Hristo Siljanov - Pisma i izpovedi..

Писма и изповеди на един четник, 1902 г.
Хр. Силянов

III

Екши су
1 януари 1902

Полунощ снощи ни завари на пътя между Пополжани и Екши су. На полето изпратихме старата година и посрещнахме новата.

Куриерът ни, един млад екшисуец, бе по-опитен и по-пъргав. С малко отклонения низ кози пътеки той държеше пътя и походът ни мина по-леко.

Напразно се мъча да си представя местата, през които минахме. Движех се като сомнамбул. Денят, който винаги ме е вълнувал и който крие за всяка възраст и особени трепети, ме завари на кръстопътя на моя живот. Примирен с всичко, което може да ми донесе утрешният ден, аз се ровя в миналото на своите двадесет и една изживени години.

Коледната радост и новогодишните подаръци сред домашния кът блясват като мигновена лъча в съзнанието и осветяват кроткия страдалчески лик на тая, която ме роди и от която познах най-чистата целувка.

Майка ми!

Жива ли е тя, или тъгува по безследно забягнал син? Проклина ли ме тя за безбройните страдания, които й причиних с умишленото си спотайване?

Ах, не. Тя няма сила да прокълне, неспособна е да ме укори дори. Тя само плаче и се моли сега за мене — аз виждам сълзите й. Само една утеха още й остава — сълзите...

Страните ми изведнъж пламват, очите ми се напълват със сълзи. Аз тъй отдавна не съм се просълзявал... Но сякаш ужасен пред внезапния спомен за извършено престъпление, напрягам всичките си волеви сили, за да се откъсна от тоя кошмар.

Защо са тия безсмислени вълнения? Нали сме отрекли всички интимни връзки и всички мечти за лично щастие? Нали победата, която удържа това отрицание, е мрачното величие и героизмът на нашата борба? И нали уж сме вече разрешили мъчителната дилема в полза на отрицанието?

И все пак... Мъчно се откъсва, Маня, оная част от веригата на живота, която съставя твоето минало. Душата ми не е станала tabula rasa, а е таблица, на която с огнени неизличими знаци са изрязани рой образи и преживявания, които през тая странна и самотна нощ предателски мамят душата ми и ме държат в плен.

Пред мене стои разтворената книга на живота ми и мимо волята си разгръщам нейните страници...

Ето новогодишните празненства в солунския пансион. Аз съм на импровизирана театрална сцена в ролята на някаква любовница слугиня. Появяването ми извиква бурен смях у ученици и гости. Те се смеят. Аз не издържам — смея се сам и салонът прогърмява от ръкопляскания... На сцената после декламирам с патос „Сред трупове неброени”. Доволен, чета в очите на публиката патриотически възторг. Лотарията. Аз печеля и другарите завистливо ме сърадват. Полунощ. Изреждат се на сцената директорът, класният ни наставник, учителите. Ние викаме ур-ра и ги дигаме на ръце. Най-демонстративно ръкоплещем на учителя по литература, Хр. Матов, защото той за голяма изненада на директора ни пожелава да посрещнем другата нова година на свобода.

Учители, другари, изпити, двойки по математика... безпричинна тъга и копнеж за именитост и слава... сърдечни трепети и безсънни нощи по дяволските очи и цъфналите

Стр. 23. ... t a b u l a r a s a (лат.) — чиста, ненаписана дъска.

н а й – д е м о н с т р а т и в н о р ъ к о п л е щ е м н а у ч и т е л я п о л и т е р а т у р а, Х р. М а т о в, з а щ о т о н и п о ж е л а в а д а п о с р е щ н е м д р у г а т а н о в а г о д и н а н а с в о б о д а ... — Христо Матов (1872—1922) е един от ръководителите на движението. За него Христо Силянов отбелязва, че е привлечен към организацията от Д. Груев през есента на 1894 г. Роден е в Струга, завършва филология в София и учителствува в Сяр. (Освободителните борби на Македония. Том I, Илинденското въстание, София, 1933 г., с. 42). Автор е на стихотворения и на серия от брошури върху тактиката на революционното движение. Заедно с Хр. Татарчев и други дейци на организацията е съден и изпратен на заточение в Подрумкале. Заточаването на тези ръководни дейци е повод за написването иа Яворовото стихотворение „Заточеници”, на един роман от френски автор и на други творби. След Илинденско-Преображенското въстание се опитва да обоснове принципите на дясното течение в организацията.

