Българи на Морава. Исторически и етнографически скици

Гавриилъ Занетовъ

 

8. Тимошка область

 

 

Западната часть на Тимошката область, която остава въ Сърбия ce състои отъ нѣколко окрѫга. Най сѣверний е неотинския въ който влизатъ околиитѣ : Бърза паланка, Кладово и Неготинъ. По преди този окрѫгъ ce е наричалъ и Крайнски. На югъ отъ него е зайчарски и църнорѣчки окрѫгъ съ околиитѣ: Болевацъ, Криви виръ и Зайчаръ. Най южния е Княжевачки, по преди Гургусовачки съ околиитѣ: Свърлижки, Заглавски и Княжевачки [3].

 

Тази область въ миналото винаги е съсгавлявала нераздѣлна часть отъ видинската область, защото и естественно е обърната къмъ истокъ и е привързана къмъ равнището което отива до Видинъ. На западъ има цѣлъ рѣдъ височини : Озренъ, Ртанъ, Голубинье планина, Църни връхъ, Гарванъ и Мирочъ. Тимошката крайна е раздѣлена отъ Моравско съ тѣжки естественни препятствия : разни рѣки и пусти непроходими планини [4]. Тимошката краѝна

 

 

3. Миличевичъ, княжевина србије.

 

4. Ратни догадијаи устанка. Годишница ник. Чупича.

 

 

38

 

заема тимошки водопадъ и една малка часть отъ дунавский на истокъ отъ Мирочъ. Този предѣлъ образува една ясно опредѣлена область раздѣлена отъ источна Сърбия съ дълътъ венецѣ отъ високи планини, който е направилъ отъ Тимошка крайна особенъ климатически предѣлъ. Съ тази планинска верига ce турга ягка природна преграда, която препятствова на сношенията на този край съ вътрешна Сърбия [1].

 

На Тимокъ въ тракийско врѣме живѣяло племето Тимахи, което е съставлявало часть отъ по голѣмото племе Мизи, расположено въ северна България до морето. Слѣдъ преселението на славянитѣ” тукъ намираме славянското племе Тимочани, което нѣколко врѣме се противи на Царь Крума. Отъ тогава тази областъ винаги е съставлявала нераздѣлна часть отъ българскато царство и видинската областъ до дохожданието на турцитѣ. Когато сърбитѣ завладяватъ Браничево и Морава, границата между Сърбия и България ce турна на поменатия планински венецъ и Поречка рѣка отвъдъ Мирочъ планина. Това ce доказва отъ слѣдующитѣ данни: Въ единъ хритовулъ на сръбский князъ Лазарь отъ 1391 г. ce подаряватъ на единъ манастиръ нѣколко села на сръбската граница отъ къмъ България. Всички тия села сѫ по рѣка Пекъ отвъдъ Поречка рѣка, въ областьта Мейданъ Пекъ, Пожаревачко [2]. На устието на Поречка рѣка отъ истокъ е селото Голубинье въ турско врѣме Гегенджирлкъ (което значи гълъбово) срѣщу Желѣзнитѣ врата на Дунава. Това село въ турско врѣме е било околийски центъръ (кадълъкъ) отъ видинската область. Въ предишнитѣ столѣтия, видинский санджакъ ce е състоялъ отъ кадълъцитѣ: Гегенджирлкъ, Фетислямъладово), Есферликъ (Свърлигъ), Баня (Соколъ Баня или Свърлижка Баня), Видинъ, Загорие (може би Бѣлоградчикъ), Герония (?) и Църна рѣка. Така е показано въ турскитѣ финансови закони отъ XV вѣкъ [3], слѣдователно въ тия предѣли сѫ намѣрли турцитѣ видинската область, когато сѫ дошле тука. Знайно е, че турцитѣ като завладявали нѣкоя християнска провинция, оставяли сѫщитѣ наредби, сѫщото административно дѣление, понѣ за дълго врѣме.

