Българи на Морава. Исторически и етнографически скици

Гавриилъ Занетовъ

 

10. Какъ е присъединена къмъ Сърбия Тимошката область?

 

 

Тимошка крайна” подъ която ce разбиратъ Кладовско, Неготинско и Църна рѣка, въ турско врѣме е била вакуфски имотъ, a въ началото на XIX вѣкъ и въ ползуванието на султановата сестра Емине; [3] тя е имала до нѣкадѣ привилигировано управление и ce ползувала съ особенни права. „Сърбитѣ разбраха — ce казва на едно мѣсто — че султана има провинции и области въ които управляватъ намѣстници християни като напр. Влашко, Молдова, Нахия Крайна. [4]

 

При Пазванъ Оглу oбаче тукъ управлява нѣкой си Мула ага; християнското население си избира свои кнезове, a надъ тѣхъ има единъ башъ кнезъ. Пазванъ Оглу като уствовилъ Видинъ и пашалъка, обърналъ Крайна въ свой частенъ чифликъ, и развъдилъ много стада отъ добра порода, което ce помни до сега отъ мѣстното население. [5] Башъ кнеза въ врѣмето на Пазванъ оглу е билъ Панчо или Карапанчо който съчувствувалъ на сърбското възстание: „Пинцо началникъ на гръкоисточнитѣ въ Крайна”, когото назначилъ Османъ (Пазванъ оглу) и върху когото възлагагъ голѣми надѣдежди, на 1805 г. отишель тамъ да дигне възстание. Мула ага ималъ пълно довѣрие въ своя башъ кнезъ и посъвѣтвалъ Пазванъ оглу да не изпраща военна сила, защото нѣма опасность. Пазванъ оглу скоро ce убѣдилъ въ противното и извикалъ при себе си Мула ага. Когато този ce явилъ, пашата му заповѣдалъ да не ce покаже предъ очитѣ му до като не потуши възстанието. Тогава Мула ага събралъ еничарски чети, нападналъ въстаницитѣ въ планината и ги разбилъ. Kapa Панчо избѣгалъ при сърбитѣ, a заедно отъ него избѣгали по-вече отъ хиляда души. Пазванъ оглу испратилъ въ Крайна много войска и всичкото орѫжие отъ населението било събрано. Тогава ce почнало преслѣдванего на виновницитѣ. ,,Хората отъ четири села

 

 

3. Ивановичъ, църне река. Гласник 54.

 

4. Домбау, австрийски чиновникъ въ Землинъ. Дило, 1904 год. септемврий, стр. 351.

 

5. Ивановичъ, църна рѣка.

 

 

60

 

изгубиха главитѣ си,” „Мнозина нещастни платиха съ главитѣ си надеждата за скоро освобождение.” [1] Това кръвопролитие внушило страхъ и трепетъ на цѣлата околностъ. Въ това врѣме сѫ били обѣсени видинский владика и негови четири попа подозрѣни че ce сношаватъ съ възстаницитѣ. „Думаютъ что это произошло отъ подозрѣния епископа касателно болгаровъ.” [2] Пазванъ оглу отъ една страна постѫпвалъ жестоко съ възстаницитѣ, отъ друга се стараелъ да привлече и успокои мирното население. ,,Пазванъ оглу е заетъ твърдѣ много съ своитѣ дѣйствия противъ сърбитѣ и българитѣ. Той ce старае да привърже къмъ себе си крайнскитѣ кнезове съ ласки, раздава имъ „копоти и соболи” (особенъ знакъ на благоволение) и имъ позволява да убиватъ всѣки турчинъ, който би направилъ нѣкоя пакость. [3]

 

Отъ 15 февруарий 1806 г. има едно извѣстие че единъ сърбски отрядъ завладѣлъ Неготинъ, a други блокиралъ Фетислянъ — Кладово. (Това сѫ били войскитѣ на Миленко). На 13 Априлъ 1807 г. куриера който отивалъ отъ Видинъ за Оршова съобщилъ че сърбитѣ нападнали тамошнитѣ села и завлѣкли съ себе си двайсетина души. [4]

 

