Българи на Морава. Исторически и етнографически скици

Гавриилъ Занетовъ

 

9. Сърбското възстание въ началото на XIX вѣкъ

 

 

Отъ 1718 до 1739 г. Бѣлградский пашалъкъ е билъ въ австрийско владѣние, затова страната е била отвикнала до нѣкадѣ отъ турското господство. Като се настанили наново турцитѣ въ Бѣлградъ почнали да изпращатъ тамъ немирнитѣ яничари за да пазять границата отъ къмъ Австрия. Тия яничари били голѣмо зло за страната и възбуждали силно недоволство както между християнското население така и у турцитѣ. Прѣзъ 1788 -1791 г. г. Австрия наново ce намира въ война съ Турция и Бѣлградский пашалъкъ, съ часть отъ видинския — Тимошката долина наново сѫ окупирани отъ австрийскитѣ войски. Въ тази война мѣстното християнско население отъ тия турски области е земало живо участие отъ страната на австрийцитѣ. Били образувани доброволчески чети подъ глвнаата команда на капитанъ Михалевичъ. Независимо отъ това въ долината на Морава ce появили хайдушки чети рѫководени отъ Кочо отъ Ягодинско и Станко Арамбашичъ отъ Смедеревско, въ които е земалъ yчастие и извѣстния по сетнѣ Kapa Георгий. Въ тази война, като австрийски доброволци сѫ земали участие и мнозина други българи, особенно македонци, които достигнали офицерски чинове, дослужили пенсии и по сетнѣ въ врѣме на сърбското възстание минали въ Сърбия и взели живо участие въ него. Такива сѫ били дебранитѣ Петръ и Иванъ Новаковичъ Чардаклия, Вълко и Кузманъ Джика, Дели Георги Чиплакъ, Тръпко Тръпковичъ, Георги Новаковичъ, Деспотъ Чукле, Влайко и др. Имало такива офицери и отъ Морава като напр. Радичъ Петровичъ, Мариянъ Ивановичъ отъ Ягодинско, Георги Симичъ и Влайко първия отъ с. Сремчици, вторий отъ Жарково села около Бѣлградъ извѣстни съ своето българско население. [1]

 

Въ сключения на 1791 г. свищовски миръ било предвидено да ce дадатъ извѣстни правдини на християнското население отъ окупиранитѣ земи и на яничаритѣ за напрѣдъ да бѫде забранено да живѣятъ въ Бѣлградский пашалъкъ. Султанъ Селимъ III билъ твърдо решенъ да изпълни този договоръ, толкова поече че и самъ искалъ да ce отърве отъ яничаритѣ. Въ Бѣлградъ билъ испратенъ отъ Цариградъ Бекиръ паша, който още по пѫтя, въ Нишъ ce распоредилъ да ce убие видния яничаринъ отъ гр. Кюприя — Османъ ага. Турцитѣ ерлии” и спахии всѣкакъ помагали на пашата въ прѣдприетото дѣло. За кметове били назначавани по-добри хора съ които пашата ce съвѣщавалъ по събирание на данъцитѣ и други въпроси. Ho скоро Бекиръ паша се поминалъ, а на негово мѣсто билъ назначенъ Шешидъ паша, който почналъ пакъ да прибира яничаритѣ. Цѣлото население и християнско и турско възнегодувало и Шешидъ паша билъ замѣстенъ съ Мустафа паша нареченъ за добрия си характеръ „сърбска майка. Въ борбата противъ яничаритѣ и дадиитѣ Мустафа паша прибѣгналъ до мѣстното християнско население което не било

 

 

1. Арсениjeвич-Батолака, Историіа српска устанака, т. I особенно страницитѣ 5, 32, 56, 141 и др.

 

 

44

 

нѣщо извънредно въ онова врѣме. Пазванъ (бащата на Пазванъ оглу) отъ Видинъ въ войната 1788—1791 г. г. е дѣйствовалъ съ голѣми дружини български доброволци противъ австрийцитѣ и достигналъ важни успѣхи, за което е билъ награденъ съ чифлици и назначенъ байрактаръ на видинский визиръ [1]. Християнскитѣ чети на Мустафа паша били рѫчоводени отъ прѣдишнитѣ хайдути Станко Арамбашичъ, Kаpa Георгий и други. Такива четници ce събрали около 6000 души които развили голѣма дѣятелность особено на истокъ отъ Морава дори до Тимокъ. Но на 1799 г. хаджи Мустафа билъ убитъ отъ яничаритѣ, които распуснали християнскитѣ войски и ce настанили въ пашалъка. Четирмата имъ главатари Мула Юсуфъ, Аганлията, Кюкучъ Али и Фочичъ Мехмедъ раздѣлили Бѣлградский пашалъкъ помежду си и сѣкиуправлявалъ самовласно въ своя дѣлъ.

