И. Дуйчев, Избрани произведения. I

Избрани произведения. Том I. Византия и славянският свят

Иван Дуйчев

7. СЛАВЯНСКИЯТ СВЯТ И ПЕРСИЯ ПРЕЗ РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ

Отпечатано за първи път в Актите на международната среща на тема „Персия и гръко-римският свят“, проведена в Рим през 1965 г.

(I. Dujčev, Il mondo slavo e la Persia nell’alto medioevo, в „Accad. naz. d. Lincei“, Quad. 76 (1966), pp. 243-318.)

Преведе от италиански Пенка Данова

През дългия период на класическата древност и на ранното средновековие голямата и почти вечна антитеза Изток-Запад се проявява както във военнополитически план, така и в културен, чрез противопоставянето на Римската империя, а в по-късен период на Източната Римска империя и Персия. В праисторическо време славяните населяват територии, разположени в непосредствена близост с иранския свят и едва по-късно се преместват на запад, за да се установят на европейския континент, като се доближават постепенно до гръко-римските и германските народи. Това отдалечаване от иранската сфера обаче не означава прекъсване изцяло на връзките с Персия и нейната цивилизация Появата на славяните по границите на съвременна Източна Европа съвпада с острата криза и постоянните войни между Източната Римска и Сасанидската империя, водени от началото на VI в. от н. е. до първите десетилетия на следващия век. Наемници в константинополските легиони, следователно врагове на Персия, или пък нейни съюзници, т. е. противници на василевсите, славяните много често биват обвързвани с голямата борба на двата политически колоса от онова време. Излишно е и да наблягаме на факта, че историческите събития, свързани с последния период на разцвета на старата Персийска империя, преди разгрома ѝ от войските на император Ираклий (610-641) и преди арабското нашествие от средата на VII в., не биха получили цялостно осветление, ако не се вземе предвид участието, което славяните имат в световния конфликт между Византия и Персия. За самите славяни този период има съдбовно значение. Преселението им от древната прародина и настаняването им на териториите на Балканския полуостров и Южна Русия трудно щели да се осъществят, ако Източната Римска империя не била заета с постоянните войни с Персия и войските ѝ не изоставили почти напълно северната и североизточната граница, а сетне и целия Балкански полуостров. По-късно, когато се установяват на юг от Дунав - в Тракия, Горна и Долна Мизия, в Панония

194

и Далмация, славяните откриват и тук, в новата си родина, значителни следи от влиянието на иранската цивилизация. Политическите и културните връзки на славяните и Персия през ранното средновековие, в периода, предшестващ арабското завладяване, са многобройни, от различно естество и особено задълбочени. Няма да е пресилено твърдението, че сред различните народи, населявали европейския континент, като изключим Римската империя и нейния наследник Византия, в някои области на живота именно славяните били най-тясно и ней-непосредствено свързани с Иран и неговата история. Така, вследствие на тези връзки славяните понякога се превръщат в посредник между Изтока, в лицето на Персия, и Запада, олицетворяван от Рим, а по-късно - от Константинопол. Изучаването на отношенията между славяните и доислямска Персия, от друга страна, представлява особен интерес за определяне положението на старата славянска култура по отношение на римско-византийската цивилизация. Живели дълги векове в непосредствена близост с Персия и иранската цивилизация, в течение на VI и VII в източните славяни (руси) и южните славяни (българи, сърби, хървати) проникват на територии, принадлежащи до този момент на Източната Римска империя, за която те са номади и варвари, лишени от всякакъв елемент на цивилизованост. Те носят със себе си собствена култура, формирана през праисторическия период до голяма степен под иранско влияние. Те са проникнати дълбоко от нея и я смятат, за разлика от гръко-римската цивилизация, за свое собствено културно наследство. Без да имаме намерението да възобновяваме вечния спор по проблема за източните или западните влияния в културния живот на европейските народи през средновековието, трябва поне да отбележим, че изглежда невъзможно решаването на въпроса за славянската култура от същия период, за по-малко или повече независимия ѝ характер, най-сетне - за обусловеност от византийската цивилизация [1], ако не държим сметка за почти хилядолетните връзки между славяните и Персия. Иранският компонент на средновековната славянска култура се оказва много жизнен. Славяните продължават да живеят с него векове след като са загубили всякакъв непосредствен допир с Персия, дори след изчезването на Персийската империя от историческата сцена вследствие на арабските завоевания. Крайна победа в „съревнованието“ между двете велики култури печели Византия, налагайки се над славянския свят.

