3. Начин на живот на македонското население
Открай време македонците обработват земята с най-голямо старание и получават най-добри добиви. Почвата е благодатна за земеделие. Просторни равнини, широки поречия, умерено високи планински райони, полегати склонове, пълноводни реки и потоци, това са предпоставките за богатите реколти. Като се прибави и мекият климат, подходящ за отглеждане на топлолюбиви растения, виждаме, че са налице всички условия за доходно земеделие. Наистина – и това важи за всички земеделски народи на Балканите – все още земята не се стопанисва рационално. Онова, което липсва иа първо място, е връзката между земеделие и животновъдство. Вместо да се тори почвата с оборски или изкуствен тор, нивите се оставят на угар. Дребните стопани почти не съблюдават принципа на редуване на посевите. А едрите едва сега започват да въвеждат, и то съвсем предпазливо, "франкските" новости. Както са работили бащи и деди, така искат да работят и синовете, и упорито се придържат към старите похвати. Невежеството и леността, които тук наричат навик, спъват прогреса в селското стопанство и са по-силни откъдето и да било. Заблатените области са също голяма беда, която може да се преодолее с незначителни средства. В области като Воден, Енидже-Вардар и при Монастир в завоя на Черна маларията се е превърнала в напаст за населението.
Между Солун, Серес и Дойран се простира леко хълмиста местност, която се обработва добре и е населена с турци и българи. Отвъд Струма на изток и Вардар на запад местността се снижава така че от време на време тя се напоява от тези реки и може да служи и за пасище. На запад от Солун се простира широката Кампания, която южно от Енидже-Вардар е силно заблатена. И тук има зимни пасища, главно в албанската област на гегите.
Западната част на тази равнина – при градовете Вериа, Ниауста и Воден е богата и плодородна. В околностите на Воден, където от планините се спускат много водопади и огромни количества вода напоява наносната почва, природата сякаш сияе от изобилие.
Равнината е населена с българи и турци, а на югозапад с гърци (всъщност голямата част от тях са отдавна гърцизирани българи), които тук също се занимават със земеделие.
Един свят за себе си представя закътаната сред високи планини долина на р. Меглен, която се простира на около 50 км дължина от Драгоманци до Фуштани. Тя е прорязана от безброй реки и е гъсто населена с помаци, наследници на заселилите се тук кумани. Главното селище е Съботско. Мекият климат и плодородната почва, съчетани с обилната влага, осигуряват две реколти в годината.
Плодородната равнина Кайлар е населена главно с турци, които се препитават със земеделие. На юг живеят гърци, на север – българи.
В най-югозападната част на Македония се простира равнината около Костурското езеро, която не е толкова плодородна колкото споменатите по-горе и е населена предимно с българи.
Най-голямата равнина в Македония е така наречената "пелагонийска" при Монастир, която се простира от Баница до Прилеп на около 70 км дължина при средна ширина 15 км. Почвата е богата, обработва се добре, но напояването е неравномерно разпределено и недостатъчно, а от друга страна низините при Монастир са силно заблатени от Черна, която, навлизайки в планината при Будимирце, причиняаа заблатяването. Ако течението й е с няколко метра по-ниско, би се сложил край на тази злина. Населението е силно смесено: българи, турци и албанци-мохамедани живеят заедно, само на север равнината е почти чисто българска. Климатът тук е по-суров, зимите понякога са доста люти, памук не се отглежда, тютюн малко, но гроздето вирее добре, въпреки че по качество отстъпва на това от Ниауста.
Основни насаждения са па първо място пшеницата, на второ царевицата, гроздето, тютюнът, лен, мак, овес, по-малко памук (само за лични нужди).
Лук, чесън, краставици, патладжани, домати, дини, артишок се садят навсякъде; зелените зеленчуци се отглеждат доста по-малко, бамята е най-любимият зеленчук. Боб, грах и леща също се произвеждат както и маслини, но недостатъчно за задоволяване на местните нужди, затова се внасят от Гърция, а също и от областта на Елбасан.
Не трябва да се счита обаче, че земеделие има само в равнините. Напротив, то стига до гребените на планините, по чиито склонове се отглежда предимно царевица.
Планините Морихово, Караджова, Марианска и Бабуна се използват също за земеделие. Добива се царевица, ечемик, по-малко пшеница, (почти никакъв овес), няколко сорта просо. Също сливи, особено за ракии, ябълки и орехи растат навсякъде. Много доходно се оказва и отглеждането на буби, защото черниците се развиват много добре, особено в планините западно от Гевгели.
