РОДОПА ПРЕДИ ВЪСТАНИЕТО

През 1903 г. избухна въстанието в Македония и Одринско. Най-пламенен и масов характер то придоби в Битолския вилает — Македония и в Малкотърновско — Източна Тракия, Одринско. Що се отнася до Западна Тракия, тук с изключение на единични произшествия положението остана спокойно. По-голямо движение и напрегнатост имаше само в Ахъчелебийско [1], дето действуваха четири участъкови чети. Планинският характер на тая област и съседството й с България даваха по-сгодни условия за въоръжена борба.

В Ахъчелебийско организационните работи се движеха така, че да се отговори на солунското решение за въстание. Ние казахме, че и след закриването на Чепеларския пункт идеята за борба и освобождение не угасна в Ахъчелебийско. Вярно е, че от средата на 1902 г. до началото на 1903 г. тук нямаше никакви особени и шумни организационни прояви, но комитетският живот все пак съществуваше. Селските ръководители бяха на местата си. Налице бе и околийското ръководство, начело с Пею Шишманов, който преживя със стоическо спокойствие случилите се премеждия и остана непоклатим на своя пост. Той бе гранитният стълб на ахъчелебийската организация от основаването й до края, за която не престана да мисли и работи дори до освобождението и присъединяването през Балканската война на тоя откъснат край към земите на българската държава.

При настъпилото междуцарствие в организацията П. Шишманов не преустанови лични и писмени връзки с останалите ръководни лица и чрез своя авторитет се стремеше да крепи организационния ред, духа и надеждите за свобода, прибягвайки понякога, макар и неохотно, до заплашвания. Но да се наеме със задачи и мероприятия от по-широк размах, да направи по-крупни комитетски доставки, да извърши покушения върху живота на опълчили се и станали вредни за организацията работници или да наказва доносници и шпиони, не смееше да поеме отговорност. А освен това и не вярваше в изпълняемоста им поради липсата на здрави и надеждни сили, обрулени в миналото от турските власти при изредилите се афери. А за крупни доставки на оръжие не разполагаше с необходимите парични средства. Така че на него оставаше само да поддържа връзките с местните комитети, да води кореспонденция с комитетските върхове в Одрин, Пловдив и София, да съдействува за доставка и разпространение на нелегална литература и вестници или на лично негово доверие да се достави негде някакъв револвер, патрони и други съоръжения. Сам той схващаше тежкото си положение, ядосваше се, мъчеше се, но не се отчайваше. Той вярваше, че с търпението си, което отговаряше на неговия темперамент, ще победи, че колелото отново ще се завърти.

При това състояние на работите той считаше, че слабостта на организацията произлиза от липсата на районна чета, която да съдействува при изпълнението на комитетските решения и да подпомага агитаторската и организационната дейност. Ето защо той употреби немалко усилия да търси свои познати, които биха се съгласили да дойдат в Ахъчелебийско и да се ангажират с нелегална комитетска дейност и по такъв начин да съдействуват за повишаване жизнената сила на тамошната организация за набавяне на материали и за въоръжаване на населението. Той настояваше също и пред Одринския комитет за изпращането на такива подготвени лица. Изглежда, че в тия си постъпки до края на 1902 г. по едни или други причини той не бе постигнал положителни резултати. Затова се мъчеше да ръководи ахъчелебийския комитет с лицата, останали в пункта или намиращи се около него.

С Пею Шишманов ни свързваше не само обикновено добро познанство от общата ни през 1901 г. и по-рано задружна революционна дейност, но и едно искрено приятелство. На него, както и на мен по-рано, не му харесваха много от постъпките на заведущия чепеларския пункт В. Антонов. Ето защо връзките, които имахме помежду си, се запазиха и тогава, когато напуснах Гюмюрджинския окръг и се прехвърлих на работа в Малкотърновско.

През лятото на 1902 г. аз получих от него настоятелни покани да се откъсна от Малкотърновско и да се върна отново в Ахъчелебийския район. Той се оплакваше, че там работите мъчно се карат, че бил сам, че без нелегално тяло мъчно ще се поднови оживена дейност, че другите членове на организацията са разочаровани от миналия ред. Местните дейци търсеха помощ и подкрепа от организацията, но техните искания не бяха удовлетворени; срещу дадените в миналото стотици лири те не бяха получили нищо освен развалени кримки и празни обещания.

