II. Из живота на оцелелите поколения
5. ОБЩЕСТВЕНАТА АКТИВНОСТ НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ XV — XVI ВЕК
Османското нашествие и завладяването на България от турците били наистина съдбоносни в буквалния смисъл на думата, тъй като нанесли тежки поражения и на икономическата структура, и на психическия строй на българите, и на тяхното обществено развитие. Като се има предвид големият разцвет на българската култура през средновековието, може безкрайно да се съжалява за загубата на онзи духовен потенциал, който бил зареден в народните недра.
Страната загубила преди всичко своята държавност с ликвидирането на монархията и феодалната класа, представена от болярството, което в по-голямата си част било избито или забягнало в чужбина или било привлечено от завоевателите и потурчено. На българските феодали били иззети поземлените и други владения, та дори оцелелите измежду тях нямали никаква икономическа сила. Казано накратко, населението останело без крепката опора на собствена власт.
Това състояние дезориентирало социално българите и снасяло смут в душите им. Показателен е «плачът» на монаха Исайя от Сяр, който към 1370 г. пише, че при завземането на Егейска Тракия и специално на местопребиваването му липсвал какъвто и да било наставник или началник, можещ да помогне на своите събратя пред османската напаст.
Народът понесъл особено тежко разрухата на религиозния си живот, тъй като турците връхлитали яростно върху обители и храмове, като ги ограбвали, опожарявали или прегръщали в мюсюлмански молитвени домове.
Не трябва да се забравя, че османците водели яростна идеологическа война срещу християните и се стараели да ги ислямизират, за да създадат свои обществени поддръжници сред чуждонародната и чуждоверската маса.
При такога настървение монасите и свещениците напускали местослуженето си и търсели спасение в Сърбия, Влашко, Молдова и Украйна, където отнасяли със себе си всички по-ценни ръкописи и прекъсвали възможността да бъдат духовни ръководители и учители на бившите си пасоми.
Всъщност тази загуба не била по-малко тежка за българите от сриването на самостоятелното им политическо битие. Дори в известна степен тя криела опасност от по-дълбоки вътрешни сътресения, защото засягала емоционалните струни на тяхната душевност.
Бедата не свършвала дотук. Османското нашествие било съпроводено и от разрушаване на цели градове (като Разград, Шумен, Лом, Стара Загора) или от събаряне на крепости и акрополи (в Пловдив, Търново, Кюстендил, София, Провадия и др.). Били пощадени само крепостите по Дунавското крайбрежие.
Пряко следствие от всичко това било разстройството на стопанския живот, произтичащо от грабежите по градовете, от разпиляването и избиването на техните жители — занаятчии, търговци и земевладелци. И положението на селяните било за окайване, понеже отвличали добитъка им, отмъквали запасите от продукти, а домашният инвентар се разпределял като плячка между войниците.
Ако се направи преглед на опустошени, запустели или обърнати в джамии манастири и градски църкви в края на XIV и през XV столетие, ще се установи, че най-силно пострадала Средна и Източна България. Писмени данни има съвсем малко, но археологическите остатъци свидетелствуват недвусмислено за това. Прави впечатление, че от Добруджа и Варна, та чак до Видин градските църкви били повсеместно разрушени с изключение на две-три в Търново и една в Никопол. И манастирите били постигнати от същата участ, за което може да се съди по липсата им в престолния град и околността му, в Червен и по реката Русенски Лом чак до село Иваново, общо към две-три десетици. В Южна България църквите бмлп изравнени със земята, дори в такъв стар християнски център като Пловдив. Пострадали от ръката на завоевателя Бачковският манастир и прилежащите към него по-дребни обители, манастирите от областта Парория в Странджа и онези в Сливенската планина. Единствено в София и в някои крайградски манастирчета мъждеел религиозен живот, но и тук не една църква била превърната в джамия, например Св. София и Св. Георги. И големият храм в Кюстендил бил използуван за мохамедански молитвен дом.