 

Турцитѣ „ерлии” и спахии недоволни отъ новия режимъ потърсили помощъта на християнското население и съвмѣстно ce оплакали въ Цариградъ. Независимо отъ това, образували ce мѣстни дружини отъ тъй нарѣчеченитѣ „царски турци,” въ сѫщностъ отъ християни които имали за цѣль да ce борятъ съ яничаритѣ. Тѣзи дружини тургатъ началото на възстанието въ Бѣлградския пашалъкъ. Тѣ пакъ ce рѫководятъ отъ хайдутитѣ Станко Арамбашичъ, Kapa Георгий и Хайдутъ Главашъ (отъ Смедеревско). На истокъ отъ Морава ce явяватъ двама главни водители на такива дружини : Миленко Стойковичъ отъ с. Клечевци и Петръ Добриняцъ отъ с. Добринье. И двамата по сетнѣ ставатъ видни деятели въ възстанието и главни рѫководители на „источната партия”, която би трѣбвало да ce нарѣче българска. За тѣхъ ce спомѣнува въ едно извѣстие отъ 1804 г. „При Миленко, който ce намира въ Пожаревачкитѣ планини ce събраха всичкитѣ кнезове отъ дѣняа страна на Moрава. Тамъ за главенъ старейшина е билъ провъзгласеиъ Миленко а за неговъ помощникъ — Петръ Добриняцъ. [2] Възстанието избухнало въ началото на 1804 г. и скоро обхванало въ западна Сърбия нахиитѣ Рудничка, Валевска, Шабачка и Бѣлградска. По двѣтѣ страни на Морава възстанали Ягодинско, Смедеревско, Пожаревачко и Кюприйско. Възстаницитѣ заявявали че не ce биятъ противъ царщината, което било вѣрно, a само противъ пашитѣ и лошото управление. За „сърбска държава най малко ce е мислило въ источна Сърбия, a пькъ и водителитѣ отъ западна Сърбия не говорили за такова нѣщо. Но възстанническото движение, благодарение на много благоприятни условия, ce е усилвало и турцитѣ които сѫ били твърдѣ малко въ пашалъка, изгубили всѣка почва. Скоро въ Цариградъ разбрали че тия „царски турци” сѫ опасни за държавата. Срѣщо тѣхъ билъ испратенъ босненский Бекиръ паша. Kapa Георгий cъ възстаницитѣ отъ западна Сърбия не искалъ да се бие съ него, прѣдставилъ ce като царска рая, но искалъ премахванието на яничаритѣ. Бекиръ паша нѣмалъ нищо противъ това. По общо съгласие въ Ада

 

 

1. Липранди, Болгария 38.

 

2. Богишичъ, Разбори стр. 216.

 

 

45

 

Кале, гдѣто ce скрили по виднитѣ яничари, билъ испратенъ Миленко да ги унищожи. Той изпълнилъ благополучно задачата си. Тогава Бекиръ паша заповядалъ да ce распуснатъ християнскитѣ войски, но водителитѣ не ce показали наклонни да испълнятъ тази заповѣдь до като не имъ ce гарантиратъ правдинитѣ.

 

Още отъ първитѣ дни на въстанчето ce забѣлѣзва голѣмъ напливъ на доброволци отъ околнитѣ пашалъци: Босненски, Новопазарски, Лѣсковачки, Нишски и Видински, a сѫщо и отъ Македония и по-далечни български земи. Отъ тѣхъ билъ образуванъ особенъ отрядъ който билъ нарѣченъ наеменъ”. [1] Въ сѫщо врѣме дохождатъ отъ Австрия мнозина отъ приселенитѣ тамъ до рано българи и сърби; такива сѫ били и ония българи македонци офицери на австрийска служба, за които спомѣнахме по-горѣ. Тѣ „оставили спечеленитѣ чинове и пенсии и отъ любовь къмъ своитѣ, скришомъ дошли въ Сърбия да ce принесатъ жертва. [2] Освѣнъ тѣхъ сѫ дошли отъ Землинъ въ Бѣлградъ мнозина видни търговци българи които по- рано били избѣгали въ Австрия. Такива сѫ били Петъръ и Кузманъ Ичко-македонци; Стефанъ Живковичъ — „Нишлията. [3] Така сѫщо сѫ дошли отъ Австрия мнозина по-интелигентни сърби, които ce настанили като секретари, писари, учители; отъ тѣхъ по-извѣстни сѫ Груевичъ, Юговичъ, Живковичъ-телемакъ и Гагичъ. Историка Арсениевичъ-Баталака, тѣхенъ съврѣменникъ, казва за тѣхъ, че сѫ били малко положителни, готови да служатъ всѣкиму, хора бъзъ коренъ”. Отъ тѣхъ ce отличавали по своята сериозность и честность Петъръ Новаковичъ Чардаклия и Петръ Ичко”. [4]

 

