XL

Негованските лески,
30 юни
 

Денуваме в същите лески, на същото място, гдето неотдавна съдихме пленниците от Неокази. В бивака още има остатъци от тогавашното ни пребиваване — парцали, кокали, угарки. Възбудени от сбратимяването, ние тогава забравихме да разчистим мястото и да развалим легалата — да заличим следите от комитско бивакуване. Угарките са в такова множество, че бай Иван ги събра и напълни кутиите ни с тютюн, какъвто не успяхме да си вземем в Забърдени.

Весело и шумно беше тогава. Неведнаж аз ставах да наложа тишина. Сега сме презполовени и няма нужда от забележки, за да се мълчи. Цильо пътелеецът е часовой, а ние тримата, отдалечили се един от друг, сме се негласно уговорили да не нарушаваме мълчанието и никой да не смущава скръбната мисъл на другия.

От сутринта още аз съм прикован на старото си място. До мене стои непобутнато легалото на Кице. В ушите ми е неговата обична свирня: чистейки един по един патроните

204

си, той свиреше с уста все същото. Наистина ли няма вече да го чуя да свири, да го видя как весело подскача и разсмива с шегите си всички?... Подпрян на срещната леска, Коста от Неокази се пощеше. Мястото му сега е празно, но добрият неоказец с изгорялото лице все стои пред очите ми, съсредоточено наведен над своята работа. Недалеко от мене виждам като жив и Кръсте борешанеца с неговото сухо, бледо лице и дълги жълти мустаци. Както тогава, той реже с ножчето си залъци от резена хляб, който държи, и ги поднася към устата си...

На мястото, гдето стояха двамата пленници, сега седи умислен Стефо, изсъхнал, станал сякаш още по-мургав след преживените страдания.

Всичко е още тъй живо в паметта ми, всичко ми говори за онова, което е било, и това, което е.

Ние като че нямахме време да се натъжим по живите хора, които загинаха. Скръбта, по тях се сля в голямата скръб за загубите на общото дело. Отделните личности със своите физиономии, особени навици, достойнства и недостатъци и с оставените в нас впечатления потънаха в онова голямо безлично живо цяло, което врагът поиска със своите удари да умъртви. Имаше даже моменти — след търсьенската афера, — когато ние скърбяхме повече за отнетите пушки, отколкото за загиналите и за страданията на живите хора. Но умът се помири вече със загубите на делото и сега един по един се редят образите на ония, които, престанали да живеят за себе си, продължават да живеят за нас — в нашите души, гдето всеки от тях е запазил своето особено местице. Кице, Коста, Кръсте борешанецът, Ристо вощаранецът — всички тия хора, с които случаят ме събра, извикват в мене скръб не само защото бяха потребни на общото дело. По болката, която ни причинява споменът за тях, ние чувствуваме, че всеки от тях съставя по-голяма или по-малка частица от нашето собствено съществуване.

Болката с време ще се притъпи, но ще остане споменът и почитта към тях. Това важи само за нас, които сме другарували с тях, и за техните близки, които сега ги оплакват. Широката маса на народа не ще узнае никога техните имена. Левски, Караджата, Ботев не будят сега в нас съжаление с трагизма на своя преждевремен край, а само удивление и почит. В техните образи на великани се сливат и губят със стотици и хиляди непознати нам безименни борци, които

205

биха се наредили под борческите им знамена и принесли жертва, равноценна на тяхната: живота си. Така и имената на кицевци и кръстевци ще се слеят и изгубят във великанския образ на Марко — на големия човек, за чиято смърт случаят не ми даде да отмъстя.
 

С внезапността на метеор се яви той на нашето небе. Но както слънцето затъмнява по-малко ярките звезди и осветява тъмните планети, Марко поглъща вече в себе по-малките имена и живее в просветлените съзнания на робите.

Отгде и как се откъсна това чудно светило?

Повечето от четниците му го почитаха и му се бояха. Не всички бяха привързани към него с онова топло и възторжено чувство, което будеше у тях Делчев: Марковата аскетична строгост лишаваше живота им от ония забавления и леки увлечения, които биха могли да го направят по-разнообразен. У простите селяни имаше покрай почитта още обич и удивление към силния, самопожертвувалия се за благото им брат. Но интимният Марко, скритият в бореца човек остана и остава незнаен за всички, които дойдоха в съприкосновение с него.

