I. Съдбата на българската народност и на нейната поселищна система през XV в.
 

2. ОБЕЗЛЮДЕНИ СЕЛА И ЗАГУБА НА СЕЛСКО НАСЕЛЕНИЕ

Да се разказва за най-страшния век от живота на българския народ не е благодарна задача. Изследователят изпитва мъчителното чувство на отговорност дали точно ще отмери и дали вярно ще съчетае мрачното със светлото и безразличното със съдбоносното в битието на поколенията, които изпълват този век.

В течение на втората половина на XIV и през цялото XV столетие се редуват многократно във всяка от българските области, от една страна, опустошителни походи на нашествениците османци, от друга — сблъсквания между тях и противоосмански съюзни войски от Югоизточна Европа, а, от трета — гигантски двубои между претенденти за султанския престол.Това било по-скоро сто и тридесет годишна война, позатихваща в един край, а пламваща в друг. Най-тежката участ в нея била определена на българите. Те бивали отвличани на тълпи като изселници или като пленници и роби, а немалко загивали от ятагана на победителя, тъй като се защищавали или поддържали войските на противника му. Превземането на крепостите, градовете, а някъде и на селата се съпровождало с разрушения, опожарявания и цялостно разграбване [4]. Същевременно в българските земи започнала османска колонизация по градове и села. Заедно с нея се изградили твърде бързо устоите на османското земевладение и военноадминистративната система в Румелия [5].

Естествено е да се допусне, че в резултат на всички тези събития са настъпили някакви промени в демографското, в стопанското, общественото и културното състояние на българската народност. В какво са се изразили споменатите промени, бихме могли да узнаем, след като очертаем въз основа на документални данни демографската картина, тъй като тя е основна и изходна по значение.

Първата изследователска операция ще засегне последиците от военните опустошения за съдбата на селищата и техните жители в отделните райони. Органично свързан с горния е и въпросът за характера и значението на колонизацията—дали е страничен процес, незасегнал с нищо българите, или стои в съотношение с тяхната поселищна система; в случай че стои, въз чие земевладение и селско стопанство се извършва тя. Третият въпрос, който ще се постави на разглеждане, е с какво, как и в кои краища е повлияла колонизацията върху заварената стопанска и демографска структура. След разрешаването на тези въпроси ще могат да се определят обществените и културните последици на османското завоевание върху живота на българската народност.

Нека започнем с анализ на елементите на поселищната система. Първият факт, който се забелязва в статистическия материал от ленните описи на селищата, е наличността на села със запазени средновековни български имена (почти всички от славянски и съвсем рядко от гръцки езиков произход), а с изключително или по преобладание турско население. В Северна България те са няколко на брой и са групирани предимно около бившата столица Търново. В записи от около 1502 г. е отбелязано, че «село Рахова», т. е. днешният град Горна Оряховица, е получил вече (второ) турско име («друго име Векиллер») и че в него са настанени само турци: селището има 20 домакинства, 20 неженени мъже и 13 спахийски синове [6]. Подобно е и «село Краище, с друго име Ибриоглу, спадащо към нахия Търново», с 22 турски домакинства и 14 неженени младежи. Това е днешното търновско село Водолей [7]. Следващото в същия край било с. Дрян (не днешното Дряново, а може би Дрента или някое друго) с 12 турски домакинства, 2 неженени и 4 спахийски синове [8]; също «село Хрусталища, с друго име Йенидже» (днес с. Русаля) с 36 турски домакинства и 26 неженени младежи [9]. В други села преобладаващото мнозинство от домакинствата е турско, а българските са съвсем малко: Коршуна—Ловешко, Делян, Бахтавани и Калотенче (Калтинец) — Търновско [10].

Но изцяло турски по население, а с български имена села са записвани и по-рано в същия край — през 70-те години на XV век. Недалече от Мусина се намирало турското село Калиманци [11], в Ловешко — друго Дряново, а в Плевенско — Конопене [12].

Изцяло турски по жителски състав, и с български имена села имало и в Софийско, и то още към 1445 г. Такова е Ботунец [13]. Друго българско село пък загубило първоначалното си име и било записано под преводното турско име Ак клисе (Бяла черква, но не джамия!), и то с 36 турски домакинства [14].

И в югозападните области около 1500 г. не липсват такива села — например Буково (дн. селище и гара Бук, Драмско, Гърция), в което са записани 86 мюсюлмански домакинства с 14 неженени и нито едно българско домакинство [15]. В Кукушко е отбелязано с. Саслар (Сеслово) с допълнително турско име Педерли и 53 мюсюлмански домакинства [16] в околностите на гр. Бер (Караферия) се намирало Айо Марина" (Света Марина) с 24 мюсюлмански домакинства [17].

Изчезването на българските жители от селата изглежда, че е по-ранно явление, защото се наблюдава, както видяхме, в Софийско към 1445 г., а освен това из Скопско — Тетовско преди 1455 г., например в селата Геран, Турбарево и други [18].

Споменаваме далеч не всички случаи, които се откриват в описите. Но и изнесените тук показват достатъчно ясно, че става дума за общ демографски процес в цялата страна, започнал през първата половина на XV век, ако не и по-рано. Дали отсъствието на българите в подобни села е причинено от физическо унищожаване, от пленяване и отвличане в робство, от помохамеданчване и битово ислямизиране, или от бягство, в случая не е от значение. Единствено важното е, че такава народностна промяна не може да се извърши без насилие върху коренните обитатели на селищата. С други думи, насилието е заменило българския народностен състав на част от средновековните селища с турски.

Турците предизвикали размествания на християнското население и поради това, че наплашените от тях обитатели бягали от по-опасните територии.

През втората половина на XIV век нашествениците започнали да покоряват опустошаваните от тях области и да ги заселват с колонисти от Азия. Току-що завзели Дарданелите през 1352 г., те настанили в крепостите Цимпе и Гелибол турски жители, избивайки или прогонвайки християните.

Тази практика продължили и при разширяването на властта им на полуострова. Според съвременни византийски летописци още султан Мурад I (1359 — 1389 г.) вършел това в голяма част от Тракия. Подир него Баязид I (1389 — 1403 г.) дигнал тюркмени от областта Сарухан и ги изпрати в северните предели на Тракия, в Северна България и в Македония. Те, макар и да не били твърде послушни поданици на падишаха в Азия, станали в Европа верни негови поддръжници срещу християните.

В началото на XV столетие и региона между Одрин и Цариград имало вече турски села, в едно от които през 1410 г. бил убит от брат си Муса Сюлейман, братът на султан Мохамед.

По същото време се отбелязва присъствието на турци в градовете Солун, Скопие, Енидже-Вардар [19].

Така че османската колонизация засегнала дълбоко българските селяни, защото в приведените примери тя се осъществявала за сметка на личната им житейска съдба, върху тяхната земя, в собствените им домове и стопанства.

За да бъде обаче картината пълна и недвусмислена, следва да потърсим масови данни, които разкриват последиците от завоеванието едновременно и за селищата, и за българските им жители.

Една особеност както на отразената в османските регистри поселищна система, така и на самото земевладение с наличността на ленната единица, наречена мезра.

Първоначалното и ограничено значение на термина мезра е: някаква безлюдна и неексплоатирана местност или пък участък земя, която тепърва може да се предостави за засяване, стопанисване и подчиняване на ленноправни отношения. Мезрата се предоставя като лен, но владелецът му има грижата да осъществи обработката и да осигури феодалната рента за себе си и за държавата. Рентата има минимални размери. Затова може да се каже, че мезрата е най-малоценният лен.

Но зад това първично понятие през XV век пече стоп една по-значителна реалност, разкрита от издателите на османски поземлени регистри въз основа на сведенията в тях. Турският историк проф. Х. Иналджик дава следното съдържание на термина мезра, което влагали в него самите фискални органи и по-специално описвачите на ленните села, и то в земите на Балканския полуостров през XV век. Значението е: опустяло, обезлюдено, понякога дори разрушено или полуразрушено село с неговото землище, в което се отбелязват в зависимост от служебната необходимост жилищният фонд, кладенците, запазените овощни градини, воденици, гробища, а също и границите на землището.

Друг издател на подобни описи от югославски области, д-р Х. Шабанович, подкрепи изцяло това определение [20].

Ако на отделни места в описите се използува вместо означението «село» терминът мезра, то е поради обстоятелството, че в момента на първичната регистрация не е имало реални изгледи да се възстанови жителският състав на опустялото село и затова от законно гледище не е било допустимо то да се вписва като село. В такъв случай се оформяла за неопределено време ленната категория мезра, която нямала аграрен статут на село.

Нищожният доход от мезрата, ако изобщо давала такъв, я превръщал обикновено в закръгляща добавка към владението на село, в чиито доходи не достигала малка сума до обикновената норма. В редки случаи няколко мезри били записвани на един владелец вместо пълноценен лен. А само една мезра без нищо друго можела да бъде миниатюрен лен като възнаграждение за изпълняването на съвсем дребна служба или повинност.

Мезрата не била неизменна форма. След като в нея усядали за постоянно селски стопани, тя можела да бъде прекатегоризирана в село. От друга страна обаче, в регистрите са отбелязани и напълно пусти, бездоходни села, явно пострадали след първоначалното им записване. И тъй като описвачите се ръководели от по-старите регистри, не смеели на своя отговорност да смъкнат селото в категорията мезра, защото с това биха намалили общата сума на държавните данъци и ленната рента. Подобни корекции можели да вършат само най-висшите органи. Фактически това били мезри. Те се срещат твърде рядко в регистрите.

При описването на дребните, средните и едрите владения (тимари, зеамети и хасове) мезрата се поставя след цялостното регистриране на селото или селата, ако има такива, като самостоятелна величина със собствено местно име, несъвпадащо с името на съседното село, с определена сума за дохода и други допълнителни бележки, които ще бъдат разгледани. Като мезри можели да се смятат и части от полуопустошени селища. За останалите там обитатели се запазвало старото название, а на пустеещите места на землището османските регистратори слагали названието мезра (или мезри, ако били по-обширни). Мезрите понякога се заселвали допълнително, макар и твърде слабо. Така било в Белоградчик, който не загубил името си, понеже там оцелели известен брой къщи, но към него се зачислили и 3 мезри. Последните в някои случаи получавали нови наименования. Например в околностите на Фере (Югоизточна Тракия) се натъкваме явно на четири подобни мезри с турски имена Кьоле, Курчак, Данишменд-и Бюзюрг, все край едно и също село — Керделу-и бюзург. За да можем да работим по-лесно с мезрите, ще ги представим в списък, разпределени по географски области.
 

