Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
Хр. Силянов
 

ДВАДЕСЕТ ДНИ СВОБОДА
 

V. В УЧАСТЪКА НА ГЕОРГИ КОНДОЛОВ

Акциите в Паспаловския участък. — Как загина Г. Кондолов. — Изложение от секретаря на войводата. — Самотен гроб. — Съдбата на Паскал Иванов.


На юг от Малко Търново се простираше участъкът на Георги Кондолов, който обхващаше селата: Мокрешово, Паспалово, Курудере, Едига и др. И по своето местоположение, и по въстаническите си сили — около 200 въоръжени хора — този участък беше един от най-важните и най-надеждните. В него имаше да се извършат през първата нощ три акции: да се скъсат телеграфните линии М. Търново — Дерекьой и Дерекьой — Лозенград; да се нападне и унищожи турското село Сазара, известно по кръвожадността и разбойнишкия дух на своите жители; да се разбие турският гарнизон в Паспалово. Първата акция се извърши от ку-

291

рудеренци, втората — от 75 души селяни, а третата — от 97 селяни и четници, предвождани от началника на участъка Георги Кондолов.

С Кондолов се запознах още в Бургас, а по-сетне до заминаването ни имах случай да го опозная по-отблизо в Гергебунар. Човек-планина. Куртка, панталони, цървули — всичко трябваше да се приготвя за него специална мярка [1]. Интересно беше в гергебунарския лагер да се гледат изправени един до друг Кондолов и малкият Митю: няколко митювци можеха да се вместят в херкулесовата снага на Кондолова. Всякога важен и мълчалив, Георги Кондолов — дядо Жечо, както го наричаше населението в Странджа — се чувствуваше горд със своето минало: войвода на доброволческа дружина в Кърджали през Сръбско-българската война и революционен деец в М. Търновско до въстанието.

Разчитайки на неговата опитност, конгресът на Петрова нива му повери тоя важен участък. Аз ще спра по-подробно върху станалото през първата нощ в Крндоловия участък, защото е много характерно за нашите нападателни действия изобщо, и после, защото в едно от нападенията намери своя гроб самият Георги Кондолов.

Ето как е описал тези акции Кондоловият секретар, гимназистът Паскал Иванов:
 

На 5 срещу 6, към полунощ, курудеренци пресекли телеграфната жица Малко Търново — Дерекьой на едно разстояние от 5 километра, в местността Капинадере до Студената вода.

За нападението на Сазара бяха определени 74 селяни. Разделени на три части, те нападнаха селото след полунощ, но съгледани от патрула, се видели принудени да спрат. Турците бързо заели позиции по камъните из самите улици на селото и открили дружен залпов огън. Много от нашите колибари ударили на бяг. Останалите залегнали, а други започнали да горят крайните къщи. До зори се продължавала престрелката, но нашите не могли да запалят повече от 6—7 къщи и два хармана

1. „С тоя грамаден мъж — разказва Григор Ив. Дяков — веднъж отидохме до Скеф и Извор през Мандренското езеро, като се условихме да носи през целия път само на едната ръка кошница с 10килограма съдържание. Басът бе издържан с успех; в един ден отидохме и се върнахме; аз бях на кон” („Приноси”, кн. III, стр. 6–7).

292

със снопи. Почнало се отстъпление и тогава паднал ранен въстаникът Георги Савов от Дриновци. Прибрали му само оръжието, а него оставили там, гдето е паднал. След оттеглянето на нашите турците веднага почнали да гасят пожара; тогава нашите от близкия връх, където се били прибрали, дали няколко залпа. Турци и кадъни се разбягали с писъци, като оставили няколко души мъртви. През деня сазарци натоварили всичката си покъщнина и се приготвили да бягат, но пристигналият вечерта аскер ги спрял. Гърците в Едига посрещнали с радост съселяните си българи и ги питали дали ще има помощ и от Мора (Гърция). На другата вечер гърците от това село секли с особено усърдие телеграфните стълбове между Дерекъой и Лозенград.