Тъй като, на първо врѣме, нѣмало серозна външна опастность въстанническото движение успѣло да ce организира и да закрѣпне. Въ всѣка нахия ce установява по единъ войвода или господарь”; тѣ не сѫ били избрани, a ce наложили отъ самосебе сч. Но което е по-важно, тѣ сѫ били съвършенно независими, [5] нѣмали никакъвъ общъ прѣдводитель. Когато първата сръбска депутация ходила въ Русия, такъ питали, кой имъ е старейшчната? Депутатитѣ отговорили, че нѣматъ общъ старейшина, всѣки старейшина управлява своята нахия, a за общи нужди ce съвѣтватъ помежду си. Руситѣ посъвѣвали да си избератъ съвѣтъ”. Това ce харесало на депутата Портичъ отъ Пожаревацъ, който знаялъ, че Миленко никакъ не е доволенъ отъ заповѣдитѣ на Kapa Георгий. Скоро слѣдъ това билъ образуванъ „Правителствующий совѣтъ сербский. [6]

 

Спомѣнатий по-гoрѣ Петръ Новаковичъ Чардаклия, рoтмистръ от австрийска служба, но пенсиониранъ и вече 60 годишенъ още отначало внушилъ довѣрие на въстанниицитѣ. Той билъ жененъ за една фрейлена на една руска княгиня и вслѣдствие на това до нѣкѫдѣ

 

 

1. Нилъ Поповъ Россія и Сербія т. I, стр. 24.

 

2. Баталака т. I, стр. 141.

 

3. Сѫщо, стр. 33.

 

4. Сѫщо, стр. 277.

 

5. Караджичъ съчинения I, стр. 68.

 

6. Караджичъ I, стр. 61.

 

 

46

 

политически човѣкъ. Той посъвѣтвалъ водителитѣ да изпратятъ депутация въ Петербургъ за помощь и съвѣти. Такава била съставена отъ него Петръ Чардаклия, (собствено той вършилъ всичко [1]), Матей Ненадовичъ протеореи отъ Валево и Иванъ Протичъ отъ Пожаревацъ, човѣкъ на Миленко и единствения между въстанницитѣ, който знаелъ гръцки и турски. Родофинкинъ характеризира Петръ Чардаклия, като човѣкъ „пылкаго ума, умѣренъ и съ влияние върху вироглавия Kapa Георгий. [2] Слѣдъ връщането на депутацията отъ Петербургъ изпраща ce друга въ Цариградъ въ която влизатъ пакъ Петри Чардаклия, Иванъ Протичъ и Стефанъ Живковичъ Нишлията. Послѣдния е билъ родомъ отъ Нишъ, порастналъ въ Бѣлградъ но прѣселенъ отъ рано въ Землинъ. Слѣдъ обевяване на въстанието той ce връша въ Бѣлгралъ. Човѣкъ твърдѣ богатъ и влиятеленъ, той е доставялъ на въстаницитѣ орѫжие и джепане отъ Австрия, на които правялъ и голѣми заеми. Сѫщоврѣменно е била яръкъ привърженникъ на Миленко, Добриняцъ и Хайдутъ Велко и въобще минавалъ за човѣкъ отъ источната партия. Той е ималъ много привърженници особенно между българитѣ въ Бѣлградъ, които били доста много. [3]

 

Въ Цариградъ депутатитѣ прѣдявили чудни искания за турцитѣ. Тѣ искали единъ Великъ князъ отъ народно управление, като плащатъ само данъкъ на султана. Въ Портата рѣшили, че сърбитѣ трѣбва да се обуздаятъ и изпратили Хафизъ паша съ 30,000 души за Бѣлградъ. Депутатитѣ били турени подъ надзоръ. Живковичъ, добрѣ запознатъ съ турскитѣ нрави, убѣдилъ пашитѣ, че сърбитѣ не сѫ противъ султана, че ако той ce върне въ Бѣлградъ, всичко ще урѣди по миренъ начинъ. Турцитѣ му повѣрвали и го пустнали да си отиде. Но той още отъ Паракинъ почналь да разправя, че султана всичко дава но пашитѣ сѫ лоши, че Хафизъ паша е испратенъ отъ яничаритѣ. На водителитѣ на въстанието той казалъ цѣлата истина и ги сьвѣтвалъ да ce защищаватъ съ всички сили, което било и мнѣнието на дипломатитѣ въ Цариградъ. На яничерина Гушанацъ Али бѣлградски паша казалъ, че Хафизъ лаша е неговъ врагъ и дохожла да го замѣсти, но че сърбитѣ прѣдпочитатъ него, Гушанацъ Али. Съ това Живковичъ е искалъ да попрѣчи на съвмѣстнитѣ дѣйствия на Хафизъ паша и Гушанацъ Али. Въ това врѣме е било направено разпореждание да ce събере цѣлата войска отъ источна Морава на Иванковци до градъ Кюприя и да издига шанцове. Отъ западна Сърбия войската ce събрала до Ягодина. Хафизъ паша пристигналъ въ Паракинъ и далъ заповѣдь да мy приготвятъ храна и конаци по пѫтя Кюприя — Пожаревацъ. Добриняцъ му отговорилъ да мине по царския друмъ — по лѣвия брѣгъ на Морава гдѣто има приготвено и конници и храна, че y тѣхъ нѣма нищо тъй като страната е разорена отъ яничеритѣ. Пашата повторно пратилъ хаберъ, че ще мине отъ гдѣто иска и не слуша никакви съвѣти. На

 

 

1. Баталака т. I стр. 147.

