Тази книга ще ми създаде (и не само вън от Франция) неумолимо неприятелство. Някои ще видят в нея атака, а други защита. Тя не е нито едното, нито другото.

Тя е само едно усилие да се изложи по възможност най-ясно и най-обективно - в най-критичния час от войната насам - това, което научих, което видях и което е. В никой момент на анкетата, чийто резултат изнасям тук, и от която някои части излязоха вече в "L'Oeuvre", "L'Echo de Paris" и "Je suis partout", не съм искал да се обявя за или против чехите и словаците, румънците или сърбите, за или против хърватите, македонците или унгарците.

Моята единствена цел е била да покажа докъде се е стигнало в едната половина на Европа четиринадесет години след несправедливия мир, и защо се е стигнало дотам, да посоча катастрофата, към която вървим, ако не се предпазим, и защо вървим натам.

Единственото нещо, което ме интересуваше, когато пътувах за Югославия, България, Унгария, Австрия; единствената грижа, която не ме напусна нито за момент, това са последиците от тази грешка, тази неправда, това престъпление, които заплашват сигурността и бъдещето на Франция.

Аз сведох и подчиних всичко на това и всеки изминал ден след моето завръщане, всяка проява на кризи, които следват една след друга и се умножават там от шест месеца, засилват чувството ми, че което казах в тези страници, трябва да се каже - и без съмнение, да се каже по-бързо и по-силно, отколкото аз го направих.

Това е всичко!

Аз претеглих всяка дума на писаното тук, проверих всичко на самото място в тази дълга обиколка - пета от войната насам - която ще ме води от Загреб до Скопие, от София до Белград, от Солун до Будапеща, от революционните организации до министерските кабинети на диктатурата. Най-малкият факт, най-малкото твърдение, всичко, което е изнесено - е видяно, установено от самия мен, и кой да е друг, отивайки там, където бях аз, би видял и установил същото.

Зная! Ще ми се намекне, именно, че съм посмял да го кажа, че съм вдигнал булото, прикриващо пиянството на Ньой ... Ако трябва всичко това да се направи отново, ще го направя! Човек няма правото, знаейки макар и частица от една истина, незнанието на която би могло да бъде фатално за близките му, да не я прогласи, каквото ще и да стане с този, който я прогласява.

Когато излязох от Македония, и бях дълбоко възмутен в достойнството си на свободен човек от гледките на зверство и робство, на които бях свидетел; когато д-р Трумбич в Загреб, след като ми изложи страданията и волята за възстание на неговите съотечественици - хървати ми казваше: "Изнесете всичко туй у вас, даже ако това бъде смъртната ми присъда!"; Когато установих на всяка крачка в Централна Европа какво направиха тази омраза, тази завист, тази алчност, това потъпкване на дадената дума, целият този разюздан империализъм, от мира, за който мъртвите от войната мечтаеха, агонизирайки, че той ще донесе на останалите живи малко повече правда и на децата им сигурност за утрешния ден, всеки път аз изнасях всичко пред отечеството си и мислех само за него.

Великите принципи? Чистата правда? Абсолютното право? Ужасните несправедливости?

Един милион и седемстотин хиляди французи паднаха, за да ги защитават и да ги премахнат...

Те умряха напразно

Четиринадесет години, откакто паднаха последните от тях, и в Европа, по-ръзкъсана и по-разстроена от когато и да било, бурни гърмежи се вдигат от всички страни към синовете на победителите, на които други - тези, които влязоха във войната само да обират труповете - превърнаха победата им в изпарения!

Защото поиска да освободи света, да насади ред, правда, уважение на правата на всеки, да даде на всички народности възможността да дишат и да се развиват свободно; защото нищо не знаеше след победата за делото, вършено в нейно име, нашата страна повдигна против себе си коалицията на всички народи, които мирът направи мъченици, мир, който трябваше да ги изцери и за който те държат Франция отговорна.

