XLIII
ПОХОД В БОЖИГРАД
 

Една депутация от гърленци отиде на 18 ноември в съседното голямо арнаутско село Божиград да каже на жителите му, че отиваме да го обезоръжим.

Това село не беше още посетено от гръцка войска, нито покорено от андарти. Гръцката кавалерия стигна до Билища
 

550

и се установи там, а турската войска се оттегли чак в Корча, така че горните села, разположени по Деволското поле между тия два града, останаха незаети нито от гърци, нито от сърби, нито от турци. Населени с албанци, все бивши аскерлии и жандарми, добри стрелци, горди и силни хора, тия села продължаваха да ни озадачват. При това имахме сведения, че те се сношават с Джавид пашовата войска в Корча. Една андартска чета поканила божиградчани да предадат оръжието си, но те отказали.

Чекаларов се заамбицира и настоя да потеглим незабавно за Божиград, без даже да дочакаме завръщането на нашите пратеници и въпреки това, че голяма част от нашите момчета отсъствуваше.

Подир падането на Костур стегнатостта в четата се особено разслаби; всички почти четници искаха под предлог, че ще се преобличат, да отиват по селата си сами.

Пехотинци и „кавалеристи” загазихме прочутата деволска кал — най-дълбоката и непроходима кал, която срещнахме от България насам. Насред път ни пресрещнаха пратениците на гърленци и ни обадиха, че божиградчани имали разпореждане да не предават пушките си на комити.

Самоуверени, отвикнали вече да считаме турците за сериозни противници, ние не отдадохме голямо значение на тоя отговор. Чекаларов заповяда на парламентьорите да се върнат обратно и да кажат на божиградчани, че въпреки всичко четата иде да ги обезоръжи. После се обърна към нас самоуверено:

— Бъдете спокойни. Докато ние отидем, те ще изменят решението си.

Подир дълго цапане из калта показа се Божиград, със своите високи каменни къщи, разположени по двата склона над едно гърло, по което тече река. И по броя, и по солидността на къщите си Божиград наподобява град.

Заблудени по нещо бяло, което се мярна — навярно тюлбен на някоя анка, — ние счетохме пътя свободен и продължихме безгрижно, без да се пръснем и да обходим оше отдалеко селото, както му е редът. Изпратихме само десетина „кавалеристи” да вардят пътя откъм изток и няколко момчета отсам реката, а всички други влязохме в селото.

Никакви посрещачи, никакво бяло знаме. Приближиха ни само няколко дюкянджии гърци. Поставихме стража по околните улици и се отбихме в един магазин.

551

Две момчета слязоха от планината, за да ни кажат, че околните ридища са заети от въоръжени арнаути. Други въоръжени отделения патрулират по улиците и не искат да пропуснат няколко наши момчета, които, за да отидат на рида, трябва да прекосят селото.

Срещу нашия магазин стоят наредени по прозорците младежи арнаути и ни гледат сериозно и упорито.

Убедихме се, че работата е много по-сериозна, отколкото можехме да предполагаме. Силите ни са твърде малко — около 40—50 души заедно с въоръжените селяни, — за да блокираме едно тъй голямо село, което разполага с не по-малко от хиляда пушки. При това не сме взели никакви сериозни мерки нито за охрана, нито за нападение.

Най-после яви се един парламентьор: висок, широкоплещ, възрастен мъж с дълги засукани мустаци — истински шкипетар. Той пристъпи с достойнство към нас, поздрави ни по военному, изслуша мълчаливо предложението ни и отиде да го съобщи на съселяните си.

Между това дюкянджиите получиха сведения, че турски аскер обикалял селата около Корча. Те се разтревожиха и настояха непременно да се обезоръжи Божиград, за да не се изложат те и околните християнски села на опасност. Всичко това съобщихме веднага писмено на гръцкия командант в Билища и настояхме, че Божиград и околните турски села трябва да бъдат веднага обезоръжени и покорени.

