ДО ВЪСТАНИЕТО
 

IV. НА ПЪТ

Едно свещенодействие. — Прощален поглед към лагера. — Повалената бука. — Първите жертви. — Един революционер от типа на Марко Лерински. — Маджаров след Лозенградската афера.

На 18 юни заранта разпределихме временно хората си на десетина четици. В пълно въоръжение и наредени в кръг, присъствувахме на клетвения обред, извършен за непосветените в делото тридесетина наши другари. След тая церемония, която бе цяло свещенодействие, Мишел държа реч, като напомни на всички, че отиваме да предложим услугите си на населението вътре — не да го вкарваме тепърва в пътя на революцията, а само да го подкрепим. Защото то е организирано, въоръжено, има своите наредби, на които ние сме длъжни безропотно да се подчиняваме съгласно клетвата, която сме дали.

Стройната и величествена редица от стотина въоръжени млади хора се раздвижи. Почнаха прощаванията с неколцина приятели от Бургас, дошли да ни изпратят, и с някои селяни от Гергебунар, които бяха вече свикнали да гледат на нас като на свои съселяни. После поехме рида. За последен път хвърлих поглед към лагера. Само разхвърляните по поляната парцали и остатъци от провизии говореха за кипящия допреди малко живот. Едната бука лежеше повалена с цялата си грамадна снага на земята. Малка част от дънера стърчеше нагоре, със следите на немилостивите брадви, кои-

227

то в един миг на човешки каприз туриха край на нейния вековен живот. Да, преди няколко дена кандидатите бяха решили да увековечат пребиваването си в тая гостоприемна полянка, като повалят буката и построят от нея мост на реката. Но поваленият труп на буката, с години хранена и поена от майката земя, за да съедини двата бряга на реката и да образува проектирания възпоменателен мост, изискваше големи човешки усилия и упорито напрежение на мъжки мускули. А хубавото желание се оказа мимолетно и скоро се изпари. И остана грамадният труп да съхне повален на земята, догдето селските брадви го раздробят на части и го хвърлят в огъня. И вместо мост, ние оставихме тук спомена за едно жестоко убийство, за едно варварство.

Пътуването посред знойния ден под една тежест, по-голяма от 20 килограма, подир триседмичния заседнал живот, вървеше доста бавно и трудно по стръмното нанагорнище. Стана нужда по-нататък да се газят на няколко места води, да се изкачват ридища и да се прехвърлят долини. И по изплезените езици, по задъхванията и охканията скоро се убедих, че не само аз бях изнеженият от няколкомесечното безделие и скитане из софийските улици. Извървели бяхме толкова малко, а вече имаше два припадъка. Едно младо момче падна на пътя и като че ли изгуби съзнание. Също и един 50-годишен мъж, решен да посвети последните си старчески години на освободителната борба, биде изневерен от слабите си крака и на едно място спря, а от очите му едва ли не закапаха сълзи. И двамата бяха освободени от целия си товар и изпратени обратно в селото. (Митю побърза да замести своята рязана мартина с къса манлихера.)

Вечерта нощувахме при един яз, недалеч от село Текендже, а на другия ден бяхме вече под самата граница, на половин час от българския пограничен пост. Тук ни чакаше четата на Лазар Маджаров, от тридесетина души. Преди няколко дена те бяха минали от Лозенградско, за да се присъединят към нас и да се прехвърлят в Малкотърновско. Новите ни другари значително се различаваха от нас. Повечето от тях бяха присъединени към четала бежанци от Лозенградско, добродушни и прости. Въоръжението, дрехите им, всичко бе по-лошо от нашето.

Маджаров принадлежеше към ония наши ратници, които, завлечени от могъщата вълна на освободителната идея, забравят произхода си, родителите си и дори себе си. Със

228

смирението на самоотлъчили се от живота аскети те държат сляпо пътеката, в която тяхното време ги е тласкало, блъскат главите си в камъни и скали, падат и стават с еднакво спокойствие, догдето стигнат едно състояние на видимо безразличие. Под нестихващия вой на борбата те отвикват да търсят отговор на хиляди мъчителни питания, които по-рано са обръщали живота им в страшна загадка. Погълнати всецяло от грижата да създават хора и борци всред масата на своите прости и злочести съотечественици, неосвежаващи с нищо ново своите и без туй оскъдни знания, те са осмислили с борбата своето съществование. А себеотрицанието и самоизмъчването като че ли им доставя някаква непозната нам утеха и наслада.