Прѣзъ Априлий 1805 г. църнорѣчкий кнезъ Милиславъ отъ Ласова, Ивко отъ с. Криви Виръ и попъ Радославъ ce съвѣщавали какво да правятъ предъ видъ на възстанието на Морава и решили да ce обърнатъ за съвѣтъ къмъ ресавский войвода Сингеличъ. Послѣдния имъ испратилъ една чета съ бюлюкъ башията Байрактаровичъ и ги съвѣтвалъ да възстанатъ. Прѣди да пристигне помощьта Милиславъ, Ивко и попъ Радославъ събрали момци и нападнали турската кула въ с. Илино, пропѫдили турцитѣ и имъ зели много плячка. Пазванъ оглу като се научилъ за това, испратилъ войска, но бунтовницитѣ побързали да избѣгатъ отвъдъ планинитѣ, въ Ресава.

 

Милиславъ, Ивко и попъ Радославъ сѫ били хора на Пазванъ оглу, отъ които той ce борилъ противъ царската власть. Тогава имало много християни които отивали съ яничаритѣ и дахиитѣ противъ установенитѣ власти. Когато Пазванъ оглу ce закрѣпилъ въ Видинский пашалъкъ, той назначилъ на сѣкадѣ свои хора бивши четници и помощници. Въ Зайчаръ и до селата той ималъ свои бинъ-башии и субашии дахии и яничари. Въ тимошко тогава имало съвсемъ малко турци. Централната власть ce представлявала отъ аянина и неговитѣ сеймени настанени въ по-значителни центрове. Освенъ тѣхъ по балканитѣ и клисуритѣ имало кули високи каменни згради обиколени съ шанцове въ които били турени бюлюкъ-башии и пандури събрани отъ всѣкадѣ. Нѣкои отъ кулитѣ били поверени на бюлюкъ-башии и пандури християни отъ мѣстнитѣ жители. [5]

 

Въ началото на 1807 год. слѣдъ падането на Бѣлградъ, отъ такъ сѫ тръгнали да завоюватъ Църна Рѣка хайдуть Велко, Милиславъ

 

 

1. Гласник земел. Музея у Босне 1905 г. XVII Pozvon egla Jelacie стр. 203.

 

2. Богишичъ. Разборъ сочин. Попова стр. 63.

 

3. Сѫщи, стр. 62—64.

 

4. Споменикъ, изписи изъ француске архива. Павловичъ стр. 12.

 

5. Ивановичъ, княжевачки окрѫгъ, Гласникъ кн. 70.

 

 

61

 