СПИСЪК НА ИМЕНАТА И МЕСТОНАХОЖДЕНИЯТА НА МЕЗРИТЕ

Северозападна България. Включваща и областта «Загорие»  — Средна Северна България  — Североизточна България  — Софийско със Средна западна България  — Северна и югоизточна Тракия с Цариградския полуостров  — Беломорска Тракия със Серско и Солунско  — Благоевградско. Белица (днес Илинденци), Сандански район.  — Райони от Източна, Южна и Югозападна Македония  — Северна Македония. Скопско и Тетовско в регистрация от 1455 г.  — Мезри в Източна Сърбия

Общият брой е около 420, в който са включени и допълнително добавените от 74 до 81 мезри в Северозападна България [22].

Наличните описи са само на отделни области, без да обхващат цялата територия на страната, тъй като липсват много регистри, но и предложеният материал показва около 420 мезри.

Първият извод от таблицата е, че мезрите са твърде много на брой, за да бъдат пренебрегнати по значение. Те са пръснати из различни краища на тогавашните български земи, и то в хълмистите и равнинните им части, а съвсем малко в планинските. Основателно е да се приеме, че мезрите са последица от общ демографски процес, предизвикан от обща историческа причина.

Част от имената са турски и това говори, че тези обекти вече са били усвоени като османски ленновладелчески фонд. Но ако разгледаме българските имена, които естествено са първични, т. е. по-стари, ще можем да определим какво сочат те — само някакви местности или селища.

Имената с наставките -ци, -овци, -евци, -ошевци, -енци, -генци, -ани, -ане, -ени, -яни, -ово, -ево са поселищни и по произход, и по структура [23]. Несъмнено поселищни са и имената като Бойчин, Братолин, Радина, Селец, Горно Сливо, Калугер, Камена черква, Вишослав, Кумани и други подобни. Колебания биха могли да възникнат при имена, които потенциално означават или са означавали някога местности, където са живели голям брой някои диви животни — например Мечка, Катерица, Лисар. Но през XV век тези имена са вече селищни, защото подобни на тях носят редица села, споменати в ленните описи: Мечка, Меча поляна, Мечун, Лисичар (Лесичери), Лисец (2 пъти), Видрар [24]. Името Извор с комбинациите от него не би следвало да възбужда съмнение като поселищно, защото села с име Извор или с някаква добавка към тази дума има в регистрите седем на брой от различни краища на страната [25]. Името Царев кладенец също не би следвало да се възприема като топоним, защото по това време са съществували села с имена като Царев брод, Царучине (навярно Царичино), та дори и Царева киселица [26]. Имената Добра вода и Лява вода имат също дублетни аналози в имената на съществуващи тогава села като: Лява вода, Червена вода, Водна, Водица, Бяла река [27]. Мезрите с имена на дървесни видове — дрян, върба, бреза, бук и др., отговарят на редица села със същите имена: Връбница, Върба, Върбешница, Върбица, Върбовец и пр., Брезне, Брезник, Брезово и осем села с имена от основата дрян [28].

Изобщо българският именен репертоар на мезрите има характер на списък на селища, а не на местности. Репертоарът е нееднороден, което показва, че е създаден постепенно, в различни времена и при разнообразни местни условия, както става при историческото разрастване на една поселищна система. Ето защо българските имена на мезрите потвърждават положението, че последните са опустели села и селски землища.

Но нека спрем вниманието си и на турските имена на мезрите. Ясно личи, че те са поставени във връзка с колонизацията набързо, по административен път. Често това са личните и фамилните имена на първите османски владелци или на съвременните им държатели. Понякога по този начин се натрупват върху една мезра по две-три имена на тимариоти — за по-голяма сигурност и яснота при регистрацията.

Разбира се, същите мезри са имали стари български имена, заличени административно след опустяване на селото и заменени с турски. Обаче в десетки случаи тази относително скорошна замяна, издават разни признаци. При първичното описване българското име е било все още необходимо, за да се отъждестви обектът. Така мезрата Добра вода до Разград носи в описа и «друго име Хасанлар», което по-късно остава единствено [29]; същото е с мезрата Златово, «с друго име Ак бунар» (Бял кладенец,) — Преславско [30]. Има и случаи на преименуване, при която не се използуват лични турски имена, а се дава описателно име по ландшафтни, архитектурни и други отлики, говорещи за съществувало по-рано българско село, например Клиседжик (превод на Черковно — с. Черковна, Плевенско), подобно на с. Ак клисе (превод от Бяла черква), Софийско, и Акче клисе — Сопот; такива са и имената на мезрите Ак бунар (Златово), т. е. Бял кладенец в Преславско; Юч бунар — три кладенци, Плевенско; Каяджък  бунар — обграден с камъни кладенец, Ловешко [31]. Последното име е почти тъждествено с имената на други две тогавашни села Кая бунар [32]. Приведените примери показват, че и зад турските имена на мезрите са се криели не някакви новосъздадени земевладелски обекти, а пак стари български села и селски землища, които са опустели.

Сред мезрите се срещат няколко с имена от гръцки езиков произход в Солунско и по-общо в южната част на македонската област. По форма и значение те също имат поселищен характер. Такива са Пало Касдро, което вероятно е преиначено и е звучало примерно като Палеокастро (Старо градище, крепост) [33], Ано Кастро (Горно градище, крепост) [34]; Нихори (Ново село) [35]; Итхори, което с втората си част (хори) сочи, че се означава село [36]; други мезри носят имена на разни светци: Айо Ристи, Айо Рус, Айо Руси, Айо Мама [37]. Тези наименования съответствуват напълно на имената на съществуващите през XV век села Айо Йорги (Свети Георги — Ениджевардарско), Айа Парашкева (Света Парашкева, Кукушко), Айо Никола (Свети Никола — Халкидически п-ов) и други [38].

Привеждаме имената на мезри от гръцки езиков произход, защото и селата с подобни имена имат в нашата документация за жители българи, а не гърци. Самите български имена на селата са претърпели допълнително известно гръцко езиково влияние или пък успоредно с тях са се употребявали и гръцки форми. Така селото Айа Парашкева е записано в регистъра и «с друго име Света Петка» [39]. Създали са се и двусъставни имена на села с една гръцка и една българска съставка, например Аксочерноглав и Апаночерноглав (Серско) [40]. В почти всички случаи гръцките имена са изписани по българско произношение—Парашкева, Никола и др. под. [41] Тези гръцко-български ономастични съотношения обхващат и личните имена на жителите от същите предели през XV — XVI век, което вече е установено от проф. д-р Стр. Димитров [42]. Гръцкото езиково влияние върху славянската антропонимия в посочените села се чувствува, но народностната принадлежност на обитателите на същите е съвсем очевидна от самите им имена. Например имената на селяните от с. Айо Никола на Халкидическия полуостров към 1502 г. са: Яко Стайко, Димо Братоло, Димо Кумчани, Йорги Владо, Ефро Куман, Димо Милоя, Яни Стою Брад, Милко Траю, Никола Борил, четири вдовици с име Гюра и др. [43] Този екскурс имаше за цел да покаже, че имената на мезрите от гръцки езиков произход са също имена на бивши села, необитавани от гърци, следователно с основание са включени в таблицата за мезрите.

Прочее първото надеждно свидетелство, че мезрите в описаните земи през XV век са били бивши села със землищата им, са техните имена.

Бихме могли да потърсим и други поселищни белези в характеристиката на мезрите. От записа за мезрата Юклиш, «спадаща към Търново» между селата Балван и Пушево (днес само местност Еклеш), научаваме, че за нейните граници се водил съдебен спор: «Спорът за границите между Юклиш и Пушево е разрешен, за което има вписване още в стария регистър. . . Сегашният опис е направен въз основа на стария регистър» [44]. Ясно е, че тук стара дума за граници между две селски землища, едното от които е било на бившето село Юклиш. Щом работите са стигнали до съдебен спор и до записване на установените межди в съдебно решение, изглежда, че мезрата е била значително ленно владение, напълно отграничено от земите на съседните села от старо време. Иначе казано, било е селско землище. Макар останалите записи за мезри да не споменават изрично за граници, и тях мезрата рязко се отделя от селото преди всичко със самостоятелността на землището си.

Във връзка с горното като основен стопански белег на мезрата се явяват навсякъде без изключение работната земя, пасбищата и ливадите, а не необработваеми пустоти, мочурища, планински участъци или гори. Този факт потвърждава, че същината на мезрата е бившето селско землище, играещо ролята на доходен фонд.

Друга особеност на мезрата е, че в много случаи тя има записани овощни градини от маслинови, смокинови, нарови, орехови, крушови, ябълкови, сливови и черничеви дървета с отбелязан определен доход от тях. По същия начин към мезрите са записани лозя и воденици със съответния доход. Тези стопански обекти се определяли като лично владение на тимариота (хасса`). И подобен режим е естествен, понеже трайните овощни насаждения и водениците можели да носят на владелеца постоянни доходи без влагане на много труд. Разбира се, подобна регистрация като доходни обекти са получавали не всички овощни градини и воденици. От една страна, самите тимариоти са се стремили да укрият тези допълнителни доходни пера, а, от друга — и описваните, невинаги били достатъчно добросъвестни или внимателни, за да ги отбележат. Не бива да се забравя, че подобно описване е било допустимо, когато са били налице не няколко овощни дръвчета, а значителни и самостоятелни еднородни посаждения на сравнително голяма площ, които да осигуряват ежегодно селскостопански продукти със стоков характер. Такива посаждения съществували не във всяко село. И въпреки всички тези обстоятелства регистрите дават сведения за десетки мезри с овощни градини, лозя и воденици: в Северозападна България, във Визенско, Люлебургаско, Бунархисарско, Ференско, Гюмюрджинско, Солунско [45].

Веднъж в мезрите владелците получили като хасса` овощни дървета или още по-ясно овощни градини; други път тези градини се комбинират с лозя, а на трето място лозята се обединяват в хасса` с воденица; когато пък нямало значителни трайни насаждения, в тимариота записвали воденицата, разбира се, където съществувала такава. Така в мезрата Гюванеч, Визенско, обектите хасса` били «овощни градини», в мезрата Корича (някъде между Видин и Белоградчик) те се представяли само от една воденица, а господарят на Хонато Асана в Солунско разполагал с три лозя, общо около 11 дка, и две действуващи воденици [46].

Но какво е можело да бъде едно такова феодално земевладение, на което, от една страна, липсвала поселищна единица и селски жители стопани, а, от друга — не липсвали овощни градини, лозя и воденици? Единственото обяснение е, че след унищожаването и окончателното обезлюдяваше на селото (което носело българското име на мезрата) все пак оцелявали овощните дървета из по-раншните му дворове, овощните градини, лозята край него и по-отдалечените от него воденици. И затова всички тези използуеми остатъци от бившето му стопанство са още едно потвърждение, че мезрата е била землище на изчезнало село.