Парламентьорът не се завърна вече. Явно бе, че арнаутите нарочно бавят своя отговор, взимат мерки и чакат нещо. Чекаларов им се закани чрез гърците, но ние побързахме да го укротим и убедим, че съвсем не сме в положение да изпълним, ако стане нужда, тия дръзки закани. Достатъчен е само един изстрел, едно случайно изтърваване на пушка, за да се завърже неравна борба на живот и смърт за нас. Почувствувахме вътрешно угризение, задето така безразсъдно излагаме на опасност живота на толкова хора, и в себе си решихме: не ни остава, освен да сключим един „почтен компромис” и да дойдем друг път по-добре приготвени.

Привечер дойдоха неколцина първенци заедно със снажния парламентьор. С тях бе и Шабан-онбаш. Преди повече от петнадесет години тоя онбашия бил пазач на костурския затвор и Чекаларов като затворник избягал една нощ от ръцете му. Сега те си размениха шеги и заговориха като „стари приятели”. Арнаутите искаха най-малко да поотло-

552

жат обезоръжаването си, но страхувайки се от бъдещи отмъщения, стараеха се да се помирят с нас.

— Най-после, ние ще ви дадем пушките си — заявиха ни те, — но утре сутринта. А до утре, заповядайте да ви настаним на конаци.

— Както вие имате беса, така и нашата дума е беса: ние ще ви осигурим напълно, ни косъм няма да падне от главата ви. Но преди да си дадете оръжието, ние не можем да ви бъдем гости. Това е закон за нас.

Десетникът Ване Канчев слезе от рида и ми пошепна на ухото:

— Горе сме заградени; от всички страни прииждат арнаути из околните села.

— Настанете се поне на конаци, продължаваха да ни увещават арнаутите — там да ви донесем оръжието си.

— Не. Последната отстъпка, която ви правим, е тая: складирайте още сега пушките си в джамията, а утре ще съобщим на войската да дойде да ги прибере.

— Но вече се стъмнява, късно е.

— Нека е късно.

С тая дипломатична маневра ние спасявахме престижа си, от една страна, а, от друга, отстранявахме опасността от едно сблъскване, което в никой случай не би се свършило благоприятно за нас.

И тъкмо когато обърнахме гръб на парламентьорите, пристигна от Билища един запъхтян конник и ни даде да прочетем едно писмо. Командантът на кавалерийския полк в Билища заповядваше на божиградчани да си съберат пушките, които гръцката войска утре щяла да дойде да прибере.

Сега ни стана съвсем ясно отде черпеха кураж божиградчани и защо ни бавиха толкова: те са чакали това писмо от Билища, а тамошният гръцки командант им беше запретил да се предават на нас.

— Добре тогава. Направете, както ви се заповядва в това писмо. За нас не е важно кому ще дадете пушките си, важното е утре Божиград да бъде обезоръжен — казахме ние, като прочетохме писмото.

И си заминахме, дълбоко уверени, че гръцкият командант ще се разкайва, задето Божиград не се обезоръжи днес.

Нашите момчета от рида се удивляваха на арнаутската дързост. Въоръжени шкипетари минавали спокойно, с непредизвикателен, но достоен вид през техните редове и за-

553

емали сгодни позиции, готови всеки момент да отворят по даден знак огън.

Жертвите, които за щастие не дадохме в Божиград, малко остана да ги дадем из пътя. Из низините потъвахме до колени в кал, а по урвите едвам спазвахме равновесие. Конят на Доктора се строполи в една пропаст, но ездачът по някакво чудо остана прав на пътеката.

Към обезоръженото село Ревани стигнахме със запалени свещи и лампички. Нашето илюминирано шествие изплаши реванци, но двамата християни, ангажирани от тях, за да пазят селото от плячкаджии, ги успокоиха. Реванци отвориха къщите си, стъкмиха огньове и ни помогнаха да си изсушим дрехите. С една бързина, която говори за голямото готварско изкуство и за гастрономическите склонности на турците, реванци ни сложиха великолепна вечеря от кисело мляко, билишки праз, месо, баклава.

Макар и съседи на Божиград, реванци бяха вече лишени от оръжието си — раи.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]