БЪЛГАРСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА И МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС

Българската външна политика не съумя да изясни в Ньой с твърдост и логичност участието на българския народ в световната война, като продиктувано от чисто исторически и национални нужди, нито пък се опита да протестира, когато нейната политика е била отъждествявана с оная на съюзниците; така България неволно подчерта своята виновност. Тя прегърна там резигнацията, която продължава и до днес. Резигнацията би била изобщо смислена и оправдателна, ако би се държало сметка предимно на предпоставки, тъй нужни след военния катаклизъм, за възобновяването на българския дух, енергия и творчество; обаче в това отношение тая резигнация се яви негативна- с прекомерното си придържане към угодничество и понякога с унизителни действия и отстъпки пред силите от голяма и малка величина.

Тая политика бе колкото погрешна толкова и нерационална, защото се сметна, че нацията ни е виновна, за гдето е искала да реализира своето естествено право - обединението си, нещо, което много преди нея е извършено от другите народи.

Така българската външна политика изпадна в магьосан кръг. Нейният изключителен обект е бил, да се спечели симпатията на Великобритания и Франция, които разориха материално и морално българското племе, за да се добере чрез тяхното благоволение до заеми, както и да плаща честно наложените й репарации.

Всички въпроси, като излаза на Бяло море, права за малцинствата и пр., съставящи условията за едно нормално културно развитие на страната, не бяха важен предмет за нейните грижи и акции.

България спечели, естествено похвала на миролюбива държава обаче нейният авторитет и престиж, като суверенна държава бяха толкова отпаднали от политиката на безогледна пасивност и отстъпка, щото тя бе безсилна, в духа на международното право и на специалните за нея договори, да запази земята си от сръбските арогантни нападения и трябваше да отстъпи хиляди квадратни километри на сръбската алчност.

Не е ли странно сега, когато Маринкович заявява в Букурещ пред румънските и чуждестранни кореспонденти, че „въпроса за малцинствата не засяга съседните държави, а има други, които би трябвало да се занимаят с този въпрос и че, ако навсякъде се въведе македонската система, живота в Европа би станал невъзможен", - щото нашето външно министерство да се залавя с арести на македонци без всякакъв повод от тяхна страна, като емигранти и мирни граждани в страната? Това идва да подкрепи тезата на Маринкович, че България е, която смущава реда и спокойствието в Югославия.

Тоя път Маринкович бе по-откровен в своята декларация за днешното действително положение в Европа, че животът вече става в нея невъзможен.

Наистина, днес животът в Европа кипи, както в първите десетилетия на миналия век. Македонската система и начин на действие, които са система и начини на всички от войната онеправдани народи, се диктуват от крайна необходимост и тая необходимост щеподрани устоите на днешна Европа, която символизира бруталността и беззаконието, защото именно крайната необходимост е, която гце тури край на потисничеството.

Маринкович, както и другите сръбски политически мъже не си правят никаква илюзия, че репресиите, извършвани от когото и да било, би могли да разколебаят в македонеца волята и вярата му в идеала за свободата на неговата родина. Македонецът още в ранната си възраст е надъхан с любов към татковината си и носи дълбоко съзнание и дълг за нейната свобода. Където и да се намира, той ще създава системи в борбата си срещу похитителите на свободата и националната му култура.

Но интимната сръбска мисъл и желание е съвсем другаде: да се предизвикат в България междуособици и взаимно изтребление, за да може сръбската власт да наложи по-лесно пансрьбската тенденция. Това е тяхната вечна мечта, а не някакво сръбско-българско братство.

И благодарение на слабата прозорливост у ръководителите на външната ни политика, сръбската власт успя да пренесе в България същността на своя авантюристичен и деспотичен режим, като застави българското правителство да прибегне до брутални мерки спрямо македонците. Тоя необмислен акт на нашето външно министерство дискредитира нашата страна пред просветения свят като акт на некултурна държава и е, може би единственият случай в историята - да не се позволява на един народ да се интересува за съдбата на своята родина и да си показва своите чувства спрямо своите братя, останали под чуждо иго.

Тия нерационални мерки би били ненужни, ако ръководителите на нашата външна политика имаха здрави разбирания по възложената ни миролюбива и културна задача и, следователно, те не могат да игнорират, че един милионен народ, прогонен от родината си, ще може да се укроти с празни приказки и за това вменяваше се в дълг да искат още в първите дни приложението на договорите относно правата на малцинствата, с което те щяха да услужат много повече на мира и за добросъседски отношения, отколкото с пасивност и замълчаване за лошото третиране на тия поробени народи от миноритетните държави.

Несъмнено, техните постъпки едва ли биха били уважавани от виновниците за днешното положение - Англия и Франция и техния орган ОН; но те щяха да бъдат поне оправдани пред съвестта на българското племе и щяха да имат моралното право на апел за резигнация към македонския народ.

Македонецът цени повече от всеки друг редът и спокойствието на страната, която му дава приют и препитание. Народ, който е сляпо привързан към семейното огнище и работната си земя, не е наклонен към авантюри и пертурбации и тоя народ, въпреки погрешната мисъл в някои самозабравили се български държавни мъже, еднакво скъпи за независимостта и спокойствието на България, както и за Македония.

Македонецът повече от всеки друг трепери най-вече за независимостта и сигурността на България; но той не забравя и своя дълг към родината си и не може да бъде безучастен към тиранията, екзекуциите и унищожението на неговите най-ценни културни съкровища, останали му от поколенията, без да издигне глас за социална правда.

Сръбската власт и сръбските политически мъже не вярваме, да бъдат толкова наивни да мислят, че България би могла да облекчи техния безумен тиранически режим. Македонският народ, който води от четири десетилетия насам революционна борба за свободата на Македония, е вън от пределите на България и, следователно, не може да бъде обект на нейното влияние. Тая борба, плод на естествения закон за съществуването на индивида и на един народ, като най-сюблимно благо, регулиращо човешката дейност в социалния живот, не може никой да спре, дорде вилнеят тирани и потисничество в страната му.

Но сръбските ръководни мъже не целят друго с предизвикателните си постъпки спрямо България, освен да я разстроят вътрешно и да могат по-лесно да я клеймят пред чуждия свят, тяхна стара изпитана тактика. Те, докато не се еманципират от безумния пансръбски империализъм и посегателство върху свободата и културата на македонския народ, революционният апел на тоя народ ще бъде всякога протест, аспирация на непоколебима воля на една наранена душа и тоя апел към свободата на Македония, израз на високо чувство, дълбоко съзнание и неськрушим дух, ще се засилва все повече и повече, вьплотен в смьртоогьн на неговата революционна организация, като руши из дъно всичко, което пречи за реализирането на неговия идеал — свободата в неговата Родина.

Торино, 10 юли 1930 год.

В. Заря, г. VIII, бр. 2653, С., 17 юли 1930 г., с. 1 и бр. 2654, С., 18 юли 1930 г., с. 2.

[Previous] [Next]
[Back to Main Page]