XXXIV

Над Църна,
16 май
 

Сърцето ми се къса от тъга, Маня. От час на час ме обзема бясна злоба против всички добровенци, които ме откъснаха от Пътеле и ме приковаха толкова дена за тия скали.

Кице е намерил гроба си на пътелейските лозя!

Стефо, преживял нещастието, е при нас. Почернял, изсъхнал, изпоцапан, той се намира още под кошмара на изпитания край Пътеле ужас. Ужасът и изнемогата са сковали езика му. Бавно и откъслечно той отговаря на въпросите ми и едвам сдържа сълзите си.

167

Повече от самата загуба на милия човек и другар ме мъчи жестокият незаслужен край, който му е орисала съдбата.
 

Ето го пред мене гиздав, юначен, несъкрушим. Той се вслушва и в най-малкото шумолене, взира се във всичко, което се мерне по пътя. Три дни вече той чака, а кехаята не се вестява. Защо тоя турчин тъкмо сега е престанал да се движи между Суровичево и Пътеле? Предугадил ли е нещо, или аллах му е изпратил болест, премеждие някакво, за да го спаси? Нетърпението на Кице расте. От час на час той се изправя непредпазливо, за да се взре хубаво в задалата се фигура.

Ето го! Най-сетне той е! Кехаята с още един спътник на коне. Те са вече минали засадата и препускайки бързо, отдалечили са се на около триста крачки. Калаузът пътелеец познава кехаята — виждал го е толкова пъти — и шепне:

— Той е! Той е!

Кице, изплашен, че жертвата може скоро да се скрие, зарадван, че моментът на подвига е ударил, дига пушката и без да я прикрепи добре на рамото си, отправя първия изстрел. Дори Стефо не е предупреден, за да бъде изстрелът двоен. Кехаята и другарят му, разбрали, че префучалият край ушите им куршум е отправен към тях, скачат от конете си, залягат и се прицелват по посока към опасността, Уверен, че е свалил врага, Кице веднага полита с изтеглен ятаган — нали той се заканваше да довърши отблизо жертвата си с ножа, който не е капризен като пушката, с ножа, който никога не лъже? Но мнимата жертва, заела вече позиция, посреща с куршуми налетелия рошав гяурин. Стреля и другарят му. Стефо, разбрал несполуката, присъединява се от своята позиция към стрелбата. Пуканицата дига на крак войската от Суровичево и заптиите от Пътеле — и едните, и другите са толкова близо.

Кога е загинал Кице? В самото начало ли, когато е налетял с ножа и опиянен от мисълта, че прибавя най-славния номер в списъка на подвизите си? Или е изнемогвал в продължителната отбрана срещу надошлата паплач, покрит с рани и кръв? Стефо нищо не знае. Отделен от другаря си, който бе литнал напред, отстъпвайки крачка по крачка, докато скрие дирята си от дебнещите го войници, той е слушал и след измъкването си от лозята същия усилен пукот. Чак
 
 

168

на другия ден той е научил от приютилите го колибари, че една войводска глава била тържествено занесена в Суровичево.
 

Така ли трябваше да умре Кице? Той изгоря в буйните пламъци на собствения си огън, стана жертва на вярата в своята изкусна стрелба. Делото край Пътеле далеч не беше целта, на която той беше посветил себе си. То беше мъничко, обикновено дело, в сполуката на което Кице не можеше ни минута да се съмнява. Нима той се самоотлъчи от живота на обикновените хора, нима той се мъчеше да бъде винаги пръв между първите и трепереше денонощно над въоръжението си само за главата на един турски кехая?

*

Тия болезнени мисли, скръбта и угризението, че се отдалечих от Пътеле заради убийството на най-лошия между добровенските младежи, бързо преминават.

Нещо страшно станало в Търсье подир сражението на Марковата чета! Това страшно вече ми е известно в най-главните си подробности.

Турците не са могли да простят на търсяни за укривателството на четата и за осемте дадени жертви. Отправената от всички страни войска не е заварила в Търсье четата, но е заварила домакините, които я бяха приютили, и всички други селяни. Имало е побоища, заливания с вряла вода, горене на човешки тела с нажежени железа, свестяване на примрели хора, за да бъдат подложени на нови мъки, докато признаят, че имат пушки, и ги предадат на властта. С десетки навързани търсяни били изпратени в Битоля. Всички ужаси, с които се е запечатала в паметта ми Винишката афера от 1898, бидоха опитани в Търсье и дадоха същия резултат: отнети са стотина пушки — повечето от пушките, които притежаваше най-добре въоръженото ни село в района.

Малцина търсяни устояли на изтезанията. Твърде малцина също са успели да избягат с пушките си.

Турците не помнят такова тържество в леринския край. Най-комитаджийското село извадено от строя! Най-върлите комитаджии обърнати в безоръжно изпоплашено стадо! Пушки, купени в Тесалия с пари от продадените ниви и

169

волове или събрани с черен труд, петак по петак, са минали в ръцете на тия, против които бяха предназначени. Колко скъпо са заплатени сложените в Търсье осем аскерски глави — мъничката наша победа в първото станало в района ни сблъскване с аскера!

А примерът на търсяни? Какъв отзвук ще намери той в нашите хора? Какво ще стане по другите села, ако и там турците рекат да употребят изпитаните вече средства?

И тъкмо сега иде несполуката в пътелейските лозя!

Клетият Кице! Аз нямам време да го оплача дори. Пушките на района, доставени със страшни рискове и кървав труд, са в опасност!

Буря се вие над главите на нашите живи хора! Кой ще мисли за умрелите?
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]