Териториалното уголемяване на сръбската държава на юг довежда до присъединяване на нови земи, които са различни по етническата си структура, традиции на управление и икономическо развитие. Сръбското териториално разширение има подчертан завоевателен характер. Самите сръбски владетели несъмнено са имали чувството, че завладяват земи с несръбско население, чуждо на традициите на сръбската държава. Това е една от причините в изворите от сръбски произход още твърде отрано да се прави определена разлика между „сръбски земи” и земи, отнети от Византия и България, които били наричани или „гръцки земи”, или „Романия”. Това схващане за териториалната структура на сръбската държава било толкова дълбоко вкоренено, че дори и на включването на Зета в държавата на Неманичи било гледано като на завладяване на „гръцка земя” [39]. По времето на крал Милутин с тези понятия са “означавани съответно териториите на предмилутинова Сърбия и териториите, завладени след 1282 г. [40]. Изворите позволяват да се направи изводът, че термините „сръбска” и „гръц-
21
ка земя” (Романия) през този период нямат един и същ териториален смисъл. Границата между тях с развитието на експанзията на юг се премествала по посока на завоеванията. Така например за родоначалника на Неманичи — великия жупан Стефан Неман, „гръцки земи” били териториите по поречието на Лаба, около Липлян и др., а житиеписецът на крал Милутин включва вече Липлян и Призрен в „сръбската земя”, а в „гръцката” — Полог, Скопие и др. До средата на XIV век придобитите от сръбската държава земи на юг, включително и в Македония, нямали обособен статут и често били обозначавани с понятието „отечество”, което според сръбските средновековни схващания означава земи, над които сръбският владетел има върховна власт [41]. Към 1347—1348 г. присъединените към Сърбия нови земи са вече толкова обширни, че съставляват по-голяма част от държавната територия. Това налага извършването на административна реорганизация, в която „сръбските” и „гръцките” земи имали вече по-особено положение. Впрочем присъединяването на нови територии е отразено и в сръбската владетелска титулатура от това време.
Както сръбските, така и византийските извори от средата на XIV век недвусмислено показват, че малко след провъзгласяването на сръбското царство неговата територия била разделена на две части: „сръбска земя” (Сърбия) и „гръцка земя” (Романия). Северните дялове или „сръбската земя” била предоставена на наследника на цар Стефан Душан — крал Урош, а южните дялове — „гръцката земя” или „Романия” — на самия Душан. Никифор Григора отбелязва, че държавата била поделена между син и баща, като на крал Урош били дадени за управление „по обичая на трибалите” (сърбите — б.а.) земите до Дунав и Адриатика, а Стефан Душан запазил за себе си и управлявал „по ромейски обичай” земите и градовете до Христополските проходи [42]. Византийският историк несъмнено е бил сравнително добре информиран. Това показват няколко сръбски грамоти и други книжовни паметници от това време. Така например в грамотата на цар Стефан Душан от 1348 г., с която той потвърждава всички имоти на сръбския светогорски манастир Хилендар, се прави ясна разлика между поземлените владения в „Сърбия” и в „Романия” [43], а в договора на сръбския владетел с Дубровник От 20 септември 1349 г. се срещат изрази като „земя царска и кралева”, „властелин царев и кралев”, „търгове царски и кралски” и др. [44]. Разграничение между сръбска и гръцка земя се прави и в една приписка към четвероевангелие, писано по поръка на цар Стефан Душан в 1348 г. [45].
Проблемът за териториалната подялба на сръбското царство, отразена в изворите от средата на XIV век, многократно е бил обсъждан, като при това е намирал различни трактовки. Напоследък надделява схващането, че сръбското царство и след 1346 г. запазва административното си единство, израз на което е правото на Стефан Душан на върховна власт в него [46]. Какъвто и да е бил статутът на двете области в сръбското царство, самият факт на
22
тяхното неоспоримо съществуване показва, че новопридобитите земи не били инкорпорирани трайно в държавната структура на Сърбия. Това важи и за тези земи (например Северна Македония), където сръбската власт се задържа най-продължително време. Неуспехът да се създаде държавно единство се дължи както на нееднаквото икономическо развитие на отделните области [47], така и на етническите различия, тъй като в „Романия” живеели компактни маси българско, гръцко и албанско население. Впрочем това личи нагледно при очертаване на вътрешната граница межу „сръбските” и „гръцките” земи, което може да стане сравнително лесно чрез податките от споменатата вече Душанова грамота за манастира Хилендар [48]. В нея имотите на манастира са разпределени както в „сръбската”, така и в „гръцката земя” (Романия). Чрез тяхното локализиране може да се набележат най-крайните точки в южните дялове на Сърбия и по този начин да се очертае някъде по-точно, другаде приблизително вътрешната граница между двата дяла на сръбското царство. Според Хилендарската грамота от 1348 г. в „сръбската земя” влизали териториите по западните склонове на Шар планина, около Призрен и самия град, в Пилот, Горни и Долни Полог, Косово, Зета, Морава и Рашка. В „гръцката земя” (Романия) влизали областите около Скопие, Щип, р. Брегалница, Враня (вероятно по десния бряг на р. Българска Морава), Мрака и други земи далеч на юг. Следователно границата между “Сърбия” и „Романия” според грамотата от 1348 г. изглежда приблизително така: на северозапад тя започва вероятно някъде около днешната югославо-албанска граница, минава по югозападните склонове на Шар планина, достига на юг от Гостивар, завива на север от Скопие [49] и вероятно по склоновете на Скопска Черна гора достига на север от Враня. След това тя е следвала в общи линии посоката Враня — Радомир, но за съжаление по тази линия няма споменати имоти, които да позволят нейното по-точно очертаване (виж Карта № 2).