Влиянието на иранската цивилизация оставя незаличими следи в историята на славяните, като решително определя много страни от културното им развитие. В известен смисъл иранското влияние е силен противовес

195

на влиянията, идещи от Византия. Макар че често са в противоборство или в открити враждебни отношения, Римската империя, а по-късно Източната Римска империя са повлияни от иранската цивилизация. В някои случаи те предават това влияние и на други народи, сред които са и славяните. В този смисъл още по-естествено е проникването на тези ирански влияния сред славяните, които в сравнение с Византия или с Персия се намират на по-ниско стъпало на културно развитие. Редно е да отбележим, че не става дума само за влияния, проникващи от късната Персийска империя, т. е. от епохата на Сасанидите, а за контакти, а оттам и за влияния от по-старо време, от епохата на Ахеменидите и партите. Затова, когато говорим за връзки не само на славяните с Персия, но изобщо за славянския и иранския свят в най-широкия смисъл на думата, от дълбока древност до края на империята на Сасанидите, трябва да се върнем назад, към праисторията на славяните.

Когато се опитва да реши сложния проблем за произхода на Киевска Рус, един от видните специалисти по древна история, непрежалимият М. И. Ростовцев (1870-1952), стигна до заключението за онова, което той определи като „праславянска история на Русия“:

„Основната грешка, присъща на всички историци - писа той преди четиридесетина години [2], - е да се смесва или по-скоро изкуствено да се отделя, като че ли става дума за съвсем различни неща, историята на славяните от историята на страната, превърнала се в арена за действие на тези племена. Това означава да се забравят два основни факта - че историята на Русия е много по-древна от тази на славяните и че тази история не може да се изучава изолирано, независимо от тази на цивилизования свят от гръко-римската епоха и от епохата на великото преселение на народите, тъй като Русия и по-точно Южна Русия е участвала в живота на цивилизования свят.“

В тези няколко реда големият учен резюмира и развива заключенията, до които е достигнал в свое по-обширно изследване за иранците и гърците в Южна Русия. Към края му [3], като логическо последствие, той прави някои наблюдения върху средновековната руска история:

„Историята не познава нито паузи, нито прекъсвания в своето развитие“, пише той [4]. „Това се отнася и до руската история. Славянството е само етап в развитието на Русия като такава. Но славяните успяват да постигнат нещо от изключителна важност, което нито траките, нито иранците, нито германците, нито монголите са могли или са желали да сторят.“

Формулирано от гениален познавач на древната история, това твърдение е валидно не само за руската история, а може да се разпростре и върху праисторията, и върху историята на славянството.

196

Първите контакти на славяните с иранския свят станали в епохата на праславянското единство, когато славяните живели в своята прародина. Сред различните хипотези за местонахождението на древната родина на славяните [5] най-правдоподобна е тази, според която праславяните населявали обширна територия, простираща се северно от Карпатите между река Висла и средното течение на Днепър. Тази територия отговаря на съвременна Източна Полша, Южна Белорус и областта източно от Киев до средното течение на р. Десна. Така праславяните, което ще рече славяните преди първото им разселване в началото на новата ера, което им донесло разделението на три основни клона - на източни, на южни и на западни славяни, имали за съседи освен германските племена, келтите и траките, също и население от ирански произход. За да разберем правилно историческите факти от вековните връзки на славяните и иранския свят, трябва да имаме предвид преди всичко географската близост на иранското плато със земите, населявани от славяните от древността до наши дни. Според един от най-добрите познавачи на древен Иран [6]:

„Иранското плато представлява обширна географска област, простираща се от Месопотамия до долината на Инд, от бреговете на Каспийско море до степите на Централна Азия, Персийския залив и Арабско море... Въпреки че се простира и че се вдава в Индия - подчертава италианският учен, - Иранското плато исторически клони към Запада. Географската предпоставка за този факт е, че към него спада както северната равнина, намираща се южно от Каспийско море, така и югозападната равнинна област на Кузистан. Чрез първата платото е здраво свързано с Мала Азия, а чрез втората - с Месопотамската низина... Северната равнина свързва платото с азиатския континент и образува своего рода коридор, прекъснат в средата от Каспийско море, простиращ се както на изток, така и на запад. През вековете той представлявал пътя, свързващ Запада с Изтока, през него минавал известният път на коприната, прекосявали го многобройни нашественици, идещи от степите на Централна Азия. На югозапад посредством Кузистан платото силно се вдава в Месопотамската депресия и по такъв начин играе решаваща роля в геополитическата действителност в областта между Мала Азия и Персийския залив. По отношение на Запада Иранското плато е имало по същество двойна функция, що се отнася до географското му местоположение - от една страна, да задържа притока на централноазиатските народи при постоянните им преселения, а от друга - да прегради пътя на Запада към Персийския залив, т. е. към Индия.“

Като се имат предвид тези факти,

197

не е трудно да си обясним продължителните исторически контакти между славяните и, първоначално, т. нар. „външен иранизъм“, а по-късно - Персия и нейната цивилизация.

В безбрежната и тайнствена Скития на Херодот, която някои съвременни автори определят като Евразия, тъй като там се срещали и контактували европейският с азиатския свят, от незапомнени времена живели някои племена, които по някои езикови или пък историко-географски податки днес са смятани за вероятни предци на славяните. Това са преди всичко скитите, наричани γεωργοῖ или ἀροτῆρες, които живеели между реките Буг (Хюпанис) и Среден Днепър (Бористен) [7]. Техни съседи били т. нар. неври (Νεῦροι), които заемали територията между река Висла и изворите на Днестър [8]. Освен това известно е, че по време на похода на цар Дарий I (521-485) срещу Скития, проведен около 514-513 или 507-505 г., племето на неврите било принудено да напусне седалищата си и да се оттегли на север към „пустинната земя“. За славянски племена са смятани, с известна вероятност, също и т. нар. будини (Βουδῖνοι), които населявали земите между Днепър и Дон (Танаис) [9]. Огромна част от съвременна Южна Русия била заета от племена с установен ирански произход.

За период от половин хилядолетие, почти от митични времена до средата на VII в. пр. Хр., степната област северно от Черно море била заета от кимерите [10]. Население с индоевропейски произход, кимерите се смятат от някои учени за близки на траките, а от други - за ирански племена. Малкото езикови данни, с които се свързват, са имена на владетелите им, нерядко с ирански произход. Не може да се установи със сигурност дали населението е било ираноезично или това е бил езикът на владетелите [11]. Скитите (Σκύθοι, сака, чака) при придвижването си от Туркестан и Западен Сибир завладели между VIII и VII в. пр. Хр. степите на Южна Русия и прогонили кимерите на запад и на югозапад. Те били от ирански произход [12] и принадлежали към т. нар. „северни иранци“. От времето на Херодот скитите населявали обширната територия между Танаис (Дон) и Истър (Дунав). По-късно се спуснали на югозапад, в съвременна Добруджа, която дълги векове била наричана „Малка Скития“. Опитът на Дарий да наложи властта си над скитите и да осъществи „персизация на външен Иран“ и по такъв начин да постигне „паниранийското единство“ [13] нямал продължители. Онова, което М. Ростовцев определи като „великата скитска империя, империя могъща и дълголетна, северен брат на великата Персийска монархия“ [14], продължило да съществува почти половин хилядолетие - от VIII в. до III в. пр. Хр. Исторически и езикови свидетелства позволяват

198

да причислим скитите с голяма вероятност към иранското семейство [15]. Въпреки че било откъснато от „вътрешен Иран“, това иранско население, представител на външен Иран, оставило в земите на съвременна Южна Русия значителна следа за своята култура, особено в изкуството, но също и в топонимията и хидронимията.

