Приносъ за изучване на Разлога и по-частно с. Баня (Разложка)

 

на † Свещеникъ Иванъ п. Панайотовъ Асянчинъ

 

Пловдивъ

Печатница „Пчела", 1915 г.

 

Сканове в .pdf файл (14.3 Мб). Взета от www.strumski.com

 

 

     Предговор  (Д-ръ Теодоръ Ивановъ, Архимандритъ Павелъ)
I. Кратко описание на мѣстностьта на Разлога и частно на с. Баня
    - Земни богатства
    - Минерални богатства
    - Съобщения на Разлога съ околностьта
    - Стари църквища и селища въ Разлога

II. Исторически прѣдания. Битови, исторически и автобиографически бѣлѣжки
    - Отдавнашното минало (Прѣдание за населването на Разлога, Друго прѣдание, Прѣдание за потурчването на разложкитѣ помаци)
    - За разликитѣ на селския говоръ. За разликата въ рухото

III. Вѫтрѣ въ село Баня (Лични спомени)
    -
(Р
одове)

    - Още нѣщо отъ турскитѣ звѣрства
    - (Нѣкои свадбарски обичаи въ с. Баня)
    - Нѣщо за книжното учение въ Разлога
    - Опитъ за освобождение отъ турското владичество
    - Единъ разговоръ
    - Едно прокобяване
    - Ожидана тайна се открива
    - Изненада
    - Що мишка мислила, мачка не давала!
    - Отъ трънъ та на глогъ

   

    (Предговор)

 

Покойниятъ авторъ на тази книжка, свещеникъ Иванъ п. Панайотовъ Асянчинъ, напусналъ въ 1878 г. по неволя родното си село Баня (Разложка) въ врѣме на тамошното възстание, въ което е билъ участникъ, служеше като енорийски свещеникъ при църквата „Введение Прѣсв. Богородици" въ гр. Самоковъ до 1899 г., когато се пенсионира. Слѣдъ това живѣ въ Самоковъ, послѣ (отъ 1903 г.) въ София и най-сетнѣ пакъ въ Самоковъ, гдѣто се и помина на 25 ноемврий 1910 година. Прокуденъ отъ родния си край, той всѣкога милѣеше за него, затова и първитѣ разпореждания въ завѣщанието му се отнасятъ пакъ до него. Въ завѣщанието си покойниятъ пише:

 

„1-во. Завѣщавамъ двѣ хиляди лева на Българското християнско православно училище въ родното ми село Бане, което да се ползува отъ лихвите, а главницата т. е. 2000 л. да си стоятъ за вѣчно воспоминание; за сигурно распореждание на лихвите по смърьта ми желая да се испращатъ на реченото училище чрѣзъ Св. Екзархия въ Цариградъ".

 

„2-ро. Списанието Лепта да се напечати най-малко на хиляда екземпляри, отъ които да се дадатъ даромъ на Бълг. община въ родното ми село Бане 20 екземпляра, на Банската 20 екз., на Меомицка, Беличка и Якорудска общини по 10 екз., на Горна и Долна Драглищи, Годлево, Нидобрацко, Бачево, Елешница и Добринища по 5 екз., на Самоковските, Софийските, Дубнишките, Гор. и Долно Банските, Осойшките и Златишките разложани

 

 

II

 

на всяко домочадие по единъ екземпляръ; подобно и на други кадѣ се намиратъ; и на сичките редакции на Бългр. вѣстници и списания по единъ екземпляръ".

 

Първата точка отъ завѣщанието е изпълнена веднага слѣдъ смъртьта на завѣщателя, втората — по разни причини — се изпълнява едва сега съ издаването на настоящата книжка. Своя трудецъ покойниятъ авторъ е нарекълъ отъ скромность Лепта, като го е сравнявалъ съ лептата на евангелската вдовица. Понеже това название не говори нищо за съдържанието на книжката, на корицитѣ ѝ ние поставихме друго.

 

Книжката, по порѫка на покойния ѝ авторъ, се издава прѣписана на литературенъ езикъ; но все пакъ тукъ-тамѣ сѫ запазени думи било отъ разложкия говоръ, било изъ рѣчника на автора. Частитѣ, които сѫ написани по разложкия говоръ, сѫ запазени точно споредъ рѫкописа, защото така тѣ прѣдставятъ по-голѣмъ интересъ.

 

Като изпълняваме точно волята на нашия покоенъ баща и дѣдо относително изданието на труда му, ние мислимъ, че съ това отдаваме дължимата почить на неговата любовь къмъ родния му край, изразъ на която е настоящата книжка.

 

Д-ръ Теодоръ Ивановъ.

Архимандритъ Павелъ.

 


 

I. Кратко описание на мѣстностьта на Разлога и частно на с. Баня.

 

Земни богатства.

 

Защо ли се казва тая мѣстность Ралогъ? — Споредъ мене справедливо е това название на речената мѣстность, защото отъ нея се разливатъ водитѣ къмъ всичкитѣ страни на Балканския Полуостровъ и защото тя е едно малко полце, разложено помежду три прочути планини.

 

Разложкото поле е обградено отъ три страни отъ познатитѣ въ българската история планини: Пиринъ планина го гради отъ южната страна, Родопа планина го гради отъ сѣверо - източна страна, а Рила планина го гради отъ сѣверната страна. Родопа или Доспатъ планина се слави съ низкитѣ си горски равнини и съ богатия си дърволякъ. Рила планина се слави съ изворитѣ на рѣкитѣ Марица и Искъръ, съ рибнитѣ езера и съ монастиря „Св. Иоанъ Рилски". Пиринъ планина е една отъ най-високитѣ планини въ цѣлия Балкански Полуостровъ. Тя се слави въ много български пѣсни, отъ които е и тая:

 

 

6

 

Иринъ-Пиринъ планина,

Що е гора екнала,

Отъ сиво стадо блѣяне,

Отъ чобане викане, и пр..

 

На Пиринъ иланина най-високиятъ връхъ се казва Елъ-тепé. На него отиватъ набожнитѣ турци, та ставатъ половинъ хаджии.

 

Отъ цѣлата Разложка котловина изтича къмъ югоизтокъ само една рѣка, називаема Мéста. Тя се сбира отъ много притоци, по-главни отъ които сѫ: Глáзне, Истóкъ, Сéдрачъ, Дрáглищица, Бѣли́чница, Бѣла Места и Църна Места.

 

Разложката котловина е раздѣлена съ низки бърда на нѣколко полцета. Банското [*] заедно съ Баненското [**] е обърнато къмъ сѣверо-изтокъ и се пои отъ р. Глáзне. Меомийското поле е сѫщо обърнато на сѣверо-изтокъ и се нои отъ р. Истóкъ и др. Бѣличкото поле е обърнато право на изтокъ и е почти безводно, но то дава най-добрата пшеница въ Разлога. Отъ височинитѣ, които се издигатъ въ котловината, най-главната е Дабовéцъ — въ Баненско землище. Дабовецъ е разработенъ дори до върха, който се казва Главáта. Знамъ, че въ дѣтинството ми на връхъ Главата имаше нива, която бѣше на дѣдо Йóнде Тачи́новь. Дабовецкитѣ ниви даватъ най-добра ръжь, а изобилнитѣ Дабовецки кладенци (извори) даватъ най-сладката вода, съ която не може да се сравни ни планинскá вода. Отъ тия кладенци по-главни сѫ: Чýчурката, Спасевъ кладенецъ (на Спáсево валóгъ), Арслáнски кладенци, Ши́ндири кладенци, Бояджийски кладенецъ (на Бояджийското блато), Страчикрáкъ чешмá, Милева скала кладенецъ, Килийски кладенецъ, който е най-близо при с. Баня

 

 

*. Отъ с. Банско.

 

**. Отъ с. Баня.

 

 

7

 

и отъ който пиятъ една малка чаеть отъ селянитѣ на сѫщото село, помаци и цигани.

 

Дабовецкитѣ по-главни плодородни мѣстности носятъ слѣднитѣ названия: Кили́ята, Ши́ловецъ, Валóго, Агóво блáто, Бояджийско блато, Папáнкяво, Мортáзовъ боръ, Сéлищего и Бáнски дрѣнъ. А гориститѣ мѣстности носятъ названия: Ехлáта Папáнкяво, Кади́итѣ, Чýчурката, Сакали́цки пáкь (пѫть) и Света Варвара. Мѣстноститѣ Света Тéкла и Шумнáтицата принадлежатъ на Банско и Добринишко землища.

 

На сѣверъ и с.-з. отъ с. Баня се простира една рътлина, която носи слѣднитѣ названия: Кýтело, Уши́тѣ, Свинáръ, Срѣднитѣ ýши, Меоми́цкитѣ ýши, Тýмбитѣ и Света Трóица. Тая рътлина е всѣкѫдѣ разработена и е почти безводна.

 

На ю.-и. отъ с. Баня стои рътлината, називаема Жéнско бръдо и Рýдината. Тя е малко по-низка отъ Свинáръ. Тая рътлина, освѣнъ по сѣверозападнитѣ стръмнини, е всичката разработена и е почти безводна, но тамъ никога не прѣгорѣва житото.

 

Само тия три възвишения — Дабовецъ, Свинаръ и Женско бръдо се не скачатъ отникѫдѣ съ околнитѣ планини, защото откъмъ ю.-и. граничатъ съ Добринишката рѣка, откъмъ изтокъ съ р. Места, а откъмъ сѣверъ и с.-з. съ р. Истóкъ.

 

Отъ другитѣ бърда, които сѫ като поли на Рилската планина, по-главни сѫ: Орлóвица, Си́вата вóда, Долна и Горна Прѣсвета и Сади́хъ, който е безводенъ; а въ Орловица и Прѣсвета почти въ всѣка долчинка има и изворъ.

 

Между Орловица и Прѣсвета е голѣмиятъ долъ, наричанъ Долни и Горни Трестени́къ, отъ чиято малка вадичка излизатъ добри и едри раци.

 

 

8

 

Орловица и Прѣсвета, отдѣлнитѣ части на които носятъ названия: Кривосéръ, Долни Трестеникъ, Горни Трестеникъ, Фраци́лицитѣ, Сивата вода, Пропáдналица, Ширóката полѣна, Мусóвата кория и Дърлевата лѫкá, — даватъ на земледѣлеца ръжь, пшеница и царевина.

 

Между възвишенията, които казахме дотукъ, има малки полцета, напримѣръ Истóкъ, съ отдѣлни имена: Кóсевица, Лѫки́тѣ, Гръклáне, Абиди́ницитѣ, Дрáглищица и Огледáлото. Освѣнъ горнитѣ произведения Лѫкитѣ и Гръклане произвождатъ и добри кáжли (зелки), голи́и, цеклó и празъ.

 

Около с. Баня, освѣнъ откъмъ изтокъ, се простира Баненското поле съ отдѣлнитѣ си названия. Така, Бостанéто се славятъ съ добри голи́и, Мортáзица — съ най-добри кáжли, Си́левица, Валéвицитѣ, Трéбищата, Долна и Горна Бáкювица — съ добри сѣна, Бáнскитѣ ливади и Гладнóполе — съ второ качество сѣно, Кóнешица и Рýдината — съ добра ръжь, а Долна и Горна Камени́тици, Стрѣдния пáкь (пѫть), Ойнáчката вáда, Ойнáко, Маслари́ца, Моги́лица даватъ добра цáревина, бобъ (фасуль), тикви, грахъ и кóмбари (картофи). Лени́щата пъкъ, освѣнъ горнитѣ произведения, даватъ и най-добрия ленъ въ цѣлата Разложка котловина.

 

Въ селото Баня и около него градинитѣ даватъ изобилно бобъ (прáтевъ — на пръти), празъ, пиперъ, цеклó, рѣпа, цéлеръ, петрожéлъ (магданосъ), салата, кóпра, чýбрика и др.. Догдѣ не се употрѣбяваше кармузътъ, въ градинитѣ се обработваше доста брошь — за домашно вапсване и за продажба. Отъ плоднитѣ дървета има разни сливи, ябълки, круши, понѣкѫдѣ и праски.

 

 

9

 

Минерални богатства.

 

Освѣнъ съ нзброенитѣ земни произведения, с. Баня е богато и съ минерали. Така, Кýтело, Кили́ята и Ми́лева скалá даватъ доста добри камене за градежъ, а Ястребското дерé — най-красиви сиво-рýди камене; тамъ се работятъ и воденични камене за всичкитѣ Разложки воденици. Кили́ята дава и най-добра земя [*] за мазане, а особно за керамиди и кирпичи. Помня, че около 1850 год. тамъ имаше дванадесеть керамидарници, на които керамидитѣ се разпродаваха по всичкитѣ Разложки села.

 

Въ източния и най-отдалеченъ ѫгълъ на Банското землище, при църквището Св. Варвара, извира прочута по своето изобилис и лѣковитость минерална вода. [**]

 

Въ южния край на с. Баня е българската баня съ двата каменопостлани врещеци [***], единъ откъмъ южната страна, другиятъ откъмъ с.-зап. сграна на банята.

 

Отъ българската баня право на сѣв.-изтокъ край селото е турската баня, наричана отъ бáщенсто

 

 

*. Има обичай въ село Баня, на Иеремия (1 май) младитѣ невѣсти и моми да отиватъ два пѫти за земя — еднъжъ на Килията, втори пѫть въ Ушитѣ; отъ тази земя правятъ пòдници за печене погàчи.

 

**. Тамъ всѣка година ходѣха банени на 4 декемврий, за да запалятъ свѣщь на цръквището, да се помолятъ и да се измиятъ на горещия лѣковить изворъ за здраве и изцѣление отъ всѣкакви болести. А отъ около 1850 г. поради лошото врѣме прѣзъ декемврий въведе се обичай да се ходи на Св. Варвара въ срѣда по Великдень. На тоя день освѣнъ банени, които ходятъ блѣскаво и тържествено, дохождатъ и отъ околнитѣ села, та става като панаиръ.

 

***. Врещèгъ е мѣсто за пране, около 3 метра широко, 5 м. дълго, обградено и постлано съ добри камене и пълно съ гореща вода.

 

 

10

 

(жителитѣ на с. Банско) Мýртини бани. Освѣнъ тия бани, между и около тѣхъ има много горещи извори изъ ливадитѣ. Много отъ тия извори сѫ заведени въ селото за чешми, отъ които повечето, около 35 [*], сѫ по турскитѣ кѫщи. Всѣка чешма носи название чóпоръ.

 

За забѣлѣжване е и това, че около турската баня се плодятъ змии, а въ българската — мишки, които крадатъ сапунитѣ на кѫпящитѣ се. Освѣнъ това, турската баня се почита за по-лѣковита отъ българската.

 

 

Съобщения на Разлога съ околностьта.

 

Българскиятъ народъ живѣе въ България, Тракия и Македония, а Разлогътъ е като центъръ между тия български земи. Главниятъ входъ изъ Македония е Кѫздервентъ, входътъ изъ Тракия е Аврáмово, а входъть изъ България е Прѣдѣлъ — прѣзъ Джумая. Тия три главни входа сѫ като три порти, прѣзъ които се съобщаватъ разложани съ тритѣ Българии. Има и други второстепенни входове, т. е. пѫтища, но тѣ сѫ само лѣтни. Тия пѫтища сѫ: прѣзъ Демиръ-капия за Самòковъ, прѣзъ Кадиинъ-гробъ за Рилския монастирь, прѣзъ Пиринъ планина за Мелни́къ, прѣзъ Арамли́-бунаръ за Неврокопъ. Тѣзи лѣтни пѫтища работятъ само около три мѣсеца прѣзъ годината — прѣзъ юний, юлий и августъ, а прѣзъ другитѣ деветь мѣсеца сѫ затворени отъ зимнитѣ снѣгове. Понѣкога зимѣ се затварятъ и пѫтищата Аврамово и Прѣдѣль, а съвсѣмъ рѣдко се затваря и Кѫздервентъ по за нѣколко дни.

