Българи на Морава. Исторически и етнографически скици

Гавриилъ Занетовъ

 

3. Българи на Морава

 

 

За врѣмето, кога сѫ дoшли славянитѣ на Балканския полуостровъ има различни възгледи. Едни поддържатъ че тѣ сѫ най старитѣ жители на полуострова, слѣдователно сѫ старитѣ Траки и Илирийци. Други не ги индентифициратъ напълно съ Тракитѣ и Илирийцитѣ, но пакъ поддържатъ че тѣ размѣсени съ послѣднитѣ сѫ живяли тукъ отъ най-старитѣ врѣмена. Копитаръ казва че „славянитѣ” отъ край врѣме населявали цѣла Тракия, Дакия и Панония и че когато дошли сърбо-хърватитѣ на VII вѣкъ слѣдъ Рожд. Христ.

 

 

11

 

и ce настанили въ Илирия, раздѣлили първобитнитѣ славяни на двѣ : на истокъ останали българскитѣ славяни, на западъ словинцитѣ. Шафарикъ който първоначално ce придължалъ за сѫщия възгледъ, по сетнѣ си измѣнилъ мнѣнието и поддържалъ че славянитѣ въ V и VI в. населили Мизия, Тракия, Македония и Елада безъ Илирия. Тукъ дошле сърбо-хърватитѣ отъ западнитѣ руски земи, отъ рѣкитѣ Двина, Днестръ, Ока. Дриновъ не вѣрва на съобщението на Порфирогенета за дохожданието на сърбо-хърватитѣ въ VII вѣкъ и е на мнѣние че всички славяни сѫ дошли въ Полуострова отъ III до VII вѣкъ отъ источна Русия, Дакия и Панония; че прѣселенитѣ славяни принадлежали къмъ всички славянски народности и ce настанили размѣсено. За това въ всѣка область на Полуострова сѫ ce запазили слѣди отъ всички славянски народности. Ягичъ който сѫщо не вѣрва на Порфирогенета, поддържа че славянитѣ сѫ ce прѣселили отъ северъ по двѣ направления : едни отъ северо-истокъ ce настанили въ източната половина на Полуострова, други отъ западъ — заели западната и часть. Споредъ него славянитѣ които заели Морава, Македония и Илирия били отъ едно происхождение т. е. Сърби [1].

 

Да оставимъ на страна теоретическитѣ построения основани на мѫгляви данни за преселението на славянитѣ и да видимь какво ни говорятъ по-положителнитѣ исторически извѣстия макаръ отъ по-сѣтнешна дата. Отъ тѣхъ може би до нѣкадѣ да ce освѣтлимъ до колко сѫ основателни или не теориитѣ на Дринова и Ягича.

 

Въ VII в. споредъ достоверни извѣстия сѫ заселени вече съ славяни Мизия, Тракия, Македония, Морава и до нѣкѫдѣ Пелопонезъ. Тогава въ Долна Мизия е имало седемь „славянски” племена които отдавна живѣели тамъ. На югъ отъ Балканитѣ и на западъ отъ Родопитѣ е имало нѣколко славиний” и страната ce вика „славянска земя”. Славянитѣ населватъ областьта до стѣнитѣ на Цариградъ [2]. На Морава ce спомѣнува славянското плеке Моравяни по источна, западна и съединена Морава. На западъ тѣ отивали до Ибъръ и Колубара. По едно извѣстие отъ IX в. тѣ имали 30 градове, между които Бѣлградъ, Нишъ, Звѣчанъ (на Ибъръ) и Липлянъ на Ситница, На изтокъ отъ Морава сѫ живѣли Браничевцитѣ и до тѣхъ по на истокъ Кучанитѣ. По Тимокъ въ IX вѣхъ ce споменуватъ Тимочанитѣ. [3]

 

Порфирогенетъ който е живѣлъ въ IX в. разправя, че на 620 г. Сл. Хр. византийски императоръ Ираклий за да запази западнитѣ прѣдѣли на империята — въ която тогава е влизала и Илирия — отъ нападенията на Аваритѣ, настанилъ въ Илирия двѣ племена сърби и хървати, които тогава били дошли отъ предѣлитѣ които сега граничатъ съ западна Русия и Полша. Порфирогенетъ, византийски

 

 

1. Дриновъ. Заселеніе Балканскаго Полуострова Славянами. Сочинения т. I стр. 290, и Българ. сбирка 1910 г. кн. I. статията на Мисиркова, Бѣлѣжки по южнославянската филология стр. 47.