 

2. Богишичъ, Раздоръ.

 

3. Баталака I, 303 и Кaрaджичъ. I, 75, 97 забѣлѣжката.

 

 

47

 

6 августь 1805 г. двѣтѣ войски ce срѣщнали на Ивановци, гдѣто било дадено рѣшително сражение. Хафизъ паша билъ разбитъ и ce върналъ въ безпорядъкъ къмъ Парачикъ и Нишъ. Тукъ сѫ взели участие само войскитѣ отъ источната часть на Морава, подъ водителството на Миленко, Добриняцъ, Стефанъ Сингеличъ и Илия Байрактаровичъ. [1]

 

Слѣдъ това Миленко съ своитѣ тръгналъ на севѣръ, завладѣлъ Хомолье и Мирочъ-планина на границата на видинский пашалукъ, кѫдѣто ce укрѣпилъ. Сѫщо прѣвзелъ островъ и градъ Поречъ на Дунава, гдѣто по-сетнѣ той обичалъ да живѣе. Добриняцъ съ другитѣ войски отишль на югъ по дѣсния брѣгъ на Морава, заелъ Рѫжанъ, Паракинъ и Алексинацъ и почналъ да ce укрѣпява на Делиградъ. Като завладѣлъ тия метности той ce провъгласилъ за тѣхенъ главенъ старѣйшина нарѣкалъ ce господаръ” и почналъ да ce счита за равенъ на Миленко и Kapa Георгий. [2] За защита на границата отъ къмъ Турция имало нужда да ce правятъ укрѣпления. Дели градъ край Морава, между Рѫжанъ и Паракинъ е билъ избранъ като такава отбранителна точка. Избиранието на мѣстото, давание плана на укрѣпленията и испълнението ce приписва на Вълчо Джика. Той и братъ му Кузманъ Джика, дебрани, бивши австрийски офицери сѫ били главни разпоредители на Делиградъ, които сѫ имали подъ своя команда главно български доброволчески дружини. У Миличевича намираме слѣдующитѣ подробности, по мѣстни предания, за тѣхната дѣятелность : „Дойде нѣкой си Джика отъ Македония, доведе нѣколко бекяри и направи шанцъ по доло отъ село Вукоминовецъ, като го нарѣче Делиградъ. Той събра още бекяри нѣколко стотинъ и имъ тури за главатари: Никола и Стрѣля надъ нишскитѣ бекяри, Джида надъ Лесковачкитѣ и Перша надъ всички други. Слѣдъ смърьта на Вълчо Джика за комендантъ на града Делиградъ билъ назначенъ братъ му Кузманъ Джикаа. [3]

 

Въ това врѣме Младенъ предсѣдатель на съвѣта заелъ Крушевацъ съ планината Ястребацъ, гдѣто ce укрѣпилъ. Други западни войводи слизатъ на Стари Влахъ и Нови Пазаръ.

 

Между това въ Цариградъ били смутени отъ поражението на Хафизъ паша. Била дадена заповѣдь на Босненский и Шкодренский паши да заематъ Бѣлградски пашалъкъ. Пролѣтъта 1806 г. пръвъ ce явилъ на Дрина босненский Бекиръ паша но билъ разбитъ и принуденъ да ce отегли. Шкодренский паша, пристигналъ до Нишъ но не напрѣдналъ по-нататъкъ. Турция въобще е спрѣла своитѣ военни дѣйствия противъ сърбитѣ предвидъ настѫпающата руско-турска война и революционнитѣ движения въ Цариградъ. Сърбитѣ отъ своя страна сѫщо не искали да ce биятъ и гледали да свържатъ преговори за сключвание миръ. За тази цѣль била испратена депутация въ Цариградъ на чело съ Петърь Ичко. Послѣдния е билъ българинъ-македонецъ, дългогодишенъ драгоманинъ при турското посланичество

 

 

1. Баталака I, стр. 177—182.

 

2. Караджичъ I, 70.

 

3. Миличевичъ, Княжевина Србиіа стр. 791.

