От Витоша до Грамос, Походът на една чета през Освободителната война - 1912 г.
Хр. Силянов
 

XIV
ПО ПУКОТА НА ЕДНО СРАЖЕНИЕ
 

Студът ни събуди, преди да сипне зора. Заехме снощните си места край догарящите пънове.

Далечни гласове на прелетни птици възвестяваха наближаването на деня. Яребици се обаждаха сегиз-тогиз из букака.

Чекаларов заразправи как на младини е ловил яребици и прикова вниманието ни. Женската самотница и пленница излива тъгата си по мечтан другар и копнежите си за милувки и нега. Мъжките се обаждат на тия сиренски гласове, но вместо в обятията на примамливата хубавица попадат в ръцете на коварния човек.

Бай Търпо Шалапут приготовляваше кафето и се подсмиваше под мускак, слушайки съсредоточено разказа. Изведнъж се завтече Пандо Киселинчев и обади, че се чували далечни залпове,

Даде се заповед за път. Бай Търпо извади кафеничето от жаравата, плисна току-що заврялата вода на земята, като ме погледна съжалително, и се зае да натовари мъскйте.

Нежен румянец багреше небосвода на изток.

Даде се парола: „зора” — „злато”.

Какво ли могат да значат тия залпове по това време? Аскер ли стреля на посоки в горите, за да открие комити? Чета ли някоя е загащена някъде или войници дезертьори са застигнати от аскер? Всичко е възможни.

Групите се пръснаха във вериги и се закатериха по височините, позлатявани вече от слънцето.

Залповете се чуваха все по-ясно. Сражението се разгаряше.

По билото загазихме в дълбок сняг. Залюля ни силен мразовит вятър. Пелерините ни се развяха като ветрила.

396

Бързаме, тичаме почти, да стигнем втората Порта.

По чукарите към северозапад съгледахме с бинокъл движещи се точки. По-нататък се очертаха по-ясно човешки фигури: аскер, разбира се.

Още по-нататък можахме да различим пукота на мар-тините от тоя на манлихерите.

Съмнение не оставаше: загащени са някъде из Тиквешко „велможите”. Стрелбата на мартините почти заглушаваше гласа на манлихерите: доказателство, че „велможите” са нападнати и турени натясно. За втори път те стават жертва на своята боса команда: една от техните чети бе нападната преди две седмици в планината Голак, под самата българска граница.

Пукотът на една бомба разпръсна у нас и сетната следа от съмнение.

Ние утоляваме от време на време жаждата си със сняг и тичаме безспир.

Най-после ние сме на втората Порта.

Сега вече нападателите не могат да се надяват на никаква башибозушка помощ откъм голямото помашко село Нъте: проходът и височините над него са в наши ръце.

Но и силите ни са изчерпани. Всички треперем от умора и студ. Това лудо тичане трае вече повече от четири часа. Само Чекаларов е неуморим, настойчив и непреклонен в желанието си да се бърза още.

— Всичката ни добра воля да стигнем навреме и им помогнем — намесихме се ние с Попова. — Помъчихме се предостатъчно, но да продължаваме същия бяг по висотите, които остават за прехвърляне, е немислимо.

Разликата бе там, че Чекаларов имаше не само добра воля, като нас, но и сили. Нашият отпаднал вид дори го разсмиваше.

Подир кратка почивка закретахме наново. Пукотевицата почна да отслабва.

Човешките фигури по срещните чуки се виждаха вече ясно и без бинокъл. Усъмнихме се: аскер ли е това, или са самите „велможи”?

Прехвърлихме още няколко рида и решихме да се обадим. Нададохме под команда една гръмогласна ура.

„А-а-а-а!” — Чу се екът на ответната ура.

— Нашите са!

Заповядахме на певците да изкарат нашия марш:

397

Напред, напред, за слава,
на бойното поле!
За нашата свобода
там всек от нас да мре!


Ехото на далечен рефрен едва достигна до ушите ни:

Зората вече грее,
честта ни вика в бой,
за брата кой милее,
да встъпи в общи строй!


Като луди се спуснахме по надолнището и спряхме на една поляна, под самата чука на „велможите”. Отдясно, в един дол, се издигаше огромен пушек. Чуваше се още и по някоя пушка. Послужихме си с най-гръмогласните между момчетата, за да се обясним чрез надвиквания със срещните „велможи”, а най-бързоногите изпратихме при тях.