 

2. Иричекъ, История Болгар. стр. 116, сѫщия Историја срба стр. 110.

 

3. Дриновъ, сочинение стр. 273.

 

 

12

 

императоръ, човѣкъ твърдѣ образованъ показва точно даже кога сѫ ce преселили сърбитѣ и хърватитѣ, a Дриновъ и Ягичъ не му вѣрватъ, защото при преселението безъ друго трѣбвало да има едно смѣшение и защото е трѣбвало всички славяни едноврѣменно да дойдатъ. Мислямъ че трѣбва да ce даде предпочтение на Порфирогенета прѣдъ умуванията на Дринова и Ягича.

 

Сърбитѣ първоначално споредъ Порфирогенета били настанени въ сегашнитѣ Босна и Херцеговнна, Черна Гора, въ Ново пазарско до Paca и западна Сърбия близо до Колубара [1]. Само тамъ намираме сърбитѣ цѣли петъ вѣка слѣдъ дохаждането имъ. Въ това врѣме всички други славяни на истокъ отъ тѣхъ ce наричатъ българи.

 

Ягичъ въ една специална студия исха да докаже, че и сърбо-хърватитѣ както и другитѣ славяни прѣселени на Балканский полуостровъ, още отъ начало ce викали „славяни”. Той привежда примѣри, какъ въ продължение на по-вече столѣтия источницитѣ наричатъ „славяни” сърбитѣ и харватитѣ населени въ Илирика. Обаче на това оплователно възразява нашия историкъ и филологъ Мисирковъ, че всичкитѣ примѣри за славянството” на сърбо-хърватитѣ се отнасятъ къмъ една по-късна епоха, къмъ врѣмето отъ IX до XII вѣхъ, когато поради разпространението на „славянската писменность отъ Кирилъ и Методий и отъ тѣхнитѣ ученици и послѣдователи, на всѣкѫдѣ почнало да ce говори за славянското племе съ всичкитѣ му разклонения като за единъ народъ. [2]

 

Сърбо-хърватитѣ дохаждать на Полуострова и ce намиратъ въ най-близъкъ контактъ съ славянитѣ-българи отъ чийто езикъ правятъ много заимствования. Но сърбо-хърватския езикъ въ главнитѣ си особенности, въ думи и конструкция на рѣчьта, остава по-вече родственъ ни западнитѣ и сѣвернитѣ славянски езици, отъ които ce отдѣлилъ когато сърбо-харватитѣ сѫ слѣзли на югъ, отколкото на езика на славянитѣ-българи които сѫ живѣли на Полуострова до тѣхъ. Падежнитѣ форми и неопредѣленото наклонение отъ старославянский езикъ на българитѣ, поради психологически причини сѫществующи цѣли столѣтия прѣди Кирилъ и Методий, проявени по сетнѣ, изчезватъ отъ българский езикъ. Но тѣ ce запазватъ въ сърбо-харватский, както въ езика на другитѣ западни и ceверни славяни въ които е имало други общи причини да ce запазятъ. Да остане българский езикъ единъ въ поменатитѣ предѣли и да се различава така сѫществено отъ по-западнитѣ сърби — това не е случайно явление; причинитѣ на това ce криятъ въ врѣмето отъ прѣди преселеннето”.

 

Всичкитѣ български славяни до поменатитѣ сърбски племена, още щомъ като ce образува българската държава се присъединяватъ къмъ нея и образуватъ една българска държава, единъ български народъ. Това ce продължава много вѣкове — предѣлитѣ на

 

 

1. Дриновъ съчинения стр. 267.

 

2. Мисирковъ, Българска Сбирка. 1910 г., кн. I, Иречекъ. Историја сърба, стр. 110.

 

 

13

 

държавата ce измѣняватъ но общото национално сьзнание остава едно, въпреки неблагоприятнитѣ условия, до най-послѣдно врѣме.