 

 

*. Прѣди послѣдното разорение на турската махала прѣлъ войната въ 1912 г. сѫ били много повече. А. П.

 

 

11

 

Кѫздервентъ дѣржи около 40 километра пѫть. Посрѣдъ тоя пѫть има три тѣснини, наричани Клисýритѣ: Горна Клисура, Стредна Клисура и Долна Клисура. Надъ послѣдната стърчи полусрóвената кула, наричана Мóмина кýла. Прѣданието казва, че дервентскиятъ пѫть е билъ горѣ — при Момина-кула (и още се познава, гдѣ е билъ стариятъ пѫть), гдѣто е мома седѣла и на пѫтницитѣ гюмрýкъ взимала. Може затова да е останала пѣсеньта, която се пѣе отъ разложането:

 

Ти́ ле се наé, Елéнко моме, дервéнъ да чýвашъ,

Дервéнъ да чýвашъ, Елéнко мóме, кервáнъ да спи́рашъ,

Кервáнъ да спи́рашъ, Елéнко мóме, гюмрýкъ да зи́машъ,

Гюмрýкъ да зи́машъ, Елéнко мóме, пари́ да брóишъ.. [*]

 

Въ дѣтинското ми врѣме, около 1847 г., минувалъ съмъ за любопитство при Момина-кула, въ развалинитѣ на която видѣхме да цъвтятъ градински цвѣтя. Видѣхме тукъ-тамъ да се познаватъ дири и отъ стария друмъ.

 

 

Стари църквища и селища въ Разлога.

 

Разлогътъ не се споменува често въ историята и въ описанията на пѫтуванията. Това му е докарала неговата непристѫпность; а пѫтници, описатели и историци съвсѣмъ рѣдко посѣщаватъ такива мѣста. Но Разлогътъ отъ старо врѣме е билъ стратегическо мѣсто, единъ видъ естествена крѣпость, и затова тамъ се намиратъ остатъци отъ старини, като различни стари монети

 

 

*. Подобна пѣсень се намира въ Мсб. за нар. умотворения, кн. II, стр. 113.

 

 

12

 

— сребърни и мѣдни, пръстени и др. Има и доста стари цръквища, отъ които повечето се намиратъ около с. Баня: тамъ се наброяватъ около дванадесеть цръквища.

 

1. Най-първо да кажемъ за селската църква въ Баня. Тя е съградена на старото цръквище Св. Георги. Въ 1801 г. е била изгорена отъ áйтитѣ (кърджалиитѣ), въ 1835 г. пакъ съградена, а въ 1878 г. отъ турци мухаджири (бѣжанци), башибузуци и отъ мѣстнитѣ помаци обрана досущъ, така че останала само съ четири голи зидове. Сега е пакъ полупоправена, носи сѫщото назваиие Св. Георги и въ нея се черкуватъ селянитѣ.

 

2. Цръквище Св. Богородица, край южната страна на селото, при българската баня. Тамъ се събиратъ селянитѣ на 15 августъ, и като свети вода свещеникътъ, раздаватъ си коливо, хлѣбъ и овощия.

 

3. Цръквище Св. Теодоръ Тиронъ, половина километъръ на югъ отъ селото. Посѣщава се на втория день на Пасха. Слѣдъ водосвета посѣтителитѣ се гощаватъ и си раздаватъ червени яйца.

 

4. Цръквище Св. Илия, половина километъръ на с.-и. отъ селото, на рътлината, наричана Кили́ята. Посѣщава се на 20 юлий. Въ врѣме на суша християнитѣ тукъ правятъ молебенъ за дъждъ.

 

5. Цръквище Св. Троица, три четвърти часа на югъ отъ селото, край рѣката Кóнешица.

 

6. Цръквище С-в. Архангелъ, единъ часъ на югъ отъ селото. Посѣщава се отъ християнитѣ на втория день на Пасха прѣдъ обѣдъ. Тамъ тѣ слѣдъ водосвета, като обѣдватъ, накачватъ се кои на кола, кои на коне, и се надпрѣварятъ къмъ селото.

 

 

13

 

7. Цръквище Св. Илия, единъ часъ на югоизтокъ отъ селото, на пѫтя за Неврокопъ, на мѣстото наричано Бóро, — понеже имаше единъ прѣголѣмъ боръ на цръквището. [*]

 

8. Св. Спасъ, 20 минути на ю.-и. отъ селото, на пѫтя за Неврокопъ. Краси го единъ великолѣпенъ дѫбъ [**].

 

9. Св. Варвара, два часа на изтокъ отъ селото. Краси го единъ срѣдна връсть дѫбъ [***]. Прочуто е по минералнитѣ лѣковити води. Посѣщава се отъ баненскитѣ християни на 4 декемврий, а въ срѣда на Пасха — отъ всички разложки християни и отъ двѣ неврокопски села, Елешница и Добринища.

 

10. Цръквище Прѣсвета, три четвърти часа на сѣверъ отъ селото, съ единъ прѣстарѣлъ дѫбъ, който е вѫтрѣ празенъ, та въ дъждовно врѣме въ него се събиратъ по нѣколко дѣца [****].

 

11. Цръквище Св. Троица, единъ часъ на западъ отъ селото. Това цръквище е като срѣдна точка между тритѣ землища — на Баня, Мехомия и Банско. Посѣщава се отъ по нѣколцина и отъ тритѣ села на Петдесятница.

 

12. Манасти́рището, часъ и половина на изтокь отъ селото, въ югоизточния край на мѣстностьта Орлóвица [*****].

 

Освѣнъ тия цръквища сѫществуватъ още много по землищата на околнитѣ села, обаче въ по-малъкъ размѣръ. Отъ това се вижда, че село

 

 

*. Тоя боръ е отсѣченъ отъ турци бѣжанци въ 1879 г.

 

**. Едно дѣте си наклало огънь при тоя дѫбъ, та се запалилъ и изгорѣлъ.

 

***. Нѣкои копали около него за пари, поврѣдили му коренитѣ, та е засъхналъ.

 

****. Тоя дѫбъ още стои, но и той е поврѣденъ съ свръдли за пари.

 

*****. Не се знае, цръквище ли е била тази развалина.

 

 

14

 

Баня всѣкога е било по-населено. Не само цръквищата, а и старитѣ селища подтвърдяватъ това.

 

1. Селото Баня е построено на старо селище.

 

2. Подъ селото въ Бостането е имало старо селище.

 

3. Надъ селото при рѣка Пи́хла има старо селище.

 

4. Половина часъ на западъ отъ селото въ Рáковица има селище, което се осѣнява съ стари брѣстове.

 

5. Четвърть часъ на югозападъ отъ селото, въ Могилица, има старо селище, гдѣто като копаха прѣзъ Рачевата нива за селскитѣ чешми, изкопаха единъ гробъ, въ който останкитѣ на мъртвеца сѫ били положени въ двѣ керамиди на човѣшка величина. Тамъ близо, на Карбвата нива, има една могила, която се оре и прѣзъ върха, но не е разкопана, за да се види що има вѫтрѣ.

 

6. Половина часъ на югозападъ отъ селото е селището, називаемо Двѣтѣ могили. Тамъ има съвсѣмъ близо една до друга двѣ могили, които сѫ по-голѣми отъ горѣказаната. Тѣ не сѫ нито разработвани, нито разкопавани.

 

7. Половина часъ на югъ отъ селото има селище при цръквището Св. Троица, а около четвърть часъ на югозападъ отъ това селище се издига могилата, називаема Леси́ча-могила. П тя не е разкопавана, за да се види що има въ нея.

 

8. Часъ и половина на изтокъ отъ селото има селище въ мѣстностьта, която се назовава съ сѫщото име — Селището. Приказвали сѫ стари човѣци, тука да е имало лозе. А гдѣто се събиратъ двѣтѣ долини отъ Селището и отъ Банскидрѣнъ, е имало воденица.

 

Освѣнъ тия старини има още двѣ тумби срѣщу Раковичкото селище на Мехомийския баиръ и

 

 

15

 

една тумба на Катóшовата нива, на Свинаръ; послѣдната се оре прѣзъ върха и постепенно се намалява.

 

Отъ нахлуването на мохаджиритѣ въ 1877— 1878 год. сѫ пострадали по нѣщо и горѣозначенитѣ цръквища. Както ми казватъ, отсѣченъ е борътъ при Св. Илия, запаленъ е и послѣ отсѣченъ дѫбътъ при Св. Спасъ, прокастренъ е брѣстътъ при Хаджиовъ-мостъ; тъй сѫщо и дѫбътъ на Св. Варвара е поврѣденъ. А на какви опустошения и сърдцераздирателни сцени сѫ били зрители тия прѣдвѣковни дървета!

 

Най-стара и най-дълговѣчна древность е и ще бѫде онзи балонообразенъ камень, който носи сѫщото название — Камено, около половина часъ на югъ отъ с. Баня, при пѫтя за с. Банско. Вѣрвамъ, че тоя камень се е появилъ надъ земята най-късно въ врѣме на всемирния потоиъ. Той е съвсѣмъ подобенъ на балонъ. Въ горния край е валчестъ и дебелъ, ако се не лъжа — около три метра въ прѣчникъ, а къмъ основанието си заостренъ и забоденъ въ неподвижни камъни отъ сѫщия родъ. Откъмъ западъ го леко подпира една скала, по която се качватъ върху него дѣца за любопитство. За този камъкъ нѣма никакво прѣдание.

 

 

II. Исторически прѣдания. Битови, исторически и автобиографически бѣлѣжки. 

 

Отдавнашното минало.

 

Отдавнашното минало на Разлога е покрито съ мракъ. Старитѣ дървета и камъни нищо не говорятъ за миналото. На Кáмено, за който бѣ дума по-горѣ, нѣма никаква човѣшка дира. Надъ Милева-скала подъ пѫтя има издълбани стѫпки отъ двукопитни животни, като отъ кози. При кладенеца на Спасево-валогъ, малко пó на ю.-и. подъ пѫтя, на единъ камень има издълбано нѣщо като кръстъ. Отъ тия старини нищо не може да се заключава за отдаванашното минало.

 

Около 1860 г. се поразчисти цръквището „Св. Богородица" при южния край на с. Баня, та се изкопа единъ писанъ камень, но писмото му не може да се прочете. Тоя камень може и днесъ да се намира около цръквището [*], но и той не ни съобщава нищо за старитѣ врѣмена. Затова трѣбва да се обърнемъ къмъ прѣданията.

 

 

*. Прѣзъ септемврий 1913 г. камъкътъ стоеше тамъ. Изглежда да е надгробенъ съ старо гръцко писмо, което ще се прочете отъ археолозитѣ, като се очисти отъ покриващия го мъхъ. А. П.

 

 

17

 

1. Прѣдание за населването на Разлога. — Нашитѣ дѣди и прѣдѣди казваха, че Разлогъty е билъ наsеленъ доста добрѣ, въ неизвѣстно врѣме и отъ неизвѣстни причини запустѣлъ съвсѣмъ и билъ пущинакъ триста години. Слѣдъ това врѣме Самоковски кюмюрдvии, като излазяли pо планината, съгледали добрo мѣсто за живѣяне, заселили се въ Разлога и poстепенно се размножили. Тѣхни потомци сѫ сегашнитѣ разложани. За подтвърѫдение на това старцитѣ казваха, че въ Стамболъ на кютуко за Разлога бидо писано така: Сáмоковъ махлеси́, чáмъ бахчеси́, сирѣчь — Самоковската махала, боровата градина. Не знамъ, доколко е истина това, защото самоковскиятъ говоръ има голѣма разлика отъ разложкия говоръ. Такава разлика има и въ рухóто, особено въ женското рухó. А колкото за допълнение къмъ горното ще отбѣлѣжимъ, че въ Разложката котловина, въ Якорудската мѣстность, има остатъци отъ ви́гни и мадáни (самокóви) и една мѣстность се назива Рýдища, а въ Самоковъ отъ богатитѣ рудища и гори и води отъ незапаметни врѣмена е имало вигни и мадани за желѣзо, а може би и за стомана, защото единъ километъръ на сѣверъ отъ Самоковъ има мѣстность съ стари развалини, наричана Чиликанáта.

 

 

II. Друго прѣдание. — Надъ с. Банско въ политѣ на Пиринъ планина има развалини, наричани Ситáнъ-калеси́. Било е монастирь. Въ неизвѣстно врѣме имало гонение. Колкото разложани останали живи, завтекли се да се скриятъ въ монастиря. Като затворили и залостили портитѣ, достигнала и една стара баба, за която нѣмало вече врѣме да се отваря, защото неприятелитѣ наближавали. Бабата, за да отмъсти на своитѣ, казала на неприятелитѣ, какъ да прѣсѣкатъ водата на монастиря, което тѣ като свършили, прѣвзели

 

 

18

 

монастиря съ всичко, що се намирало вѫтрѣ, обрали го и го изгорили. Развалинитѣ на монастиря и до днесъ стоятъ и се казватъ Ситáнъ-калеси́.

 

III. Прѣдание за потурчването на разложкитѣ помаци. — Великиятъ визирь Мехметъ Кюпрюлю въ 1661 г., като потурчилъ чепинскитѣ хрисгияни, заминалъ прѣзъ Разлога, безъ да остави нѣщо за забѣлѣжване. Слѣдъ това чепинско събитие единъ отъ якорудскитѣ християни, именуемъ Пенджи́ко, става и отива въ Цариградъ и своеволно приема исляма. Слѣдъ това взема съ себе си и единъ ходжа, дохожда въ Якоруда и двамата съ ходжата захващатъ да казватъ на якорудскитѣ християни:

 

„áйда éй, що чéкате óще, та не прии́мате самовóлно ислямá; или чéкате да ви́дите прéдъ васъ човèшки глáви да се тракáлса, па тогá да се тýрчите? Не видите ле чепинци що напри́а? Не познахте ле, кье Аллахъ садè на турцитѣ помага? Ето какъ съ помощьта на Аллаха покориха всичкия свѣтъ!"

 

Съ такива и други подобни увѣщания и съ разни заплашвания Пенджи́ко и ходжата потурчили не само якорудскитѣ християни; тѣ споходили всичкитѣ разложки села и колкото души убѣдили, сé ги потурчили.

 

Както и да е, види се Пенджи́ко не е успѣлъ да потурчи всичкитѣ разложки християни, защото Разлогътъ се състои отъ единадесеть села, а само селото Бáбякъ съ колибитѣ иаоколо е изтурчено до кракъ. Якорýда, Бѣли́ца, Мехоми́я, Баня и Бачéво сѫ мѣшани — християни и помаци. А селата Бáнско, Долна Драглища, Горна Драглища, Нидóбрацко и Гóдлево сѫ останали чисто християнски.

 

 

19

 

    За разликитѣ на селския говоръ.

 

Освѣнъ бабячкитѣ помаии почти всички разложани еднакво говорятъ, съ изключение на нѣкои думи, като напримѣръ: въ Банско на бобъ (фасуль) казватъ кустýрета, на уснарáта (баклата) — бобъ, на мѫжъ вмѣсто брé казватъ варé, а на жена вмѣсто мари́ — вери́. Въ с. Бѣлица вмѣсто сáмъ или сами́ казватъ самá. Еднъжъ, като седѣхме въ кафенето, дойде Сали-ага отъ Бѣлица; попита го Али-ага: „кога си дошелъ отъ Бѣлица?" — Отговори: „сега". — „А съ когó дойдé?" — Отговори: „самá си дойдóхъ".

