14. Приноси към средновековната българска история [1] — II
Статията „Приноси към средновековната българска история“ излезе в две части в изданията : I. Годишник на Народната библиотека и музей в Пловдив 1937—1939, София 1940, с. 195—213 ; II. Известия на Българското историческо дружество, XIX—XX (1944), с. 51—65.
5. За наименованията на Марцианополис—Девня
6. Статуя на българин в Цариград
7. Папско писмо за войната на император Лъв III против българите
8. Упоменание за разприте на Михаил VIII Палеолог с българите
9. Стихове на италиански хуманист от XVII в. за ранната българска история
5. За наименованията на Марцианополис—Девня
Докато сравнително многобройни сведения са запазени за историята на град Марцианополис през античната епоха, [2] съвършено оскъдни са указанията за средновековието. Градът е споменат в „Синекдемуса“ на Йероклес [3], от което може да се заключи, че той ще да е имал известно значение през времето на имп. Юстиниан I (527—565). Според Прокопий [4] между крепостите към Черно море от река Искър, възстановени от имп. Юстиниан I, е бил също и гр. Марцианополис. Във втората половина на VI в. градът пострадал много от варварските нашествия. Според Теофилакт Симоката аварите опустошили заедно с другите градове (Рациария, Бонония, Акви, Доростол, Залпада, Панаса, Тропеум Траяни) и Марцианополис [5]. Изглежда обаче, че градът не ще да е бил напълно разрушен. Малко по-късно в него потърсил прибежище византийският пълководец
1. Вж. Ив. Дуйчев, Приноси към средновековната българска история, в ГНБМПл, 1937—39 (София 1940), с. 195—213.
2. Вж. статията на С. Fluss в PWRE, XIV. 2, coll. 1505—1511. Към нея могат да се направят някои библиографски добавки, напр. : Н. А. Мушмов, Разкопките при с. Река Девня (ИБАИ, VI 1930/31, с. 263—65); Находки на римски монети в с. Река Девня от II—IV в. сл. Хр. (ГСНМ, V (1933, с. 18 сл.); Le trésor numismatique de Marcianopolis — Devnja (Sofia 1934). За монетите, сечени в града, вж. също L. Ružička, Inedita aus Moesia Inferior III (Seria Brunsmidiana, Zagreb 1928, p. 231 sqq.). За намерените там тракийски конници вж. G. I. Kazarov в PWRE, Suppl. III, col. 1135. Изоставям указанията за преходния период —от края на римското владичество до началото на шестия век. Сведенията са твърде богати и заслужават нарочно проучване.
3. Hierocles, Synecdemus, ed. Bonn., p. 391.
4. Procopius, De aedif., ed. H., p. 147, 49 sqq.; p. 148, 29.
5. Theoph. Simocatta, ed. De Boor, pp. 54, 24—55,1 ; c известни изменения y Theoph., ed. De Boor, p. 257, 11—14; срв. P. Mutafčiev, Bulgares et Roumains dans l’histoire des pays danubiens, Sofia 1932, p. 102 sqq.
242
Коменциол. [6] През 595 г. братът на имп. Маврикий, Петър, излязъл от Одесос и пристигнал в Марцианопол. [7] Но това са сетните вести за града преди настаняването на славяни и първобългари в тукашните земи. Каква е била съдбата му през по-късни времена? Изчезването на неговото име може естествено да ни наведе на мисълта, че той ще да е бил разрушен. Знае се, че самите първобългари са допринесли за неговото разрушаване, като са използували градиво от неговите сгради за своята столица Плиска. [8] Някои историци погрешно го отъждествяват с Преслав. [9] К. Иречек пък смяташе, че градът „очевидно“ не е бил вече населяван в старобългарската епоха, и то поради промяна на „здравословните отношения“ [10]. Той предполагаше, че тези условия са се значително променили от римско време насам и дори допускаше, че целият терен се е повдигнал и видоизменил поради наводненията.
Името на днешното село Девня е турско извращение на българско име и спада към онези местни имена, които са променили окончанието си -ень (-ьн) и -ина в -на, -ня, -не и пр., под влияние на турското произношение. [11] В писмото на Павел Джорджич от 1595 г. е споменато названието Devino, а в релацията на П. Богдан от 1640 г. — Devina. [12] Твърде приемлива
6. Theoph. Simocatta, ib., p. 91, 10 sqq.; Theoph., ib., p. 257, 27 sqq. ; срв. Mutafčiev, op. c., p. 149 sqq.
7. Theoph. Simocatta, ib., p. 247, 11 sqq.; Theoph., ib., p. 274, 17; срв. Mutafčiev, op. c., pp. 103/4.
8. K. Шкорпил в ИРЛИК, X (1906), c. 154; срв. Mutafčiev, op. c., р. 185.
9. Към указанията y Mutafčiev, op. c., p. 272, nota 2, могат да се прибавят още : F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan, 2 Aufl., III, Leipzig 1882, pp. 73, 129, Wesselingii in Synecd. comm., ed. Bonn , pp. 407—408; поразително е, че същата грешка е допусната у Fluss, ib., col. 1510. Срв. също Л. Милетич; БПр, I 10 (1894), с. 79, бел. 2
10. К. Иречек, Пътувания по България, II (Пловдив 1899), с. 851.
11. Вж. Ат. Илиев, Турски изговор на български местни имена, СпБАН, XIV (1917), с. 117-8.