Щом става дума за селища, които са били разрушени изцяло или отчасти, би следвало да се очаква, че тук-таме случайно техните материални следи ще могат да бъдат забелязани при някакво странично споменаване в описите. Един добросъвестен регистратор е записал към мезрата Войници, Оряховско, с дата 17 — 27 август 1471 г.: «Тъй като тази мезра е свърталище на разбойници и се наложи да стане проход (т. е. да получи статут на селище, охраняващо проход). . . тя се съживи и към нея бяха определени 20 домакинства» [47]. От текста личи, че мезрата е била съвсем безлюдна [48]. Но «свърталище на разбойници» (т. е. български хайдути) тя не би могла да бъде, ако е представяла само голо поле. Навярно там е имало все пак някакви порутени жилищни сгради, за да могат «разбойниците» да ги използуват за приют или скривалище. А и настаняването наведнъж на 20 домакинства в мезрата подсилва предположението в този смисъл.

От разгледаните фактически сведения проличава, че мезрата е друго означение на запустяло село със землището му. Затова няма практическа разлика между мезрите и онези пустеещи села с необработени землища, които все още носят в описите официално името село. Обикновено това са селища, пострадали след първичната ленна регистрация, т. е. през втората половина на XV век. Такова е селото Скомина (дн. Скомля), Белоградчишко, което към 70-те години на века загубва всичките си 62 домакинства. Подобна участ постигнала и селата Базовец (дн. Бъзовец, район Бяла), Метковец, Врачанско, Рупча и Цибра – Оряховско [49]. В Софийско, някъде около Костинброд, имало село Владешница, но днес то не съществува. За него в съответния регистър е записано към 1462— 1463 г.: «. . .пусто и разрушено е» [50]. Пак в Софийско преди 1150 г. село Свети Врач (дн. Световрачене) било също опустошено. То е характеризирано от регистратора така: «. . . сега селото е разрушено и не се владее от никого. По тази причина, за да бъде заличен тимарът, даде се селото на Кара Шахин. 14 — 20 ноември 1450 г. В Одрин». А преди да загине, селото имало 23 домакинства и носело рента 1640 акчета [51]. Цяла редица безлюдни «ненаселени» села са описани към 1455 г. в Скопско и Тетовско: Дивле, Тодорица, Въртикучка, Стагово, Липовци, Покранце, Бурнарци, Прешово и други; в един опис от 1484 г. и с. Чарева (Царево или Церово), Гостиварско [52].

Голяма част от споменатите пустеещи села изчезнали завинаги. Но техните землища се предавали в ленно владение на принципа на мезрата — без работна ръка, без селяни. И дали при тези случаи в регистрите стои означението «село» или «мезра», е без съществено значение — и двете групи земевладение били съставени от опустошени и безлюдни села с техните землища.

Една от основните и първоначални особености на мезрата е била нейната ненаселеност. Към записите за повечето мезри (над 260) е отбелязано «пуста е». Разбира се, владелците приемали мезрата с надеждата, че ще успеят да настанят в нея по някакъв начин постоянно уседнали селски стопани, които да осигурят рентата им. Но както се вижда от документите, дори и през втората половина на XV век това, общо взето, почти не ставало. Най-доброто постижение в тази насока било да привлекат един или двама-трима стопани от близките села, които вземали на изполица или при някакви други условия малки парцели земя, без да се отчисляват от своите села и без да ги напускат. Затова в описите се отбелязва, че обработката на нивите се извършва от външни лица, и често се обяснява допълнително, че те са от съседните села, като при това мезрата се смята пак за пуста. И така безлюдните мезри се делят на две групи. В първата влизат напълно бездоходните, защото в тях не се извършвала никаква селскостопанска дейност. Във втората пък приходящи отвън един-двама стопани работели съвсем малко земи, която давала на тимариота нищожен доход — от 20 до стотина акчета.

Турските войници, подофицери и чиновници получавали безлюдните мезри със задължението да ги заселят със стопани, които да отработват рентата и давали възможност на тимариота да изпълнява военната си служба. Но това въпреки старанието на владелците не особено често им се удавало. Началото на тези опити се отбелязва в описите по следния типичен, начин: «Мезра Царев кладенец. . . записа се на името кятиб (писар) Ахмед, понеже той се задължи да я оживи и да дава един въоръжен боец, тъй като освен него друг кандидат няма. По-нататък се предоставя на височайше разпореждане» [53]. «Мезра Стръмена, наричат я още Илиана. . . записа се на името на Мехмед, син на Али, понеже се задължи да я оживи и тъй като освен него друг кандидат няма. По-нататък се предостави на височайше разпореждане» [54].

Пак в Североизточна България по същия начин се записват Козяк, Грънчар и Лява вода [55], мезрата Червена вода (т. е. бившето и бъдещото село със същото име), Русенско [56]. Дори и в Гостиварско през 1484 г. се прави опит за подобно «оживяване на разрушеното и безлюдно село Чарева (Царево или Церово)» [57]. Впрочем задължението да се оживяват мезрите се разбирало от само себе си и било в интерес на самите владелци.

Българските селяни почти не участвували в «оживяването» на мезрите — не се преселвали трайно в тях. Но тук-таме обработвали отделни ниви или лозя, прихождайки отвън. Известно използуване на земята станало възможно в източните райони на страната, отчасти в Беломорска Тракия и Македония, след като започнала колонизация с тюркски племена, известни под общото име юруци. Те именно се заели да обработват части от мезрите, обаче, общо взето, не усядали в тях, а като християните прихождали отвън. Числото на уседналите е сравнително малко. Но и този демографски процес не довел до възстановяването на старите села, защото юрушките домакинства били малко на брой и в използуваните от тях мезри имало обикновено по 1 — 2, най-много 7 семейства. Това личи ясно в записите за мезрите от споменатите краища (вж. списъка на мезрите).

Превръщането на «оживените мезри» отново в села може да се наблюдава по нашите документи, но е много рядко явление — от всичките 420 мезри едва 3 — 4 случая. Ето един ясен по формулировка пример: «Село Буриловче [дн. Бориловец, Кулско]. В предишния [т. е. по-стария] регистър е било отбелязано като празна мезра. Сега се е оживило. . . — домакинства 7» [58]. Мезрата Хрусалица (дн. Русаля, В. Търновско) била през 70-те години на века все още пуста. А около 1502 г. е вече «село» с допълнително турско име и с изключително турско население от 36 домакинства [59]. В две слети мезри — Сливек и Искюплу край с. Сливо поле, Русенско, през 70-те години живеели постоянно 30 юрушки домакинства [60]. Едва ли не последният пример е разделената на четири мезра при с. Чок Доганджи (дн. Соколово, Старозагорски окр.) с общо 31 новозаселени турски домакинства [61]. С изключение на 5 — 6 случая цялата останала маса от мезри може да бъде характеризирана като почти ненаселена с оглед на възможностите на всяко селско землище.

Нека съчетаем белезите на мезрите, които излизат наяве от ленните регистри. Мезрите очевидно носят български имена на бивши селища; последните са имали землища с определени граници по отношение на съседните села и границите са се запазили през XV век. Тези именно граници дават възможност мезрата да се оформя като самостоятелно ленно владение, в което тъкмо землището е обект на обработка и стопанисване. В мезрите тук-таме има остатъци или следи от селски жилищни или стопански сгради и кладенци (както личи от поселищните имена). Тези мезри съдържали и гробища, както изтъква Шабанович. Запазили са се отделни групи овощни дървета, някъде овощни градини, лозя и воденици, които се използували. Това са оцелели части от постоянната стопанска структура на стари населени места. Допълнително потвърждение на тази действителност е неотменното наличие в абсолютно всички случаи на орна земя и ливади, а не на някакви други неизползуваеми терени. От друга страна, безлюдността на мезрите по статут и стремежът както на фиска, така и на владелеца те да бъдат по възможност отново заселени («оживени») с постоянни производители свидетелствуват за съзнателно тежнение да се възстанови животът на една унищожена за известен период демографска единица — селото. А няколко единични случаи на прерастване на мезрата отново в село със значителен брой домакинства — от 15 до 36, каквито са споменатите вече Хрусалица, Сливо поле и Чок Доганджи, показват, че землището на мезрата не е било някакъв малък участък земя, а съвсем нормално селско землище, изхранващо десетки домакинства. Селата с около 40 домакинства били типични за средната населеност на българските села през XV век. Ето защо е съответен на фактите и на техния разбор изводът, че мезрите са землища на необитаеми и разрушени села.

Констатацията се отнася за повече от 420 мезри. Ако към тях прибавим и селата с български имена, но с турско население, те стават повече. За тези повече от 420 населени пункта през XV век може да се постави по-нашироко въпросът, къде са се дянали жителите им и каква е била тяхната участ.

Този въпрос би следвало да се разрешава едва след като го отнесем към още една група села, заслужаваща вниманието ни, а именно онези с установени вече турски имена и заселени изцяло или преобладаващо с турци. В подробните описи на ленните села мюсюлманите са определени преди всичко по имената им, а в кратките — по бележката «мюсюлмани»; където пък това указание липсва, отграничаването от християните може да се направи по имената на наложените данъци; някои от тези имена са различни за двете вероизповедания. След сумирането на числата от наличната документация се получава общ брой около 232 турски села [62]. Той не е окончателен, защото липсват описи за цяла редица области. Тази липса би могла да внуши на изследователя използуването на документалните данни за XVI век, които са в научно обръщение. Близко до ума е, че не всички села с мюсюлманско население, регистрирани през XVI век, са възникнали в същото столетие, а има и по-стари. Ние обаче се въздържаме от привличането на такива сведения, защото засега поне в случаите, когато няма документи от XV век, липсва научен критерий за определяне кое село е съществувало през XV век и кое е по-късно.

За нас е твърде важно да узнаем как са се появили тези 232 мюсюлмански села. Би могло да се отговори съвсем просто, че при по-рядката населеност на страната през XV век това е ставало на свободни, пусти земи редом с българските села. Едно такова обяснение не би отговаряло на историческата действителност.

Най-вероятно е да се допусне, че османските войски, османските колонизатори и групи от колонисти са отсядали в обезлюдените села, обявени или необявени още за мезри, като заемали оцелелия някъде жилищен фонд, обсебвали продуктивните овощни градини, лозя и воденици, използували изградените и функциониращите селски кладенци и чешми, удобните водопои за добитъка, разработените вече земи, утъпкваните и оправените с бродове и мостове най-преки пътища до градския пазар или околните села, ежедневно нужната близка гора и пр.