От всички страни, неудържимо, войната се връща...Тя се връща, защото мирните договори, там където имаше най-много поробени за освобождаване - в Дунавсата долина и на Балканския полуостров - създадоха повече неправда, безредие, произволи, отколкото унищожиха; защото техните висши и благородни формули послужиха, за да маскират най-низките апетити, най-подлите комбинации на грабителство и нечисти сметки.

Трябва да сте били там, където анкетирах - в тази населена с българи Македония, тръпнеща от безсилна ярост под бутуша, който я смазва; в това Хърватско, където хората, които са едни от най-просветените в Европа, са обрани, поробени, убивани от техните "расови братя"; в тази Унгария, която бе буквално разпъната в името на правдата - за да узнаете какво направиха известни хора, известни народи с пожертването на нашите мъртви.

Зная сега, че няма нищо по-отвратително от един потиснат, станал потисник!

Хората, които нарожиха в името на народите - победители условията на мира: Уилсън, Клеменсо, Лойд Джордж, Орландо - бяха убедени в правото си, бяха с чисти намерения, напълно добросъвестни. Никаква омраза не ги заслепяваше; никакъв дух на империализъм, никакво желание за хегемония. Те се помъчиха чистосърдечно да преустроят объркана Европа върху справедливи основи, където да стане възможно съществуването за в бъдеще в сигурност и съгласие и на най-малките националности.

"Правда и свобода!" - бяха казали те през войната.

Неприятелят бе сразен и те пожелаха договорите, които отстояваха победата, за да осигурят завинаги тържеството на тази свобода, на тази правда. Минаха четиринадесет години.

И вече сградата, която бяха издигнали върху най-благородните принципи, върху калта на свободата, на най-искреното и ревностно право, които са се срещнали досега, заплашва все по-опасно да се срути.

Лошите разрешения, грешките, саботажите изпъкват от всички страни. Архитектите бяха излъгани недостойно от свойте работници.

Делото на мира, който трябваше да убие войната, ускорява връщането и.

Унищожи се Австро-Унгария, смес от нееднакви народности, но в която никоя не потискаше другата и която беше едно от най-блестящите огнища на западната култура, за да се създадат три: Румъния, Чехословакия и Югославия, където малцинства с по-ниска цивилизация, но държащи силата, потискат зверски мнозинства с по-висока цивилизация, но безсилни.

Великите принципи за свободно определяне на народите, за запазване на религиозните, икономическите и културни права на етническите малцинства, провъзгласени и грижливо пазени у четирите велики съюзници, са безсрамно изнасилени в Централна Европа и Балканите от малките нации, които си поделиха плячките от Будапеща, София и Виена. Тези принципи са изнасилени повече, отколкото кога да е досега.

Покровителство на етническите малцинства? Признаване и поддържане на техните политически, икономически и културни права? Съблюдаване на гаранциите за правда и свобода, тържествено вписани в Сен-Жерменския договор и отредени да запазят победените от възможността за всяко потисничество, насилие или произволи от страна на техните нови господари?

Ще се види по-нататък какво стана с всичко това. За да се затрият формалните задължения, които бяха подписали, достатъчно беше за правителствата, на които те спъвахаимпериалистическите цели, да кръстят етническите малцинства "възвърнати сънародници". По този начин постъпи Сърбия в Македония спрямо българското население, което тя си присвой.

Друг път, позовавайки се на неприкосновеността на техния национален суверенитет, те чисто и просто отказаха да приложат в новите земи мерките, посочени в мирните договори. Такъв беше румънският метод спрямо унгарските и немските поданици в Трансилвания и Буковина, и чешкия спрямо словаците, рутените и унгарците.

Отричането от дадената клетва, създаването в "освободените земи" на един режим на крайно претопяване, в сравнение с който практикуваният от немците в Елзас и Лотарингия е правда и нежност - ето какво характеризира и бележи политиката, следвана вече четиринадесет години спрямо победените от тези, които Клеменсо, като ги видя на дело - много късно! - нарече "чакалите на нашата победа".