12. Вж. M. С. Дринов, Съчинения, I, София 1909, с. 538; срв. Л. Милетич, Старото българско население в Североизточна България, София 1902, с. 104/5. — Текстът на релацията на П. Богдан у Е. Fermendžin, Acta Bulgariae ecclesiastica (Zagrabiae 1887), p. 77, български превод от мене в Архив за посел. проучвания, II 2 (1939—40), c. 187.
243
се явява съпоставката със слав. дѣва, още повече, че Йорданес, Амиан Марцелин и Дексип съобщават, че градът бил назован Марцианополис по името на Траяновата сестра Марция (Marcia), като в легендата е замесен и разказът за някаква нейна прислужница. [13] Според проф. Ст. Младенов обаче името произлизало от староиндийска форма със значение „теча“ [14], по-късно осмислена от славяните. Какъвто и да бъде произходът на името, явно е, че славяните тук са го съпоставили с думата „дева“. У византийските автори и в славянските лични и местни имена, записани на гръцки, ѣ се предава с α, εα, ια, υα. С оглед на това за името Девина или Девино би трябвало да очакваме в гръцките извори форми като: Δάβινα, Δεάβινα, Διάβινα, Διάυινα и др. Това дава възможност да се отъждествят няколко указания на византийските автори. Така Лъв Дякон съобщава, че византийският император Йоан Цимисхи, след като заел столицата Преслав, отправил се с цялата си войска към Дръстър (днешна Силистра) и пътем заел градовете Плиска и Δίνειαν [15]. Единствен Ю. Кулаковски бе изказал предположение, че тази крепост ще да се е намирала някъде до реката Вичина [16], сиреч към Камчия, което не може да се приеме, като се има пред вид посоката на движението на византийската войска. Може да се предположи, че това име е извращение от формите Διάυινα или Διάυεινα, което не е недопустимо, като се знае, че изданието на текста на Лъв Дякон е направено по един-единствен ръкопис. [17] А градът Марцианополис-Девина се е намирал точно на
13. Jordanis Romana et Getica, ed. Th. Mommsen, Berolini 1882, p. 81, 19 sqq.; A. Marcellini Rerum gestarum libri qui supersunt II, ed. C. U. Clark (Berolini 1915), p.427, 14—15: Marcianopolis. . . a sorore Traiani principis ita cognominata, Dexippi Fragmenta, 17 b (HGM, I, ed. Dindorfius), p. 179, 1 sqq. Според този автор местните жители разказвали (λέγουσιν οἱ ἐγχώριοι), че наименованието на града произлизало от името на Траяновата сестра. Не е ли това една от многото легенди за имп. Траян, така разпространени и до днес по нашите земи ?
14. Ст. Младенов, Имената на още десет български реки, СпБАН, XVI (1918), с. 71—76; Сборник Иширков, София 1933, с. 260, 263.
15. L. Diaconus, ed. Bonn., p. 38, 5 sqq.
16. Ю. Кулаковский, Где нахотилась вичинская епархия константинопольского патриархата, Виз. врем., IV, 3—4 (1897), с. 327.
17. За ръкописа — cod. 1712 от гръцките ръкописи в Парижката Народна библиотека — по който е направено изданието, вж. H. Omont, Inventaire sommaire des manuscrits grecs de la Bibliothèque Nationale, II, Paris 1888, p. 128.
244
пътя на императора, тъй като още в древността там е минавал път, който е водел за Дуросторум. [18] Кедрин споменува името на селището във връзка с византийско-печенежката война през 1049 г., като разказва, че пълководецът Никифор се разположил в мястото, което стояло недалеко от Стохълмието и се зовяло Διακενέ. [19] Това име бе сполучливо поправено в Διαβενέ [20]. Най-близко по време указание намираме в описанието на арабския пътешественик от XII в. Идриси, който споменава Dhinеbali, сиреч Δίνεια πόλις. [21] Георги Пахимер разказва, че Ивайло можал да победи византийския пълководец Мурин ἐπὶ τῷ Διαβαιωᾷ. [22] Друго указание за това местно име е дадено в известната стихотворба на Мануил Фил: Οὐτζάγκαν, Οὐρβίτζιον ἅμα τοῖς πέριξ, τὸ Κοζιάκος ἄστυ. πρὸς τούτους πάλιν τῆς Διαβαινᾶς. . . τὸν τόπον. [23] Най-сетне с това име е сближено и указанието за Διάβυα, което се среща в гръцкото житие на св. Наум Охридски (XVI в.) [24] Това отъждествяване обаче трябва да се отхвърли, тъй като в новооткритото гръцко житие на св. Наум напълно ясно е посочено на това място името Девол : ἐν τῇ ἀντιπέρα τῆς λίμνης Διαβόλει. [25]
Ако въпросът за отъждествяване на някои от тези имена
18. Cpp. B. Pick, Die antiken Münzen von Dacien und Moesien, I, Berlin 1898, p. 183.
19. O. Cedrenus, ed. Bonn., II, p. 597, 20 sqq. ; „Стохълмието“ вж. поcoчванията y B. H. Златарски, История на българската държава през средните векове, II, София 1934, с. 96, 100, 489, 498 сл. Според него Стохълмието е заемало източната половина на днешна Северна България, между предгорията на Стара планина и Черно море.
20. В. Н. Златарски, в СпБАН, XXX (1925), с. 27—28; История, II, с. 100, б. 5. Палеографски е твърде възможно да се смесят буквите κ и β.
