Избрани произведения. Том I. Византия и славянският свят

Иван Дуйчев

 

1. ВИЗАНТИЯ И СЛАВЯНСКИЯТ СВЯТ

Центрове и пътища за разпространяване на културата през ранното средновековие. XI изследователска седмица при Италианския център за проучване на ранното средновековие. 18-23 април, 1963. - Едноименният сборник е изд. в Сполето, 1964.

(I. Dujčev, Bisanzio ed il mondo slavo, in Settimane di studio del Centro italiano di studi sull'alto medioevo - XI. Centri e vie di irradiazione della civiltà nell'alto medioevo. Spoleto, 18-23 aprile 1963. Spoleto 1964, pp. 135-158 = Medioevo bizantino-slavo, I, Roma 1965, pp. 3-22.)

Преведе от италиански Пенка Данова 

 

 

Славяните като нова и непозната човешка раса се появяват на границите на стария европейски свят още през първите векове след Христа. Източната римска империя обаче влиза в непосредствен досег с тях едва в края на V в., когато многобройни славянски племена застрашително се струпват по северната ѝ граница, по протежение на Дунава. Както римските императори, така и наследниците им на трона на „новия Рим“ - Константинопол, вече са опознали с течение на вековете многобройни нашественици. Някои от тях са успели да проникнат дълбоко във вътрешността на империята, но после са се оттеглили разгромени или са изчезнали по някакъв друг начин. Изглежда, и този път, но сега за един продължителен период, управниците в Константинопол не се вълнуват много от заплахата от славянските нашествия. Още по-малко някой допуска, че славяните, за разлика от своите предшественици, от други народи и племена биха могли да се настанят трайно и окончателно както в рамките на империята, така и извън нея, при границите ѝ и по този начин да се превърнат в нов фактор в историческото ѝ развитие чак до самата ѝ гибел. В константинополските дворци се отдава малко значение на новите противници. Повече от всичко това го показва политическата и военната активност на двама от най-известните императори от този период - Юстиниан I (527-565) и Ираклий (610-641). Стратезите на Юстиниан I получават от императора задачата да водят локални войни на Изток и на Запад в продължение на дълги години, далече от столицата, за да запазят целостта на империята. След по-малко от век Ираклий (чиято политика наскоро проф. П. Льомерл разкри от тази катедра [1]) лично застава начело на войската си и предприема дългия „кръстоносен поход“, завършил с разгрома на Персийската империя - една победа, която вместо да е от полза на византийците, в скоро време се обръща в тяхна вреда, тъй като отваря път за арабските нашествия. Не по-сполучливо се оказва решението му да се откаже за няколко

 

26

 

 

десетилетия от защитата на дунавския лимес, който се превръща в открити врата за славянските маси. В течение на относително кратък период голяма част от Балканския полуостров е окупирана от славяните, които стигат до вътрешността на Пелопонес и проникват даже до някои острови в Егейско море. През следващите векове около територията на империята на север, на северозапад, на североизток се формират първите държави на славянските народи [2]. Така още през VI-VII в. пред Византийската империя възниква големият и тежък проблем със славяните, т.е. как да регулира отношенията си както с многобройното славянско население, установило се в границите на самата империя, така и тези с младите славянски държави, кипящи от първична енергия. В продължение на почти едно хилядолетие управниците в Константинопол се опитват да разрешат проблема със славяните с помощта на мирни средства или с оръжие. Многобройни факти от политическия, културния и военния живот на империята през този период са тясно свързани със славяно-византийските отношения и могат да бъдат изяснени само в тяхната светлина. Същото и в еднаква степен се отнася и до славяните, особено за южните славяни и за източните, т. е. за русите. Завързали многостранни отношения с Византия, търпели мощното влияние на византийската цивилизация, тези славянски народи приемат след падането на империята под турско владичество през 1453 г. по-голямата част от културното ń наследство. И така, чрез тях тя продължава да живее и през следващите векове. Ако трябва да установим точно какво представлява „Byzance après Byzance“, редно е да отправим поглед към славянския свят, а не само към населението от гръцки произход. По такъв начин ако историята на една световна империя, а именно такава е била Византия, трябва да се изучава пространно и в детайли, абсолютно необходимо е да не изпускаме от полезрение историята и на славяно-византийските отношения, а също и да уточним естеството и дълбочината на византийското културно влияние върху славяните.

 

Преди години големият френски историк Ш. Дийл [3] справедливо посочи, че приносът на Византия за формирането на славянския свят е безспорен белег за нейното величие. Но ако проблемът, що се отнася до Византия, изглежда напълно ясен, не така стои той пред самите славяни. Често отричайки всякаква взаимност в тези отношения,, се стига до твърдението, че културното развитие на южните и източните славяни през средновековието било напълно подчинено на Византия и лишено от каквато и да било оригинална стойност [4]. През средновековието

 

27

 

 

в продължение на много векове Византийската империя била родината на несравнима цивилизованост, на признато превъзходство в сравнение с примитивността на новите народи, настанили се на европейския континент, както и в сравнение с плачевния упадък на старите жители на Запада. Дори да се обяви цивилизацията на южните и на източните славяни от онова време за явление с чисто подражателен характер и дори за плагиат на Византия, би им останала поне заслугата, че са усвоили ценностите на тази велика цивилизация, че са я разпространили сред далечни народи, че са продължили съществуването ѝ векове след заличаването на империята като център на политическия живот и на културната дейност.

 

Когато говорим общо за славяно-византийските отношения, необходимо е да направим едно предварително разграничение между южните, източните и западните славяни. Намиращи се в непосредствена близост с центъра на самата Византийска империя, южните славяни - на първо място българите, после сърбите и хърватите - поддържат преки и продължителни връзки с Византия през цялото средновековие. Източните славяни, или руси, са се заселили малко по-настрани, но въпреки това поддържат тесни връзки от всякакъв характер с византийците. Докато западните славяни - чехи, словаци, поляци - поради географската отдалеченост имат скромни възможности да поддържат постоянни и продължителни контакти с Източната империя. Излишно е да подчертавам факта, че този чисто географски фактор предопределя в известен смисъл границите и съдържанието на влиянието, което Византия упражнява върху отделните славянски държави.