 

Некои отъ средневѣковнитѣ гръцки историци различаватъ по добрѣ мѣстнитѣ народности на Полуострова, като ги наричатъ съ имената на древнитѣ траки отъ сѫщитѣ мѣстности, безъ да ce повлияятъ отъ обстоятелствого подъ чия власть ce намиратъ въ дадено врѣме. Така славянитѣ отъ северна България ce наричатъ Мизи и ce различаватъ отъ българитѣ туранци въ источна България. Българитѣ отъ Морава ce наричатъ съ името на старитѣ жители отъ сѫщата область — Трибали, и ce различаватъ отъ тѣхнитѣ завоеватели Сърби. Българитѣ отъ северна Македония ce наричатъ Пеони по името на пеонитѣ които сѫ живѣли на сѫщитѣ мѣста въ Тракийско врѣме (сега Пиянци въ Малешево, Кюстендилъ и Кочани). Това тѣ го правили защото добрѣ сѫ различавали отдѣлнитѣ народности отъ врѣменнитѣ имъ завоюватели. Ето нѣкои примѣри : Историка Иеракъ отъ XV столѣтие, който е оставилъ една хроника въ стихове, описва предшествующитѣ събития и на едно мѣсто казва :

 

O, елинъ на елинитѣ!

Ти обърна въ бѣгство българскитѣ [1] пълчища,

Сѫщо и много сили на Мизи и Трибали

Исклá като агънца чедата на Пеонитѣ,

Тѣхъ и тѣхния вождъ Крали Марко.

 

Съюзницитѣ на Краль Лазарь на Косово лоле противъ турцитѣ, споредъ сѫщия авторъ, сѫ били :

 

Българи и князетѣ на Албания

Наречени Дардани. Тия отъ Мизия

И отъ Акрекерафтитѣ (планини) и отъ Епиръ

И ония които живѣятъ край Адриатика.

 

За побѣдитѣ на султанъ Баязидъ надъ балканскитѣ народи, той разправя слѣдующето:

 

Като разби много племена съсѣдни на България

И ги искла безпощадно, искорени градоветѣ

На Мизия, на Трибалитѣ и градовѣтѣ край Дунава,

Градоветѣ на сърбитѣ, градоветѣ на Дарданитѣ. . . [2]

 

Другъ еднъ авторъ отъ сѫщото врѣме нарича сръбский краль: Serviae Tribalorumque dux — дуксъ на Сърбия и Трибалитѣ [3]. Историка Григора който е посетилъ сръбский царь Стефанъ Душанъ въ царството му разправя, че всички трибали напълно се подчиняватъ на Душана”. [4] При Карагеоргия сръбский държавенъ печатъ съдържа два герба: на Сърбия — кръсть и на Трибалия — дива

 

 

1. Слѣдъ като се установи, че българитѣ на Аспаруха били турци; че въ XVIII вѣкъ въ ceвѣpo-источна България населението е приело мохамеданството въ голѣми маси; че тамошното мохамеданско население ce състои отъ два вида турци: анадолци и стари местни; може да ce приеме за доказано, че до XVIII в. въ источна България и Добруджа сме имали една туранска България.

 

2. Каченовски, Исторія сербіи т. I стр. 309, 310.

 

3. Средковичъ, Споменикъ XXXVI преглед истор. извора стр. 170.

 

4. Коченовски Ист. серб. стр. 266.

 

 

14

 

свиня. [1] Въ всички горѣприведени примѣри трибалитѣ отъ Морава се считать за съвсѣмь другъ народь отъ сърбитѣ, макаръ послѣднитѣ да владѣятъ надъ трибалитѣ. A съ името трибали много пѫти ce наричатъ и българскитѣ славяни. Въ Трансилвания въ срѣднитѣ вѣкове е имало българско население, за което единъ историкъ пише: „по бреговетѣ на Олтъ въ Фагарашъ (въ Трансилвания) живѣятъ много трибали”. Ромѫнски историкъ Хъждъу, като цитира това мѣсто, забѣлѣзва, че подъ името трибали обикновенно ce разбирать българитѣ. [2] Пѫтешественника Петанчинъ който е пѫтувалъ прѣзъ България на 1502 г. нарича българитѣ трибили. [3]

 

Отъ изложеното ce установява, че прѣзъ срѣднитѣ вѣкове, макаръ да сѫ владѣли сърбитѣ на Морава, сьврѣменницитѣ добрѣ сѫ знаяли, че тамъ не живѣятъ сърби, a едно друго плѣме, другъ народъ, сроденъ съ българския.