Привлечени от тези блага, завоевателите се настанявали в изоставените или частично обитавани български села, записвали ги под турски имена, като присвоявали землищата на предишните стопани. Този масов процес се вижда ясно осъществен в селата с български имена, а с жители турци. Освен това наличността на стотици пустеещи мезри, които биха могли лесно и бързо да се заселят, показва къде са се установявали колонистите: в края на XIV и първите десетилетия на XV век броят на пустеещите села или мезри е бил много по-голям и именно от тях се оформили селата с турски имена и турско население. Постепенното заселване на мезрите в някогашна Източна България, Беломорска Тракия и Македония се наблюдава ясно през втората половина на XV век (вж. списъка на мезрите). Така например мезрата, т. е. опустялото село Добра вода при Разград, бива преименувана на Хасанлар; там се настанили трайно 18 юрушки домакинства и това селище останало до ново време турско (дн. с. Благоево) [63].

Дори и когато част от българските жители на селата оцелявали, настаняването на колонистите ставало пак върху български имоти. Такъв е случаят със средногорското село Сушица (дн. гр. Карлово), изглежда, средище на малка феодална област с крепост. След като завоевателите превзели Сушица, те се устроили в «голямото село», дали му и официално турско име Шахин. Титулярят на лена построил към 1485 г. джамия в селището, а през 1496 г. прехвърлил чрез съдебен акт във владение на джамията и за нейната издръжка целия лен. Джамията била издигната върху обширно дворно място на завещателя, в което се намирали неговият дом и отделните домове на синовете му. Този голям участък земя, който сега е в центъра на Карлово, носел българското име «Ангелина» [64]. Вероятно Ангелина е била или местна българска болярка, или заможна жителка, която е държала участъка преди завладяването на селото от турците. Това приемат поначало и издателите на документа. Следите на насилственото завземане на Сушица и погубването на част от българските му жители личат в акта и по други данни. Споменават се «развалини» на територията на лена [65]. Вероятно става дума за разрушената близка крепост и болярски дом. На източния край на джамийското дворно място при самата Стара река (р. Сушица) се намирала «запустялата воденица» [66]. За да има в това «голямо село», както е характеризирано в акта, запустяла воденица, трябва да се предполага, че собственикът й или е загинал, или е изчезнал завинаги от Сушица. А друг български селянин или турчин не проявил желание поне да наеме разположената непосредно до селището воденица, за да я експлоатира. Това би могло да се очаква, като се има предвид, че селището е било голямо, а в него имало още две воденици —собственост на феодалния владелец. Но наглежда, че след превземането на Сушица числото на жителите е намаляло, съкратила се посевната площ, оредял и броят на мливарите, за които били предостатъчни двете действуващи воденици.

Регистрациите от XVI и следващите векове показват непрекъснат растеж на турското население в Сушица — Шахин, който далеч надминава този на българите. Това съотношение се запазва до първите десетилетия на XIX век [67]. Впрочем османската колонизация към 1496 г., от което време е разглежданият завещателен акт, вече проникнала в Стрямската долина, като обхванала не само Сушица. Защото в документа се споменава като съседно землище на изток това на село Араплъ (по-късно Арапово, Черничево, дн. Сушица) [68]. Самото име издава присъствието на мюсюлманско население в селището.

В Беломорска Тракия процесът на османизиране българските села се илюстрира добре от с. Коруджи, с друго име Кая Панаръ, т. е. Каменен кладенец (с. Кая бунар, Саръшабанско). Названието по белега кладенец, и то явно като по-старо, говори, че след превземането и завладяването му, след избиването или отвличането в робство на българските селяни то е получило при първата регистрация по административен път това, десетки пъти повтарящо се в регистрите име като неизбежна поселищна сигнатура, изтласкана по-късно на заден план от името Коруджи. Понятието Каменен кладенец сочи достатъчно ясно, че тук някога е съществувало село. За същото говорят и 44-те орехови дървета, определени като хасса` на тимариота, а и една група обложени с данък овощни дървета и лозята. След опустошаването му от завоевателите селото вероятно се е превърнало в мезра, на която били настанени само три турски домакинства. Но с течение на времето, към края на века, те станали петнадесет. С оглед на това и последната регистрация, с която разполагаме, е извършена при статут на село. В миналото селото е било очевидно по-голямо, защото в описа е казано, че «по-голямата част (от земята) се обработва от външни хора»; външни лица стопанисвали и лозята [69]. Следователно в бъдеще можели да усядат в селото още турски колонисти.

Анализът на сведенията за турските села във всички краища на страната дава все същите резултати, каквито личат и в приведените илюстрации. Ето защо те са втора група опустошени и обезбългарени села наред с изброените в списъка мезри и опустели селища. Така общият брой на тези поселища и пунктове е 420 + 232 = 652.

Но изчислението не би трябвало да спира дотук, защото е все още непълно. Нашите списъци са съставени само въз основа на разполагаеми сведения в подробните и кратките описи на ленни владения, които покриват част от народностна територия, и то по-малката. А логично е да се допусне, че в районите, за които липсват регистри (и то случайно!), също е имало стотици опустели и обезбългарени селища. Документационната празнота обхваща Добруджа и почти изцяло Североизточна България с днешните райони Силистренски, Толбухински, Варненски, Разградски, Русенски, Търговищки и по-голямата част от Шуменски; липсват документи за старопланинските гънки от Еленско до нос Емине, за крайбрежната ивица от Варна до Бургас, за Средногорската долина, за местата източно от Вакарел до началото на Тракийската низина, за тази низина от Белово до Бургас (с единични изключения, изчерпващи се от малка група семейства в няколко села), за цяла Странджа и Родопския масив, за Одринска Тракия и Цариградския полуостров (пак с единични изключения от същия характер). За Беломорска Тракия положението не се различава до границите на Драмско. От големия подробен регистър за южната част на Македония (без Серско и Солунско) са извлечени данни само за стотина села, което е може би едва една пета или една шеста от общия им брой в този документ. А Скопско е представено частично. Нямаме сведения за пояса покрай Вардар от границите на Скопско и Демирхисарско, също и за края между Кюстендилско и Благоевградско.

Необходимо е да се намери обходен път за запълване на зееща-та статистическа празнина в обезбългарените и обезлюдените села. Описите от XVI — XVII век, които ние не използуваме, показват, че тъкмо в областите, от които липсва документация, селата с мюсюлманско население и с турски имена са, пропорционално взето, два-три пъти повече на брой, отколкото в статистически представените части на страната [70]. Това дава основание да прибегнем до надеждната помощ на един друг вид османотурски документи, които могат окончателно да изяснят демографската Картина за XV век. Става дума за запазените ръкописни сборници от ежегодни отчетни ведомости, съставяни от централното счетоводство на османското държавно съкровище за оправдаване или начитане на събирачите на поголовния данък джизие, който плащали християните в европейските владения на султаните — областта Румелия. Така че данните и тези документи се отнасят само към християните. Ведомостите са съставени по санджаци, ливи, вилаети (аналогични на области, окръзи и околии), които напълно съвпадат с административното деление в познатите нам вече описи. Във всяко деление е посочен само общият брой на обложените домакинства, без те да са разпределени по селища; тоест отчитането е сборно.

Процедурната страна в оформянето на ведомостите има значение за статистическата стойност на тези документи, затова тя трябва да бъде накратко пояснена. Предприемачите за събираме на данъка били обикновено провинциални управници от различни степени, сановници, офицери, съдии или богати хора с обществено влияние и спекулативен дух. На всеки от тях се възлагало събирането на джизието в една административна област. Така че едновременно действували множество предприемачи през една финансова година, като обикновено били сменяни на следващата. При възлагането на данъчния сбор събирачът получавал официално проверени преписи от ленните описи на селищата, в които щял да действува, заедно с указанието колко са били обложените през миналата година. Пристигайки на място, той бил длъжен да се яви при съдията (кадията) и да оформи окончателно списъка на обложените домакинства с негово съдействие. Съдиите въз основа на копия от ленните описи, намиращи се постоянно в техните канцеларии, и въз основа на нарочна проверка за умрелите и новородените през годината издавали документ за действителния брой на облагаемите домакинства. След като приключвал данъчната кампания, предприемачът, снабден със съдебното удостоверение, със собствения си отчет и с квитанции за внесени вече в хазната суми от данъка отивал в централното счетоводство на фиска, за да се състави там отчетната ведомост. Счетоводството му признавало по закон и по определени тарифи няколко вида административни, транспортни и други разходи, които се приспадали от дължимата на съкровището сума. Цялата сметка заедно със статистическите данни за данъкоплатците и съдийското удостоверение се отразявали във формулярно подредената ведомост, която приключвала със заверка за освобождаване на предприемача от материална отговорност или с начет. Всички ведомости за Румелия се подшивали в един том и в този вид служили не само за отчетност, но и като изходно указание за следната финансова година.

На наше разположение днес е един такъв том (почти напълно запазен), този за 1490 — 1491 г., който дори е влязъл в научно обръщение [71]. По една щастлива случайност турският историк О. Л. Баркан откри в цариградския държавен исторически архив други томове с отчетни ведомости за джизието от Румелия през 1487 — 1488, 1488-1489, 1489 — 1490 г., които издаде във вид на сумарни таблици за административните области. Но и в този вид изданието съдържа богат сравнителен материал [72]. Числовите данни на ведомостите за обложените християнски домакинства по области дават възможност да се направят сравнения за гъстотата на населеността на интересуващите ни райони. Корекцията на статистическата точност на извора се изразява в следното. Можем да бъдем сигурни, че една средновековна фискална власт няма да пропусне ни едно домакинство необложено, още повече, като се има предвид, че облаганите съставят покорени и обезправени народности. Напротив — съмненията ни за неточност би следвало да бъдат насочени към повишаване броя на домакинствата над реалния им брой, за да се получи по-висок данъчен доход. Но тъй като тези повишавания на статистическите числа над реалното засягат цяла Румелия, изразявайки общ подход и облагателната политика на османския фиск, те не променят числовите съотношения за българското население между отделните области. А нас ни интересуват тук именно числовите съотношения, защото чрез тях ще достигнем до определяне гъстотата на населеността с българи на онези райони, за които липсват подробни или кратки ленни описи.

Започваме с някогашната Североизточна България. Всички данни за обложеното българско население са събрани в една обща ведомост. Обложената населена територия обхваща Северна Добруджа, днешните Варненски, Толбухински, Силистренски, част от Русенски, Разградски, почти изцяло Шуменски, Търговищки район и северната част на Бургаски с Анхиалско [73]. На тази много голяма територия от Дунава чак до Анхиалско са се намирали поразително малък брой български домакинства — едва 5744, сметнати заедно с вдовишките. Това число е толкова незначително, че само` показва ненормалното поселищно представяне на българите в този ареал. Ненормалността изпъква още по-рязко, ако направим статистическо сравнение с останалите части на Северна България [74].