Колкото повече се отива на север, толкова по-малко плодородна е почвата. Планините са по-високи, долините на реките - по-тесни и каменисти, склоновете на планините са по-стръмни, на много места обезлесени и ерозирали. Последицата е, че годните за земеделие площи намаляват в сравнение с броя на жителите, така че те са принудени да се насочват, към други източнипи за препитание.
Трябва да се споменат още и големите равнини в Североизточна Македония, по горното течение на Струмица, долината на Брегалница при Кочани; на запад е Овче поле, което фактически е планински район. Най-важна в Северна Македония е Тетовската равнина по долината на Вардар; трябва да се спомене също равнината и планинската земя между Скопие и Куманово. Известното Косово поле е разположепо на север от Шар планина и се населява от албанци и сърби, докато равнината на Дибра (Дебър), която някога е имала българско население, вече е силно албанизирана и трябва да се причислява по-скоро към Албания, към която принадлежи и географски.
б) Българинът като земеделец и занаятчия
Най-старателните земеделци са българите, но те се придържат много упорито към остарелите методи и ползват примитивни сечива, така че земеделието все още е много изостанало, макар че се добивят богати реколти. Един голям земевладелец от Флорина си набавил коси, за да ги използва вместо сърпове. Макар че с коси работата е четири пъти по-лека и най-малко четири пъти по-спорна, селяните отново и отново използват сърпове, ако няма кой да гледа. В личните стопанства и сега още се използват много повече коси. Плуговете са все още извънредно примитивни, среща се дори и дървеното рало. А и каручките напомнят за времето на прадедите. Богатите земевладелци-християни внасят модерни машини за обработване на земята, които постепенно навлизат в чифлиците, а оттам и по селата, където селяните са по-заможни. В чифлиците се живее в потискаща зависимост от земевладелеца, комуто принадлежи цялата земя и всички жилища в заградения с висока ограда селскостопански двор. В самия двор е укрепената и опасана с бойници къща, в която живее стопанинът със своите албански гавази.
Господарят предоставя на селяните парче земя в зависимост от броя на добитъка му. Селянинът е длъжен да даде една десета от реколтата на държавата, да върне семената за посев, които му е отпуснал господарят, да плати данъка за църквата и училището и да задоволи някои съвсем произволни нови искания на господаря. Лесно можем да си представим, че това което остава за селянина, не е много. През целия си живот селянинът е обречен на робски труд. Този труд не може да му донесе нищо. Съзнанието, че няма перспективи да подобри положението си, тласка към леност селянина – защо да се мори за господаря! Оттук и безразличието му към всякакъв прогрес и хитруванията му. Много по-добре е поставен българският селянин в свободните села. Макар че тук се плаща десятьк, събиран често по жесток и безсъвестен начин от арендаторите, които ламтят за големи печалби, макар че се събират още много данъци за училището, църквата, за строеж на пътища и т.н., все пак селянинът има своя собствена земя, която обработва много старателно. При голямата му пестеливост той може да се сдобие с още някое парче земя било от изселили се мохамедани, било от преместили се в града съселяни. Така че въпреки неблагоприятните условия, в свободните планински села и паланки има български селяни с относително добро материално състояние. Богатият селянин обаче няма по-горещо желание от това синовете му да се образоват. Така се увеличава броят на селяните, които отиват по градовете и стават занаятчии, а децата им се заемат с търговия в родината или в чужбина, където постигат големи успехи.
Българският занаятчия се цени като трудолюбив, сръчен и старателен работник. Предпочитаните занаяти са на обущари, шивачи, колари, шапкари, сукнари, бояджии, предачи, дърводелци, ковачи, медникари, грънчари, бъчвари, кожари, пекари, особено сладкари (прочути далеч по света). Трябва да признаем обаче, че във всички тези области цари все още голяма изостаналост, защото не се внедряват модерните занаятчийски съоръжения, гарантиращи висока производителпост. Както в България, така и в Северна Македония занаятчиите са обединени в еснафи, които са добре организирани и са в основата на националните взаимоотношения; те са опората на църковно-националните стремежи. Затова турските власти гледат с недоверие на еснафите, преследват ги, а някъде даже ги унищожават. В Скопие, Велес, Прилеп и Охрид те са влиятелни, а в Монастир водят тежка борба с турците и са трън в очите на гърците в гръцките средища.
