VII
ПО ПЛАЧКОВИЦА
 

Всеки се е приготвил за дълъг път. Колкото повече се отдалечим навътре, толкова повече приближаваме втората, загадъчна и мъчна граница — Вардара. Затова тая нощ ще се помъчим да стигнем до Лъки.

Гърлино — Лъки. Тоя поход е запечатан в паметта ми с многото неприятни приключения.

Четата се построи над близкото село Драгобраща, дето се отбихме за вечеря. Взехме с нас и три коня, на които натоварихме част от багажа. Тук присъствувахме на дълги разправии между селяните около избора на няколко водачи, които трябваше да ни се дадат. Разбрахме, че имаме работа пак с прости и невежествени колибари, с ръководители без власт и авторитет, които автоматично, а може би и само от страх, се подчиняват на разпоредбите ни.

Разправиите ставаха нескончаеми. Посочените водачи се оправдаваха с това, че не знаят пътя до Лъки, Няколко шамара зашаткаха ненадейно по бузите на едного. Аз трепнах пред тия първи шамари над наши хора и изгубих изведнъж всичкото си настроение. Дори се разядосах тайно на Чекаларова. Но шамарите имаха своя ефект. Всичко се свърши в един миг и ние тръгнахме при гробно мълчание.

След една безкрайна смяна от еднообразни горички и долинки, която се продължи няколко часа, озовахме се в едни дълбоки долове, диви, каменисти и стръмни. Всички инстинктивно разбрахме, че се лутаме из безпътица. А водачите, изплашени от шамарите, не смееха да издадат невежеството си. Ние ги улеснихме:

— Има ли наблизо каква да е българска колиба?

— Чини ми се, че има една.

Това чини ми се не беше никак насърчително. Направихме нови усилия и излязохме от дола. Надалеко заблещука овчарски огън. Момчетата спряха — и заспаха. След дълго чакане изпратените наши хора се завърнаха с един едър, разгърден овчар, чиито очи лукаво играеха.

— Виж го, какъв е престъпник — пошепна ми Чекаларов.

Овчарят ни изслуша важно и престорено сериозно, после самоуверено застана начело на дружината и заприпка като коза из драките.

369

Ето ни най-после при друга колиба. Водачът ни се отдели с два-трима овчари и зашушука с тях. Насмалко не зашаткаха нови шамари. Докато се наговорим с новите водачи, овчарят с лукавите очи незабелязано изчезна.

Новите водачи ни отведоха пак по нова посока. Разбрахме, че престъпникът не е имал друго намерение, освен да ни предаде на други и да се откопчи. Но... сега не е организационно време и безсмислено е да се отплащаме.

Новите водачи ни уверяват, че пътят за Лъки съвсем не води през колибата им и ако искаме да се оправим, ще трябва да ударим пряко през планината и да се спрем при друга колиба. И започна се същото промъкване измежду драки, същото катерене по скали и тътрузене из стръмни долове, докато се озовахме всред един дол, от който ни се стори, че е невъзможно да излезем. Ах, тоя ужасен дол. Чак сега у всички закипя страшна злоба спрямо престъпника-овчар, комуто дължехме всичките тия ненужни изтезания. Ако не ценяхме времето си и ако бихме успели да турим на ръка престъпника, застрелването сигурно щеше да бъде най-малкото наказание, което момчетата биха поискали.

Светлината на свещите и на кибритените клечки освети тъмните очертания на страховити подплеси над нас. Нов залп от несдържани закани и псувни биде отправен по адрес на престъпника.

— Да ми се паднеш, аз да ми те дера тебе!... — закани се някой.

— Тишина! — разнесе се гръмкият глас на Чекаларова.

Всички се умълчаха.

Тук аз си спомних съветите на незабравимия Марко Лерински. Нищо не го дразнеше повече от грубостите на хората му, колчем четата се е излагала на излишни мъки поради хитрините, предпазливостта или невежеството на куриерите.

— И в най-голямата мъка утешавайте се с това, казваше той, че на всяка мъка има край.

Нашата мъка бе голяма, но и тя има край. Изподрани и изтощени, успяхме да се измъкнем из проклетия дол.

Полегатото равнище, на което решихме да останем, граничеше с неголям ограден стърнак, пълен с купчини слама. И сламата и прътовете на оградата, собственост бог знае на кой сиромах от Лъки, бидоха употребени от момчетата за огньове, и то не без известно самодоволство. Двамина

370

от водачите изпратихме в Лъки, а ние се проснахме на мократа земя, с гърбове, обърнати към буйните пламъци.