и попъ Родославъ родени въ този край и земали вече участие въ въстанието на Морава. За този походъ Кариджичъ разправя слѣдующето: Въ началото на 1807 год. хайдутъ Велко почналъ да ce моли на съвѣта да му даде отворено писмо и малко джепане да отиде да дигне Църна Рѣка. Съвѣтницитѣ ce противили, защото не били чули до тогава и не знаяли, какво е това Църна Рѣка. Най-послѣ Младенъ, прѣдседатель на съвѣта, казалъ: —айде море, като толкова иска, да го пратимъ; ако отнеме нѣщо, ще разширимъ земята ни, ако ли пропадне, ний не сме му криви. Виждате, не мерува, ще отиде и безъ разрѣшение. Съ момчета колкото събралъ и малко джепане Велко стигналъ въ Расава, въ манастира Равница при Стефанъ Сингеличъ. Тукъ той събралъ още момчета, зелъ джепане и съ около 150 момчета миналъ въ Църна рѣка. Първото му дѣло било нападението на кулата при село Подгорецъ, гдѣто разбилъ защитника ѝ Османъ бега и пленилъ плячка. Отъ тамь Велко ce опѫтилъ къмъ Зайчаръ. Турцитѣ бѣгали прѣдъ него и разпространявали ужаса отъ неговитѣ побѣди. Това още по-вече помогнало да ce увеличи дружината чу, която скоро достигнала нѣколко стотини души. Срѣщу него отъ Видинъ била изпратена една войска отъ 1000 души подъ командата на зайчарския бюлюкъ башия Кюръ Сулейманъ. Той ce спрѣлъ при село Върбовци близо до Тимокъ, гдѣто наблизо се намиралъ и хайдутъ Велко съ дружината си, и ce приготвилъ на другия день да го нападне. Но хайдутъ Велко го испреварилъ, като го нападналъ прѣзъ нощьта. Турската войска била разбита и прогонена. Велко очистилъ цѣла Црна рѣка като минавалъ и на истокъ отъ Тимокъ, гдѣто плячкосвалъ всичко каквото можалъ. Той вече почналъ да ce нарича господарь и самъ назначавалъ бимбашии и байрактари, не слушалъ никакви заповѣди. Слѣдъ това той миналъ въ Свърлижко и завладѣлъ Гургусовацъ (Княжевацъ) и Соколъ-Баня. Тогава той е билъ признатъ и назначенъ отъ съвѣта и Kapa Георгий за Банско-свърлижки войвода, гдѣто останалъ такъвъ до каменичкото поражение на 1809 г. [1] Неговитѣ и на бекяритѣ му нападения на истокъ отъ Тимокъ не прѣставали. Той отвличалъ съ себе си жителитѣ на цѣли села прѣселвалъ ги при себе си, a способнитѣ да носятъ орѫжие, въорѫжавалъ. По такъвъ начинъ били прѣселени повече отъ хиляда семейства отъ видинско, пиротско и нишко. Въ Гургусовацъ и Зайчаръ имало нѣколко стотинъ доброволци” отъ помѣнатитѣ мѣста, на които главатаритѣ били Маринко и Мито отъ Пиротско, Киро и Мито отъ Загорието. Тѣзи главатари ce наричали войводи. [2] Противъ тия своеволия Мула паша отъ Видинъ не намѣрилъ друго срѣдство освѣнъ да ce оплаче на руския главнокомандующъ въ Влашко. По взаимно съгласие била назначена една комисия да изслѣдва виновницитѣ. Турци ce оплаквали за разграбването на четири села на истокъ отъ Тимокъ: Тополовецъ, Бойница, Щипиковецъ и Халова на които жителитѣ българи били отведени

 

 

1. Караджичъ, съчинения т. I, стр. 226228.

 

2. Ивановичъ, княжевачки окрѫгъ, гласникъ 70.

 

 

62

 

при сръбския началникъ Джода. Жителитѣ отъ с. Буриловци показали, че всичкото имъ имане било задигнато и отнесено при началника Миленко. Твърдяло ce още че сѫ ограбени селата Бракевци, Кула, Шикинца, Галабишаница, Гакотево, Грамада, Нови Апу и Шанимъ. Хайдутъ Велко отъ своя страна обвинявалъ турцитѣ, че нападнали селата по лѣвия брѣгъ на Тимокъ: Баня, Бодлека, Голи Г биняци, Плужина; отъ последното село била откраднати четири момичета : Елисава Милошева, Буда Здравкова, Милойка Маркова и Бояна Иванова и отведени въ Кула. Други села били ограбени отъ къмъ Нишъ. Златча, Вражигърнацъ, Карановци, Караулъ Троглави, Корица, Бѣляновачка, Кернине, Караулъ Бабица; тия села били ограбени отъ арнаути. Сѫщо били ограбени селата Петина и Караулъ Соповци. Мула паша ce оплаквалъ още, че селото Изворъ на Тимокъ е било разграбено и жителитѣ откарани въ пленъ. Комисията констатирала че това е извършено отъ хайдутъ Велко. Въ резултатъ главнокомандуващия генералъ Прозоровски настоявалъ предъ Kapa Георги и съвѣта, Велко да ce уволни и да се замени съ другъ „чиновникъ”. [1]

 

Презъ 1807 г. Миленко преминалъ Мирочъ планина да земе Кладово—Фетислямъ и да ce съедини съ руситѣ които били въ Мала Валахия. На с. Малайница той направилъ шанцове, оставилъ 200 души, a самъ напредналъ къмъ Тимокъ. На срѣща му идѣлъ Мула ага съ 800 души кърджалии и башибозуци. Скоро на Миленко дошли на помощь руситѣ отъ Влашко. Генералъ Исаевъ съ 200 казаци и 300—400 ариаути (Караджичъ казва че тия арнаути“ сѫ били само българи и сърби) и съ четири топа. На Малайница турцитѣ сѫ били разбити и Мула ага раненъ. Слѣдъ това друго сражение е имало при Неготинъ и турцитѣ ce отеглилу къмъ Видинъ. Но скоро руситѣ ce върнали пакъ въ Влашко и Миленко билъ принуденъ да ce отегли на западъ отъ Мирочъ.

