УВОД

Основна тема в книгата е съдбата на поселищната система в българските земи. С нови методи се анализират османски фискални документи от българските архивни хранилища, които вече са в научно обръщение. Изворовият материал е използуван с оглед на неговото значение за демографските процеси като исторически и културноформиращи фактори.

Загубите на българското градско и селско население поради ислямизирането му, а също поради избиване, отвличане в плен или бягство в чужбина са вместени в по-тесни рамки в сравнение с онези от предишното издание на монографията (1972 г.). Цифрите сега са снижени наполовина, понеже не се обхващат жителите на македонската, родопската и беломорската област, за които данните са откъслечни, неясни, неподдаващи се на точно изразяване.

Редуциран е също и броят на издирените пустеещи земи (мезри) и на обитаваните от помохамеданчени българи или турски колонисти села по две съображения. Първо, липсват податки за числеността на хората, напуснали своите селища, и, второ, сведенията за приелите исляма българи, както и за новодошлите турци, не са в нужния за изчисляване обем.

В хода на изследването се установява, че са били унищожени около 1400 поселищни единици (към 1300 села и стотина селища от градски или полуградски тип), което за една сравнително малка страна представлява рядко по своите мащаби историко-демографско събитие и може да се характеризира като истинска народностна катастрофа.

Според джизието (поголовния данък, събиран от християните по области) населението на българските земи през 1490 г. възлизало приблизително на 1 050 000 души. При отпадане на 15% от това число, защото трябва да се отчете порочността на въпросната фискална система, на посочената дата българите фактически ще да са били около 890 000 души. От тях етносът е загубил 68 000 домакинства, или към 360 000 души (за едно домакинство се приема средното число 5 човека).

Ако тази трагедия не бе сполетяла българската народност, то още в началото на XIX в. тя заедно с възпроизводството на споменатите 360 000 души щеше да възлезе на 8—9 милиона! А това би довело до съвсем друго икономическо и политическо равнище на България при нейното освобождение от османското робство.

От изложението проличава, че през XV в. османската в паст е изсмуквала голяма част от народния доход в безплатен труд и стоки чрез такси, акцизи и берии върху занаятите и търговията, чрез държавни данъци. Материалните средства се стичали в ръцете на османската върхушка, която ги използувала за лично благоденствие, за благоустройство на Цариград и други градове на Мала Азия, за арсеналите, флотата и войската, за поддържане на пищен султански двор, за покупки на оръжие от чужбина, за издръжка на многоброен църковен, съдебен и административен кадър. Българите в града и селото обеднявали; чувствувала се остра липса на оборотни парични знаци; търговията и занаятите заглъхвали, а селскостопанското производство значително намаляло. Завоевателите били принудени да прибягнат до капиталите и опита на евреите и рагузанците, които започнали да организират събирането и износа на суровини (кожи, восък, мед, вълна, жито още в края на XV в., а през XVI в. и груби тъкани, предназначени за облекло на войници) и да внасят луксозни стоки, предимно за заможните турци, както и хартия за писане. По този начин българската земя отново се свързвала с европейския пазар, най-вече с Италия и Рагуза.

По-нататък се очертава едно много важно явление. Проследява се какво е правил народът, оставен сам на себе си след рухването на старата социална система, след унищожаването на държавния апарат и църковната йерархия, чиито духовни първенци напуснали страната, докато ислямът срива със земята църкви и манастири, водейки жестока борба срещу християнството и използувайки специални учреждения за ерозиране на българското съзнание. Този героичен народ взел инициативата в свои ръце, като бавно, но упорито и непрекъснато възстановявал обители и църкви, които се превръщали в средища на общото сцепление. Зародило се и ново отношение на населението към църквата, която вече не била феодален експлоататор и тъкмо затова увеличавала обществения си авторитет пред него.

Показано е и отражението на страшната историческа драма от XIV—XV в. върху народната душевност. В обстановката на минимални стопански условия людете изплаквали бедствената си участ във фолклора. Славянобългарската традиция се съхранила в структурата на личните им имена, а народностното им съзнание се откроявало в самата им антропонимия. Останали и редица черти от родовите поверия, търсели се морални устои в несигурния живот през средновековието.

В монографията се изтъква и друг интересен момент — изявяването на народностната принадлежност в периода от XIV до началото на XVI в. В четири различни ареала на страната фигурира все името българи за етническо отграничаване, което свидетелствува за еднозначно определен термин, използуван и от българите, и от техните съседи. Широкото разположение на този етноним говори недвусмислено за българския масив и заедно с антропономичната система на поселищните имена образува етнографска непрекъснатост без включване на други сериозно конкуриращи етнически групи. Приведеният материал доказва по неоспорим начин хомогенно изградената народностна цялост за разлика от документите, които въпреки своето политическо или военнополитическо съдържание не могат да разкрият в пълнота етнографската и демографската същност.

