V
КЪМ ГРАНИЦАТА
 

Топлият септемврийски ден преваляше. Откъм юг, където прашният път се губи в разхълмената планина, плуваха към нас черни облаци и предвещаваха, че наближава краят на хубавото топло време, което повече от седмица вече къпеше в благодатна светлина разшавалата се България.

Маршировката, песните и разговорите спряха, щом ни се изпречиха първите ридища. Макар още в България, нощният мрак ни навя мълчание и ни откъсна съвършено от мобилизационния трясък, на който бяхме свидетели от София до Кюстендил. Почувствувахме близостта на границата и смътно вълнение пред онова неизвесгно, което се крие зад нея.

Заваля ситен дъжд. Тъмнината стана непроницаема. Чуваше се само шумът на буйната речица, край която криволичи пътят. Ние вече ходим два, три и повече часа, а многожеланото ханче, с чиято близост толкова пъти вече ни изкушава нашият куриер, още го няма.

На няколко пъти четата ни се прекъсна. Знак, че нашите хора като аджамии не умеят да поддържат връзката, да прилагат дадените им наставления и още, че са вече капнали от умора под тежестта на големия си товар. Дружината спря и към средата се образува малка купчинка. Един млад момък, кандидат за студент, когото сам баща му, старият учител М. Пундев, ми беше поверил на софийската гара, лежеше прострян на пътя.
 
 

359

Бедният момък! „Само малко да си отпочика...” шепнеха разтреперените му устни. „Лошо ми стана, че пих много вода”... Подир малко другари взеха пушката му и той пак закрета подир другите.

Като дебют, като първо изпитание, това стига, казахме ние и спряхме на ханчето. Запустяло, бедно ханче, твърде тясно, за да прибере всинца ни. Повечето от групите останаха на открито и опитаха прелестта на спането около накладен огън в студена и влажна нощ.

Небето сякаш бе решило да тури на изпитание силите ни преди още да стигнем границата, Студът и влагата ни заставиха да напуснем на разсъмване ханчето.

Ситен досаден дъжд ту секва, ту ръми. Занимава ни границата: трябва да я минем благополучно и да я минем, без да сме изтощени. За чудо нито аз, нито Чекаларов, нито Попов, ни някой друг от четата не е никога минавал кюстендилската граница, нито пък познава местата, които ни делят от границата, па до Леринско.

На няколко крачки от нас пъхти под тежестта на огромната раница едно голобрадо момче, тънко като тоягата, на която се подпира. Навущата, нескопосно увити, правят краката му неимоверно дебели, а разхлабените цървули дават възможност да се вижда как голата пета шляпа в разкисналата волска кожа. Тръгнал е сякаш по пантофи. На десния му ръкав се препречват две широки бели платнени ивици във форма на кръст и издават неговата служба: санитар. От деня на мобилизацията то се бе прилепило към нас и ни преследваше навсякъде като фантом. Напразно го съветвахме да отиде в казармата и да се запише новобранец. Преди да тръгнем от софийската гара, му казахме, че няма за него пушка.

— Аз и без пушка мога да тръгна — отвърна ни то спокойно.

Тогава го произведохме санитар.

Наблюдавайки мъченишката фигура на нашия санитар, ние го уподобявахме ту на зле дегизиран актьор, който за пръв път излиза на сцената, ту на Исус Христос, доброволно понесъл своя кръст към Голгота...

— Дошъл е братът да се мъчи за вяра...

Колчем го настигнем, той ни изгледва с досаден поглед, който говори:

— Е, какво? Аз мога да вървя!...

360

Пред нас се изпречи една сградичка с варосани стени.

— Тая сграда е в българска територия — обръща се сериозно Чекаларов към момчетата — по-нататък сега иде турският пост на границата. Кои от вас ще излязат напред да нападнат аскера с бомби и да минат първи?

След минутно недоумение из редицата се изстъпват десетина момчета. Между тях е и моята симпатия — буризанът, закрачил смело, изпотен, с постоянната капка в края на изострения си нос.

Стигаме на Предел, недалеко от поста Сива кобила. Посрещат ни радушно войниците. Най-после дойде време крайграничните български войници и офицери да не се поставят пред българските четници в борба между чувствата и служебния си дълг.

Ние отидохме на гости в колибата на подпоручика и старшията, а четниците се смесиха с войниците.

Разгърнал картата, старшията, дългогодишен аскерлия — граничар, ни сочи най-потайните погранични пътеки.

— Ще минете през Мостето — никъде другаде — отсича заповеднически младият ни събеседник.

