XV

Добровени,
11 февруари

От две седмици насам Славко се вълнуваше. Окръжният комитет го тъкмеше за войвода в Ресенско. И той би вече заминал отдавна, но Марко се противеше — искаше да го задържи още някое време при себе си.

Неопределеността — ни тук, ни там — изчерпи търпението на другаря ми и той вчера настоя да замине същата вечер. Марко се раздразни и се умълча в своето кьоше.

Заедно със Славко предстоеше да замине каго старши негов четник и Темелко. Той и цариградските му другари Кице и Дине Клюсов останаха в нашата квартира, за да прекарат последния ден заедно.

Аз искрено завиждах на Славко, завиждах му, че може с готовност и без колебание да приеме предлаганото му място. Той е чакал с нетърпение тоя ден и сега се радваше на новия си чин. Аз участвувах в радостта му, макар че рискувах да изгубя най-близкия си другар, от когото през първите дни на четничеството можех, без да се смущавам, да приемам съвети и услуги. Радвах се още, че така бързо се разбива легендата, че даскалите били изобщо мекошави и мъчноприспособими към четнишкия живот. Методи Патчев само два месеца е ученичествувал преди мене при Марко и сега е баш войвода: прилепчани не могат да се нахвалят с него — ти знаеш много добре това. Славко пада малко бърз, непредпазлив и нетърпелив (тъкмо затова Марко искаше да го задържи още някое време при себе си), но той е предан, честолюбив, жаден за работа и ще стане добър войвода и добър нелегален началник на район — неизмеримо по-добър от преживелиците на харамийското време, които в края на краищата все си остават прости, своенравни, неизлечими от някои свои стари навици.

Прострени един до друг на чергата, ние цели два часа извиквахме шепнешком общите спомени, които ни свързват. Спомнихме си как подир кратковременно другаруване в Прилеп бидохме една заран събудени от полицейски тропот, задигнати и хвърлени в затвора. Спомнихме си — и ни напуши смях — за своите съгласувани лъжи, когато после ни изправиха и двамата пред началника на битолската полиция Аз му припомних своя повторен арест и му стиснах с бла-

98

годарност ръката за грижите, които той положи тогава за мене, а той ми припомни деня, когато полицейските нахълтаха в класната стая, прекъснаха урока му, откъснаха го от ученици и другари, за да го изпратят в Кичево, гдето прекара цяла година като затворник. И — каква игра на съдбата! — ето ни после пак заедно четници-ученици при Марко.

— Ти ще стоиш тук още някой месец, а после поискай си район, съседен на моя. И тогава често ще си устройваме срещи, ще се виждаме и ще си помагаме. Все едно че ще бъдем заедно — казваше ми той, решил тъй бързо за себе си, че и аз съм един от бъдещите интелигентни войводи.

Аз стиснах още по-силно ръката му, трепнал пред извиканата страшна съблазън.

— Знаеш ли що? За да си спомняш всеки ден за мене, аз ще ти оставя дрехите си — каза ми той, зарадван от щастливата си мисъл.

Съблякохме се веднага и двама. Аз в миг се преобразих в арнаутин-гега, нахлузих на главата си черния Славков калпак и се опасах с ножа му. Той надяна моята куртка. Вън от скъпия спомен аз печелех не само по-здрава и по-внушителна, но — което бе по-важно за мене — и съвършено чиста откъм паразити форма, каквато, разбира се, съвсем не беше моята. Славко отива в Битоля и там може лесно да се премени и изчисти.

Вечерта, когато всички другари се сбраха при нас, за да се простят с двамата пътници, моята арнаутска фигура ги изненада и разсмя.

Марко цял ден мълча, не размени дума, не погледна дори нашия пътник. На тръгване той предложи на Славко да остави пушката, понеже била собственост на един работник от Костурско, и да си избере друга между няколкото комитетски пушки, които се намират в Добровени.

Славко беше се привързал към своята дълга гръцка пушка. Цевта и машината й светеха винаги от чистота, лъщеше дори и прикладът. Не му се искаше да се раздели с нея. И той, като другите момчета, беше сраснал с илюзията, че пушката, тъй грижливо пазена и чистена от него, е по-хубава, по-щастлива и ще му услужи, когато дотрябва, по-вярно от всяка друга. И помоли да му се остави. Марко остана непреклонен. Славко настоя.

— Казах, пушката е костурска, частна и трябва да се върне на стопанина — отговори малко сопнато Марко.

99

— Можете да му изпратите друга обща пушка оттук. Нали е все пушка?

— Като е все пушка, остави нея и вземи друга, тукашна.

Славко кипна и захвърли пушката и патронташа пред войводата.

— Н`а, вземете си я? Ще отида в Битоля без пушка, само с револвер.

Марко позеленя, но не отвърна нищо.

Ние гледахме със стиснато сърце тая неприятна сцена. Поисках да се намеся в полза на другаря си. На негова страна, знаех, бяха и другите момчета. Но не сторих това. За пръв път заповедничеството и суровостта на Марко ме прободоха с ледени игли. Защо той не удовлетвори един тъй безобиден каприз на нашия Славко тъкмо сега, на раздяла?

Всички излязохме да изпроводим донейде двамата другари. Само Марко се не помръдна. Току-що прекрачили прага, аз посъветвах Славко да се върне и се сбогува с Марко. Той се поколеба, повърна се, но махна с ръка и тръгна пак. Низ пътя той поомекна и ако беше поне малко уверен, че не ще се натъкне на нов афронт, би се върнал за сбогом. Укротен съвсем вече, той ми пошепна:

— Добър е, предан е, но ей така се впроклетява понекога.

Аз се задължих да предам сбогома.

На прощаване се целунахме няколко пъти.

— Гледай да се не похарчиш скоро...

— Хем като се похарчиш, пиши...

— Не, аз ще чакам ти да ми се обадиш по-напред...

Тия груби излияния замряха на устните ни, задушени от дълбока тъга, когато двамата другари се изтръгнаха от обятията ни и закрачиха подир куриера.

Мълчаливо следяхме отдалечаващите им се сенки, докато съвсем потънаха в тъмнината.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]