Занаятчийски еснафи се организират не само в градовете, а и в селата. В някои отрасли достигат изключително добро устройство, избират си майстор за водач, който надзирава и закриля пътуващите в чужбина. Северозападно от Монастир се намира чисто българското село Смилево, уединено в планината, където земеделието е съвсем ограничено. Но като зидари хората му са прочути в целия Балкански полуостров; те печелят много пари и прекарват само зимата в родината при семействата си. На Охридското езеро е селото Пешчани, прочуто със сладкарите си. Тези хора идват на панаирите в Германия и, нахлупили своите фесове, предлагат сладкарски изделия и шербет. Ако се възмогнат, те извикват семействата си и се заселват за дълго в чужбина, например в Лайпциг, Аполда, Ваймар, Ерфурт и др.
Доста места в Източна Македония са прочути с църковното изкуство – дърворезба, живопис. Най-прекрасната дърворезба, която съм виждал някога, е иконостасът в Крушево, изработен от българин след дългогодишен труд и за съжаленне унищожен от пожар. Фотографска снимка във втория том на моите "Аромъни" дава представа за тази творба на изкуството. Тогава обаче ме заблудиха, че неин автор бил аромън.
в) Гъркът като търговец, свещеник и земеделец
В Македония гръцко местно население има само по крайбрежната ивица и на Халкидическия полуостров. Обаче компактна маса гърци живеят на запад от река Караазмак. Начинът на живот на жителите, начинът на обработване на земята не се различават много от тези на българите, което се обяснява с наличието на мпогобройно население от български произход по тези места. И днес там има български говорещи села като езикови острови, например Нисел, Грисел, Милово, Либаново, южно от р. Бистрица; името на самата река както и многобройните българоки имена на гръцки села доказват, че някога тази област е била гъсто населена с българи. По-нататък на югозапад, отсам Бистрица, живеят говорещите гръцки копачари, т. е. копачи – земеделци. Хората наистина говорят гръцки, но в голямата си част положително са от аромънски произход що се касае до нравите, обичаите, следите в езика н традициите. Южно от Костурското езеро живеят влахади-мохамедани, които говорят гръцки и по тип са също от гръцки произход. Те са добри земеделци. Като стопани на собствена земя и дворове хората живеят в по-добри условия – още външният вид на къщите и на стопанските дворове свидетелства за това. Понякога гръцките пастири от Пинд идват в Македония; намират се и каракачани в Родопите и във Врачанския балкан в България. Те живеят по същия начнн като аромънските пастири и често се смесват с тях, затова погрешпо ги наричат в България каракачани – име, което се дава обикновено на аромъните с черни ямурлуци.
Македонските гърци открай време и най-често са търговци, предимно бакали. Като такива те формират ядрото на градското население в Кавала, Драма, Серес, Мелник, Гевгели, Гумендже, Ниауста, Вериа, Кожани, Костур и в още много други по-малки градове без Солун, Воден, Монастир, където общественият и търговският език е предимно гръцки, но основната маса на населението е от друг произход. Някога и във Велес, Скопие, Враня и дори в Ниш гръцкият търговец в съюз с църквата разпространявал гръцкия език, но сега това време е окончателно отминало. В предишната глава видяхме, че особеностите на характера предопределят гърка за търговска дейност и затова той специално се насочва в тази област. Големите търговски фирми не само в Ориента, но и в Русия, Австро-Унгария и дори Германия и особено в Апглия доказват това. Българите, аромъните и албанците също са последвали примера на гърците и отделни лица от тях са достигнали и дори надминали своите учители; техният брой е сравнително незначителен, обаче при гърците е доста голям.
Тъй като по-рано гръцката Патриаршия сама представляваля всички православни християни, то не е чудно, че всички висши духовни санове са били давани на гърци и поста, който те заплащали в Патриаршията, използвали за да грабят колкото е възможно повече от вярващите. Един областен управител в Меглен ми каза: “Владиката и турчинът са пиявици, които смучат кръвта ни". А турските служби имали нареждане да подкрепят владиката при безогледното събиране на пари. Много архимандрити и владици с алчността и безсрамието си толкова злепоставили гръцкото духовенство, че българите които най-много страдали от тях, се почувствали истински избавени, когато си извоювали правото да имат българска Екзархия.
г) Турчинът като богат земевладелец, земеделец, занаятчия, войник, чиновник и пастир
След като турците поробили Македония, не само започнали да се държат като господари към гяурите, но си присвоили най-хубавите земи. В тези плодородни равнини и до днес има многобройно турско и мохамеданско население, защото, за да запазят имота си, някои заможни православни семейства преминали към мохамеданството. Раята, т.е. безправното християнско населепие, се оттеглило в планините. Най-хубавата земя принадлежала лично на султана като “султанска собственост", останалата била раздадена на спахиите под аренда, но с течение на времето те почнали да гледат на нея като на собствена и се стремели да разширят владенията си. Но нерядко, когато затъвали в дългове, се принуждавали да я продават и така в ХVIII и ХIХ век някои чифлици преминали в ръцете на християните. Друга част от земята била предоставена на джамиите, болниците, медресетата (училищата), това били т.н. вакъфи, в които православните селяни имали по-добра съдба, тъй като данъците били значително по-малко, а и разбойниците-правоверни по религиозни причини щадели вакъфите. В началото изобщо не плащали данъци, но по-късно тази привилегия била премахната.