 

През втората половина на VI в. отделни пръснати славянски групи успяват да проникнат на територията на Византийската империя. Това са т. нар. „федерати“, които управниците в Константинопол наемат на служба, или отделни групи, откъснали се от голямата славянска маса, които проникват на юг в Балканския полуостров и скоро приемат византийската върховна власт. През втората половина на VIII в. започва повторно завладяване на някои територии, които Константинопол по-рано, по времето на славянските нашествия, е загубил. Военната кампания, която между другото цели унищожаването на българската държава, създадена през 681 г. [5], постига само частичен успех. Византийската „реконкиста“, чийто основен вдъхновител е енергичният Константин V Копроним (741-775), налага имперската власт над територии, в които живее многобройно славянско население - в Тракия, в Македония и дори в Пелопонес. В течение

 

28

 

 

на няколко века това славянско население е напълно асимилирано от византинизма, за да остави следа за себе си само в няколко стотици хиляди топонима, пръснати в области, впоследствие напълно гърцишрани [6]. В своята асимилаторска политика по отношение на тези славяни византийските управници прибягват преди всичко до мисионерската дейност, тъй като покръстването на езическите племена е най-доброто средство за приобщаването им към държава, чиято най-силна и здрава вътрешна спойка се осъществява именно от християнската религия. Споменатата мисионерска дейност бележи като положителен резултат и факта, че се правят различни опити за създаване на славянска писменост, като се използват букви от гръцката азбука и по такъв начин се създават основните елементи от славянската азбука, сътворена в началото на втората половина на IX в. от Константин-Кирил Философ [7].

 

Недалече от границите на империята обаче остава един обширен славянски свят, с който Константинопол поддържа връзки и трябва да регулира отношенията си. Още през VI в., когато славяните прекосяват Дунава и масово навлизат на територията на Горна и Долна Мизия и на Илирик, престолният град провежда към тях колеблива политика, съобразена с политическите и военните условия [8]. За да отблъснат някои славянски племена, византийци ге си служат с оръжие. С други пък сключват мирни договори, за да възпрат тяхната враждебност или за да ги използват като помощни войски срещу други нашественици, понякога срещу собствените им кръвни братя. В периода от VII до IX в. се създават първите славянски държави, с които Византия не закъснява да установи отношения. Когато през пролетта на 622 г. император Ираклий се отправя на поход срещу Персийската империя, той напуска столицата, застрашена от тройния съюз на перси, авари и славяни [9]. За да окаже поне частичен отпор на аварите и да подкопае тяхното могъщество, императорът предизвиква голямо въстание на славяните в Моравия и Бохемия, намиращи се почти в центъра на аварската държава. Като последица от споменатото въстание се създава първата славянска държава, която просъществува само докато е жив нейният основател Само (623-658) [10]. Тридесетина години по-късно, през 681 г., се създава българската държава на територията на античната Долна Мизия, която след многобройни исторически перипетии, след периоди на подем и упадък доживява до последното десетилетие на XIV в., когато е унищожена от турците. В отношенията между българската държава и Византийската империя се редуват периоди

 

29

 

 

на мир и война. Без да се спирам на военното време, през което византийското влияние, макар и по други пътища, продължава да прониква, необходимо е по-скоро да се отбележат мирните периоди, белязани от мирните договори, сключени между двете държави. От изворите, с които разполагаме, добре познатите договори от 681 г., от 716 г., от 814-815 г., от 864 г., от 927 г. или пък от 1235 г. [11], е видно, че по такъв начин са решавани редица въпроси от взаимен интерес като определяне на границите, размяната на военнопленници, плащането на дан, най-често под формата на дарове [12], после търговия, „политически“ бракове между управляващите династии, екстрадиране на изгнаници, уреждане на религиозни и църковни въпроси и т. н. Освен това познати са договори, сключени между Константинопол и Киевска Рус, създадена като независима държава през втората половина на IX в., както и с другите руски княжества, възникнали по-късно, каквото е и Московското [13]. Тези руско-византийски договори, някои от които достигнали до нас единствено на древноруски чрез руските хроники [14], уреждат горе-долу същите въпроси, каквито и с българите - руско-византийската търговия, размяната на военнопленници и избягали роби, военен съюз и помощ, оказвана от русите за защита на империята, „политическите“ бракове между руски князе и императорското семейство, различни въпроси, свързани с религиозния и църковния живот и т. н. [15].

 

През IX в., когато държавата при сърби и хървати е още в зародиш, Византия се опитва да поддържа с тях трайни и като правило приятелски връзки, тъй като разчита да се възползва от тяхната помощ срещу други народи, на първо място срещу българите, които, географски погледнато, се намират помежду им. За съжаление познати са само някои от договорите между Византия, сърби и хървати [16], които изясняват някои елементи от религиозния и църковния живот [17], установяването на военни съюзи, сключването на мир, с които се уреждат спорове за границите или пък се сключват „политически“ бракове и т. н.

 

Още по-ограничени, естествено, са отношенията между Византия и западните славяни, а сведенията, с които разполагаме, са доста скромни [18]. Сред договорите, сключени между империята и тези славяни, заслужава да се отбележи онзи от 862-3 с великоморавския княз Ростислав. Като последица от договора владетелят кани Константин Кирил Философ и брат му Методий, мисионери и разпространители на славянската писменост [19]. В навечерието на завладяването на Константинопол от османците, през май 1453 г., православният патриарх

 

30

 

 

и чешките хусити си разменят няколко пратеничества с цел да постигнат уния. Те не постигат никакъв резултат, тъй като събитията се развиват с невероятна бързина [20].