21. Вж. W. Tomaschek: SB der phil.-hist. Classe d. k. Akad. Wiss. Wien, CXIII, 1896, pp. 317—18; излишни са предположенията за някаква форма Dnе-рole „Светло поле“ или Dinje-pole „Динено поле“; срв. също р. 310.
22. G. Pachуmеrеs, ed. Bonn., I, p. 466, 9 sqq.; срв. p. 551.
23. Xp. M. Лопарев, Византийския поэт M. Фил, СПб. 1910, c. 52, ст. 211 сл. ; за отъждествяването на отделните имена вж. у Златарски, История, III, 1940, с. 561 сл.
24. В. Н. Златарски, в СпБАН, XXX (1925), с. 25—27.
25. I. Dujčev, Un manuscrit grec inconnu avec l’acolouthie et la Vie de St. Nahum d’Ohrid, в Studia hist.-phil. Serdicensia, I (1938), pp. 121—124.
245
е сравнително лесен, много по-спорен е въпросът за локализирането на името. К. Иречек бе изказал мнение, че името Διαβαινᾶ е производно от „дева“ и че местоположението на селището трябва да се търси някъде наблизо към Козяк, вероятно възвишението „Град“ или „Вида“ при Железните врата (Котленския проход). Самото турско название „Къзтепе“ според него е свободен превод на славянското „Девина“ (гора), докато гръцката форма е повлияна от глагола διαβαίνω. [26] Това отъждествяване бе възприето и от проф. В. Н. Златарски. [27] Подобно локализиране обаче не е приемливо и много по-естествено би било да се допусне заедно с Хр. Лопарев, В. Томашек и проф. Ст. Младенов [28], че в случая имаме само един византийски напис на българското име „Девина“, сиреч „Девня“. Това дава основание да се предполага, че крепостта Марцианополис след големите варварски нашествия при настаняването на първобългарите в тези области ще да е била възобновена поради нейното стратегическо значение. До стария град изникнало ново селище със славянско име „Девина“, което селище може да се смята като наследник на римския град. Ако се допуска предположението, че късноримската архитектура е оказала влияние чрез своите средища Марцианополис и Никополис при Дунава върху развоя на старобългарското изкуство, [29] то по необходимост трябва да се приеме, че старият град Марцианополис все пак не ще да е бил напълно разрушен и запуснат през ранната първобългарска епоха.
След вековна забрава името на град Марцианополис се явява отново към средата на XVII в. В 1643 г. папа Урбан VIII (1623—1644) въздигнал бошняка Марко Бандулович за архиепископ на католиците в Североизточна България и в някои
26. С. Jireček, Das christliche Element in der topographischen Nomenclatur der Balkanländer, Wien 1897 : SB. k. Ak. Wiss. Wien, ph —hist. CI., CXXXVI, p. 82 ; Псп, LV—LVI (1898), c. 257 сл.
27. Златарски: СпБАН, XXX (1925), c. 26; История, II, c. 100, б. 5 ; III, c. 561, 570.
28. Лοпapев, п. c., c. 26, б. 7 ; W. Tomaschek. Zur Kunde des Hämus-Halbinsel. II. ldrîsî (Wien 1887 : SB. k. Ak. Wiss. Wien, hist.-phil. Cl., CXI1I, Hl. 1), p. 28; Младенов, Имената . . . , c. 74.
29. Срв. Б. Филов: СпБАН, LV (1937), с. 15 сл. с посочванията.
246
отвъддунавски земи, като му дал титлата „марцианополски архиепископ“ (archiepiscopus Marcianopolitanus). [30] В 1656 г. за негов приемник бил назначен чипровчанинът Петър Парчевич. [31]
6. Статуя на българин в Цариград
В съчинението Παραστάσεις σύντομοι χρονικαὶ [1], съставено от неизвестен автор през VIII—IX в., [2] се намира едно занимливо и, изглежда, пренебрегнато досега сведение във връзка с българите. В главата, насловена θἐαμα δ᾿, τὸ ἐν τοῖς Ἀρτοπωλίοις πύροις ὑπάρχον, [3] между другите забележителности на византийската столица се споменава и тази : Ἀλλὰ καὶ Βούλγαρος ὑπὲρ βοὸς κατάραος ὑπάρχων, ὡς τῇ γῇ διορύττειν ἐθέλων, τοῖς ὁρῶσι θέαμά τι μέγιοτον. . . [4] B cod. Paris, graec. 1336 (sec. XI) е дадена формата Βούλαρος, поправена от Lambecius, докато Combefisius е поддържал, че това е собствено име Βούλαρον [5]. A. Banduri [6] смята, че трябва да се чете καθαρός, и предлага : ὑπὲρ βοὸς καθαρὸς ὑπάρχων. Същият текст с малки изменения се чете и y G. Codinus [7] : ἀλλὰ γὰρ καὶ Βούλγαρος ὑπὲρ βοὸς καθαρὸς ὑπάρχων, ὡς τῇ γῇ διορύττειν ἐθέλειν τοῖς ὁρῶσι θέαμά τι μέγιστον. Издателят на Παραστάσεις σύντομοι χρονικαὶ смята, че описанието може да се отнесе към някоя позната антична статуя [8]. Преди всичко трябва да се забележи,
30. Вж. y I. Dujčеv, II cattolicesimo in Bulgaria nel sec. XVII (Roma 1937), pp. 43 sqq., 91 sqq.
31. Ibidem, pp. 61 sqq., 143 sqq.
1. Вж. Scriptores originum Constantinopolitanarum, recensuit Th. Preger I, Lipsiae 1901, pp. 19—73.