Аз сгълчах моя съсед, който продължаваше да разправя за патилата си в дола, и задрямах.

Сутринта се видяхме всред една невероятно разхвърляна планинска местност от почти еднакво залесени, полузалесени и голи върхове.

Това е Плачковица.

Към обед дойдоха хора от Лъки, натоварени с грамадни бъклици вода, която така нетърпеливо очаквахме.

Прехвърлихме веднага лъкската река и се спряхме над селото.

Тук не е припарвала скоро чета.

Няколкочасовата почивка, краткият, но укрепителен сън под едвам топлещите лъчи на есенното слънце ни възвърнаха силите. Ние влязохме пак в ролята на предтечи и приобщихме набралите се младежи с тайната на пришествието.

Лъчени ни слушаха с внимание, но без никакъв възторг. Те кимваха одобрително в отговор на нашите съвети, но ние се досещахме, че без опитна ръководна ръка нито една наша разпоредба няма да бъде изпълнена. Лъчени няма нито телеграфни жици да скъсат, нито стоката си ще прикрият. Турците вече са реквизирали част от по-добрия им едър добитък. И тук селяните не ни вярваха, когато им заявихме най-сериозно, че след няколко дена ще пристигне българската войска. А при това маловерие селянинът мъчно ще се съгласи да избие даже добитъка си, но да не помогне с него на неприятеля. Той ще го пази до последния момент, докато го види реквизиран. Младотурците успяха да сломят вярата и самонадеяността му. Спомените от изтезанията при обезоръжаването преди две години са пресни. Най-хубавото оръжие е прибрано. Само силните традиции от организационното минало поддържат още по инерция у тия хора известно съзнание на дълг към общото народно дело.

Колко навреме дойде войната! Само гласът на топа ще стресне задрямалите съзнания.

*

Колкото е трудно и уморително да се луташ из разклоненията на Плачковица нощем, толкова е леко и приятно да я преброждаш денем, особено при хубаво есенно време.

Хаосът на разхвърляните височини е тъй живописен. За-

371

пъхтян си изкачил една височина, едвам си се нагледал на чудния планински ландшафт, и веднага поемаш надолницата и се озоваваш в приятна скрита падина или дол, за да се изпречи после пред теб пак същият хаос от планини.

Каратепе е вече близо и ние бързаме да го прехвърлим още преди мръкнало. Съседните нему тепета са плоски, обрасли със зеленина. Гъбите се срещат в необикновено изобилие. По стволовете на уединени столетни дървета изобилствуват огромни парчета туфки (секел), от които пушачите прибират за прахан. Тук-таме всред зеленината пъстреят жълти минзухари, без блясък и без дъх, последни тъжни цветя на закъснялата есен. Аз прибрах няколко минзухара и ги турих между листата на бележника си. И те са моят най-скъп спомен от дивата Плачковица.

Ние сме на Каратепе. Кръгозорът е разширен. Заобиколени сме от залесените и плешиви гребени на Плачковица. Далеко зад тях наднича великанът Пирин, чиито белоснежни върхове се сливат в продължителна светла ивица. На югоизток, свито в полите на Плачковица, се вижда Пехчево. Зад нас се белее всред планината уединено здание — аскерска кула. Но никой не си дава труд да се прикрие. И не спират високите и безгрижни другарски приказки. Човек се чувствува истински властелин всред тая гостоприемна планина, еднакво годна за отбрана и за прикриване.

Ако са малко аскерлиите, ще се изплашат от нашия вид; а ако са много, нека запдющят куршумите! Толкова ни струва — нали е сега край?

Не тъй разсъждаваше някога четникът...

Седнали на почивка, всички сме устремили мълчаливо погледите си на запад. Слънцето ни дари още един хубав светъл ден и си взема вече сбогома от нас и от Плачковица. Още малко и то ще скрие съвсем своя пурпурен диск зад обагрените гори. Цялата околна природа сякаш изпитва тайнствени тръпки заедно с нас в тоя тържествен и тъжен момент. Обладани от чувство на самотност пред припадащия здрач, стори ни се, че само към нас, единствено към нас, към Плачковица и към ятото жерави, които безшумно прелитаха към юг, бе отправен замисленият прощален поглед на залязлото светило.