 

Въ Якоруда на гърне казватъ грънé. А селата Бѣлица, двѣтѣ Драглищи, Нидобрацко, Годлево и Бачево, които сѫ наредени покрай политѣ на Рила планина, по особенъ начинъ произнасятъ думитѣ: дéдо пóпо, бáба Рáда, чи́чу Кóле, кáка Ми́нка. Именно — казватъ:: дедопóпо, бѫбѫрáда, чичукóле, кѫкѫми́нка. Обаче най-голѣма разлика въ говора иматъ бабячкитѣ помаци, особно помакинитѣ, които говорятъ чисто славяно-български. Но кой можé да влѣзе и да изучи тѣхния говоръ, освѣнъ въ сгодно благоврѣмие! Дай, Боже!

 

За забѣлѣжване е, какъ си прѣиначаватъ имената бабячкитѣ помаци. Ето слѣднитѣ собствени имена правилни и прѣиначени : Ахмéтъ = Ахмо, Ибрахи́мъ = Ибро, Мехмéдъ = Мéдю, Мустафá = Мýтю или Мýнгю, Сюлеймáнъ = Сýлю, Сали́хъ = Сáлю, Али́ = Алю, Атиджé = Атýшо, Фатмé = Фатýшо и т. н. (Прóклета Атýша, мари́ии; не канди́са да раздаде и шýпла за свекръвина и́ дýша, еми́ садé пчени́чка).

 

Бабячкитѣ помаци многб употрѣбяватъ звука ш. Вмѣсто кье тѣ казватъ ша: ша зáкарамъ бóрина на Бáне, та ша а рáзмена за гули́и. Като си кара магарето, помакътъ му казва: шáа, — а ако иска

 

 

20

 

да усили карането или да управи магарето въ пѫтя, казва му: шà шáа пýщинáта. Може би отъ това да кáзватъ на помацитѣ баши́. — „Кáко Яно, отъ когó купи́ ти́я дрéнки?" — „Купи́хъ ѝ отъ еденъ башà" (бабяченинъ).

 

Освѣнъ единадесетьтѣ села, които съставятъ Разложката административна околия, въ Разложката котловина има още двѣ села: Добри́нища и Елéшница. Село Добринища отстои на единъ и три четвърти часа отъ с. Баня къмъ ю.-и., на пѫтя за Неврокопъ, а с. Елешница отстои на 2 часа на изтокъ отъ Баня, въ политѣ на Родопитѣ, четвърть часъ близо при р. Места.

 

Колкото за говора на тия двѣ села, добринишкиятъ говоръ прилича на банския, защото и добринишкитѣ жени и дѣца казватъ на боба кустурета. А елешничкиятъ говоръ има нѣкои особности. Така, тамъ на яйце казватъ яцé, на прóсякъ — прбóлякъ и т. н., а въ нѣкои думи тоя говоръ прилича на якорудския, защото, напр., на гърне казватъ грънé.

 

 

    За разликата въ рухото.

 

Въ Разлога и въ Дервентскитѣ села (Добринища, Елéшница, Оби́димъ, Кремéнъ, Гостýнь, Фи́липово) женското рухó, съ малка разлика, е почти еднакво: сини запретнати назадъ аби́ (горни дрехи) и бѣли козиняви клашни́ци (зимни долни дрехи). Това рухо сѫществува и до днесъ въ Дервентскитѣ (освѣнъ Добринища) села почти неизмѣнно, а въ другитѣ села постепенно се измѣнява.

 


 

    Вѫтрѣ въ село Баня.

    (Лични спомени).

 

Любезни читателю, като те запознахъ дотукъ общо съ Разлога, а най-много съ околностьта на

 

 

21

 

с. Баня, сега ще те запозная по-обширно съ нѣкои работи, които сѫ ставали вѫтрѣ въ с. Баня.

 

Въ това село съмъ роденъ на 17 юний 1834 година, зараньта въ день недѣленъ, а вечерьта били Петрови поклáди (запóшка), по казване на майка ми Пелагия презвитера (попадия). Женитѣ казвали на майка ми, че не е добро да се роди дѣте въ недѣля, защото то или ще умре, или сиракъ ще остане. Подобно ѝ било казвано отъ женитѣ и въ врѣме на свадбата ѝ, въ 1832 година: който се жени въ високосна година, скоро ще умре, или ще овдовѣе, или же ще бѫдатъ крайни сиромаси. Може да сѫ смѣшни такива бабини дивотии; обаче случило се, та баща ми, свещеникъ Панайотъ Николовъ, ме остави сиракъ на четвъртата ми година: поминалъ се на Пателенския монастирь Св. Апостоли Петръ и Павелъ отъ чумата, що е върлувала въ 1837—38 г. Коститѣ му и до днесъ лежатъ въ монастирската гробница, която на 1864 г. посѣтихъ и ги молитвихъ.

 

Въ 1836—7 г. прѣзъ зимата, помня, у дома учеха дѣца. Баща ми билъ учитель. На мене бѣше написано + а б в т. н. на прозореца на вратата. Казваше ми майка ми, че азъ съмъ познавалъ тогава буквитѣ. На шестата си година азъ бѣхъ вече ученикъ съ червенословъ букварь при бай Коста попъ Стаматовъ, въ старата Гръчéва кѫща. Послѣ бѣхъ ученикъ при попъ Иванъ Чуковъ, на кѫщата му. Тамъ бѣхъ вече наустничаръ. Азъ бѣхъ близо при прѣднитѣ ученици. Най-напрѣдъ бѣше Еленка Н. Рачева [*], — тя учеше червенословъ дебелъ псалтирь; до нея седѣше Кáтето Н. Малякова,

 

 

*. Отпослѣ Аишè Алиагòва, потурчена въ 1845 г. Поради това потурчване селянитѣ прѣстанаха да си пращатъ момичетата на учение.

 

 

22

 

а по нея Палáгя Ст. Ковачéва, Щерю Симеоновъ, Янко Георгиевъ и др.; слѣдъ тия още 3—4 съученика и азъ бѣхъ тамъ. Два-три мѣсеца се учихъ у дѣдо Тодоръ Желѣзковъ при частенъ учитель —даскалъ Георги, който прѣдаваше, освѣнъ български, грьцки и по нѣщо караманлийски. Даскалъ Георги бѣше лудо, необуздано момче, а пъкъ попъ Иванъ Чуковъ бѣше и лудъ и пиянъ. Сбиха се двамата, даскалъть проби главата на попа и избѣга.

 

Послѣ се учихъ пакъ при попъ Стаматъ и синъ му Костадинъ, гдѣто изучихъ псалтиря съ шеста катисма. Тамъ азъ бѣхъ вече пръвъ ученикъ. И дотукъ бѣхъ ученикъ [*], защото останахъ сиракъ и отъ дѣда ми— дѣдо Кóце. Азъ хубаво

 

 

*. Описание на училището и вѫтрѣшния му редъ. — Вѫтрѣ въ стаята отъ всички страни покрай стѣнитѣ имаше столове или седалища на дълги дъски. Ако имаше нужда, туряха се и по срѣдата столове. Главното мѣсто на столоветѣ бѣше при кюмбето. Тамъ седѣше даскалътъ или попътъ, а близо при него главниятъ ученикъ, по него другитѣ наредъ — до края на столоветѣ. При попа имаше едно орѫдие, наречено лъжица, и на земята сложенъ единъ дълъгъ прѫтъ, който да досѣга и най-далечното дѣте, а близо до него на стѣната имаше закачена една фàлага. За най-малка вина дѣтето се почукваше съ прѫта по главата. За по-голѣма вина на дѣтето се удряха по нѣколко лъжици по дланьта. А за още по-голѣма вина наказваше се съ фалягата. Когато пъкъ нѣкой бѣгаше, попътъ пратѣше 2—3 дѣца за него, и, като го намѣрѣха, окачаха му дисаги на врата, въ които туряха камъни или пѣсъкъ и, като го докараха въ училището, пакъ го наказваха съ фалагата.

 

Отначало ето какъ се заучваше: кръсте Божи, помагай

Като научеше дѣтето буквитѣ, захващаше букяабицитѣ, слѣдъ тѣхъ àземлеръ, слѣдъ него окси́я, а слѣдъ нея : Слава Тебѣ, Боже нашъ, слава Тебѣ; Царю Небесний и т. н.

 

Зарань ако нѣкое дѣте закъснѣеше, накарваха го да плюйне, и ако му се провлачаше слюнката, значи — яло е, и се наказваше, защото бѣше забранено да се яде прѣдъ учението.

 

Прѣдъ обѣдъ всѣкой ученикъ бѣше дълженъ да прѣговори урока си прѣдъ попа, та да му се каже другъ урокъ. Който не може да прѣговори, нѣма да отива на ручòкъ и ще клечи на колѣнѣ, догдѣ си научи урока. Ако повтори или потрети дà не може да прѣговори, тогава при клѣченето му се туряха царевични зърна подъ колѣната.

 

При вратата на училищната стая отвѫтрѣ имаше окачена една панакида, на която отъ едната страна бѣше написана буквата ѿ, а отъ другата буквата д. Ѿ значи отишелъ, д-то значи дошелъ. Ако на нѣкое дѣте се е доходило повънъ, погледне панакидата: ако се вижда значи — нѣкой отишелъ повънка, трѣбва да се чака. А онзи, който ще дойде, ще обърне панакидата, да се гледа д-то, което значи — дойде. Само тогава може другъ да отиде повънка, като е задълженъ и той да обърне панакидата откъмъ ѿ-то.

 

 

23

 

знаехъ да чета и да пиша, но смѣтане не знаехъ. Баба ми каза: Иване, ти вече не може да учишъ, защото коджабашията пари иска; ами тая зима да идешъ на ишчилъкъ. (Тогава учебното врѣме начеваше, откакъ завали снѣгъ, докато се стопи пролѣтниятъ снѣгъ; рѣдко нѣкои ученици учеха до Връбница). И азъ, 11-годишенъ домакинъ, отидохъ на кяръ въ с. Радоли́ово, зѫхненско. Тамъ научихъ смѣтане — приложение — отъ чичо Пéтре Радóновъ. Друга зима научихъ изятие въ с. Бóбленъ, Прáвишко, отъ Тодеси́я Лѣшковь. Трета зима, въ с. Чаталджа, научихъ умножението.

 

Въ 1848/9 г. азъ станахъ учитель въ родното си с. Баня, гдѣто учителствувахъ деветь години. Въ 1855—6 г. учителствувахъ въ с. Грáдево, Горно-Джумайско.

 

 

24

 

Въ врѣме на моето дѣтинство отивахме да суровискаме на нова година по сичкото село.

 

    (Родове)

 

А селото състоеше отъ слѣднитѣ родове:

  

Асянчини.

Басмаджиеви.

Бéргови.

Бори́кови.

Бояджи́еви.

Бóюви

Врьбáнини.

Говедарéви.

Гръменови.

Гýберови.

Ди́мови.

Дойчи́нови.

Дрѫдалови.

Дýлеви.

Ефрéмичини.

Желѣзкови.

Златарéви.

Илеви.

Карóви.

Катóшови.

Кацýнови.

Кàлчови.

Котопàнови.

Кяхйóви.

Калýдинчеви.

Крапачéви.

Ковачéви.

Лѣшкови.

Мàцини.

Москóвчеви.

Мàркови.

Нàйденови.

Ни́нкови.

Паýнчини.

Пачеджи́ови.

Пашали́ови.

Пýневи.

Рàчеви.

Ри́скюви.

Тóкини.

Си́дорови.

Сирàкови.

Спàсеви.

Д.-Стéфанови

Тачи́нови.

Терзи́ови.

Ушéви.

Цеклéови.

Чекѫрови.

Чубàнови.

Чолàкови.

Чýкови.

Шàнини.

Иòчеви.

  

Подъ тия 54 прѣкора селото ни броеше около двѣста и четиридесеть кѫщи, християнски; имаше и около 20 кѫщи цигански - християнски́ безъ особни прѣкори.

 

А помашкитѣ прѣкори въ село Баня бѣха слѣднитѣ:

 

Али́кови.

Араслàнски

Асàнкови.

Баéви.

Дангóви.

Дерви́шови

Дулапчи́ови.

Имàмови.

Рогóви.

Сакалли́ови.

Сели́мови.

Кли́нчови.

Мастравчи́ови.

Мàчови.

Моллà-Солимàнови,

Моллóви.

Мортàзови.

Мýскови.

Пандýрови.

Тýнчови.

Усеви.

Цóкови.

  

 

25

 

Подъ тия прѣкори броеха около 50 помашки кѫщи, жителитѣ на които говорятъ чисто български (разложки).

 

Слѣдъ нѣколко години двамата свещеници — попъ Стаматъ Спасевъ и попъ Иванъ Чуковъ — раздѣлиха християнскитѣ кѫщи на двѣ махали. Тогава и ние — дѣцата — се раздѣлихме на двѣ чети да суровискаме: горно-махаленчетата се събираха на Гръчèво армàнъ (сега е кѫща), а долномахаленчетата се събираха на Дрѫдалово армàнъ (сега е кѫща). Когато се събираха дѣцата, качваха се на високо и викаха съ високъ гласъ: зби́райте се, дéца, на вàрено магàре, на пéчена каракàшка. А като се съберѣха всичкитѣ, тръгваха по кѫщитѣ да суровискатъ. Слѣдъ нѣколко години — до 1860 година — като се умножи махалата при банята, и тамъ дѣцата се отдѣлиха, та захванаха да суровискатъ на три чети.

 

*  *  *

 

Азъ бѣхъ на 11 години. Въ 1845, г. прѣзъ септемврий се говорѣше, че Али-ага Исмаилъ-аговъ ходилъ по бѣларѝи, гдѣто ходѣли на бѣлене и Еленка Рачева и Еленка Рискюва. На 20 септемврий прѣзъ нощьта се чу плачъ и писъкъ отъ женски гласове. На сутриньта се разчу, че Али-ага грабналъ Еленка Н. Рачева, годеница на Ласко Джибинъ отъ с. Добринища. Баба Цвѣта, Еленкина баба, въ сѫщата нощь взима единъ кошеръ слама, изтръсва я прѣдъ Али-аговата порта и я запалва съ намѣрение да запали кѫщата, но турцитѣ веднага угасили портата.

 

 

26

 

Еленка седи около 9 мѣсеца въ турския харемъ. Прѣзъ това врѣме тя праща нѣколко писма на баща си — да търси сгоденъ случай да я извади отьтамъ. За да праща писма, тя повикваше братчетдта си Манаилъ и Панайотъ, да я видятъ, събличаше ги и ги баняше, а, когато ги обличаше, тайно туряше подъ дрехитѣ на гърбоветѣ имъ писмата.

 

Въ 1846 г., 7 априлъ, на първия день на великдень, Еленка съ свекърва си ходила на баня. Вечерьта, като заспали всички, Еленка изчезнала. Разбудилъ се Алията: нѣма Аишéто! Слиза долу при майка си и пита: „анà, анà, тýка ле е Аишéто?" — Майка мý отговаря: „нéма я." — „Ахъ анѫмъ, тая кýчка е бегáла!" — Баща ѝ, чичо ѝ Грую и тéтинъ ѝ Сарафи́нъ взиматъ Еленка изъ градинската врата и осъмнуватъ въ Самоковъ. Слѣдъ около 10—11 мѣсеца обдирватъ я, че е въ Самоковъ, силомъ я изваждатъ отъ митрополитския домъ и я скриватъ пакъ въ турски харемъ. Слѣдъ това баща ѝ отива въ Цариградъ на дави́я, която се продължава цѣло лѣто, а въ това врѣме турцитѣ изгориха хана му. Турското правосѫдие рѣши — Али́ята пакъ да си вземе Елéнка. Така и стана.