За нападението на паспаловския гарнизон бяхме определени 97 души. Щяхме да почнем в 7 1/2 часа по турски, като изгрее месецът, но гърмежите от Стоилово ни заставиха да побързаме. При все това аскерът успя да се приготви и разположен по къщите, ни посрещна със залпове. Престрелката ту се усилваше, ту отслабваше. Чуваше се нашето непрекъснато ура, а войводата ни Кондолов със своя гръмлив глас викаше към аскера: „Теслим олун бе, едепсизлер!” (Безсрамници, предайте се!) И веднага засвирваше нашият тръбач. Турците отвръщаха със своята тръба и с усилен огън. Милязиминът, докато се облече, три пъти си надявал панталоните наопаки и викал на аскера: „Кераталар, бен сизе демедим ми, бу паспалъларън иши дейлдир!” [1]

(Безобразници, не ви ли казвах аз, че тази работа не е на паспаловци!) Така се води сражението до сутринта, когато при нас се яви един въстаник и покани войводата да го разведе при позициите на селяните, защото някои били уж напуснати. Водачът спрял пред къщата на селския бакалин грък, откъдето се дали три изстрела и Кондолов паднал пронизан в корема. Предателят веднага получи заслуженото, но войводата не можеше вече да се държи на краката си и бяхме принудени да го пренесем на Паспаловска могила. Целия ден аз прекарах там с него и бях свидетел на неговите

1. Както и в други места, и тук турците бяха взели въстаниците селяни за редовна войска.

293

ужасни страдания, които се чувствувам безсилен да опиша. Целия ден той непрекъснато се гърчеше от болки, а коремът му постоянно се надуваше. При всяко усилване на болките той се обръщаше към мен и с умоляващ глас ми шепнеше: „Застреляй ме!...” Аз се въздържах и го утешавах, че скоро ще дойде Докторът, за когото бях изпратил куриери.

Привечер се събраха на могилата въстаниците от Паспалово и Мокрешово, но Доктора все още го нямаше. Войводата пожела да се види за сетен път обиколен от своите момчета. С разтреперан глас, прекъсван от страшните гърчения и болки, той каза на четата няколко прощални ободрителни думи и определи за свой наместник Иосифа. Никой вече не можеше да удържи сълзите си. Всички, навели глави, оплакваха милия си войвода.

След това той, спокоен вече, настоятелно ни замоли да турим край на мъките му. А лицето му все повече се изкривяваше от болки, коремът му се беше страшно подул и съзнанието му взе да се помрачава. Дълго време се колебахме, но най-после бяхме принудени да се покорим на молбите му!... [1]

Сутринта го погребахме на същата могила.

Умря той и потопи всички ни в неизразима скръб — не защото умря — ний всички тука ще умрем, — а защото умря незаслужено, случайно, в момента, когато ни беше най-необходим и когато беше в правото си да се наслади от плода на своите дългогодишни трудове и усилия. Доста време прекарах с тоя ратник за свобода, достатъчно проникнах в неговата душа и сърце и смея да кажа, че той напълно заслужи да кажем всички за него:

Умря сиромах за правда,
за правда и за свобода!...
 
 
Стр. 294.  У м р я  т о й  и  п о т о п и  в с и ч к и  н и  в  н е и з р а з и м а  с к р ъ б ...  — освен изложените съществуват още редица версии за смъртта на войводата Георги Кондолов, водени са и спорове. Най-пълно различните версии са изложени в книгата на Иван Орманджиев. „Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско” (1896—1903), I, „Георги Кондолов и дейността му в Странджанското въстание”, 1927 г.
1. Георги Стоянов Чепов, също четник на Кондолов и свидетел на неговата предсмъртна агония, казва:

„Поиска дори оръжие, да се застреля сам, щом ние не искаме да турим край на живота му, а го оставяме да се мъчи. Няколко пъти повтори: „Проклети бъдете, ако още ме мъчите!” По жребие застреля го Димитър Македончето. Войводата, както лежеше възнак, цял се вдигна, опирайки се на двете си ръце и петите, и падна мъртъв на земята. Куршумът мина през лявото му сляпо око. Така загина човекът, който с външността си бе ни внушил, че е въплощение на физическа сила, безстрашие и страх за врага” (.„Приноси”, кн. III, стр. 61).