Непълно изключение в това число съм аз. Не си правя илюзията, че съм прозрял в заключените кътчета на душата му — аз изобщо не вярвам, че някой може напълно да отгадае и разбере някого. Но аз между всички правя изключение в тоя смисъл, че със страстно желание се стремях да проникна в интимния човек, когото външната студенина и видимото безстрастие покриваха като с ледена кора. Кой знае... може би и аз бих останал с общото повърхностно впечатление за него, ако нашата дружба беше се скъсила още през втората или третата седмица и ако Марко ме държеше далече от себе си — както другите. Но от деня, когато изгубих Славко и трябваше по неволя да се сближа с другаря, който ми беше и началник, Марко взе да става по-друг към мене. Може би защото чувствуваше моята мълчалива почит и схващаше, че се прекланят пред неговата превъзхождаща борческа сила; може би защото харесваше у мене нежеланието да се представям за герой, какъвто и не съм; може би още защото нашите беседи внесоха известно приятно разнообразие в неговата пълна самота, Марко ме удостои с

206

една привързаност, в която не липсваше и обич. Само към моите физически слабости, само към моите природни вътрешни недостатъци, които не ми даваха да се издигна до висотата на истински борец, достигната от него и от други по-долни от него, той беше снизходителен, отстъпчив, мек. Само за мене у него се намираха понякога благи другарски думи, топло и доверчиво отнасяне.

Когато денувахме в планината, ние избирахме общо място, знаейки и двама, че не ще си пречим, ако някому се поиска мислено да се уедини. Когато пък се случеше да се приберем рано в село, ние, сърбайки от пръстените паници мориховски чай, си приказвахме шепнешком край огъня. Понякога приказвахме по цели два-три часа в полумрака на селските стаи и при хърканията на другарите. По-напред изчерпвахме темата за утрешната работа, после неусетно се отклонявахме и губехме в спомени от миналото.

Далечни, много далечни ми се струват сета тия неотдавнашни наши разговори. Марко тогава ставаше съвсем друг, лицето му губеше своята суровост и се озаряваше от тиха, приятна усмивка. Заразяван от мене, той се доближаваше и до по-интимни изповеди, но само се доближаваше. Аз не можех да изтръгна от него историята на детинството му. По-скоро от другите, отколкото от него зная, че като дете е овчарувал в Котленско. За образованието си също никога не ми е говорил. Не зная дали е свършил някой и друг гимназиален клас, но писмата, проповедта и беседата му издаваха доста голям естествен ум и значително самообразование. Зная също, че далече оттук, в някакво село, свито в пазвите на Котленския балкан, е оставил жена и невръстни деца. Много пъти се опитвах, но ни веднаж не успях да отключа устата му върху тая тема.

Повече обичаше той да си спомня за 1885 и 1895 година, а понякога и за живота си във войската. Той се е бил против сърбите на Сливница, а през въстанието в 1895 като знаменосец на една чета е участвувал в разни сражения и в изгарянето на Доспат.

Зная още, че Георги Иванов от Котленско, именуван във войската още и Геройски, си е прикачил — или са му прикачили — тук името Марко.

Скромен подофицер, добил образованието си в казармата, той имаше за отечеството и патриотизма концепция,

207

по-широка от тая на обикновените хора, чувство силно и дълбоко, ум, способен към обобщения. Въстанието от 1895 година, макар импровизирано и злополучно със своя видим резултат, имаше за Марко значението на пръв въоръжен протест на неосвободените българи — протест, който не ще заглъхне безответно, — а сегашното революционно движение у нас бе за него протест естествен и неизбежен, продължение на оная обща народна борба, която не се завърши с освобождението на България. Тая концепция и борческият темперамент го бяха завели в Доспат и на Сливница, те го бяха довели и в Леринско.

Тук Марко се яви зрял, напълно установен мъж, проникнат от съзнанието, че иде със свещена мисия. Неспособен вече на пречупване, той остана докрай склонен към казармена дисциплина, повелителен и суров. Но той имаше право да бъде строг към другите, защото беше най-строг към себе си. Той имаше право да иска от другите много, защото сам беше дал абсолютно всичко за народното дело. Презрял всички земни блага, за него имаше само една награда — сладостното чувство и гордостта на човека, който твори. Когато говореше за миналото, Марко нито намекваше за своята собствена роля в описваните събития. Личността му се губеше в общите описания. Но в провлечената си тиха реч той влагаше много душа. И във всеки разказ проглеждаше негова собствена философия върху фактите.

Спомням си с какво мрачно доволство ми описваше той изгарянето на голямото турско село Доспат в 1895 година. Гигантските езици се впивали в обагреното небе и доспатските турци, бягайки от пламналите си къщи, се натъквали на въстанишките ножове и куршуми... Но това не са ония ужасни тръпки на нечовешко наслаждение от вида на проливаната кръв, онова болно чувство, което многото убийства и озлоблението са присадили у някои наши четници и терористи и което се проявява в излишни удари, нанасяни върху умъртвените вече жертви, били те българи или турци. Аз видях Марка в двойното убийство на Попадия: той там изпълняваше твърдо, но не без вътрешно мъчение един жесток дълг. Злорадството му от Доспат се дължеше на необикновената ненавист към турците, вдъхновявана от вековното робство на племето ни и безпределна като страданието народно. Тая ненавист беше по-скоро расова, откол-

208

кото политическа. Тя беше и разумна, защото се основаваше върху една своеобразна и крайна философия — философията за зверската природа на турчина и за неговата неспособност да се очовечи.