Разрушителната стихия не отминала и Македония, макар и не в такъв голям обхват, на какъвто се натъкваме в другите части на страната.
У Йордан Иванов [417] и у Васил Кънчев [418] се намират редица предания и податки, които позволяват да се получи известна представа за последиците от османското връхлитане и в тази област. Ето какво четем например за Скопие. «В приписка от 1392 г. в цветен триод се говори за идването на турците в Скопие» [419]; в бележка от XV век, писана в трефолий от XIV столетие, се споменава за изселване на скопяпи: «В лето 1467 се преселиха от Скопие много къщи православни християни, без вина в речения град Конюх от арбанаските земи. Това стана при султан Мохамед. Конюх е съграден от султан Мехмед» [420]. За същия град В. Кънчов посочва следните данни: «По предание Мустафа паша Джамия е построена на мястото на християнския храм «Св. Спас» [421]; «Св. Богородица — Троеръчица» била превърната в джамия; старата обител «Св. Георги» трябва да се търси на мястото на Султан Мурад джамия, тъй като хълмът отговаря на Виргино бърдо, където е била построена «Св. Георги» [422]. «Когато Мохамед I превзел Скопие, той го населил с азиатци и така му дал тип на турски град» [423]. «Турците са заварили в града много християнски църкви, от които някои са били преобърнати в джамии, а други — разсипани. Развалянето на църквите е продължавало и след покоряването на града. Покойният Ястребов е намерил в една ръкописна книга бележка, в която се казва, че в 1535 г. били разсипани църкви в Скопие. За християните били запазени само две малки църквици — «Св. Димитрий» в еврейската улица и «Св. Спас» [424]. За разорение на скопски църкви привежда същата приписка и Йордан Иванов. «В лето 1535 расипваше църкве у Скопие» [425]. Заслужават внимание и някои сведения за Охрид. «Патриаршеската църква, базилика, след турското завоевание била използувана като джамия» [426]. Навярно за същата църква мисли В. Кънчов, когато казва: «Св. София» в подножието на Горни сарай при покоряването на Охрид е била превърната в джамия.» У този автор е написано още: «Манастирът «Св. Пантелеймон» бил обърнат в джамия, която била полусъборена и стояла близо до «Св. София» по времето, когато руският учен В. Григорович посетил Охрид; църквата «Св. Климент», намираща се на билото на източния хълм в Охрид, била разрушена и на нейно място била издигната джамия» [427]. И от въпросния град били отвличани негови жители, което се вижда от следната бележка: «В лето 1467 — в сие лето пресели цар Мехмед охридчани в месеца октомври в деня на св. Киприан и Фаустина.» На връщане от похода си в Албания Мехмед II, завоевател на Цариград, като узнал за междуособици и вражди между охридските боляри и духовенството, закарал едните и другите някъде към Цариград» [428].
Прегледът на църковните надписи и ръкописи от XV век показва, че те приблизително наброяват 270. Казваме «приблизително», защото справките са направени у Йордан Иванов [429], у Беньо Цонев [430], у Маньо Стоянов и Христо Кодов [431] и у Евтим Спрострапов [432], а не са взети под внимание няколкото ръкописа, съхранявани в Синодалната библиотека и в Църковния археологически музей. Но все пак цифрата 270 горе-долу отговаря на реалното число, понеже известен брой ръкописи, включени в нея, фигурират и у Йордан Иванов, и в описите на останалите автори, а освен това някои са датирани пробабилно XV—XVI в., така че се получава компенсация за сметка на пропуска.
