ПРИГОТОВЛЕНИЕ

Целта на хъшовете. Нашата вяра в успеха на делото. Нашата цел. Прокламацията. Обед на местността "Табакария". Пренасяне на нашите вещи и оръжия. На бариерата. В Гюргево. В Петрошан. Нашето оръжие. Стегнахме се за към Дунава.

Аз се спрех в Букурещ, където Караджата и Хаджи Димитър деятелно работеха за една преминаване в Турция. Въодушевлението беше голямо и приготовлението макар и тежко, но под енергията на двамата юнаци вървеше и не се спираше. Разбира се, че недостатък имаше от всичко, и от средства, пък и от хора. Не всеки се решаваше, пък и не за всякого беше то работа. Сведенията от България, кой знае как и чрез кого добити, говореха в полза на предприетото дело. Едно поддигане на народа против тиранина се считаше за възможно още при появяването на бунтовниците от Румъния. Цената на хъшовете веднага се дигна. А ние, които виждахме и усещахме това, държахме се твърде тежко, опъвахме мустаци и си придавахме по-голяма важност. Разбира се, че мнозина от нас си позволяваха някои и други безчинства, но румънската полиция беше доста снизходителна, а много волности към наши някои българи ни се прощаваха или даже никак не се забелязваха.

Приготовляваха се две чети: едната под воеводството на Хаджи Димитър, а другата - под това на Стефан Караджата. Двете тия чети се предполагаше да тръгнат заедно, да преминат Дунава и щом стигнат Стара планина, да се разделят и да се упътят по две направления. Няма нужда да се казва, че целта на тия ети беше да дадат сигнал, за да въстане народът против турските золуми, против турските злоупотребления, против турската власт и въобще, да поиска един свободен и по-честит човешки живот. Ние искахме свобода и правдиниза народа и мислехме, че ще ги извоюваме. Даже нещо повече: на себе си с таква важност гледахме, на малката сила, що имахме, такова значение придавахме, щото предполагахме че Турция ще затрепери, че се разкапе - толкоз голяма беше нашата вчра в успеха на делото. И по мое мнение последствията, които видяхме, оправдават тая наша вяра, макар това утвърждание и да се вижда на някои парадоксално. Хайдушките чети не посбутаха ли народа да огледа себе си и да подири защита от всички нанесени му пакости в себе си? Четите на Караджата и Хаджи Димитър не прокламираха ли исканията и нуждите на българския народ и не засвидетелствуваха ли, че народът е готов с най-скъпи жертви да извоюва правата си? Тия чети не са ли поне нравствено съдействували и повлияли за вдигането на въстанието по-после, резултатът на което бе освобождението на България? Разбира се, че за нашето освобождение трябва да се взимат под внимание и други фактори, като например Руско-турската война и пр., но за да можеше да стане тва, трябваше народът ни да прояви своето национално съзнание, а това направиха най-добре четити на Хаджи Димитър и Стефан Караджата, въстанието [53], а също и нашата периодическа преса тогава.

Целта прочее беше патриотична, чсна и определена: тя е формулирана и в прокламацията, която нашите войводи отпечатаха още в Букурещ и която ние замъкнахме със себе си, за да я пръснем из Българско. Ето съдържанието на тая прокламация:

"Братя българи!
Теглилата, причинение на нас от турското правителство, станах вече несносни. То, вместо да облекчава нашето състояние, от ден на ден го прави по-нетърпимо; от всичко това няма друго спасение, освен да станем и с оръжие в ръка да дирим своите права и свободи.
Ето ние ви показахме пресвят пример за това, като се хващаме за оръжие: след. последвайте ни, ще бъдете достойни потомци на нашите славни прадеди: Крума, Бориса, Симеона и др., които никак не търпят чуждото срамно и низко за человека иго.
Не надявайте се никому да дойде да ви освободи седящи със сгънати ръце! Не слушайте ничии съвети, а само и само надеждата ви да бъде основана на вашите юнашки ръце, защото те са истински и верни ваши приятели и помощници, които ще ви помогнат и избавят.
Братя! Времето е дошло и ни вика да си дирим нашите права. Нека го послушаме и се покажем пред света народ, достоен за свобода.
На всякого, бил от каква и да е народност, па и на самия турчин, седящ мирно, ще бъде почетена както: честта му, имота му, тъй също и неговата вяра, намерението ни е да изгоним несносното злоупотребление и да си добием народните права и свободата.
Братя, златогривий лъв реве из балкана и ни вика! Нека всички се притечем под неговия препорец и съгласно с едни уста извикаме: "Свобода или смърт!"