 

 

48

 

въ Виена и Берлинъ, владѣющъ по-вече европейски езици и опитенъ по турскитѣ работи. Една сърбска история го нарича ,,искусенъ дипломатъ [1] a съвременника му Радофинкинъ го характеризира като „особьихъ дарованіи человѣкъ”. [2] По-рано е билъ нѣколко врѣме съвѣтникъ при Бѣлградский паша хаджи Мустафа, а по-кѫсно близъкъ човѣкъ на Kapa Георгия. Неговото посланичество отбѣлѣзва обратъ въ сърбско-турскитѣ отношения. Ичко е доказвалъ на турцитѣ че въ тѣхенъ интересъ е да сключатъ отдѣленъ миръ съ сърбитѣ, за да не даватъ поводъ на чужди намѣси. Отъ тогава турцятѣ почватъ да правятт отстѫпки. Пъленъ миръ не билъ сключенъ, но били дадени заповѣди въ Бѣлградъ да ce правятъ голѣми облекчения на християнското население. [3]

 

Въ края на 1806 Г. Kapa Георгий превзелъ Бѣлграгъ между другото чрѣзъ издйничеството на кѫрдалията Кондо и неговитѣ бекяри християни, преимущественно българи. По този случай въ Бѣлградъ сѫ извършили голѣми жестокости върху турското население. Цѣлия градъ е билъ разграбенъ; особенно ce отличили Младенъ предсѣдатель на съвѣта и Милое комендантъ на бекяритѣ, които завладѣли най-добритѣ турски имоти. Секи бекяринъ си взелъ по една туркиня, a главатаритѣ по нѣколко. Много турци макаръ да ce предали съ условие да бѫдатъ пуснати, били убити. Изглеждало че слѣдъ това възстаницитѣ не могатъ да разчитатъ на особенно снисхождение отъ страна на Султана. [4]

 

Въ началото на 1807 г. за пръвъ пѫть дохождатъ руситѣ въ Крайна на Тимокъ и влизатъ въ непосрѣдствени сношения съ възстаницитѣ. Миленко, увлеченъ отъ желанието да завладѣва по-вече земя, нахълталъ въ неготинсно, въ Видинский пашалъкъ, но при село Малайница билъ окрѫженъ отъ турцитѣ. Той ce обърналъ за помощь къмъ Kapa Георгия и къмъ руситѣ които били въ Влашко. Генералъ Исаевъ с единъ отрядъ преминалъ Дунава и слѣдъ като освободилъ Миленка, заедно съ възстаницитѣ превзелъ Негогинъ. Заедно съ рускитѣ войски пристигналъ отъ Русия Маркизъ Паулучи специаленъ пратеннкъ на руский царь да сключи таенъ договоръ съ възстаницитѣ и Радофинкинъ, гръкъ по произхождение отъ островитѣ, руски чиновникъ, назначенъ за постояненъ агентъ въ Бѣлградъ.

 

Презъ 1807 г. Kapa Георгий достига най-голѣмата си сила и могѫщесгво. Той е признатъ вече отъ народната скупщина за върховенъ вождъ на страната; Бѣлградски пашалъкъ ce организира като сърбска държава съ административни органи, народна войска, народна скупщина. Отъ първоначалния конгломератъ на разни елементи Бѣлградски пашалъкъ почва да получава характеръ на сърбска национална държава. За да ce даде такова направление на работитѣ е имала голѣмо значение личностьта на Kapa Георгия. Излѣзълъ отъ селска среда, Kара Георгий и по-кѫсно е носилъ селски дрѣхи

 

 

1. Устанак срба Нови садъ 1866 г.:

 

2. Добровинъ Серб. вопросъ, Руски вѣстн. 1863 юль стр. 108.

 

3. Ранке Историіа срба, 103, 1 4.

 

4. Баталаска стр. 223 т. I сѫщо 222.

 

 

49

 

и цървули. Тънъкъ и високъ той билъ подвиженъ; гдѣто има опасность, той лети на помощь и щастието винаги му помага”. [1] Съ стиснати устни и мълчаливъ той е билъ строгъ до жестокость. Яковъ Ненадовичъ, неговъ другаръ по въстание го наричалъ хайдукъ”. „Братя — казвалъ той — дѣ ce е видѣло хайдукъ да стане господарь на народа и земята”? [2] Твърдѣ скроменъ въ частния си животъ, Родофинкинъ го обвинява въ алчность за пари. Нравственъ, той не ce е стеснилъ, край законната си жена, да държи една туркиня пленница [3]. „Не вѣрвамъ да живее много — кава за него Родофинкикъ - всѣки день испива по двѣ шишета ракия. Секретаря му, доста опитенъ, не го пуща когато е пиянъ. Когато дойдохъ пратихъ да питатъ, кога ще ме приеме. Разлютенъ, той отговорилъ, че всинца заслужаваме бѣсилка; той ималъ нужда отъ войска, a не отъ хора като мене. Той ме прие хладно; азъ зехъ да пия съ него и той зе да ме слуша. Сетнѣ пращаше секи день за съвѣти”. [4] Kapa Георгий не обичалъ руситѣ и говорилъ остро противъ тѣхъ; по нѣкога билъ готовъ да ce прѣдаде съвсѣмъ на австрийцитѣ. Неграмотенъ той давалъ заповѣди на сѣкадѣ съ голѣмо разбирание. Маркизъ Паулучи го прѣдставлява като истински държавникъ: Простотата на нравитѣ му и личната му незаинтересуваность личатъ отъ маниеритѣ му. Въ думитѣ му проглежда истинска привързаность къмъ отечеството му. Всично това го прави рѣдко сѫщество, почитанъ отъ всички макаръ и да нѣма цивилизацията присѫща на образованъ човѣкъ. Нѣма да забравя послѣднитѣ му думи : помнете господине — каза той — азъ не искамъ друго, освѣнъ отечеството ми да е свободно. Тогава ще ce откажа отъ всичко и ще стана орачъ”. [5] По-кѫсно енергията и способноститѣ му като че ли ослабнали. Въ послѣдно врѣме казва Липранди — върховний вождъ Кара Георгий ce измѣнилъ съвършенно. Очевидно било че изгубилъ предишното си мѫжество. Едни отдаватъ това на разбогатяването му и нежеланието по-вече да ce излага. Други на простотата и невѣжеството му”. [6]