 

На 1810 г. руситѣ отново минаватъ Дунава на Бърза паланка подъ командата на генералъ Цукато. Въ Сърбия — казва Караджичъ — като ce узнало че руситѣ минаватъ Дунава било нарѣдено да ce испрати при тѣхъ отъ всѣка нахия по една часть отборна войска да воватъ съ тѣхъ и като ce върнатъ да расправятъ че дѣйствително руска войска е дошла и че сѫ воювали заедно. Отъ нахиитѣ на истокъ отъ Морава било наредено да отиде всичката войска съ своитѣ старейшини; отъ левата страна на Морава — смедеревската войска съ Вуица Вуличевичъ и грочанската съ Чорапичъ. Надъ всички главенъ комендантъ билъ назначенъ Петъръ Добриняцъ, който до тогава билъ въ изгнание и ce върналъ заедно съ руситѣ. [2] Каква вѣра е ималъ Kapa Георгий въ Добриняцъ ce вижда отъ това че било разпорѣдено да не ce испълнява никаква негова заповѣдъ дo като не ce приподпише отъ Вуица Вуличевичъ. [3] При руситѣ въ

 

 

1. Богишичъ, Разборъ стр. 145, 155, 150152.

 

2. Караджичъ, съчинения т. I, стр. 87—88.

 

3. Географско-историйске слике. Мишковичъ годишница Гупича стр. 203.

 

 

63

 

Крайна дошелъ и хайдутъ Велко който до тогава ce намиралъ при Миленко, a послѣдния и не ce помръдналъ отъ Поречъ, тъй като не било дадено нимакво по видно положение. Турцитѣ били пакъ прогонени на истокъ отъ Тимокъ и Крайна била пакъ очистена. За отличието въ станалитѣ сражения руситѣ наградили по-вече души. Така били наградени съ сребърни колани хайдутъ Велко, Вуица, Здравко бимбашията на Велко, Иванъ Момировичъ писара на Миленко и др.

 

Въ това врѣме турцитѣ силно нападали южната сърбска граница къмъ Делиградъ и Крушевацъ. Полковникъ графъ Орукъ билъ испратенъ тамъ на помощь. Той заедно съ Велко миналъ презъ Соколъ Баня и завладѣлъ това старо владѣние на Велка. При Делиградъ той ималъ сражение съ турцитѣ на Варварино и ги побѣдилъ. Слѣдъ това графь Орукъ ce върналъ назадъ, и като миналъ презъ Гургусовацъ, завладѣлъ го. Слѣдъ това всички руси ce отеглили въ Влашко, като единъ полкь подъ командата на полковникъ Бала билъ испратенъ въ Бѣлградъ.

 

Презъ 1811 г. хайдутъ Велко пакъ е назначенъ за Банско-свърлижки войвода, но тамъ той остава малко врѣме тъй като Kapa Георги го премѣстюва въ Неготинъ да пази отъ тази страна. На 1813 г. турцитѣ усилватъ нападенията си отъ истокъ, какгт и отъ югъ и тогава хайдутъ Велко е убитъ; слѣдъ това цѣлата тимошка область наново подпада подъ турско владение.

 

Хайдутъ Велко е роденъ на Църна рѣка въ торлашкото село Леновци на югъ-истокъ отъ Зайчаръ. Единъ европеецъ който е пѫтувалъ презъ Сърбия на 1829 г. забѣлязва че Велко е билъ до народностъ българинъ [1]. Като момче той билъ овчаръ въ селото си, сетнѣ такъвъ y единъ турчинъ въ Видинъ. Отъ тамъ избѣгалъ при хайдутъ Главашъ въ Смедеревско, съ когото ce намиралъ въ нѣкакво родство, и ce обявилъ за хайдутинъ. Тънъкъ съ длъгнесто сухо лице и тънки мустаки, той и по душа и по тѣло е билъ юнакъ. Предпочиталъ бекяритѣ предъ селенитѣ; „Тѣ сѫ мои братя” казаалъ той за тѣхъ. Носелъ богато орѫжие и хубави дрѣхи, но пари колкото ималъ, раздавалъ. Обичалъ руситѣ и никакъ не можелъ да допусне че Наполеонъ ще земе Москва. Когато руситѣ му казали че не е добрѣ да ce нарича хайдутинъ, той отговорилъ, че би ce счелъ оскърбенъ, ако имаше другъ по-голѣмъ отъ него. [2]