Никъде, в никой случай, и при никакви обстоятелства, от четиринадесет години насам, ни сърбите, ни чехите, ни румънците, не уважиха задълженията си.

Веднъж само: в адриатическите крайбрежия...Защото италианското население можеше да разчита на подкрепата на една силна страна, чиито граждани се считат солидарни като хора от една и съща нация. Но там пък онова, което беше невъзможно да се направи срещу хората, защото рискът би бил много голям, направи се срещу статуите.

Чуковете, които обезобразиха преди шест месеца каменните лъвове от Тражир, чупят и унищожават от четиринадесет години в Далмация, Словения, Сърбия всичко от миналото, което може да се разруши. Те не са един жест, те са една система.

Трианонският и Ньойският договор, като материализираха победата на Балканите и в Централна Европа, както я материализира Версайлският договор за останалата част на света, узакониха само укопацията на областите, която бяха извършили "малките съюзници", най-често незачитайки примирието (в частност това в Падуа).

Неправди, злоупотреби, изнасилвания, по-лоши от всичките други в миналото, се извършиха в полза на трите страни, чиито шефове, за да си поделят по-добре устанките от Унгария, България и Австрия, създадоха още в 1917г. един истински синдикат на интриги и апетити.

Едни на италианския и френския фронт проливаха кръвта си, други в официалните и редакционни зали на влиятелните вестници в Париж, Рим, Лондон, Вашингтон се биеха с пропагандни статии и чекови книжки.

Понеже можеха да си осигурят сред сред непосредствения антураж на господарите на конференцията (и най - вече между доверените хора на Уилсън и Клеменсо) умишлено слепи приятели, Пашич, Масарик, Бенеш и Братиану се подиграха с тях до такава степен, че ще се смее историята, като фалшифицираха картите и документите, служейки си - за да използват мира с мошеничество.

"Цялата документация, дадена ни от някои от нашите съюзници при сключването на мира" - писа Лойд Джордж през 1928г. - "беше лъжлива и фалшифицирана". Обвинението е страшно. Не му е дадена гласност. Не беше и възможно да му се даде.

От 1920г. истината крещи от всички страни за начинаещите, употребени от представителите на Прага, Букорещ и Белград, в Трианон, в Ньой и Сен-Жермен, за да изиграят шефовете на великите сили...с фантастичните статистики, с лъжите, които направиха от договорите това, което са те днес.

Ще се чете по-нататък историята на тази конвенция (подписана на 30 юни 1918г. в Питсбърг от Масарик, от името на временното чешко правителство) със словашките делегати, задълженията на която, като станаха веднъж господари на унгарска Словакия, масарик и приятелите му "отказаха цинично да уважат", понеже "договорът бил сключен през празничен ден, в разрез с американския закон, и по този начин бил анулиран и несъществуващ"...

Изречението, което поставих в кавички, е от самия г-н Масарик. Той го писа на стр. 220 на знаменитата си книга "The Making-of a State" (Създаването на една държава), подсмивайки се над глупаците, които бе изиграл и които се оказаха Орландо, Лойд Джордж, Уилсън и Клеменсо.

И действително, тези последните, пред деклърацията на подписалите питсбърския пакт словаци, че са съгласни да образуват с чехите една дуалистична държава, в която Словакия "ще има своя администрация, свой парламент, свой училища и съдилища, в които офциалният език ще бъде словашкият...", приложиха принципа на свободното определяне на народностите и "освободиха" словаците от Унгария. Оттогава чехите научиха словаците, които поискаха изпълнението на поетите ангажименти, какво значи да се вярва в "книжовните парцали".

Тази история, която би се понравила на Роберт Макер, прилича на друга: авантюрата, невероятна по цинизма си, с тази анкетна комисия, която бе натоварена от шефовете на съюзниците да провери на самото място, в Унгария, дали предложената от чешките делегати граница отговаря действително на истината и чиито членове - без знанието на Конференцията - бяха чехи.