И тъй, турците се преселили от Мала Азия по тези красиви места. Те служили като войници на султана, но в мирно време се занимавали със земеделие. Отглеждането на зеленчуци и плодове се подобрило съществено с идването на турците, въведено било изкуственото напояване чрез загребващи колела, които се задвижвали от течението на реката. Българите възприели този метод и го усъвьршенствали. Те свързали колелата с долап, задвижван с животинска сила. На турците, респ. арабите се дължат напоителните инсталации, които разпределят водата по часове и по равно между съседите.
Турският селянин, който по правило живее в еднобрачие, е извънредно симпатично съцество. Той наистина не е прекалено трудолюбив, но е пък скромен, живее само за семейството си и води благочестив живот без амбиции и надпревара за печалба. Спахиите, по-сетнешните едри земевладелци – бейове, с течение на времето се покварили още повече. Те мислели само как да спечелят повече пари. Често беят си присвоявал цяла дузина чифлици. Разкошният живот на голямото му домакинство със скъпия харем и пищните пирове изисквало големи разходи, които трябвало да се набавят от земеделието, т.е. от работещата в чифлика рая. Затова толкова често и в по-нови времена беят събирал десятъка или го давал под аренда на други хора, които трябвало да печелят и за себе си, а православният селянин безпощадно бедствал.
В градовете турците също упражнявали някои занаяти, но в Македония това се забелязвало по-рядко отколкото на други места, защото християнският елемент в градовете преобладавал. Обикновено турците били бръснари, колари (киражии и файтонджии), фелдшери-ветеринари и като такива били много опитни; те били носачи на вода, продавачи на шербет, кафеджии, ханджии, опитни майстори на оръжие, вехтошари, продавачи на килими и други подобни.
Занаятите се упражнявали в работилнички на определена улица или уличката на пазара – чаршията, както я наричат в Македония. Домът на занаятчията бил другаде в града или в потънало в зеленина предградие. Това е характерно за православните занаятчии, въпреки че нищо не налагало занаятът да се упражнява далеч от семейството.
Нощем само пъдарите със своите фенери минавали по обезлюдените улици и тропането на дървените им сопи предупреждавало крадците овреме да бягат.
Основното занимание на турското население по-рано била военната служба; войните нямали край. Само мохамедани са били приемани във войската. В мирно време голямата маса се връщала към земеделието, но по-висшите съсловия попълвали многобройната армия на чиновниците, чието невежество, мързел и алчност били неимоверни. Поради изпразване на хазната заплатите били изплащани нередовно и не в целия размер, което до известна степен оправдава подкупността на чиновниците. Но няма оправдание за жестокото ограбване на гражданите и селяните от чиновничеството, което живеело на техен гръб и направило толкова омразно за християните турското владичество. Положението на православните станало до такава степеп непопосимо, че мнозина се изселвали или пък от отчаяние мъже, жени и момичета бягали в планините и ставали хайдути.
Ако обаче запиташ днешните македонци как живеят при сръбското и гръцкото чиновничество, те заявяват, че е било за предпочитане турското управление: "Турците вземаха само парите ни, а сърбите и гърците искат не само парите, но и душата ни, казват те, а нея ние няма да дадем, по-добре смърт".
Както вече споменах, турците дошли на Балканите и като пастири, чергари, юруци и се разположили със стадата си по планините. Оттам идва обяснението, че почти цялата топография в планината както и много изрази от млекопреработването при всички балкански народи произлизатот турския речников фонд. И в немския език е достигнала турската дума ягур (йогур) през български. В Южна Македония са се появили малко юруци, те били на север, на Шар планина и оттук са се отправяли на запад. Следите им все още се срещат в Босна и Херцеговина (вж. по-горе).
д) Аромъните като пастири, кираджии, занаятчии и търговци
Аромъните се явяват за първи път в историята през 976 г. И днес още голяма част от тях водят чергарски живот на Балканския полуостров. Фаршериотите са чергари или кираджии, които често пътуват на големи кервани с товарните си коне, за да пренасят стоки между отделни селища, както това са правили навремето водачите на товарните коне в Германия. През есента те пренасяли ожънатото зърно от мястото, където е произведено т. е. чифлика, до близката гара, а понякога и по-далеч – направо до складовете в Солун, което излизало и по-евтино; защото се избягвало товаренето и разтоварването по железниците.