Данните, извлечени от ръкописите, свидетелствуват, че в повечето случаи става дума за богослужебни книги, а не за четива или богословски трактати. Това са псалтири, евангелия, апостоли: митеи, триоди, пентикостари, служебници, требници, часослови, поменици, пролози, патерици, осмогласници, акатисти, богородичници, възкресеници. Разбира се, има и кодекси с преводи от съчинения на византийски богослови и преписи на Владислав Граматик и Йоан Кантакузин, налице са книгата на Дионисий Ареопагит и няколко златоусти и дамаскини. Оттук може да се установи, че в страната все пак са оцелели църкви и манастири, в които духовни лица поддържали писмената традиция, макар че тя жестоко пострадала от османското нашествие и от разорението на храмовете и обителите. Сред съхранената книжнина се срещат житията на български светци — на Кирил и Методий, на ученика им Наум, на Иван Рилски, Прохор Пчинский, Михаил Войн, Яким Осоговски, Иларион Мъгленски, Гаврил Лесновски, та дори и на св. Петка Търновска. От 15 век датират и два преписа от съчинението на Черноризец Храбър «За писмената».
Трябва обаче да се подчертае, че тези прояви на религиозен и културен живот се отнасят предимно към втората половина на столетието, когато се забелязва вече един общ стремеж да се преодолее запустението на духовните огнища, по-точно от 60-те години на 15 век нататък, когато почнали да се подобряват донякъде жизнените условия. След пропадането на българската феодална монархия и при стсъствието на висше духовенство, боляри и търговци грижата за църквите и манастирите легнала върху плещите на народа, който и спонтанно и съзнателно я поемал почти повсеместно, из цялата страна, където било възможно. Само Източна България останала извън това съживяване, тъй като голяма част от българското население било избито, изгонено, отвлечено в плен или твърде бързо ислямизирано.
Какви са особеностите на очертания по-горе процес. Отделни граждани, пък и селяни, цели семейства, роднински групи, дори цели села се наемали да си изграждат нови църкви или да възстановяват старите. Но усилията се насочвали повече към обителите. Тях изографисвали, дарявали с имоти, събирали им братства, снабдявали ги с книги и църковни облачения, с икони, свещници, кадилници и дискоси. Тази дейност се документирала с надписи, в които обикновено се именували ктиторите, макар че не липсват и случаи, в които от боязън пред властите те не се споменават. По изписаните стени вече не се виждали царе и боляри, и то не защото народът не ги тачел, а защото страхът да не се разгневели турците го възпирал да рисува техните фигури. Но затова пък там се появили портретите на самите ктитори. Показателно е, че двата големи манастира, Рилският и Бачковският, се въздигнали из развалините тъкмо по това време — единият през втората половина на 15 век, а другият — в началото на 16 век. Сега били подновени и манастири в околностите на Скопие [433], които преди били дотолкова осеяни с обители, че носели името Мала Св. гора, нещо подобно на търновската Св. гора.
Тази дейност на народа проличава ярко в надпис от 1500 г. от село Побуже (Скопска Църногория), намиращ се отвън над входната врата на храма «СВ. Петка», в който надпис се съобщава, че селяните давали своя труд и «потьщанемъ» за неговото изграждане и зографисване [434].
Но нека преминем към едно сравнение на книжовната продукция през двете столетия. В същите съчинения и описи, които привлякохме за XV век, се съдържат свидетелства, сочещи значително нарастване на тази продукция през XVI век [435]. Ето съотношението: срещу 270 преписа и надписа сега се набират 375. Според нас това се е дължало преди всичко на обстоятелството, че стопанският живот на страната видимо се посъживил, което създавало по-голяма материална възможност на миряните да жертвуват средства за религиозните си нужди.
Тогава почнала да се забелязва една по-чувствителна активност и на селяните, и на занаятчиите и търговците от градовете. С промяната на икономическия облик се подготвяла материалната основа на религиозната практика и се увеличавал броят на монасите и на градските свещеници.
Българската църква допринесла да се събудят мисли и действия у населението, които да му напомнят за миналия държавностен живот на отечеството. Но тя подхранвала и неговата надежда, че ако я вземе под свое крило, ще си осигури някакъв заместител на предишното си самостоятелно историческо битие.