Там бяха Дякончето, Христо Цветков и други войводи с четите си. Съобщиха ни, че сражението вече престанало и турците се оттеглили.

Ако бяхме стигнали два часа по-рано, щяхме да ударим неприятеля в гърба.

— Язък! Не можахме да си опитаме пушките — казаха някои наши момчета.

От всички страни взеха да се довличат бавно-бавно към полянката ни разпръснати четници, до един посърнали, изнурени. На мнозина от тях липсваше по нещо: горна дреха, раница, шапка. С първите” си думи Георги п. Христов ни се оплака от „босата команда”, която докарала нещастието на четата им.

Ето и самата случка.

Вчера „велможите” срещнали едно турче, което се изхитрило да се престори на глухонямо. Домиляло на някои войводи и го пуснали на свобода. Но на турчето веднага се развързал езикът, когато стигнало в селото си. Тиквешките бегове стъкмили набързо една потера от 60—80 души, въоръжени главно с мартини. Предвождана сигурно от „глухонямото” турче, потерага тръгнала по дирите на четите, ходила цяла нощ и призори ги изненадала в самата колиба, дето били настанени. Едни от четниците спели, други били боси и с разпасани патрондаши. Часовоят, поставен наблизо до колибата, открил веднага огън и загинал геройски на

398

поста си. Всички се пръснали. Само няколко момчета успели да хванат позиция, открили огън и улеснили с мъжеството си спасението на другите. Двамина войводи заловили с четите си чуките — същите чуки, на които ги наблюдавахме от сутринта, — отправили няколко изстрела към колибата и продължили със спокойна съвест пътя си към най-непристъпните места; а куршумите им полетели право към няколкото храбреци, които се защищавали... За общото спасение помогнал много Алексо Радовчето. Щом се измъкнал от колибата, демирхисарският храбрец заел позиция, открил огън, хвърлил една бомба и успял да пропъди турците. Тогава се повърнали някои в колибата и прибрали част от оставените вещи: гуни, патрондаши, раници. След оттеглянето си турците пак настъпили, заели колибата и после я изгорили. Отделни момчета, пръснати из горите и заградени от башибозука, продължавали да се борят мъжки. Паднали всичко трима турци, трима или четирма наши и няколко момчета се загубили из гората.

Най-много нападки се отправяха към една от четите. Чекаларов не можа да се сдържи:

— Ние се отбихме от нашия път, изпотрепахме се да тичаме по канарите, за да ви дойдем на помощ, а вие стоите спокойно на чуката и гледате как шепа келеши башибозуци грепят другарите ви!

— Не се разпалвайте. И вие, ако бяхте изненадани, кой знае как щяхте да постъпите...

— Изненада като изненада. Но защо не направихте както Алексо? Защо, измъкнати веднъж здрави и живи, не се върнахте в колибата?

През това време бай Търпо разпределяше едничкия ни твар хляб. „Велможите” следяха с жадни очи тая процедура. Някои от четниците им се вредиха между нашите. Отчупихме им по едно парче хляб, за което пожънахме много благодарности и благословии. Те били останали без троха хляб още вчера. А днес потерата изпреварила очакваните товари хляб от село Рожден...

*

Поблагодарихме сърдечно на дядо Ангела и го изпратихме обратно. Той не познаваше тия места: пътят ни бе към Тушим, а ние за хатъра на нападнатите се отклонихме чак до Баулските колиби в Тиквешко.

399

Тръгнахме на югозапад по посока към Сборско. Ако и станали около двесте души, сега в дружината имаше и дисциплина, и ред. Куриера — един полуидиот, който не можеше да обясни какво знае и какво не знае — не ранихме да пуснем, понеже нямахме по-добър. Прехвърлихме много ридове, води и кичести гори. Две от загубените момчета, залутани из гората, ни забелязаха и се прибраха при нас.

Нашето недоверие към куриера се оправда. Той ни забута в една непроходима гора, из която ни се стори, че няма вече излизане. Цели три часа падахме и ставахме, подпирани на тояги, прикрепяйки се о храсти и заобикаляйки ровове и стръмнини. Едно изпитание, което ни напомни незабравимия дол по пътя за Лъки и което ни изнури повече от сутрешното тичане. За чудо, негодуванията и псувните, които от всички страни се сипеха върху куриера и които той понасяше с тъпо мълчание, не отидоха до бой. Излезли по мръкнало из тъмната гора, трябваше да се ориентираме с компас, по звездите и по картата.