След това се връщали, натоварени сьс стоки, а понякога и без товар. Поддържането на конете не струвало скъпо, тъй като те пасели по пътя, а водачите им, завити в дебели ямурлуци от козя вълна, нощували на открито. Но и нощуването в големите ханове по градовете било съвсем евтино.
Те пренасяли дъски, дърва за отопление, дървени въглища от планините до пазарищата. Често са се срещали дълги кервани от коли, които пренасяли сол от брега па Адриатическо море към вътрешността на Македония и се връщали обратно, натоварени с брашно. За този поминък на аромъните, датиращ още от Средновековието, узнаваме от документи, за които ни съобщава К. Иречек.
Най-интересен и най-самобитен бил животът на аромъните като пастири. Всъщност те възприели самобитността на траките. Дошли първоначално като римски легионери, като войнишки колонии в Мизия, аромъните се оттеглили в планините и се смесили с тракийските пастири. Те възприели техните навици и начин на живот, които по своята същност са толкова различни от навиците и начина на живот на италианските овчари, че е немислимо да приемем вероятността аромънските овчари да произхождат от италианските алпийски овчари и да са дошли тук при преселението в ранното Средновековие.
И аромъните като албанците живеят на родове, съставени от няколко обединили се семейства. Родът може да се състои от 20 до 200 семейства. Начело на рода стои челник (слав.), в Македония наричан и кехая (турски). Той е господарят, когото всички слушат. Той изглажда всички спорове, неговите нареждания са задължителни. Има право да наказва, по-рано е можел дори да налага смъртно наказание. Той плаща данъците, митническата такса при преминаването на политически граници, той е притежател на стадата и трябва да се грижи за препитанието и благополучието на рода. Продажбата на вълна, сирене, кожи му осигурява необходимите средства, които са достатъчно големи, като имаме предвид, че понякога един род притежавал 10 000 и повече овци. Голяма част от млякото, месото, маслото се използвали за прехраната на самия род, също и значителна част от сиренето, от вълната приготвяли дрехи. Фаршериотите използвали вълната в естествения й цвят за мъжете, а за жените я боядисвали в тъмносиньо. При останалите аромъни преобладавало черното облекло, поради което фаршериотите ги наричали карагуни – чернодрешковци.
От Гергьовден, началото на май, до Димитровден, началото на ноември, карагуните живеели във великолепно разположени, солидно изградени и удобни за живеене летни села в планината на височина 1000 и повече метра. Към тези села се включвали и пасища, които закупували, или взимали под аренда от държавата или от вакъфите. Фаршериотите обаче нямали такива солидни летни селища и живеели в колиби от шума или от дъски, строени съвсем примитивно. Така те можели да се преместват лесно, освен това нямали собствени планински пасища, а вземали такива под аренда, когато преминавали през даден район. Те предпочитали обаче да живеят на едни и същи места години наред, най-малкото защото така се запознавали с пазарите на произведенията си.
През есента пастирите-власи, както и аромъните, потегляли от летните села към равнините край морето, източно и западно от Солун, други към Тесалия при Халмиро, трети към широките равнини на Музакия край Адриатическо море. Такъв керван от цяло село представлява пъстра, живописна картина. Понякога шествието от натоварени коне се проточва на километри по тесните пътища. Жените и децата са седнали удобно върху нагънатите дрехи и завивки на бавно, но уверено придвижващите се коне и катъри. Мъжете и поотрасналите момчета яздят наоколо. Стадата вървят отделно, добре охранявани от въоръжени мъже и грамадни зли кучета. Когато вечер достигнат мястото за нощуване, сред шума и виковете при разтоварването започва оживена суетня около стъкмяването на огньовете, на които ще се приготвя вечерята – основното ядене за деня. Пътуването продължава дни наред, докато се стигне до зимните селища.
След съсловието на пастирите и кираджиите от значение е да се разгледа съсловието на аромънските занаятчии, което се оформя през зимните престои по градовете и в контактите с местното население от овчари, хванали занаят. Първоначално това са шивачи и обущари, които работят за нуждите на рода, но след като придобият умение, започват да изпълняват поръчки. Можеш да ги видиш в чаршията още от ранни зори да бодат с иглата и да приготвят не само богато украсени с гайтани облекла, но и европейски дрехи по мярка.