С такива именно граници, предложени от такива хора, великите победители, чието незнание и доверчивост бяха поразителни, поделиха безапелационно земи и народи в Централна Европа и на Балканите! Благодарение на подобни изигравания 400 000-те сърби, заселени в унгарския Банат, "сърбизираха" - в името на правдата и чрез прилагане принципа на националностите - 600 000 унгарци и 400 000 немци; два милиона и половина румънци в Трансилвания "румънизираха" около три милиона нерумънци, от които две трети бяха унгарци; около шест милиона чехи станаха господари на повече от седем милиона нечехи, от които една пета бяха унгарци; и чрез простото твърдение на Пашич, че там са сърби, една страна, два пъти по-голяма от Белгия - Македония - и нейните два милиона и половина българи, бе дадена на Сърбия, която те мразеха и от която се отвращаваха.

От четиринадесет години - в Централна Европа и на Балканите, разкъсаните от произволни политически и неразумни икономически граници народности, смазвани от ново иго, сто пъти по-безмилостно от старото, искат по-добре усведомено пръвосъдие от тези Велики сили, чиито подписи в Ньой, Трианон и Сен-Жермен узакониха ангажиментите на техните съдружници сърби, румънци и чехи. От четиринадесет години, безпир, представителите на милион хора - които вчера бяха неприятели и които днес са се сдобрили в общото страдание, в общото желание да се освободят - изнасят лъжите и материалните грешки, които опорочиха договорите, изнасилването на правото, вършено в името на правдата, неправдите, вършени в името на истината.

В Англия, Съединените щати, Италия хърватските, македонските, словашките, унгарските протести намерихадълбок отглас. Силата на техните доводи, очевидността на техните оплаквания, станалата заслепителна известност на претърпените неправди създават горещи симпатии и силни защитници за тези, които искаха да се освободят след победата, и на които - забелязва се с учудване - в действителност се заздравиха веригите. Във всички страни, където е била пледирана тяхната кауза морално е спечелена.

Във Франция общественото мнение, незнаеики нищо за действителното положение, както в Дунавската долина и на Балканите, така и в цяла Европа, си остана със същите чувства, каквито имаше веднага след мира. Френското общество се чуди на промяната във възгледите - неразбираема за нея, защото я държат нарочно в незнание - станала у нейните вчерашни съюзници. Тя отдава на най-заинтересовани сметки новото поведение на съюзниците спрямо победените, които все пак бяха силно наказани преди четиринадесет години, и които са отправени днес симпатиите им. Когато вижда, че Италия твърди необходимостта от териториалното ревизиране на Централна Европа и Балканите и че англичаните я приемат, а и някои французи с тях, тя не разбира, тя се безпокои, дразни се, бои се от примка...

Чувам възражението: "Какво ни интересува всичко това? Какъв е нашият интерес да се месим в споровете сред чешките или румънските полета, на българо-югославската граница или в хърватските и далматински села, между хора, на които едва знаем името? Нека се справят помежду си! Глупаво ще е от наша страна, в часа, в които имаме повече от всякога нужда от нашите приятели чехи, румънци и югославяни, да се спречкаме заради тях." А глупаво е именно това да вярваме, че нашата безопасност, животът на нашите деца, даже бъдещето на нашата страна днес зависят наистина от Прага, Букурещ и Белград, както те искат да ни накарат да вярваме, прекалявайки с доверието, което им дават тези, които не знаят какви низки сметки и какво невежество се крият под думите на политиците, които говорят за невъзможността и за опасностите от една поправка.

Грешките, насилията, неправдите на трите държави, които ние създадохме и които ние продължаваме да подкрепяме от четиринадесет години с нашето влияние, с нашите пари, с нашия престиж - без да получим в отплата друго, освен илюзии за подкрепа - ще платим скъпо, ако продължаваме да ги браним, ние, които не сме замесени в нищо. Те са, които ни водят към катастрофи!