 

Най-близкитѣ хора на Kapa Георгия сѫ били Младенъ Миловановичъ, предсѣдатель на правителствующий съвѣтъ и Милое Стойковичъ началникъ на бѣлградскитѣ бекяри. Тѣ ce отличили при разграбванието на Бѣлградъ. Младенъ билъ разбогатѣлъ отъ търговия съ свини и като човѣчъ на властьта земалъ подъ наемъ разни общественни даждия и гюмрюци. Баталака неговъ съврѣменникъ и близъкъ човѣкъ, го прѣдставлява като благоразуменъ и щедъръ. Вичаги гостолюбивъ, въ неговата кѫща били приемани и богати и бѣдни, особенно чужденжи. Въ куфнята му ce пѣкло по сто оки хлѣбъ на день. Той не билъ за военачалникъ, но за държавникъ. Kapa Георгий не прѣдприемалъ нищо безъ него, Боталока казва че той

 

 

1. Богишичъ. Разборъ стр. 114—115.

 

2. Баталака I, 299.

 

3. Добровинъ Сербски вопросъ, Руски вѣстн. 1863 юль стр. 104.

 

4. Богишичъ. Разборъ стр. 104.

 

5. Богишичъ. Разборъ докладъ на Паулучи.

 

6. Липранди, Болгария.

 

 

50

 

по-скоро би отишелъ въ Шуменъ при везиря да ce потурчи, отъ колкото при Родофинкинъ. Когато Сърбия била заплашена, Младенъ искалъ да ce испратятъ хора въ европейскитѣ столици, да ce види какво мислятъ царетѣ и какви имъ сѫ намѣренията”. [1] Родофинкинъ го характерязнра като подълъ, лукавъ и неграмотенъ. [2] Милое отначало билъ слуга y Младена, сетнѣ му станалъ ортакъ въ търговията съ свинн, a по-кѫсно главенъ военачалникъ на Морава.

 

Съ Kapa Георгия сѫ враждували най-достойнитѣ сърбски мѫже като Яковъ и Матей Ненадовичъ, Миланъ и Милошъ Обрѣновичъ отъ Западна Сърбия. Но тѣ сѫ били негови единомишленици, по въпроса за интереситѣ на сърбския народъ. Враждата имъ не отивала до тамъ, щото да ce разруши отъ основитѣ създадената сърбскa държава.

 

Друго е било съ войводитѣ и „господаритѣ отъ источна Сърбия. Тукъ още отъ началото на възстанието сѫ станали извѣстни и зели всичко въ рѫцѣтѣ си Миленко Стойковичъ и Петъръ Добриняцъ. Тѣ владѣяли самовластно въ областьта между Морава, Дунава, Тимокъ и Нишъ. Миленко отначало ce подписвалъ „бинбашия”, а Петъръ е билъ неговъ „бюлюкбашия”, слѣдъ прѣземанието на Паракинъ и Алексинацъ, послѣдния ce обявилъ за господарь. [3] Тогава въобще всички войводи и господари управлявали произволно и деспотически. „3а тѣхъ, тѣхнитѣ слуги и роднини всичко било позволено. Тѣ живѣяли „визирски” и присвоявали турскитѣ имоти. [4] Тѣхнитѣ ниви ce обработвали отъ селянитѣ безплатно. [5] Правителствующий върховенъ съвѣтъ — казва Радофинкинъ — служи само за прикритие на убийствата и престѫпленията. Съвѣтницитѣ нѣматъ друга воля отъ оная на Младена и Kapa Георгия. [6] Въ нравствено отношение всички били распуснати, но Миленко и хайдутъ Велко надминавали другитѣ. Миленко билъ окрѫженъ отъ цѣлъ харемъ отъ нимфи” които му служили за кафеджии и чубукчии. Когато отивалъ отъ село въ Пожаревацъ водилъ въ каретата си по двѣ отъ тѣхъ, макаръ да е бивалъ посрѣщанъ отъ граждани и ученици отвънъ града. [7] Радофинкинъ казва за него: той знае да чете и да пише, е скроменъ, храбъръ и обичанъ отъ вcички”. [8] Петръ Добриняцъ и хайдутъ Велко били прочути като знаменити хора не само въ Сърбия, но и по цѣла Румелия : първия като добъръ военачалникъ, a втория като юнакъ. [9]

 

Освѣнъ тѣзи „господари” въ источна Сърбия сѫ били извѣстни още ресавски войвода Стефанъ Сингеличъ организаторъ на въстанието,

 

 

1. Добровинъ, Руски вѣстн. юль стр. 539 и Баталака I 255, 410. Караджичъ I. 75

 

2. Богишичъ. разборъ, стр. 122.