В обущарския занаят учители са им турците, в пекарството назованите заслужава да се спомене само още самарджийството, тъй като при тях винаги са нужни самари, и накрая една аромънска специалност – обработката на сребро, филигранното изкуство. Може би в търговските си връзки с венецианските майстори-златари някой е изучил този занаят и го е пренесъл в родината си, така че днес аромъните почти имат монопол върху него в Македония. С вкус и истински усет за красота те превръщат нежните сребърни нишки в блюда, чаши, табакери, брошки, копчета, колани, гривни и други накити, украсяват пистолети с фин сребърен обков. Нито във Венеция, нито в Рим съм виждал по-фина филигранна работа от тази на Коланджи в Монастир и Крушево. Само при Черногорните в Цетине има толкова красиви украси, особено на колани. Аромънските майстори вземат за чираци само свой роднина или аромън, за да не се пренесе изкуството сред другите народи на Македония. Грубите тежки пафти на българските селянки в Македония са изливани и се изработват от българи, по-рядко от аромъни (снимки в моята "Аромъните", гл. П, с. 32).
Преход към търговското съсловие са ханджиите и гостилничарите. Докато в градовете хановете с големите конюшни служели изключително като място за подслоняване на пътници и съдържателите им били бьлгари, албанци или турци, крайпътните хаиове в близост до селата се държали почти само от аромъни и обикновено към тях имало дюкянче за всякакви стоки от първа необходимост, които домакинстното, не може да си произведе само. Ако задоволяващият се с малко аромън спести някаква сумичка от този хан, той си купува по-голям в града или в чужбина, например в Сърбия, затова аромънски ханове има чак до Дунав и още по-далеч в Западна България, докато в Източна България няма. Или пък се хвърля в търговията, започвайки от търговия на дребно, за да се издигне след време до крупен търговец. Така някои от тях придобиват огромни богатства. Нека назовем само няколко от известните фамилии: барон Зина от Мускополе вьв Виена, който построява великолепната сграда на Академията в Атина, известната фамилия Думба също във Виена, от която е и прочутият дипломат Георги Аверов от Метцово, спечелил голямото си състояние в Русия и станал благодетел в Гърция. Освен другите си благодеяния, в последните години той подари великолепен боен кораб на Гърция; с негови средста е построен и стадионът в Атина. Голямата Атинска политехника е дар от аромъните Стурнара, Тошина и Аверов. Както се вижда от изброените факти, аромънът е привърженик па елинизма и възторжен негов почитател. В Константинопол, в Южна Русия, Египет, където работят голям брой аромънски крупни търговци, тях даже ги смятат за гърци. Семействата им живеят в прелестни планински села в Македония около Пинд, където и те прекарват по няколко седмици през най-горещото време на годината.
И за да посоча един отрицателен факт, ще кажа, че македонските аромъни никак не се занимават със земеделие, а в други области, като Тесалия например, само тук-там може да се видят някои малки изключения, но не от любов или предпочитание към земеделието, а от принуда. Колкото повече намалява овневъдството обаче, толкова по-сигурно е, че те ще трябва да се насочат към земеделието. Аромъните избягват всичко, което изисква тежки физически усилия. Затова не може да се срещне нито един аромън ковач, каменоделец, миньор, носач и други такива. Те считат себе си за твърде способни, за да се занимават с подобни професии, а тяхната интелигентност им помага да напредват в други области, които са и по-доходоносни.
е) Албанецът като пастир, земеделец, занаятчия, тьрговец, чиновник
Който иска да се запознае със своеобразието и народните обичаи на албанците, трябва да отиде в Албания, а в Македония повечето са се заселвали постепенно едва от миналия век. Само в най-северната част на Македония те започват малко по малко да изместват местното сръбско население от ХVI век насам. Тъй като християните били жестоко подтискани, те се изселвали към Унгария, особено в Банат, а техните потисници, турците, които не били в състояние да намерят заселници за обезлюдените земи, масово преселвали в тях албанци-мохамедани. Те пък заварили тук добре обработена земя и постепенно се насочвали към земеделието. В техните неприветливи планини то било слабо застъпено и затова се препитавали повече с овневъдство, за което планините осигурявали достатъчно паша. Тъй като през зимата се покривали със сняг, трябвало да търсят другаде зимни пасища. Намирали ги отчасти по крайбрежието на Адриатическо море, отчасти на Егейско море, около залива Волос и в Кампания, западно от Солун. Там през есента в пелагонийската равнина се събирали безкрайните овчи стада на албанците, които далеч надхвърляли по брой тези на аромъните. Докато последните се отправяли на път с деца и покъщнина, семействата на албанците си оставали на север. Селата там били разположени в закътани области, така че презимуването не създавало затруднения. Разположените по-високо села на аромъните в Пинд и Грамос още след първия по-голям снеговалеж оставали напълно откъснати от света, така че за охраната им били необходими само четирима-шестима мъже, богато снабдени с припаси. В обичаите и нравите, в начина на живот и занимание аромъните взаимствали много от албанците. Това се доказва от големия брой думи от чужд произход, които преминали в езика им чрез албанския. Най-впечатляващ е техният брой в млекопроизводството. Няма съмнение, че и животът в родове и племена им е дошъл от албанците, респ. траките.