 

Въ Бухурещкия договоръ между Русия и Турция отъ 1812 г. сѫ предвидени извѣстни правдини за сърбитѣ, но относително границитѣ на Сърбия не е казано нищо. Административното дѣление си остава сѫщото и даденитѣ правдини сѫ били само за Бѣлградский пашалъкъ. Крайна останала въ Видински пашалъкъ, Алексинацъ въ Нишкий а Крушевацъ и Паракинъ въ Лѣсковачкий ; за сички тия мѣстности останалъ старий редъ, слѣдователно тѣ сѫ останали български.

 

 

1. Споменикъ XVII, стр. 26.

 

2. Ami Boue, La Turqie d’ Europe т. III, 297—298 и Ранке История срба 170. Караджичъ I, 234.

 

 

64

 

Още отъ 1820 г. Милошъ почва да прави постѫпки да ce присъединятъ тия окрѫзи къмъ Сърбия. Той е билъ потдържанъ отъ Русия. Едвамъ на 1829 г. била назначена една руско-турска комисия която да разграничи помѣнатитѣ окрѫзи къмъ Сърбия. Отъ сърбска страна въ комисията е земалъ участие кнезъ Юксимъ който ce отличавалъ съ природна здрава смисъль и скоро били надвити всички трудности.” Въ полза на Сърбия било опредѣлено възможно по-вече земя, макаръ че на много мѣста турското население и турцитѣ чифликчии ce противили. Даже единъ отъ рускитѣ комисари е билъ противъ даванието на Сърбия Гургуосвачката (Княжевачката) нахия, при всичко това и тя била дадена. Турския комисаръ спокойно земалъ рушветъ отъ Милоша като е билъ уверенъ че везиря нѣма да утвърди направеното. „Милошъ упълномощилъ Симича да говори съ него на чисто a той (турски комисаръ) отговорилъ, че ако Милошъ желае да получи което иска трѣбва да го послуша: нинакви задължения на портата и договори съ Русия нѣма да му помогнатъ, ако турското правителство не ce преспи съ сърбско злато. По този начинъ Милошъ може да получи всичко, даже което не може да очаква отъ Русия или друга държава. Милошъ ce предалъ и купилъ съ пари онова което не можелъ да получи по сключенитѣ договори”. [1] За така опредѣленитѣ граннци била съставена карта, но тя останала не испълнима до 1833 г.

 

Въ началото на 1833 г. въ гр. Крушевацъ двама богаги турци — братя Френчеви открадналн двѣ моми отъ блискитѣ села и ги потурчили. Това е развълнувало цѣлия окрѫгъ. Крушевачкии и Паракинскии окрѫзи зели да гонятъ турцитѣ които ce скрили до градоветѣ, a нѣкои избѣгали въ Лесковецъ и Нишъ. Милошъ ce възползувалъ отъ това събитие. Той заповѣдалъ на пограничнитѣ князове да влезатъ въ сношение съ възстаналитѣ окрѫзи, да ги снабдяватъ съ орѫжие и да ги възбуждатъ противъ турцитѣ. Отъ друга страна той ce обърналъ къмъ руский посланникъ въ Цариградъ да се използува случая, но отъ тамъ му препорѫчали търпение. Тогава той ce обърналъ къмъ съсѣднитѣ паши Нишский и Лесковачкий да взематъ съвмѣстни мѣрки да не се распространи смушението. Пашитѣ съ радость ce съгласили. По взаимно съгласие било рѣшено, до като ce рѣши спора, управлението въ двата окрѫга да ce повѣри на особенни комисари отъ мѣстнитѣ жители. По такъвъ начинъ фактически турското управление било дигнато. Специалния чиновникъ испратенъ отъ Цариградъ рѣшилъ турцитѣ да повърнатъ момичетата и да имъ платятъ обезщетение. Но врменното управление продължавало въ двата окрѫга и по-сетнѣ. [2]

