ДО ВЪСТАНИЕТО
 

IX. УРЕДБА НА ДРЕВНАТА СПАРТА

В царството на войводата Петър Ангелов. — Организацията. — Смъртни дружини. — Комуна. — Обирът. — Над Василико. — Въглищарите. — По стъпките на Индже войвода.

По крайбрежието имахме да извършим един патриотически обир, който ни се възложи от конгреса. Жертвата обаче още не беше набелязана. Компетентни местни хора предлагаха да пипнем директорите на Режията в Ениада, други — някакъв едър търговец, грък от Василико, а трети — един всеизвестен по богатствата си бей от мухаджирското село Потурнаково.

С тези предложения, но без никакъв определен план в главата, стигнахме в Пиргопуло. Това село, заедно със съседното село Блаца, образуваше участъка, или по-добре — царството на войводата Петър Ангелов. Да, царството. Пиргопуло, Блаца, Резово и Миджура, разположени във вид на неправилен четириъгълник по долното течение на големия приток Резвая, остават настрана от двата центъра Ахтопол и М. Търново. Жителите им рядко се сношават с останалото българско население в М. Търновско, а с турците от Ениада и гърците от Ахтопол поддържат само търговски връзки. Тям те продават своите дървени въглища, добивани по най-примитивен начин. Благодарение на тая изолираност нравите тук са запазили първобитната си простота. Срещат се и непокътнати обичаи, произходът на които се губи в най-отдалечено езическо време. Турски чиновници идват само когато се събира десятъкът и бегликът. Много рядко през годината припада случайно някое отделение войска. Турски зулуми хората почти не са виждали. Само върлуванията на прочути харамии допреди няколко години са оставили в паметта им спомени за насилия и грабежи.

В такава девствена почва сеячите на революционната идея хвърлиха преди година първите семена на организираната борба. Идеята се видя съблазнителна на селяните и те я възприеха скоро, но без да съзнават значението на тая решителна стъпка. Перспективите на близкото въстание не затрогваха тук сърцата така силно, както в Македония.
 
 

254

В разстояние само на една година четири села бяха наглед отлично организирани. Мъже, жени и деца бяха посветени в делото, смътно съзнаваха какво се готви и се подчиняваха сляпо на комитетските разпоредби [1].

Същата идилична картина представляваха повечето от малкотърновските села в навечерието на въстанието.

Както всички други села, и Пиргопуло имаше своята смъртна дружина: местна селска чета, съставена от въоръжени селски младежи, с местен войвода за непосредствен началник. Четата се намираше постоянно на лагер в планината, упражняваше се заедно с редовните четници, складираше храната и пр. В отсъствието на редовната чета, смъртната дружина се подчиняваше на селското ръководно тяло.

Младежите се упражняваха на пушка и се калеха за активна борба, а безоръжните селяни наглеждаха нивите и добитъка, които нямаха вече частни стопани, а принадлежеха на цялото село и на организацията. Всеки ден се жънеха узрелите нивя, не непременно от собствениците, без да се гледа кому принадлежат. Приготвената храна се носеше в складовете, като се отделяше от нея известна част за нуждаещите се селяни и за четниците. Сиромасите, а такива бяха повечето, не губеха, разбира се, нищо от гова. Наопаки, те се чувствуваха по-добре, много по-добре, отколкото преди, когато и късчето им земя, и малкото им добитък можеха да бъдат отнети от лихварите в Ахтопол и Ениада. Сега те заедно със скромния си имот принадлежеха на организацията и докато има храна за всички, ще има и за тях. Тоя нов строй не можеше, разбира се, да се харесва и на чорбаджиите, но те, било от страх, било от честолюбие, увлечение или срам, не изказваха никакво незадоволство. Само чорбаджийските жени сегиз-тогиз натяквали на своите победни комшийки: не ги било яд, че се складираше храната им за въстанието, а загдето се раздава и на по-бедните селяни.

Виждал съм в Македония райони по-добре подготвени
 

1. „Бързината в революционната агитация и подготовка беше характерна за Одринско казва А. Разбойников. — Тя обаче даде и своите слаби страни. Членовете останаха недостатъчно подготвени, което ги правеше несигурни, несамоотвержени. От друга страна, те бяха слаби в духа си, поради това възлагаха надеждата си на външна помощ — България или Русия — вместо на собствените си борчески сили” („Приноси”, кн. II, стр. 87).

255

от М. Търновския, за пръв път обаче сега виждах комуна. Да, в навечерието на въстанието М. Търновският район представляваше истинска комуна, която в боево и стопанско отношение напомняше древната спартанска уредба: имотите общи и всяко село има своя постоянен военен лагер — смъртна дружина, за издръжката на която се грижат другите селяни. Да се допусне след всичко това, че е предотвратима фаталната акция, не беше мислимо, макар че в М. Търновско до самия ден на въстанието положението остана нормално. Часът на саморазправата наближаваше неотстъпно, неумолимо, но на това гледаха с еднакво лекомислие както селяните, така и мнозинството от водителите.

*

Нашият план за обир се натъкваше на твърде големи мъчнотии и представляваше грамаден риск за организацията в цялото черноморско крайбрежие. При все това, убедени в необходимостта на акцията, една заран стигнахме, заедно С въоръжените сили на Петър Ангелов, над пристанището Ениада, където двама пиргопулци трябваше с измама да ни доведат избраната жертва — някакъв грък богаташ. В плана се предвиждаше и нападение с бомби на участъка и на Режията в Ениада — в случай че бъдем открити и изненадани от башибозука. Но понеже бяхме забелязани от едно турче овчарче, което не успяхме да заловим, както и поради една друга случайност, целият план се осуети и се върнахме в Пиргопуло. Петър Ангелов бе доволен, загдето обирът не стана в пределите на неговото „царство” и имаше защо: една афера пред самото въстание би разстроила съвсем организацията в тоя важен край.

Сега решихме да се прехвърлим към Василико и да хванем потурнаковския бей. Наоколо български села нямаше и не рискувахме да изложим на опасност наши хора. Отдалечихме се съвсем от територията на организацията и завързахме сношения с живущите около върховете Китката, Голеш и Копрец въглищари. Това бяха едни почернели и подивели почти всред странджанските самотии бедняци, македонци от Битолско, кротки и боязливи. Повечето от тях бяха непосветени в делото и за пръв път виждаха хора като нас. Скоро обаче се разбрахме, сродихме се съвършено и бедните хорица охотно почнаха да делят с нас оскъдния си

256

залък, а след няколко дни предложиха ни услугите си в предстоящия обир. От тях се научихме, че потурнаковският бей не се намира засега тук, а щял да се върне най-малко след десетина дена. Разположихме се тогава из тия самотни места и решихме да чакаме.

Тук ние се чувствувахме пълни господари и заживяхме чисто по харамийски. Въглищарите всяка вечер ни водеха от връх на връх в най-скритите места на тоя хайдушки балкан, където всеки кът пази по един спомен за Инджето и други върли харамии. Имай само приятелството на въглищарите, за да те снабдяват с храна, а природата сама ще ти даде всичко друго, за да се почувствуваш сам, свободен от хомота на всякакви хорски закони. Накъдето и да се обърнеш, все гора, гора. Гора и бистри, студени като лед потоци. А възкачиш ли се на някой връх, пред окото ти се открива двойна картина: от една страна зеленее море от китни букети гора, очертанията на която се сливат с далечната мъгла, а от друга разстила се необятната черноморска шир със своя злокобен покой. Посрещнете само веднъж зората в някой от тия върхове, и ще се почувствувате поети.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]