 

Константинъ философъ Костенечки въ житието на сърбски князъ Лазарь казва, че на 1431 год. крѣпоститѣ Свърлигъ на Тимокъ и Соколецъ на Моравица (при Соколъ Баня) сѫ били турски а Болванъ (пакъ на Моравица) и Липовецъ (върху Озренъ планина) сръбски. Границата тогава е била въ проходътъ между Соколъ Баня и Алексинацъ [4]. Тази значи е била границата и въ българско врѣме, преди дохаждането на турцитѣ.

 

Въ сръбското възстание отъ началото на XIX вѣкъ зема извѣстно участие и населението отъ Тимошко, но тази областъ остава, вънъ отъ прѣделитѣ на новообразуваното княжество до 1832 год. Тогава по настояването на Русия и подкупитѣ на князъ Милошъ, тя

 

 

1. Србија, Каричъ лит. стр. 880

 

2. Иречекъ, Царь Страшимиръ Период. списание кн. I.

 

3. Ce там и Новаковичъ, Хаджи калфа, споменикъ XVIII стр. 24.

 

4. Каченовски, Исторія сръбии кн. стр. 63.

 

 

39

 

е била присъединена къмъ Сърбия. Въ послѣдното врѣме на турското господство тукъ сѫ били нахиитѣ: Неготинска, Кладовска, Църнорѣчка, Гургусовачка и Свърлигъ-Банска. [1] [[+ Алексиначка]]

 

Тимошката областъ въ миналото никога не е била подъ сръбска власть. И като не е населена съ сърби, явява ce едно отъ най-голѣмитѣ чудеса, какъ е могло да ce присъедини къмъ cpъбското княжество? Наистина чудна е сѫдбата на българскитѣ земи и на българския народ!

 

Въ Тимошката областъ има нѣкои остатъци отъ старински сгради останали отъ римско или българско врѣме. Близо до Зайчаръ има остатъци отъ една величествена сграда отъ римско врѣме която се нарича Гамзи градъ. Въ горното течение на Църна рѣка има остатъци отъ много планински укрѣпления. Миличевичъ забѣлѣва че тука има толкова много градове, колкото нѣкм въ половината Шумадия. Такива сѫ: Костолацъ, Градище, други на височинитѣ на Връшка чука и Столъ, сѫщо до селата Вражегърнацъ и Житарна. Ha Кривовирски Тимокъ има стари черкви отъ които повечето сѫ въ развалини. Двѣтѣ отъ тѣхъ сѫ съвършенно здрави и въ тѣхъ ce служи; тѣ сѫ въ селата Лозица и Ябланица. Доста добрѣ сѫ били запазили зидоветѣ на черквитѣ въ селата Лопушно и Луково. Една черква на p. Мораница, която сега е само развалини ce казва да е била зидана отъ Раулъ-бегъ [2]. Въ градъ Зайчаръ въ черквата сега имало много български надписи [3], но не се опрѣдѣля дали сѫ отъ старо или отъ ново врѣме.

 

Въ Княжевачко, освѣнъ споменатитѣ по-горѣ български крѣпости Свърлигъ и Сочолецъ — ce споменуватъ и други, като Раванъ, Кожелъ, Голубецъ; има остатъци ог крѣпости, черкви и манастири по търговинския Тимокъ [4]. Въ Княжевацъ Каницъ е видялъ остатъцитѣ отъ Гургусовачката кула [5]. Въ врѣмето на Костенечки, българитѣ отъ този край били възстанали противъ тypцитѣ подъ прѣдводителството на наслѣдника на царь Шишманъ, видинский Костадинъ [6]. Претендента на турския прѣстолъ Муса дошелъ съ войка, разбилъ ги и ги изсѣлилъ въ други предѣли. По-сетнѣ тѣ били възвърнати на мѣстата си [7].

 

Тука имаш много остатъци отъ стари черкви, отъ които нѣкои сѫ ce запазили здрави и до сега. До село Суходолъ има старъ Суходолски манастиръ Свѣта Троица. До село Свърлигъ и развалинитѣ на старата крепость се виждатъ зидоветѣ на срутената черква св. Архангелъ [8]. Тука вѣроятно е писанъ надписа на една книга на 1279 г. който гласи: Азъ Константинъ Войсилъ граматикъ написахъ книга сіе въ градѣ Свърлизѣ въ дни царь Иваила и при епископъ

 

 

1. Ami Bue t. III de Turquie d’ Europe.

 

2. Миличевичъ, Княжевина Тимочка крайна, Църна рѣка, 879—882.