Средна Северна България по онова време се е именувала по административното си средище Никополски санджак. Той обхващал земите непосредно на запад от Североизточна България, а именно — от Русенско-Търновско до Оряховско-Врачанско включително. Тази област е също силно опустошена при завоеванието й, но въпреки това в нея са обложени общо 19 516 домакинства. Това означава над три пъти повече българско население, отколкото в Североизточна България.

Такава диспропорция ще се яви, ако направим сравнение и със Северозападна България, чиято площ е около една четвърт от Североизточна България в очертаните данъчни граници. Според отчетната ведомост за този край в него са обложени 8639 домакинства [75]. И тук, като се вземе под внимание разликата в териториалната площ и числото на домакинствата, съотношението е най-малко 1 : 5—6 в полза на Северозападна България, при все че и тя е била опустошавана многократно. Следователно ясно е, че демографското състояние на Североизточни България е коренно различно от онова на останалите части на земите между Дунав и Стара планина. Обяснението за разликата не може да бъде друго освен ранното завоевание на тези земи от турците — още от 80-те години на XIV век: унищожаването и отвличането в робство, помюсюлманчването на българското население; ранното колонизиране с османци и тюркски племена (юруци). В течение на повече от едно столетие, до момента на данъчната регистрация до 1490 г. този процес много напреднал.

Естествено е тогава да приемем, че в Североизточна България към края на XV век е имало далеч повече опустошени български села и мезри.

А каква е населеността с българи в Северна Тракия от началото на низината под Белово до Черно море? В регистрацията липсва като вилает и вилаетско средище гр. Татар Пазарджик, тъй като в това време той е бил село без административно значение, дадено за колонизиране на татарски групи, с които османската власт още не била уредила отношенията си. Затова Марицината низина в днешно Пазарджишко и Пловдивско се е числяла към вилаета Пловдив, както личи и от някои ленни описи, използувани за списъка на мезрите. В отчетните ведомости са отбелязани облагания във вилаетите Пловдив, Ески Хисар-Загора (Стара Загора), Ямбол, Карин овасъ` (Карнобат), Айтос, Русокастро, Месемврия, Созопол и Агатопол, Алаедин овасъ (?) «и други». (Бургас липсва, понеже тогава е бил малко селце без административно значение.) В целия този ареал се наблюдават общо 8630 домакинства [76]. Ако направим сравнение с гъстотата на българското население на северозапад от Тракийската низина, а именно в Софийско и по-общо в средна Западна България, отново ще се получи изненадваща разлика. Известно е, че долините на Марица и Тунджа, както и земите край черноморския бряг са в климатично и почвено отношение по-благоприятни за обработка и заселване. И въпреки това населеността на средна Западна България, която е по-неплодородна и с по-хладен климат, с много чисто планински краища, излиза по-гъсто заселена. Само Софийски вилает, т. е. Софийското поле без Знеполския район на запад, наброява 8374 домакинства [77], т. е. толкова, колкото цялата Северна Тракийска низина от Белово до Бургас заедно с подбалканската долина, Месемврийско и Странджанско до днешната граница с Турция. А Софийското поле е 7—8 пъти по-малко от този южнобългарски поселищен ареал. Но и това съпоставяне не изчерпва изцяло доловената демографска особеност.

Софийско се явява нещо като средище на цяла област, която е неколкократно по-гъсто населена от южнобългарските земи между Стара планина, Родопите и Странджа. Според отчетните ведомости областта се състои от вилаетите: Златишки, Берковски, Асмагъ` буджак, Софийски, Знеполски и Пиротски, Дупнишки, Радомирски, Кюстендилски, Сирищник и Славище с общо над 37 500 домакинства [78], или над четири пъти повече домакинства в абсолютни числа, при все че областта е три пъти по-малка от очертаните южнобългарски земи. А от тази констатация следва, че в тях през XIV — XV век се е извършило едно извънредно силно разредяване на българското население. И тук ранното османско завоевание и колонизация от 60-те години на XIV век са оказали своето определящо действие. Друга зона, в която могат да се търсят следите на подобен процес, е Одринска (югоизточна) Тракия, или по-точно и по-пълно — земите между долното течение на Марица, Черноморския бряг, Босфора и Мраморно море до устието на Марица. В тази топла, добре напоявана от реки и високоплодородна земя, заселена гъсто от най-дълбока древност, са означени вилаетите Одрински, Чаталджански, Визенски, Димотишки, Мидийски, Еноски и Галиполски и общият брой на обложените в тях домакинства е към 4800 [79]. Числото е твърде малко за размерите на областта. При това Одринският вилает заедно с града обхваща над три хиляди домакинства, така че на останалия много по-голям дял от ареала се падат едва към 1800. Одринските домакинства са разпределени неравномерно: около 1100 в самия град и към 1930 в северозападната част на вилаета — вероятно в гънките на Странджа планина, докато хълмистата и равнинна част е слабо застъпена. Ето защо и тази област може да се смята за обезлюдена през XIV — XV век, още повече, че тя първа понася ударите на завоеванието и османската колонизация и най-дълго се намира под османско владичество — още от 50-те години на XIV в. Освен българите тук са живели още гърци, повечето погърченн траки и славяни, но предимно в градовете, докато селата са имали почти изцяло български жителски състав. Едно от доказателствата за това е фрагментът от подробен ленен опис на нахиите Кешан, Ипсала и Хайребол за селата Баир бунар (Баш бунар, Булгаркьой), Кадъ`, Меден тепеси и Карани. В списъците на домакините фигурират български народни имена. Документът е от края на XV или началото на XVI век [80]. Обхождаме от изток целия Родопски масив, без да го разглеждаме, защото данните за него са явно недостатъчни или поне неясни и могат да предизвикат разни възражения, без да доведат до положителен статистически резултат.

Преминаваме в Егейска Тракия. Тук първата регистрирана в данъчно отношение област е Гюмюрджинският вилает с граници на изток Марица, а на запад пределите на Драмско. В тези предели са отбелязани заедно с жителите на градовете около 2200 домакинства [81], което е също много малко [82]. Във вилаета на Драмско подобно на Гюмюрджинско има обложени 2794 домакинства [83]. Едва в района на Сяр положението се променя благоприятно за християнското население. Ако прибавим към вилаета Сяр и малкия съседен на него вилает Зъхна, ще се образува сума от 10 431 домакинства [84]. Но това показва колко силно са опустошени споменатите вече краища Драмско и Гюмюрджинско, които имат при това по-голяма поселищна площ от Сярско и Зъхненско.

В македонската област не може да се приложи този прост принцип на сравнение между краища, който използувахме досега. От Сяр до албанската етническа граница, а на север от двете страни на р. Вардар се редят вилаети, чиито числови данни са ниски и дават преки и ясни демографски характеристики. Но фактът, че в тези предели има също много мезри, а и села с турско население, което се вижда от подробните и кратките регистри [85], говори за възможността да се издирят следите на големите популационни промени в ущърб на старото население. За достигането до такава констатация помагат сведенията, извлечени от д-р М. Соколоски от Цариградския държавен исторически архив, където е имал на разположение подробни описи на селищата в македонската област с дати от втората половина на XV век и от 1519 г. Тези документи влизат за пръв път в научно обръщение. Еталонът за сравняване, който избираме от тях, са вилаетите (или нахиите) Скопски и Лерински. Според д-р М. Соколоски. те са били най-големите по брой на селищата. През 1450 г. Скопски вилает (нахия) наброявал 196 селища, в които според данъчните ведомости от 1490 г. били обложени 5841 домакинства (включително неженени и вдовици) [86]. А Лерински вилает (нахия) имал около 1481 г. 167 селища, в които през 1490 г. били обложени 4472 домакинства (с неженени и вдовици). Според д-р М. Соколоски тези два вилаета (нахии) се отличават от всички останали и с най-големия брои турски колонисти в тях [87]. Затова Скопско и Леринско могат да послужат със своите числови демографски показатели като разграничители между две групи вилаети. В първата ще влязат онези от тях, които имат по-малък брой селища от Скопско и Леринско, а равен или по-голям брой домакинства. И те са:

В тези вилаети (нахии) следователно е запазено отпреди османското завоевание или пък се е създала вследствие на него една значителна все пак група християнско население.

Срещу горните вилаети стои втора група. В нея се числят вилаетите с по-малък брой села от Скопско и Леринско. Но същевременно с по-малък брой обложени домакинства, който в
 

Архивно означение ОАК 214/5, инв. № 5655	Име на вилаета	Брой на домакинствата
л. 13 а	Битоля	8191
л. 39 а	Прилеп	6455
л.   6 б	Кичево	6411
л.   5 б	Враня с Прешево	6468
л.   5 б	Калканделин (Тетово)	5799
л. 11 а	Костур (Касрие)	5750
л. 41 а
л. 12 а	Охрид	5565
л. 27 а	Караферия (Бер)	4235
л. 18 а	Струмица	4106

доста случаи е съвсем незначителен — от две хиляди до неколкостотин. Тук посочваме някои от тях по данъчните ведомости от 1490 г. Особено рядко са заселени вилаетите (нахиите) на голямата Солунска област: Солун с града — 1961 домакинства, Стефанина — 809, Агатия — 965, Каломерия — 1338, Хортач — 1463, Кешишлик (Халкидически п-ов) — 1744 [88]. Но подобни вилаети (нахии) има и по` на север: Йенидже Вардар — 1526, Оливера — 1645, Магалич (?) — 181, Шушманос — 294, Морихово — 1473, Малешево — 968, Горна Грашннца— 1071, Куманово — 424 и други [89].

Сравнението между вилаетите (нахиите) с голям брой домакинства и тези с много по-малък или нищожен брой такива би могло да продължи с още десетки случаи от двете групи, без да се изменят числовите съотношения. Приложеният списък има за цел само да покаже, че тази своеобразна разпределба на гъсто заселени и слабо заселени райони върви по централната ос на македонската област от североизток към югозапад. При това се забелязва преобладание на по-многолюдните вилаети (нахии) в западната половина на областта. Разликата в броя на домакинствата за двете групи е твърде голяма и тя говори ясно за големи загуби на население в края на XIV и през XV век, и то в краища, за които сведенията за пустеещи села и мезри са частични или съвсем липсват.

Макар че достъпните засега турски регистри дават известни възможности да се види отчасти османската колонизация в Македонската област, картината е далеч непълна и разхвърляна, така че не отвежда до определени заключения [90].