устни на оная малка мъчителка, която безумно залюбих, после безумно възненавидях и най-после великодушно простих.

Ето ме в ъгъла зад каменния зид на гимназиалния двор. Звънецът вече е ударил, но аз стоя на поста си. Останал сам в двора, броя секундите, поглеждам ту към прозорците на класната стая, ту пред мене — четвъртитото празно място, което тя ще прекоси, за да свие към вратата на девическата гимназия. Ах, пакостницата, тя пак е закъсняла! Тя винаги закъснява... Но ето от кьошето се задава къса рокличка. Тя е! Първият й поглед е отправен към моя пост. Тя ми се усмихва, машинално поднася ръка към русокосата си главица — колко мила е тя с тоя всекидневен жест на кокетство и на свян! — и веднага ускорява крачки и бързо, тичешком почти, прекосва празното място. Аз се впускам лудо нагоре и запъхтян, се втурвам в класната стая, едвам успял да изпреваря преподавателя.

Нима може всичко това да се забрави, Маня?

То е заровено някъде в душата, притиснато от тежък камък, който много рядко и много мъчно вече се приповдига. Над камъка като рой бръмчащи пчели се преплитат преживяванията на другия аз, на новия аз, на човека, който е разрешил (или мисли, че е разрешил) страшната дилема. Техният пресен спомен неусетно се слива с настоящето. Може би затова те се изреждат в паметта спокойно и бавно, без да парят сърцето, без да извикват сълзи.

Само две години, откак е сложен тежкият камък.

Двадесет и четирима младежи прекарваме в Битоля последната година на ученичеството. Повече от половината сме покръстени. Аз съм, разбира се, между тях. Аз съм даже от по-старите, от тия, които разпространяват между оглашените Ботевите съчинения, „Под игото”, „Записките” на Захари Стоянов и пр. и кръщават нови. Ние презираме всички мъдрости и науки заедно с ония от преподавателите, които не са кръстени. Колко по-високо стоим ние над тях! Те скъпят кожите си — страхливците! — и не искат да знаят за това, което подземно се готви против „кървавото и грешно царство” на султана. А ние сме посветени — покръстени. Ние знаем всичко. Ние четем запретени софийски вестници, дава ни се дори и местният хектографиран лист „На оръжие!” — четем го и правим агитация с него. А още няколко

Стр. 24. ... п р о т и в „к ъ р в а в о т о и г р е ш н о ц а р с т в о” н а с у л т а н а ... — преосмислен цитат из „Борба” на Ботев. С вплитането на подобни мотиви или фразеологизми Силянов често подчертава естествената приемственост между двата последователни етапа от националната ни революция.

... м е с т н и я т х е к т о г р а ф и р а н л и с т „Н а о р ъ ж и е” ... — списването на подобни революционни вестници става традиция в организационния живот на движението. Силянов разказва за получаването на подобен лист в четата на Марко Лерински. П. К. Яворов също преминава през тази школа на революционна журналистика. Той списва в нелегални условия вестника „Свобода или смърт”.

месеца, и аз ще пиша пламенни статии и стихотворения в тоя страшен и тайнствен лист!

Ние постоянно се срещаме с нашите учители. Ние сме техни другари. Отиваме у тях всяка неделя на гости, приказваме с тях на ти, пушим с тях, дори тъпчем табакерите си от техния тютюн. И сме горди, горди, че ни третират като зрели мъже, като революционери, съратници. Учебната година ще се търкулне скоро и ние ще бъдем тогава съвсем като тях: ще проповядваме на стари и млади опасното слово и ще ги кръщаваме, ще прераждаме чрез нашето презрение към опасността душите на робите.

Ние знаем, че революционер значи нещо като аскет, отрицател на всички удобства и на всяко лично щастие. Затова никой от нас няма да се ожени и да завърти дом и къща. Никой няма да напусне Македония, никой няма да отиде да продължи образованието си. Който се ожени или напусне Македония, или постъпи в университет, той ще бъде подлец, изменник. Македония не може да чака; тя не се нуждае от помощта на онези, които турят университетския диплом по-горе от борбата за нейната свобода; тя отблъсква и проклина онези, които я заменят с друга любовница. Нашият учител Даме Груев е за нас образец на самоотрекъл се за Македония жрец, въплъщение на революционния аскетизъм. Но защо другарят му Март се сгоди и ожени? Революционер, а се ожени! Пфу... Ние се сърдим на Груева, че ни съветва да се сдобием за всеки случай със зрелостно свидетелство. Така по-лесно щели сме да бъдем назначавани учители и да служим на делото, убеждава ни той. С матура или без матура, организацията ще съумее да се наложи на екзархия и на общини, за да ни изтръгне по едно какво да е учителско място — разсъждаваме и сме убедени ние.