 

Сѫщата година въ Зайчарско и Неготинско ставатъ други осложнения. Видинский паша и Кладовски мюселянъ като гледали какъ христианското население въстава отъ всѣкадѣ и като ce бояли сѫщото да не стане и y тѣхъ, показали извънмѣрна строгостъ,

 

 

1. Н. Поповъ, Россія и Сърбія т. I, стр. 257—263.

 

2. Н. Поповъ, Россія и Сърбія т. I, стр. 263—265.

 

 

65

 

като увеличили данъцитѣ и ангариитѣ. Заедно съ това изнудванията и грабежитѣ ce увеличили. Положението е станало твърдѣ тежко. Пролѣтьта на 1833 г. събрали сѫ мѣстнитѣ кнезове и помолили мюселяма да ce намалять данъцитѣ съласно закона. Мюселима ги изгонилъ и заповѣдалъ да ги биятъ, a нѣкои отъ тѣхъ били затворени въ зайчарский затворъ. Това още по-вече раздразнило духоветѣ и цѣли тълпи почнали да ce събиратъ и да искатъ отъ мюселима освобождението на затворенитѣ. Послѣдния заповядалъ да стрѣлятъ върху тълпата, паднали много убити и ранени. Тогава въстанала цѣла Крайна. Милошъ тозъ часъ повикалъ народного опълчение и испратилъ войска на границата : слѣдъ малко, той заелъ цѣлата страна до Тимокъ. Мѣстнитѣ турци ce скрили въ укрѣпенитѣ градове и поискали помощъ отъ Видинъ. Но видинския паша ce уплашилъ отъ осложнения и на мѣсто да изпрати войска, влѣзълъ въ прѣговори съ Милоша. По взаимно съгласие било рѣшено : Милошъ да си отѣгли войскитѣ отъ окупиранитѣ окрѫзи, като остави само единъ наблюдателенъ отрядъ на Тимокъ; пашата ce отказва да испрати войска въ Крайна и извиква мюсилима съ подчиненитѣ му. Управлението и обиранието на данъцитѣ ce възлага върху мѣстнитѣ кметове. Милошъ порѫчителствовa за правилното събирание на даньцитѣ и внасението имъ въ турската хазна, сѫщо за безопасноста на мѣстнитѣ турци. Слѣдъ това ce намѣсилъ руския посланникъ въ Цариградъ. Той запиталъ Портата, защо не ce привежда въ изпълнение хартата съставена на 1830 г. и защо не ce предаватъ окрѫзитѣ на Сърбия? Руското правителство настоявало да ce предаде тимошката область на Сърбия по свои съображения и интереси. То е желаело Сърбия чрезъ Кладово да ce доближи до Мала Валахия, за да може да ce сношава съ рускитѣ войски, когато додатъ тамъ; сѣтнѣ да ce доближи до вътрѣшнитѣ български земи, които въ войнитѣ на Русия били заемани отъ нея. Сръбската депутация която била отишла въ Цариградъ за уреждание на този въпрось ce съгласила да ce увеличи данъка на Сърбия и като дала още подаръци по разнитѣ канцеларии, сполучила да земе султански хатишерифъ съ който на Сърбия ce отстѫпватъ : Крайна съ Ключь ( Кладово), Църна рѣка съ Гургусовацъ, Баня и Свърлигъ, Алексинацъ съ Рѫжанъ, Паракинь и Крушавацъ; часть отъ новопазарски окрѫгъ и часть отъ Босна, на истокъ отъ Дрина [1].