И така с помощта на отчетните данъчни ведомости от 1490 г. се набелязаха най-обезлюдените области, за които инак почти напълно липсват демографски данни. Географският ареал на селищното обезлюдяване обхваща, както пролича, цяла Североизточна България с Добруджа, Южна България, включваща района на Вакарел до Белово, Средногорската долина, цялата Тракийска низина с причерноморската ивица от Варна до Ахтополско, Странджанско, Югоизточна Тракия с Цариградския полуостров, в Беломорска Тракия земите от долното течение на Марина до Серско и накрай множество райони предимно в източната половина на Македонската област. Конфигурацията на районите в Македония, заселени с турци и юруци, издава не само стремеж да се колонизират природно богати и климатически благоприятни земи, но също и желание да се турцизират в една или друга степен по-важните градове и да се създадат стратегически групи в най-западните краища. Това проличава много добре върху всички етнографски карти на областта от XIX век, събрани и обнародвани от В. Кънчов. В тях, разбира се, ареалите на турското население са поразширени и малко размити вследствие вековния демографски процес [91]. Но по основа първичните поселнически райони са същите и отчетливо се определят. Числовите данни на отчетните ведомости за 1490 г. са използувани като една все пак доста надеждна опора. Те се явяват с известно приближение като постоянни величини, които постепенно нарастват, и то в същите административни единици за една-две предходни и една следваща година. Това е показано в споменатата вече публикация на О. Л. Баркан [92].

Впрочем тази демографска действителност се обяснява и потвърждава изцяло от византийските и османските хронисти. Те рисуват завладяването, опустошаването и обезлюдяването, а след това и колонизацията с османци и юруци през XIV и XV век на цяла Югоизточна Тракия, на Егейска Тракия, на Добруджа, на областите «Загора» и «Филипопол», «чак до (планината) Хемус» и до София, на областта със средище Скопие. Колонизацията е била особено интензивна и планомерна при султаните Баязид I и Мурад I [93].

«Най-силно пострадаха, казва В. Кънчов, от турския наплив българските земи в полуострова. Християнското население избяга по планините и там през XVI столетие основа големи български села, които после се обръщат на градовце. В плодородните равнини на Северна България, Македония, Сърбия и Босна, дето на първо време турски колонисти не се бяха настанили, е запазено християнското население благодарение на спахийската стопанска система. Първите турски големци получаваха спахилъци и имаха интереси да запазят в тях християнската маса, за да им работи.»

«През XVII столетие турско-мохамеданското население още надделява на много места в полуострова. През това време се селят още пастирските коняри в Македония и турски земеделци в Делиорман и Тузлука. Тогава и потурчването продължава усилено» [94].

Така че било е правилно да се ръководим от числовите съотношения на облагаемите домакинства в гъсто- и рядко населените области, да вземем под внимание площта на очертаните обезлюдени ареали, а също да отчетем в тях благоприятните физико-географски, стопански и исторически предпоставки за гъстата им населеност в предишните векове. На това основание се определя и аритметичната пропорция между броя на известните вече мезри, пустеещите и обитавани от турци села на обща сума 652, от една страна, и възможните поселищни единици в очертаните току-що части на завладените земи без Македония и Родопската област, от друга. Вторият член на пропорцията е фактически неколкократно по-голям, но ние го намаляваме с оглед на възможните демографскостатистически нееднородности, от които би могла да произтече и числова грешка. Числото 652 следва да бъде умножено на две, за да се получи по-реален общ брой на опустошените и обезлюдени селища в посочените земи към края на XV век. Важно е да се установи поне приблизително колко домакинства са изчезнали от тези 1304 селища. Говорим за домакинства, защото тази не съвсем точна социална единица се използува в турските документи и ние следва да се придържаме о нея.

Нека не се забравя, че общият брой на тогавашната поселищна система ще да е бил около 6000, като вземем под внимание цяла Северна България с Добруджа и земите на запад от Тимок до Морава, а на юг от Ниш до Пирот; цяла Македония, южнобългарските земи (от Софийско до Серско); Северна Тракия (до брега на Черно море); Родопите; Цариградския полуостров с Егейска Тракия (до Серско включително).

За съжаление не ни е известна средноаритметичната заселеност на селата през XIV век. Затова ще се ограничим с изчисляването на тази величина за XV век въз основа на броя на домакинствата във всички турски документи, с които боравим и преди всичко с I и II. Изчислението дава 43 (±3) домакинства в селище. На тази основа се получава ориентационното число 55 072 домакинства. А за да узнаем колко души включва този брой домакинства, следва да приложим уговорения коефициент за числеността на домакинството през XV век, и то предимно за Балканския полуостров и в Мала Азия. Този коефициент е използуван от турския историк Иналджик, от унгарския историк Й. Перени, от югославските историци Боянич и Соколоски и се равнява на петима души [95]. Следователно става дума за загубата на приблизително 280 360 души българско население. И тъй числото 280 360 души е относителна стойност, с която ще оперираме по-нататък. Васил Кънчев в съгласие с Й. фон Хамер и В. Григорович дава интересни сведения за обезлюдявенето на Цариград с околностите му и повторната му колонизация, извършена от султан Мохамед II с гърци от Пелопонес, със сърби от Сърбия и с други християни, както и заселването на Гелибол с българи и други християни от Мурад I. Авторът съобщава също, че според преувеличени данни след покоряването на Сърбия оттам били изведени 200 000 пленници и били пръснати из Азия и Африка [96].

При определяне на общия брой на опустелите български села (оттам и на масата загубено селско население) първият числов показател се образува от списъка на мезрите. Ето защо заслужава да бъдат разгледани възможните поселищно-исторически възражения във връзка с определяне на характера и числото им. Това ще допринесе за утвърждаване на голямото значение на този вид обезлюдени села.

Би могъл да възникне въпрос, дали мезрите не са се образували изцяло или отчасти в резултат на друга причина, с именно местенето на селищата през време на чумни и други епидемии. Допускането има два варианта. Първият е селото (т. е. жилищният му комплекс да се е преместило временно в по-изолирани от контакти или по-хигиенични местности, а след преминаването на епидемията жителите да са се върнали обратно в старите си домове; тогава новото временно жилище би могло да се превърне в мезра. В други случаи старото селище е могло да бъде изоставено завинаги, за да се превърне то именно в мезра. Двете възможности се свързват с описани в научната литература факти за премествания през «чумави времена». Сам авторът на книгата се е занимавал с този въпрос в една отдавнашна публикация (Хр. Гандев, Към историята на «чумавите времена», И з в е с т и я  на БИД. Кн. XVI - XXI, 1939, 79 — 83; вж. също М. Мичев, Временни разселвания или преместване на някои селища във Врачанско през XVIII век поради чумни епидемии. И з в е с т и я  на ЕИМ. Кн. 7, 25 — 44. Ала тези примери са твърде малко, за да бъдат надеждна опора при разсъждения в набелязаната посока. Разборът на случаи с чумни преселения под и до следните фактически констатации.

Както през цялото средновековие, така и в XV век епидемиите на Балканския полуостров не са съвсем редки и се споменават напълно отчетливо в различни исторически извори. Те като че ли се редуват в периоди_от порядъка на 5 — 10 години. (Вж. например съкр. VII; Л. Йончев. Из хрониката на Йоан Кантакузин, Родопски сборник. Т. 1, С., 1965, 245 — 247; Б. Цветкова. Паметна битка на народите, 93—110, и други автори.) И ако се приеме, че всяка нова епидемия е ставала причина било за местене на села, било за масово измиране на жителите им, то това непременно би било регистрирано някъде и по някакъв начин. И естествено най-подходящо и най-меродавно място за такава регистрация биха били кратките и подробните ленни описи на селата. Защото както държавното съкровище, така и тимариотите са били най-заинтересувани да установят точно дали са на своите стари места селата и в наличност ли са записаните от по-старо време в тях домакинства. Именно тези описи съдържат стотици допълнителни служебни бележки, датирани от различни години и десетилетия след съставянето на съответния опис. В бележките се описват всякакви обстоятелства, които са променили статуса на селото в мезра или, обратно, намаляването или изчезването на жителите в отделни случаи: разбягали се при военен поход, отвлечени в плен, отведени в Цариград, укрили се в съседни села, заселени административно в друго селище и пр. Всички бележки от подобен род, отнасящи се почти изцяло за мезрите, показват колко внимателна е била проверката и колко индивидуален подходът спорен местните фактически обстоятелства. И тъкмо затова е от решаващо значение, че в селските описи от всички краища на страната без изключение не се среща нито една бележка или дори намек за мезра, произлязла от местене на село поради епидемия; не се срещат и сведения за разбягване на селяни поради такива епидемии. Същата регистрация е била пренасяна периодично в книгите за държавните данъци на селското население. Няма по-пълно и по-меродавно записване и описване на селата и техния жителски състав от това на документите, с които работим. И когато в тях се премълчава абсолютно факторът чумни епидемии въз връзка с мезрите и селата, а също и във връзка с обитателите им, това означава, че за феодалната власт и за нейните финансови ведомства и органи този фактор не е съществувал. За тях същинският произход на мезрите е бил съвсем ясен като последица от завоеванието.

Липсата на всякаква информация за демографските последици от епидемиите в ленните описи следва да се дообясни и топографски. Страната е била рядко населена, с по-малък брой села, при много по-малък брой жители въз всяко от тях; движението на хора по пътищата за градовете или между селата е било слабо. При тези условия заразата се е пренасяла бавно, засягала е по-малък брой лица в по-дълги периоди от време. И затова до катастрофално обезлюдяване на селища или до преместване на още здравите им жители не се е достигало.

Има и други факти, които противоречат на разглежданото от нас твърдение. Ако обитателите на едно село са се преместили, тяхното старо селище заедно със землището не е мезра, а се води и списъците като редовно село и се посочва къде се намират жителите му; такива случаи има с десетки в описите, но те не произтичат от епидемии. Ако пък обитателите на старото село са се преместили на неколкостотин метра или на два-три километра в своето землище, регистраторът няма никакво основание да записва мезра, защото жителите са налице, а заедно с тях и землището им. В описите няма отбелязани случаи, при които да се виждат развалините на изоставеното село редом с новообразуваното. Подобно записване на развалини е било и пълно ненужно от административно гледище.

Нека се спрем и на друго възможно съображение, като изхождаме от поселищната действителност във връзка с епидемиите през XVIII — XIX век. Нашите наблюдения, засягащи последните два века, ще се свържат в една картина, в която са нанесени като съвкупност сведения от XV до XIX век. Но имаме ли логическото право да проецираме тази картина само върху XV век? Естествено не. Всеки век носи своите наслоения, всяко столетие се различава от предходното по известни условия на живота. И както ще видим по-нататък, дори XV век се дели на две неравни половини, характеризирани по определени явления. Ето защо поселищните промени от чумни епидемии през XVIII - XIX век не дават на изследователя правото априорно да ги отнася към XV век. Тази априорност изпъква още по-ясно в светлината на факта, че възможните най-масови, най-достоверни и административно най-заинтересувани извори от XV век — ленните и данъчните описи, пазят безразлично мълчание по въпроса за чумните епидемии. Това мълчание лежи върху цялата останала османска и българска документация. (Разбира се, това не значи, че липсват изобщо сведения за периоди на чуми или други епидемии, но че наличните данни нямат отношение към разглежданото от нас явление.)

