Спомени от Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.
Хр. Силянов
 

ДВАДЕСЕТ ДНИ СВОБОДА
 

VII. ДРУГИ АКЦИИ ПРЕЗ ПЪРВАТА НОЩ

В участъка на Калканджиев. — Сражението на Дико Джелебов. — Сражението в Инджекьой. — „Хунска орда” из Лозенградското поле. — От върха Циганка. — Електрически осветената Странджа. — Въстанически марш.


Нападения през първата нощ станаха и по другите участъци в М. Търновско — Лозенградско — Бунархисарския район, но аз няма да ги описвам подробно, защото или са съвсем незначителни, или пък досущ приличат на нашата акция във Василико и на Шиваровата в Граматиково.

Така, в участъка на Калканджиев (Пенека, Ятрос, Серген), един от най-слабо въоръжените в района, въстаниците само прогонили стражарите от с. Пенека и скъсали всички телеграфни жици между Мидия — Лозенград — Бунархисар — Виза — Самоково.

В крайграничния участък на Дико Джелебов (Стоилово, Визица, Заберново, Калово) стотина въстаници имаха за задача да разбият аскера в Стоилово, състоящ от 150 души, и стражарите в съседното село — около 15 души. И двете акции били свършени наполовин: и в двете места турците се защищавали, догдето призори нашите отстъпили, а неприятелят през деня избягал в М. Търново. След това хората на Дико безпрепятствено изгорили казармите, турското село Бакаджик (напуснато от жителите), постовете и пр.

На капитан Икономов се падна да се разправя с турския гарнизон от 100 души, разположен в голямото гръцко село Инджекьой. Още вечерта Икономов съсредоточил всички въоръжени сили от участъка на Стоян Петров (Урембегли, Курудере, Велика, Маглавит) на най-високия странджански връх Махяда. Сражението траяло до зори и нашите, без да превземат казармите или разбият гарнизона, отстъпили в планината с един убит (25-годишния годеник Никола Панайотов от Бунархисар) и един ранен. Тук аскерът, първо, защото се чувствувал по-сигурен в гръцко село и, второ, защото Инджекьой се намираше вън от територията на организацията, не избягал, а скоро получил подкрепление и се приготвил за второ нападение [1].
 

1. Неопитността и смущението на селяните парализираха нападателните действия и в това село. По нападението в Инджекьой Дим. Ташев в спомените си казва: „Няколко души от нас настъпиха, за да влязат в казармата, ала скоро се върнаха, понеже се изложиха на куршумите на наши, които продължаваха да стрелят отзад безразборно. При тая бъркотия Икономов изкомандува да спрем стрелбата и да се оттеглим всички” („Приноси”, кн. II, стр. 39–40).

304

Маджаров, Лаза Лазов и Янко Стоянов нападнали със стотина кримкари от няколко оцелели лозенградски села аскера и стражарите в Дерекъой. След немного продължително сражение аскерът се разбягал, а нашите отстъпили в планината. През деня избягали в Лозенград и останалите войници. Тук е бил убит само въстаникът Петко Атанасов, родом от същото село.

Четвъртият лозенградски войвода Яни Попов няколко дена преди въстанието слязъл в полето и през първата нощ пресякъл телеграфните жици. Кое от страх пред настъпилата размирица, кое от увлечение, няколко стотини полянии — полето бе без оръжие, пък и слабо организирано — се присъединяват към него, едни, за да се прехвърлят в България, други — за да се въоръжат и причислят към четите. Яни Попов, добряк, безгрижен като дете и рядък шегобиец, повежда през полето своята пъстроцветна орда, въоръжена само с криваци. Акциите вече са започнали, паниката с бързина на мълния е предадена на турците в Лозенградското поле и шествието на тая орда, съвсем безопасна и готова при първата тревога да се пръсне на вси страни, става истинско страшилище за турското население. Яни Попов бе нарекъл своите хора „хуни”. „Хуните” оправдаха това име само със своя вид и с впечатлението, което произвеждаха: тяхното появяване се вземаше за някакво черкезко нашествие и турските домочадия, обезумели от страх, напущаха огнищата си и бягаха към юг. През това време пък „хунската орда” мирно продължаваше пътя си към българската граница...

Аз вече описах накратко по-важните акции, извършени през първите дни на въстанието в Лозенградско — М. Търновско — Бунархисарския район [1], където движението беше повече или по-малко масово. Както и да се извършиха, нашите акции, благодарение на турския страх, донесоха в резултат това, че по-голямата част от въстаналата област се очисти от всякакъв аскер и башибозук и остана във владение на въстаниците.
 