 

Най-слабо са познати подробности от търговските връзки, които Византийската империя поддържа през цялото средновековие с южните и източните славяни [21]. Голяма част от договорите на Византия със средновековните славянски държави съдържат клаузи с икономически и търговски характер. По такъв начин цариградските управници се опитват да подсигурят преди всичко многобройното население на самата столица със селскостопански продукти и някои суровини. С малко по-подробни сведения разполагаме за търговията с България, намираща се в непосредствена близост с центъра на империята, с Русия и в един по-късен период с град Дубровник (Рагуза) на Адриатическото крайбрежие. Недостатъчните сведения от писмените свидетелства се подсилват и богато илюстрират от нумизматичните находки, по-специално намерените на територията на славяните византийски монети, а също и от археологическите разкопки [22]. Въпреки че голяма част от археологическите находки и от нумизматичния материал са старателно регистрирани и анализирани, само бъдещи изследвания, които са желателни, биха могли да изяснят естеството на славяно-византийския търговски обмен през вековете.

 

Съществува обаче сфера на дейност, в която както константинополските управници, така и православната патриаршия се мъчат да установят най- тесни и редовни връзки със славянските страни. Това е, съзвучно със средновековния начин на мислене, сферата на вероизповеданието. За византийците мисионерската дейност сред чуждоплеменни и езически народи е не само и не толкова проява на горещ прозелитизъм, но и средство за използването и за чисто политически цели. В енцикликата на патриарх Фотий от 867 г. недвусмислено е казано, че покръстването на чужд и „варварски“ народ е най-доброто средство да парираш противника и дори да го накараш да обслужва имперската политика [23]. Интересите на правителството съвпадат напълно с тези на Константинополската църква. Това напълно обяснява както цялата мисионерска дейност, предприета от държавата и от православната църква, така и постоянните и упорити усилия, въпреки реакцията от страна на славяните, да се наложи след официалното покръстване и църковна йерархия от византийски произход. Що се отнася до политическите връзки с различни страни и народи, управниците в Константинопол са открили и

 

31

 

 

формулирали теорията за „фамилия от народи и князе [24], според която съществува сложна политическа йерархия, на чийто връх стоят василевсът и византийският народ, докато под тях са разположени в широка и разклонена система от измислени роднински връзки и подчиненост по отношение на Византия чуждите владетели и съответните народи. Политическите събития от по-късно време чувствително отслабват византийската власт и засенчват престижа на империята в очите на европейския свят. Изгряла е звездата на други държави, нови и стари, които сериозно оспорват върховенството на Византия. Това, което Византия губи в политически план, частично се компенсира в религиозен, църковен и следователно в културен. Още първите успехи на византийската мисионерска дейност по покръстването на славяните неотлъчно се придружават от учредяването на църковна йерархия - състояща се от митрополити, архиепископи, епископи и т. н. - в съответните славянски страни, намираща се в абсолютно подчинение, поне на теория, на Константинополската патриаршия, обявена за истинския блюстител и тълкувател на православната вяра. Понякога славянските народи въстават срещу опитите на Константинопол да ги държи в пълно подчинение на църковната йерархия и успяват да получат известна автономия. Константинополското върховенство в църковната сфера се оказва по-трайно дори и от политическата власт. Докато империята губи все повече и безвъзвратно територии най-вече заради османските нашествия и най-накрая в началото на XV в. остава почти само столицата, то патриаршията запазва почти непроменена „духовната власт“ над славянските народи. Тази власт върху южните славяни след падането на Константинопол през 1453 г. вместо да отслабне, се засилва. По волята на завоевателя, лишил тези народи от политическа независимост и каквато и да било административна автономия, патриаршията получава още по-широки и неоспорими права [25]. С византийската църковна власт, която се оказва пожизнена от политическата система на империята, се случва нещо, на пръв поглед необяснимо. С унищожаването на Византийската империя и с разпростирането на властта на патриаршията върху всички православни народи, както върху обширните руски територии, така и върху южните славяни, православната църква, управлявана от Константинопол, се превръща - що се отнася до етническата принадлежност на по-голямата част от вярващите - в предимно славянска църква [26]. Въпреки това Константинополската патриаршия почти до края на XIX в. не дава право на независимост на

 

32

 

 

южните славяни. Така византийската власт чрез църквата живее векове след изчезването на византийската държава от политическата сцена. Сред източните и южните славяни са правени опити за бунт и неподчинение на властта на Константинополската патриаршия, безспорно, и те са довели до създаването на независими славяно-православни църкви, образувани на принципа, формулиран от българския цар Калоян в писмото му до папа Инокентий III от 1203-1204 г. - „quia imperium sine patriarcha non staret" [27]. Този бунт почти винаги е насочен срещу юрисдикцията на византийската или поствизантийската патриаршия, а не срещу догмите, които тя налага. За това колко малко Константинополската църква била склонна да даде равни права на славянския свят, който ѝ е духовно подчинен, можем да съдим между другото от простия факт, че в пантеона от светци, чествани от византийското православие, почти до наши дни броят на светците от славянски произход е съвсем ограничен [28]. В историческата съдба на българския народ, между другото, се поражда един трагичен конфликт - той приема християнството, а впоследствие и културното влияние на Византийската империя, като нерядко се бори и воюва срещу нея, за да запази целостта и независимостта на своята държава. Излишно е да казваме какво отражение дава този конфликт на българската история.

 

Християнството започва да прониква сред славяните по различни пътища от VI в. насетне. Онези славянски народи, които се установяват на територията на Балканския полуостров, влизат в допир с древни християнски центрове, които епохата на нашествия и размествания на местното население не са успели да унищожат напълно. Средища на древното християнство има и по бреговете на Северното Черноморие и с тях влизат в досег източните славяни. От своя страна Византия допринася с различни средства за разпространението на Христовата вяра сред южните и източните славяни. Този процес на разпространение на развиващото се християнско учение се засилва и утвърждава с официалното покръстване, което при различните славянски народи става в периода от средата на IX до края на X в. През 865 г., при управлението на княз Борис (852-889) християнството е признато за официална религия в българската държава [29]. Създава се и Българска църква, оглавена от архиепископ. През 927 г. Цариград признава Българската патриаршия, унищожена от византийците през 972 г. и отново възстановена през 1235 г., която просъществува до османските завоевания от 1393— 1396 г. [30] В Константинопол реагират енергично на всеки опит на

 

33

 

 

българите за откъсване от юрисдикцията и от византийското православие, като се сближат, както това става през IX, X, XIII и XIV в., с Римската църква.