 

Но ние имаме и други данни, че прѣзъ срѣднитѣ вѣкове на Морава сѫ живѣяли българи и че добрѣ ce е знаяло и помнило че тази область е българска страна. Дълго врѣме всички чужденци, които сѫ писали за областьта на Морава я характеризиратъ като българска. Рѣката Сава ce считала прѣзъ XI вѣкъ за прѣдѣлъ между Маджарско и България. Per feuente Savae fluminis navigio in Bulgarïa perducti. Ha 1096 год. Албертъ Аквенски пристигналъ въ градъ Малвила (на устието на р. Сава) ubi terminatur finis regni Bulgarorum. Ha 1147 г. Otto de Dioglio пише: Сава дѣли Маджарско отъ България. Отъ 1017 до 1186 г. Бѣлградъ ce нарича Alba Bulgarica, Bulgariao oppidum. Извѣстно врѣме въ византийската епоха, „намѣстникъ на България въ Бѣлградъ е билъ византийския велможа Никита. Въ Хризовула на българскиятъ царь Иоанъ Асенъ II отъ 1218 година даденъ на Дубровчанитѣ ce казва: давамъ право на Дубровчанитѣ да ходятъ по всичкитѣ области на царството ми „или до Бъднѣ или Браничева и Бѣлграда дωйдѫтъ” [4]. На 1231 година Маджарския кралъ Андрѣй II споменува за единъ походъ contra Bulgaros super fluvium Moravae [5].

 

Прѣзъ 1243 година сърбитѣ владѣли български земи само до сръбска Морава, до Крущевацъ и часть отъ лѣвия брѣгъ на българска Морава. Тогава сръбския кралъ Урошъ I добрѣ е знаялъ че въ тия прѣдѣли владѣе български земи. Той билъ изпратилъ помощна войска на маджарскиятъ кралъ Бѣла IV-и и му писалъ че му праща: власи, българи и гърци”. Защото Урошъ I е владѣялъ български земи затова и въ околнитѣ държави сѫ го знаели за rex Bulgarorum и dux Bulgarorum [6].

 

 

1. Коричъ, Сърбіа стр. 484.

 

2. Периодич. списание моята статия: Първитѣ влашки господари. Период. спис. кн. LXI — стр. 113.

 

3. Период. спис. кн. IV стр. 63.

 

4. С. С. Бобчевъ. Паметници юридически.

 

5. Дримколовъ, Сръбскитѣ претенции. Български Прѣгледъ 1894 год., кн. V. януари.

 

6. Мисирковъ, Българска Сбирка 1910 г.

 

 

15

 

На 1284 г. сърбитѣ завладѣватъ за нѣколко врѣме Белградъ, но и подъ тѣхно владѣияе той продължава да ce нарича Alba Bulgarica. Ha 1290 г. сръбския кралъ Драгутинъ разбива българскитѣ войводи Дърманъ и Куделинъ и завладѣва българската область Браничево и тамъ владѣятъ неговитѣ наслѣдници, между които и князъ Лазаръ. Въ хрониката на албанскитѣ князе Иванъ и Костадинъ Музаки, тази область макаръ и подъ сръбска власть ce нарича България. Лазаръ сръбски десподъ на 1350 година бѣше десподъ на долна Сърбия нарѣчена България”. На 1353 г. турския князъ Мурадъ обикаля долна Сърбия нарѣчена България [1]. Къмъ 1360 год. сръбския войвода Бранко синь на Младена отъ Косово поле избѣгалъ на Морава гдѣто кралъ Урошъ му подарилъ селото Нахудимъ на устието на р. Лепеница. Въ хризовула на краля ce казва между другото: „Отъ чеса житѣе побегълъ y Бугаре”, т. е , като не можелъ да живѣе на Косово поле избѣгалъ y българитѣ т. е на Морава. Средковичъ като привежда това мѣсто обяснява, че въ онова врѣме сърбитѣ отъ стара Сърбия, крайдунавска Сърбия наричали България, a пъкъ cera било обратното: хората отъ край Дунава наричали южносърбиянцитѣ — българи [2]. Въ ония врѣмена всички до толкова били убѣдени, че на Морава е българска земя, че единъ български хронографъ нарича тамошния сръбски владѣтель Гюра Бранковичъ благочестивимъ царемъ българскимъ”. [3]

 

Пѫтешественницитѣ, които минаватъ отъ тука въ турско врѣмо наричатъ страната България. Стария българсси градъ Браничево е билъ близо до сегашния Пожаревацъ, по дѣсния брѣгь на Морава. Пѫтешественницитѣ отбѣлѣзватъ, че отъ Браничево къмъ Нишъ по Mopaвa ce простиратъ българскитѣ гори: silva Bulgarorum, deserta Bulgariae, silva Bulgariae. Въ тѣхъ ce пѫтувало два дена и двѣ нощи безъ да ce срѣщне човѣкъ [4].