 

*  *  *

 

Тукъ свършваме нашето изложение отъ което ce вижда отъ какви елементи е съставена нова Сърбия и по какъвъ начинъ българитѣ отъ Морава и околнитѣ ѝ предѣли сѫ влезли въ състава ѝ , като сѫ тръгнали по пѫтя на своето денационализирание. И ce пакъ на края, ний още единъ пѫть ce питаме, какъ е могло толкова български земи да подпаднатъ подъ господството на единъ чуждъ народъ, много по малъкъ, който би трѣбвало да бѫде погълнатъ отъ подчинената ѝ българска маса? На това, освенъ приведенитѣ вътрешни и външни причини, има и друга още по фатална, която, като не сме могли да избегнемъ въ миналото, въпрось е да ли ще избегнеиъ въ бѫдещето. У българитѣ има едно вродено чувство

 

 

1. Н. Поповъ, Россія и Сърбія т. I, стр. 260.

 

 

66

 

за незачитане националната идея едно безразлично отнасение къмъ най сѫщественнитѣ народни задачи — обединението на българския народъ. Българския народъ въ послѣднитѣ столѣтия отива къмъ пропадание, етнографическитѣтѣ граници постепенно ce стесняватъ. A това става не само по външни, но и по вътрешни причини.

 

Въ врѣмето на сръбското въстание, въ Бѣлград. пашалъкъ забѣлязваме двѣ особенни течения : едно сръбско националчо, прѣдставлявано отъ западнитѣ елементи, въ лицето на първитѣ имъ хора; друго — едно селско безразличие на источна Морава, което ce удовлетворява съ малки свободи, иска да замени владичеството на султана съ друго християнско. Ако щете тукъ има борба за всичко: за християнство, за православие, за братско единение съ сърби и руси, може би и за други хуманитарни идеи [1] : но нѣма желание да се работи за една България. И така е било не само тогава ...

 

Ето нѣкои примѣри : Kapa Георгий, на видъ простъ, неграмотенъ хайдукъ, мисли за една велика Сърбия. На 2 Априлий 1807 г. той пише на войводата Яковъ Ненадовичъ въ Валево: Земате войска отъ Валевско и Шабачко идете на Митровица, запалете (дигнете) цѣла Босна; азъ като зема Ужица, право на Босна, a Московеца навѣрно ще мине на Видинъ. [2] На февруарий 1809 г. една сърбска депутация на чело съ секретара на съвѣта Юговичъ, човѣкъ на Kapa Геория, искала отъ руския главнокомандующъ Прозоравски да ce дадатъ на Сърбия Видинско, Косово поле, Босна и часть отъ Албания. Споредъ Радофинкина тя искала Босна, Херцеговина, България, Сирмия и Кроация. [4] Прозоравски ориночески имъ забѣлязалъ: вий ще искате и до Марица, и какво мислите, чий ще трѣбва да бѫде Цариградъ? На 1829 год. князь Милошъ е казалъ на единъ европеецъ, че сърбитѣ искатъ царство въ което да влизатъ Сърбия, Босна и часть отъ Албания. Още Kapa Георгий билъ ce надявалъ да спечели границитѣ Сава, Дунава, Тимокъ съ Бѣлградчикъ, 3неполе (трънско) надъ Нишъ (тогава Нишъ не искали!), Косово поле и Нови пазаръ до Дрина. [5] Сѫщата година сърбитѣ издали една карта, по която въ Сърбия влизатъ Куршумлие Прокуплие, Нишъ, Лесковацъ, Враня, Ново Бърдо, Прищина, Вучи трънъ, Нови пазарь и окрѫжието. [6]

 

A какво сѫ правили въ това врѣме околнитѣ българи, безъ да говоримъ за ония които сѫ влезли въ състава на сърбската държава? На 1799 г. Пазванъ бащата на Пазванъ оглу събралъ български чети и съ тѣхъ успешно ce борилъ противъ австрийцитѣ въ Бѣлградский пашалъкъ, когаго други българи, както видѣхме, ce борили заедно съ австрийцитѣ срѣщо турцитѣ. Когато Пазванъ оглу съ

 

 

1. Kapa Георгий е казвалъ на Родофинкина: по преди бѣха съгласни всичкитѣ нахии, които отначало въстанаха, a които се присъединиха послѣ, гледаха на страни; но като разбраха, че имаме покровитель царь Александра, всички които се кръстятъ се съгласиха. Руск. вѣстн. 1863 година стр. 552.

 

2. Баталака I стр. 355.

 

4. Богишичъ, Разборъ стр. 224, сѫщо Дубровинъ Руски вѣстникъ 1863 год. стр. 544.

