Българи на Морава. Исторически и етнографически скици

Гавриилъ Занетовъ

 

2. Миналото на Морава  [1]

 

 

Въ дривно врѣме илирийцитѣ заемали западната часть на Балканский полуостровъ, до една линия теглена отъ устието на Сава до срѣдата на р. Шкумби въ срѣдна Албания. Тѣ сѫ населявали, слѣдователно, Далмация, Босна и Херцеговина, Черна Гора съ шкодренско; въ вѫтрѣшносьта по рѣка Колубара, горното течение на Сръбска морава и новопазарско.

 

Срѣдъ полуострова по Косово поле и Метохия живѣяли Ауториятитѣ; въ сѣверна Македония и горна Струма Пеонитѣ, a по българска Морава и притоцитѣ ѝ — Дарданитѣ. Нѣкои историци отъ посетнѣшно врѣме разпространяватъ Дарданитѣ и на Коссво поле съ Мстохия, които наричатъ campi Dandanici. [2] За произхождението на Дарданитѣ старитѣ историци различно ce произнасятъ. Едни ги отнасятъ къмъ илирийцитѣ, други ги считатъ за Траки. Въ

 

 

1. История Болгаръ, Иречекъ; Исторія срба, отъ сѫщия; съчинение Дринова т. I.

 

2. Нушичъ, Косово, свеска I, стр. 1.

 

 

8

 

 по новитѣ врѣмена племената, които сѫ живѣли въ Косово поле и Метохия, безъ да говоримъ за Морава, сѫ били въ тѣсно единение съ източната часть на полуострова. Ако така сѫщо е било и въ старо врѣме, трѣбва да ce мисли, че Дарданитѣ сѫ били по-вече сродни съ тракийцитѣ отколкото съ илирийцитѣ.

 

Най-старитѣ жители на Морава ce наричатъ Трибали. Херодътъ познава въ тѣхната земя двѣ рѣки: Ангросъ която иде отъ земята на илиритѣ — безъ съмнѣние западна Морава и Бронгосъ — южна или българска Морава. Тѣ се съединяватъ и ce вливатъ въ Дунава прѣзъ трибалската равнина. Въ римско врѣме Трибалия заема сѫщата область, като по нѣкогашъ ce показва да ce простира по на истокъ до рѣка Цибрица, ломско. По рѣка Тимокъ живѣятъ Мизи, лакто въ цѣла севѣрна България, но тѣ понѣкогашъ се наричатъ и Тимахи. Въ околностьта на София живѣятъ Сардитѣ, а по-на югъ отъ тѣхъ Сапаитѣ. Трибалитѣ, мизитѣ (тимахитѣ), сардитѣ и сапаитѣ сѫ били тракийски племена.

 

Въ римско врѣме старата Илирия образува провинцията Далмация, която на истокъ е граничила съ провинцията Мизия. Провинцията Мизия, слѣдователно, е обхващала освѣнъ Мизия още и Трибалия и Дардания. На севѣръ отъ Дунава е била провинция Панония. По кѫсно провинция Мизия е била раздѣлена на две: Горна Мисия до р. Цибрица и Долна Мизия отъ Цибрица до Черно море.

 

На 395 г. римската империя ce разпаднала на западна римска империя съ столица Римъ и на източна римска империя съ столица Цариградъ. Старата Илирия или провинцията Далмация е останала на западната Римска империя, а Горна и Долна Мизия сѫщо, и другитѣ земи на Блканския полуостровъ, сѫ останали на источната.

 

Отъ изложеното до тукъ ce вижда, че земитѣ които по-късно ce явяватъ населени съ сърби въ Илирика, още отъ най-дрѣвно врѣме сѫ образували нѣщо отдѣлно отъ останалата часть на Балканский полуостровъ.