По вина на местни хора, които създадоха в Дунавската долина и на Балканския полуостров (за да задоволят мъстта си, апетитите си, амбициите си на империализъм и гордост) повече умраза между народите, отколкото кога да е досега в Европа; по вина на хора от Франция, които им помогнаха преди четиринадесет години и които още продължават да им помагат отричайки, въпреки очевидността, лъжите и насилието, които те използваха, никакъв траен и искрен мир не може да се създаде - войната се връща...Тя се връща, защото народът, които изтръгна победата - със страдания, с честност, с пролята кръв - нашият, френският, тъй наивен в своята безкрайна добросъвестност, не знае отговорностите, които се хвърлят върху него, не знае какво готвят другите около него, не знае какво говорят другите около него, не познава лъжите, на които той е жертва.

Той е пиян от софизмите на тези, в които вярва: политици, които предпочитат по-скоро да хвърлят Франция в нова война, отколкото да признаят, че са сгрешили; държавници, които живеят от експлоатиране на патриотизма, както техните поддръжници - от фабрикацията на топове; журналисти, за които единичната истина е тази, която носи ренти и медали.

Заслепено от една пропаганда, която е толкова по-опасна, защото се ползва у нас със съучастничеството на всички, чиято отговорност е ангажирана в делото на грешки и добросъвестност, извършено в Ньой и Трианон, френското обществено мнение смята за предизвикатели на нова война всички, които подчертават недъзите на договорите; на движението в полза на една ревизия на техните несправедливи постановления се гледа от него, като на маневра, отправена против съюзниците, които трябва да бъдат парализирани, и чрез тях - против самите нас. За него приемането на принципа за ревизия, даже ограничена, би значело да се унищожи с нашите собствени ръце плодът на тъй мъчната победа, би значело да се отслаби умишлено Франция. Не! Което е направено, е добре направено. Невъзможна е каквато и да е промяна на териториалните клаузи. Френски дълг е - в интерес на Франция и на мира - да се противопоставим неотклонно.

Ето какво твърдят в Парламента и в техните вестници хората, които забравят много бързо, че Франция дължи само на тях фалита на мира. Защото е недупостимо за надменността им да се поправят, с ясновидството на един Пол Бонкур, на един Даладие, за да се избегне войната, грешките на "невменяемост или непознаване", които те направиха. Ето как мислеше у нас довчера човекът от улицата. Ето от какво се учуди той преди няколко седмици - преди да е разбрал защо хората, натоварени да говорят от името на Франция, не отговориха на италианското предложение. Точно така се говореше, така се мислеше - преди ревизията им - и за финансовите клаузи на договорите. И те бяха - според същите политици - мъдри, отлични, неизменяеми, а стана с тях това, което знаете.

Увеличаващото се влияние на Мусолини в европейската политика, обяснението на притеглянето, което той упражнява върху победените, престижът, който даде на страната си, се дължат на това, че той първи в Европа посмя да признае основните недъзи на мира и да възгласи, че договорите "не са гробове, от които е забранено на победените да излязат."

Неразбираеми слова за французите, които не познават неправдите, извършени от натоварените да въдворят мира и правдите, които не познават страданията и надеждите, вълнуващи половина Европа, и които вървят с вързани очи, както през юли 1914г. към ужасни изненади, които ги чакат.

Не от към Рейн или Данциг ще изгрее, ще блесне злокобната зора. Непосредствената опасност е другаде - там, където бе през 1914г., и заради престъпната воля на същите хора, обзети от същия дух на насилие и лудост!

Ще прибавя само още една дума:

Фактите, които констатирах, думите, които ми се казаха, сцените, на които бях свидетел, описах тук - всичките, както ги видях и както ги чух - без да държа сметка за каквото и да е и за когото и да е. Всеки път, щом можех да изнеса, без да излагам на риск живота си, или свободата на моите информатори и името им, аз го правех.

Няма една дума, едно твърдение, един факт, един документ, една цифра в тази книга, които да не са верни - толкова верни, че никакво опровержение, било то най-официално или най-безочливо, да не намали стойността им.

[Previous] [Next]
[Back to Index]