Учениците на Игнатий Лойола не са били по-големи фанатици от нас. Ние сме готови да убием всеки непокръстен ученик, който е узнал за кръжока ни и е изплеснал негде нещо. Ние знаем, че целта оправдава средствата, затова разбиваме посред нощ сандъците на богатите ученици и задигаме току-що изпратената от бащите им пансионна такса. И горди от извършеното с успех благородно престъпление, внасяме няколко лири в окръжната комитетска каса. Груев е в недоумение: не смее да одобри постъпката ни, но не смее и да ни укори... А в пансиона е цяла олелия. Директорът

Стр. 25. ... н а ш и я т у ч и т е л Д а м е Г р у е в ... — за влиянието на апостола върху учениците си Силянов разказва по-подробно в очерка си „Даме Груев”, печатан във втората годишнина на „Летоструй. Календар на българите” от 1910 г., издаван в Солун, стр. 281—284. За първата среща с него той пише:

„Един ден аз, току-що покръстен, бях заведен от двама другари при тайнствения човек. Обзет от непонятен трепет, пристъпих прага на една вехта къща и се озовах в оскъдно мебелирана стая, в която обитаваше той. И аз видях най-сетне човека, който във въображението ми се рисуваше като необикновен, съвсем различен от другите хора. И бях обаян от неговото кротко и отривисто слово, което ми откри странните прелести на един светъл, нов за мене свят. Неговите малки живи очи гледаха втренчено, сякаш бяха прочели онова, що ставаше в душата ми. През цялото време от устните му не изчезна тънката иронична усмивка, която ме въздържаше от всякакви излияния. Излязох от тоя дом горд, пораснал, издигнат в собствените си очи.

Така омагьосани и пресъздадени са се чувствували всички след първата среща с Даме Груев.”

... о р г а н и з а ц и я т а щ е с ъ у м е е д а с е н а л о ж и н а е к з а р х и я и о б щ и н и, з а д а н и и з т р ъ г н е п о е д н о к а к в о д а е у ч и т е л с к о м я с т о — тъй като духовната власт над българското население в Македония и Одринско е била упражнявана от Българската екзархия, назначенията за учители в тези области са се осъществявали със специални разрешения на Екзархията (вж. в послеслова). В случай, когато Екзархията откаже назначението за някое крайно компрометирано пред турските власти лице, обикновено организацията е уреждала то да заеме място под чуждо име, с чужд паспорт — такъв е случаят с Михаил Герджиков, който учителствува в Битоля под името Тодор Луканов. Но всъщност тези назначения са били и форма на материална поддръжка за дейците на ВМОРО от страна на българската държава — без да бъдат обвинявани българските правителства, че поддържат размириците в европейските владения на Османската империя.

скимти, разпитва, заплашва с изключване. И с яда си ни доставя само удоволствие...

Ето ни пак в приготовления за първото истинско българско представление в Битоля. Тоя път ние ще дадем не безобидни, безпредметни за македонската театрална сцена пиеси, като Благородник, Женитба или Тлъстото кокалче. Сега ние ще дадем Гьотевия Егмонт. Всички наши учители, учителките от женското класно училище и други покръстени граждани са ангажирани в трескава работа. Учителите репетират с нас и наглеждат работените кулиси и сцена, а учителките шият нужните исторически костюми. Ние ще удивим всички други народности в града и с постановката, и с играта на пиесата и в същото време пред очите на официално поканените представители на властта и на турското просветно дело ще дадем на нашите българи зрелището на героичната борба за освобождение на един потиснат народ от чуждо иго. Нидерландците, които дигат глава против мрачното владичество на Филипа II, сме ние, македонците; испанците, против които се сражава Егмонт начело на въстаналите роби, са нашите собствени тирани — турците, — чиито висши битолски представители ще се възхищават от героините на пиесата и от нашата игра. Егмонт е пък безименният наш македонски Егмонт или Гарибалди, който в недалечно бъдеще ще ръководи разрушението на турското царство. Без никаква предварителна агитация всеки наш прост българин от Йенимаале и Баирмаале ще схване алегорията и ще се проникне от устроения апотеоз на свободата.