Закретахме наново, влачейки насила подкосените си крака. Бодърствуващите бяха твърде малко и между тях на първо място, разбира се, Чекаларов: по обичая си той неуморно тичаше на вси страни и се разпореждаше.

Каракачанските колиби, които стигнахме, сториха ни се, макар и пусти, обетована земя. Какво велико щастие щеше да бъде, ако не бяха напуснати от обитателите си!

В нашата колиба ни удостоиха с посещението си някои „велможи”. Стана нужда да делим наново оскъдния си залък с тях. Всеки протяга ръка за късче хляб, за една цигара, за една угарка макар... Чекаларов изтърси джобовете си и Дякончето пое с благодарност благодатните трохи... Друга такава хапка си приготви и изгълта Евтимов. Георги п. Христов измоли една цигара за един негов другар, стар тирякия, комуто просто било припаднало за тютюн...

Предпазливи и бдителни, „велможите” вече не се доверяват на нас, а взимат доброволно върху си грижата за караули: самата дума колиба внушава сега респект...Не минаха ни два часа и „велможите” ни събудиха и настояха да се потегли веднага. Ние се досетихме за причините: когато студът се съюзи с глада, сънят бяга. И се съгласихме.

Сега предвождаха воденци. Стъпвахме вече в тяхно царство. Поведоха ни из живописни малки пресеки, през залесени като букети ридове и тайнствени ущелия, на които пълната луна придаваше особено очарование...

400

Никъде Кожуха не ми се видя толкова омаен — фантастичен дори, понеже тая нощ се движех из пътя полузаспал. Краката ми често се преплитаха и се сепвах, за да зърна нови картини.

*

Тринадесети октомври.

Слънцето ни огря на една пресека в мерата на Сборско.

Седим и чакаме. В околните колиби няма жива душа: вчерашната пуканица изпоплаши хората и всички са прибрани в селото.

Изпратихме в Сборско куриера с двама четници за хляб, а ние се прибрахме в един дол, заобиколен от непристъпни зъбери.

Надалеко се мярна стадо овце. Мярна се и един орач. Колкото и да бе голяма стръмнината, явиха се мнозина охотници да издирят овчаря... и да претърсят първи торбите на орачите и овчарите.

Стадото се оказа на неколцина заможни селяни. Взехме двадесетина овце от разни стопани и издадохме „реквизиционни разписки”. С невероятна бързина овцете бидоха заклани, одрани и набучени на шишове. Кебапите от дреболиите бидоха унищожени полуопечени. После се късаха и гълтаха лакомо парчета опърлено месо.

Когато грижите около овцете бяха свършени, рукна силен дъжд и не даде никому да спи.

Хлябът се получи късно през нощта, когато немалко стомаси, предимно ..велможски”, бяха вече разстроени.

Овчарят с готовност прие да ни бъде куриер. Одърпан старец, стар ятак на харамии като дядо Ангела, но по-сърдечен от него. Разчувствуван от всеобщата просия, той изтърси без покана торбата си и раздаде на гладниците всичкия си хляб. После събу цървулите си и ги подари на един бог четник с изранени крака, а сам остана бос.

— Ами ти, дядо, как ще ни водиш бос по камънаците.

Той ни отговори без думи, с един широк жест, който означаваше: какво ли не е минало през моята побеляла глава...

Стар куриер на Луката и на други войводи, той беше горд, че му се пада случай да услужи пак на такава голяма

401

чета. Дочул нещо за започнатата война, той се увери окончателно, когато и ние му потвърдихме това.

— Не ги ли се иска, дядо, да ти дадем после една анка?

Пред това неочаквано предложение старецът зяпна знаменателно със своята беззъба уста. Посрамен и приятно изненадан в същото време, той подир малко стант сериозен и поклати отрицателно глава.

Простихме се с Дякончето и с Джинджифалова, които тук са вече у дома си, и вместо да зъзнем под дъжда, продължихме пътя, макар и неотпочинали.

Старецът заприпка пред нас с босите си крака и подир няколко часа спря пред едни сборски колиби. Постлахме ги със слама и можахме най-после да прекараме два-три часа сладък укрепителен сън.

Тук се целунахме и разделихме с милия старец.

Взехме си сбогома и с Кожуха, прекрасния великан, който ни откри много свои прелести, но и ни страшно изнури.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]