привежда никакъв друг аргумент освен мястото, което, както е известно, е слабо доказателство. Пълната липса на местни думи от областта на риболова и корабоплаването сочат също към това, че се касае за народ от вътрешността на страната, докато илирите са били опитни мореплаватели.

Искам да насоча вниманието специално върху обстоятелството, че образите в народните поверия, тяхната специфика и характер донякъде дори и имената, са еднакви при албанците, българите и румънците. Безспорно румънците са най-тясно свързани с балканските народи, докато живеещите на запад, север и изток от Румъния маджари и руси имат съвсем други култове в народните вярвания. Някои произхождат от гръцката и латинската древност и са се разпространявали сред тях, но обикновено в твърде характерна форма.

Албанската кучерда, която на юг  носи гръцкото име ламя, съответства на българския и румънския змей (българската дума за дракон).

Вещица в албански, румънски и български се нарича striga (от латински); вещерът е на албански, както и на румънски, strigonius (strigua, strigoi) (от латински).

Елфите в албански и в румънски произлизат от Диана, алб. zana, рум. zina. Те имат същите  характеристики като българоките вили или самодиви. Със za глас албанската дума няма нищо общо. Това доказва румънското мн. ч. на zinele. Великан се означава като юдеин и е взето направо от Библията, тъй като някога юдеите били познати само чрез Библията и то като приказен, могъщ народ. Може би от макавеите идва албанското dzud, на български и румънски zid  (zidioara), на маджарски sidovar – Великанска крепост.

Безбрадият, коварният изменник на доброто, на румънски е span, от гръцкото spanos. Формата му с а доказва, че думата е проникнала в румънския език през прарумънския период и то само на Балканския полуостров. Не е случайност, че тази дума не е изолирано явление. Същата роля играе думата безбрадия и в албанските, и в българските приказки, но носи турското название кьосе.

Румънското gog, goga (goglet – глупав, gogleaza – глупост е българското Гога – Георги). Също оттам произлиза албанското gog, gogoli със значение несръчен или тромав великан. Смятам, че това е достатъчно, но могат да се направят още много съпоставки, които имат по-малка доказателствена стойност.

г) Произход на българите

Днешните българи носят името на народ, който има незначително етнографско значение, но толкова по-голяма е политическата му важност. Случаят тук е както при германците: поробителят дава името и политическата организация на държавата, а след това се претопява в масата на победените, било защото те са по-многобройни, било защото имат културно превъзходство или пък и двете заедно, какъвто е случаят с българите.

Българите били степен народ, преселили се от Азия в Европа и се установили в руските етепи между Волга и Дон. По всяка вероятност те са от татарски произход. Арабският хронист Масуди съобщава за тях следното "Те са тюркски народ... много са смели и съседните народи са им подчинени (Маркварт, Източноевропейски етюди, с. 150). В V век българите се изместват на Запад, изтласкани от остготите и така стават съседи на Източната римска империя, с която скоро влизат във вражда, след като през VI  век многократно нападат и плячкосват Балканския полуостров. През VII век българите, притиснати от хазарите, се прехвърлят под предводителството на Аспарух от Бесарабия на отвъдния бряг на Дунав, както изглежда със съгласието на ромеите, установяват своя лагер в близост до Тулча, при днешното село Николицел. По-късно, когато византийците предявяват претенции към други територии Аспарух завладява цяла Добруджа (678) и по-късно Мизия, населена със славяни и романизирани траки, почти асимилирани от славяните. Те се съюзяват с българите и признават техния вожд като държавен глава, за да постигнат взаимна сигурност срещу ромеите, които господстват тогава на Балканите, макар че славяните в Мизия, но не и тези в Македония, успяват да си завоюват известна независимост.

Така през 679 г. възниква обединената държава на славяни и българи. Българите като опитни войни и смел езически народ поели ръководството. Именно заради това ромеите говорят само за българска държава, въпреки че по брой славяните имали числено превъзходство. Неславянизираните траки (по-късно албанци) и романизираните траки (по-късните власи) били малко на брой и нямали особено политическо значение, така че първоначално не играели никаква политическа роля и затова към края на ХII век за тях вече не се споменава нищо. Славяните запазили на първо време делението си на племена начело с князе; но през следващите две столетия вероятно е настъпило славянизиране на татарските българи, защото при княз Борис целият народ приема християнството и се появява църковна литература на старобългарски език. Считаме, че този език е бил чисто славянски и нито в речевото богатство, нито във флексията се наблюдава влиянието на прабългарския език, който оставя много малко езикови следи, защото очевидно в целия строеж и вътрешна форма напълно се различава от славянския, а и защото прабългарите не можели да предложат на местното население по-висока култура или културни понятия, които то би могло да възприеме. Виждаме обаче съвсем ясно влиянието на гръцкия синтаксис в старобългарския, защото първите преводачи на Светото писание са от Солун – братята Кирил и Методи; те превеждали гръцките образци с невероятна точност, за да не изопачат свещеното Божие слово и така упражнили насилие над българския език. Българският народен говор, както се говори в Македония, е основата на литературиия старобългарски език, за който била съставена специална азбука: на основата на гръцкото официално писмо – кирилица, и на основата на гръцкото църковно писмо – глаголица. За различни специфични звукове, които не съществували в тогавашния гръцки, били въведени специални знаци.

С разпространението на християнството старобългарският език и писменост се разпространяват благодарение на славянските апостоли Кирил и Методи най-напред в Моравия, след това, когато били прогонени оттам, и сред българите и останалите православни славяни, а също и сред власите на Балканите, които при по-късното си преселение на север пренесли със себе си православните обреди и българския църковен език. При русите и румънците старобългарският език се въвежда не само като църковен, но и като литературен и административен и това забележително обстоятелство се запазва до най-ново време като в Румъния народният език съвсем бавно се въвежда в църквата и администрацията едва в ХVI и ХVII век, в Русия – едва в края на ХVIII век. И така виждаме, че македонският български е носител и посредник на разпространението на християнството и на византийската култура в православна Югоизточна Европа. Политическото присъединяване на Македония към България става в средата на IХ век при хан Пресиян, който владеел голямата част от Македония между Струма и Охрид. В същото време ромеите водили война срещу арабите. Въпреки всичките си усилия, те не успели да си върнат отново тази земя, особено когато Симеон Велики станал цар на българите.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

2. Вж. Вайганд, Влахо-Меглен, Лайпциг 1892.