Югозападните български земи през XIV век
Христо Матанов

II. Разпадането на сръбското царство и югозападните български земи (1355—1371)
 

2. От царство към княжества
 

Краят на 50-те и началото на 60-те години на XIV век бележат нов етап в политическото развитие на югозападните български земи. Този нов етап се обуславя от почти едновременното възникване на значителни по територия и политическо влияние феодални княжества в онези земи, където през втората половина на 50-те години се създават благоприятни условия за това — в Южна и Югоизточна Македония.

В „Янинската хроника” се казва, че по времето, когато цар Симеон Урош след битката при Ахелой утвърждавал своята власт в Епир и Тесалия, Радослав Хлапен предприел военен поход в Тесалия, проникнал дълбоко на юг и завзел крепостта Дамасис. Цар Симеон Урош бил принуден да търси мирно разрешение на

70

конфликта. Тези събития според хрониката трябва да се отнесат в края на 1359 г. В резултат на преговори между двамата владетели било постигнато споразумение за женитба между заварения син на Хлапен — Тома Прелюбович, и дъщерята на цар Симеон Урош — Мария Ангелина. Крепостта Дамасис била върната на тесало-епирския владетел [74].

Във връзка с тези събития трябва да се даде отговор на няколко въпроса. Първият засяга ролята на цар Урош и отношенията между него и Радослав Хлапен в края на 50-те години на XIV век. В изворите няма нито една податка, която да показва, че нападението срещу Тесалия било осъществено по внушение на сръбския владетел. Радослав Хлапен очевидно с следвал своите непосредствени интереси. В полза на едно такова твърдение могат да се приведат две обстоятелства. Преди всичко прави впечатление, че владетелят на Бер, Воден и Мариово не получава никаква дворцова титла, и то във време, когато сръбският цар в стремежа си да получи подкрепа от едрите феодали ги е раздавал с щедра ръка. На второ място, нападението на Хлапен срещу Тесалия става едва след победата на цар Урош в борбата за сръбския престол срещу своя съперник и сродник цар Симеон Урош. С други думи, по време на междуособната борба този феодал не сметнал за нужно активно да подкрепи законния Душанов наследник, а нападнал владенията на цар Симеон Урош едва след това, и то с единственото намерение да получи лична изгода. Освен това има всички основания да се смята, че женитбата на Тома Прелюбович и Мария Ангелина и връщането на крепостта Дамасис не са били единствените клаузи на споразумението между Радослав Хлапен и цар Симеон Урош. Със сигурност се знае, че в определен период град Костур е влизал във владенията на феодала от Южна Македония [75]. Ако търсим онова събитие, което позволило на Радослав Хлапен да включи Костур и Костурско в своето княжество, то това несъмнено е неговият поход в Тесалия и последвалото го споразумение със Симеон Урош. След като се оттегля в Северна Гърция и изгубва в борбата с цар Урош, за брата на Стефан Душан Костур вече няма стратегическо значение и той отстъпва града на своя съперник от 1359 г., който застрашава властта му в Тесалия. По този начим в ръцете на Радослав Хлапен се оказва цяла Южна Македония.

Както от „Янинската хроника”, така и от една грамота от архива на светогорския манастир „Лавра” („Св. Атанаскй”) се вижда, че в началото на 60-те години на XIV век завареният син на Хлапен — Тома Прелюбович, и неговата съпруга Мария Ангелина получили за управление град Воден и част от област Мариово [76]. Това е било осъществено пак в резултат на преговорите между Хлапен и цар Симеон Урош. Като управител на Воден и част от Мариово Тома Прелюбович вероятно се е намирал под сюзеренитета на владетеля на Бер и Костур.

71

Събитията от 1359—1360 г., в които централи фигура е феодалът Радослав Хлапен, бележат появата на ново феодално княжество в Южна Македония. То обхваща земите от Костур до Бер и Воден и на север до планините Селечка, Кожух и Паяк. Сръбският цар Урош очевидно е нямал възможност да реагира по съответния начин на обособяването на своя бивш васал. Той не конфискувал бащината на кесариса Ирина в Мариово и не направил опити да се намесва в събитията в Южна Македония от 1359—1360 г. От друга страна, новият самостоятелен владетел на Южна Македония, наскоро след като извоювал своята независимост, предприема редица мерки срещу някои от установените по Душаново време порядки. Така например Костурската епископия не била върната в диоцеза на Охридската архиепископия, а от 1364 г. има сигурни сведения, че Верската митрополия вече не е признавала църковната власт на печкия патриарх, а на Константинополската патриаршия [77]. Следователно Радослав Хлапен е бил първият самостоятелен владетел в Македония по това време, който извършил църковно помирение с Констинтинопол и премахнал схизмата, която тежала върху неговите земи от времето на Стефан Душан [78].