Прехвърлихме още някои ридове. Луната изви рог на небето и ни придружи някое време. Капризна и изменчива, тя ни се показа тая нощ в най-очарователни съчетания със

372

силуетите на кичестите гори и с бисерната белизна на небето. Ту се скиташе усамотена високо над нас, ту надничаше дяволито през листата. А веднъж видяхме я надникнала над две приближени, слепени почти във форма на дъга, съседни гори. Като през царствено преддверие минахме тържествено през пътеката, която ги разделяше, за да се загубим после в непроницаем мрак. Краката ни затънаха в мека напластена маса. Едвам хрущят току-що падналите тая есен листа. Начесто се спъваме и прескачаме повалени огромни буки. Остро дрънкане на тенекиена манерка, тропотливо падане на човек, строполен с цялата си снага, нарушават тайнствената монотонност и извикват отделни несдържани смехове. Рискувахме да се разпокъсаме и изгубим в тая чудна девствена гора. Каго светулки в пълната тъмнина бляскаха свещите и електрическите ни лампички. Настроението не беше трагично като миналата нощ. Някой запя Христос възкресе и в един миг екна цялата гора. Сега под мъждеещата светлина можахме да различим белите силуети на буките, в които се блъскахме по-преди. Високи и стройни като тополи, те съединяваха широко разлистените си върхове и образуваха гъст и непроницаем свод над нас. Любувахме се на величието им и се мъчехме да си спомним де другаде, в кой македонски балкан, сме срещали такъв букак.

Излязохме от гората, но впечатленията не изчезнаха бързо. И докато аз се пренасях ту в Странджа, ту на Нидже, момчетата зад мен си казваха, сочейки гледките на нови местности и планини:

— На’, това е Лисец.

— Пътят между Статица и Кономлади! Върбица!

И се изреждаха имена на местности и гори от Костурско, което бе още много далеко, но което оживя сега във възбудената фантазия на нашите костурчани.
 

Настаналите угари, каменливите гребени и песъчливите стръмнини разпръснаха от паметта ми и сетната следа от прелестния букак, когато късно подир полунощ стигнахме и една овчарска колиба над Смилянци.

Малка ниска колиба, с единствен отвор, който служи за прага и прозорец. Пламът на горящите главни се губи в

373

напластения дим, който непрестанно изстисква сълзи от очите. И все пак, добре, че се е намерила.

Вън е пронизително студено. Момчетата, разтреперани от студ, кладат огньове. И чуваме през плета такива разговори:

— Ако все така на топло прекарваме нощите, кой знае дали ще видим Костурско... Ние ще измрем от студ и мъки, вместо от куршуми...

Те имат право. Десет дена вече нощният студ не дава да се спи. Двете трети от денонощието минават в изнурителни походи с такъв тежък товар на гърба.

Но какво да се прави? Костурско е още далеко. Пък и ако стигнем там, нима само пухови възглавници и почивка ни чакат? При това още не сме се натъкнали на никакви опасни премеждия. Спряхме се на единственото подкрепително средство, което бе в ръцете ни: да дадем утре на хората си за закуска млечна попара и за обед топла храна. И се разпоредихме веднага да се отделят десетина кози от завареното стадо и да се донесат от Смилянци газени тенекии, боб и чушки.

Не е добре да се поддава човек на такива настроения, особено като знае, че занапред го очакват много по-големи несгоди.

Бай Търпо, нашият економ, чието лице имаше бакърен цвят, беше успял вече да изпроси малко мляко. А струваше си да се пожертвува сънят за една попара, толкова повече че задимената колиба, натъпкана с повече хора, отколкото можеше да побере, не представяше особени удобства за спане. Практичният бай Търпо, който е и голям масалджия, ще съумее да ни развлече и откъсне от неприятната обстановка. И чувствувайки известно удоволствие, че мога да подразня Попова, който беше готов да пожертвува всичко за съня, аз обсипах бай Търпа с много въпроси и успях да му поразвържа езика.

Бай Търпо ни пренесе в Америка и ни разправи много смешни истории за американската простотия и за пансионите, в които там живеят работниците от Костурско. Разправи ни картинно как костурчанинът се изхитря да икономиса порядъчни суми, като бойкотира гостилниците, трамваите, железниците, развлеченията — всичко, което сам той, бай Търпо, инак много обича. Неговата философия е, че човек, докато умре, трябва да опита до една суетните

374

сладости на живота: „На тоя свет що ти посака душа, требва да му го даш.”

