XX
С АНДАРТИТЕ
 

Бързината, с която андартите обезоръжават турските села, не ни се вижда случайна. Тя ни и донейде дразни. Не ни остава, освен да побързаме и ние. Още има необезоръжени турски села, тъй че и ние ще успеем да снабдим с оръжие най-способните си хора.

В смесеното турско-гръкоманско-българско село Горенци влязохме при същия церемониал: реч от свещеника, песни, ура. Но тук между посрещачите бяха и турският коджабашия, ходжата и неколцина първенци, дошли да изявят покорността на турското население.

В квартирата на попа, където се отбихме, пожелаха да ни се представят турските първенци. Имаминът, типичен анадолец с дълго брадато лице, хамидовски нос и тъпо изражение, беше мълчалив, стеснен и не можеше да скрие мъката си от тая неволна приниженост. Наопаки, коджабашията бе словоохотлив и засмян. Той искаше да ни увери, че се е приспособил веднага към новото положение. Хюкюматът винаги го преследвал, като ятак на комитите, уверява ни той: толкова бил близък и добър спрямо християните!

И докато той клима утвърдително глава, имаминът ни

437

гледа тъпо и неподвижно, сякаш не иска да повярва това, което говорим:

— Вашето царство загина, защото в управлението му нямаше правда.

Но когато Попов му каза: „Е, ходжа ефенди, бу дуня бойледир, текерлек чивиден чивие гидер — такъв е светът, колелото от спица на спица отива”, старият чалмоносец се изчерви цял и челото му се обля в пот.

Присъствувахме на тържествен момент: колелото на историята се обръщаше и под неумолимите му зъбци попадаха ония, които до днес се чувствуваха любимци на съдбата. Ролите и местата се разменяха.

*

В Горенци не заварихме андартите, макар че бяхме извикани от тях. Те обезоръжили местните турци и веднага заминали за Маврово, край брега на костурското езеро, понеже се чула татък силна стрелба.

Упътихме се и ние за Маврово.

Препускайки в галоп, по пътя ни пресрещна един пиян конник мавровец и ни съобщи, че сражението при Маврово се свършило победоносно за нашите.

По-нататък ни посрещна една андартска чета, изпратена от Маврово, за да ни поздрави с добре дошли. Един интелигентен андарт започна патетическата си реч с думите: „храбри синове на България!” Отвърна им се с реч на гръцки. По ред после бидоха акламирани четирите съюзни балкански държави.

В Маврово заварихме много андарти с цял бюлюк капетанареи: Делиянакис, Дукис, Маврогенис, Николудис, Боланис, Стефос...

Познати излязоха за мене не само имената, но и физиономиите. Преди няколко години бях прочел и рецензирал книгата О елино-македоникос агон от Стаматис Раптис. В тая обемиста история на андартското движение се възпяваха без стеснение деяния като кървавата сватба в Зелениче, разкъсването на свещеника и учителя в Прекопана, клането в Загоричани... Книгата бе изпъстрена с ликовете на малки и големи капетани, прославени в тая борба. Сега, преди да чуя имената им, аз ги разпознавах един по един: ликовете им изскачаха от книгата със светкавична бързина
 
 

438

и се изреждаха в паметта ми страниците, в които бяха изложени техните дела.

С всички тия тъмни герои сега се ръкувах и приказвах като със стари... приятели.

В сравнение с андартите нашата чета по външност мязаше на сбирщина от парцалановци. Критяните бяха облечени в своите национални черни гащи, сдиплени отзад и стегнати на коленете; другите — в куртки и панталони или във фустанели, но всички пременени като за хоро, бръснати, огладени, окичени с всевъзможни кордони, шнурове, чантички. Нашата опърпаност им правеше впечатление.

Размесени после из квартирите, андартите казвали на нашите момчета:

— Сърцата да ви имаме, но дрехите — не!

А нашите шеговито им отвръщали:

— Дрехите да ви имаме, но сърцата — не!