 

По-сложна е историята на проникване на християнството сред сърби и хървати, разпространявано сред тях от византийски и от римски мисионери. Покръстването на сърбите става по времето на император Василий I (867-886) [31], но едва през 1220 г. византийците, прогонени от Константинопол през 1204 г. и „заточени“ в малоазийския град Никея, се съгласяват да обявят бившия княз Сава за архиепископ и да признаят независимостта на Сръбската църква [32]. Обявяването на Сръбската патриаршия през 1346 г. предизвиква до такава степен гняв в Константинопол, ревниво пазещ своето върховенство, че последва схизма, продължила повече от 30 години.

 

Покръстването на русите и съответно създаването на църковна организация става под влияние на различни фактори. Като оставим настрана влиянието на римокатолическата църква, проникнало в отделни области в конкретен исторически момент [33], трябва да отбележим ролята на антични центрове по Черноморското крайбрежие, на българските културни центрове от онова време (Преслав и Охрид), после византийското и великоморавското влияние [34]. Така християнството намира последователи сред русите още през IX в., но официалното покръстване на Киевска Рус става през 988 г„ при управлението на княз Владимир (978-1015) [35]. По политически, икономически и военни причини константинополските управници и патриаршията упражняват цялата си власт и използват всички средства, за да поддържат в необятните руски земи - въпреки скритата или открита съпротива на князете, а и на самия народ - византийското духовенство, охотно откликващо на техните желания.

 

След татарските нашествия от първата половина на XIII в. [36] Киев загубва значението си на политически и духовен център, а от началото на XIV в. като ново средоточие на политическо и културно обединение се налага Москва, където се премества и центърът на религиозния и църковния живот. Църковните взаимоотношения между Константинопол и Москва през втората половина на XIV в. и първата половина на следващото столетие отразяват хода на някои политически събития, тъй като в този ориенталски свят повече откъдето и да е другаде неразривно са свързани светската власт с духовната, като последната много често е подчинена на първата. Следователно вън от съмнение е, че Византия, чийто упадък се задълбочава най-вече поради османските нашествия, няма да успее

 

34

 

 

да поддържа нито политическо, нито духовно водачество над младата, кипяща от енергия руска държава, чийто възход е повече от очевиден. Първите сериозни симптоми на неподчинение на Константинопол и на неговата патриаршия се усещат към края на XIV в. [37] Когато сетне, през първата половина на XV в., Византийската империя, полагайки отчаяни усилия да се съпротивлява на османските нашествия и да оцелее, благодарение на военната помощ на Европейския запад, започва безкрайни преговори с Рим за църковна уния като предварително условие за военна помощ, този ѝ акт е заклеймен като истинско предателство. „Третият Рим“ [38], заплашвайки, че ще се откъсне от нея, се обявява за наследник и тълкувател на православието. В името на това учение и на тази основна концепция на византийската цивилизация Москва обръща гръб на Източната империя, като не ѝ оказва никаква помощ през страшните дни на пролетта на 1453 г. [39]

 

Ако проследим сложните взаимоотношения на Константинополската църква с Църквите на славянските православни държави, ще открием, че византийската религиозност упражнява значително влияние върху живота на славянските народи от Европейския юг и изток. Тук не е необходимо да се спираме на догматичната и литургичната страна на това влияние. Трябва да подчертаем само, че то допринася за формирането на средновековната славянска култура. Като се почне от признаване на правото на ползване на матерния език в литургичната практика [40], византийците спомагат за създаването на славянската азбука, а оттук и за превеждането на литургичните текстове, необходими за покръстването на славяните. Глаголицата, създадена в началото на втората половина на IX в. от Константин-Кирил Философ [41], към края на същия век е заменена от „кирилицата“, написана от негов ученик по образец най-вече на гръцкия унциал. Тези две славянски азбуки, пригодени да изразят до съвършенство особеностите на славянския говор, много скоро получават приложение, много по-широко от първоначалното им предназначение — те стават основата на една изключително богата книжовна дейност, имаща не само литургичен и религиозен характер. Създаването на славянската азбука и употребата ѝ в книжовната практика в действителност означава, че славянският народен говор се издига до равнището на книжовен език, което за стария европейски свят представлява изключително културно откритие. Така се появява литературата, известна като старославянска, която, като се развива към края на IX и през първата половина на X в. сред

 

35

 

 

българите, скоро се разпространява и сред другите народи на „Славия ортодокса“.

 

Ако обобщим резултатите от едно по-обширно изследване по тези въпроси [42], трябва да изтъкнем сложния характер на славяно-византийските литературни връзки. При своята дейност средновековните славянски писатели прибягват неведнъж до византийски творби. Те разпространяват славянската версия на многобройните произведения на патристиката и на византийската литература в собствения смисъл на думата. Тези преводи допринасят не само за обогатяване на младата литература, родена след втората половина на IX в., но стават база за развитието на отделните национални езици на славяните като книжовни езици. От друга страна, преводите подготвят благоприятна среда за появата на оригинални произведения на славянски език. Редица произведения от византийски произход намират широко разпространение и сред някои неславянски народи, като например румънците, благодарение единствено на славянските преводи. Славянските преводи имат обаче и значение при изследването на патриотичната и византийската литература на гръцки език. Могат да се изброят редица произведения с патриотичен или византийски произход, познати ни не от оригиналния език, а дошли до нас само в превод на средновековен славянски. В други случаи славянският превод е правен по много по-древен оригинал или пък от по-добър и по-пълен текст от онзи, който познаваме от гръцките ръкописи. В тези случаи славянската версия има голямо значение за възстановяване на оригинала. Други славянски ръкописи по своята древност могат да бъдат поставени редом с най-добрите ръкописи на гръцки. Можем да добавим, че днес някои произведения на патристиката и на византийската литература имат само славянско издание, а оригиналният текст още не е издаден. Навикът на славянските средновековни преводачи да следват гръцкия прототип с максимално възможната педантичност и да го възпроизвеждат вярно, в най-големи подробности, представлява, когато с тяхна помощ трябва да се реконструира оригиналният текст, особена ценност. Най-накрая трябва да отбележим, че някои произведения на византийската литература били написани при ползването на извори със славянски произход, днес напълно непознати. Сред византийските писатели можем да посочим някои, които имали славянски корен в рода. Такива например са Константин-Кирил Философ от IX в. Григорий Акиндин от XIV в. и т. н. Като преписват и по този начин увеличават броя на славянските преводи на византийски произведения чак до ново време, славянските

