XXXVI

Попадийска планина,
20 юни
 

Непредизвестен или неполучил известието на Марко за решената екзекуция на Пътеле, аз преживях отдалеко събитията, които описах.

На 15 получих от подоколийския център Вощарани една, ден по-рано писана тревожна бележка, в която ми се казваше, че Марко е слязъл в Пътеле за твърде сериозна работа и че е нужно да се приближа и аз с четата си към същото село. Същия ден получих други две записки. Едната ми известяваше, че в Пътеле се завързало люто сражение, а другата ми предаваше пръснатия между вощарските турци слух, че в Пътеле паднали много комити, между които и Марко паша.

Вечерта прескочих в Сетино и събрах около себе си четиридесетина отббр селяни. Нощта мина в уреждане на пе-

175

торно увеличената чета и приготовления за път. Призори ни изпревари друга записка с известие, че Марко е загинал, но четата била спасена. Съсредоточването на войски продължавало и нашето отиване било вече ненужен риск.

На 16-и целия ден ние бяхме жертва на най-противоречиви слухове, които ме заставяха да меня всеки час решенията си: вътре в Пътеле се подкачило ново сражение... Марко не заминал, а се укрепил в една къща и се бие... Четата била вече далеко от Пътеле... Всички турци в околията тържествуват по случай убийството на Марко... Само от някои къщи в Пътеле въоръжени селяни и четници оказват още съпротивление...

Аз ту съживявах смътни надежди в душата си и замислях поход за Пътеле направо през планината, ту се убеждавах, че всичко е свършено.

На 17-и знаех със сигурност, че Марко е убит в Пътеле и вече погребан в Суровичево. От връх планината се чуваше далечен пукот, според някои — топовни гърмежи.

На 18-и изоставих съвсем плана за поход към Пътеле. И най-главоломният риск от наша страна няма да върне безвъзвратно загубеното — няма да съживи Марко. Появяването ни над Пътеле, без да се оправдава вече от една необходимост и без никаква вероятност да се постигнат определени благоприятни резултати, би могло да подложи на нови изпитни и без туй разстроената вече организация. И все пак ние трябва да направим нещо. Врагът тържествува, уверен, че е обезглавил и сломил организацията. Нужно е да му се даде да почувствува, че има работа с многоглаво чудовище, с хидра като лернейската, у която никнат по две глави вместо отсечена една. Това трябва да почувствуват и да потреперят и всички маловерници и малодушници, всички изменници, които са се поддали на заблуждението, че в Пътеле е погребано заедно с Марко и цялото народно дело.

Кому остава да помисли и да постигне тая велика задача, ако не на мене? Смъртта на Марко може ли да остане неотмъстена?

В главата ми се зароди мисълта за един ненадеен удар там, гдето тържествуващите врази съвсем не го очакват. Концентрираната в Пътеле войска скоро ще се пръсне по разни посоки, за да се върне всеки отряд там, отгдето е дошел. Аз ще наредя да се заследи някой от ония отряди,

176

които са дошли от Мориховско. Техният обратен път минава през недрата на Нидже, низ пусти и незалесени места. Унищожението на един такъв отряд ще бъде моят отговор за Пътеле!

Вчера се присъедини към нас един пътелеец, някой си Цильо. Избягал от Пътеле през нощта след дигането на обсадата, той ме осветли върху всичко. Пътелейската трагедия и краят на Дине Абдурамана ме пристрастиха още повече към замисления план. Същата вечер разпуснах част от хората и с двадесет и пет души напуснах Сетинско и се прехвърлих в Попадийската планина.

Не посветих никого в намеренията си. Дори в Лерин и Вощарани нищо не обадих. На услугите ми бяха само двамина сетинци, оставени да дебнат аскерските отделения, които трябва да прекосят Нидже. С хляб ни снабдява бай Ташо от Попадия. Той е с пушката си и не се дели от мене. Дирята ми е загубена за всички други.

Нашият подвиг ще гръмне изведнаж по цялата околия и още по-нататък, ще стресне изменниците, ще ободри разколебаните, ще внесе .известно облекчение у всички предани работници, които са потопени в скръб. И никой няма да ме осъди, че извърших всичко на своя глава: победители на свой ред ще бъдем ние, а нали „победителите не се съдят”?

Нагласих всичко и се успокоих.

Ами ако тия отряди не се завърнат през Нидже, а например през Битоля? Или ако случайно ги пропуснем? Цял настръхвах при тия въпроси, които от време на време си задавах. Нашето отсъствие от Пътеле ми тежи като грях, макар че стана въпреки желанието ми, по вина на зле стекли се обстоятелства. Струва ми се, че нямам право да се явя наново пред народа, без да съм направил нещо за пооко-питване на района и за отплата на враговете, които ни нанесоха толкова много удари и загуби. Аз мога да се явя пред хората само подир извършен подвиг. Само тогава ще мога да им кажа смело, право в очите:

— Нека прежалим жертвите! Да продължим делото на Марко, което е неумъртвимо, което сега ни зове на още по-дружна черна работа!

Двамата сетинци туриха най-после край на моите опасения. Те току-що ми доложиха:

— Една потеря от тридесет-четиридесет души утре ще прекоси Попадийската планина.

177

Най-после съдбата се усмихва и нам!

За да не се разгласява работата, аз няма да викам нови милиционери. Моите двадесет и пет души ми стигат.

Викнах настрана бай Ташо, открих му всичко и поисках да ми посочи най-удобното за засада място в неговата планина.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]