 

Въ врѣме на тия литания по Самоковъ и по Цариградъ Еленкинътъ баща — Никола Г. Рачевъ —за разноскитѣ си заемалъ пари отъ пловдивския богаташъ Гюмюшъ-Гердáна. Въ замѣна на тоя заемъ тéтинъ Никола даде на Гюмюшъ-Гердáна едно отъ децата си Панайотъ. Това дѣте бѣше на Гюмюшъ-Гердáна като робче, но въ сѫщность бѣше и като синъ, защото го даваше на училище, така че Панайотъ свърши тогавашнитѣ науки, що се преподаваха въ пловдивскитѣ български училща.

 

Панайотъ умрѣ въ 1860 г. Майка му ходи въ Пловдивъ и донесе отъ тамъ при други нѣща

 

 

27

 

и много книги, останали отъ Панайота. Отъ тѣхъ и азъ съмъ се ползувалъ. Тѣ: бѣха: История славяноболгарская о народахъ и о царѣхъ и святихъ болгарскихъ (— тая книга ми възбуди духъ за свобода); Тълкование на недѣлнитѣ Евангелия; Землеописание пространно; Харигéнъ или Цариградски потайности; Лѣкарственникъ отъ холера, и пр., и пр.

 

 

    Още нѣщо отъ турскитѣ звѣрства.

 

Около 1840 г. турци качиха на конь дѣдо Стойко Коджебашията, оковаха му нозѣтѣ подъ коня и го закараха къмъ Сересъ.

 

Около 1842 г, въ единъ лѣтенъ недѣленъ день бѣхме съ воловето на паша въ Орловица. Вечерьта, като си карахме воловето отъ Аджиовъ мостъ нагорѣ, засрѣщахме сегмéне, които взимаха на дѣцата останалия хлѣбъ и сиренце, а на което дѣте бѣше празна сакýлькята (торбата) или се намѣрѣше въ зáструга му сланинка, то изяждаше шамаръ, а застругътъ му се хвърляше въ рѣката. — Като наближихме селото, зачу се женски плачъ. Плакала била батинáа Мария за батлéто Костади́нъ, когото хванали вѫхвитѣ (разбойницитѣ), вързали го и го завели въ плѣнъ, като казали,: „да донесе баща му десеть хиляди гроша, ще го пуснемъ". Слѣдъ 20 дни чичо Лазаръ Бориковъ имъ занесе паритѣ въ Рилскитѣ планини. Като прибрали паритѣ, вѫхвитѣ дали единъ строшенъ пищовъ на батлéто, за да имъ рече: „халалъ да ви сѫ 10-тѣ хиляди".

 

Около 1850 г. турци потурчиха двѣ моми сестри Кантарджийски отъ с. Добринища.

 

Около 1851 г. турци убиха Вéндето, търговецъ отъ с. Бачéво.

 

Около 1853 г. убиха Никола Боювъ на саята му.

 

 

28

 

Около 1854 г. турчинь заптие утрепа Иванъ Г. Рачевъ на день великдень.

 

Въ 1854 г. турци удавиха въ турската баня Георги Н. Боювъ, който послѣ се свѣсти и оживѣ.

 

Около 1856 г. турци бачéвци убиха Елена Паунчина.

 

Около 1860 г. по клевета турци вързаха укю Иванъ коджебашията и го закараха на Сересъ.

 

Около 1862 г. турци убиха единъ дрáглищенинъ надъ турската баня.

 

Тия турски звѣрства сѫ ставали въ родното ми село Баня и въ околностьта му, а ако да знаехъ, и по околнитѣ села що е ставало, то е твърдѣ многочислено, та азъ не бихъ могълъ да го опиша.

 

*  *  *

 

    (Нѣкои свадбарски обичаи въ с. Баня)

 

Азъ се оженихъ на 21-та си година за Пелагия попъ Николова Колчéгова отъ Банско въ 1855 год. въ първия день на мѣсецъ май.

 

Въ свръзка съ това ще се отклоня малко, за да изложа нѣкои свадбарски обичаи въ с. Баня.

 

Нѣкой день прѣди свадбата направя се ферýглица (байрякъ), която се забожда на кѫщния покривъ откъмъ източна страна. Когато се прави феруглицата, пѣе се тази пѣсень:

 

Мари ферýгличи́це,

Мари бéла — цръвéна,

Мари си́ня — зелéна,

Не распáждай óблаци́те,

Да зарóси роси́ца,

Да орóси два млáда.

 

Когато се вие старисватовъ вѣньóкъ, пѣе се:

 

Свáте ле, старисвáто,

Кýмъ те е калéсалъ,

Старисвáтъ да бѫдешъ,

 

 

29

 

На младоженскитѣ вѣнци пѣе се:

 

Ви́ла Вéла веньóкъ, ви́ла и пеяла,

Вéнче бéлъ боси́лче, та катý те ви́я,

Кердосá ле кю те, ели́ кье те дрýгъ кердóса.

 

На замѣсване кумовия и старисватовия хлѣбове се пѣе:

 

Сеяла Драгáна по море лозе,

По Дýнавъ дюни.

 

На деверова вѣньокъ се пѣе:

 

Оти не кьéшъ, маре Йóве, дéверь да си́,

На брáта ти, маре Йове, по-стари́я?

Ели нéмашъ, маре Йóве, врáна кóня,

Ели нéмашъ, маре Йóве, си́ньо седлó,

Ели нéмашъ, маре Йове, злáтна уздá?

— Имамъ, и́мамъ, да ’и нéмамъ:

Отъ далéкъ ми мáкьа момá зелà,

Та не мóга да я ви́де,

Тáнка ле е, та висóка,

Бéла ле е, църноóка.

 

Когато се вие моминътъ вѣньокъ, пѣе се:

 

Вéнче, бéлъ боси́лче,

Та катý те ви́я,

Кердосá ле кю те,

Ели́ кье те дрýгъ кердóса?

 

Когато се бръсне младоженецътъ, пѣе му се:

 

Рàдо, бéла Рáдо, дóйди довéчера,

Да ви́дишъ, Рàдоле, ’рàберъ се премéнова,

Си́ньо зелéно соблáчи, бéло цръвéно облàчи.

 

Когато дружкитѣ плетатъ коситѣ на момата, съ сълзи пѣятъ тази пѣсень:

 

 

30

 

Убаво ме, ми́ли дрýжки, уплетéте,

Кье кю д’и́да, м, др., въ чýжда кàща,

Въ чýждá кàща, м. др., въ чýжди люде,

Въ чýжди люде, м. др., непознàти,

Чýжда мàкьа, м. др., мàкьа да é,

Чýжди бащà, м. др., бащà да é,

Чýжди брàкьа, м. др., брàкьа да сà,

Чýжди сéстри, м. др., сéстри да сà.

 

Когато извождатъ невѣстата отъ родителския ѝ домъ, пѣе се:

 

Крàдомъ, крàдомъ девóйче,

Окрàдохме девóйче.

Отъ ми́лната мàкьа.

Отъ ми́лния бащà. ....

 

Когато се въвожда моматавъ момковитѣ двори, пѣе се:

 

Я и́злези момкóва мàле,

Да ви́дишъ, каквó добрó на двóръ стои́.

 

И друга:

 

Дéверъ снаà по двòръ вòди,

Снаà му се мѝлно мòли:

Крòткомъ, крòткомъ, мѝлъ дéверю,

Кье са кàлни двòровето,

Кье ми са нòви папýци.

 

Когато въведатъ невѣстата първо въ момкова дворъ, на срѣдъ двора турятъ столъ съ хлѣбъ и чаша вицо, а невѣстата съ девера и кумата обикалятъ три пѫти около стола, момитѣ пъкъ пѣятъ слѣдната пѣсень:

 

Дéверь снаà по двòръ вòди,

Снаà му се ми́лно мòли:

Дéверю, мѝли дéверю,

Скрѝй ме, деверю, отъ брàта ти,

 

 

31

 

Отъ брàта ти по-голéмия;

Скрѝй ме, деверю, въ си́во стадо.

А дéверъ ѝ отговòри:

Снàо, мѝла снàо,

Я не смéа въ òчи да те глéдамъ,

А кàмо ле да те скрѝя въ сѝво стàдо.

 

Армасътъ (обручението) ставаше въ момината кѫща, а вѣнчанието — въ момковата кѫща.

 

Когато се изнася на трапèзата кумовътъ хлѣбъ, пѣе се:

 

Кýме ле, кýме, млàдь кýме,

Ага си мислѝлъ, кýме, кýмъ да бàдешъ,

Що не сѝ личѝлъ по сé грàдове,

По сé грàдове и по нòвъ пазàрь,

Да кýпишъ, кýме ле, да кýпишъ,

На кумѝцата жѫти папýци.

 

А на старисватовия хлѣбъ сé пѣе:

 

Свàто, старисвàто ле,

Ага си мислѝлъ, свàто,

Старисвàтъ да бàдешъ, и пр.

 

Когато водятъ невѣстата на пóливъ (на вода), пѣе се:

 

Шетнàла се е Мѝлица

За студéна водѝца, и пр.

 

*  *  *

 

На 16 октомврий 1859 г. азъ орѣхъ на нивата въ Могилица. Майка ми донесе ручòкъ и ми каза: „Ювàне, влади́ката е дошéлъ въ Меомѝя; утре кье дòйде въ нàшето селò. Чорбаджѝите сегà сдумàли да те опòпеа; кьéшъ ле?" — Азъ съ половинъ уста казахъ: »да вѝдимъ«.

 

На утриньта въ сѫбота посрѣщнахме дѣдо владика (Матея Самоковски), който кондиса у попъ

 

 

32

 

Стаматови, и се разотидохме всѣкой по дома. Още прѣдъ обѣдъ повикаха ме при владиката. Азъ съ срамъ отидохъ у попъ Стаматови. На чардака бѣше постлана шарена черга, на която отъ единъ край имаше нѣколко възглавници. Тамъ бѣха седнали дѣдо владика, и дѣдо Алекса, дѣдо Юванъ, и други нѣколцина чорбаджии. Всичкитѣ пушеха тютюнъ съ дълги чубуци. Насрѣдъ чергата имаше една малка пòдничка, въ която си изтръсваха пепельта отъ лулитѣ. Като се изправихъ азъ прѣдъ тѣзи високи лица, владиката каза: »бу мóмче ми истéрсѫнѫéъ папàзъ етмеé ?« — Укю Ювàнъ каза : »бý дуръ, деспòтъ ефéнди«" — »Е, нàсалъ, биляръ ми окумая?« — »Биляръ, биляръ, нàсалъ билмéсъ, òда даскаламѫзъ дѫръ, клисéда биляръ окумая«. — »Пéкъ-ѝ. Ши́нди бакалжмъ, нé кадаръ грòшъ вереджéкъ, да папàзъ еделѫмъ онѝ«. — Дѣдо Алекса каза: »нé истереджèинъ сèнъ, деспòтъ ефèнди?« — и така захвана пазарлъка. Владиката поиска 1500 гроша. Чорбаджиитѣ казаха: »фнòго са, деспòтъ ефèнди; тавà момчè е сирàкъ, сиромàхъ; кье те мóлиме да му остàвишъ«. — И така, горѣ-долу опазариха да дамъ 1000 гроша, и, безъ да искамъ, владиката ми даде писмо (филòтима) за 100 гроша за свободно ходене по милостиня. На дякона (Паисия) дадохъ 50 гроша, на ясакчията — 20 гроша, на чубукчията — 10 гроша, на сеизина — 10 гроша, та се набраха всичко около 1290 гроша. Като нѣмахъ толкова пари, азъ заехъ гдѣ сто, гдѣ двѣста и се наплатихъ. Послѣ продадохъ 800 оки жито (ръжь) по 16 пари, та взехъ 320 гроша; продадохъ 600 оки фасулъ по 24 пари, та взехъ 380 гроша, и така се наплатихъ.

 

Въ недѣля, на 18 октомврий, владиката ме рѫкоположи за диаконъ, а на 19-и въ с. Банско ме рѫкоположи за свещеникъ. И така, станахъ свещеникъ на 25-та си година.

 

 

33

 

    Нѣщо за книжното учение въ Разлога.

 

Въ родното ми село Баня най-първитѣ грамотни хора сѫ били и бѣха въ моето дѣтинство: попъ Стоянъ, дѣдо Стойко и дѣдо Никола Бояджиеви. Тѣ се учили въ Банско. Сѫщо и отъ другитѣ села първитѣ грамотни хора се учили въ Банско, а учители имъ били банскитѣ попове. Тия първоначални книжовници, като се снабдявали съ буквари, часослови, псалтири и дори съ други нѣкои книжки, сѫ ги донасяли у дома си, и отъ тѣхъ послѣ сѫ се учили: попъ Панайотъ (баща ми), попъ Иванъ Чуковъ, попъ Стаматъ Спасевъ, дѣдо Алекса Бояджиевъ, дѣдо Иванъ Калайджия. Прѣди тия хора, които сѫ живѣли въ първата половина на XIX вѣкъ, не ми е извѣстно дали е имало нѣкой грамотенъ човѣкъ, а пъкъ тия хора, които споменахъ по-горѣ, сѫ получили учението си отъ Банско. Въ Банско отъ незапаметно врѣме е имало метохъ отъ Рилския монастирь, въ който метохъ постоянно е живѣлъ единъ иеромонахъ изповѣдникъ, който е ималъ по нѣколко ученици. Отъ това се вижда, че първоначалното учение въ Разлога е проникнало отъ Рилския монастирь.

 

Още въ XVIII вѣкъ въ Банско е имало хора отъ богати фамилии съ по-високо образование, което сѫ получавали въ Мелникъ, гдѣто е имало гръцко училище, подобно на гимназия. Тия образовани и богати хора сѫ водили търговия съ Бечъ (Виена) съ памукъ. Дори и отъ нашето и отъ другитѣ села е имало търговци, които сѫ закарвали памукъ отъ Македония въ Бечъ. Откато се е отворилъ обаче водниятъ пѫть по Дунава, тази търговия е прѣстанала. Но съ нейното спиране учението не е прѣставало. То постепенно

 

 

34

 

напрѣдвало не само въ Банско, а и по другитѣ села. Така, баща ми попъ Панайотъ е най-първо учителствувалт? въ село Долна Драглища и въ нашето село Баня въ годинитѣ отъ 1835 до 1837. Въ Банско въ тия години сѫ учителствували попъ Филипъ, по него попъ Никола Колчеговъ, братъ му дѣдо Коста Колчеговъ, попъ Никола Заховъ и др. По-късно учителствуваха попъ Димитрий п. Младеновъ, даскалъ Никола п. Филиповъ [*] и др.

 

Отъ 1838 г. до 1868 год. сѫ учителствували въ селото ни Баня попъ Иванъ Чуковъ, синъ му попъ Юрданъ, попъ Стаматъ Спасевъ, синъ му Костадинъ, Георги попъ Стояновъ (Попадиинъ) и даскалъ Иванъ п. Панайотовъ, т. е. азъ. Отъ 1869 г., слѣдъ съграждането на училището, сѫ учителствували Захарий п. Христовъ, Георги Чолаковъ, и двамата отъ Долна Драглища, Зафиръ Младеновъ

 

 

*. Въ единъ рѫкописъ съ исторически свѣдѣния за с. Перущица, Пловдивско, събрани отъ тамошния свещеникъ о. Константинъ Г. Пеновъ, намираме слѣдното интересно съобщение за даскалъ Никола п. Филиповъ; които помѣстваме тукъ съ любезното разрѣшение на о. Константина.