2. Вж. ib., pp. IX—X : compositum est opus octavo vel nono saeculo, in'er tempora Leonis lsauri (717—741). . . et restitutionem moenium a Theophilo (829—842) perfectam. . .
3. Ibidem, pp. 44—46. 4. Ibidem, p. 45, 7—9.
5. Вж. указанията за това на Th. Prеgеr, op. c., p. 45.
6. A. Banduri, Imperium Orientale, 1 3 (Venetiis 1729), p. 80 В ; срв Migne, P. Gr., CLVII, col. 685 B.
7. G. Codinus, De antiq. Const., ed. Bonn., pp. 170, 22—171, 2.
8. У S. Reinach, Repertoire de la statuaire grecque et romaine, II, Pa ris 1908, p. 556, са представени две подобни статуи от Берлин и Арецо ; II (Paris 1904), р. 156 — друга статуя от Британския музей ; V (Paris 1924), р. 298, друга статуя, но с двама работници. Всички останали статуарни групи обаче представят два вола с един работник. Нещо подобно е представлявала цариградската статуя.
247
че текстът не е напълно установен. Формата βούλαρος не се намира в речниците и би било много смело да се изведе от βοῦς и ἀροτήρ (или някаква форма от ἀρόω). Най-приемливо е прочее да се допусне, че наистина трябва да се чете именно Βούλγαρος. Поправката на израза ὑπὲρ βοόὸ κατάραος в ὑπὲρ (ἐπὶ?) βοὸς καὶ ἀρότρου или καθαρός е излишна. Думата κατάραος трябва да се изведе от рядко употребимия [9] глагол καταρόω (κατ-αρόω). В този текст следователно се говори за изображение на човек, който се намирал на оратен (κατάραος) вол, в положение сякаш се тъкми да заоре земята... Този орач според нашия паметник е представял българина. Ако това четене на името Βούλγαρος се приеме за вярно, то трябва да се заключи, че в тази статуя — произхождаща вероятно от античната епоха — ромеите от времето на ранното средновековие са искали да съзрат едно изображение на българския народ с неговото главно занятие — земеделието.
Може по този повод да се припомни, че въобще византийците неведнъж са отъждествявали намиращите се в Цариград статуи с разни народности. Никита Хониат разказва, че на Константиновия площад в столицата се намирали две статуи, едната от които се назовавала Ῥωμαία „Ромейка“, а другата Οὔγγρισσα „Маджарка“. Когато имп. Мануил I Комнин (1143—1180) се готвел да се отправи на поход против маджарите, съобщили му, че статуята Ῥωμαία била свалена от подставката си, а на нейното място била поставена статуята Οὔγγρισσα. Императорът повелил да махнат незабавно „Маджарката“ и да поставят пак „Ромейката“, като се надявал с преместването на статуите да може да промени и делата, та да възвиши делата на ромеите, а делата на маджарите да бъдат принизени. [10] Същият византийски автор разказва, че всред цариградското население било разпространено вярването, че в лявата нога на една конска фигура било
9. Срв. Aristophan., Ὄρνίθες, v. 582 ; οἱ δ᾿αὖ κόρακες τῶν ζευγαρίων, τὴν γῆν καταροῦσιν. . .
10. Nic. Choniata, ed. Bonn., p. 196, 3 sqq. ; срв. повече y I. Dujčev, Appunti di storia bizantino-bulgara. Studi bizantini e neoellenici, IV (1935), p. 131.
248
скрито малко човешко изображение (ἀνδρείκελον). Според едни това олицетворявало някакъв венецианец или пък някой от западните народи — врагове на ромеите, докато според други— това било изображение на българин (καὶ τῶν Βουλγάρων ἑνός). При завладяването на Цариград от кръстоносците в 1204 г. статуята била разбита и наистина била намерена медна статуйка, представена с одежда от вълна (χαλκῆρες ἴνδαλμα... περικείμενον, χλαῖναν ὁποίαν τῶν θρεμμάτων τὰ ἔρια πλέκουσιν). [11] Будното въображение на цариградските жители е търсело да отъждестви с някои от познатите му личности или близки народи онези статуи, които били запазени в столицата и чието истинско значение вече е било забравено.
7. Папско писмо за войната на император Лъв III против българите
Между писмата на папа Лъв III (795—816) се намира едно писмо, отправено до имгт. Карл Велики (768—814), с дата VII Kalendas Decembris или 25 ноември 813 г. [1] Това писмо заслужава известно внимание, защото в него папата съобщава някои сведения за войната на византийския император Лъв V (813—820) против българите.
Папата съобщава, че пристигнал един кораб (unum navigium nostrum) с неколцина гърци. Един от тези гърци му дал някои сведения (dixit nobis) относно работите във Византия. Гъркът разказал, че докато новоиздигнатият император (Leo qui nunc effectus est imperator) — сиреч император Лъв V (813—820)— се сражавал против българите (dum esset... contra Vulgaros ad pagnandum), Прокопия, жената на сваления император Михаил (I: 811—813) имала един приятел (quendam amicum), на име патриций Константин, когото подбудила (exhortasset eum) да я вземе за жена (ut sibi eam in coniugium copulasset). Заедно c това Прокопия му обещавала едно голямо скрито съкровище (promittens ei thesaurum absconditum multum), което, казвала тя,
11. N. Choniata, ib , p. 858, 3 sqq., срв. Dujčеv, ib., p. 131.
1. Издадено е в MGH, Epistolarum tomus V. Karolini aevi III, Berolin 1889, pp. 99—100.