Аз съм много недоволен от нашия учител режисьор, който е намерил, че външността ми не е тъй внушителна, за да ми се даде ролята на главния герой. И завиждам на по-честития си другар Тале, който ще обере всичките лаври и ще обезсмърти името си между битолчани. Но нека. Нали общата велика цел ще се постигне!

През тая година на съзнателно закоравяване на душата аз махнах ръка на всички блянове за литературна слава. Насилствено почти убих в себе си и жаждата за четене. Ние вече не се ровим със Сандо в европейските литератури, не вербуваме симпатии между големите чужди поети и писатели. Без трепет разгръщаме всеки месец дори и списание Мисъл, гдето боравят нови литературни таланти. Когато като петокласник видях за пръв път напечатано свое стихотворение в Ученически другар, аз прекарах нощта в

една атмосфера от самодоволство и гордост. Аз отпразнувах своя дебют самозабравен от чутите през деня отзиви на другарите и предвкусвайки другото, още по-голямо тържество — когато новината гръмне и стигне до нейните уши. Колко бях суетен, дребнав и егоист тогава!

А в Битоля аз можах да се простя с тия детски бълнувания. Намерих дори в себе си сила да простя великодушно и на малката солунска мъчителка. И от всичко това се отърсих без злоба, без съжаление, без мисъл, че правя някаква жертва.

Моите другари, моите учители... Где са те сега?

Затворници, четници или труженици с двойно звание по градове и села — учители на децата и подземни рушители на турската държавна мощ. Това сме ние днес, подир една година. Новопоникнали стръкове на онова гигантско дърво, което расте и се разклонява не с години, а с дни и с часове, за да осени скоро цялата робска страна.

Славният прилепчанец Тале, главният герой от представлението, който дълго след това носи името Егмонт, започна новата си кариера като затворник в Битоля. Там той продължава да се калява под ръководството на Груева, нашия любим учител, а сега също затворник в Битоля. Бедният Тале! Два пъти лани го споходих в затвора. Колко му беше тежко, че започна като затворник, преди да е заработил!

Грамадният костурчанин Манол е по-малко честит от Тале — той няма другарството на Груева, а прави компания на арнаутските катили в Корчанския затвор.

Воденецът Бинов е още по-малко честит — той се е озовал отвъд Бяло море, в една малоазиатска крепост.

Малкият Пандо — Амебата — пък е изпреварил всички ни — нелегален с пушка на рамо.

А Александър Станоев? Милият, жизнерадостният, ангелски невинният Сандо, с чудната детска усмивка и с тънкия звънлив гласец? Пискалото... Така бях кръстил аз довереника на моите най-съкровени тайни, с когото четяхме, декламирахме и градяхме с чудна вяра кулите на своето бъдеще. Лани бяхме с него учители в два съседни района — аз в Прилеп, а той в с. Бегнище, Тиквешко. От него получих само две-три писма и едно бурканче мед — армаган. Писмата му бяха сухи, делови. В тях се говореше за куриери,

Стр. 27. К а т и л, к а т и л и н (разг. от тур.) — убиец, криминален престъпник.

четници, арести, а нищо за поезия и литература! Кога Сандо е успял да закоравее, да стане толкова сериозен? Аз копнеех за усмивката му, за пискливия му гласец, за припадъчните му другарски нежности, а писмата ми до него бяха също кратки, сухи, делови. Но в душата си съхранявах образа не на революционера и на ръководителя, а на нежния, пискливия другар от ученическата скамейка. В писмата, гдето се говори за организационни работи, няма място за излияния. Аз преглъщах топлите другарски думи, знаех, че ги преглъща и той. Само два месеца трая нашата преписка. Дойде тиквешката афера. Един ден научих, че Сандо стрелял, с револвер против офицера, предводител на потерята, а след това се гръмнал в главата. После в безсъзнание бил отнесен в болницата, после съден и осъден в Солун и заточен в Мала Азия заедно с Хр. Матов, Бинов и др.

Милият Сандо!

Казепов, Динев, Г. Христов-Червения Доктора и всички други са учители и ръководители.

Ето един випуск, с който нашите учители сигурно се гордеят. Само трима или четирима излязоха изменници — отидоха в София да следват.