Нашият увлечен другар загази в областта на интимните си похождения из Стария и Новия свят. Той оживи пред нас образите не на една емигрантка в Америка, между които централно място заемаше някаква гърдеста хърватка-куварица, с която Търпо се обяснявал на костурски диалект. Излезе, че и преди тръгването ни от София бай Търпо, оставайки верен на философията си, покорил сърцето на една от шивачките, извикани да съшият четнишките раници.

Умората от нощния поход бе забравена, всеки се сви на кълбо и заспа със свои спомени от миналото, пренесен далеч от тясната колиба.

В смилянската колиба срещнахме първата местна четица — група от радовишката организационна чета на Хр. Симеонов. Предвождаше я някой си Поцко, неподвижен стар четник, който скъпеше думите си повече от всичко на света, придружаваше всяка заповед до селяните с един тежък заканителен жест. Изпратен бил от Симеонова, за да ни посрещне. Отпреди няколко дена имал от войводата си писмо. Дали защото не е намерил грамотен човек, или защото не с искал да прибегне до услугите на такъв, за да не унижи достойнството си — не зная, но предаде ни го неразтворено. В писмото Симеонов му съобщаваше за войната и му предписваше да направи редица най-бързи разпоредби.

— Е, Поцко, добре, че стигнахме, преди да се започне войната. Инак щеше да закъснееш...

Той сериозно поклати глава.

*

От нашата колиба се вижда Огражден. Показват се едвам и върховете на Беласица. Срещу нас пък се изправя прочутият Готен, където четата на Чернопеева даде в 1903 година юлкова скъпи жертви.

Немного далеко от колибата започва Готенският проход. По едина склон на теснината се вие козя пътека — шосето между Пехчево и Радовиш. В дъното гърмоли малка речица, приток на Струмица. На места пътникът се вижда надвиснал над пропасти, по-нататък теснината се поразширява или про-иира между отвесни скали, из които тук-таме зеят огромни чупки, прилични на пещери. Тия дупки били издълбани от

375

гигантското длето на Крали Марко, когато той ходил по земята — уверява ме нашият куриер от Смилянци.

Никой от нас не е виждал дефиле толкова дълго, страховито и интересно. Пред него бледнее даже и прочутото Гърло в Костурско. Видът му навява мисли за засади и нападения. Въображението ни поставя четниците на укрепени позиции по двата склона, а турците — по пътеката; захваща се адски огън и неприятелите се струпалят в пропастта, където намират смъртта си...

В местността Чичика речицата образува вир, наречен от народа Момин вир. Когато поганците покорили християнската царщина, църн арапин подгонил от непознати краища една бяла хубавица. Християнската девойка бягала много дни и нощи, прехвръкнала с неземна сила много планини и поля, но тук, на Чичика, силите я напуснали, тя скочила във вира и намерила в смъртта спасение на своето девство.

Мръкваше се вече и ние забързахме да излезем по-скоро от прохода. Луната ни поздрави от височината на два слепени обраснали рида. По тъй нареченото шосе не срещнахме жив човек.
 

Чувство на несигурност обхваща четника, когато се намери всред поле, особено всред непознато поле. Тук, по шосето, което прекосва гиздавото Радовишко поле, от една седмица насам се били влачили турски войски. А при устието на прохода, когато минавахме край една турска воденица, се мярня човешка сянка, която изчезна в тъмнината.

На час и половина от Радовиш, когато се готвехме да се отбием по пътя и да догоним планината, чу се ненадейно войнишка тръба. Звуковете минаха тревожно по полето и заглъхнаха всред нощната тишина. Инстинктивно се спотаихме. Тръбата ни зазвуча като на тревога или като за сбор и оживи в съзнанието ни мобилизационната треска в лагера на турците — картината на готвещото се сблъскване. Откъм Радовиш се виждат светлинки. И ако не беше тръбата, едва ли щяхме да се сетим, че в града има хиляди войници, които наежени чакат часа на разплатата.

Но какво значеше тая тръба подир полунощ? Не беше ли сигнал някакъв по наш адрес? Не сме ли издадени от незаловения турчин, който ни съгледа край воденицата? Сетихме се, че между нас има турски тръбач, и го извикахме.

376

Нашият буризан продължително мълча, но после се поокопити и произнесе твърдо:

— Биринджи табурдан биринджи юз-баши гелсин! — т.е — да дойде първият капитан от първата дружина.