Освен овцевъдството, което познавали основно, албанците се занимавали с обработка на ниви, впрочем по най-примитивния начин: те използвали самоделни дървени сечива по примера на прадедите си. Все още често могат да се видят дървени рала. Албанците били твърде бедни, за да купуват железни сечива. В равнината край Монастир, където имало и богати албански бейове, положението в селското стопанство било по-добро. Тук те се учили от българите и турците и благосъстоянието им било задоволително.
В Македония се срещат рядко занаятчии-албанци, но има ковачи, орьжейници, пекари, бакали и ханджии.
По крайбрежието, особено в Солун, много геги се препитават като хамали. Те дори се организирани в нещо като гилдия, която турските учреждения често използват за политически цели. По време на жътвата много геги отиват като сезонни работници в Тесалия, даже в Пелопонес съм срещал миредити.
Тоските също като аромъните пътуват много по чужбина, за да избягат от лошите условия на живот в родината си. Цел на техните пътувания са Румъния (доста отдавна), след това Мала Азия, Константинопол, особено Египет, а в последните десетилетия предпочитат Америка. Благодарение на интелигентността и трудолюбието си много от тях са събрали значителни богатства. Излизането на доста албански вестници в Египет и Америка доказва, че тук броят на албанските преселници трябва да е твърде голям, а също и това, че у тях не е угаснала любовта към народност и майчин език.
Вече столетия наред албанските родоотстъпници играят забележителна роля. Изненадващо голям брой велики везири и и други висши сановници са от албански произход. Енергичните тоски открай време са най-прогресивният елемент на затьналата във фанатизъм турска общност. Революцията от 1907 г., която избухва в Монастир, а и изобщо цялото Младотурско движение, е породено много повече от енергичните тоски, отколкото от ленивите турци. Не може да се твърди обаче, че християнското население в Македония обича албанските чиновници. Те са безогледни, когато се засягат личните им облаги и умеят да се измъкнат по най-хитрия начин от неприятности. Покрити с лоша слава са също и албанските бейове, които събират десятъка и които са главатари на най-върлите разбойнически банди. По турско време техните безчинства били повсеместни, но било невъзможно да бъдат спрени, защото цялото чиновническо съсловие в даден вилает участвало в тях и безмилостно ограбвало раята. Сега тяхното място заема сръбската жандармерия.
ж) Меглените като земеделци, копринари и грънчари
Меглените, също както и живеещите наоколо българи, са земеделци и живеят при еднакви икономически и социални условия.
Полегатите източни склонове на Караджова плапина са подходящи за лозарство. Почвата, предимно от червена глина, общо взето е доста плодородна. В същинския Влахомеглен тя впрочем е камениста, а и климатът далеч не е толкова мек, както в голямата равнина на Българо-Меглен. Важно място в икономическия живот заема отглеждапето на копринени буби - склоновете на Караджова планина са залесени с гори от черници. Едно единствено село, мохамеданското Нънте, специално се е насочило към грънчарския занаят, като намиращите се около селото глинени находища му дават добра суровина. Грънчарите на Нънте обикалят цяла Македония с тежко натоварени добичета с евтини, лесно чупливи, светлочервени глинени изделия.
з) Шпаньолите като търговци, занаятчии, лодкари, рибари и чиновници
Не ще и съмнение, че шпаньолите като евреи се занимават с търговия: в Солун те държат първенство в това отношение, в Серес, Бер и други градове заемат също предни позиции като търговци и банкери. Търговията с жито, необработени кожи, пушено месо и риба в голямата си част е в техни ръце. Почти всички сарафи са шпаньоли. Прави впечатление обаче, тъй като противоречи на общоприетото мнение за характера на евреите, че в залива на Солун те са най-опитните лодкари и рибари, които се осмеляват да навлизат в морето и при силна буря. И сред занаятчиите се срещат доста много евреи, тенекеджиите наример са почти само евреи, има също доста шивачи, кожухари, дори шлосери и ковачи. По-бедната прослойка доставя хамалите и ваксаджиите.
