I. Съдбата на българската народност и на нейната поселищна система през XV в.
5. СЕТНИНИ
РАЗРУШАВАНЕ НА СТАРИТЕ ОБЩЕСТВЕНИ ВРЪЗКИ
Устоите на българската народност, изградени до края на XIV век, били тежко засегнати не само в демографско и стопанско отношение. Разрушена била старата административно-териториална система, която обвързвала селото и града в едно функциониращо народностно цяло.
Необходимо е да се обясни този процес на разрушение по-подробно: При последователното завладяване на отделните области от българските земи османската феодална власт намерила за целесъобразно да запази най-едрите административни деления на българската и византийската феодална държавност; Шишмановото царство отговаряло на Никополския санджак, като особено точно била спазена старата граница с Видинското царство, което пък образувало Видинския санджак. Североизточна България с Добруджа и черноморската крайбрежна ивица съставяли Силистренския санджак. Той обхващал територии на добруджанските независими владетели заедно с част от Шишмановата държава в североизточния й край. Силистренският санджак е най-ранното османско завоевание в Северна България и навярно неговите граници накърнявали на югозапад Шишмановите владения. Но затова към Велбъждкото (Кюстендилското) независимо княжество със своята доста обширна територия запазило старите си граници като лива. Всички останали земи на юг от Стара планина, които през XIV век били под византийска власт или пък като отделни части образували малки държавици на български и сръбски властели, съставяли най-големия Паша санджак, включващ и македонските краища с Егейска Тракия.
Втора степен в системата на съхраняване старото административно деление било използуването като седалище на областите старите столични и най-големи градове — Силистра, Никопол, Видин, София, Кюстендил. Третата по-низша степен на местно управление били вилаетите или нахиите (в това време двата термина били еднозначни), които очертавали без никаква промяна българските феодално-управителни области, крайно неравномерно по територия в зависимост от това, колко села и градове е имал под своя власт бившият местен български болярин. Някъде това били само 10 — 20 села с едно средище и укрепен замък, в други случаи тези нахии били големи и с импониращи административни центрове като Търновска с град Търново, Софийска със София. Характерни били именно дребните административни единици с български имена, запазени до края на XV век. Те били подредени като мозайка една до друга из цялата страна и всички заедно рисуват картината на удивителната феодална раздробеност. В подробните ленни описи, а и в много от кратките подредбата на селищата е именно по очертанията на тези административни единици; в описите пък, където селата са групирани по ленни владения (тимари), обикновено срещу селото се отбелязва към коя нахия спада, като се изписвало най-често само името й, например: «село Дреновица, с друго име Бъркач, спадащо към (нахия) Ловеч» [319].
Необходимостта от посочване принадлежността на селата към определена нахия — бивша феодална област, показва, че това деление е имало практическо значение. Особено полезно е било то за събирането на държавните данъци по административни единици, в които се изброявали всички включени в тях села като числово точно определени множества. Това се вижда ясно от текстовете на отчетните ведомости за данъка джизие през 1490 г. От друга страна, и нахийските съдилища (кадилъци) също трябвало да държат копия от подробни описи за селата в границите на нахията и да ги попълват ежегодно. Явно е, че османската феодална власт била възприела наготово средновековното българско административно деление на страната и го поддържала през целия XV век. То може да се възстанови днес изцяло. А точността в очертаването на често пъти странно кривуличещите граници на нахиите и по-малките деления навежда на мисълта, че завоевателите или са използували направо българската регистрационна документация от феодалните и църковните архиви, или пък с помощта на преминали на турска страна боляри и държавни чиновници и чрез разпит на местни осведомители са определяли веднага поселищния състав и границите на административните единици. Това се налагало и поради обстоятелството, че османската държава поради непрекъснатата й заетост със завоевателни войни през това столетие както в Европа, така и в Мала Азия не е разполагала нито с време, нито с хора, нито със средства, за да реорганизира административно новите си владения. Освен това подобно мероприятие не се диктувало от някакви особено наложителни нужди. Българската средновековна административно-териториална организация била достатъчно целесъобразно устроена, за да отговаря на изискванията на завоевателите.