Възможно е да бъде формулирано друго възражение, и то в по-широкообхватен вариант, а именно, че някои (повече или по-малко на брой) регистрирани мезри са могли да бъдат по-стари от османското нашествие, да датират от цяла редица по-ранни столетия. Първата историко-демографска и аграрно-историческа несъобразност в такова допускане произтича от следните факти. Никога едно средновековно село, което загубвало завинаги жителите си, не е оставало в това състояние чак до XV век, когато османската регистрация го заварва и записва като мезра. Подобно явление при все пак нормалните жизнени условия на Първата и Втората българска държава е траело не повече от две-три десетилетия максимум. Ето обосновката. Ако изобщо не се набирали нови селски домакинства (което всъщност е изключено), землището се придавало на съседното село завинаги като част от неговото землище със съответната ленна регистрация, която е действувала също така добре, както и османската по-късно. Това е било в интерес на местния болярин и на държавата. Феодалнозависимата земя (а друга не е имало въз основа на принципа nulle terre sans seigneur) трябвало да дава доходи и следователно била свързана с работни ръце. В този случай старото село изчезва и от регистрите, и от лицето на земята, затова не може векове наред да чака идването на османските фискални власти, за да го регистрират като мезра. А те не са записвали несъществуващи землища. Вторият изход от обезлюдяването на едно село, който впрочем бил най-обикновеният, се състоял в това, че боляринът съумявал да събере постепенно зависими селяни от по-младото поколение семейни двойки и да възстанови селото като стопанска единица. И в този случай няма място за мезра.

Всички разгледани съображения не водят до приемливи допускания за друг произход на мезрите освен този, който ние посочихме, защото не са основани на фактически материал и не се потвърждава от наличната документация, а, напротив, се опровергават от нея.

Такива големи поселищни празноти, пръснати почти равномерно из цялата страна, са могли да възникнат и да се задържат сравнително по-дълго време само ако от етническата територия е изчезнало голям брой коренно население, което не се възстановявало бързо чрез биологическо възпроизводство.

Затова не намираме основание да се двоумим по произхода на мезрите като резултат от османското разорение. Установеният в списъка им брой следва да се приеме изцяло. Всъщност критичното отношение към него би могло да бъде насочено в друго направление, а именно, че той не е абсолютно пълен, което проличава от следното обстоятелство. Ръкописът на настоящия труд бе изцяло завършен и подготвен за печат, когато едно ново документално издание на цялостен опис на тимарите в Северозападна България от средата на XV век покачи изведнъж с няколко десетици броя на мезрите в този край. Такива частични попълвания са възможни и за останалите области, понеже подробните и кратките описи за тях са тук-таме фрагментарни. Както отбелязват издателите им, а също и Стр. Димитров, при събирането на фрагментите в едно цяло се вижда, че някъде липсва по някой лист. В тези, макар и неголеми празноти също не е изключено да фигурират мезри.

Броят на установените мезри има съществено значение като числов мащаб, които ще се нанася върху областите, непредставени с ленни описи. За последните ние използуваме, както вече видяхме, обобщените сведения за данъка джизие от 1490 — 1491 г., определящи по административни единици броя на християнските и респективно на българските домакинства. Това обхващане на цялата страна за определяне общите загуби на селско население е всъщност моделиране на един историко-демографски процес, а не пряка статистическа таблица с абсолютна числова стойност. Моделът е изграден от реални и обективни данни. Те са: първо, броят на регистрираните мезри в нашия списък заедно с турските села и това се явява като кратна мярка (тази мярка би могла да бъде само по-голяма, но не и по-малка); второ, непомерно малкият брой на българските домакинства в областите без ленни описи съобразно данъка джизие. Съотнасянето се извършва не само по броя на домакинствата, но и по географската и поселищната площ на ареалите; взета е под внимание и осъществяваната от османските султани и пълководци политика на извличане на селско население. Тази политика и нейното приложение на практика са отбелязани от самите османски летописци и от безброй други свидетелства, използувани вече от Б. Цветкова в нейната монография «Паметна битка на народите».

Точността на обобщеното число за загубеното селско население зависи още и от индекса за средния брой на домакинствата в едно селище — 43 (±3), който се чете било като 40, било като 46; ние го вземаме в средната му стойност 43. Ето прочие на какви основания е изграден моделът за общия брой на загубеното селско население през XV век. Естествено като всеки историко-демографски модел той представя нещата с някакво приближение.

Би следвало да завършим с отбелязването на други два демографски момента, противоположни по значение. Единият допринася за намаляване на общия брой загубено селско население, а другият — за неговото увеличаване над приетия от нас брой. Но тъй като тези моменти не се поддават на никакво числено определение, те не могат да влязат в нашите сметки. Ние ще ги разгледаме само за да получи читателят представа за тяхната стойност.

В течение на повече от век всяка българска област е била многократно опустошавана и обезлюдявала чрез пленяване и отвеждане в робство на онези селски жители, които попадали в зоните на военните действия или ставали жертва на грабещи османски отряди, отклоняващи се от основния си път по околните села. Естествено завоевателят се стремял да отвлече колкото е възможно повече пленници роби. Но както това е ставало през всички минали векове и в почти всички страни, поробителите невинаги са успявали да пленят всичко живо. Известен брой жители по една или друга случайност се избавяли от плен и избягвали в неизвестност.

Така, когато определяме загубите на население от мезрите, следва да не забравяме, че тази загуба не е била стопроцентова. Т. е. нашата обща цифра на загубите би следвало да се понижи. Но веднага след тази манипулация ще сме принудени да пристъпим към повторно увеличаване на загубите поради друг масов източник на неточност. Това са селата, които са пострадали частично — повече или по-малко, но не са се превърнали в мезри, а са продължили да съществуват със статут на нормални села. Не е възможно да се определят числово изчезналите от тях домакинства, но те увеличават общата загуба съществено. Такива села, както показват документите, е имало из цялата страна — в тях живеели две-три, пет-десет, петнадесет-двадесет домакинства. Подобна слаба обитаемост (не) би могла да се смята за нещо нормално, ако ставаше дума за колибарски селища или махали във високопланински краища. Но случаят не е такъв. Селата са равнинни, с всички необходими благоприятни условия за развитие; те съседствуват или са обкръжени от села с по 40 — 60 и дори 80 домакинства. Нашата поселищна система се е оформяла и обогатявала най-малко едно цяло хилядолетие преди XV век. При точкова дълъг демографски процес е закономерно да се създаде, общо взето, равномерно разположена система от села на най-подходящи места в равнините. Естествено е всички тези села да бъдат пълноценни като поселищни единици. Но картината от XV в. не е такава. Маломерните по брой на домакинствата села са много; тяхното, така да се каже, «патологично» състояние е съвсем ясно. Те са били застигнати от опустошенията, макар да не се водят като мезри. Не е изключено известен брой от тях да са били веднага след завоеванието мезри, а при следващите регистрации вече да са категоризирани като сега, обитавани от няколко домакинства. Както и да е, тези села явно също са загубили част от своя жителски състав. Всъщност те толкова приличат на мезри, че ние нямаме сериозен отличителен белег, за да ги разграничим от тях. И ако все пак ги подминаваме, това се дължи на формалния регистрационен белег «село» без други писмени обяснения, които биха дали основание за по-особен подход към тях. Явно е обаче, че част от тяхното население е изчезнало. Но тук както изчисляването по брой на загубените жители, така и предположенията са безпредметни. Можем само да поставим едно срещу друго тези две противоположни по смисъл изтичалия на жива човешка маса в едната и другата посока, да ги сметнем като взаимно погасяващи се, макар и условно. Тъй че установеният вече общ брой на загубено селско население си остава горе-долу същият.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

4. Вж. документираните описания на тези събития у Х. Кeсяков, Положението на България към края на XV век.— СбНУ. Т. VI, 1891, с. 180 и сл.; П. Ников, Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. ИБИД, VII — VIII, 1928, 44 — 112; F. Babinger, Beginn der Turkensteuer in den Donaufuerstentumen (1394 — bzw. 1450), Suedost-Forschungen, VIII (1942). SS. 1 — 35; F. Babinger, Beitraege fuer Fruehgeschichte der Tuerkenherrschaft in Rumelien (14 — 15 Jh.). Muenchen, 1944; I. Dujcev, La conquete turque et la prise de Constantinople dans la litterature slave contemporaine, Byzantino-slavica, XIV (1964), pp. 14—54; XVI (1955), pp. 318 — 329; XVII (1956) pp. 276 — 340; Стр. Димитров, вж. съкр. VII; Б. Цветкова, Паметна битка на народите. С., 1970, гл. I, II — § 1, IV и V; Ив. Дуйчев, От Черномен до Косово поле. Към историяга на турското завоевание в Тракия през последните десетилетия на XIV век. — Изв. на Тракийския научен институт, кн. 2 (1970), 83 — 105.

5. Вж. Н. Тодоров, За демографското състояние на Балканския полуостров през XV — XVI век. — ГСУ, ФИФ. Т. 53, кн. 2, 1960, 191 — 232; Стр. Димитров, вж. съкр. VII; Б. Цветкова. Цит. съч.

6. I, 56; малко по-рано Ряховица имала българско население, вж. II, 221, 253.

7. I, 43 — 44.

8. I, 54.

9. I, 58.

10. I, 42, 45, 50 — 51, 52.

11. II, 169; селото е изчезнало, но на руската генералщабна карта на българските земи, квадрат V-6, е отбелязано като развалини на с. Коломанци след 1878 г.

12. II, 313 и 239.

13. II, 27.

14. II, 37.

15. III, 303— 304.

16. II, 445.

17. II, 459.

18. IX, 98 — 99.

19. В. Кънчов. Избр. произведения. Т. II. С., 1970, с. 300; К. Иречек, Княжество България. Т. II, с. 145; I. von Hammer. Geschichte des Osmanischen Reiches, Zweite Ausgabe. Pestу, 1834. В. I, 275.

20. Н. Inalcik, 835 tarihli suret-i defer-i sandcak-i Arvanid. Ankara, 1954, р. XXIX; за Шабанович вж. съкр. IX, с. 133, под думата.

22. Видин и Видинско през петнадесети и шестнадесети век. Документи от архивите на Истанбул и Анкара. Съкратени регистри на Видинския санджак от 1454 — 1455 г. Издава д-р Душанка Лукач. Под редакцията на В. Мутафчиева и М. Станкова. ИБ на БАН. Серии Fontes, № 2, 1971.(Вж. азбучния показалец на селищата.)