 

„На 1857—58 учебна година селянитѣ довели (въ с. Перущица) и условили за учитель Никола п. Филиповъ съ годишна заплата 1500 гроша. Неговото образование не ни е извѣстно. Само се знае, че е билъ родомъ отъ с. Банско, Разложка околия (Македония), и че е живѣелъ самотенъ животъ, правилъ дълги разходки всѣки день по баиритѣ, вслѣдствие на което си е оставилъ и до днесъ единъ епитетъ — „лудия учитель". И днесъ даже, когато се отвори въпросъ за него, селянитѣ могатъ по-лесно да се обяснятъ, ако си послужатъ съ епитета : „лудия брадатъ учитель". Обаче отъ друга страна пакъ го много хвалятъ ученицитѣ му, че билъ добъръ „слависть" и „граматикъ". Занимавалъ сериозно ученицитѣ си съ прѣводъ отъ славянски и съ граматически разборъ. Той не доизкаралъ учебната си година, понеже по една мистериозна клевета напусналъ Перущица нощно врѣме. А понеже било вече наближило свършването на учебната година, затова селянитѣ не условили другъ учитель, а разпуснали ученицитѣ безъ изпитъ тази година". А. П.

 

 

35

 

отъ София, Атанасъ отъ Т.-Пазарджикъ, Христо отъ Струмица и синъ ми Александръ п. Ивановъ.

 

Макаръ че баненскитѣ селяни пострадаха, като загубиха около сто хиляди гроша отъ несполучливата покупка на планината, наричана Капатникъ, въ Бачевско землище, пакъ още отъ 1860 г. учението въ с. Баня доста напрѣдна, така че младежитѣ отъ мѫжки полъ почти всички станаха грамотни, та и нѣкои отъ женски полъ, ако и да се учеше тогава само зимно врѣме — отъ коледни поклади до Великдень. Но както всичко има край, така и на баненския скроменъ напрѣдъкъ дойде краятъ поради събитията, които ще изложа по-долу.

 

За похвала е Разлогътъ, че въ него никакъ не е могълъ да повлияе гърцизмътъ съ своето учение. Въ разложкитѣ църкви се чуеше гръцки езикъ, само когато дойдѣше гръцки владика да служи литургия. Дори и тогава владиката се трудѣше да каже нѣщичко на български. Ето какъ съмъ слушалъ въ дѣтинството ми да казва владиката, като благославяше народа съ дву-трикеритѣ: Гóшподи, Гòшподи, прѝжри шнебешè и вѝшъ, и пошетѝ виногрàтъ шей, и утверди́, егòзе нашади́ дешни́са твоя.

 

 

    Опитъ за освобождение отъ турското владичество.

 

Бѣше година 1875. Отъ цариградския вѣстникъ „Македония" се учехме, че въ Босна и Херцеговина има възстание противъ турското тиранство. И на насъ почнаха да ни се въртятъ мисли въ главитѣ, и да си казва всѣкой на себе си: „ами ние не страдаме ли отъ турцитѣ? Нашитѣ снопе не прорастватъ ли по нивитѣ, като стоятъ отъ Петровдень до Богородица на кръстци? На

 

 

36

 

бостанитѣ не плащаме ли толкова десетъкъ, колкото струва всичкото заирè? А пъкъ за вторака какво да се каже ? То е ужасъ: [*] на една кола вторакъ да платишъ 50 гроша ушуръ! Прѣди нѣколко години нѣмаше ушуръ на вторакъ, на градина, на тикви и на други такива нѣща, а пъкъ сега? — само на петрожèла (магданоса) остава да турятъ ушуръ!" Такива мисли захванаха да избликватъ изъ главитѣ на нѣколцина отъ посъбуденитѣ хора, които захванаха да си шушукатъ: «абе братя, я виждате ли, какъ сѫ се събудили херцоговинци? А ние до кога ли ще търпимъ тия турски звѣрства? Тия звѣрове нѣма никога да се опитомятъ, нито да се поправятъ, та и ние да се освободимъ поне отъ тежкитѣ данъци!» — «Абе, холанъ, не надѣвайте се вече по-добро да ни дойде. Не видите ли, че отъ година на година но-злѣ отива? Всѣкога е било зло, но отъ петь-шесть години насамъ, отъ възстанието — Габровско ли бѣше, не помня, какъ се казваше, — когато отъ София пратиха на заточение даскала Ковачевъ, — отъ това пусто възстание много криво ни погледнаха турцитѣ». — »Абе, какъ ще ни гледатъ съ добро око турцитѣ, като самото правителство не обръща никакво внимание върху тѣхнитѣ золумлуци! Не помните ли въ 1871 год. дописката отъ 3 августъ въ вѣстникъ «Македония», въ която се излагаше страданието ни отъ ушурджиитѣ и се умоляваше правителството да обърне внимание върху страдащитѣ земледѣлци отъ своеволията на ушурджиитѣ? Нищо добро: ни гласъ, ни слишание! Затова налѣгатъ като съ чепàрка на вратó. И така ако кара още нѣколко години,

 

 

*. Съ очитѣ си съмъ видѣлъ, че за купчинка вторакъ, която Иванъ Ваневъ прѣнесе на три пѫти на гърба си до хармана, на Али-ага плати 15 гроша десетъкъ.

 

 

37

 

нѣма животъ!»— «Е, ами защо сѫ се подигнали горкитѣ херцеговинци? Видите ли въ в. „Македония" какво пише: и тѣ, горкитѣ, сѫ страдали като насъ. Дано да се избавятъ поне тѣ!» — „Дали ще дойде нѣкога и за насъ да се избавимъ отъ тия тирани?" — «Чакайте да видимъ, какво ще стане съ херцоговцитѣ, па да му мислимъ и ние!» — „Море тѣ сѫ добри, защото ще имъ помогнатъ и сърбитѣ, и черногорцитѣ. А на насъ кой ще помогне?" — «Знаете ли нѣщо? Каквото и да стане, нека стане, — нѣма да стане по-лошо отъ сега: хайде и ние полека-лека да си готвимъ орѫжие; та, ако стане нѣщо, да ни не колятъ като овци на касапница!» — Такива мисли и разговори се размѣняваха между по-събуденитѣ хора прѣзъ зимата въ 1875-6 година, и почна се тайно кой откѫдѣ може да принася барутъ, пушки, гшщови, калѫчки, куршуми и др.

 

Пролѣтьта въ 1876 г. наближаваше. Вмѣсто да се захваща на работа, човѣкъ току мисли друго нѣщо. И какво нѣщо! Каквото никога не е дохождало на умъ, нито се е помислювало нѣкога!

 

Тия момци, за които споменахме по-горѣ, захванаха по-честичко да се събиратъ на потайно мѣсто, за да си поприказватъ, кой какво е припечелилъ, кой колко е фишеци навилъ и др.

 

 

    Единъ разговоръ.

 

Около 2 и половина часа по турски вечерь въ кѫщата на . . . . . . . . бѣше тихо отъ дѣца, които прѣчатъ на такива разговори.

 

 

„Добъръ вечерь!"

 

— „Дàлъ ти Бòгъ добрó, Рѝсте!"

 

— „А, глèдамъ ка’ сé сте собрáли, мóже да мé сте почекáли коджé".

 

— „Абе, амъ те чéкаме, емъ си прикàжуваме".

 

 

38

 

— „Я ѝмахъ нубéте, сапýнь вáрехъ, та се забави́хъ".

 

—„Нéма ни́що. Айда сéдни дег да ви́димъ, нéщо да ни кáжешъ".

 

Сѣда Ри́стето и вика :

 

— „Що да ви кàжа, бе брàкьа? Нéщо ка и́де пò размери́сува; ѝска да си стéгаме ножи́чките. Днéскьа и сапýнь съмъ вари́лъ, и насукàхъ стотѝна фишéци, а па крушумé налеяхъ еднà голéма панѝца пъна".

 

— „А ти, бе Локàнтаджи! ви́е съ Алѝ-ага чéсто си попи́вате на кýпъ, — дали́ не е подуши́ло нéщо тавà кýче?"

 

— „Мѫре и днéскьа бéхме на кýпъ, ама нéма — не познàва се да е разбрáлъ нèщо. Раки́я му дай, па му се вòзи по колàта, — отъ тéбе пó ýбавъ нèма".

 

— „А ти, дèдо пòпе, ка’ сѝ? Преглèдовàшъ ле чèсто онъ-икили́ята [*]? Спроти рамазàнъ кату гръмне, пýщината, тá цáлото селò èкне! Емъ тѝ и́машъ и ýбаво шишанè."

 

— „Мѫре я тия дни купхъ и еднà филѝнка. отъ Ювáнъ Борѝковъ, па днèскьа накарáхъ Гьòрги Борѝковъ, та и сковà едèнъ муздрàкъ, а па я го застегнàхъ на еднà бýкова дръшка кòлко едèнъ остéнъ дъга, па напр’ѝхъ и едèнъ бастýнъ внèтресъ чилѝченъ шѝшъ. Нèка се наòждаа таквѝа работи, — мóже да потребýваа".

 

— „Ехъ, нéка да ви́димъ, — каза единъ, — нáшата раббта е отъ мишóкъ трóпокь".

 

— „Отъ мишóкъ трóпокь ле? — казва другъ. — Искра гóра пáли, брéее; не ви́кай такá; сé съ такви́а рабóти се са освободи́ли Гръци́я, Сръби́я; а па църногóрците .... кой е чати́лъ истòрията имъ,

 

 

*. Онъ-икилия пушка, която яде 12 драма куршумъ.

 

 

39

 

той знáе: кажýваа, кье църногóрка женá, ага и́де да орé, и пýшката си нóси!"

 

— „Каквóто и да е, — каза дѣдо попъ, — ти́я-они́я да остáимъ сегá, садé да ви́димъ, ни́е ка кьè се освобòдимъ отъ тия погàнци. Тýрците ѝмаа фнòго силяхъ, а ни́е сме прàзни. Ама ни́е кье чéкаме отъ наóколо; ако се зафàне рабòтата отъ нèкаде, и ни́е да сме готóви. Ако се повди́гне изъ нéкаде востáние, нѝе зéръ саѝръ да глéдаме? Знáе се вéкье, кье на сéкаде се е препънѝла чéшата отъ злòба къхъ тýрците. Знáете ле, кье ако повръвѝ такà още нéкоя годи́на, Солимáнъ-ага кье напрàи чифлѝкъ селóто Нидòбрацко; а па Мехмéтъ-ага и брáкьата му сосéмъ кье зарóбеа Дрàглищите? А въ Бели́ца Салѝ-ага е паднáлъ цáлъ чекóй!" [*]

 

—„Абе, дéдо пóпе, еми ни́е не стрáдаме ле? Знàешъ ле ни́е па отъ конàци кòлко тèглиме? Зазбѝра ле се корà, кой отъ дéка ѝде, не изми́нува нàшего селó: по кàщите на конàкъ; та да ядà баре що сé наòжда въ кáщи, ка’è да é, еми ти и́ска такòва хéее, дето не мòже се найде въ цáлото селò. Ичъ ти мèтъ дèка кье го нáйдешъ? Па и да има нèкаде, кòй смèе да кàже, кье и́ма мèтъ ? Такá пýсто нáше селò! Згодѝло се е на пàкь: кòи отъ дèка ѝде, тýка кье кондѝса. Па и заради бáнета, кой дòйде да се кàпе, туку що излèзе отъ бàнета, трàси конàкъ, да си почѝне и да се наядè на чýжда кàща, па дори тогà кье си ѝде домà. А садè тавà ле е? А крàжбите, а òбирите са бебрòй! Кори́я дèка що ѝмаше, изсèкоа ни я; не ост’и́а дръвцé нèкаде да се подсъне човèкъ на сýшина, елѝ да сèднешъ нèкаде на сéнкьа!"

 

— „Йе, маре момчèта, — каза дѣдо попъ, — вѝе не пòмните, каквѝ корѝи ѝмаше въ

 

 

*. Въ 878 г. го убиха на връхъ Рила планина.

 

 

40

 

Д. Трестенѝкъ —Кръцевата и Тачи́новата корѝи, въ Горни Трестени́къ — Кàлчовата корѝя, въ Орлòвица — Вàневата и нàшата корѝя, на Шѝловецъ — Бòювата корйя, по Дабовèцъ на кòлко мèшки ѝмаше корѝи: Катòшова, Крапачèва, Котопàнова, Боеджѝцка, Дрàговчева корѝи; — сè тýрците ‘и иссèкоа! Въ Дабовèцъ е останàла садè Клѝнчовата корѝя, òти е тýрска, и въ Орлòвица е останàла садè Котопàновата корѝя, òти я не фàща колнѝ пàкь, а па Алѝ-агòвата въ Кòнешица — смèе ле нèкой да поглéдне къхъ нèя ? Такà и Арслàнската. А по полéто що бèа корѝи, отъ годѝна на годѝна намалèваа. Въ Масларѝца нàшата, Вáневата, Гьòковата, та пà нанадòло низъ сéлската вàда и отъ двèте стрàни бèше корѝи; такà и по Ойнàчката вàда отъ ойнàко нанадòло додèто се набръкова въ Глàзне и отъ дветé стрàни бéше кори́и. А па тавà Си́левиците, Валéвиците, Трéбищата, Бàкювиците — си́чките лювàди бéа загрàдени съ кори́и. А па покрàй Пàпова кóлко кори́и и́маше! — ама са останàли саде тýрските и нéкаде бýгарски, дето и присвоѝа турци, като Калýдинчевата кори́я въ Дàнгарица, що я присвои́ Солимàнъ-ага, сèлската и Чýковата кори́и въ Кóсевица, що ’и присвои́ Али́-ага. Забори́хъ да ви кàжа за Желéсковата кори́я въ Мечи-дýпка: тя бéше цàла плáнина борбва кори́я, — да тé е стрàхъ да флéзешъ въ нея! А кàмъ я сегá? Сé тýрците я премакнáа! — А бе нàшето селó, да не бèа тия проклети́и, да не бéа тия золумджи́и, кьéше да е селбто ни като ки́тка моги другите сèла въ тóве нàшъ Разлóгъ! — А, па крàжбите имъ са безбрòй! Отъ що не мòжемъ да си насàдимъ кòмбари — отъ турчèтата: нито сáдеа, нито мóже човéкъ да си насàди отъ нѝхъ; а па ’и ядà като сви́не! Одса дори ио бàнските нѝви да ’и искòповаа, та да ’и ядá".

 

 

41

 

Такива и подобни разговори честичко ставаха, а понѣкога ставаха само кѫси срѣщи, при които хората се попитваха единъ-другъ, дали нѣкой е придобилъ нѣкакво орѫжие, каквото постоянно се приготвяше тайно и незабѣлѣзано отъ турцитѣ, които като че бѣха хванати отъ прѣдсмъртна дрѣмка.

 

 

    Едно прокобяване.

 

Годината 1876 — като че и тя сама искаше да прѣдскаже за падането на турската власть. Ето какъ ни блазнѣше тази година съ своето число: като кажехме тритѣ думи: Турціа ке падне — и отбѣлѣжехме численото значение на буквитѣ имъ по църковното броене, излизаше слѣдното:

 

 

Сега читательтъ може да ни каже пословицата: гладна кокошка просо сънува. Но както и да е, ние тогава имахме за свещено това число, въ което очаквахме да се строши този погански яремъ, който ни немилостиво налѣгаше и непоносимо тежеше.