 

36

 

 

писатели обезсмъртяват - и то за много векове след гибелта на Византийската империя - духовното наследство на Византия, с което южните и източните славяни живеят почти до наши дни. В този смисъл славянските ръкописи от ново време, заедно със славянските преводи на византийски текстове, са ценно свидетелство не само за възстановяване на оригиналите, но и за историята на византийското духовно наследство. В това се отразява само част от византийското наследство, което славяните получават. Заедно с „каноничните“, иначе казано, православните произведения, за чието превеждане и разпространение се грижат държавата и църквата, по незнайни, а често и неопределими пътища, но във всеки случай независимо от църковната и светската власт, се разпространява богата апокрифна литература, почти винаги „неканонична“ и често с еретично съдържание [43]. Тясно свързана с историята на споменатата апокрифна литература е и историята, все още слабо проучена, на „неофициалното“ византийско влияние, което прониква сред славяните. От гледна точка на религиозната мисъл става дума за неправоверни и еретични учения, дошли от Византия или от Изтока, но винаги чрез посредничеството на Византия, получили славянска форма и съдържание и впоследствие широко разпространени. Това ориенталско-византийско течение с неофициален характер при славяните често кристализира в течение, противопоставящо се на „официалното“ византийско влияние, чиито носители са главно църковните и светските власти. В този смисъл както ориенталско-византийската апокрифна книжнина, така и самите еретични движения, проникнали сред славяните от Византия и Изтока, изразяват стремежа на славяните към културна и политическа независимост, който в някои моменти се оказва по-силен от византийското потисничество. Тясно свързана с тези еретически и автономистки тенденции, апокрифната ориенталско-византийска книжнина се разпространява широко сред южните и източните славяни въпреки многобройните „Индекси на забранените книги“, последните често с византийски произход [44].

 

„Официалното“ покръстване на славяните се придружава от горещото желание да се построят и украсят култови сгради, отговарящи на потребностите на новата вяра [45]. Заедно с верските догми, йерархията на духовенството и всичко, свързано с литургичната практика, славяните взимат от Византия и каноните, отнасящи се до архитектониката на култовите сгради, до вътрешната и външната украса, до стенописите, мозайките и декоративните изкуства. По този начин те са повлияни, от една страна, от художествените и архитектурните

 

37

 

 

паметници на късната античност, които заварват по-малко или повече непокътнати в земите, в които се установяват през VI-VII в., а що се отнася до русите, и от паметниците по Северното Черноморие. От друга страна, те копират модели от Византия и от най-големите ѝ културни центрове, каквито са столицата Константинопол, Солун, някои балкански и малоазийски градове. Като се признава значението на византийското влияние в областта на изкуството, не трябва да се стига до пълно отричане на оригиналния характер на славянските паметници на културата [46]. Никога не бива да забравяме, че Византия, в собствения смисъл на думата, е многонационална империя, с претенцията да властва над цялото „ойкумене“, т. е. „населена земя, вселена, универсум“. За основни характеристики на Византийската империя са смятани „римското държавно устройство, гръцката култура и християнската вяра“ [47]. Що се отнася до художественото творчество на византийците, редно е да отбележим, че то се развива не само на територията и не само в „хронологическото“ пространство на империята. Онова, което се нарича византийско изкуство, се развива също и далече от пределите на Византия и продължава да се развива и след изчезването и от политическата и културната сцена. Определението, предложено от проф. А. Грабар [48], според което „художественото творчество, което наричаме византийско, не е свързано с естетическите категории, характерни за отделен народ или определена територия. То е по-скоро етап в бурната история на изкуството на средиземноморските народи“ е валидно и за историята на изкуството на източните и на южните славяни. Без да навлизаме в подробности, а още по-малко в спорове, трябва да заявим, че многобройни произведения на изкуството в славянските страни са плод на художественото творчество на византийски майстори, дошли сред славяните вследствие на голямата „диаспора“, разляла се няколко пъти през XIII в., както и през XIV-XV в., при заплахата от турските нашествия или поради общия упадък на империята. Много паметници на средновековното изкуство на източните и южните славяни могат да се определят като „носещи византийски почерк“, т. е. творби на художници от славянски произход, съчетаващи византийската традиция с местни или национални обичаи. Византийското влияние, усвоено и трансформирано в разни славянски средища (напр. Старая Ладога, недалече от сегашния Санкт Петербург) [49], понякога отдалечени на хиляди километри от границите на империята, допринася за създаването на произведения на изкуството с висока художествена стойност.

 

38

 

 

Славянските народи от Балканския полуостров и от Русия влизат в допир с Византия и в други сфери на живота. Като пример можем да посочим музиката - старославянската музика се формира под византийско влияние и запазва характеристиките ѝ векове след изчезването ѝ във византийската практика [50]. Непосредствено след официалното приемане на християнството славяните превеждат някои основни произведения на византийското право, като го съчетават с местните традиции и потребности [51]. Византийската държавна организация - животът в императорския двор с инсигниите и символите на властта, със сложния и пищен церемониал - се копира нашироко сред славяните [52]. Това се отнася и до титлите, званията и службите, до данъчната система и дори до канцеларската практика [53]. Между славяните и Византия обаче съществуват не само официални връзки. Има и неофициални, както в областта на еретическите движения, и непосредствени, следи от които трудно могат да се проследят чрез народния говор, фолклора и т. н. [54] Те представляват един културен обмен, по-голям от този, който се наблюдава в официалните отношения.