И сега, през мобилизацията, старшията продължавал да посещава „приятелите” си от турския пост. Турците сега станали по-любезни и се надявали, че бурята и тоя път ще мине, без да се разрази.

И през 1903 год. аз съм срещал на одринската граница такива подофицери и винаги съм се възхищавал от тяхната интелигентност и пъргавина, главно, от великото им презрение към силата на вековния враг, когото те, като граничари, отлично познават. Те са гръбнакът на военна България и първият залог за близките ни победи.

Старшията, на глед по-млад от войниците, се отнася с всичкия йерархически респект към подпоручика, просбописец някакъв или учител от Кюстендил, долага му за всяка смяна на патраула, иска неговото одобрение, но все пак с гордост ми пошепна на ухото:

— Всъщност тук аз командувам взвода...

И на старшията, и на войниците бе омръзнало вече протакането на мобилизацията. Имаше и томовци, които се съмняваха дали цялата тая гюрултия не е само политика. Ние ги разубеждавахме с един необорим довод:

— Ако мобилизацията е политика, правителството нямаше да организира и праща чети. Сами ние нямаше да

361

тръгнем, ако не бяхме сигурни, че това е последният ни комитаджилък.

Войнишката чорба и пърженото пиле на офицера и старшията и нашите сардели и колбаси съставяха менюто на общия обяд, залян с хубаво кюстендилско вино, което пълнеше манерките ни. Тоя братски обяд върху постлана шума и под дребните капки на дъжда символизираше за мен великия момент, когато държава и революционна организация, двете организирани сили на целокупната нация, се сливат за едно върховно усилие.

— До виждане в Солун! В Битоля!

Тия пожелания на прощаване не звучат вече като далечна мечта. И непоколебимо вярваме, че ония, които оцелеят, ще видят скоро осъществяването й.
 

На Предел извикахме настрана нашия Исус Христос, софиянеца–студент и един стар четник охридчанин, закуцал вече от стар ревматизъм, и им казахме:

— Границата е вече близо. Досегашните мъки и несгоди са нищо пред това, което ни очаква занапред. Върнете се оттук, отпочинете си в София и постъпете после или в казармата, или в македоно-одринското опълчение. Казарменият живот ще ви закали и после пак ще се видим вътре. С голяма мъка можахме да ги склоним. Огорчени, просълзени почти, предадоха ни те оръжието си и потеглиха обратно.

Наблюдавайки непрекъснато граничните хребети, зад които се крие многострадалната македонска земя, стигнахме в Миовите колиби.
 

На другия ден отидохме с група момчета в близкото село Раково, станцията на кратовския войвода Стамей. В Раковския хан намерихме цяла рота войводи, стигнали вчера от Кюстендил. Евстатий, млад йеродйкон, когото македонското движение изкара като толкова други вън от релсите на призванието му. Изящен и по фигура, и по облекло, изрядно въоръжен, суетен и словоохотлив, той сегиз-тогиз потупва големия маузеров револвер, напомва, че му е подарен от някакви патриотки чехкини от Прага, и се хвали, че в патрондаша си носи и няколко пачки патрони дум-дум,

362

предназначени за особени случаи. Тук са още: Г. Мончев, възторженият ученик и после другар на Даме Груев, ушлен за Солунско; буреподобният Леко Джорлев, повел за Леринско десетина другари и своя широко изпъкнал корем на владика; демирхисарският войвода храбрецът Алексо Радовчето; Поп Христов, Павел Христов и много други.

Момчетата им, изнурени не по-малко от нашите, сушат измокрените си навуща и дрехи. Те са по-зле стъкмени и от нас.

Сутринта взехме двама куриери, които ни препоръча бай Стамен, и се върнахме при момчетата.
 

Прехвърляме последните уморителни баири и наближаваме границата.

Всяка почивка се използува за последни наставления към момчетата.

Определихме и разни сигнали с тръбата на буризана и с нашите свирки, от които тая на Чекаларова издаваше нещо като вълчи вой.

На места трябва да пълзим и да се прикриваме.

— Ето турския патраул! — извика куриерът Гоге и ни посочи срещния сърт.

Ние насочихме биноклите си и видяхме първите турски войници.

Към три часа след обяд бяхме само четвърт час под линията. За голямо наше съжаление времето се поизясни. Това можеше да ни застави да чакаме до късно. А преди малко един подплашен заек ни пресече пътя: лошо знамение...

Съсредоточено мълчание тегне над всички ни. Времето минава бавно.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]