 

Тъй нарѣченото преселение на cлавянитѣ, казва ce, че е станало между III и VII вѣкъ, слѣдъ Христа. Дали славянитѣ сѫ дошли тогава на Балканския полуостровъ или сѫ били тамъ по отъ рано, въ всѣки случай тогава е имало едно раздвижване на народитѣ отъ северъ къмъ югъ. Тълпи нарѣчени „славяни” нападали отъ Панония и Дакия на югъ отъ Дунава и достигали до Цариградъ и Пелопонезъ. Такива нападения отъ славяни въ Илирия почти е нѣмало; тамъ сѫ нападали Аваритѣ. Има автори-изследватели, които поддържатъ, че славянитѣ сѫ били заселени на Балканитѣ отъ край врѣме. Тогава сръбска Илирия е била нѣщо съвсѣмъ отдѣлно отъ българска Мизия (съ Трибалия и Дардания) и Тракия. Ако ли ce приеме, че славянитѣ сѫ ce прѣселили тукъ когато ce говори че е имало такова прѣселние тогава тѣ сѫ ce прѣселили само въ български земи, по Морава до Нови-пазаръ, a не и въ сръбска Илирия.

 

Византийския императоръ Константинъ Порфирогенетъ отъ IX вѣкъ написалъ едно съчинение за прѣселението на сърбитѣ въ

 

 

9

 

Илирия. Той разправя, че императорътъ Ираклий, който е владелъ и Илирни, на 620 год, насганялъ тамъ племената сърби и харвати, за да пазять този край отъ нападенията на Аваритѣ. A сѫ дошли сърбитѣ и харватитѣ отъ една область на северъ отъ Панония, граничаща съ сегашнитѣ полски и руски земи. Сърбитѣ тогава сѫ били настанили въ Босна и на истокъ до Колубара, въ Черна-гора, Херцеговина, Ново-пазарско до гр. Paca (до Нови пазарь).

 

Има една фаталностъ — границитѣ между западнитѣ и источнитѣ народи на Балканския полуостровъ винаги да бѫдатъ едни и сѫщи.

 

И тази фаталность се отнася и до границитѣ на държавитѣ, които сѫ владѣли тукъ и по-сетнѣ. Българското царство, като ce усилва постепенно, обединява всичкитѣ славянски племена на полуострова, които приематъ името „българи” и образуватъ единъ народъ съ единъ язикъ въ цѣлото царство. Българскитѣ царе по нѣкогашъ, като напр. при Симиона разширяватъ своята власть и на западъ отъ Рaca и Колубара, но тамъ никогашъ не е била истинска България. Тамъ винаги сѫ били само сръбски княжества, които плащали данъкъ на българскитѣ царе, или въ които българскитѣ царе назначавали по свой изборъ князе и жупани пакъ отъ сърбитѣ. Крайнитѣ български прѣдѣли винаги сѫ били Косово-поле до кѫдѣ Митровица, по западнитѣ притоци на българска Морава и до Колубара. До тукъ е било и първото българско царство, сѫщо и западното българско царство нa Самуила, сѫщо и второто българско царство на Асеновцитѣ. Даже когато първото българско царство подпада подъ византийцитѣ въ XI и XII столѣтия, в Бѣлградъ управлява Български началникъ и намѣстникъ на България”. Прѣзъ това византийско владичества на Морава и Косово-поле ce дигатъ нѣколко въстания и винаги ce говори, че българи дигатъ тия въстания. Когато Асеновцитѣ образуватъ второто българско царство на края на ХII вѣкъ, тогава и Неманитѣ отъ Paca, вслѣдствие размиренитѣ врѣмена, почватъ да ce разширяватъ на истокъ, спечелватъ „часть българска земя” по рѣка Топлица, Ибъръ и Расина. Въ началото на XIII вѣкъ на северъ тѣ заематъ Рудникъ и на югъ стигатъ до Хвостно и Пекъ до Бѣли Дримъ, до Липлянъ на Ситница и Лабъ; послѣднитѣ мѣста и градове не сѫ били сръбски. Едва къмъ края на XIII вѣкъ (1284 год.) сръбския кралъ Стефанъ Драгутинъ всмѣдствие на женидба зема отъ маджарски краль Бѣградъ, Мочва и частъ отъ Босна. Тогава Бѣлградъ ce вика Alla Bulgarica. На 1285 год. сърбитѣ завладяватъ Браничево и присъединяватъ тая область къмъ Сърбия. Краль Милютинъ и Стефанъ Душанъ най-много сѫ разширили сръбското царство. Милютинъ завладява двата Полога, Овчо поле, Злетово, Брегалница, Дебъръ, Кичево, Скопие. Български царь Михаилъ се канилъ да мy отмъсти но умрѣлъ ненадѣйно срѣдъ приготовленията. Ha 1330 царь Михаилъ българский обявилъ война на србитѣ но билъ разбитъ при Велбуждъюстендилъ). Слѣдъ това сърбитѣ при царь Душана завладѣватъ цѣла Македония и Албания.