Манастирските поменици от XV и XVI век например показват, че духовенството тачело спомена за предишното царство, започвайки поменика с изброяването на българските владетели. Така в най-стария Зографски поменик (в препис от 1502 г.) към царете е причислен и Шишмановият син Фружин, макар той да не бил стъпвал на престола [436].
Монаси съхранявали грамоти за обители, издадени от български и сръбски царе, като ги криели в пазви и творби и ги отнасяли тайно, след ограбването или разрушаването на манастирите им, на по-сигурно място, обикновено в Светогорските манастири. По този начин се запазили: Мрачка грамота (от XIV — XV век), издадена на манастира «Св. Никола» в Радомирско от Стефан Дечански (която се намира в Хилендар); Виргинска грамота за манастира «Св. Георги» край Скопие, издадена от Константин Асен преди 1277 г. (която също се намира в Хилендар); Витошка грамота, издадена от Иван Шишман (1382 г.) на манастира «Св. Богородица Витошка» и село Драгалевци (която се намира в Зограф); Шишманова грамота за Рилския манастир (1378 г.), укривана дълго време след разрушаването му и отново възвърната на старото си място при неговото възстановяване [437].
Но по-важно е да се посочи обществената изява на самото население с този процес. Народната памет поддържала без прекъсване наименования като «Царевец», хълма в Търново, на който се извисявала по-рано царската резиденция «Св. гора», възвишението срещу бившата столица на България, осеяно с манастири, които макар и вече разрушени, му оставили това име. Във Видин чак до XVIII век съществувала махала, наричана «Боярска». За живи следи на историческия спомен говорят и названията на местности като «Царева ливада», «Царев дол» и други подобни.
Самодейното начало на народа, изявено в грижата му да издига или възстановява своите духовни огнища, налучквало и други форми на обществена активност. Той свикнал да се обляга на свои представители — кварталните попове в градовете, които били утвърждавани от властите за изпълнение на административни функции като: изготвяне на списъци на жителите на махалата; определяне на данъчното им облагане според броя на възрастните и на подрастващото поколение от мъжки пол; издирване на неблагонадеждни лица. Че тези духовници са обличани в народното доверие, проличава от факта, че те завещавали името си на махалата, която продължавала да го носи и след като там идвал техен приемник, например махала «Поп Койо», където вече имало друг свещеник — поп Иван.
Понякога християните кръщавали квартала си на името на храма, където се черкували, виждайки в него едно свое средоточие, едно обединително звено, каквито случаи се срещат в Сяр и Костур. И което е любопитно, османската власт признавала официално така завещаната практика.
От всичко казано дотук се вижда, че българите не престанали да бъдат
общество, макар и организирано на битова и демографска основа. Те насочвали
своите социални подтици към отправления, в които се напипва някакъв пулс
на обществено съзнание. А това означава, че при по-благоприятни обстоятелства
тази душевна нагласа е могла да вземе по-ясни очертания, адекватни на политическо
мислене и политическо организиране, както станало в края на XVI и през
XVII век.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
417. Й. Иванов, Български старини из Македония, с. 34. 65, 68, 71, 83, 90, 108, 119. 134, 161, 578.
418. В. Кънчов. Избр. произведения. Т. I, с. 233, 441, 448; т. II, с. 10, 14, 335, 343, 399.
419. Вж. Й. Иванов. Цит. съч., с. 115.
421. В. Кънчов. Цит. съч.. Т. II, с. 14.
425. Й. Иванов. Цит. съч., с. 108.
427. В. Кънчов. Цит. съч. Т. I, 118, 411, 442.
428. Й. Иванов. Цит. съч., с. 44.
429. Пак там, с. 43, сл., 68 сл., 105, 108, 112 сл., 116, 120, 129 сл., 135 сл., 146, 149, сл., 172, 206, 238 — 241, 266, 305, 345, 405, 418, 440, 425, 442 сл. Срв. още от същия автор Старински църкви в Югозападна България, С., 1912, Изв. на Бълг. археологическо дружество, с. 52, 55, 62, 72.