- Скоро ще ви видя, доколко ще може да изпълните и това малкото, що е писано. Три- четири думи са доста за нас: "Свобода или смърт", или "За вяра и независимост" - това е всичко, що можем да кажем сега. Делата ни нека говорят повече.

Денът за тръгване още не беше окончателно определен, но наставленията се даваха и ние се стягахме. В един прекрасен ден, струва ми се беше към края на месец юни, като се приготвиха момчетата, казаха ни да се съберем на мястото "Табакария", при Букурещ, където дойдоха и войводите. Там се даде един богат обед на всичките юнаци, които щяха да прехвърлят Дунава. Това беше едно импозантно тържество, което още повече наелектризира момчетата и още по-въздигна святостта на делото пред нашите очи поне. Там присъствуваха всичките юнаци, мнозина българи и пр., даже и румънски комисари. Приказваха повече войводите и другите дошли там българи, а на нас момчетата сърцата ни тупаха все по-силно и по-силно, но устата ни немееха и повечето от нас през всичкото време мълчаха. Тържеството беше като официално изпращане на момчетата, то беше едно последно сбогом от ония, на които беше присърце нашето дело и които не можеха да не се интересуват с нашата съдба, следователно то беше в същото време погребално тържество, не където се пие за здраве и живот, а за упокоение душите на мъртвите. Думите: "Хайде, живо и здраво, да се видим пак", "На здраве, момчета! В свободна България да се срещнем живи и здрави" и пр., се повтаряха при всяко повдигане на ашите и долетяваха някак си бодливо, тъжно до ушите ни. Ние, юнаците, които играехме ролята на овце, обречени да идем на касапницата, за които се сипеха толкоз благопожелания и ни се желаеше живот и здраве от всички, що бяха дошли на "Табакария", държахме се весело, пихме доволно и се показвахме куражлии; но аз, а вярвам и другите да са си казали, всеки за себе си, че смъртта няма да го стигне, че той е по-юнак от всички, че най-сетне при най- неблагоприятен изход на делото, като се хване Стара планина, животът е почти сигурен в тия непроходими височини, в тия опасни урви, в тия гъсти гори и хайдушки скривалища. Като някой да ми казваше, че аз ще остна сдрая и жив, и аз вярвах в тая своя мисъл до глупост, та се излагах отпосле без страх навсякъде. Разбира се, че тая си мисъл аз държех повече на обстоятелството, че имах вече една дългогодишна практика и опитност да боравя с пушката и ножа, да се скитам по гори и планини, и винаги да оцелявам, да съм здрав и жив.

След обеда, привечер, трябваше да се тръгне вече. Аз, от четата на Стефан Караджата, и Стефан Топтанджията, [56] сливненец, от четата на хаджи Димитър, заедно с брата си на тоя последния, Тодор, [57] бяхме назначени да придружим колата, натоварена с оръжия и други потребности за четите. Три биволски или воловски кола бяха натоварени и ние тръгнахме за Гюргево, разбира се, в мръкнало. С нас дойде, придружен с един войник, до бариерата и капитанът Никола Македонеца, който беше дарил 30 пушки за четите и който беше на румънска служба. Като приближихме да излезем от Букурещ, той се спусна към бариерата и каза на хората, що бяха там, да пропуснат колата, които са били натоварени с военни предмети и които се пращат за Гюргево. Подир това влезе в бариерата и след минута, без да ми е известно какво прави той вътре, излезна, извика след нас на български: "На добър час, момчета, всичките мои благопожелания!"