 

5. Споменикъ XVII, стр. 26.

 

6. Ранке, историја срба стp. 229.

 

 

67

 

10,000 души яничари между които имало много българи заелъ Видинъ, турското правителство подбудило срещу него околнитѣ българи и имъ раздало са това орѫжие. Но по-вечето отъ тѣхъ ce съединили съ Пазванъ оглу [1]. Отъ тогава и до послѣдно врѣме се повдигали рѣдъ въстания въ българскитѣ земи : въ Видинско, Пиротско, Нишско, Вранско, но ce за дребни работи : за откраднати моми, за намаление на данъцитѣ и винаги ce обръщали за помощь къмъ Милоа, били готови да ce присъединятъ къмъ Сърбия. Милошъ исползувалъ това доверие по най-безбоженъ начинь. Той пращалъ агитатори да възбудятъ българското население противъ Турция, но сетнѣ като виждалъ че не може да ги присъедини, предавалъ ги на турцитѣ съ които свързвалъ приятелство. [2] „Българитѣ (въ Пиротското въстание) — казва единъ историкъ — несъмнено биха сполучили по-вече, ако да не бѣха ce довѣрили на Милоша. Милошь гледалъ по-вече да угоди на султана отъ колкото на българитѣ”. [3] Въ врѣмето на Милоша въ сръбската Скупщина зематъ участие и българи отъ турско. [4] Милошъ ce считалъ като природенъ вождъ на всички славяни отъ турското царство. Това самъ той казвалъ на всѣкадѣ. [5] „Сърбитѣ — казва Липранди — които не съставляватъ и четвъртата часть отъ броя на българитѣ (какво е било тогава и какво е сега!) чужди на земледѣлието, облегчиха своето положение и достигнаха чрезъ орѫжие и дипломатически намѣси благосъстояние купено, не толкова съ своята кръвь, колкото съ крьвьта и мѫжеството на българи и храбростьта на албанци, които ce притекли тѣмъ на помощь. [6] Сърбитѣ — казва графъ Боале Контъ на 1834 г. — се ползуватъ отъ поведението което сѫ показали къмъ общото дѣло (?) българитѣ и власитѣ настанени въ сърбска земя. Особенно българитѣ сѫ ce били съ голѣмо юначество, — имаше ги доста въ врѣме на борбата, ми говорѣше единъ сърбинъ, всички бѣха храбри борци, не малко добри глави имаше между тѣхъ. [1b] Подиръ всичко казано отъ насъ, може би е правъ тоя сърбинъ, че българина има всички добри качества, само добра глава нѣма. Сърбитѣ не гледать иначе на българитѣ освенъ като на материалъ да създадатъ отъ тѣхъ и съ тѣхна помощь една велика държава. Тога ce обяснява отъ по първитѣ имъ писатели по разни случаи. Ето какъ ce произнася по тоя въпросъ единъ отъ първитѣ имъ историци, Новаковичъ: Още отъ врѣмето на Неманитѣ, презъ три столѣтия, сърбската политика непрестанно е преслѣдвала своитѣ задачи на югъ и на истокъ отъ сръбскитѣ земи, като е разширявала Сърбия въ границитѣ на българското царство, като е привличала къмъ себе си, славянскитѣ и другитѣ размѣсени съ тѣхъ балкански племена отъ които Симеонъ и Самуилъ първи сѫ сглобили по-голѣми държави на Балканский полуостровь”. [2b] Сърбската политика и сега сглобява по-велика и по-велика Сърбия отъ сѫщий българский материалъ”. На това несъмненно помага онова българско безразличие за което говорихме по-горѣ.

 

 

1. Липранди. Болгария стр. 38, 39.

 

2. Сѫщи, стр. 44 и слѣдующа.

 

3. Сѫщи, стр. 44.

 

4. Ранке историја срба стр. 243.

 

5. Сѫщи, стр. 243.

 

6. Липранди. Болгария стр. 58.

 

1b. Споменикъ 24, стр. 23.

 

2b. Новаковичъ, срби и турци въ XIV и XV вѣкъ стр. 315.

 

[Previous]

[Back to Index]