От Витоша до Грамос, Походът на една чета през Освободителната война - 1912 г.
Хр. Силянов
 

XXXVIII
ПЪРВИ СВОБОДНИ ДНИ НА КОСТУРЧАНИ
 

Отложих заминаването си в Солун за инструкция, за да не отсъствувам от Костурско през първите дни на свободата.

На 11 ноември подир обед напуснахме Лерин. Заедно с Цветковите другари ние бяхме пак цяла чета. Накрай града пешеходците се сдобиха по силата на своето „право на победители” с „реквизирани” коне — идеал на всеки четник сега е да се сдобие със „свой” кон — и забързахме към познатите височини над Търсье.

Стръмните пътеки бяха разкаляни и мъчно проходими за измършавелите коне на нашата „кавалерия”.

Замръкнахме във висините над Калугерица, Конете загазиха в дълбок сняг. Забрули ни остър вятър. Припадна и мъгла. Гората от двете страни на пътя по планинското било, разцъфтяла сякаш наново под своята бяла дреха от скреж, доби фантастичен вид.

Потънал в размишления, аз стискам в заледените си ръце оглавника на моя дръглив кон и мечтата ми каца като пеперуда в миналото, настоящето и бъдещето.

Това са последните наши пътувания от тоя род. Ние туряме кръст на едно бурно и страдално минало и ще заживеем всред забравата на трескавия мирен труд. И когато се уморим от шума на София, ще идваме по тия незабравими места, за да се позаровим малко в себе си и в миналото. И ще се любуваме тогава без стеснение и до насита на тая цъфнала от скреж гора, на синьото Костурско езеро и на загадъчните албански планини. И ще вкусваме неизпитано още блаженство, виждайки тоя мъченишки народ жизнерадостен и охолен, дишащ с пълни гърди въздуха на свободата.

Най-малко сега, в зората на новия живот, може човек да се помири с мисълта за смърт. Не, не си струва да бъде човек пречукай сега.

На Пресеката един четник ме причака, за да ми каже, че тук е лобно място: десетина наши селяни, като отивали на пазар, били преди хуриета изловени от андарти и изклани като овце.

Не за пръв път ми се сочеха такива лобни места. Но за пръв път аз сега изтръпнах пред пропастта от трупове и кръв, изкопана между нас и нашите... съюзници.

524

*

В Кономлади мъжкият свят почти отсъствува. Едни са още в Лерин „по работа”, други се върнали, настанили по къщи и яхъри първите „дарове на свободата” и се впуснали към Костур, чието падане се очаква днес-утре.

Всички обори са пълни с добитък; едва можа да се намери място за нашите коне.

Дядо Наки, нашият домакин, разправя как си е купил в Лерин пет вола и един кон.

Притежателят им турчин предложил да му продаде един вол за една бяла меджидия. Дядо Наки имал всичко една лира, а турчинът нямал да му повърне остатъка. Турчинът се позамислил малко, па махнал ръка и казал:

— Вземи ги всички, чорбаджи, за една лира. Ако ги държа, ще ми ги вземат, а ако ми останат, нямам с какво да ги изхраня. Вземи ги, чорбаджи, види им хаиро...

И сега дядо Наки съвсем сериозно уверява:

— Яс си `и купиф...

Цяло село знае за страшните „оргии на отмъщение”, разиграни с участието и на младежи от Кономлади, в къщата на Хафъза и в други къщи на върли турци в Лерин. Някои от тия турци предварително се скрили по таваните, предоставяйки къщите и домочадията си на произвола на „отмъстителите”.

Ужасни са тия разкази, разправяни сега със спокойно злорадство край топлото огнище.

Отмъщението се е очаквало от всички тия хора като неизбежна и многожелана прелюдия на свободата.

— Камен да се стори... Нищо да не остане (от Лерин)... Пейте да му се серат на коските (на турчина)... Како ми ви куртулиса Госпо бре, златни деци?...

С такива думи за Лерин и за турчина започна своето „добре дошли” към нас една стара жена.

Пътят ни от Кономлади до Габреш бе цяло триумфално шествие.

Всичко се бе разшавало. Мъже, жени и деца ни се усмихнаха широко и ни поздравяваха:

— Айде, аирлия да ни е слободата!

Маузерки плющяха от всички страни — също както през хуриета... Но никой вече не трепваше от гърмежите: с пушките на врага костурчани поздравяват свободата си.

525

В Поздивища ни посрещнаха тържествено и се надваряха кой по-напред да бъде удостоен с нашата визита. Най-после! И ние можем да се движим свободно като другите хора, без да разнасяме ужас и страх със себе си.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]