Капитанът с войника си вероятно негов вестовой, се върна веднага назад, а ние взехме пътя за Гюргево. Цялата нощ вървехме и заранта рано стигнахме до Гюргево и се спряхме на керемедчийницата на Вълчо Казанлъклията, както ни беше за това поръчано от войводата. Момчетата, по 10-15 души наедно, някои пешком, други на кола, под голям секрет и като всевъзможни търговци и работници, пъплеха след нас. На другия ден в Гюргево товариха се още една кола с пексимет, та станаха четири кола, които прокарахме за Петрошан. [58] Забравих да кажа, че Караджата, комуто от всичко идеше отръки, по всичкия път от Букурещ до Петрошан беше поставил хора, които на нашия конвой показваха пътя и ни улесняваха във всичко, както и на другите момчета. До на другия ден вечерта се събраха всичките момчета в Петрошан, в мошията на един българин, [59] където се прибрахме в едни кошари. Оръжието, дрехите, пексиметът и други предмети стоварихме също там. След два дена от както се събраха момчетата, вечерта дойдоха яойяодите и ни наредиха да се обличаме в бунтовническото си облекло. От всички стани се захвана всно събличане на стари дрехи и обличане на нови, и мошията на добрия българин заприлича на турски хамам. Облекохме се ние, пък се облекоха и войводите. Всичко ставаше тихо и без глас, приготовлявахме се е благоговението на попове, които се обличат за литургия. По-рано войводите се бяха погрижили за каик и за мястото, откъдето ще трябва да се качим на каика и да минем отсреща. Въоръжихме се всички. Тогава оръжието още беше старо, нямаше още новите и практични пушки, които скоро след нашата тая работа излезоха. Поради това оръжието се състоеше, доколкото сега мога си спомня, от: чифтета, маджарски шишанета, 30-те румънски пушки, що подари капитанът Никола Македоняцът и други. Имаше и едни много дълги арнаутски пушки, но както те, тъй и всички други отгоре се пълнеха и бяха стара система, която след една-две години не беше вече в употребление. Войводите не носеха пушки, а само револвери и сабли.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

52. Окончателно Втора българска легия престанала да съществува към средата на юни 1868 г.

53. Става дума за Априлското въстание.

54. Прокламацията е била написана от Иван Касабов. Негово дело са също адресът до посланиците на великите сили (в които обяснява защо четата е преминала в България) и мемоарът до султана (с който се иска разрешение на българския въпрос по пътя на дуализма). И трите документа са издадени от името на Българското привременно правителство.

Известно е, че Иван Касабов е един от създателите на ТБЦК. След разпадането на ТЦБК през 1868 г. Касабов участвува в създаването на "Българско общество". Създадено в началото на юли 1868 г. и просъществувало до първите месеци на 1869 г., "Българско общество" се явява като наследник на ТБЦК и неговата дуалистична политика. За организирането и изпращането на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа спомага "Българско общество". С това може да се обясни фактът, че с мемоара до султана, издаден по време на преминаване на четата, се иска разрешение на българския въпрос по пътя на дуализма.

55. От 22 юли 1868 г. Прокламацията е публикувана и във в."Народност", (No 36, 28 юли 1868 г.).

56. Стефан Господинов (Хитрият, Топтанджията) от Сливен. Роден 1841 г., другар на Х. Димитър от ранно детство. Ходил с дружините на П. Хитов, Ж. Чернев, Илия Господинов, Тодор Харбов и други войводи. Стефан бил "силен, смел и юнак момък, пъргав и сърдечен, а при това и весел човек. С безбройните шеги, Стефан е развеселявал всичката дружина, в която чета е бил и в най-тежките часове. В опасни минути на сраженията той не е престанал да е духовит и хладнокръвен, и... се е хвърлил в бой в най-опасните места на сражението" (Поборник-опълченец, 1898, No 4-5-6, с. 21).

Включването на Стефан Господинов в групата, която е трябвало да пренесе оръжието показва, че той е един от най-доверените хора на войводите. Загинал е на сражението на Бузлуджа.

57. Тодро Николов Асенов е роден през 1843 г. в гр. Сливен. По-малък брат на Хаджи Димитър. Избран за касиер на четата. Ранен в битката при Канлъ-дере, той е оставен на лечение в колиби Дебели дял, Габровско, но след заминаване на четата бил убит. Тодор бил убит от овчаря Митьо от Шипка, който предал главата му на габровските власти. За края на Тодор Асенов вж. и бел. бел.256.

58. Село Петрушан, на около двадесет километра югозападно от Гюргево.

59. Мошията е била държана под наем от Михаил Хаджикостов Колони от Сливен. Михаил Колони се заселил в Букурещ през 1830 г., където завършил гръцка школа. Бивал е домашен учител на децата на румънския княз Гика, с които е посетил Атина, а след това и Париж. През 1848 г. с оръжие в ръце той е взел участие в революцията в Париж. Наскоро след това М. Колони се завърнал в Румъния и до Освобождението вземал дейно участие в живота на българската емиграция. Замогнал се, той проявявал широка благотворителност, като не един път спасявал от глад бедствуващи хъшове, подсигурявал им работа. След Освобождението е живял във Варна, на който град през 1881 г. е бил избран за кмет. Починал на 8 януари 1892 г.