 

Но и самого население ce наричало българско и ce чувствало като такова. Слѣдъ паданието на западното българско царство на Самуила подъ византйцитѣ първото въстание е било повдигнато отъ Петръ Делянъ, синъ на царь Гаврилъ, внукъ на царь Самуила. На 1040 г. Делянъ повдигналъ българско знаме противъ византийското владичество; първитѣ въстаници, негови другарн, сѫ били жителитѣ на Нишъ и Бѣлградъ и отъ долината на Морава. Найапрѣдъ въстанието ce разпространило край Дунава около Бѣлградъ и по Морава. Дѣлянъ пристигналъ отъ Цариградъ по Дунава; на кѫдето и да отивалъ, българския народъ го посрѣщналъ съ въодушевление и го славилъ като свой царь.” На 1073 год. ce дигнало друго въстание. Бодинъ билъ провозгласенъ за български царь”, въстанието ce е разширило до Скопие къмъ Нишъ и Косово поле [5].

 

 

1. Период. списание кн. 64, стр. 124.

 

2. Средковичъ. Преглед историјйских извора. Споменик XXXVI, стр. 59, 85 и 149.

 

3. Коченовски. Исторія сербіи т. I, стр. 243.

 

4. Шишмановъ, Стари пѫтувания Минист. Сборникъ кн. 4 стр. 365.

 

5. Дримколовъ, българ. прегледъ 1894 год. кн. V, Иречекъ. История Болгаръ, Минист. сбор. кн. 6, стр. 172.

 

 

16

 

Макаръ че Бѣлградъ е билъ дълго врѣме подъ сърбска власть, пакъ като сѫ дошле турцитѣ, тамъ намѣрили българско население. Единъ сърбски лѣтописецъ казва: на 1522 лѣто прими царь Сюлеманъ Бѣлградъ . . . и блъгарце прѣгнаше, тамо y Цариградъ. Каченовски забѣлѣзва, че това извѣстие ce потвърдява и отъ чужди източници, a именно отъ хроникеритѣ Сандо, Туберо и Спандугинъ [1]. Турския географъ Евлие Челеби, който е миналъ прѣзъ Бѣлгралъ на 1664 г, забѣлѣзалъ, че тамъ освѣнъ сърби и други народности е имало и много българи и потурняцитѣ си служили и съ български и сръбски езикъ. Имало е и българска и сръбска черкви [2]. Пѫтешественикътъ Д-ръ Браунъ, който е пѫтувалъ отъ Бѣлградъ на югъ по Морава прѣзъ 1669 г. въ с. Баточина на устието на рѣка Лѣпеница забѣлѣзалъ промѣна на женския костюмъ. Тукъ женитѣ носятъ единъ видъ високи шапки (косоги) и на нея, както и на челото всѣкакви пари. Една българка тукъ благодари за една голѣма монета която присъедини къмъ накита на главата си. Автора прилага изображението на жената и отдолу забѣлѣзва: жена отъ България [3]. Савиляръ Люзинянъ на 1786 г. забѣлѣзва че, въ Бѣлградъ владиката билъ отъ Цариградъ. Понеже въ паството му имало много Българи, той скоро изучилъ езика имъ [4].

 

Мнозина отъ сръбскитѣ войводи при послѣднитѣ сръбски князе въ българскитѣ земи владяни отъ сърбитѣ, били българи отъ мѣстнитѣ болѣри. Тогава мѣстнитѣ болѣри, при завоюване страната отъ чужда държава — оставали да служатъ и на тая чужда държава; въ такива случаи населението не е чувствувало промѣната на властьта, тъй като то и при новото господство се управлявало отъ сѫщитѣ свои хора, отъ сѫщитѣ закони. Така е било особено въ българскитѣ земи подъ сръбска власть, защото тогава почти всички боляри и войводи оставали да управляватъ както въ българско врѣме. Въ населението е оставало убеждението, че властьта пакъ е българска и дѣйствително тя е била българска до колкото това ce е касаело до отношенията между войводитѣ и населението. Такъвъ единъ български боляринъ ще да е билъ и Сталакининъ Тодоръ послѣдния владѣтель на крѣпостьта Сталакъ при сливането на двѣтѣ Морави, тогава подъ властьта на сръбския князь Стефанъ. Костадинъ Костенечки разправя какъ ce прѣдалъ този градъ на Турцитѣ. Той е билъ защищаванъ отъ единъ болеринъ, който дълго врѣме ce държалъ въ Кулата. Най-послѣ кулата била подпалена и изгорѣла a заедно съ нея и храбрия ѝ защитникъ, и ть іелико кьто отъ древьнихъ добліестьовавъ” [5]. Падането на този градъ Сталакъ ce възпява отъ една българска народна пѣсенъ записана въ трънско. Въ нея ce разправя какъ царь Сюлкканъ пише писмо на Сталакининъ Тодоръ:

 

 

1. Каченовски, История Сербіи, т. I, стр. 118.