Нашата квартира се натъпка само с капетанареи. И те, и ние дипломатично избягвахме дори намеците за миналото: тук, в Костурско, са погребани немалко наши другари, избити от андарти, и андарти, паднали в сражение с български чети и селяни. Предпочитахме да говорим за сегашното положение и за турците. Андартите бяха се погрижили да приготвят за гостите си царска вечеря: печива, старо мавровско вино, погачи, зимно грозде. Канеха ни непрекъснато и бяха услужливи и любезни повече, отколкото трябва.

Боланис — за него аз знаех от книгата на Раптис, че минава за пръв юнак между критяните — ми хареса повече от другите със своето достойно държание. Той ми разправи картинно няколко инциденти от обезоръжаването на местните турци. Мъжете се изхитрили да предадат на жените си част от оръжието: револвери, патронташи, даже и къси пушки. Боланис посегнал да претърси една подозрителна кадъна, но тя му хванала ръката и казала:

— Грехота е от бога...

Но критянинът продължил претърсването и открил под шалварите й патронташ и пушка. И от своя страна й казал:

— Ами не е ли грехота от бога да лъжеш?

Между андартите се намираше студентът-юрист Никокаидис, сестрин син на Венизелос, кротък и интелигентен момък, с чието присъствие се гордееха неговите другари.

За шеф на събраните в Маврово андарти минаваше подпоручик Зодианос, симпатичен млад критянин, който всуе

439

се стараеше да пази дисциплина, ред и чинопочитание между хората си. Той ми говори с възмущение за някои насилия, станали днес при обезоръжаването на мавровските турци.

Не зная защо, с тия двама критяни завързахме по-естествени и приятелски отношения.

Имаше между капетаните и неколцина местни гъркомани. Те като че не се чувствуват свои между андартите; кръвта сякаш ги влече към нас. Един от тях, Лазо от Жупанища, съселянин на нашия Шалапут, остана по-късно при нас и между другото ни разправи интересни неща за отношенията между андартите.

— Всеки критянин е капетан — каза ни той. — Юнаци са на пушката, ама мъчно се живее с тях. Никой никого не слуша, викат, крещят и за нищо се карат.

Днешното тяхно сражение ни се разправи в няколко вариации. И всеки разказвач изказа и по едно мнение на велик стратег.

Турците изпратили привечер от Костур няколко гемии с аскер, който да обезоръжи от своя страна мавровските християни и да поокуражи турците. Андартите ги посрещнали със залпове. Войниците от една гемия дигнали ръце, докарали гемията до брега и се предали. Другата гемия, макар и обстрелвана, сполучила да се върне обратно. Пленниците били веднага изпратени към село Костурач, на юг от Костур, където пребивавал върховният вожд на всички андартски чети, капитан Катехакис, тоже критянин, който преди години се е подвизавал из Македония под името Рувас.

Ободрени от днешния успех, андартите обсъждаха сериозно едно нападение на Костур.

Ние претендирахме да ни се предостави да действуваме откъм североизток, т.е. откъм селата Апоскеп и Жупанища. Те се наеха да предадат мнението ни на капитан Катехакис, от когото андартите очакваха и общ план на действие. А докато се получи заповедта за действие, ние ще се движим около Апоскеп.

Всички капетани, даже и военните между тях, говореха неща, които ни се виждаха басни: голяма гръцка сила настъпвала от юг и вече стигнала до Хрупища. Ние не разбивахме илюзиите, но за себе си бяхме сигурни, че ако такава гръцка колона наистина действува на юг, тя ще е твърде малобройна. А ако тя е стигнала към Хрупища, турската войска не би стояла спокойна: тя или би се сражавала вече,

440

или би избягала. Във всеки случай Катехакис би знаел всичко това и едва ли би стоял толкова далеко — чак в Костурач, освен ако съзнателно поддържа, за насърчение, тия слухове.

Капетанареите се разделиха от нас, след като заръчаха на домакините да направят удобно и приятно спането на гостите.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]