Преди нашествието на османците малки феодални области въпреки значителната си обособеност и слаби връзки с централната царска власт са играли все пак важна организираща роля в живота на местното население. Селяните от едно феодално владение знаели, че изпълняват своята военна повинност към болярина, от когото зависели, в неговото опълчение, в неговата крепост или крепости, с негово въоръжение и под негова команда; от този болярин те получавали надели (бащини) или известни материални облекчения; пазарището на техния район, което им давало възможност да продадат нещо от добивите си, за да платят данъците си, а понякога и да заделят в кесиите си някоя пара, се намирало под крепостта — голямо село или малък град; там бил и съдът и данъчният чиновник; там бил и манастирът, или голямата църква, които селяните често посещавали за чудодейно излечение (широко разпространена практика в средновековието), или по църковни сборове и панаири; там били занаятчиите и дребните търговци, при които се ходело за покупка на железни сечива, сол, катран, конска амуниция, каруци, ловно оръжие (железни острия на стрели, мечове), керамична посуда за различни домакински нужди, икони и муски, гайди и гъдулки; там били традиционният «бъркач» (който бърка в гърлото) — народен лечител, който успешно конкурирал църковните изцелителни чудеса при високата заболеваемост и смъртност през средновековието; там били учениците, които се учели на грамота, и послушниците в манастира и църквата, а също чирачетата и калфите в работилниците — всички от околните села, навестявани нерядко от бащи и майки. Тези всестранни материално-битови, социални, семейни и културни връзки на населението от феодалния район с неговото средище, и то в течение на много години, се осъществявали при общуването със служебни и духовни лица, със стопански деятели, които били българи, говорели на български, мислели в много отношения като самите селяни, защото сами били излезли от село. Такъв живот налагал неусетно в мислите и в поведението стереотипни черти на обществена, стопанска и културна взаимообвързаност и общност, с други думи, съзнание за народностна принадлежност с ясна представа за нейните реални опори. Затова малкият и доста обособен кръг на феодалната област е образуваща народността сила дори и тогава, когато тази област се е намирала под върховенството на Византийската империя или под властта на сръбски крале и боляри. Такъв е случаят особено с феодалните области в македонските земи, Егейска Тракия и отчасти в Северна Тракия. На тази образуваща сила се дължи общественото сцепление на славянобългарските маси в отпора им срещу османците завоеватели, на които те противопоставяли своето народностно съзнание.
Но налагането на османското господство променило положението. Малките феодално-административни единици въпреки частичното запазване на тяхната регистрационна и данъчно-облагателна функция загубили своето жизнено значение. Крепостите и замъците в тях, а и средищните селища край тях били някъде разрушени и изчезнали, административните единици се водели само на хартия, без да имат същински седалища. Други пък селища не могли да играят своята предишна роля в битово-културно отношение, понеже се лишили от християнското си население. В много от тях не само живеели, но се и разпореждали турци. Новата османска среда в градовете била възприемана враждебно и със страх, та не могла през XV век да осигури на пазара търговски оборот, от който селянинът да получи нещо срещу своите продукти. Или пък ако имало такава възможност, тя била крайно ограничена. Турчинът бил опасен купувач, защото неговата покупка лесно се превръщала в присвояване и заграбване. Особено се отежнявало положението от обстоятелството, че в старите големи градове селското население също не можело да намери връзка и опора. В тях налагали исляма енергично, мнозинството от гражданите било турско; напълно обезправените и беззащитни селяни не смеели да спохождат тези градове и те загубили значение за тях.
Най-общо казано, старата териториално-административна структура на страната, която със своите средища играела и ролята на стопански, обществен и културен скелет и кръвоносна система на българската народност, била разрушена.
Понятието «разрушена» следва да разбираме в смисъл на функциониращо цяло в определени направления със свой общ смисъл. Освен това би трябвало да отчетем, че в частично възстановения живот на някои градове вече турското гражданство и турските представители на управлението и на мохамеданската църква играели друга роля, която не подпомагала развитието и укрепването на българската народност, а се изразявала с тъкмо обратните тенденции. Третата уговорка е, че доколкото се било набрало вече към края на века българско гражданство, почти навсякъде в по-големите градове то било малобройно, слабо стопански, принизено обществено и народностно, живеещо в постоянен трепет за живота и имота си. На това гражданство липсвали и богатства, и производствен опит, и обществени традиции, и авторитет. Това били бивши селяни. Едва към края на века техните първи градски поколения подхващали и възстановявали в миниатюрни размери някои пресекнали отдавна занаятчийски производства. Не бива да забравяме и обстоятелството, че в градовете със значително турско население имало и селяни, доведени или привлечени за домашни услуги в домовете на турските чиновници, служителите на мохамеданската църква, офицерите, тимариотите от околните села, живеещи в града. Такива селяни изпълнявали и градски стопански задължения: работели като каруцари, преносвачи или продавачи на вода, лодкари, воденичари, градинари, прекопвачи на лозя в градското землище. Те били материално и социално принизена маса.
Опората и връзката липсвали, създало се разстройство, объркване, безперспективност, чувство на несигурност и страх, които водели не само до стопанска стагнация, но и до социална, политическа и културна безпомощност.
Всъщност по-нататъшната съдба на цялата народност зависела от устойчивостта на селските маси, от техния социално-биологически потенциал, от възможностите им да пресъздават отново разрушеното и пропадналото. Бъдещето на страната отсега нататък и векове наред произтичало само от тях.
През XV век това бъдеще още не се провиждало. Разгромът на народността
царял с пълна сила във всички области на нейния живот и едва през последните
три десетилетия започнала да се забелязва известна стабилизация. Тя проличава
във факта, че селяните се устремявали към някои съвсем малки градчета в
миналото, които не били заселени от турци и не представлявали интерес за
тях. Там се намножило сравнително бързо новото гражданство, което естествено
изкарвало прехраната си в занаятите. Но това още не били линиите на бъдещото
развитие, а и самото то не влизало в обсега на XV век.
[Previous] [Next]
[Back to Index]