 

2. Период. списание. кн. 62, стр. 194. Шоповъ, Евлие Челеби.

 

3. Споменик IX. Новаковичъ. Бележке Д-ра Брауна, стр. 35—41.

 

4. Шишмановъ, Стари пѫтувания Минист. Сборникъ кн. 4 стр. 476.

 

5. Каченовски, История Сербіи, т. I, стр. 63, забѣл. 6.

 

 

17

 

Много здраве Сталакининъ Тодоръ !

 

Слѣдъ това царь Сулиманъ ce опитва да земе Сталакъ, събира сто хиляди войници и съ „топе и кумбаре” бие града три години, безъ да може да го вземе. Тогава дохажда при него потурняка папазъ паша и му казва:ти не знаешъ бугарски закони и го научилъ какъ да земе крѣпостьта. Зелъ папазъ Паша войници мотики и лопати и прокопалъ подземенъ ходъ за калето. Влѣзли турцитѣ и случайно хванали тодоровата жена; тя имъ вика: азъ съмъ Тодорова измикярка дънъска е бугарски великъ-день” пуснете ме ще ви помогна да уловите Тодора. Тя помага на Тодора да ce защити. Тодоръ коли турци, но не може да ги свърши, тѣ идатъ все по-вече и по-вече. Най-послѣ той спира и казва:

 

До сега е бугаринъ повелялъ,

A отъ съга турчннъ че царуе [1].

 

Тази пѣсень съставена навѣрно около Сталакъ и пренесена въ по-далечни български земи, споредъ насъ, показва, че народа въ тия крайни български предѣли сѫ е чувствалъ за българскя и при идването на турцитѣ и по-кѫсно, за българи е считало и своитѣ войводи, макаръ тѣ да признавали върховната власть на сърбскитѣ князе и деспоти.

 

Прави впечатленке че много названия на села, градове и мѣстности на Морава и въобще въ българската етнографическа область на Сърбия сѫ били измѣнени отъ сърбитѣ слѣдъ като се били настанили тамъ. Не сме филолози и и не разбираме тънкоститѣ на сърбския езикъ за да кажемъ за сѣки единъ отдѣленъ случай, да ли названията по-рано не сѫ звучали достатъчно по сръбски, та е имало нужда да ги посърбяватъ. Ho ce пакъ може да ce мисли че старитѣ названия сѫ били заменени съ нови сърбски, защото ако бѣха сърбски нѣмаше защо да ги преименоватъ пакъ на сърбски. Цѣльта не ce е достигнала напълно тъй като населението въ по-вечето случаи и до сега употрѣбява старитѣ названия. Напр. официално се казва Пожáревацъ, когато народа казва Пожáревъц; Парачинъ и Чурчия официално, a народно Паракинъ и Кюприя. Преикачени сѫ Крушевацъ на мѣсто Крушевци, Алексинацъ на мѣсто Алексинци, Лѣсковацъ на мѣсто Лѣсковецъ; Въ Пожаревачко селата въ XVIII столѣтие ce писали по български, a сега ce пишатъ по сръбски напр. Мирилововица — Мириловацъ, Радошевци — Радошевацъ; Триброде — Триброди; Ражанци — Ражанацъ; Иванковци — Иванковацъ, Драгоевци — Драгоевацъ, Свилянци — Свиляйнацъ. [2] Въ неготинско и пожаревачко сѫ се настанили власи въ XVIII столѣтие и по-рано, и сѫ запазили старитѣ названия на селата и мѣстноститѣ — каквито сѫ били — български, макаръ, официално сѫ изменени по сръбски: Власитѣ казватъ Дълбока a не Дубока; Тополница a не Топоница; планиката Столъ, a не Сто, макаръ че въ географиитѣ ce пише Сто [3].

 

 

1. Период. списание кн. XII стр. 104—109.

 

2. Извештај написано 173З г. Максимъ Радковичъ.

 

3. Vaigand, Romanil и пр. Nova vevista romana, 1900 г. 15 февруари стр. 155-150.

 

 

18

 

Всичко това показва, че населението въ тия мѣстности е било и в българско и че сърбитѣ сѫ земали всѣкакви мѣрки за посърбяването му.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]