 

3. В-къ Дневникъ. 10 октомври 1913 г.

 

4. Населя сръбск. Земля, кн. IX, Заглавак.

 

5. Kanits, Reise in sud serbien und nord Bulgarien.

 

6. Новакович, Сърби и турци XV в. стр. 326, 327.

 

7. Каченовски, Исторіи срби, т. I, стр. 63.

 

8. Ивановичъ, Княжевачки округъ.

 

 

40

 

Нишевьцѣмъ Никодимѣ в лѣто 1279”. [1] До село Горна Каменица има малка черквичка „свѣта Троица”. Въ село Долна Каменица близо до българската граница има стара черква отъ XIV вѣк. Въ нея има изображението нa ктитора на черквата на нѣколко мѣста съ надписъ: „Михаила Деспота Бугарскелъгарске?) Господара Видинскаго, зета и защитника краля Милютина” [2]. Въ княжевачката съборна черква имало една мраморна плоча съ български надписъ [3], но не ce опрѣдѣля отъ кога.

 

Въ старо врѣме на Дунава между село Голубинье и Кладово имало единъ градъ който ce наричалъ Novocastro, Neogrod, Newen. Ha 1396 година маджарския кралъ прѣди да бѫде разбитъ при Никополъ е подписалъ една заповѣдь in descensu nostro compestri in regno nostro Bulgariae ргоро Neogrod. Ha 1419 година кралъ Сигизмундъ подписалъ заповѣдъ uff unserem Newen hausz in der Bulgariae bei dem Eysern Tor, т. е. въ гр. Невенъ (нови градъ?) въ България при желѣзнитѣ врата [4].

 

На 1596 год. 21 май войводата Дели Маркотъ Влашко) прѣминалъ съ хайдутитѣ си отсамъ Дунава, навлѣзълъ въ България и нападналъ Плѣвенъ. Ha 21 май хайдутитѣ отново минали Дунава по горѣ отъ Никополъ и тогава сѫ нападнали Кладово зели кладовския градъ, гдѣто сѫ оставили малко свои хора и нѣколко топа за да охрабрятъ околнитѣ бьлгари, които се били дигнали противъ турцитѣ и присъединили кьмъ християнитѣ. [5] Въ миналитѣ столѣтия често минавали чети отъ Влашко отсамъ Дунава. За това турцитѣ настанали на Църна Рѣка и Соколъ Баня граничари мартолоси съ привилегии да пазадъ границата отъ чужди нападения [6].

 

Въ началото на XIX вѣкъ намираме „Тимошка крайна” т. е. областьта отъ Зайчаръ до Дунава и Тимокъ като вакуфъ на султановата сестра Емине. Тимошка крайна е била донѣкѫдѣ привилегирована и малко населена. [7]

 

Отъ старото население въ Неготинско и Зайчарско трѣбва да има твърдѣ малко села. Грамадното болшинство въ този край сѫ власи прѣселени тука отъ Влашко прѣди 200—300 години. Една часть отъ тѣхъ по горното течение на Църна Рѣка е дошла отъ Банатъ, Маджарско, като ония отъ Хомоль планина. Около Неготинъ има нѣколко чисто сръбски села прѣселени тука прѣди 200—300 години отъ сръбскитѣ зеии на западъ; тѣ сѫ: Роглево, Раица, Тамничъ, Речка, Брусникъ, Копривница и Салашъ. Миличевичъ казва, че въ тѣхъ ce говори сръбски и ce чуватъ всичкитѣ падежи безъ

 

 

1. Л. Стояновичъ. Стари сръбски надписи и записи кн. I стр. 19.

 

2. Насель србских земля, кн. IX, Зоглавак стр. 68.

 

3. В-къ Вечерна поща, 25 юни 1913 г.

 

4. Глас кралевске србске оказемие LXX 1916 г.