249
била пазела скрито от баща си — сиреч от бившия император Никифор I (802—811). Тези скрити богатства трябвало да се раздадат на народа (per quod populum erogare debuisset), за да го избере за император. Тогава (подмамен? seductus?) от нейните думи и нейния опасен съвет (iniquo illius consi io), той спечелил на своя страна мнозина (pacavit sibi multos), като раздал щедри дарове. След това той бил въведен в императорския дворец, „като му пеели възхвала“. Сам Константин, от своя страна, повикал при себе си патриарха Никифор (806—815) и поискал да бъде коронясан според императорския обичай. Патриархът обаче не се съгласил да го короняса. В писмото на папата тук липсват няколко думи и се чете само: „със собствени ръце“ (manibus propriis). [2] Константин осакатил (exorbavit) [3] жената на императора Лъв и погубил неговия малък син. Когато узнал за това, император Лъв — който се намирал в българските краища на война (ubi erat in finibus Vulgarorum ad pugnam) — наченал c тъжни думи да порицава патриции и знатни (patricios et optimates), които били с него, и им казвал: „Добри и прехристиянски мъже, защо поискахте да извършите такава неправда към мен, та ме избрахте за ваш император? И ето сега погубиха моята жена и моя син и си въздигнаха друг император.“ Всички, обзети от голям ужас, му казали да не се смущава предварително, докато не влязат в столицата. По общо решение Лъв свалил императорската одежда и облякъл военна, взел със себе си пет хиляди избрани въоръжени мъже (viros armatos electos ad proelium) и заедно c тях пристигнал пред стените на Цариград. Там, вън от града, той наченал ведно със своите люде да възхвалява със силни викове императора Константин и да зове: „Многая лета на
2. Издателят K. Hampe предполага, че трябва да се чете оссidit ipsum („погуби го“) или нещо подобно, като посочва края на писмото, гдето се опровергава сведението за убийството на патриарха.
3. В текста се чете : uxorem vero Leonis imperatoris exorbavit et filium eius parvulum interemit. Издателят (ib., p. 99, n. 13) бележи: Cum infra Leo imperator uxorem suam occisam lugeat, exorbare hoc loco non potest idem esse atque excaecare. . . sed potius significat idem ac detruncare. . .
250
великия император Константин.“ [4] Известено било на императора, че множество войници напуснали Лъв и се присъединили към Константин, като го възвеличавали (laudantes eum). [5] Константин заповядвал да отворят вратите на града, за да им се даде платата (ut rogam eis dare). [6] Когато войниците на Лъв влезли в града, те не пощадили мъже, жени и деца: избити били, според както се разказвало (ut fertur), шестнадесет хиляди мъже и жени. Тогава сам Лъв се смилил над своя народ и поискал да се срази с Константин в единоборство, та за двама мъже да не се пролива кръвта на толкова християни. След като се споразумели относно това единоборство, двамата отишли на хиподрома (ingressi sunt ambo in locum, qui dicitur ippodromio). В борбата Константин бил убит от Лъв. Победителят незабавно убил някакъв патриций Теодор и всички негови съмишленици (omnes, qui in ipso consilio fuerunt). Лъв погубил и Прокопия, насякъл тялото ѝ и го разхвърлил по градските стени. Когато той си отмъстил по тоя начин и уредил, както трябва (congrue), града, завърнал се при своята войска в българските краища (reversus est ad exercitum suum in finibus Vulgarorum). Но след няколко време (postmodum vero) пристигнал при папата, както сам той пише, друг човек и опровергал някои от тези сведения, дадени от гърка. Той заявил, че нито патриархът бил убит, нито жената на имп. Лъв и синът му били погубени, но само жената на Михаил — Прокопия, била погубила (fecit... interficere) една малка дъщеря на Лъв (nisi unam parvulam filiam suam).
4. В оригинала се чете : Constantinum magnum imperatorom multos annos ! (ib., p. 100, 10). Това отговаря на познатите въззиви към новоизбраните византийски императори, като πολλὰ ἔτη, εἰς πολλὰ, πολλοὶ ὑμῖν, χρόνοι и други подобни polychronia ; вж. посочванията за това у О. Treitinger. Die oströmische Kaiserund Reichsidee nach ihrer Gestaltung im höfischen Zeremoniell (Jena 1938), pp. 73 sqq.,79, 81 ; 83 notae 184, 185; 114; 12?.
5. Изразът очевидно отговаря на гр. εὐφημἡσαντες, какъвто е бил обичаят при прогласяването на нов император. Вж. за εὐφημία у Treitinger, ib., pp. 75, 83, 110, 114. По-малко вероятно изглежда да се отнася до ἐγκώμια ; вж. за това Соnst. Pоrph., De cerim., ed. Bonn., p. 395, 15 ; срв. Treitinger, ib., p. 75, nota 149.
6. За думата ῥόγα, „donativum, honorarnim, Stipendium“ вж. Du Сап ge, Gloss. graec., s. v.
251
За този разказ покойният немски учен Ph. Jaffé [7] се бе изразил, че това е било чиста измислица на разказвача грък (tota haec Graeci illius narratio conficta est). Дали все пак няма нещо исторически вярно в този разказ?