 

Сѫщата година, въ първата половина на мѣсецъ мартъ, дѣдо попъ Иванъ п. Панайотовъ Асянчинъ, — не помни въ кой день бѣше, — като излѣзе на улицата, видѣ единъ башà (помакъ) да седи на стола подъ Ваневата пещь, а

 

 

42

 

нàна (стрина) Яна Фрѫндева коленички седнала прѣдъ него и съ отворени уста и като съ четири очи гледаше въ башàта. Попъ Иванъ, като зачу що се говори, нáправи се като да не обръща никакво внимание къмъ тѣхъ и си гледаше нагорѣ-надолу по улицата, а колкото зачу, бѣше слѣдното:

 

 

— „Ехъ мари бàбо, лòшо се слýша, лòшоо; туку дано Аллàхъ да ни е на пòмошь на сѝчки; лòшо, мари бàбооо!"

 

— „Та каквò, агà-ле, каквò е тава лóшо, джàнамъ агà-ле? Я такова нéщо не сàмъ чýла".

 

— „Ехъ бáбо, то туку каквóто се шушýка, ако е на вѣдомъ, ех-ех-ехеее! Туку си тръпи, бáбо, обще не сè е расчýло!"

 

—„Ама каквí, ми́ли агá-ле? Каквó, джàнамъ?"

 

— „Каквó ле, бáбо, тáа сви́нска свиня, мари бàбо, москóвецо — пà искáлъ да ядé нéкоя лáйна."

 

—„Е па сéтне, агá-ле, ка кьé ле да пáдне?"

 

— „Ка кьé ле ? Да не дадé Аллáхъ, ама я ни́е кье се кръстиме, я ви́е кье се тýрчите!"

 

 

Дойде единъ човѣкъ да пазарува борина отъ башáта, и интересниятъ разговоръ се прѣкѫсна.

 

Този разговоръ, или по-добрѣ слухъ, се чу отъ единъ простъ помакъ, който е докаралъ съ магарето си около 30—40 оки борина, която ще продаде по 3—4 пари оката, та ще получи около три гроша, или сегашни 60 стотинки, и съ тѣхъ ще пазарува може би голи́и, които се продаваха по 8—10 пари оката, или цвекло, което се продава по 3—4 пари главата, та ще занесе у дома си 15 оки голи́и или 30 глави цвекло. За този приносъ той е изгубилъ и работилъ три деня: единъ день е накопалъ борината, втори день я е докаралъ въ Баня и третия день ще се върне у дома си съ приноса — голии или цвекло, както казахме. Та отъ такъвъ единъ простачецъ башá да се чуе такъвъ слухъ! Чудно нѣщо!

 

 

43

 

Този слухъ, отъ уста на уста, отъ ухо на ухо, мина между тѣзи, които сѫ извѣстни вече на читателя.

 

— »Абе, отъ дéка до дéка, та да се чýе такóва нéщо отъ такóвъ човéчецъ? Дали́ не знáеа и нàшите звéрове, та си трàеа?«

 

— „Абе, що ми́слишъ? Нáшите проклети́и и да знàеа, ти́я не испýщаа таквàа дýма; тия са и́три; тия се вàрдеа".

 

— „Маре тавà ако е н’и́стина, то кье пàдне èфтино."

 

—„Чèкайте да ви́димъ, като що кажýваа, ношъ фу врéтище се не кри́е."

 

—„Абе брàкьа, каквѝ сме паднàли па тàя прóлеть: ичъ не ми́слиме, Велѝдень и́де, та да се гóтвимъ да го посрéшнеме като дрýзи годи́ни. На мéшка Велѝдень, ни́е се гóтвиме дрýго нèщо да посрèщаме, — нéщо като и отъ Вели́день пó-голéмо."

 

— „Абе, и жени́те и децàта като гледаа, що се гóтви, та си туку трáеа. Като ага и тия чéкаа нéщо като пó-големъ празникъ!"

 

— ,,Маре нéка дóйде тба прàзникъ, що мý се нàдаме, та кой остàне жи́фъ и здрáфъ, кье го празнýва фнóго гóдинъ трѝшъ по-вéсело!"

 

Така се мислѣше и говорѣше още отъ половината на 1875, та ето вече и три мѣсеца отъ 1876 година. Ако да би било възможно да се напише всичко въ книги, би се изпълнила цѣла библиотека! А пъкъ само това ли е? Да видѣхте, какъ се чистѣха пушки, пищови, сабли, ножове, силяси, патронташи! А пъкъ пушкитѣ като бѣха почти всичкитѣ кремъклии, така и пищовитѣ, та да видѣхте, какъ се правѣха фишецитѣ имъ, какъ се сучеха отъ грапава книга, какъ се нареждаха въ паласкитѣ, нѣкои съ куршуми, нѣкои съ кесмета, а нѣкои съ едри сачми! Всичко това, — нито хората, нито движенията имъ въ тая трудна

 

 

44

 

работа, — вече не може да се види. Та да бѣше поне фотографирано: колко щѣха да сѫ скѫпоцѣнни тия снимки за бѫдащитѣ поколѣния! Но и фотография тогава нѣмаше. Пъкъ и да имаше: това ли бѣше въ ума на хората въ такова смутно врѣме! И пишещиятъ тия редове, ако и да е билъ зритель и съучастникъ въ това извънредно дѣло, пакъ не може да опише всичко както трѣбва и както е било, защото оттогава изминаха вече много години.

 

Работата вървѣше наредъ, защото се не осѣщаше отъ никѫдѣ подозрѣние. Дори нѣколко пѫти въ празнични дни момчети́я излизаха съ пушкитѣ си вънъ отъ селото и пушкаха на нишанъ, за да си опитватъ пушкитѣ, какъ ще биятъ. И това се не забѣлѣзваше, нито се подозираше отъ турцитѣ.

 

 

    Ожидана тайна се открива.

 

На 28-ия день отъ м. мартъ бѣше Връбница. Слѣдъ църковенъ отпустъ въ едно християнско кафене бѣха насѣдали: попъ Иванъ п. Ианайотовъ, Георги Ал. Локантаджията, братъ му Лазаръ, Христо Ив. Венедиковъ, Илия Л. Нинковъ и други нѣкои, на които не помня имената. Между тия бѣше и Георги Ив. Икимджията отъ Долна Драглища, при когото седѣше единъ човѣкъ страненъ, на никого непознатъ, освѣнъ на Георги Икимджията. Между тая компания отъ рѫка на рѫка се подаваше едно писмо, за да го прочете всѣкой. Но понеже писмото се чѣтеше мѫчно, нѣкои дори го взимаха и влазяха въ бакалничката на страна, за да го разбератъ по-добрѣ. Отъ писмото и отъ живия гласъ на непознатия гостъ се разбра, че Т.-Пазарджикскиятъ комитетъ, подъ прѣдводителството на Бенковски, поздравява българския народъ съ възстание противъ турското несносно

 

 

45

 

владичество и го поканва да е готовъ за 1-и май. Слѣдъ малко разговоръ и запитвания, като какъ ли ще да е, дали ще може съгласно да стане, непознатиятъ отговори: „вие се само гответе, та на първи май, като чуете край селото ви да засвири бури́я, въ сѫщия часъ да възстанете и да нападнете най-напрѣдъ кафенетата", и т. нат. . . Тъкмо това като се говорѣше и всѣкой слушаше като съ четири уши, ето ти влазя при тая компания и Солимáнъ-ага Рóго съ сеизина си и казва: „сабахлàръ-хаи́ръ-олсýнъ, чорбаджилàръ!" Всички му подстанаха и казаха: „Аллá-аразóлсунъ, агá! Сéдни дé, сéдни, агá!" Като седна агата и се поуспокои и като му отвърнаха подобаващето „сабанáрола," слѣдъ това го здрависватъ: „Ка’си́, агà? Здрàво-жи́во лé си?" —

 

— „Здрàво самъ, чорбаджилàръ".

 

— ,,Агà, еми па кадè си одѝлъ тадèве по нàшата махлà тòлкова рàно?"

 

— „Ехъ, погледàхъ, видéхъ авàта ýбава; излèзохме со саѝзино да пýснеме вòда на лювàдата."

 

— „Ахàа, тýка въ Дòлна Си́левица лювáдата, елé?"

 

Слѣдъ размѣната на тия уважителни думици подаде му се едно кафе. Но догдѣ да го изсърба, очитѣ му бѣха все къмъ непознатия господинъ. Като си изпи кафето, каза къмъ Г. Локантаджията: „Гьòрги бé, а тòа чорбаджѝя отъ дéка е? По щò е дошèлъ тадéве?"

 

— „Тóа човèкъ, агá, е таксилдàринъ на кàрловските търгòвци гайтанджѝи. Испратѝли гò са тадèве по селáта да зби́ра вересѝи. Елè знáешъ, агà, ни́е òдиме на панагѝръ, óдиме на кервéне, ди́гаме стока отъ тръгòвците на вересѝя; берекятъ —версѫнъ кье не верýваа, та не почèковаа".

 

— „Ехъ, та сегà бàшъ предъ Велѝдень збѝра ле се вереси́я? Сега сèкому требýваа парѝ!"

 

 

46

 

— „Ехъ, що да прàимъ, агà, елè сме дъжни, кье го залàжаме съ по трòшка парѝ, та кье сѝ го испрàтиме да си ѝде човèко".

 

Стана агата и сеизинътъ по него съ мотиката на рамо, та си излѣзоха, и цѣлата компания подстана и му отдаде приличната почеть, но всички си прѣхапаха езицитѣ и си казаха: „брè, гьàволъ да го зèме, отъ дèка го донèсе тýка анàтемаго! Като ага му е нèкой казàлъ".

 

— „Брé óламъ, — каза единъ, — я ви ви́кахъ на васъ: áйда да флèземе нéкаде пó на зáсътно! 1Цо ти требýва отъ мèчка привòй, да ти плàши волòвето! А па вѝе: áйда дè, тýка е бýгарска махлà; нèма нѝщо; тýка мръснѝци не замѝнуваа. Видèхте ле сегà?"

 

Другъ каже:

 

—„Абе, та не гó сме калесовàли, прòклетъ да è! Той тýка ни́кога не замѝнуваше, ама отъ ка’ зè на Гьорги Попадѝинъ лювàдата за бòрчъ, та отъ севдà нéйде-нèйде замѝнова исъ тука".

 

Другъ каже:

 

— „Абе, сегà паднàло що паднàло; а я се не нàдамъ тоя тýрчинъ да сè е осетѝлъ нéщо. Не верувамъ той да не издадè. А сега да бèше Али́-ага, — стрàшна рабòта бèше! Тòй, проклèтия, садè глèда отъ трòшка махнà да нàйде, та éла да го вѝдишъ сéтне, какòвъ побеснéва! Знàете ле, той колци́на е истрепàлъ! Н’и́стина, него чèсто го пàлеа, — пòлани плèвнета му изгорé, прéполани купнѝте, а па ланѝ кръсци́те на пéпелъ паднà сѝчко! — ама знàете ле: и селòто ни е припискàло отъ нèго! Я го дèдо пòпо: нéка ви кàже, кòлко пàтеве е одѝлъ въ Неврокòпъ за тѝя пусти горéлини! Ама коя файдà! На кому кье се плàчешъ! Елè имъ сечé балтѝята и отъ двèте стрàни! Навръви́а се вèкье коджè гòдинъ отъ тѝя пусти горèлини: амàнъ вèкье! Кòлкото плàщаме

 

 

47

 

цàрево, току рèчи тòлкова плàщаме и за горèлина. Ама àйда да остàимъ нàстрана тѝя прѝкаски, та да си вѝдимъ тàа рабòта, за която смè се собрàли тука, кье друго-яче нèма кортулушъ отъ тѝя погàнци. Убàво знаете: зàжне ле се, — àйда саѝзино отъ кàща на кàща по бугарето за жатварè; èмъ ангаря, èмъ смèе ле нèкой да не ѝде! Загрàди ле кàща нèкой отъ нѝхъ, — кàмене, керпичè, грèди, дàски, керамѝди и току рèчи си́чко ангаря кье му се докàра! Па кòй го не услуша, нèка си мѝсли: я дръвенъ Гòспокь, я що му е на касмèтъ вèкье! А па запрàи ле нèкой агалàринъ свàдба (и тавà убаво знàете), — кье прàтеа нèкоа женà по бугарските кàщи, да нòсеа сенѝитѣ [*] бугарските мòми. Ама данò Гòспокь да помòгне, на нàсъ, и на сѝчки брàкьа по вèра и нарòднось, на тàа рабòта, що се зафàща!"

 

Всички казаха:

 

— „Дàй, Боже! Дàй, Боже!"

 

Развълнуваната компания слѣдъ това се поуспокои, и всички пакъ поседнаха и слѣдъ тихичъкъ разговоръ по започнатото дѣло почерпиха се по чашка, по двѣ, сбогуваха се и се разотидоха.

 

На непознатия писмоносецъ името било Кузманъ Шарланджията. Той билъ на конакъ у Г. Локантаджията; оттамъ отишелъ въ Банско. Слѣдъ това започнатото дѣло захвана още по-дѣятелно, защото видѣхме, че ще имаме помощь и отъ Т.-Пазарджикския революционенъ комитетъ. И не се гледаше вече толкова за посрѣщането на празника Великдень, колкото се гледаше, какъвъ ли ще бѫде първи май.

 

 

*. Младоженецътъ каквото ще прати на момата, напр. обуща, огледало, гребенъ и пр., се туря по едно въ тепсия покрито и се казва сенѝя. Понѣкога, ако сѫ 40 тепсии, трѣбватъ до 40 моми.

 

 

48

 

*  *  *

 

Тая 1876 год. Великдень бѣше на 4 априлий. Празникътъ на празницитѣ мина почти обикновено, освѣнъ за нѣколцина, на които друго нѣщо бръмчеше въ главитѣ.

 

На 16 априлий, петъкъ, пишещиятъ тия редове, като се връщаше отъ баня и минаваше прѣзъ разкръстницата, отсрѣща при чóпора [*] на прага на портата бѣше седналъ Ибѝшъ-ефендиг който повика:

 

— „Пòпе бре!"

 

— „Шò ефèнди?"

 

— „Ела тува!

 

Попътъ обиколи по калдаръма, изправи се прѣдъ ефендията и съ темената заедно каза: „сабахлàръ-аи́ръ-олсунъ!"

 

— „Сàгъ-олъ, пòпе. Сèдни де, сèдни!"

 

— „Дè, дè, ефèнди, я кье пòстоя."

 

— „Сèдни, сèдни! Имамъ трòшка моабèтъ съ тèбе."

 

И попътъ седна.

 

—„Е, ка’сѝ, пòпе? Кадè си одѝлъ, на бàне ле?"

 

— „Нà бàне, ефèнди. Я си и́мамъ адèтъ, ката петòкъ си òде на бàне."

 

— „Е òти такà, пòпе, се въ петóкъ да òдишъ да се кàпешъ ?"

 

— „Оти, ефèнди, я въ сàбота и въ недèле си ѝмамъ рабòта въ цръква."

 

— »Ааа, убаво, убаво, такà требува. — Еми знàешъ ле, защò те порукàхъ я тèбе? Нèщо се слуша, ама лажà ле е, н’и́стина ле е, тѝ, пòпе, може да знàешъ; и́скамъ прàво да ми кàжешъ!«

 

— „Е що è, агà?"