 

3. Караджичъ I 70—71.

 

4. Баталака I, 174.

 

5. Богишичъ. Разборъ стр. 229.

 

6. Богишичъ, Разборъ стр. 228.

 

7. Баталака I, 378.

 

8. Богишичъ. Разборъ.

 

9. Баталака I, 229, 564.

 

 

51

 

който по-сетнѣ е загиналъ на Каменица. Илия Байрактаровичъ другарь и сподвижникъ на първия. Вуица Вуличевичъ смедеревски войвода привърженникъ на источнитѣ старийшини. Слѣдъ 1813 г. той ce привързува къмъ новия вождъ Милошъ Обрѣновичъ, по чиято заповѣдь на 1817 г. убива Kapa Георгия който билъ ce върналъ отъ Русия при него. Хайдутъ Велко завоевателя на Тимошката область за когото ще говоримъ отдѣлно.

 

Раздоритѣ между источнитѣ и западнитѣ войводи захващатъ още отъ началото на въстанието. Миленко и Добриняцъ като не смѣяли явно да въставатъ противъ Kapa Георгия, почнали да обвиняватъ неговитѣ близки сподвижници Младенъ и Милое. Тѣхъ обвинявали въ кражби и злоупотрѣбления, казвали, че ce сбърнали на дахии. Ha 1807 г. недоволнитѣ поискали отъ Kapa Георгия отстранението имъ отъ държавнитѣ работи. Kapa Георгий, колкото за лице, отстранилъ на врѣме Младена отъ Бѣлградъ, като го изпратилъ да инспектира войскитѣ по югоисточната граница. Слѣдъ връщането му всичко е влѣзло въ стария пѫть. Миленко и Добриняцъ настоявали да го изпрати депутация въ Русия за да ce иска пощощь. По рано въ началото на въстанието народътъ казвалъ, че не ce бие противъ султана, a само противъ яничеритѣ и дахиитѣ. Народа ce чувствувалъ слабъ да ce бори противъ царщината и ce борилъ само противъ лошитѣ управници. Слѣдъ като ce утишло много далеко въ борбата противъ турцитѣ, кметоветѣ почнали да викатъ на старейшинитѣ: ний сами не можемъ да ce боримъ противъ турското царство, дайте ни царь, който да ни приеме. [1] Особенно силно е било това течение въ источна Сърбия гдѣто ce поддържало отъ самитѣ старейшини. Около Миленко и Добриняцъ имало бюлюкъ башии и бекяри, тѣхни вѣрни хора които ходили изъ народа и викали: „искаме царь, искаме закони. [2] Тукъ всички искали покровителството на Русия, като само отъ нея очаквали своето спасение. Отъ единъ докладъ отъ 1811 год. Добрнияцъ обяснява: още отъ началото на въстанието съмъ мислилъ, че ний сами не можемъ да ce боримъ противъ християнския врагъ освѣнъ подъ покровителството на руския монархъ”. [3] Въ едно друго писмо сѫщия казва: ний всички главатари трудихме ce да увѣрямъ народа, че щомъ ce покажемъ на Дунава, рускитѣ войски ще ce съединятъ съ насъ. Народътъ сега ни укорява, че сто пѫти сме го излъгали. [4] По общо съгласие била изпратена депутация при руския главнокомандующъ въ Влашко да иска единъ русинъ съвѣтникъ по държавнитѣ работи и друга помошь. Главниятъ делутатъ билъ Петъръ Чардаклия, но той е билъ длъженъ на минаване прѣзъ Поречъ, да вземе и Миленко. Послѣдния ce отказалъ, като пратилъ секретаря си Еремия Гагичъ. Въпрѣки пьрвоначалното рѣшение, депутатитѣ исхали отъ руситѣ единъ губернаторъ който да управлява Сърбия и единъ воененъ

 

 

1. Караджичъ I, 70.

 

2. Баталака I, 304.

 

3. Споменик XXXVII Добриняцъ на генер. Засъ отъ 25 мартъ 1811 г.

 

4. Споменикъ, 37 стр. 103.