и) Положението на жената в Македония
Жената се оценява най-различно в Македония. При заможните мохамедани, както е известно, тя е напълно откъсната от обществения живот и живее изолирана от света, заключена в дома на съпруга. При по-бедните класи и сред селското население жената взема участие в работата на мъжа, но пази лицето си забулено и не допуска да го зърне гяур. При помаците, някогашни християни, жената не се забулва, когато наблизо има чужди мъже, а само извръща глава. Жените на малисорите [1] -албанци, които също са мохамедани, отиват незабулени даже на пазар и обути в мъжки панталони. Ако посетиш обаче мохамеданска къща, в която няма специално помещение за харем, всички жени се оттеглят в други стаи.
При албанците-християни и аромънските фаршериоти е съвсем същото. Жената принадлежи на дома, не на улицата и неомъжените момичета също толкова страхливо се дръпват от чуждите погледи както и мохамеданките. Доста често годеникът вижда годенината си преди самата сватба. Когато обаче жената вече е омъжена, тя не се крие толкова старателно. Както при аромъните, така и при албанците жената се явява в гостната и поднася на присъстващите освежителни напитки, кафе, сладкиши и накрая ракия. На обяд мъжете сядат около софрата, а жените стоят наоколо и прислужват. Ако в къщата има годеница, тя се явява най-накрая, целува ръка на всички присъстващи и те я даряват.
Ако минеш по улицата покрай седнали жени, те стават прави за поздрав, младите жени често се обръщат с гръб към чужденеца; така е при аромъните-пастири и албанците-християни.
В по-заможните албански и аромънски семейства това унизително положение на жените е смекчено, но не и отменено. Те вземат участие в разговорите на мъжете, но не и на обяд и на кафе, когато само прислужват. Освен домакинската работа те предат и плетат, но не вършат тежка работа, а селянката се труди и на полето. Виждал съм понякога обаче тежко натоварени албански жени да отиват на пазар, докато господин съпругът седи удобно напряко на седлото и, яхнал така магарето, в такт го ръга с крак в корема.
За албанците и аромъните-пастири мъжът е господар и повелител, на който не може да се противоречи, жената е прислужница и майка на децата. Бракът се пази свято, разводът при албанците е почти изключен, при пастирите-власи въобще е нещо нечувано. При търговците аромъни и албанци брачните връзки са по-свободни. Мъжът се прибира само през горещите летни месеци у дома си в планинското село. Когато е по търговия в чужбина, понякога години наред е откъснат от жена си и децата си. Последиците от тези неестествени отношении (болка от раздялата, копнеж, изневяра) често се описват покъртително в народните песни. Годежът се уговаря от семействата, докато децата са още малки, женитбата става много рано, дори преди жената да е навлязла в пубертета.
Съвсем различно е при българите. Жената се цени еднакво и като жена, и като помощничка на мъжа, не като при сърбите, които гледат на нея само като на слугиня. Българката се показва свободно пред обществото, сяда на трапезата, дори когато има гости, дели с мъжа си всички радости и задължения. Тя е нежна майка и вярна съпруга. Омъжва се доста късно, на 20 – 24 години, докато съпругът често е доста по-млад, но именно тогава го приемат тържествено сред възрастните. Жената се цени по нейната работливост и родителите на младоженеца плащат откуп на родителите на булката в пари, добитък и други дарове. Затова раждането на момиче съвсем не е нежелано за българските македонци. То носи придобивки, а и работата на женските чеда в семейството се цени високо.
Гърците в Македония ценят жената най-вече като съпруга. Наистина тя помага на мъжа в земеделската работа, но не я третират като работно добиче. Колкото по-високо е социалното положение на гърка, толкова повече той щади своята жена. Приятно му е, когато тя полага грижи за себе си, когато си купува дрехи и накити. Но в обществения живот и гъркинята по правило не взема участие. Тя участва в домашния живот наравно с мъжа, в организирането на домашните празненства, на които тя, а не мъжът, е център, поне в по-заможните семейства е така; нейната главна задача е също възпитанието на децата, защото мъжът обикновено отсъства. Той е или на работа на полето, или в кантората, или в кафенето, където отива всекидиевно. Посещението на кафенето се е превърнало за гърка в необходимост, защото там той обича да бистри политиката.
При меглените положението на жената е същото както при българите и напълно различно от това при аромъните, макар че имат близък език.
За шпаньолките не се осмелявам да кажа нещо по-конкретно, но ми направи впечатление, че те се държат по-свободно на обществените места от християнките, разхождат се из Солун в носия с голямо деколте; нещо което християнките не си позволяват.
[Previous] [Next]
[Back to Index]