По своето небрежно облекло Маджаров ми напомняше моя незабравим Марко войвода. Цървулите му, вечно скъсани, навущата недобре притегнати, панталоните и куртката изтрити съвършено. Но най-интересна бе неговата горна дреха, която той, въпреки нашите общи настоявания, отказваше да смени с нова. Пелерина по произход, цвета и формата й не беше вече възможно да се определят. При разпределянето на храната Маджаров, винаги последен, се задоволяваше с каквото му донесат, като че ли храната и облеклото не бяха две необходимост за тялото му, което той подлагаше на изпитанията на Марко, но без да притежава спартанската здравина на леринския факир: Маджаров вече страдаше от силен ревматизъм, а в дробовете си носеше зачатъците на друг, още по-опасен недъг.

Ненормалният живот и постоянните вълнения бяха създали у него много странни навици. Легнал по гръб и устремил безсмислен поглед в пространството, той оставаше тъй по цели часове и тогава околните като че ли не съществуваха за него. Заповедничество над себе си не можеше да търпи и от най-малкия повод понякога се дразнеше, готов да създаде скандал въпреки своето безгранично добродушие. Редът в четата му се поддържаше само благодарение на доверието и искрената привързаност на момчетата към него. Неговите стари познайници разправят, че в това състояние на нервност и залис той е изпаднал след недавнашните ужасни събития в района му — Лозенградско.

И наистина, имаше защо. Маджаров почна своето революционно поприще в Лозенградско. Тук той пръв пося семето на борбата, в която вложи нервите, кръвта и бля-

229

новете на най-хубавите си години и успя да създаде от тоя цветущ и богат български край един образцово организиран революционен район. Но Лозенградско се намира в съседство с Одрин и граничи с България. Турците държат сметка за това и дебнат случай, за да съсипят българската крепост в Лозенградско. Една незначителна случка им послужи за повод. На 18 април 1903 година при село Каракоч попада в ръцете им едно момче със спусък от кримкова пушка. Изтезавано да каже откъде го е взело, то посочва едно лице в село Коево. Селото е незабавно блокирано, селяните подложени на жестоки изтезания и мнозина арестувани. Избягаха зад граница осем души. Самото момче е убито. От Коево ужасите се прехвърлят във всички други села. В непълни два месеца имаше със стотини избити хора, със стотини пребити от бой и изтезания. Затворите в Одрин и Лозенград се изпълниха със селяни. Обхванато от ужас, останалото население почна масово да бяга в България. И така, още преди заминаването ни Лозенградско представляваше един разнебитен и разорен район [1].

Нто каква буря беше минала през главата на Маджарова и през Лозенградско. Отпреде ни бяха опустошенията, които тя направи в душата на нашия другар.

Можеше ли Маджаров да бъде сега друг?
 

1. Лозенградският район е един от най-страдалческите в Македония и Одринско. Над него се разразиха няколко афери.

Първата и една от най-съсипателните афери е тъй наречената (м. юли 1900 г.) Керемидчиоглува афера. Една чета изпратена от България плени в местността „Св. Фотида”, при с. Раклица, гръцкия лекар от Лозенград Костаки Керемидчиоглу и го освободи срещу откуп от 800 лири. Последвалите гонения и разкрития разстроиха Лозенградския и Бунархисарския район.

„Нека добре се запомни — казва в спомените си Хр. Настев (стр. 58—59) тогава ръководител в Бунархисар, — че срещу тези лири, които се донесоха в България, разори се цялата организация в един край, из който можеше да се съберат, ако беше нужно, не 800, а 10 000 лири. За 800 лири се хвърлиха безпощадно в затворите всички по-видни и събудени българи, някои от които са вече покойници от нанесените им побои. Българското население се лиши от своите интелигентни и ръководни сили, повечето от които бяха осъдени и изпратени в Паяскале, Синап и Акиякалеси, а други оставиха мило и драго и избягаха в България, за да се не върнат дълго време.” („Приноси към историята на въстаническото движение в Охридско” (1896–1903). Борбата в Бунархисарския район (с 13 образи). Съставил Ив. Пандалеев Орманджиев. Издава Тракийският върховен изпълнителен комитет. София, 1929, (стр. 152.)

230

*

На запад слънцето за последен път ни поздравляваше в българска земя със
своето залязваше сияние.

Аз си извадих бележника и записах:

„Още няколко часа и ние ще сме вече прекрачили границата на тая свободна, но не и блажена (във всеки случай гостоприемна) Българийка и ще се отзовем ние, щастливците, в нещастната страна. Да! Тук ни глождеше като червей угризението, задушаваше ни тая среда, а там, ако не направим роба щастлив, то поне ний ще се почувствуваме щастливи, защото ще бъдем на мястото си.”
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]