 

— „Що è ле? Абе, изъ Пазарчѝкъ се нèщо кажува, кье ѝма скри́шни комѝти.”

 

— „Що сà тавà коми́ти, ефèнди?"

 

 

*. Гореща чешма.


 

49

 

„Коми́ти са пòпе, таквѝа бýгаре, що некьá да дáваа арàчъ на цáре, непокóрна рая на цáре!"

 

— „Та зèръ и таквѝа люде ѝма?"

 

— „Брé джàнамъ, и́ма ле, нéма ле, кòй знáе; я тéбе пи́тамъ: не сѝ ле чýлъ такóва нéщо?"

 

— „Я не сàмъ чýлъ нѝщо, ефèнди. Емъ не верýвамъ да ѝма таквѝа бýгаре, ефèнди. Въ нáшата кнѝга писува: който се не покòрова на цàре, тавá е голèмъ грехъ."

 

— „Такá, пòпе, такá; я знàмъ, кье ти разбѝрашъ отъ китàбъ и отъ есáпъ. Знаешъ ле въ Меомѝя ага ти кажáхъ, кье тѝ отъ сѝчкитѣ разлòшки попòве най-ýбаво предàвашъ на нафýсъ тефтерѝ? [*] Я защò те пйтамъ тèбе? И таквѝа рабòти предъ сèкаковъ човèкъ се не дýмаа. Та тавà що тè пѝтамъ за въ Пазарчѝкъ — Аллàхъ-версѫнъ да нема таквѝя чапкѫнè! Ама тѝ си гледай тýка нàшата рая въ селбто; ýчи и да са покòрени на цàре. Тѝ ýбаво знáешъ пòпе, кье едèнъ е Аллàхъ на небòго, едèнъ е цáрь на земята. Та нè садè таквѝа коми́ти чапкѫнé, що вдѝгаа глáва, еми си́чките крáлюве да стáнеа, пá нèма щò да чи́неа на цàре! Оти такá е дáлъ Аллàхъ: садè едèнъ цáрь да è на дунята! Цáре да и́ска, си́чките крàлюве кье ‘и́ напрàи рòбе. Ама тóй такá óще пò-голéмъ ихтибàръ и́ма, óти му са покóрни сѝчкитѣ! Аллахънъ имири́ бойлé деръ, пóпе!"

 

Попътъ стана отъ мѣстото си и, като направи теменá (малъкъ поклонъ), каза: „остáнувай со здрàве, ефèнди!"

 

— „Айда со здрàве, пóпе! Ама такà да ýчишъ раята: сéкой да си глéда негòвата рабóта".

 

— „Сполàйти, сполàйти, ефéнди!" —

 

И раздѣлиха се.

 

 

*. Ибишъ-ефенди бѣше мехмурь на нуфуза; на всѣки три мѣсеца поповетѣ прѣдаваха списъкъ на родени и умрѣли.

 

 

50

 

    Изненада.

 

Въ недѣля, на 25 априлий, нѣколцина пушкобийци (стрѣлци) се сговориха на тоя день да си обидатъ пушкитѣ на стрѣлба въ нишанъ. Събрали се бѣха въ Дангарица на Солимàнъ-аговата ливада. За нишанъ туриха единъ листъ бѣла книга отсрѣща на брѣга надъ дѣдовата Симьонова нива. Захванаха стрѣлбата. Изредиха се по еднъжъ, т. е. по едно изгърмѣване. Не помня хубаво, но струва ми се, че никой не поврѣди бѣлия листъ. Нѣкои казаха: „далèко е нишàне". Други — по-ербапъ — казаха: ,,не è далéко нишàне, еми óти е презъ рекàта. Кажýваа стари човèци, кье стреляне презъ вóда не погàжда, òти водàта мàми крушýмо." — Други казаха: „абе óти не донèсохме едèнъ прàтъ желèзо, та да ви́димъ, чия пýшка кье прокàра крушýмо прозъ желéзото?" — Лазаръ дѣдовъ Алексовъ, като ковачъ, се готвѣше да иде за желѣзо. Въ сѫщата минута се съгледа, че иде и Иванъ Н. Боювъ бързо-бързо, хемъ безъ пушка. Нѣкои казаха: „Защò ле и́де па безъ пýшка? Емъ кòлко бръза-бръза!" и всичката дружина устреми очитѣ си къмь него. А той (Ив. Боювъ) и по ходнята се познаваше, че носи нѣкакво извѣстие, и щомъ наближи, още запъхтѣнъ отъ бързото ходене и безъ да поздрави дружината, каза: „брé дéдо пòпе! Брé Рѝсте! Що прàите, брè. Сè ле му найдóхте времето за пущáне? Ама го сте погодѝли!"

 

— „Оти, бе Ювàне? Кажýвай защó!"

 

— „Востàние бе, востàниее!"

 

— „Айда, òланъ, каквó востáние! Еле е одýмано востàнието да е на пръви мàйя?"

 

— „Абе, и я знàмъ, кье такà бèше одýмано, амà не знáмъ защò, въ Пазарчѝцко е избухнáло."

 

— „Абе Ювáне, ама тѝ отъ дèка знàешъ за тавà нèщо?"

 

 

51

 

— „Ни́е съ Ахмéтъ-ага отидòхме къхъ Чèпино за стóка, та надъ Якорýда въ Дращенèцо срешнà не попъ Ри́сто отъ Дòлна Дрàглища. Тóй попýва въ Раки́тово. Катý на срешнà, рéче: „добрà срéща, Ахмèтъ-ага!"

 

— „Сàхолáсанъ, пòпе!"

 

— „Да мѝ си жи́фъ, агà, ама кье ти се мòле да ми кàжете: на кадé такà?"

 

— „На кадé! Не ви́дишъ ле на кадé връвйме? Кье и́деме по Чéпинско по рабóта".

 

— „Агà! Да ви кàжа нéщо, ама за кýсуръ ми не фàщай! Я кье ти́ се мòле да се върнете, òти е лòшо нахнáмъ!"

 

— „Що è лòшо, бе дéдо попе?"

 

— „Тó дори не è за кажувàне, агá! Ама па и не мóже вéкье да се крѝе. Въ пазарчи́цките сèла каýрето са глàва вдигнàли! Такà и батàчките каýре са глàва вдигнàли! Та е пошло по селàта олели́я! И я отъ тàмъ бéгамъ! Затавà мòле ви́ се, агà, — я съмъ видéлъ добрò отъ бащà ти: нéка ни́ е жѝфъ, — варнéте се: тòа кьàръ Аллáхъ кье вѝ го навàкса отъ дрýга мèшка!"

 

„И нѝе се варнàхме зàедно съ пòпъ Ри́сто. Па днéскьа, като си и́дехме, ага бèхме кот’Кили́ята, я зачýхъ отъ пýшка гръмéшъ и сети́хъ се, кье сте вѝе; и туку що сè разделйхме съ Ахмéтъ-ага, дотрачèхъ да ви кáжа. Скóро ви́ште, на кадé кье се стóпите! Да не влèзете въ селóто съ пýшките, да не разбръкаме нèкоя лàйна безъ врéме!"

 

И така, тая дружинка, съ извънредна и внезапна душевна промѣна, се разпръсна като яребичини пилци. Попъ Иванъ, като подврѣ пушката подъ джубето, и Ри́стето съ него — хайда прѣзъ Валèвицитѣ, прѣзъ Горна Сѝлевица, прѣзъ Гýберовата улица — и всѣкой у дома си. А пъкъ други бѣха оставили пушкитѣ си въ дѣдовата Алèксова воденица и влѣзли въ селото безъ пушки.

 

 

52

 

Слѣдъ нѣколко дни дойдоха и отъ двата пола батачене да просятъ хлѣбъ . . .

 

Чудно бѣше на всѣкиго, а особено на тѣзи, които се готвѣха за това революционно движение,. какъ така е станало въ Т.-Пазарджикския окрѫгъ, безъ да се чака уречениятъ день — първи май.. Въ такова недоумѣние и душевно вълнение прѣкарахме останалитѣ дни на м. априлъ и цѣлия мѣсецъ май.

 

 

    Що мишка мислила, мачка не давала!

 

Попъ Иванъ имаше обичай да ходи на баня всѣки пстъкъ, защото въ сѫбота и недѣля имаше черковна служба; ала тая седмица, като да прѣдвиждаше, че нѣщо ще стане до петъкъ, побърза да иде на баня.

 

Бѣше трети юний, четвъртъкъ, 1876 година. Рано прѣдъ обѣдъ попъ Иванъ бѣше отишелъ на баня. Понеже бѣше дѣлникъ, въ банята нѣмаше никой. Като всѣка сутринь, и тая банята вѫтрѣ бѣше пълна съ непроницаема мъгла. Още се не измилъ п. Иванъ, чу се гласъ изъ вратата на банята:

 

— Дéдо пòпе, тýка лé си?

 

— Тýва съмъ, тýва. Кóй си ти́?

 

— Я съмъ àго ти Саи́йхъ.

 

— Ела по-бли́зо да се ви́диме дé!

 

И турчинътъ дойде при дѣда попа, който го позна, че е пѫдаринътъ Салихъ Пиперката, и каза:

 

— Айда, пòпе, óблечи се; кье и́демъ на локàнтата.

 

— Защó, àго Сали́хъ?

 

— Я не знáмъ защó; дошлò е заптиè отъ Меумйи́, трàси нèколцина, и тéбе трáси.

 

— Ехъ, елé е такá, почéкай трóшка, да се óблека, та кье връвѝме.

 

 

53

 

Дѣдо попъ захвана да се облича, а Пиперката седна на столицата, запали си чубука и захвана да пущи. Като се облѣче попътъ, Пиперката го закара на локантата. Тамъ завариха Усаи́нъ Ляцето, загггие, Георги Локантаджията, братъ му Лазаръ, Христо Венедиковъ и Стоянъ Ковача. Попътъ каза:

 

— Сабахлàръ-хаѝръ-олсýнъ, Усаи́нъ агá.

 

Усаинъ не отговаря, а само изпуща клъбуци димъ изъ устата и изъ носа, и каза на попа:

 

— Айда, пòпе, и́чъ нè сéдай; кье връви́ме къхъ Меомѝя.

 

— Добрé, агà, ама кье те мóле да ме пýстишъ да си и́да до домà, да си óстаа пещемáло и да си зéма трóшка лéпъ.

 

А той каза:

 

— Сали́хъ бре, àйда и́ди сосъ пòпо, ама сегà да сте дошли́.

 

Пиперката отиде съ попа, който закуси и си взе малко хлѣбъ, и пакъ се върнаха на локантата. Ляцето каза:

 

— Ее чòрбаджилáръ, и пóпо дойдé. Мéне ми е чи́нено темби́хъ връзани да ве откáрамъ въ Меоми́я, ама я вàсъ ве верýвамъ, кье некьé ми тýрите нèкоя беля на главàта.

 

Чу се изъ дружинатà:

 

— Дàйте ощè еднà тýрска раки́я на агàта!

 

Ляцето, като изпи ракията и плюйна на земята, рече :

 

— Айда сегà връвéте предъ мéне!

 

Тръгнаха. Попъ Иванъ поведе да минать прѣзъ християнската махала, а Ляцето го бутна съ пушката и му посочи съ нея да води прѣзъ турската махала, за да го видятъ турцитѣ, какви комити кара. Като стигнаха въ Мехомия, Ляцето ги прѣдаде на капи́-бюлюкъ-баши́ята. Този ги изведе горѣ при мюдюрина, комуто всички отдадоха по

 

 

54

 

една темена. Слѣдъ това мюдюринътъ ги попита:

 

— Нéрелисѫнѫзъ, чорбаджилàръ?

 

Отговориха:

 

— Бáнялийсъ, ефèндимъ.

 

— Пèкъ-и. Каймакàмъ сизи́ арáръ Неврокоптà.

 

И обръща се къмъ юзбашията, та му казва:

 

— Гитýръ бонлари́ ашàа àпузъ-èтъ!

 

И той ги закара долу, затвори ги въ яхъра въ едно малко отдѣление, което бѣше почи пълно трѣски. Тамъ намѣриха затворени мехомичени, за които ще споменемъ послѣ. Като поседѣха малко и се поразговориха братски въ затвора, дѣдо Яне Бошковъ каза на баненетѣ:

 

— Знàетé ле, защоб не набутàа тýка, въ тòа талàшъ? Апсанàта е пъна съ áпсове, та нèма дека да се зберà!

 

Слѣдъ малко се зачу дрънкане на желѣза и единъ слабъ човѣшки гласъ: Брèе дèдо пòпе, и тéбе ле докарàа тýка! — Попъ Иванъ, като погледна между талпитѣ къмъ яхъра, видѣ попъ Филипа отъ Якоруда съ желѣзна халка на шията, на която синджирътъ проврѣнъ прѣзъ стѣната изъ талаша и запетланъ съ едно мандало. Глухиятъ гласъ продължава:

 

— Е, дéдо пóпе, брàте! еми сегà?

 

— Сегà — тръпéне му е мàкьата: каквò за си́чки брàкьа, такá и за нàсъ!

 

Да не кажемъ прѣспаха, а прѣнощуваха тая нощь въ трѣскитѣ. Осъмнаха, и до вечерьта пакъ въ трѣскитѣ. Късно вечерьта ги изкараха оттамъ и ги накараха въ една стая, гдѣто имаше около 30—35 човѣци, които приличаха на полумъртви. Като влѣзоха и послѣднитѣ гости, не стигаше имъ вече мѣсто нито да полегнатъ, нито да поседнатъ. Нѣкои затова клечеха на колѣнѣ, а нѣкои и постояха за грѣховетѣ си. Стаята отдолу бѣше посглана съ суха разрита пръсть, а ако се опрѣше

 

 

55

 

нѣкой до стѣнитѣ, окаляше се, защото стѣнитѣ бѣха скоро мазани. Какъ се мина тая нощь, само който е патилъ такова тегло, той знае. Не може отъ никѫдѣ да влѣзе свѣтлина въ тази стая, ако ще би да имаше четири слънца, защото двата ѝ прозорци бѣха обковани съ дебели дъски. Благодарение на нѣкои пукнатини позна се, че се е съмнало. Разшаваха се заптиета насамъ-нататъкъ. Понеже нѣколцина отъ затворницитѣ бѣха опрѣли уши до заключената врата и закованитѣ прозорци, дочу се разговорътъ на заптиетата:

 

— Абе àратлѫкъ, чý ле що кажà òнбашията? Не кьè и кàраа такà като говéда, еми кье и връзýваа.

 

— Хѫ, кье ’и връзýваа! Дéка кье зéмеа тóлкова алки́, тòлкова синджѝре?

 

— А брé будалà, зèръ съ важà не мòже? Като кье му стèгна рацéте на òпако, па връзýвай едéнъ за дрýгъ, па сѝ ’и кàрай като сви́не.

 

Онбашията прати да донесатъ вѫжа отъ пазаря. Вѫжата се донесоха. Тѣ бѣха тринадесеть штранки (осмаци). Отвори се вратата и се извика:

 

— Айда излàзейте, брé коми́таларъ! Айда ви́е църнокàпцитѣ излàзейте пò-напрéди!

 

Заптиетата размотваха вѫжата и захванаха да вързватъ, не помня кого отъ поповетѣ, когато онбашията извика:

 

— Нè, нè тоя; òне тамъ хéе, боюклѝята, висòкия, би́нбашията, [*] нèго връзèте нѫй-напрéди; той кье и́мъ вòди!