Определянето на границата между „Сърбия” и „Романия” посредством податки в официален документ от сръбската царска канцелария дава възможност да се направят редица важни заключения. Преди всичко трябва да се подчертае, че понятието „Романия” [50] има политически и административен, а не определен етнически смисъл. В тази област влизали освен югозападните български земи още и цяла Албания, Тесалия и Епир. От друга страна, в „сръбската земя” са били включени и земи, населени с българско население — например Долни и Горни Полог [51] и част от западните български краища. Интересно е да се отбележи, че в една приписка, съвременна на Хилендарската грамота, също се прави разграничение между „Сърбия” и „Романия”, но западните и северозападните български земи под сръбска власт са наречени „Загорие” [52]. Очевидно критерият, който е използуван при разделянето на сръбското царство на две големи области, не е чисто етнически.
23
Карта 2. Сърбия (сръбска земя) и Романия (гръцка земя) според грамотата
на манастира Хилендар от 1348 г.
24
На второ място трябва да се подчертае, че в понятието „гръцка земя” не са влизали само земи, отнети от Византия, а и такива, които са били в пределите и на българската държава. Така например манастирът „Св. Никола Мрачки”, който през 1347 r. c положителност е в българска територия [53], е поставен в „гръцката земя”. Неговото споменаване в сръбската грамота от 1348 г. не означава, че той и областта Мрака са се намирали в границите на Сърбия, тъй като грамотата е потвърдителна, а не дарствена. Според съществуващата в средновековието практика владетелят може да потвърждава и имоти, които не се намират в територията на неговата държава. Самата грамота от 1348 г. съвсем ясно демонстрира това обстоятелство. С нея Стефан Душан потвърждава не само Хилендарските имоти на българска територия, но и такива в Солун, който е бил под византийска власт.
Подялбата на сръбското царство намира отражение и във владетелската титулатура на цар Стефан Душан [54] и в църковната организация от средата на XIV век. Така например Злетовската епископия, основана между 1347—1350 г., била подчинена в църковно отношение на Скопската митрополия, а Положката епископия, основана приблизително по същото време — на Призренската митрополия [55].
Наскоро в научната литература бе изказана тезата, че след 1350—1351 г. границата между „Сърбия” и „Романия” била преместена на юг и в общи линии съвпаднала със сръбско-византийската граница по времето на крал Стефан Дечански [56]. Това схващане на съветския изследовател Е. П. Наумов се основава на иначе приемливата констатация, че в последните години от своето управление цар Стефан Душан предприел известни мерки за заздравяване властта си на юг, но аргументите, които се изтъкват в нейна подкрепа, не са убедителни. На първо място се посочва една грамота на сръбския цар от 1352—1353 г., с която той дарява на Сярския митрополит Яков манастира „Св. Никола” на р. Пчиня. Тази грамота била потвърдена и от крал Урош [57]. Тъй като областта около р. Пчиня според грамотата от 1348 г. спадала към „гръцката земя”, то потвърдителната грамота на крал Урош от 1352—1353 г. се тълкува в смисъл, че по време на нейното издаване тази област вече се намирала в земите, управлявани от Душановия наследник, или, с други думи, тя била вече в „сръбската земя”. За да се приеме този аргумент, е необходимо да се докаже, че в Душанова Сърбия е съществувала практиката съвладетелят да потвърждава грамоти на владетеля. Това обаче не може да се докаже, тъй като грамотата за Сярския митрополит Яков е единствен пример в това отношение. Известно е например, че цар Стефан Душан е издавал грамоти за имоти в „сръбската земя”, без те да са били потвърждавани от крал Урош, а самият Урош е нямал право да издава грамоти за земите, които били под негово управление [58].
25
Ясно е, че за потвърдителната му грамота от 1352—1353 г. трябва да се търси друго, и то съвсем конкретно обяснение [59]. Тук е достатъчен изводът, че тя не може да се използува като доказателство за разширяването на „сръбските земи” на юг след началото на 50-те години на XIV век [60].