Приблизително по същото време или малко след като в Южна Македония се формира окончателно княжеството на Радослав Хлапен, и Югоизточна Македония отпада от сръбската държава. На едно заседание на църковния съд в Сяр от ноември 1360 г., чиито протоколи са запазени в архива на манастира „Хилендар”, някои от видните личности в града се споменават вече не като служители на цар Урош, а като „дворяни” на царица Елена [79]. Този документ е любопитен още и с това, че в него за пръв път формиращото се Сярско княжество е обозначено с термина  за разлика от Византия, която е  (царство), като по този начин се е наблягало на неговото обособено положение и спрямо Сърбия, и спрямо Византия. В една грамота от 1360—1361 г., с която цар Урош потвърждава дарове на царица Елена за манастира „Хилендар”, след подписа има бележка: „госпожа светата царица управлява сама в Сяр” [80]. От всички тези сведения може да се съди, че най-късно от ноември 1360 г. Сярската област вече има свой самостоятелен политически живот. Нейното откъсване от сръбската държава не става чрез открит конфликт със сръбския цар, а по-скоро е закономерен етап в процеса на разпадане на следдушанова Сърбия. Вероятно и след 1360—1361 г. сръбският владетел е смятал, че има право на върховна власт в Егейското крайбрежие, което дори до 1365 г. фигурира в титлата му под името „Източно Поморие” [81]. Но в документите, засягащи пряко Сярската област, неговото име след началото на 60-те години вече не се споменава: явно се е считало, че дори теоретично сръбският цар няма владетелски права в земите, управлявани от майка му — царица Елена. Периодът на нейното самостоятелно управление

72

в Сяр (1360—1365 г.) се характеризира с редица нововъведения в системата на управление, чрез които държавната структура на Сярското княжество придобива определен и специфичен облик. Въведена била византийската институция на „вселенските съдии” и „синклит” [82]. Владетелката на Сяр имала решаваща дума в работата на Сярската митрополия, решавала спорове между отделни свои феодали и заобиколена от своите най-близки помощници — нейни роднини и „дворяни” (икии), членове на новоучредения синклит, притежавала всички атрибути на независима владетелка [83]. Границите на нейното княжество с център Сяр не могат точно да се определят, но едно е напълно сигурно: още от 1360—1361 г. Сярското княжество има напълно изградена държавна структура и представлява добре уредена феодална държава, която още преди 1365 г. получава международно признание.

През пролетта или лятото на 1364 г. в Сяр пристига византийско църковно пратеничество начело с патриарх Калист — същия, който през 1351—1352 г. отлъчва цар Стефан Душан и сръбската църква поради неканоничното провъзгласяване на царството и Печката патриаршия. Поради продължаващата църковна схема мисията на патриарх Калист имала неофициален характер. Според Кантакузин целта на константинополския патриарх била да постигне споразумение с царица Елена за прекратяване на враждебните отношения между Византия и нейното княжество и за обща борба срещу османските пришълци в Тракия [84]. Такова споразумение било възможно само при положение, че се сложи край на църковния разкол, и затова тази чисто политическа задача била поверена на патриарх Калист. Контакузин съобщава, че царица Елена и „най-видните трибали” приели радушно византийските пратеници и „всички заедно решили, че трябва (да се организира) военен поход срещу варварите (османците — б. а.)” [85]. Но патриарх Калист не успял да осъществи докрай възложената му мисия, тъй като по време на престоя си в Сяр неочаквано се разболява и умира [86]. Целият епизод, отразяващ престоя на константинополския патриарх в Сяр и преговорите му с царица Елена, показва, че външната политика на Сярското княжество била напълно самостоятелна. Византийците все още по инерция или поради познатата им консервативност наричали Сярското княжество „Сърбия”, но по-детайлното вникване в изворовите податки сочи, че те търсели съдействието не на цар Урош, а на царица Елена с пълното съзнание, че тя сама определя насоките на външната си политика. Радушният прием, който тя оказва на патриарх Калист, свидетелствува, че не е била чужда на мисълта да сложи край на църковната схизма с византийската църква. В такъв случай се налага изводът, че тя се е съгласявала с византийската позиция по отношение на сръбската царска титла и Печката патриаршия. Показателно е, че от страна на цар Урош не била проявена никаква активност и инициатива за вдигане на

73

схизмата и това е напълно естествено: подобни действия биха означавали доброволно отказване от царското достойнство.

В останалите области на Македония през първата половина на 60-те години на XIV век има сведения, че властта на цар Урош все още е била признавана. Така например през 1361 г. кесарят Гъргур Голубич издигнал църквата „Св. Богородица Захълмска” в Охридско, а в ктиторския й надпис изрично е отбелязано, че това става „при царуването на цар Урош” [87].