 

 

52

 

инструкторъ. [1] Главнокомандующиятъ Михелсонъ въ рапорта си до министра между другото казва: до колкото можахъ да забѣлѣжа, тѣ искатъ да иматъ надмощие въ съвѣта противъ своитѣ началници отъ която ce боятъ”. [2] Вслѣдствие на това отъ Петербургъ билъ испратенъ Маркизъ Паулучи да сключи съ Сърбия таенъ договоръ, въ който ce прѣдвижда, че Сърбия ce турга подъ руско покровителство и ще ce управлява отъ единъ руски землеуправитель. Въ Бѣлградъ ще има руски гарнизонъ. [3] Kapa Георгий никакъ не искалъ да подпише този договоръ и ce сѫ извинявалъ, че си изгубилъ печата (съ който, като неграмотенъ обикновенно ce подписвалъ) или пъкъ казвалъ на своитѣ близки, че Паулучи не е истински руски пратеникъ. Най-послѣ договора билъ подписанъ отъ Миленко и отъ секретаря Еремия Гагичъ. [4]

 

Отъ изложеното ce вижда колко сѫ били различни желанията и стремленията отъ една страна на Kapa Георгия и неговитѣ ближни, отъ друга на источнитѣ войводи. Първитѣ сѫ националисти и искать една независима сръбска държава; послѣднитѣ не отхвърлятъ сръбското име — което въ сѫщность е чуждо за тѣхъ — но тѣ по-вече сѫ наклонни да ce присъединять къмъ една чужда родствена държава, като си обезпечатъ само нѣкои елементарни правдини. Това различие ce проявява и въ по нататъшната новѣйша сръбска история, при това сръбский национализъмъ печели ce по-вече почва, a источната национална индефирентность постепенно изчезва като общственъ факторъ.

 

Съзнанието на българската националность още не е била изчезнала окончателно въ источна Сърбия въ началото на XIX вѣкъ. Това ce вижда между другото и отъ договора сключенъ между Кара Георгия и главнокомандующия турскитѣ войски на 17 августъ 1808 година, който приведохме на друго мѣсто. По този договоръ за трайно примирие” областьта на истокъ отъ Морава ce признава за Горна Бълаария и ce отстѫпва на Турцитѣ. Ha западъ отъ Морава ce счита за Сърбия която остава подъ управлението на Kapa Георгоя. Този договоръ останалъ неипълненъ, но Арсениевичъ Баталака привежда нѣкои данни въ своята история отъ които може да се заключи че такъвъ договоръ е билъ дѣйствително сключенъ. Taкa той казва че още отъ пролѣтьта на 1808 г. е имало турска митница на Паракинъ, a това значи, че фактически тамъ вече е била турена сръбско-турската граница. Тази граница можеше да върви или по старата граница на Бѣлградския пашалъкъ или по Морава, както сетнѣ е било постановено въ договора. Второ: прѣзъ сѫщото врѣме на Дѣлиградъ, кѫдѣто е имало войска отъ источнитѣ прѣдѣли е станало бунтъ между войницитѣ противъ войводитѣ имъ. Бунта е билъ подготвенъ отъ сърбитѣ Поповичъ и Гаврилъ бивши австрийски офицери. Сингеличъ е расказвалъ, че бунтовницитѣ имали намѣрение

 

 

1. Караджичъ I, стр. 73, Баталака I, 279.

 

2. Дубровинъ, Руски весникъ юлъ стр. 117.

 

3. Сѫщи, стр. 121, сѫщо Караджичъ I, 73.

 

4. Баталака I, 269, 267.

 

 

53

 

да убиятъ войводитѣ, та да сѫ разотидатъ по домоветѣ, и съ това да дадатъ възможность на турцитѣ да заематъ страната. Младенъ, като ce придружавалъ отъ младия Баталака, изпратенъ отъ Kapa Георгия, отишълъ на самото мѣсто, арестувалъ подстрѣкателитѣ и заповѣдалъ тайно една нощь да ги убиятъ. Когато тръгвалъ Младенъ отъ Крагуеваць, нѣщо си шушукали тайно съ Kapa Георгия, което Баталака не можалъ да разбере. Изглежда че тукъ сѫ вършили нѣкои мистериозни работи. Трето: ce по това врѣме Добриняць и Сингеличъ хванали едни турски посланници, които сновели между Нишъ и квартирата на Kapa Георгия и ги убили. Когато Kapa Георгия попиталъ, кѫде ce дѣнаха посланницитѣ, Добриняцъ му отговорилъ иронически, че ги изпратилъ въ Видинъ за риба”. Това самъ Добриняцъ разправялъ на Караджича по-сетнѣ когато сѫ били емигранти въ Бесарабия, като искалъ да каже, че той не се боялъ отъ Kapa Георги [1], Четвърто: по онова врѣме турцитѣ силно сѫ настоявали да сключатъ отдѣленъ миръ съ сърбитѣ на което Русия не ce съгласявала. Веднажъ турцитѣ изпратили видинския владика да ce види тайно съ сръбски пратениици на границата на видинския пашалъкъ въ с. Голубенье на Дунава. Въ сръбската депутация тайно е зелъ участие и руския прѣдставитель Родофинкинъ преоблеченъ въ селски дрехи и ce постаралъ да осуе