През зимата в началото на 1903 г. поканите му да отида в Ахъчелебийско станаха все по-настоятелни. Доколкото зная, такива покани е отправял и до други приятели, които се бяха оттеглили в различни селища на България. Той мислеше, "че навсякъде другаде по комитетските райони съществуваше достатъчно революционна местна интелигенция, която може сама да води организационните работи и затова ахъчелебийските млади и будни сили, пръснати из България, трябва да се върнат в родното си място и всички задружно да започнат енергична работа, за да се издигне тамошната организация на необходимата висота.

Тогава аз считах, че не принадлежа на себе си и му съобщих, че нямам нищо против неговите покани, стига това да се реши от Одринския окръжен комитет или от задграничното представителство на ВМОРО в София. Поради това той действуваше в казания смисъл пред двата по-горни института в София и Одрин. Това научих по-късно.

Към началото на февруари 1903 г. и Герджиков пристигна в аланкайрякския пункт с много момчета, с които се готвеше да влезе в Малкотърновско, за да поеме по-нататъшната подготовка на предстоящето въстание. Освен това той имаше задача да ръководи обучението на селските смъртни дружини. [2] Тогава аз получих от задграничното представителство на ВМОРО съобщение да разчистя всички сметки на пункта, да изплатя дълговете, направени за квартири, за закупка на оръжие или за други необходими неща. След това трябваше да предам на някой друг комитетски функционер склада в Аланкайряк [3], Бургаско, с всички пушки и материали и да замина за София, за да получа ново назначение. Досещах се, че се отнася за Ахъчелебийско. Приключих с неизплатените задължения и изплатих всички сметки. На 12 февруари предадох склада, по споразумение с войводата Георги Кондолов, на четника Йордан Георгиев, родом от Малко Търново, сега зъболекар в с. Русокастро. Дотогава завеждащ склада бе Черньо Ив. Чернев от Аланкайряк. Той съхраняваше и раздаваше с разрешение на районния организатор пушки, патрони и други материали. Спряхме се на Йордан Георгиев, защото той беше болничав, страдаше от малария, измъчваше се при движението на четата, та имаше нужда известно време да прекара уседнал живот до възстановяването на здравето си. Той бе и най-интелигентен между четниците ни.

За да свърша всичко по предаването и отчитането си, аз трябваше пътем да се отбивам в Бургас, Айтос, Карнобат и Ямбол, отгдето по-бързо и по-евтино се набавяха необходимите неща за поддържане на четата, като аптечни материали, навуща, пушки, патрони, които се намираха на износна цена в македоно-одринските дружества или частни лица. В Айтос се срещнах с Тота Дончева, която до интернирането й от Преглед беше секретарка на К. Антонов и която след отстраняването й в родния й град през есента беше получила назначение за учителка в гр. Айтос. При тая си обиколка, която трая няколко дни, окончателно приключих всички висящи сметки и съществуващи въпроси по задълженията на Малкотърновския комитет и един вид се простих с пребиваването си в тоя край.

Трябва да изтъкна че, нямам причини да бъда недоволен от пребиваването си и дейността си в Малкотърновско. Моята работа сигурно има своите слаби страни, защото никое човешко дело не е безгрешно. Но едно, което не може да се оспори, то е, че цялата година се движих в Малкотърновско, обиколих всички селища в района, някои по два и три пъти, за да изпълня своята длъжност, и при все това не се яви никакво разногласие или разправии със селяните или между мен и войводата Кондолов, или останалите другари четници. Аз тогава бях на 25 годишна възраст, почти един от най-младите в четата. Освен това не по-малко важно е да се изтъкне, че в продължение на толкова време не се случи никакво издайничество в района, което да вплете четата в непредвидени схватки с турските войскови части. Не стана никаква афера освен аферата във връзка с убийството на чорбаджията Анегности от Малко Търново. Тогава организацията загуби енергичния околийски ръководител Райко Петров и дългогодишния куриер Войно Роянов, които бяха арестувани и после съдени от Одринския съд. Общо взето, провалът бе ограничен.

Смятам, че съм успял да предам накратко събитията от това време и положените от Вътрешната организация усилия през 1902 г. за подготовката на Преображенското въстание в Одринско пред самите врати на столицата на залязващата турска държава.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1.  Бившата Смолянска околия.

2. Съставени от легални дейци, организирани временно, в даден момент със специална задача в помощ на четите.

3. А сега Ясна поляна.