 

5. Глас, LXX, 1906 г. стp. 22 Дели Марко е българинъ и искаль да освободи България.

 

6. Новаковичъ, Хаджи Калфа Споменик XVIII.

 

7. Гласник земал. музеја Босни и Херцегов. 1905 год. кн. XVII стр. 182183.

 

 

41

 

нѣкои значителни промѣни”. [1] Вайгандъ е чулъ въ Неготинъ отъ околниѣ селени да ce говори на чисто сръбски езикъ. [2] Подиръ това чудно ми ce вижда, че Цвиичъ нищо не говори за тия села като да не сѫществуватъ. Той говори за косовскитѣ села въ зайчарско, за нѫколко малки групи шумадийци и черногорци въ селата Криви Виръ, Ябланица (на Църна рѣка) Бучия подъ Топужница (до Криви виръ) въ Близнакъ, Крупай, Рибари въ Хомолье, които била издадена прѣдна стража на великата експанзивностъ на Сенчанитѣ (иска да каже на сърбизма [3]). A за Неготинско нищо! Самия градъ Неготинъ е засѣленъ отъ българи прѣселници отъ Видинъ прѣди 100—150 години.

 

Около Зайчаръ въ селата Вражогърнаць, Търнавацъ, Рготина, Звѣзданъ жителитѣ сѫ прѣселенци отъ Косово поле и ce отличаватъ както отъ сръбскитѣ села по на сѣверъ, така и отъ торлашкитѣ на югъ. Миличевичъ отбѣлѣзва слѣдующитѣ особености въ езика имъ: на масъ (ново сладко вино) казвали шира; бърго на мѣсто бързо; жегла „палица y ярму. [4]

 

Въ градъ Зайчарь и околнитѣ села Велики изворъ, Вратарница, Загради и Гърлянъ живеятъ българи отъ источного българско нарѣчие прѣселенци отъ миналитѣ столѣтия повечето отъ тетевенско. [5]

 

Както ce види отъ изложеното до тукъ, цѣлата область отъ Дунава до Зайчаръ и планината Озренъ-Топужница е заета почти изключително отъ нови прѣселенци, прѣселени тука отъ прѣди 200—300 гоинни. Тия мѣста очевидно по-рано сѫ били празни, навѣрно чифлици, както въ турско така и по-рано въ българско врѣме, на крайграничнитѣ боляри и на царетѣ (сооменува ce за Радулъ-Бечъ). Кога и кадѣ ce изселили по-голѣмата часть отъ старитѣ жителитимочани” не е запомнено.

 

На югъ отъ Зайчаръ — Топужница и Цилия Княжевачки окрѫгъ сѫ заети само отъ шопско или торлашко население. «Косовцитѣ наричатъ торлаци ония сърби които сѫ по-нататъкъ (на югъ) отъ Звѣзданъ, чакъ до Криви виръ и Честобродица [1]. Тѣ сѫ отъ сѫщого население което живѣе край Тимокъ въ Видинско, Бѣлоградчикско, сетнѣ въ Пиротско и Алексиначко. Въ всичкитѣ тия мѣстности носията, езика и обичаитѣ сѫ еднакви. Мѫжете носятъ обикновено беневреци отъ бѣла аба, безъ долни гащи, горна дрѣха долама или гунче отъ бѣла или черна аба, кожуси, голѣми отъ овча кожа калпаци, царвули съ навуща. Женитѣ носятъ на главитѣ си тървели и ручники. [5] Забѣлѣзватъ ce нѣкои особености въ разнитѣ части на това население. Въ Горни Тимокъ, напр., населението има по голѣма общностъ и сходство съ пиротчанитѣ и трънчанитѣ и може би да е прѣселено отъ тамъ. Въ Свърлижко сѫ до други. Въ Заглавкъ

 

 

1. Миличевичъ. Косаневина, 958.

 

2. Viagand, Comani. Noa nevista romana 1900 г. 15 февр. стр. 115—159.

 

3. Цвиичъ. Антропограф. проблеми насел. cpбc. землая т. I.

 

4. Миличевичъ. Княжевина, стр. 922.