 

Обективната оценка на славяно-византийските културни отношения през средновековието, признаването на ролята на византийското влияние върху славяните ни най- малко не означава отричането на цивилизация на южните и на източните славяни. За тях Византия с нейната цивилизация представлява нещо повече от национална държава. Тя е върховен израз на християнската цивилизация, смятана за общо културно достояние, от което може да се черпи с широка ръка, без риск да накърнят етническата си идентичност или да се лишат от национални характеристики. Освен свидетелствата за критичното отношение на славяните към Византия и нейната култура [55] могат да се споменат и някои исторически личности, създатели на славянската средновековна култура. Дълбоко попили ценностите на византийската цивилизация, тези исторически личности - каквито са братята Константин Кирил Философ и Методий, създатели на славянската писменост и книжнина - не губят под това влияние собственото си етническо самосъзнание, но откриват в него ефикасен стимул за културната си дейност в полза на своите братя по род.

 

 

Центрове и пътища за разпространяване на културата през ранното средновековие. XI изследователска седмица при Италианския център за проучване на ранното средновековие. 18-23 април, 1963. - Едноименният сборник е изд. в Сполето, 1964.

 

39

 

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. P. Lemerle, Quelques remarques sur le règne d’Hèraclius, „Studi Medievali“, s. III, nr. 1 (1960) pp. 347-361. Вж. и сведението на Е. F(Ollierp): „Byz. Zeitschr.“, 55 (1962) p. 159.

 

2. За подробности и библиография по въпроса вж. I. Dujčev, Les Slaves et Byzance, „Etudes historiques à l’occasion du XIe Congrès international des sciences historiques, Stockholm août 1960“, Sofia 1960, pp. 31 77.

 

3. Cf. CA. Diehl, Byzance, grandeur et décadence, Paris 1919, p. 292 sgg.

 

4. Такава напр. е концепцията на A. Procopiou, La question macédonienne dans la peinture byzantine, Athènes (1962).

 

5. По проблема вж. I. Dujčev. Protobulgares et Slaves. Sur le problème de la formation de l’État bulgare, „Annales de l’Institut Kondakov“, 10 (1938) pp. 145-154; Славяни и прабългари, ИИБИ, 1-2 (1951) pp. 190 216; „Byz. Zeitschr.“, 50 (1957) p. 527.

 

6. Богат материал бе събран от непрежалимия М. Vasmer, Die Slaven in Griechenland, Berlin 1941.

Вж. също Fr. Dölger, Ein Fall slavischer Einsiedlung im Hinterland von Thessalonike im 10. Jh., „SB d. Bayer. Akademie d. Wissensch., phil hist. KJass“, Jhg. 1952, H. 1. - I. Dujčev. „Bizantinoslavica“, 19 (1958) pp. 301-304.

По проблема за славяните в Гърция вж.:

- А. А. Васильев, Славяне в Греции, ВВр, 5 (1898) рр. 404-438, 626-670.

- R Charanis, On the Question of the Slavonic Settlement in Greece during the Middle Ages, „Byzantinoslavica“, 10 (1949) pp. 254-258.

Библиографски посочвания за дискусията, за съжаление понякога непълни и частични, вж. при Fr. Dölger-A. М. Schneider, Byzanz, Bern 1952, pp 72-75.

 

7. За детайли вж. И. Дуйчев, Въпросът за византийско-славянските отношения и византийските опити за създаване на славянска азбука през първата половина на IX в. - ИИБИ. 7 (1957), 241 267.

 

8. W. Ensslin, Slaveneinfälle: PWRE, III А (1927) coll. 697-706.

- И. Дуйчев, Балканският югоизток през първата половина на VI в. Начални славянски нападения - Беломорски преглед, I (1942), 227-270.

- P. Lemerle, Invasions et migrations dans les Balkans depuis la fin de l’époque romaine jusqu'au VIIIe siècle, „Revue historique“, 211 (1954), pp. 265-308.

 

9. G. Ostrogorsky, Geschichte des bizantinischen Staates, München 1952, p. 81 sgg.; A. Pertusi, Giorgio di Pisidia. Poemi. I. Panegirici epici, Ettal 1959, p. 136 sgg.

 

10. G. Labuda, Pierwsze państwo Słowiańskie. Państwo Samona. Poznań 1949. - V. Chaloupesky, Considérations sur Samon, le premier roi des Slaves, „Bizantinoslavica“, 11 (1950) pp. 223-239. - В. Grafenauer: „Zgodovinski časopis", 4 (1950), pp. 151-168.

 

11. За детайли вж.: Fr. Dmischen Reiches. I (1924) nrr. 243, 276, 393, 467, 612; III (1932) nr. 1745.lger, Regesten der Kaiserurkunden des Oströmischen Reiches. I (1924) nrr. 243, 276, 393, 467, 612; III (1932) nr. 1745.

 

12. Cp.: И Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие Сб. БАН, 41, 1 (1945), 5-8.

 

13. За детайли вж.: Dölger, Regesten, I, nrr. 493, 549, 556, 647, 739, 771; II (1925) nrr. 875, 1459-1461.

 

40

 

 

14. Повесть временных лет, I, Изд. Д. С. Лихачов, Москва-Ленинград, 1950, 24-25, 25-29, 34-39, 51-52.

 

15. Най-общо за тези трактата вж.: I. Swieňcickyj, Die Friedensuverträge der Bulgaren und der Russen mit Byzanz, „Studi bizantini e neoellenici“, 5 (1939), 322-326. - M. B. Левченко, Русско-византийские договоры 907 и 911 г., ВВр, 5 (1952), 105-126.

 

16. Dölger, Regesten. I, nrr. 503, 580; II, nrr. 842, 905, 1300, 1381, 1449; III, nrr. 1705, 1955; IV (1960), nrr. 2814, 2815, ecc.

 

17. Интересно сведение за покръстването на сърбите намираме в житието на св. Герман от Куза (АА. SS. Май III [1680] р. 9х. §§ 21-22); cf. I. Dujčev, Une ambassade byzantine auprès des Serbes au IXе siècle, „Zbornik radova Vizantol. instituta“, 7 (1961), pp. 53-60. За датирането на тези събития вж. още: Dj. Sp. Radojičić, La date de la conversion des Serbes, „Byzantion“, 22 (1952), pp. 253 sgg.