Заслужава отбелязване обстоятелството, че народностното единство е структура с изключителна жизненост. Това единство заедно с родната реч е било стойностна величина през всички векове са османското господство. Ето един пример: хилядите помохамеданчени родопчани и до ден днешен говорят само чист български език. Нека бъде даден и втори пример. Най-важните и същевременно най-консервативните обичаи на мюсюлманите от Североизточна България издават участието на български етнически маси в тамошната ислямизирана общност. Родилните, погребалните и особено сватбените обичаи образуват структура, която като цяло изпъква със своя нетурски етнографски характер. Те всички имат не само общобългарски, но и общославянски облик. В Разградско сходствата в традиционните семейни обичаи у християни и мюсюлмани стигат до пълно покритие в ритуалните подробности. Явно в този район ислямизираното българско население е дало основния колорит на етнографските проявления.

В заключението се набляга на оптимистичния факт, че българският народ все пак е намерил сили в себе си да преодолее в края на 15-о и през 16-о столетие изключително тежката си участ чрез нови социални и културни изяви.

Какви са последиците от османското завоевание?

Османското иго, макар че не успяло да откъсне живота на българите от общия исторически процес, го е осакатило многостранно в болезнени размери. Най-пагубно то засегнало ръста на населението. Защото през следващите векове османската власт със своята жестокост и мюсюлмански фанатизъм прокуждала в Унгария, Влашко и Бесарабия голям брой българи, а освен това ислямизирала много жители на страната или ги вкарвала в еничарски корпус. Все тогава се редуват народни въстания, струващи кръвта на хиляди люде. Последният акт на българските беди — разгромът на Априлското въстание от 1876 г., отнело живота на 30 000 деца, жени, старци и мъже. Това предизвикало съчувствието на цяла Европа и дори разтърсило английския парламент, където Гладстон, лидерът на либералите, показал отрязана детска ръчица. Тези рани, нанесени на народното тяло, дълги години в свободната българска държава били чувствувани като «страшно наследство», което с големи усилия е трябвало да бъде преодолявано.

* * *

Животът на българския народ през епохата на османското владичество дори до края на XVIII в. е бил винаги крайно труден за изследване поради липсата на достатъчно изворови данни. И колкото по-назад се връща погледът ни във вековете, толкова по-трудно става да се издирят нужните исторически свидетелства, защото наличното градиво е оскъдно и разпокъсано, разнородно и слабо пригодно за широки обобщения. Авторът на настоящото изследване сам е изпитвал неведнъж затруднения от липсата на опорни точки за проникване в отделни страни на жизнения процес през онези векове. Това го е принуждавало да прибягва до съвсем непривични и неизползувани преди него изворни материали и да прилага към тях специфични методи на разработка. В книгата си «Фактори на Българското възраждане» (1943 г.) той въведе в обръщение приписките върху стари ръкописи като масов, обгледен статистически материал , който, анализиран по отделни белези и показатели, даде възможност да се разкрият културни явления върху цялостната територия на страната. Малко по-късно в студията си «Търговската обмяна на Европа с българските земи през XVIII и началото на XIX в.» (1944 г.) той използува монетните находки — съкровища, регистрирани от археолозите като материал, издигайки ги до статистическа категория с хронологически, географски и икономически изводи. Днес във всички наши стопанско-исторически трудове, засягащи минали векове, това нумизматично градиво е в най-широка употреба. През 1963 г. в монографията «Зараждане на капиталистически отношения в чифлишкото стопанство на Северозападна България през XVIII век» при изясняването на нови проблеми върху географската територия на цяла област бе взет за основа пак в статистически мащаб един съвсем специфичен вид османотурски извори — съдебни решения за поземлени имоти и парични сделки. Тези документи, комбинирани с метода на «биопсията», т. е. личното наблюдение и измерването на поземлените имоти по места в природната им среда, доведоха до положителни резултати.

В предлагания труд бяхме принудени по неизбежност да се насочим отново към изворови материали, които на пръв поглед изглеждат малко ефективни, но които всъщност имат значителна стойност за демографската и етнографската характеристика на българския народ през XV в. Това са поселищни, местни и лични имена, съдържащи се в османските ленни описи и други документи за териториално-административна регистрация, обхванати в мащаба на цялата страна и разработени по множество показатели.

Нашият материал е почти изцяло обнародван. Някои мои колеги османисти, като ст. н. с. Ст. Андреев, любезно ми помогнаха със свои бележки и извадки от документи, внасящи известни уточнения от фактическо естество. В този смисъл дължа признателност и на проф. д-р Б. Недков, който ми посочи подробности, липсващи в съкратените издания на един важен османотурски документ, и на проф. д-р Б. Цветкова, която ми предостави подготвения от нея за публикуване Сборник от турски документи от XVI в. полезен с това, че подобри моята ориентация в сведенията за XV в. (вж. съкращение VIII). Б. Цветкова ме осведоми и за някои най-нови изследвания на турски автори.

С добро желание ми оказаха помощ и сътрудници от Етнографския институт и музей на БАН като специалисти в отделни области. Проф. М. Велева документира етнографски със събрани от нея материали преселване през XVI в. от средна Западна България в най-източната част на Северна Тракия. Ст. н. с. П. Петров картографира поселищните групи, които са обект на изследване, и ми направи известни справки върху нужната статистическа литература. А фолклористката ст. н. с. Л. Богданова подбра изцяло библиографията, необходима за разработването на фолклористичкия раздел в труда. На тези колеги благодаря от сърце.

[Previous] [Next]
[Back to Index]