 

 

10

 

Слѣдъ Душана сръбското царство ce распада. Край Дунава, на Морава и въ западната часть на Българска Морава владѣе сръбския княть Лазарь, (1371-1389) и слѣдъ това синъ му деспотъ Стефанъ (1389-1426).

 

Сърбитѣ никога не сѫ владѣли нишката область, нито при Милютина, нито при Душана, ако не ce смѣтатъ нѣкои кратковрѣменни нападения. Тѣ винаги, слѣдъ усилванието си, владѣятъ до Българска Морава отъ западъ, и само при Душана малко врѣме владѣятъ Знеполе (Трънско).

 

Слѣдъ битката на Косово-поле (1389 г.) и смърта на князъ Лазара, наслѣдкика му деспотъ Стефанъ става васалъ на султанъ Боязида, който споредъ Михаилъ Константиновичъ отъ Островица далъ на Стефана земята отъ тая страна на Морава всичко до Дунава [1] т. е. на западъ отъ Морава. Слѣдъ това за нѣколко врѣме Стефанъ зема Косово-поле, a Тепличко по срѣдата остава на турцитѣ. На 1409 год. двамата синове на Лазарь ce сбиватъ и сетнѣ си дѣлять царството. Стефанъ зема земитѣ къмъ Дунава и Ново-бърдо (западната страна на държавата), a Вълкъ земитѣ отъ другата страна на Морава [2], които граничили съ турскитѣ земи, (значи на западъ отъ Морава). Въ сѫщо врѣме става въстание въ Темско (Пиротско) подъ прѣдводителството на Констадинъ Срацимировъ синъ отъ Видинъ; султанъ Солиманъ го усмирява и минава прѣзъ Тепличко къмъ Косово-поле [3]. Нишъ тогава е билъ въ турски рѫце заетъ отъ българитѣ. Въстанието ce е разширило въ Свърлижско, (1413 г.). Братътъ на султана, Муса зелъ българскитѣ градове Свърлигъ и Соколецъ, които ce бунтували, a българитѣ изселени отъ тамъ за нѣколко врѣме. Слѣдъ това той миналъ на сръбска страна и зелъ градоветѣ Болванъ и Сталакъ [4]. На 1426 г. султана зелъ Крушавацъ, a по договоръ отъ 1428 год. съ Гюра Бранковичъ, на султана оставатъ Нишъ, Крушавецъ, Голубецъ, a на Бранковичъ ce дава право да земе Смедерово. На 1439 г. билъ зетъ и Смедерево съ левия брѣгъ на Морава [5].

 

 

1. Новаковичъ, сърби и турци y XV в. стр. 233.

 

2. Сѫщо стр. 330; тукъ Новаковичъ неправилно тълкува Орбини.

 

3. сѫщо стр. 327.

 

4. Коченовски, История Сербии т. I, стр. 63.

 

5. Мијатовичъ, Гюра Бранковичъ, стр. 145, 154, 163, 272. Нишъ е билъ турски по отъ рано; Голубецъ сѫщо, но се управлявалъ отъ единъ войвода християнинъ — Иеремия, вѣренъ на турцитѣ и неприятель на сръбски князь.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]