 

18. Вж. най-общо: M. Paulová, L’empire byzantin et les Tchèques avant la chute de Constantinople, „Byzantinoslavica", 14 (1953), pp. 158-225. - O. Halecki, La Pologne cl l’Empire byzantin, „Byzantion“, 7 (1932),pp. 41-67.

 

19. Dölger, Regesten. I, nr. 463, con indicazioni bibliografiche.

 

20. За подробности вж.: Paulová, op. cil., p. 203 sgg. - A. Salać, Prag und Konstantinopel im J. 1452. Verhandlungen über eine Kirchenunion. Aus der Byzantinistischen Arbeit der Tschechoslowakischen Republik, Berlin 1957, pp. 48-53; Constantinople et Praque en 1452. Pourparlers en vue d’une union des Eglises, „Rozpravy t'ezkoslovenské akademie věd“, г. 68, s. 11 (1958), pp. 1-111.

 

21. Няма изчерпателно изследване по този въпрос. За някои насоки вж. при Dujčev, Les Slaves, p. 39-41. За търговските отношения между Византия и Дубровник вж. по-специално: В. Krekić, Dubrovnik (Ragusе) et le Levant au Moyen Âge, Paris 1961; cp. също: K. Jireček, Die Bedeutung von Ragusa in der Handelsgeschichte des Mittelalters, Wien 1899.

 

22. Библиографска справка при Дуйчев, цит. съч., с. 41, бел. 55. - Интересна е публикацията на В. В. Кропоткин, Клады византийских монет на территории СССР Москва, 1962, с посочване на монетите, открити на територията на СССР

 

23. Вж. текста у: Photios, Epistolae, ed I. N. Valettas, Londra 1864, p. 168 § 3; p. 178 § 35.

 

24. За подробности и съответна библиография вж. : Dölger-Schneider, op. cit., pp. 96-97. - Fr. Dölger, Byzanz und die europäische Staatenwelt, Ettal 1953, pp. 34-69, 159-182, 183-196.

 

25. Вж. сведенията при: Fr. Babinger, Maometto il Conquistatore e il suo tempo, (Torino) 1957, pp. 167-171, 184, 299 sgg., 609 sgg.

 

26. Cf. C. Korolevskij, Liturgie en langue vivante. Orient el Occident, Paris 1955, pp. 25-26; cf. p. 18.

 

27. Вж. текста: Innocentii PR III epistolae ad Bulgariae historiam spectantes. Recensuit et explicavit I. Dujčev, Sofia 1942, p. 31, 24.

 

28. I. Dujčev, Slawische Heilige in der byzantinischer Hegiographie, „Südost-Forschungen“, 19 (1960) pp. 71-86.

 

29. За подробности вж. : В. H. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, 2, София, с. 19 и сл.

 

41

 

 

30. Вж. Акта за отричане на българския патриарх след падането на Търново, древната българска столица, при Fr. Miklosich-J. Müller, Acta et diplomata graeca medii aevi sacra el profana. II. Vindobonae 1862, p. 223 nr. 472; p. 241 nr 487.

 

31. K. Jireček-Jov. Radonić, Istorija Srba. I. Beograd 1922, p. 124 sg. Cf. p. 9, nota 2.

 

32. Jireček-Radonić, op. cit., p. 218 sgg.; pp. 286, 287, 317.

 

33. A. M. Ammann, Abriss der ostslawischen Kirchengeschichte, Wien (1950) p. 10 sgg.; Untersuchungen zur Geschichte der kirchlichen Kultur und der religiösen Lebens bei den Ostslaven, Würzburg 1955, p. 13 sgg.

 

34. H. Koch, Byzanz, Ochrid und Kiew 987-1037, „Kyrios“, 4 (1938) pp. 253-292. - M. Д. Приселков, Очерки по черковно-политической истории Киевской Руси XXV вв., СПб., 1913.

 

35. Cf. Dölger, Regesten, I, nrr. 776, 777, 778.

 

36. За детайли вж. Ammann, Abriss, pp. 52 sgg., 63 sgg.

 

37. Miklosich-Müller, op. cit., I, Vindobonae 1860, pp. 350-353 nrr. 157-158; II, pp. 188-192 nr. 447. Cf. Ostrogorsky, Geschichte, p. 439 sgg.

 

38. За проблема вж.; H. Schaeder, Moskau das dritte Rom. Studien zur Geschichte der politischen Theorien in der slavischen Welt, Darmstadt, 1957. - H. С Чаев, „Москва - Третий Рим“ в политической практике московского правительства XVI в., Исторические записки, 17 (1945), 3 23. - N. Andreyev, Filofey and his Epistle to Ivan Vasil’yevich, „The Slavonic and East European Review“, 38, 90 (1959), pp. 1 31, и наблюденията на H. Н. Масленникова, К истории создания теории „Москва - Третий Рим“, ТОДЛ, 18 (1962), 569-581. Други библиографски посочвания вж. у: I. Dujčev, BSl, 17 (1956), р. 317 sqq.

 

39. За събитията от пролетта на 1453 г., за падането на Константинопол и реакцията в славянския свят, по-специално сред русите, вж. сведенията, събирани от мен: La conquête turque et la prise de Constantinopole dans la littérature slave contemporaine, „Bizantinoslavica“, 14 (1953), pp. 14-54; 16 (1955), pp. 318-329; 17 (1956,) pp. 276-340, където е спомената и по-ранна библиография.

 

40. По проблема вж.: I. Dujčev, Il problema delle lingue nazionali nel Medio Evo e gli Slavi, „Ricerche slavistiehe“, 8 (1961 ) pp. 39-60; „Bizantinoslavica“, 23 (1962) pp. 335-337.

 

41. За последната библиография вж. : Хиляда и сто години славянска писменост 863-1963, София 1963, 526 528

 

42. I. Dujčev, Les rapports litteréraires bizantino-slaves. In: XII „Congrès international des études bizantines. Rapports complémentaires. Résumés, Belgrade-Ochride 1961, pp. 83-100; Les rapports littéraires byzantinoslaves, Sofia 196J.