Вторият аргумент на Е. П, Наумов, а именно създаването на Злетовската епископия и подчиняването й на Скопската митрополия, което събитие той датира в 1352—1353 г. [61] и което според него означава, че и Злетово било по това време в „сръбската земя”, не може да се приеме по две причини: първо, няма никакви основания да се твърди, че през 50-те години на XIV век Скопие и Скопската митрополия са били в „сръбската земя”, и, второ, грамотата за основаването на Злетовската епископия е била издадена не в 1352—1353 г., а в 1347—1350 г. [62]. С други думи, издаването на тази грамота не може да се свърже със събития, станали през 1350—1351 г. Тя е издадена или малко преди, или малко след Хилендарската грамота от 1348 г. Обстоятелството, че общата хилендарска грамота е запазена в препис от 60-те години на XIV век, още веднъж убедително показва, че поне до края на Душановото управление не е била правена промяна в териториалното разпределение между „сръбска” и „гръцка” земя.
След като бе изтъкнато, че югозападните български земи под сръбска власт през 40-те и началото на 50-те години на XIV век са включени в т. нар. „гръцка земя” или „Романия”, необходимо е да се обясни защо спрямо тези земи е бил употребяван подобен териториално-административен термин.
На първо място трябва да се изтъкне, че названието „гръцка земя” в смисъл територия, завоювана от Византия, има стари традиции в Неманичка Сърбия и се появява още в зората на нейното съществуване. Както бе вече изтъкнато, експанзията на сръбската държава в югозападните български земи се осъществява във време, когато те са в границите на Византия. Но примерът с манастира „Св. Никола Мрачки” и областта Мрака показва, че в „гръцката земя” са били включвани и земи под властта на българския цар. Освен това сръбските владетели добре са съзнавали, че земите в Македония, преди да бъдат византийски, са били в границите на България. Красноречив пример за това е хрисовулът на Стефан Душан от 1335 г. за манастира „Трескавец” край Прилеп. В него се казва, че преди сръбското настаняване тази област била под скиптъра на „гръцките и българските царе” [63]. На пръв поглед като че ли се получава едно разминаване между традиция и действителност и това обстоятелство естествено се нуждае от известни пояснения.
През втората четвърт на XIV век и особено след 1346 г. понятието „гръцка земя” придобива освен териториално още и символично значение. Пак според една стара традиция в сръбската държава царското достойнство се е свързало с гърците (фактиче-
26
ски с византийската империя). В една своя грамота от 1198—1199 г. великият жупан Стефан Неман подчертава, че „премилостивият Бог утвърди за гърците царе, а за унгарците — крале” [64]. Затова в процеса на подготовка за провъзгласяване на сръбското царство и особено след това, названията „гърци” и „гръцка земя” имат вече пряко отношение към царското достойнство на сръбския владетел и служат за издигане на международния му престиж [65].
В същото време титулатурата на сръбските владетели от XIV век, която отразява сбито териториалния развой на държавата, а в някои случаи и нейния етнически състав [66], позволява да се погледне на нещата и откъм чисто реалната им страна. В титлите освен традиционните названия „гърци” и „Романия” твърде често се срещат и названията „българи” и „България”. Още в 1319 г. крал Милутин в един надпис от католическата църква в Бари се величае като „Урош, крал на Рашка, Дукля, Албания, на България и цялото Поморие”. Названията „българи” и „България” се срещат често и в титлите на Стефан Душан, особено след неговите големи завоевания в Централна, Югоизточна и Южна Македония. В една грамота за манастира„Пантократор” в Дечани от 1343—1345 г. сръбският владетел се е подписал като „Стефан, в Христа бога верен крал на всички сръбски и поморски земи и на гръцките и българските предели”. По същото време в писмо до венецианския дож Андрей Дандоло Стефан Душан се титулува като владетел на Сърбия, Дукля, Хум, Зета, Албания, поморските земи и на „немалка част от Българското царство”. Подобни примери има много и за периода след обявяването на царството. По различни поводи и с различни модификации сръбският цар се подписва или изтъква и като владетел на българи или българска земя. По този начин самият Стефан Душан дава ясно да се разбере, че е съзнавал българския етнически характер на земите в Македония [67]. Впрочем за това има достатъчно сведения и в други извори от сръбски и византийски произход. В известната своя грамота за Скопския манастир „Св. Георги Бързи” от 1299—1300 г. крал Милутин, дарявайки на манастира имоти в околността на Скопие, изрично забранява на „сърби, власи или българи” да влизат в манастирското землище [68]. В Душановата грамота за манастира „Св. Никола” във Враня (1343—1345 г.) от множеството споменати парици на манастира само един е отбелязан изрично като сърбин [69]. Когато през 1326 г. известният византийски историк и полихистор Никифор Григора минава през Струмица като участник във византийското пратеничество до сръбския крал Стефан Дечански, той специално изтъква: „Повечето от тукашните стари жители са от ония мизи (българи — б. а.), които живеят в съседство с нас” [70].
С други думи, независимо от включването на по-голямата част от югозападните български земи в административно-териториалното понятие „Романия” или „гръцка земя” и сръбските владетели, и други техни съвременници от първата половина на XVI век са
27
гледали на тях като на земи, в които основната маса население е българско. И това схващане не се променя независимо от продължителния период на сръбска власт в тях.
,
a само 
.