23. Вж. Й. Заимов, Заселване на българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена и българската топонимия. С., 1967 — по-специално списъците и таблиците със средновековни поселищни имена, 9 — 98, 104 и сл.

24. I, 232; II, 510, 524, 526.

25. I, 229; II, 518.

26. II, 55, 255, 321.

27. II, 37, 113, 193, 179, 401, 525.

28. II, 508, 511, 516.

29. II, 235.

30. II, 199.

31. II, 37, 199, 247, 283, 303, 329, 487.

32. II, 520.

33. II, 409, 417.

34. Пак там.

35. II, 425.

36. II, 411.

37. II, 504.

38. II, 409, 417, 423, 453, 504; V, 285.

39. V, 285.

40. III, 287; I, 180.

41. II, 427, 453; III, 285. Всъщност заслугата за погърчването на селищните имена в областта има Охридската архиепископия, която по-дълго време е била под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, отколкото под юрисдикцията на Българската самостоятелна църква. Затова може би често по селата били изпращани свещенослужители гърци или погърчени българи, които оформяли имената им. А османотурските регистри са съставени по гръцките енорийски описи за венчилата, църковния десятък и придадените като ленни владения към архиепископията някои църкви и манастири, села или части от села.

42. VII, 80. В тези райони е засвидетелствувано българско население от Х до XIV век. Вж. за това Д. Ангелов. Образуване на българската народност. С 1971, с. 364 и сл.

43. II, 453.

44. I, 47.

45. В Северозападна България, някъде между Видин и Белоградчик, мезрата Корича, II, 145; в околностите на гр. Виза, мезрите Гюванеч, Кара Али,Кара Мустафа и Яхша — I, 217 — 218; в Бунархисарско — Иса Факъх и Яячук — I, 68—69; Люлебургаско — Ексемил, I, 224; Ференско: Данишменд, Кючук Керделу, Асум, мезра край с. Бичюклю, Урудж, Бюзюрг, Иванша, Куруджук, Ахад, мезра. . . бюзюрг, мезра край с. Кючук Керделу, втора мезра Асум край с. Кючук, мезра край с. Бейлу — I, 188, 220 — 223; в Гюмюрджинско, мезра Сака, I, 220—221; в Солунско, мезра Пищера и Хонато Асана, I, 68 — 69, II, 429.

46. I, 217— 218; II, 145, 429.

47. II, 153.

48. Пак там.

49. II, 237, 245, 255.

50. II, 91.

51. II, 381.

52. IX, 21, 27, 108, 113; I, 109— 170.

53. II, 231.

54. Пак там.

55. II, 195.

56. II, 193.

57. IX, 169 — 170.

58. II, 107.

59. II, 225; I, 58.

60. II, 329.

61. I. 72.

62. В I — около 119 със съмнения за повторение на няколко имена въпреки нееднаквото им изписване в оригинала; в II — 67; в III — 1; в V — 1; в VI — 29 (л. 1а — 93б) от оригиналния ръкопис; в IX — 15.

63. II, 235.

64. II, 485, 489 и заб. 1.

65. II, 487.

66. II, 487.

67. И. Унджиев. Карлово. История на града до Освобождението. С., 1962, 37 — 38.

68. II, 485.

69. II, 453.

70. Вж. напр. Р. Стойков. Наименование на български селища в османотурски документ на Ориенталския отдел на НБКМ и Библиотеката на СУ от XV, XVI, XVII и XVIII век. — Изв. на НБКМ и Библиотеката на СУ. Т. 1 (VII) за 1959 г. С., 1961, 363 — 490; Селищни имена в западната половина на България през XVI век. — Сборник езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Стоян Романски. С., 1960, 429 — 456; Турски извори за българската история, серия XV — XVI век. Т. III. Съставила и коментирала Б. Цветкова, под ред. на Б. Цветкова и А. Разбойников. С., 1972, и др.

71. Ръкописът се съхранява в Ориенталския отдел на НБКМ, сигн. OAK 214/5, инв. №5655- Превод на проф. Б. Недков.

72. О. D. Barkan, 894 (1488— 1489) yili Cizyesinin Tahsilatina ait Muhasebe Bilancolari. Belgеler, c. I, № 1, 1964, pp. IV + 117. Авторът изхожда от предвзетото убеждение, че обобщените данъчни сборове по административни области могат да служат пряко като демографски данни дори без да се показват междинните счетоводни манипулации.

73. НБКМ, Ориенталски отдел, OAK 214/5, инв. №5655, л. 2 б; означенията на оригиналната пагинация даваме по превода на професор Б. Недков. Във ведомостта са изброени вилаетите Варна, Провадия, Силистра, Мадара, Педридже, Шумен, Герилова, Ахиолу «и други».

74. Пак там, л. 96 — 10а и 21б; изброени са вилаетите Русе, Червен, Търново, Реселец, Крушуна (Ловешко), Ловеч, Плевен, Никопол, Неделец, Свищов, Враца, Крива (бара), Оряхово «и други».

75. Пак там, л. 37а; посочени са вилаетите Видин, Загорие, Тимок, Белоградчик, Черна река, Ветренци, Главина (Гелвере), Нишевец, Исфирлик, Баня «и други».

76. Пак там, л. 3а, 11а. На л. 116 е отбелязан с явно условно име вилает «Запланина» със значителен брои домакинства. Ако ние не сме склонни да видим в това име означението на Подбалканската (Средногорската) долина, то е защото в завещателния акт за с. Сушица (гр. Карлово) е изрично отбелязано, и то от същото време, че Стремската долина се числи към Пловдивския вилает, II, 485. Затова «Запланина» в случая ще означава източната част на Родопския масив, тъй като средната и западната фигурират под имената «Разложка планина» и «Чепино». — НБКМ, ОО, OAK № 214/5, инв. № 5655, л. 11а.

77. НБКМ, ОО, OAK № 214/5, инв. № 5655.

78. Пак там, л. 5а, 7а — 7б, 11а, 16а-б, 17а.

79. Пак там, л. 1a, 2a-б и 14б. Вилает Чаталджа поставяме тук с известна уговорка особено с оглед на неговите 1200 домакинствa. Toй е записан във ведомост с вилаети от други части на Балканския полуостров (л. 14б). Затова не е изключено името Чаталджа да се отнася към някаква неотъждествена днес административна област извън Югоизточна Тракия. Но не по-малко е вероятно да става дума за града и района тъкмо в тази област. Защото в сборника от ведомости за 1490 — 1491 г. има доста случаи, когато един предприемач получава право на събиране данъка в два съвсем отдалечени вилаета и даже санджака. А тъй като отчетът му е бил общ, имената на раздалечените вилаети попадали в един общ отчет.

80. Списък на раи (християни). . . от села на околиите Кешан, Ипсала и Xaйребол от XVI век. Превел А. Христов, Изв. на Тракийския научен институт, кн. 2, 1970, 291 — 293.

81. НБКМ, ОО, OAK 214/5, инв. № 5655, л. 1а, 2а, 44б.

82. He е изключено тези домакинства и да са били още по-малко на брой. Повод за подобно съмнение дават разкъсаните, като че ли отчасти повтарящи се и неясно от счетоводно гледище съотнесени записи.

83. Пак там, л. 44а.

84. Пак там, л. 43а-б, 44б.

85. В I и II.

86. Dr М. Sokoloski, Le developpement de quelques viles dans le Sud des Balkans du XVe et XVIe siecles, Balcanica, 1 (1970), p. 82; НБКМ, Ориенталски отдел, OAK 214/5, инв. № 5655, л. 13б.

87. Dr M. Sokoloski, Op. cit., p. 92; НБКМ, OO, OAK 214/5, инв. № 5655, л. 39a.

88. НБКМ, ОО, OAK 2145, инв. № 5655, л. 14а, 34б, 43a, 44a.

89. Пак там, л. 10а-б, 14а, 16а, 18а, 22а, 34а-б, 39а, 43а, 44а-б.

90. Dr М. Sokoloski, Op. cit., p. 92 — 93.

91. В. Кънчов, Избр. произведения. Т. II — Македония. Етнография и статистика, II изд. С., 1970. Приложения 11 карти. Вж. особено карта № 6 на В. Кънчов. Етнографска карта на Македония; № 8 — Турското население в Македония по кази.

92. О. L. Barkan, 894 (1488— 1489) yili Cizyesinin Tahsilatina ait Muhasebe Bilancolari. Belgeler, Turk tarih belgeleri dergisi, c. I, s. 1, 1964, pp. I — IV + 117. Вж. особено с. 12 и 17. Авторът обаче не е издал ведомостите, а е извлякъл от тях по-големи области (ливи) и по-малки административни райони (вилаети, някъде нахии), числови сведения за обложените домакинства, и то в таблици. Основният том с ведомости за Румелия, с който той работи, е за 1488 — 1489 г., като не е съвсем ясно какъв характер имат числовите величини за 1487 — 1488 и 1488 — 1489 г.; защо в повечето случаи се повтарят без промяна и са еднакви с тези за 1490 г. от софийския том с ведомости в превод от проф. Б. Недков. Тази неяснота обаче не накърнява доказателната сила на числата, използувани в нашето изследване.

93. Вж. по-подробно у Стр., Димитров, Демографски отношения и проникване на исляма в Западните Родопи и долината на Места през XV — XVI век. — Родопски сборник. I, 1965, с. 65 и сл.; Б. Цветкова, Паметна битка. . . С., 101 — 102.

94. В. Кънчов. Цит. съч., 302; К. Иречек. Цит. съч., с. 680.

95. Н. Inalcik, 835 tarihli suret-i defter-i sandcak-i Arvanid, Ankara, 1954, p. XIX; J. Perenyi, Villes hongroises sous la domination ottomane aux XVIe — XVIIe s. les chefs-lieux de l'administration ottomane, Studia balcanica, 3. Les villes balkaniques XVe — XVIe ss. Sofia, 1970, p. 27; Dr M. Sokoloski, .Op. cit, p. 90. Лично на нас тази норма се струва повишена с около половин единица. Нашата преценка се основава на огромната смъртност сред децата, пък и сред възрастните през средновековието, особено при крайно тежки материални условия на живот и на периодично гладуване или недохранване; имаме предвид също анализа на възрастовия състав и родствените връзки на селяните, извършен от нас върху материалите от подробните описи. Но тъй като доказването на нашата преценка би наложило разработката на отделна студия, приемаме условно коефициента на споменатите автори, тъй като той е добил научна гражданственост.

96. В. Кънчов, Цит. съч., 302 — 303; I. von Hammer, Ibidem S., 433, 450, 454, 455, 447, 478; В. Григорович, О Сербии в ее отношениях к соседним державам, преимуществено в 14 и 15 ст. Казан, 1859. 16 — 18.