 

43. Проблемът за еретичната литература не е разглеждан в цялост, що се отнася до славянските народи. Засега вж. : Й. Иванов, Богомилски книги и легенди. София. 1925. - Е. Turdeanu. Apocryphes bogomiles et apocryphes pseudo-bogomiles, „Revue de l’histoire des religions“, 138 (1950) pp. 22-52; pp 176 218, където се цитира по-стара литература.

 

44. Сред изследванията, посветени на проблема, вж.: Б. С. Ангелов, Списъкът на забранените книги в старобългарската книжнина, ИИБЛ. 1 (1952), 107-159; И. Дуйчев, Най-старият славянски списък на забранени книги, ГББИ, 3 (1955), 50-60, където има и други библиографски посочвания.

 

42

 

 

45. По проблема вж.: F. Slelè, Le byzantinisme dans la peinture murale yougoslave, „Atli dell’VIII Congresso internazionale di studi bizantini“, II, Roma 1953, pp. 253-259, c преценки, имащи валидност и за историята на изкуствата и при другите славянски народи. - D. V. Sarabjanov. De la relation entre l’art ancien russe. „Byzantinoslavica“, 19 (1958) pp. 96-106. - W. Sas-Zaloziecky, Die byzantinische Baukunst in den Balkanländern und ihre Differenzierung unter abendländischen und islamischen Einwirkungen, München 1955. Други библиографски проучвания у: I. Dujčev, Les Slaves, pp. 57-64.

 

46. През последните години широко се дискутира византийското влияние сред южните славяни, проникващо през Солун, като се преувеличава неговата роля. По въпроса вж. основно: A. Xyngopoulos, Thessalonique et la peinture macédonienne, Athènes 1955. - O. Demus, Die Entstehung der Paläologenstils in des Malerei, München 1958. - Dj. Bošković, L’Eglise de Sainte Sophie à Salonique et son renet dans deux monuments postérieurs en Macédoine et en Serbie, „Archaeologia Jugoslava“, I (1954) pp. 109-115. - B. H. Лазарев, Живопись XI-XII веков в Македонии, Белград-Охрид, 1961 ; оценка на това изследване при О. Demus, St. Pelekanides, Sv. Radojčić: XIIе Congrès international des études byzantines, Ochride 1961. Rapports complémentaires. Résumés, Belgrade-Ochride 1961, pp. 51-64.

 

47. Cf. Ostrogorsky, Geschichte, p. 22.

 

48. A. Grabar, La peinture Byzantine, Genève 1953, p. 31.

 

49. B. H. Лазарев, Фрески Старой Ладоги, Москва, 1960, cp.: I. Dujčev, BSl, 23 (1962), рр. 114-115; BZ, 54 (1961), р. 473.

 

50. R. Palikarova-Verdeil, La muzique byzantine chez les Bulgares el les Russes (du IXe au XIVe siècle), Boston 1953; La muzique byzantine chez les Slaves (Bulgares et Russes) aux IXe et Xe siècles, „Actes du VIe Congrès international d’études byzantines“, II, Paris 1951, pp. 321-330; La muzicologie byzantine et les documents slavons, „Byzantinoslavika“, 11 (1950) pp. 82-89; ibidem,10 (1949) pp. 268-274. - C. Hoeg, The oldest Slavonic Tradition of Byzantine Music, „Proceedings of British Academy“, 1953, pp. 37-66.

 

51. Вж. главно: A. V. Soloviev, L'influence du droit byzantin dans les pays orthodoxes, „Relazioni [per il] X Congresso internazionale di scienze storiche, Roma 4-11 Settembre 1955“, v. II. Relazioni generali e supplementari, Firenze 1955, pp. 599-650 = Der Einfluss des byzantinischen Rechts auf die Völker Osteuropas, „Zf. f. Sav.-Stiftung f. Rechtsgeschichte“, 76 (89), Roman. Abt. (1959) pp. 432-479. - K. Vitchev, Influences byzantines sur le droit paléo-bulgare, „Izvestija na Bülgarskija archeologičeski institut“, 10 (1936), pp. 83-86. - Ja. Pošvář, Vizantijskie elementi v moravskom vinogradskom prave, „Byzantinoslavica“, 17 (1956) pp. 120-124. - W. Namysłowski, Bizantjskie elementy w prawie serbskim, „Słownik starož. słowian“, I, 1 (1961) pp. 131-132.

 

52. Полезно в тази област е и вече остарялото изследване на Ст. Новакович. Византиски чинови и титуле у српским землјама XI-XIV в., Глас, 78 (1908), 178-279. - В. Мошин, Византски утичај у Србију у XIV в., Югосл. истор. часопис, 3 (1937), 147-160. - В. Бешевлиев, Византийски триумфални обичаи, акламации и титли у българите през IX в., Изв. на Етногр. инст. и музей 3 (1958), 3-38; ср.: I. Dujčev, BZ, 51 (1958), pp. 466-467.

 

43

 

 

53. M. Lascaris, Influences byzantines dans la diplomatique bulgare, serbe et slavoroumaine, „Byzantinoslavica“, 3 (1931) pp. 500-510; cp.: И. Дуйчев, ИБИД, 11-12 (1932), 384-389.

 

54. Cp. някои посочвания в: BSl, 24 /1963/, pp. 131-132; Византийско-славянска общност в областта на народното творчество, Изв. на етногр. инст. и музей 6 (1963), 351-358. - I. Kasumović, Hrvatske i srpske narodne poslovice spram grčkih i rimskih poslovica i krilatica, „Rad“, 189 (1911) pp. 116-276; 191 (1912) pp. 68-264, което съдържа богат материал.

 

55. В това отношение е интересно поведението на руския цар Иван IV Грозни (1533-1584); вж. по този въпрос: И. Дуйчев, Византия и византийская литература в посланиях Ивана Грозного, ТОДЛ, 15 (1958), 159-176.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]