1. Не са описани акциите в Гьоктепенския участък на войводата Киро Димитров Узунов. Последният, тежко ранен в сражението на 20 юли (Илинден) при с. Гьоктепе, бе изпратен на лечение в България, където го заварва въстанието. Участъкът остана да се ръководи от Ив. Делибозов и Стоян Георгиев.

Споменати са само и дори са съвсем пропуснати и други по-маловажни акции, особено в южните участъци на района.

305

*

След като отпразнувахме освобождението в Мегалово, оттеглихме се на Циганка. Това бе един от малкото по-високи върхове на Странджа, удобни и за прикриване, и за защита.

Пред погледа ни се разстилаше голяма част от хълмистата Странджа, чиито очертания се губеха в далечината и се сливаха с морето — равно и безбрежно. Там се чернееха няколко симетрично наредени черни точки, които, гледани с бинокъл, добиваха ясно определени форми: това ояха параходите на руската демонстрационна ескадра. Нейното присъствие оказваше известно въздействие, но повече върху турското население и без това изплашено, отколкото върху „освободените” роби. За мене и за близките ми другари, които знаехме целта на демонстрацията и въобще демонстрационните похвати на Силите, руската ескадра имаше само това значение, че правеше настъпилите безлунни нощи извънредно приятни. Почти всяка нощ русите насочваха своите електрически прожектори към тъмните балкани и цялата Странджа, под играещите снопи ярка светлина, добиваше фантастичен вид. Ние се любувахме на променливите картини и това развлечение бе едничката печалба, за която имахме да благодарим на русите, които отмъщаваха за пролятата кръв на своя консул в Битоля.

Другарят Мишел дори се дразнеше от присъствието на ескадрата. Тя му даваше повод да развива своите любими теми за бездушието на дипломацията, за лицемерието на въоръжения мир и пр. Но особено силно намрази той руската ескадра, когато в един от пристигналите бюлетини на в. Автономия — по своето гръмогласие и необуздана фантазия тоя вестник немалко напомняше червените „притурки” на в. „Реформи” от 1902 г. — прочетохме следната специална телеграма от Цариград (via Harmanly): „При пристигането на руската ескадра голямо множество български въстаници се явиха на брега близо до Карабунар, турска територия, да

306

поздравят ескадрата. При появяването им събраните немногочислени турци се разбягаха. Въстаниците поздравиха ескадрата с викове: Да живее славна Русия, защитница на християните, да живеят скъпите боатя, изпратени от бога! Елате на помощ на този беден народ, който с оръжие в ръка защищава честта, живота и имота си от турската тирания...”

След нашето оттегляне на Циганка за няколко дена животът на селяните влезе отново в улея на своите делнични грижи. Никакви злокобни предчувствия не помрачаваха още спокойствието на населението. Турската сила като че ли бе завинаги сломена. Даже ние, въпреки своя неотстраним песимизъм, не можехме да не се отдадем на минутно увлечение от нашите „победи”. В себе си намерихме още следи от възторг и го сляхме в общото опиянение. Мишел, който, ако и добър певец, никога не е имал амбиция на композитор, стъкми на бърза ръка мелодия на нашия „въстанически марш”, стъкмен, също на бърза ръка, от мене:

Сияе в кърви небосвода,
земята тътне и ехти:
днес робът своята свобода
с куршум и бомба възвести!
...............................................


Няколко дена тананикахме този марш, който в действителност не възпяваше въстанието, което ние произведохме в Одринско, а революцията, създадена от нашите революционни мечти...
 
 

Стр. 307.  „С и я е  в  к ъ р в и  н е б о с в о д а ...”  — пълният текст на този „Въстанишки марш” (според текста от „Стихове”, 1904 г., с. 50—51) гласи:
Сияе в кърви небосвода,
земята тътне и ехти:
днес робът своята свобода
с куршум и бомба възвести!
Поля, усои и балкани
гърмят днес: „Смърт на вси тирани!”,
юнаци падат, кръв се лей
и знаме кърваво се вей!
Но не над покрива селяшки
тоз адски пламък днес гори,
не са туй писъци сирашки
на наште майки и сестри!
Злодеят днес, на съд пред роба,
гори и мре, в безсилна злоба
ил в подъл бяг, от страх примрял,
днес жъне туй, що е посял!

Въстана робът, о тирани,
и в тоз очакван, грозен час
разби бесилки и зандани,
хомот, омразна всяка власт!
А бъде ли подемът славен
в потоци мъжка кръв удавен —
не под несносен, чер ярем,
във бой — свободни — ний ще мрем!


В края на сбирката е поместена следната бележка: „Въстанишкият марш” е написан през първите дни на въстанието, когато въстаниците бяха прогонили турското население от М. Търновско и пълновластно господаруваха в Странджа планина.”

[Previous] [Next]
[Back to Index]