Знае се, че жената на Лъв V Арменец се е наричала Βάρκα, а после получила името Теодосия. [8] Синът на Лъв, на име Саватий (Σαββάτιος), след коронясването получил името Константин. [9] Известно е също, че жената на имп. Михаил I (811—813) Прокопия оказала при узурпацията на Лъв Арменеца по-голяма съпротива, отколкото самият император Михаил. [10] Семейството на сваления император било изпратено в манастир, [11] а самият Лъв V бил коронясан на 11 юли 813 г. [12] Изглежда, че ексимператрицата Прокопия е била наказана преди неуспешния опит за покушение над българския хан Крум. Император Лъв V не излязъл да се бие против българите, но останал в Цариград: ἐκράτει . . . τυραννικῶς. [13] За войната на императора срещу българите се знаят някои подробности, но съвсем не това, което съобщава папата в своето писмо. [14] Въпреки точността на някои указания в това писмо — няколко исторически имена или фактът за войната с българите, което съставя едно от най-значителните събития в краткото царуване на император Лъв V — разказът на пътниците гърци трябва да бъде окачествен като неуспешен опит да се измисли
7. Срв. y Hampe, ib., р. 100, nota 2.
8. Thеорh. Сοnt., р. 18, 15 sqq.; p. 35, 7 ; (Ps.-) Sym. Mag., p. 610, 8. Skyl.—Cedr., II, p. 62, 16—17 ; срв. Zonaras, III, p. 330, 1 sqq.; срв. и Jaffé y Hampе, op. c., p. 99, n. 12.
9. Skyl.—Cedr., 11, p. 68,1—2; Zonaras, III, p. 336, 3—4; Sym. Mag., pp. 616; 619, 14 sqq. За това име вж. също указанията у Ив. Дуйчев, Балканският Югоизток през първата половина на VI в. Начални славянски нападения, Беломорски преглед, I (1942), с. 249 бел. 5, гдето са дадени и други посочвания за употребата на името във Византия.
10. Theoph. Cont., p. 18, 13 sqq.
11. Theoph., ed. De Boor, p. 502, 26 ; Theoph. Cont, p. 19, 15 sqq.
12. Срв. Златарски, История, I 1, София 1918, c. 269 сл.
13. Scriptor incertus, ed. B., p 345, 1 sqq.; p. 341, 7 sqq.
14. За тази война вж. y Златарски, п. с., c. 270 сл. Срв. още Const. Menasses, ed. B., vv. 4635—4707; Ephraemius, ed. Bonn., pp. 93—97, особено vv. 2092—2095; Zonaras, III, pp. 321, 9—322, 10; Skyl.—Cedr., pp. 53, 4—54, 5 ; p. 58, 4—5.
252
една дворцова революция във Византия, [15] като се постави в зависимост от външния политически живот на империята или, по-точно, като се свърже с войните против българите.
8. Упоменание за разприте на Михаил VIII Палеолог с българите
В книгата на J. Fr. Воissοnade, Anecdota graeca, V. Parisiis 1833, pp. 159—182, са обнародвани стихове на византийския ритор Мануил Оловолос (Μανουὴλ ὁ Ὁλόβολος, Ὁλόβωλος). Роден към средата на XIII в., в 1261 г., още като невръстен младеж (παιδίον) той е бил приет за императорски секретар. [1] В 1267 г. е бил назначен за учител по логика и ритор в основаното от император Михаил VIII Палеолог висше училище. Годината на смъртта му е неизвестна. Съставил е двадесет химна, повечето от които са посветени на им. Михаил VIII Палеолог. За нас представя особена важност едно от тези стихотворения, в което се загатва за разприте на имп. Михаил VIII с българите. То е насловено : Εἰς τὴν πρόκυψιν, πρὸς τὸν βασιλέα κύριον
15. Напоследък B. Lewis, An Arabic Account of Byzantine Palace Revolution (Byzantion, XIV, 1939, pp. 333—386), преведе един откъс от съчинението Kitab al-Mukafa’a на Abn Jafar Ahmad ben Insuf († 945/51?) във връзка с погубването на император Никифор : After that he (Никифop) set ouτ against the Bulgarians to fight them, and he was killed. The Patricians of the Greeks asked their patriarch to choose a man who should take over their kingdom, and he agreed with them on a man of Arab race called Leo. So they crowned him. He was a vigorous compagner, and defended them froin the onslaught of the Bulgarians. Leo was able to stabilise the empire. The Greeks were stronger in his days than in the days of Nicephorus. But they disapproed of his extending his hand with gifts and forgiveness for Muslim prisoners. The twelve patricians then met in council over some wine of theirs, they conferred on his case and condemned his acts. The most violent among them in condemnation was the patrician Michael who later reigned over them. A woman ruled them after him. . . Както се вижда, редът на събитията е разбъркан : Лъв V е представен като непосредствен приемник на имп. Никифор, а указаният император Михаил е Михаил II (820—829). Споменатата жена императрица е може би жената на имп. Теофил — имп. Теодора, но не имп. Ирина (797—802).
1. Вж. биографични бележки за него у К. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur (München 1897), pp. 771—773.