 

5. Каричъ, Сърбия стр. 128—129 и слѣд.

 

 

42

 

на българската граница повече проличатъ на ломчанитѣ и може би на сѫ прѣселени отъ тамъ [1]. Че сѫ българи нѫма нужза да ce доказва. Жители отъ тѣзи мѣста прѣселени въ вѫтрѣшностъта на Сърбия прѣди 100 години, както имахме случай да забѣлѣжимъ по-горѣ — и до сега се викатъ българи. [2] Тѣзи мѣста като часть отъ Видинско, въ миналото винаги се сношавали съ Видинско, Пиротско, Нишко и сѫ нѣмали понятие за Сърбия и сръбско. Въ турско врѣме тукъ имало много хайдути, които сѫ хайдотували сѫщеврменно и въ България. Единъ отъ тѣхъ Папазъ-оглу е стигалъ до Витоша и София и е донесълъ отъ тамъ голѣма плячка [3]. Каницъ обиколилъ тия мѣста въ шейсетѣ години, когато тѣ бѣха подъ сръбска власть, расправя че въ с. Соколъ Баня билъ посрѣщнатъ отъ български кметъ [4]. „Околниѣ села на Зайчаръ — разправя единъ българинъ носятъ чисто български имена и между жителитѣ имъ ce говори чисто български езикъ. Въ Княжевацъ е запазена твърдѣ добрѣ българския националенъ колоритъ. Има паметници които говорятъ краснорѣчиво за българия характеръ на тия мѣста [5] обичаитѣ — казва други списатель — пѣснитѣ, хорáта въ Кулско, Видинско и Бѣлоградчишко и на цѣлата Тимошка долина (въ Сърбия) съ Зайчаръ сѫ еднакви”. [6] Въ книгата на Миличевича Княжевина Сърбија” сѫ приведени много народни носии отъ Тимошко; тѣ всички сѫ български [7].

 

Въ врѣме на сръбското въстание — разказватъ — слѣдъ паданието на Бѣлградъ, възстаницитѣ отъ Зайчарско а именно подъ Радославъ и Милиславъ, се обърнали къмъ Кара Георгий съ просба да имъ даде муниция и хора, да дигнатъ въстание и на Църна Рѣка. Kapa Георгий далъ на Милислава един байракъ и малко джепане, като му казалъ, на отиване да ce отбие въ Pѣcaвa при ресавския войвода който ще му даде още хора и джепане. На тръгване попъ Радославъ съ помолилъ на Kapa Георгий да му даде момчетабългарчета. Добрѣ кажешъ попе — отговорилъ той, и викналъ, кѫдѣ е Гире, Мине, Петко, Палазъ-Оглу и Петъръ Джода и той е църно-рѣчанинъ. Главашъ тогава предложилъ да отиде и Хайдутъ Велко, неговъ болюкъ башия, койте е ce отъ тамъ. Попъ Радославъ притурялъ : — тъй, и той е нашъ землякъ, и побратимъ на Милислава. Пратили да го търсятъ и той ce съгласилъ. [8] Този разказъ и да не е вѣренъ, но прѣдаденъ отъ мѣстнитѣ жители отъ онова старо врѣме, характеризира много добрѣ националното чувство което е сѫществувало тогава на Църна Рѣка.

 

 

1. Ивановичъ княжевачки окрѫгъ. Гласникъ кн. 70

 

2. Цвиичъ, Миличевичъ, Богичъ, Редте Николичъ.

 

3. Ивановичъ, Църна рѣка.

 

4. Reis in sudserbien und nord Bulgarien.

 

5. в. Вечерна поща 25 юний 1913 г.

 

6. в. Дневникъ 19 октомври 1913 год.

 

7. Миличевичъ. Княжевина србија.

 

8. Ивановичъ, Църна рѣка Гласникъ 54. Въ послѣдната съюзническа война, когато нашитѣ войски бѣха въ Княжевацъ, сръбски войници отъ сѫщия градъ се намирали въ Битоля. Тамъ тѣ като ce научили, че Княжеваць е въ български рѫцѣ, казвали че и тѣ сѫ българи.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]