В град Охрид продължавал да управлява наместникът от Душаново време севастократор Бранко Младенович заедно със синовете си Радохна, Гъргур и Вук. Те остават верни на цар Урош, а преди 1365 г. Бранко Младенович получава от него севастократорска титла [88] и разширяване на своята бащина в долината на р. Дреница [89]. След смъртта на охридския севастократор той е наследен от синовете му Гъргур и Вук, а най-големият му син Радохна се оттегля като монах в манастира „Хилендар”. Всички извори показват, че те също остават верни на сръбския цар. Той потвърждава техните дарове за манастира „Хилендар” и заедно с тях бил изобразен на фреските в църквата „Св. Богородица Перивлепта” в Охрид. Гъргур и Вук Бранковичи вероятно са получили от него и някакви титли, които поради лошото състояние на фреските и надписите в Охридската църква не могат да се установят [90].

Оскъдните данни, с които разполагаме, показват, че през този период цар Урош бил признаван за владетел в областта на Прилеп [91] и Скопие [92]. За другите части на Северна и Централна Македония сведенията от изворите позволяват само ретроспективна оценка на положението за периода 1360—1365 г. Може да се каже, че сръбският цар все още бил владетел на Северна, Централна и малка част от Югозападна Македония (Охридско). Но по всичко изглежда, че още в първата половина на 60-те години на XIV век реалната власт в тези земи постепенно преминавала в ръцете на бъдещия крал Вълкашин. Той и царица Елена очевидно били най-влиятелните личности в Македония през това половин десетилетие. Към тях директно се обръщали и пратениците на Дубровник, без да търсят посредничеството на сръбския владетел [93] (вж. карта № 3).

През първата половина на 60-те години на XIV век в югозападните български земи не само се появяват и укрепват първите значителни феодални княжества, но вече се забелязват и определени специфики на държавните им структури. Към края на този период сръбската царска канцелария издава последните си грамоти [94]. В онези земи на Македония, където през 1360—1365 г. властта на цар Урош все още била признавана, укрепва мощта на феодала Вълкашин, който именно по това време подготвя бързия политически възход на своята фамилия през следващите години.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


74.  78; D. Nicol, Meteora. The Rock Monasteries of Thessaly. London, 1963, p. 62; Б. Ферјанчић. Тесалија .... c. 242.

75. Тези сведения се съдържат в една грамота от 1385—1386 г., издадена от зета на Радослав Хлапен — Никола Балдовин Багаш. Виж А. П. Каждан. Два поздневизантийских акта из собрания П. И. Севастьанова. — ВВp., 2, 1949, с. 318 и сл.

76.  78—79; Lavra, III, № 146.

77. J. Darrouzes. Les Regestes. . . , V, № 2466.

78. Hr. Matanov. Radoslav Hlapen. . . , p. 75 sq.

79. Actes de Chilandar, I, No. 146, 88—91.

80. Ал. Соловјев. Повеље цара Уроша у Хиландарском архиву. — Богословље, 2, 1927, № 3, с. 290—291; Г. Острофрски. Серска област..., с. 5.

81. М. Динић. Српска владарска титула. . . , с. 11.

82. Actes d’Esphigmenou. Textes, edition diplomatique par J. Lefort. Paris, 1973, No. 27, 5—6. Г. Острогорски. Серска област. . . , c. 87; idem, Les juges generaux. . . , p. 257 sq.

83. Esph., No. 26; Вл. Мошин. Акти из светогорских архива. — Споменик САН, 91, 1939, с. 156—163; Г. Острогорски. Серска област. . ., с 127.

84. Cant., III, p. 361. За мисията на патриарх Калист се споменава и в един документ на патриарх Филотей Кокинос. Виж J. Darouzes. Les Regestes…, V, № 2501.

85. Cant., III, p. 861.

86. Ibidem. Според Кантакузин имало слухове, че той бил отровен от сърбите, които слухове той отхвърля с възмущение. Подробно за датата на смъртта на патриарх Калист виж

87. Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 55. Доказано бе, че Гъргур Голубич по произход е от Херцеговина. Виж Ђ. Сп. Радојичић, Ко је подигао манастир Заум? — ИПp., I, 1954, с. 44—46.

88. Б. Ферјанчић, Севастократори и кесари. . . , с. 260—261.

89. Законски споменици . . . , с. 441—442.

90. Ктиторските надписи виж у Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 39. За портретите в църквата „Св. Богородица Перивлепта” виж В. Ђурић, Византијске фреске. . . , с. 73 (с посочената литература).

91. Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 175.

92. Б. Цонев. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София. Т. I, C., 1910, № 88.

93. Monumenta Ragusina, Libri Reformationum, III, Zagrabiae, 1888, p. 100—102.

94. P. Михаљчић. Kpaj. . . , прилог.