294

През това време, когато войводата се мъчеше на балкана и ме молеше за смърт, нашите в Паспалово продължаваха обсадата. Един манафин, преоблечен в женски дрехи, сполучва да избяга в Малко Търново. [1]

Към обед пристигат оттам сто души аскер, помощ на обсадените. Но посрещнати от нашите, новите аскерлии бяха в четвърт час отблъснати и обърнати в позорно бягство, като оставиха в ръцете на въстаниците една каса маузерови патрони. Догдето вниманието на нашите беше погълнато от новодошлия аскер, обсадените, възползувани от това, сполучиха по един дол да се измъкнат от селото. Насърчени от бягството на малкотърновския аскер, нашите се спуснаха подир бягащите. Пръснати като пилци, аскерлиите бягаха и се хвърляха в реката, откъдето излизаха като мокри кокошки. В бягството си те хвърляха шинели, чанти, касатури, всичко, което можеше да им тежи. Тук, в тоя дол, те непременно щяха да бъдат до един изчукани, но някои наши другари, преди да дотрепят неприятеля, се втурнаха в селото да обградят гръцките дюкяни и казармите. (Инициаторите на тоя грабеж бидоха наказани.) Аскерлиите от дола се пръснаха по разни посоки: някои от тях паднаха към колибите „Тенки рът”; други, посрещнати към Маглаик от група въстаници, оставиха мъртъв чаушина си и не се видяха вече един с други. След три дни едно овчарче видяло паспаловския милязимин, изнурен и куцащ, едва-едва да се влече към Малко Търново.


Навръх Паспаловската могила, всред гола рътлина, пери китни клони едно весело букаче.

Две предни буки, високо издигнати над другите, шумолят откъм южния край на букачето. По дънерите им е изрязан от ръката на млад въстаник монограма К. Между двете буки, наполовин заровена в земята, личи каменна плоча, която не може да привлича непосветените в тайната на ве-
 

1. Според Георги Стоянов Чепов, сполучил да избяга самият турски офицер. Последният се вмъкнал в къщата на същия бакалин грък Аристиди, откъдето е бил застрелян Кондолов, и се преоблякъл в дрехите на Аристидовата жена. Все според Чепов, при извършения после обиск в къщата на Аристиди, четниците намерили военната униформа, шашката и книжата на офицера („Приноси”, кн. III, стр. б0–61).

295

селото букаче, с надпис: Г. Д. К., изрязан от същата въстаническа ръка. Тая малка каменна плоча е паметникът на паспаловския герой Георги Кондолов, издигнат над самата му глава от едновремешния му секретар, а сега негов вечен съжител — Паскал Иванов.

Тоя изравнен със земята гроб, в съседство със стотина други гробове, безкръстни и незнайни, привлича днес самотните обитатели на съседните полусрутени колиби. За тях тоя гроб е светилище и спомен за малкото ония славни свободни дни, заличени от безброй неистови страдания и позор. Плахо и бързо бедняците се прекръстват и шепнат: бог да прости дяда Жеча!

И всред притисналия ги мрак и безверие, в душата им блясва лъч светла надежда.

*

Аз не посмях да използувам по своему изложението на Паскал Иванов за акциите в Паспаловския участък и го предадох само с най-необходимите поправки, понеже е ценно като спомен от един мил покойник. Паскал Иванов, секретар и неразделен другар до последния час на Георги Кондолов, загина още по-случайно и незаслужено близо месец след като погреба и въздигна паметник на своя войвода. Току-що бе минал границата с хиляди бежанци от своя участък, Паскал Иванов загина в началото на септември, до самата граница, в българска земя. Във време на първата почивка в България Паскал се навежда със запретнати ръкави да се мие над едно поточе. В тая минута пада от пояса му револверът върху един камък, гръмва и куршумът пронизва Паскала право в сърцето [1].

Описанието на Кондоловата смърт, което покойникът ни е оставил, е вярно отражение на кристалната душа на тоя момък, току-що напуснал ученическата скамейка.
 

1. Някои другари на Паскал Иванов изказват съмнения около неговото неволно самоубийство. Така Георги Стоянов Чепов в „Спомените” си пише:

„Щом чух гърмежа, дотърчах веднага и го намерих мъртъв, с лице и ръце в сапун. Наоколо бяха Даев и няколко четници, с които бе дошел при нас. Аз, както и някои други още, останахме с убеждението, че има убийство, а не случайно самоубийство” ( „Приноси”, кн. III. стр. 63).
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]