Прекарали надве-натри изпитите, Доктора, Трифон и аз предприемаме едно смело пилигримство: тръгваме пеш на поклонение в столицата на свободната братска страна.

С всичките си сетива там ние ще почувствуваме свободата. Сгрени с нейния топлик, очаровани от въплътения й образ, ние ще се върнем подир два месеца, за да й се обречем в догробна служба. Така благочестивите хора се връщат от Божигроб, за да чакат после със спокойствие смъртта. Груев позволи и благослови нашия благочестив поход.

Прехвърлихме планини и поля, прекосваме от един до други край поробената родина, посрещани във всеки град от съученици и приятели, сякаш сме тръгнали да отнемем някакво златно руно.

Ето ни близо до границата. Задъхващи се повече от вълнение, отколкото от умора, бързаме по стръмния Девебаир. Още няколко минути, и ние сме на границата между робството и свободата. Въздъхнали дълбоко, озъртаме се плахо, обгръщаме с поглед прехвърлените безформени върхове и им изпращаме нашето сърдечно „довиждане”. Още пред очите на турската стража скриваме демонстративно фесовете

Стр. 28. Т и к в е ш к а т а а ф е р а — за тази „афера” Силянов пише в своята история: „В Тиквешко гонението произлезе от едновременното убийство на един турчин и един българин. Арестувани бяха в селата Неготино и Мързен-Ореовец 48, от които неколцина осъдени на смърт” (Освободителните борби на Македония, том I, стр. 110).

си и добили сякаш крила, впускаме се с песни по нанадолнището в обетованата земя.

Мисълта къде ще спим и какво ще ядем днес и утре, и всеки ден, не отне нищо от очарованието на свободата, цъфнала като разкошно цвете върху разчистено едновремешно бунище. Но съзнанието, че сме там само временни гости, не ни напуща ни минута. Ние сме като чужди в тая страна. Охолността и безгрижието на жителите й възбуждат у нас и радост, и завист, но не ни привличат и не ни изкушават. Ние всякога търсим само нашите среди — хората около комитета. Аз бързам да видя не Вазов, Михайловски, Величков, Славейков, запознаването с които бе моята мечта на петокласник, а Делчев, Сарафов, Гьорче Петров и техните най-близки сподвижници, оживели в сърцата ни. Те ни хвалят и ласкаят, че сме решени да се върнем. Те са откровени и пълни с внимание към нас. В наша чест се устрои и една незабравима екскурзия до Искъра, гдето опитахме силата на динамита и видяхме как се манипулира с него. Отначало се питахме: защо Делчев говори с такова презрение за опошляването на освободените? Но скоро почнахме да вникваме в смисъла на думите му и замечтахме за по-скорошно връщане.

Към края на август получихме учителски назначения в три различни края. На мене се падна вашият град.

Останалото знаеш. Връщането съвсем не бе тъй тържествено и весело, както отиването. Арестуван в Зибевче, на сръбската граница, аз стигнах в града ви под конвой. После два пъти в един месец поживях пак във вашия мръсен затвор, посетих за малко и битолския. Учителствуването бе тежък кръст, но той не ме смаза. Току-що се завърнах от Гърция, и сега ето ме пред мъчителната дилема...

В тая минута стари познати, мои съученици, Кузо, Чеков и други, са при нас и ни честитят Новата година.

Аз ги учудвам с „издръжливостта” и „куража” си, а дядо Яндре — с подмладения си вид. Всички са свикнали да считат гъстата безформена брада за неделима част от неговото лице и сега не могат да повярват на очите си, че пред тях е дядо Яндре. Нашият домакин е извадил пушката си, с която дру-

Стр. 29. ... Д е л ч е в, С а р а ф о в, Г ь о р ч е П е т р о в ... — това е времето, когато Борис Сарафов (1872—1907) е председател на Върховния комитет и действува в близко единение със задграничните представители на Вътрешната организация Гоце Делчев и Гьорче Петров. По-късно между двете организации избухват недоразумения, особено когато в ръководството на ВМОК взима връх групата на ген. Ив. Цончев.

гарят ми ето вече два часа обучава дошлите при нас младежи.

Приятелят Чеков ни донесе от най-старата си ракия и ни отрупа с разни рачели и сладки, специалитет на ешкисуйци.

Дядо Яндре пак зае мястото си до огнището. Неговото самочувствие е превъзходно.

Честита ни Нова година, Маня!

[Previous] [Next]
[Back to Index]