253
Μιχαὴλ τὸν Παλαιολόγον ἐν τῇ Χριστουῦ γεννήσει, [2] следователно е било написано по случай чествуването на Рождество Христово. Стихотворението е съставено в обичайния за византийците риторичен стил:
Оловолос възхвалява императора за това, че „блеснал светло“ и веднага се насочил към Запада (πρὸς τὸν δυσμικὸν ὁρίζοντα). След това той се обръща към българите, назовавайки ги със старото име мизи : „Нима вие, безумни мизи, които като жалки мишки се завирате в най-потайните пещери на Хемуса, се одързостявате изобщо да погледнете към този велик светлоносец“ (πρὸς τοῦτον ὅλως ἀντωπεῖν τὸν μέγιστον φωσφόρον)? Той бърза да предупреди, че императорът светлоносец е едновременно светлина (φῶς) и огън (πῦρ), който осветява своите, а чуждите изгаря. Той ги съветва да го познаят като светилник, та да не ги обгори огън, защото императорът бил благ и състрадателен към всички, които са прегрешили (πᾶσι τοῖς ἐπταικόσιν; букв. „всички, които са паднали“ — разбира се — в грешка).
2. Вж. Boissonade, ib., pp. 159—150.
254
В това и той подражавал на Христа, чието рождение било чествувано по това време (τὸν δι᾿ἡμᾶς σήμερον ἐν σπηλαίῳ γεννώμενον ἐκ γυναικὸς δεσπότην τῶν ἁπάντων) и чиято защита над императора и неговия син Андроник призовава поетът. За какви събития се отнасят тези намеци в стиховете на Мануил Оловолос? Ясно е, че става дума за някакви разпри с българите, [3] но кога и по какъв повод ? В стихотворението няма никакъв намек относно датата на тези събития, за които загатва стихотворецът. В същност не става дума за никакви особени военни действия или за някаква вражда по отношение на българите, та затова не може да се мисли нито за войната между Константин Асен (1259—1277) и Михаил VIII Палеолог, начената в 1263 г., [4] нито пък за войната след 1277 г. против Ивайло за въдворяването на Иван Асен III като български цар. [5] Ако стиховете бяха писани по повод на тези събития, общият тон би бил съвършено друг. Като най-вероятно остава да се свържат тези стихове с някои събития в началото от царуването на Константин Асен. В 1260 г. зетят на Иван Асен II, Мицо, притезател за българския престол, повдигнал бунт против току-що избрания Константин Асен. Владетелят обаче можал да срази бунтовника и го принудил да се оттегли в града Месемврия. Тогава Мицо помолил имп. Михаил VIII Палеолог и този го приел в империята, като му дал място за поселване към областта на старата Троя. [6] Но всичко това представяло нарушение на мирните отношения с българите. Императорът,
3. Boissonade, ib., р. 160, nota 1, пише: Michaelis Palaeologi victoria de Mysis seu Bulgaris innuitur et in eins laudatione, quain, a Gregorio Cyprio scriptam, edidi t. 1. p. 342, n. 4. Наистина същият учен (I, Parisiis 1829, pp. 313—58) е издал похвалното слово на цариградския патриарх Григорий Кипърски (11 април 1283 — юни 1289; за него вж. GBL2, рр 476—78) за Михаил VIII Палеолог, гдето (р. 342) се чете един друг намек за отношенията с българите :
4. Вж. за това y B. H. Златарски, История на българската държава през средните векове. III. България при Асеневци, Софля 1940, с. 503 сл.
5. Златарски, п. с., с. 551 сл.
6. Вж. за това указанията у Златарски, п. с., с. 492—93.
255
който насочвал вниманието си повече за борба с цариградските латини, не се забавил да изглади пред българите впечатлението от тези свои действия. В края на 1260 г. Михаил VIII изпратил при българския цар с неизвестна поръка историка Георги Акрополит. Византийският пратеник пристигнал в Търново в края на декември. По това време се празнували Христовите празници: Рождество Христово (ἥ τε τῶν γενεθλίων) и Богоявление (ἡ τοῦ βαπτίσματος). Георги Акрополит съобщава, че българските владетели (οἱ τῶν Βουλγάρων ἄρχοντες) празнугали особено тържествено деня на Богоявление (λαμπρύνονται μάλιστα). Теодор Скутариот в добавките си към историята на Георги Акрополит разказва, че българските царе на празника Богоявление тържествено изнасяли εἰς τὸν θρίαμβον императорските знамена (τὰ βασιλικά σημεῖα), които още първите Асеневци взели от имп. Исак II Ангел (1185—1195) при поражението му през 1190 г. в Тревненския проход [7] (ἅπερ τοῦ βασιλέως Ἰσαακίου ἀπεκέρδησαν). [8] Цар Константин Асен поканил ромейския пратеник да присъствува на тържествата (θεατὴν γενέσθαι τῶν τελουμένων). След като изпълнил онова, което му било заповядано (τὰ προστεταγμένα μοι γοῦν πληρώσας), Георги Акрополит напуснал Търново и се завърнал при Михаил VIII в Нимфеон. [9] Ако и Г. Акрополит да се изразява твърде общо, все пак е ясно, че целта на това пратеничество е била да се подновят и затвърдят мирните и приятелски отношения между двете държави. [10] Точните хронологически
7. За тези събития вж. Златарски, п. с., с. 62 сл.
8. Вж. Theodori Scutariotae Additamenta ad G. Acropolitae historiam, в G. Acrop., Opera, ed. Heis., I, p. 299, 6—9. Сам G. Acrop., ib., p. 19, 15 sqq., съобщава за това нападение на българите и за взетата плячка, но не говори изрично за пленените знамена. Срв. за това място у Акрополит и Златарски, п. с., с. 70, бел. 1.
9. G. Acropolita, Opera, ed. Heis., pp. 175, 26—176, 10 :
10. Срв. Златарски, п. c., cc. 494—95.