Ето как разсъждаваше той:

Турчинът е човекоподобен звяр. Той се ражда коварен, насилник, кръволок. Всяко невръстно турче е един бъдещ мъчител на българите, а всяко туркинче — бъдеща производителка на кръвопийци и тирани. Затова да унищожаваш само мъжете, значи да унищожаваш листата на дървото и да оставяш читави корена и дънера му.

Изгарянето на Доспат извикваше във въображението му перспективата на бъдещата саморазправа: необятна кървава баня, в която ще бъде удавен целият турски род.

Веднаж пък разви такава теория върху героизма и страха:
Герой може да бъде само оня, който е успял да победи в себе си страха от смъртта. Физическата слабост или сила не играят решителна роля. Когато постигането на една цел е свързано с риск за живота, човек може да успее само ако е решил или да я постигне, или да умре. Защо българският войник победи на Сливница? Защото беше твърдо решен или да изтика неприятеля от земята си, или да умре. Най-после човек трябва да бъде смел още и поради това, че страхливостта не остава неразкрита, а когато се разкрие, тя може да накаже за през цял живот страхливеца. В 1885 година един капитан от страх се беше скрил в една слама. Измъкнаха го оттам жив, но после в армията остана докрай с прякора Сламката. Първо беше капитан Сламката, после стана майор Сламката. Да достигне един ден и генералски чин, пак ще му думат генерал Сламката.

Свободната родина на Хаджи Димитра откъсва от сърцето си и ни дарява най-скъпите свои рожби — ония, в които се е въплътила живата й тъга по нашето настояще, страдалческо като нейното минало. Марковци са най-благоуханните цветя от нейната пъстра градина. В тях се е преродила несломимата вяра на Левски, отекнало се е копнението на Ботева и е оживял немирният дух на Раковски.

Що от това, че новото слънце е огряло родните им балкани? Любовта и омразата им са по-широки от границите

209

на освободената родина и заливат с вълните си македонските поля, гдето още има робство на еднокръвни братя.

Колко ли наши хора — четници, ръководители, терористи, куриери, затворници, заточеници — щяха днес да бъдат кротки овчари, орачи, бакали, занаятчии — мирни граждани, — ако бяха родени в Котленско или Пловдивско! Робският живот ги засяга непосредствено, разумът им търси пътя на спасението и те неусетно се виждат завлечени от потока на революцията. Ония пък, които са оставили свободна родина, за да дойдат тук и подкрепят усилията ни, те носят вътре в себе си стихията на борбата — любовта и омразата на исполини. Те са истинските избраници на нацията. Аз познах отблизо само един от тия избраници: бледния, дрипавия, въшлясалия котленец, който загина в Пътеле.

Комитетски хора, които добре познавали някогашния знаменосец от 1895 година, се обърнали един ден към него и му казали:

— Иди там! Робите имат нужда от тебе!

Те му споменали Леринско, за което едва ли е бил чувал. И той дойде, както би отишел във всеки друг непознат край, обитаван от поробени българи. Народът в Леринско, сред който се яви, не знаеше за него нищо друго освен това, че е дошел от свободната братска страна, но повярва в него като в месия, който му сочи спасението, и тръгна подире му. Той се питаше: кой е този човек, който се яви между нас като паднал от небето? Марко няма ли презиме? Няма ли той жена, деца, майка, свои? Как само той не намери никога думи, за да се оплаче от студ, умора, изпитания? Защо той не желае да хвърли своите дрипи, когато ние можем да го позлатим?

Аз — най-близкият му човек — също се запитвах: няма ли и за него дилеми? Никаква ли трайна диря не са запечатали в душата му миналото, свободният живот, родствените връзки? Не се ли свива понякога и неговото сърце при спомена за рожбите му? От жестокост и безсърдечие ли той никога не им се обажда?

Ах, не, Марко не беше безсърдечен. Той беше винаги тъй внимателен към домочадията на Кице, Дине, Клюсов и Абдурамана. Той ги облекчаваше с парични помощи и позволяваше с готовност на тези четници да спят у дома си и да се повидят със своите, когато припадахме в селата им.

Той просто беше запретил на себе си и онова, което счи-

210

таше позволено за другите, защото искаше да принадлежи цял на общото дело. Нека за децата му се грижат, ако искат, комитетските хора в България. Нека жената и децата му се помирят с мисълта, че баща им безвъзвратно се е откъснал от тях.

Факир на освободителната идея, герой и мъченик на любовта и омразата си, той бе успял да вледени своето сърце за всички залъгалки на живота и да запази силата и горещината му цяла за народното дело.
 
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]