430. Опис на ръкописните и старопечатннте книги на Софийската народна библиотека. Т. 1, състави Беньо Цонев, изд. на библиотеката. С., 1910, с. 4 сл., 35 сл., 38 — 41, 92, 100, 109, 112, 116— 130, 140 сл., 159, 163, 175 — 179, 181 — 185, 194, 209 — 216, 232 — 236, 244 сл.. 255, сл., 260, 262, 278 — 280. 286, 301 — 303, 308, 315. 392, 427, 442; Б. Цонев. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. Т. II. изд. на библиотеката. С., 1923, с. 457 сл., 475 — 483. 504 — 506, 510 — 512, 521 — 532. 535, 539 — 544, 562 — 567, 580 — 582, 584 сл., 591 — 598, 606 — 609, 611 — 614, 626 сл., 638, 665 — 667, 677 — 682. Опис на славянскнте ръкописи и старопечатните книги в Пловдивската народна библиотека, състави Беньо Цонев. изд. на Пловдивската народна библиотека. С., 1920, с. 15 сл., 21, 21, 32 — 35, 40 — 42, 55 сл., 62 — 64, 70 — 72, 76 — 79, 82, 98, 102, 105 — 107.
431. М. Стоянов и Хр. Кодов, Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. Т. III. С, 1964, № 830, 835, 854 — 857, 885 — 892, 898 — 906, 924 — 927, 937 — 944, 948 — 950, 961 сл., 981 сл., 984 сл., 1028 сл., 1038, 1046 сл. 117; М. Стоянов и Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. С., 1971, № 1140, 1145, 1152, 1158, 1166, 1352.
432. Ев. Спространов, Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир, изд. на Светата рилска обител. С., 1902, № 3, 13, 26, 33, 43, 57,61, 79.
433. В. Кънчов. Цит. съч., Т. II, с. 115.
434. Вж. Й. Иванов. Цит. съч., с. 129.
435. Bж. Й. Иванов, пак там, с. 39 сл., 13 — 45, 52, 57, 72, 74, 77, 90 сл., 93. 108, 115, 130, 138, 150, 152, 158, 161, 172, 206, 241, 440 сл., 479, 489; Б. Цонев. Цит. съч. Т. I, № 7—11, 37, 42 — 75, 78 — 86, 95 — 102, 104 сл., 107 сл., 110, 131 сл., 134 — 139, 143 — 158, 160 сл., 186— 193, 195 — 200, 217 — 228, 230, 237 — 242, 246 — 250, 257 сл., 261. 267, 282, 290 сл., 294, 300, 306, 309, 311—313, 318 — 320, 393, 432 сл., 443, 445 — 450; т. II. № 459 сл., 482, 484 — 495, 507, 513, 533, 536 — 538, 545 — 550, 563, 568 — 570. 585 сл., 589 — 600, 615 — 619, 628 — 630, 640, 664, 668; Б. Цонев. Пловдивска библиотека, № 1 — 4, 17 — 20, 22 сл., 28, 36 — 38, 44, 54, 65 — 68, 71, 83 сл., 89 сл., 93 — 97, 100 сл., 114: М. Стоянов и Хр. Кодов. Т. III, № 831— 837, 839 сл., 858 — 870. 893, 907 – 917, 928 — 931, 945, 952 сл., 963 — 965, 977, 983, 996, 998, 1015, 1031, 1032, 1041 сл., 1048 сл. Т. IV, № 1141— 1443, 1151, 1159 сл., 1170, 1352: Ев. Спространов, Рилски манастир. № 7, II, 17 сл., 20, 36, 42, 46, 50. № 1, 4, 7, 11, 15, 17 сл., 20, 27, 32 сл., 34 сл., 37 сл., 42, 51, 56, 58 сл., 65, 71, 76, 83, 90.