256
указания за пребиванието на Георги Акрополит в двора на българския цар — към 24 декември 1260 и 7 януари 1261 г. — дават възможност да се датират и стиховете на М. Оловолос. Те са били съставени за празника Рождество Христово (ἐν τῇ Χριστοῦ γεννήσει) 1260 г., когато в българската столица е пребивавал Георги Акрополит. Колкото и оскъдно по своите податки, стихотворението на Мануил Оловолос допълва краткото съобщение на Георги Акрополит за пратеничеството му в Търново през декември 1260 — януари 1261 г. и загатва за настроението всред ромеите при воденето на преговорите.
9. Стихове на италиански хуманист от XVII в. за ранната българска история
Всред богатата сбирка латински ръкописи на Ватиканската апостолическа библиотека, в cod. Urbin. lat. 1619, произхождащ от XVII в., [1] се намират „Gaudenzi Paganini et aliorum epigrammata; carmina latina et italica; epistolae“. Известен интерес представляват съчиненията на пизанеца Гауденци Паганини: Gaudenzi Paganini epigrammata latina de imperatoribus, regibus, viris illustribus omnis aetatis et nationis, някои от които се отнасят и към българското минало. Ръкописът е написан в по-голямата си част от ръката на самия автор, докато в cod. Urbin. lat. 1610 — под наслов: Caudenzi Paganini historicum museaum Pisis an. 1639 — се пази черновката на тези стихове. [2] Стиховете се отнасят до разни римски императори, а после до владетелите на Източната Римска империя: De Constantino superante Maxentium; de Constantio; De Arcadio et Honorio; De Leone; De Leone Juniore; De Zenone; De FI. Valerio Anastasio Dicoro и други. Отделни стихове се отнасят за някои византийски писатели (напр. f. 73': пет двустишия за Прокопий; други — De Anecdotis Procopii; f. 74' — стихове за Зонара, за Свидас, за Константин Манасий). Между другите латински
1. Вж описанието на ръкописа у Cos. Stornajolo Codices Urbinates latini, II, Codd. 1001—1779, Romae 1921, pp. 501—505.
2. За този ръкопис вж. y Stornajolo, ib., p. 484.
257
епиграми, в cod. Urb. lat. 1619, f. 11, се намират следните стихове във връзка с началните нападения на първобългарите във Византийската империя по времето на имп Анастасий (491—518).
De Bulgarorum initio sub F. Valerio Anastasio Dicoro
Intereunt populi moriuntur regna, novisque
sors variat formis, nominibusque novis
Romula Bulgaricam ignorarunt tempora gentem,
fama apud Actaeos Bulgare nulla tibi.
Haud Moesi Romani, haud Latium latuere Triballi,
Bulgaricum possit quis reperire sonum?
Bulgarus emergens dias prodivit, in auras,
Cum regeretur Dicoros legibus imperium.
Rex Stephanus populo nomen virtute paravit
Sceptraque tot pugnis nobilitata dedit.
Is genus Illyrius [?] dicebat iura Triballis,
Jonium versus qua plaga lata patet.
Otia contemnens popularier oppida coepit,
Ferreque vicinis tristia damna locis,
Hinc tumidus coeptis Epidamni menia pressit,
Quin auxit Macedum se ditione celer.
Hoc risu, his orsis tenuens crevere Triballi,
Ductor, et occiduo sparsit ab orbe diem.
Същите стихове са запазени и в черновката (cod. Urbin. lat. 1610, f. 42). Между другите епиграми заслужава да се посочат някои стихове из оная, която е посветена на имп. Лъв V (813—820) с намек за войните му против българите (cod. Urbin. lat. 1619, f. 14):
De Leone Armenio
Patricius sanguis, Pardo gignente, favore
Romuli dum sumit régna regenda Leo,
Mixta bonis moerens video mala, Caesaris huius
Dum memoro gestas res, variamque vicem.
258
Bulgaricae implicitus genti, bellique procellis
Concussus, victor fulgida signa reier.
Est duce res digna hostili maduisse cruore,
Sed procerum tu cur eifere caede mades ?...
. . . . . . . . . . . . . . . . . .
Сведенията за събитията, които е засегнал италианският книжовник, са заети из разните византийски хроники, които са му били достъпни. [3] Но не с някаква новост на вестите се отличават тези латински стихове. Те са важни както за изучаване на историята на византологията, така и за съществуващия интерес всред западните книжовници от XVII в. към българския народ и неговото минало. Тези стихотворни опити на италианския книжовник могат да осветят една стъпка в развоя на онова, което би трябвало да се назове „външно Възраждане“ [4] по отношение на нашия народ — с други думи, възраждането всред западните народи на интереса към българския народ, който е преживявал по това време най-тежките дни в своето историческо съществуване.
3. За най-старите издания и превода на Й. Зонара — между другото един италиански превод на Marco Emilio Fiorentino, издаден във Венеция в 1560 г. — вж. GBL2, р. 374; за Константин Манасий и най-старите издания и преводи на неговата стихотворна хроника вж. ib., р. 379. Невероятно е поради хронологически несъответствия да е бил използуван латинският превод на Теофановата хроника, направен още от Анастасий Библиотекар, или пък нейният оригинал (за изданията вж. GBL2, р. 346). За събитията с указания на съответните извори вж. у Златарски, История, I, 1, с. 45 сл., 270 сл.
4. Вж. за това у Ив. Дуйчев, Прояви на народностно самосъзнание у нас през XVII век, Мак. пр., XIII, 2 (1942), с. 45 сл.