III
НАШАТА ЧЕТА
 

Около нас се събраха повече момчета, отколкото бяха пушките ни. Тук се кръстосваха всички професии: бивши стари четници, работници, дюкянджии, майстори, воденичари, млекари, студенти. Близо четири пети от тях бяха костурчани, твърдо решени да стигнат в родния си край. Професионални комитаджии — от ония, които в четнишки каяфет и с дълги бради шествуват периодично из софийските улици

354

— нямаше. Но за това пък имахме десетина-дванадесет калени борци, ветерани от голямото въстание, напуснали сега семействата, дюкяните или занаятите си, за да отбият кръвен дълг. Другите бяха повечето младоци, възторжени и нетърпеливи. Пет момчета от София, едно от Копривщица и едно от Сливен, неслужили във войската, някои от тях с буйна рошава коса, се записаха при нас. за да дойдат на гости в Костурско.

Аз държах за стари, опитни хора и когато направих списъка, изказах на Чекаларова учудването и опасенията си от многото аджамии. Но Чекаларов ми отговори:

— По-добре. Имаме и изпитани хора, макар и малко на брой. Като са нови, по-добре ще ги организираме и възпитаме, и ще видиш какво ще излезе от тях.

Аз свих рамене.

Щабът ни снабди с по един открит лист и с малко пари. Дадоха ни бележки, с които да вземем от склада пушки, патрони, бомби и волски цървули. За дрехи нямахме ни време, ни средства. Всеки трябваше да се задоволи с каквото има. Но вън от дрехите бяха необходими още редица неща: патрондаши, навуща, раници, манерки и други дреболии в едно време, когато даже ремъци мъчно се намираха в София. Цели пет дена ние тичахме като коне от магазин в магазин. Момчетата пък трябваше сами да си шият паласки от плат, понеже кожа не можеше да се намери. Те трябваше сами да правят ремъци за пушките и щиковете си, да пълнят бомбите.

Някои момчета бяха толкова опърпани, че да заминат без горни дрехи бе просто немислимо. Намериха се услужливи дами, които ни приготвиха пелерини от разни платове, каквито можахме да намерим. И когато ги прибирахме от къщите, милостивите дами съжаляваха хората ни, които с тия тънки полупрозрачни наметала ще има да се борят срещу несгодите на зимата из планините.
 

На 24 септември сутринта направихме преглед на тая импровизо стъкмена дружина. Стана ми просто тъжно. Освен неколцина, които можаха да се постъкмят на свои средства, другите представляваха шарена картина, в която човек може да види покрай обикновените изпотрити граждански дрехи по някой военен шинел, куртки на полицейски

355

и митнишки стражари, цивилни палта, един изтрит офицерски мундир без пагони (от времето на Сръбско-българската война), дори и един... редингот. Но почти всички бяха се снабдили с по едно тенекиено левче, с което бяха украсили калпаците и каскетите си.

С позволението на щаба,ние склонихме Попова, фелдфебел от опълчението, да си прикачи пагони на подпоручик, за да се знае, че сме наистина военна команда. Времената се бяха изменили: преди години вътрешната организация не допускаше, по разни съображения, на своите войводи да обикалят из горите в офицерски униформи. Сега офицерските пагони бяха на почит.

Същия ден към обяд се раздадоха пушките, патроните и бомбите. Ние отиваме далече и ще бъдем съвсем откъснати от България и от българската войска; отвъд Вардар няма манлихерови патрони: затова всеки четник трябваше да вземе повече от 250. А патроните заедно с хляба, сланината, кашкавала, захарта, запасния чифт волски цървули и пр., и пр. надуха раниците, под тежестта на които се почувствувахме изведнъж превити. Пушките не достигнаха. Но никой от невъоръжените не искаше да се върне. Сълзите им ни трогнаха и за да не върнем никого, произведохме трима души санитари и неколцина бомбаджии, които да ни придружават невъоръжени, докато ги снабдим вътре с турски пушки. Някои македонки, дошли да изпратят свои близки, ни поднесоха китки.

И когато дружината, нарамила пушки, окичена с цветя, се построи и потегли, тя изведнъж доби друг вид. В усилен марш и с песни минахме Шарения мост и се отправихме към гарата, всред навалица народ. Патриотическа гордост и повишено самолюбие вълнуваха всички другари, непознати до вчера и сближени днес духовно, сякаш бяха членове на едно и също голямо семейство.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]