Разбрахме, че честолюбивият буризан иска с тоя отговор да скрие слабите си познания по турската сигналистика. Напуши ни смях.

— Браво, буризан! — казахме му и го изпратихме. Вместо да губим време около значението на турския сигнал, намерихме за по-благоразумно да усилим хода.

Прегазихме Струмица и през нивята стигнахме във Воиславци. Със селските часови бяхме се разминали на пътя и стана нужда да чакаме цял час на улиците, докато се разберем с изплашените селяни.
 

Сушейки навущата и чорапите си на огъня, разправяме на заобиколилите ни селяни за това, което ще започне, което, може би е започнало вече, а те ни говорят за приготовленията на турците. Тук на думите ни се дава по-голяма вяра. По шосето от сутрин до вечер се движи войска. На цялото турско население е раздадено оръжие. От българите се събират пари, добитък, новобранци и мекереджии за войската.

По турските кафенета в Радовиш се приказвало само за войната. Беговете, пушейки с дълги чибуци и смъркайки наргилетата си, се хвалили:

— България ни е един ручок!

Кафето си щели да пият в София, а конете си ще напоят на Дунава!

Всичко това е убедило хората, че се готви война. Но повечето гледат еднакво скептично както на турските закани, така и на нашите предупреждения, че на турците ще остане занапред да си пият кафето само в Анадола. Предоставяйки на бога да осигури победа за нашите, те са повече заети от грижата как да се отърват с колкото се може по-малко добитък, пари и хора.

Чухме немалко способи, чрез които някои са успели да надхитрят турските реквизиционни комисии. Най-гениална ни се видя хитрината на един българин, който направил своя кон негоден за реквизиране, като заковал един пирон на копитото му и го осакатил.

При нас се е дотътрил и един възрастен мъж с дървени
 
 

377

крака и патерици. Жизнерадостен и бъбрив човек. Той поглъща всяка наша дума като откровение и вярва толкова твърдо, колкото и ние, че дните на Турция са прочетени. Той не допуща, че може да бъде победена армията на България, която той познава, защото нещастието го закарало преди години в София, в Александровската болница, където му ампутирали и двата крака. Благодарността му към България е безгранична, защото ней, на нейната болница и нейните лекари, дължи живота си, а на един неин майстор — своите дървени крака.

— Ако не бях ходил в България, нямаше сега да съм жив и нямаше да се порадвам на свободата, която България ще ни донесе, казва той.

Щастливец! Той може би само чрез нещастието си е обикнал толкова живота.
 

Искаше ни се много да прекараме един ден в село и да се наспим, макар че квартирата ни се случи мръсна и опушена. Но оставените грамадни следи по нивята, турчинът от воденицата, нощната тръба и близостта на града победиха изкушението. Още преди да се развидели, излязохме в дъбравата над селото.

Оттам полето се вижда като на длан — същото поле, което прекосвахме снощи и по което от ранни зори почна да се влачи турска войска. Вижда се и градът с казармите и джамиите си, с черквата и с блесналите под слънцето стъкла.

Воиславската дъбрава е усойна. От нея вее хлад, който прониква до костите. Мъчно се спи. Но часовете минават бързо в едно рядко развлечение. Наблюдаваме с бинокли безспирното движение на аскера и на аскерските обози по шосето. И философствуваме върху съдбата на Турция. Турция наистина няма право да живее, щом при това гъмжило от войски, при тия съсредоточени усилия да се смажат гяур-ските държави ние успяхме да минем снощи незабелязани по полето, край самия град, и да наблюдаваме сега от толкова близо приготовленията! Нейните поданици пък, селяните от Воиславци, можаха днес безпрепятствено да ни донесат цял чувал хляб и петнадесет оризника [1].
 

1. Оризник — гювеч, приготвен от ориз, лук и дървено масло — радовишки специалитет.

378

Сегиз-тогиз се чуват отделни изстрели: турците стрелят по българи, които спасяват добитъка си.

Привечер се завърнаха от града изпратените селяни. В Радовиш били пръснати между турците възвания, в които се казвало, че ще се почне походът за София.

И това ние можахме да научим едновременно почти с радовишките турци!

Бедна Турция...

Момчетата се разшаваха. Напразно се мъчехме да въдворим тишината.

Само загрижените селяни отправяха умолителни погледи към немирниците.

Аскерската редица продължаваше да се точи лениво по шосето.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]