 

Вързаха бинбашията (попъ Ивана), задъ него вързаха попъ Филипа отъ Якоруда, а по него другитѣ попове и бѣлци, всичкитѣ единъ за другъ завързани така, щото трѣбваше първиятъ кѫдѣто

 

 

*. Той бѣше пишещиятъ тия редове, свещ. Иванъ п. Панайотовъ отъ с. Баня.

 

 

56

 

стѫпи, всичкитѣ гто него на сѫщитѣ мѣста да стѫпватъ.

 

Тя върволица се състоеше отъ слѣднитѣ лица по села:

 

Баня.

Попъ Ив. п. Панайотовъ.

Георги Ал. Локантаджи.

Братъ му Лазаръ.

Христо Ив. Венеди́ковъ.

Стоянъ Борѝковъ.

 

Банско.

Лàнката Н. Тóдевъ.

Хаджи Канди́дъ.

 

Мехомия.

Попъ Никола Опàшковъ.

Ки́прето.

Яне Бошковъ.

Тасе х. Тодоровъ.

Никола Каназѝрски.

 

Якоруда.

Попъ Филипъ.

Хаджи Петръ.

Иванъ Т. Масларевъ.

Петръ Хр. Бакърджи.

 

Бѣлица.

Попъ Теофилъ.

Георги Бѣлю.

Никола п. Теофиловъ.

Митъръ Чорбаджийски.

 

Г. Драглища.

Попъ Костадинъ.

Цвѣтко Даскало.

Кръскю Праматарèвъ.

 

Д. Драглища.

Попъ Никола.

Хаджи Мисаилъ.

Георги Икимджи́ята.

Лазаръ К. Нишковъ.

 

Нидобрацко.

Даскалъ Вèлю.

 

Годлево.

Попъ Партèния.

Хаджи Михаилъ.

Досе Аламиновъ.

 

Никола отъ Неврокопъ.

Тодоръ отъ Горно Броди.

 

Послѣднитѣ двама се казваха да сѫ избѣгали отъ Ботевата чета. Обаче въ 1897 г. ми се случи да мина прѣзъ гр. Вратца, гдѣто на Ботевия паметникъ

 

 

57

 

съ любопитство прочетохъ имената на Ботевитѣ четници, но не срѣщнахъ тѣзи имена. Оттукъ азъ се съмнѣвамъ за тѣхното казване. Пъкъ и не е за чудо: тогава бѣше обикновено за страненъ човѣкъ да си крие името.

 

Тая върволица отъ тридесеть и трима комити, прѣдвождана отъ седмина попове, се извлѣче змиевидно отъ каймакамския конакъ, заобиколена отъ около сто и петдесеть души войници съ нѣколко онбашии и единъ мюлязиминъ. За да не става затруднение прѣзъ прѣкачулкитѣ къмъ с. Баня, върволицата биде поведена прѣзъ пазаря, прѣзъ турската махала къмъ джамията на моста, извлѣче се при турскитѣ гробища и потегли по Бѣлъ-пѫть надолу. Кога стигнаха на Бачевския прѣходъ на р. Истòкъ, безъ да се спира върволицата, заповѣда се да газятъ. Но кой току що нагазѣше, качваше му се и единъ аскерлия. Другитѣ аскерлии минаха по тéсаницата. Оттамъ минаха прѣзъ Меоми́цкитѣ уши, та въ с. Баня направиха почивка при джамията. Тамъ нѣкои похапнаха. Оттамъ въ с. Добринища почивка. Отъ тамъ прѣзъ планината Арамли-Бунаръ вечерьта въ с. Кременъ. Тукъ, за да се чуватъ по-лесно комититѣ, накараха ги въ църквата. А за да може да полегнатъ, тѣ дадоха по единъ грошъ, та ги отвързаха. Аскерлиитѣ заключиха църквата, накладоха голѣми огньове прѣдъ двѣтѣ ѝ врати и нощуваха тамъ да караулятъ. Комититѣ прѣнощуваха въ женското отдѣление, на потона. На утрото (св. недѣля) придрънкаха ключоветѣ, отвори се църквата и се извика:

 

— Иннънъ ашáа, бре кюпеклèръ!

 

Слѣзоха всички долу, навързаха ги като понапрѣдъ, потеглиха надолу прѣзъ гората и слѣзоха на друма на Кязъ-дервентъ, отъ кѫдѣто се отправиха за Неврокопъ. Надвечерь ранко пристигнаха

 

 

58

 

въ Неврокопъ. Улицитѣ бѣха задръстени отъ народъ, повече турци, и тука горкитѣ комити много удари прѣнесоха, и на мнозина останаха капитѣ по улицитѣ отъ ударитѣ. Откараха ги на беледиèто, развързаха ги и ги изкараха прѣдъ мезлиша, гдѣто имаше и единъ гръцки владика. Изпитаха ги и ги прѣгледаха, да не би да има у нѣкого ножъ или пари, за да ги прибератъ, но такова нѣщо се не намѣри у никого. Оттамъ ги разпоредиха, кой гдѣ ще се затвори. Поповетѣ закараха въ единъ старъ конакъ, вѫтрѣ въ харема, кѫдѣто се влазяше прѣзъ двѣ голѣми порти. Тука ги затвориха всѣкиго отдѣлно. Само за попъ Никола отъ Долна Драглища не се найде мѣсто, та стоеше подъ караулъ на чардака, гдѣто мнозина отъ аскерлиитѣ, като минуваха покрай него, ритаха го или удряха и му казваха:

 

— Ееей папàсъ! не душунýрсѫнъ; àйда я мослимàнъ òлъ, я урýмъ òлъ; бý дюнадè шиндèнъсóра болгàръ кàлмаяджекъ!

 

Животътъ на поповетѣ тамъ бѣше такъвъ: на всѣкиго дадоха по единъ ибрикъ съ вода; зарань и вечерь даваха по едно комаче хлѣбецъ и по 5-7 маслини вѫтрѣ въ хлѣба. Всѣкой бѣше отдѣлно затворенъ и заключенъ, и прѣдъ вратата караулъ. Слѣдъ 19 дни събраха поповетѣ въ единъ хамбаръ, защото Сърбия отвори война на Турция, поради което войницитѣ потеглиха за Сърбия, та не останаха за караулъ. Въ хамбара поповетѣ прѣстояха двѣ денонощия, въ два гьоза, по четирма въ единъ гьозъ (отдѣление). Тамъ, за да си починатъ, двама клекнѣха на колѣнѣ и двама стоеха. Слѣдъ двѣ денонощия прѣмѣстиха ги подъ беледиèто въ една маазà. Тука намѣриха затворенъ иеромонаха х. Исаия отъ с. Тарлисъ, та станаха осмина попове. Понеже тука по-напрѣдъ е имало други затворници, мѫката на поповетѣ

 

 

59

 

сега бѣше отъ въшки. Тукъ прѣстояха единадесеть деня. Истинтацитѣ бѣха прѣминали вече. Тѣ ставаха така: извождаха затворника и го изправяха прѣдъ мезлиша. Терджуманинътъ питаше: „какъ ти е името? — прѣзимето? — прѣкорътъ? — на колко си години ? — отъ кое си село? — затварянъ ли си нѣкога? — добрѣ, ами познавашъ ли Кузманъ Шарланджията?"

 

Тука всѣкой отговаряше:

 

— Не го знамъ.

 

— Какъ да го не знаешъ? Ами на Връбница, кога мина прѣзъ Баня съ бѣлия конь, та отиде къмъ Банско, не знаешъ ли?

 

— Не знамъ.

 

Тука нѣкого отъ подсѫдимитѣ възправяха въ единъ куминъ, та му се виждаха само нозетѣ, и го мушеха съ ръженъ, за да каже право.

 

Слѣдъ 32-дневенъ затворъ казаха имъ, че сѫ освободени отъ обѣсване, само че 31 комити трѣбва да броятъ 600 лири! Дордѣ да се набавятъ паритѣ, горкитѣ освободени седѣха по хановетѣ подъ надзоръ около десетина деня, а като прѣдадоха паритѣ, разотидоха се по селата си.

 

 

    Отъ трънъ та на глогъ.

 

Завърнали се по домоветѣ си, страдалцитѣ бѣха посрѣщнати отъ своитѣ така, като че сѫ се върнали отъ онзи свѣтъ. Трѣбваше заедно съ домашнитѣ си да се радватъ, че сѫ се отървали отъ позорната смърть — бѣсилката. Но какъ да се радватъ, когато всѣкидневно минуваха прѣзъ селата башибузуци за Сърбия! Най много минуваха прѣзъ с. Баня, по 10, по 15, по 50—60 души на еднъжъ. Минуваха гордо-гордо и правѣха всевъзможни пакости.

 

Единъ день прѣзъ августъ дойде извѣстие, че

 

 

60

 

отъ Неврокопъ идатъ 200 души башибузуци и че ще заминатъ прѣзъ Баня. Захванаха се приготовления за посрѣщането имъ. Турцитѣ сториха извѣстие и на българитѣ, да излѣзатъ на посрѣщане. Като дойде врѣмето, излѣзоха всички при турскитѣ хармани и се наредиха — напрѣдъ турскитѣ агаларе, по тѣхъ християнитѣ, между които бѣше и попъ Иванъ. Той нѣколко пѫти си сваля капата и пакъ я туря на главата си, защото нѣкой отъ башибузуцитѣ каже: „свали си капата, бре гяуръ!" — и той я свали; другъ мине, каже му: „тури си капата, бре кяфиръ!" — и той я тури.

 

Слѣдъ посрѣщането захванаха да развождатъ башибузука на конакъ по кжгцитѣ. Туриха и въ кѫщата на попъ Ивана четирма. Слѣдъ като вечеряха и си омиха рѫцѣтѣ, единъ отъ тѣхъ стана, извади си ножа, седна на прага на вратата и каза на попа:

 

— Попе, тука сега искамъ отъ тебе шесть жълтици, или ще ти падне главата прѣдъ тебе!

 

— Отъ дека да ги зема, ага. Азъ нѣмамъ сега ни счупена пара.

 

— Имашъ — нѣмашъ, ти си попъ; поповетѣ иматъ пари; шесть жълтици (т. лири) кье найдешъ!

 

Слѣдъ много молби и несполучливи отричания най-послѣ принуди се попъ Иванъ да се каже роднина на Али-ага и извика на зетя си:

 

— Иване бре, скоро иди кажи на Али-ага, какво правятъ моитѣ мусафире! Наядоха се, напиха се, възъ това отгорѣ и пари ми искатъ!

 

Като чу това седналиятъ на прага, тури си ножа въ ножницата и каза:

 

— Айда, сегà те остáвемъ, та ýтре да нами́ришъ парѝте.

 

Прѣзъ нощьта спали—не спали, попъ Иванъ стана рано, остави зеть си дома да изпраща турцитѣ, а той осъмна на Свинаръ при едни кръстци,

 

 

61

 

загради се отсѣкѫдѣ съ снопе и наблюдаваше, кога ще заминатъ за Мехомия башибузуцитѣ. Слънцето изгрѣ високо, и тѣ заминаха къмъ Мехомия, а попъ Иванъ се прибра у дома си, като се благодарѣше, че не сѫ нито спомнили вече за шестьтѣ лири.

 

Сѫщата есень захванаха да се завръщатъ башибузуцитѣ отъ сръбската война. Навѣрно нѣкои отъ тѣхъ не бѣха успѣли да стигнатъ до сръбската граница. Но кой стигналъ и кой не стигналъ — всичкитѣ се връщаха съ всевъзможна плячка, защото, като бидоха изгонени позорно отъ Сърбия и като се връщаха прѣзъ българскитѣ села, обираха, плячкосваха и правѣха неописуеми пакости на християнитѣ българи. Съ очитѣ си видѣхъ башибузуци облѣчени въ шопски дрехи, — нѣкои дори облѣкли женски дрехи. Видѣхъ на конската юзда на нѣкои прапорци отъ църковна кадилница, а на други около шията на коня завитъ църковенъ епитрахиль. Подъ тия явни обири, съ които се гордѣеха башибузуцитѣ, разбира се, тѣ носѣха и по-скѫпоцѣнни вещи, които не имъ понасяше да се носятъ на явѣ. И макаръ че носеха плячка, тѣ не бѣха така зли, както когато заминаха за Сърбия. Нито една десета отъ тѣхъ не минуваше явно, и то минуваха нѣкакъ като посрамени; но гладътъ ги не оставяше съвсѣмъ да не минатъ прѣзъ село, за да си набавятъ хлѣбъ.

 

Това ставаше почти прѣзъ мѣсецъ ноемврий. Въ тази 1876 година станаха много чудни и паметни за историята нѣща. Въ началото на годината приготовления за възстание. Въ втората половина на мѣсецъ априлъ почна се възстанието. Заедно съ с. Батакъ изгорѣха и други много български села и паланки. Турцитѣ изклаха много българи — мѫже, жени и дѣца, а много и поробиха. Въ това врѣме бидоха заклани французскиятъ

 

 

62

 

и нѣмскиятъ консули въ Солунъ. Въ сѫщото врѣме и Христо Ботевъ съ около 200 души дружина замина отъ Влашко за въ България. Прѣзъ мѣсецъ юний Сърбия обяви война на Турция, която продължава до октомврий. Въ послѣднитѣ мѣсеци на речената година се събира конференция отъ европейскитѣ държави за подобрѣние участьта на християнскитѣ народи на Балканския полуостровъ. Но тя не сполучи никакво подобрѣние, поради неотстѫпчивостьта на Турция, подпомагана отъ Англия.

 

Така се свърши годината 1876.

 

Въ 1877 година въ първата половина на мѣсецъ априлъ Русия обяви на Турция война, която продължава до 28 ноемврий сѫщата година — до прѣвземането на града Плѣвенъ и заробването на Османъ паша съ цѣлата му армия. Слѣдъ славното прѣвземане на Плѣвенъ руското побѣдоносно воинство почти безпрѣпятствено потегли и пристигна благополучно прѣдъ Цариградъ. Турция, като се призна побѣдена, изпрати свои пълномощници въ селото Св. Стефанъ край Цариградъ, въ което, на 19 февруарий 1878 год., се свърза Св. Стефанскиятъ договоръ. Радостьта на всѣки българинъ бѣше неописуема, защото Св. Стефанскиятъ договоръ обемаше цѣлокупна България.

 

Но радостьта на българина, особно на македонския българинъ, биде за кѫсо врѣме, защото завистливата западна дипломация, на чело съ Англия и съ нейния българоненавистникъ Лордъ Биконсфилдъ, състави прѣзъ юний с. г. въ Берлинъ конгресъ, на който разпокѫса Санстефанска България на нѣколко части. Подъ турска власть остана и нещастната Разложка околия. Разложкото населенис почна да негодува и да проклина берлинския договоръ. Оттукъ се породи разложкото

 

 

63

 

възстание (въ 1878 г., 8 ноемврий). Това възстание показа на турчина, че и у българина има неустрашима храбрость, отъ която турцитѣ трепераха петь-шесть дни, до като имъ пристигна помощь отъ Неврокопъ. Тогава възстанницитѣ не можаха да стоятъ насрѣща, та се оттеглиха, а слѣдъ тѣхъ побѣгна и населението. Отъ това врѣме много разложани се разпръснаха по България, именно въ градоветѣ: Дупница, Самоковъ, Ихтиманъ, София, Радомиръ, Златица, — и въ селата: Рила, Сапарева Баня, Долна Баня, Осойца и др. . . А разложкото село Баня подиръ много години нѣма да достигне прѣдишното си състояние, защото само то биде изгорено и немилостиво ограбено.

 

[Back to Main Page]