В средата на III в. пр. Хр. скитите били прогонени на свой ред от нова вълна нашественици - от сарматите или савроматите [16]. Анализът на езиковите свидетелства не оставя съмнение за принадлежността на сарматите към голямото иранско езиково семейство [17]. Спускайки се в равнините, символизиращи „единството на азиатската и европейската степ“ [18], те заели зоната, простираща се между Каспийско море и съвременна Унгария. Като образували „единство на ирански племена“, сарматите не установили нов тип отношения, различни от предишните - „само нови господари заели местата на старите“ [19]. По-късно някои сарматски племена се придвижили на запад или на югозапад, където по това време, а и по-късно живеело компактно славянско население. Сред тях могат да се посочат главно сарматските племена като аланите [20], росоланите и язигите [21]. Те се задържали по тези земи до времена, прекрачващи границите на средновековието, като дали начало на нови народи, запазили се и в нашето съвремие [22]. Част от племената на аланите се заселили между другото и в Долна Мизия, и в Мала Скития [23]. Остатъци от иранско население се запазили по-продължително и на Кримския полуостров. Още от първите векове на новата ера с името „Сарматия“ се обозначавала огромна територия между Висла и областите на Южна Русия. [24] По такъв начин етническото определение „сармати“ разширява много своето значение, така че обхваща не само сарматите в собствен смисъл, но и много други племена, сред които и славяните, населяващи същите земи. Името „Сарматия“, дадено на областта, простираща се от Висла до Волга, от Балтийско море до Панония и Дакия, а оттам - до Черно море и Кавказ, се оказва изключително жизнено. Дори през 1517 г. полски автор говори за две „Сарматии“, разположени на огромна територия [25]. По същество остава валидно определението на Сарматия, направено от римския автор Помпоний Мела (III, 33):

„Вътре Сарматия, която е по-широка отколкото морето, от което се отделя по течението на река Висла, а от обратната страна - от Дунава до неговото устие, е населена с народи, близки по характер и начин на воюване с партите...“ [26].

Големите преселвания на германци и на хуни от III в. и V в. от Хр. заели обширна територия, спрели или забавили чувствително преместването на славяните от древната им прародина на юг и югоизток,

199

започнало в началото на християнската ера. Някои пръснати, но трудно оборими сведения показват постепенното проникване на славяните в Среднодунавска Сарматия, ще рече съвременна Унгария, още от периода между III в. и V в. Така населението, отбелязано в Tabula Peutingeriana под името венеди-сармати, населявало унгарската равнина преди края на III в. от н. е., може да се идентифицира като славянско [27]. Сведенията на историческите извори за съществуването около средата на IV в. в унгарската равнина на два „вида“ сармати, т.е. на т. нар. „свободни сармати“ или „господари“ (Ardaragantes, Arcaragantes), от една страна, а от друга - на „сармати роби“ (Sarmatae limigantes), могат да се обяснят в смисъл, че първите били наследници на иранските язиги, заселили се в областта малко преди първата половина на I в. от Хр., докато вторите били население със славянски произход [28]. Най-сетне, наличието на отделни славянски групи по тези земи около средата на следващото столетие, когато там стига византийско пратеничество, в което взема участие и историкът Приск, може да се смята за окончателно установено, като се имат предвид и някои езикови свидетелства [29]. Разпадането на хунската държава след средата на V в. раздвижва много народи и племена, сред които и славяните, и облекчава славянската експанзия към Дунав и към северните граници на Източната Римска империя. В продължение на много десетилетия е невъзможно да проследим хода на историческите събития. Около средата на VI в. мракът се разпръсква, проблясва светлина, позволяваща да се очертаят мащабите на настъпилите междувременно промени - както географското понятие „Сарматия“, така и етническото „сармати“ напълно изчезват от историческите извори, за да се появят много по-късно в чисто архаичен смисъл. По земите, по-рано населявани от ирански племена, сега се появяват славяните със собственото им етническо название. В тази връзка много ценно е сведението на историка Йордан, произлизащ от покръстените алани, населявали Мала Скития, който разказва за 551 г.:

„Intorsus illis Dacia est, ad coronae speciem arduis Alpibus emunita, iuxta quorum sinistrum latus, qui in aliquone vergit, ab ortu Vistulae fluminis per inmensa spatia Venetharum natio populosa consedit. Quorum nomina licet nunc per varias familias et loca mutentur, principaliter Sclaveni et Anti nominantur. Sclaveni a civitate Novietunense [30] et laco qui appellantur Mursiano [31] usque ad Danastrum et in boream Visela tenus commorantur: hi paludes silvasque pro civitatibus habent. Antes vero, qui sunt eorum fortissimi, qua Ponticum mare curvatur, a Danastro extenduntur usque ad Danaprum quae flumina multis mansionibus ad invicem absunt“ [32].

200

Това недвусмислено свидетелство за присъствие на славяни в области, по-рано населявани от скити и от сарматски племена, поражда още през късното средновековие хипотезата за славяно-скитската идентичност - теория, намерила привърженици и до наши дни [33].

Като напълно отхвърляме теорията за идентичността на скити, сармати и славяни, трябва да отбележим, че всъщност става дума за една почти радикална подмяна на предишното население с население от славянски произход. Ако може да се допусне пълното изчезване на населението от ирански произход, то същото в еднаква степен не може да се твърди за следите от иранска култура, които то оставя след себе си. Иранците населявали земите на днешна Южна Русия и на преднодунавската равнина продължителен период. Оставените от тях следи били многобройни и дълготрайни. Вековното движение на иранците в южноруските земи е отбелязано от Фасмер, когато пише:

„.. .и така, от появата на скитите до хунските нашествия от IV в. от н. е. можем да наблюдаваме една непрекъсната верига от ирански племена в Южна Русия. Тя се придвижвала от изток на запад...“ [34].

В по-малка степен същата констатация важи и за областите северно от Дунава до Панонската равнина, а също и за някои балкански земи. Изучавайки както сведенията от писмените исторически извори, така и материали от археологически разкопки, някои учени сполучливо отбелязват значимата следа, която иранците оставят в културното развитие на областите, които са обитавали, а също и значението ѝ за тяхното бъдеще [35]. Тези твърдения могат да се задълбочат, като се вмъкнат някои нови елементи, а също и да се разширят, като се включат някои територии освен Южна Русия. Епохата на великото преселение на народите не била благоприятна за развитието на културата, свързана с иранските народи, дълго населявали тези територии. Когато се заселили тук, в земите, носещи богати следи от иранската цивилизация, тези народи наистина разрушили част от нея, но и неизбежно попаднали под нейното влияние. Те наследили нейните традиции и станали нейни разпространители и продължители [36]. Славяните били сред най-късно дошлите, но съдбата им отредила да не бъдат временни гости, а да се установят окончателно по тези земи. Иранското културно наследство, което те получили както пряко от иранците, така и чрез посредничеството на народите - техни предшественици, било сравнително скромно, но от огромно значение, тъй като представлявало неоспорима част от новата им родина. Проникването на иранските влияния се осъществявало главно по два пътя. На първо място това ставало благодарение на преките контакти с т. нар. „северни иранци“, т. е. с „външния

201

иранизъм“, а по-късно, в по-малка степен поради географския фактор - и със самата Персия. На второ място - благодарение на допира с иранската култура, която славяните заварили в новите си земи, по-рано населявани с иранско население. В някои случаи обаче като посредници между иранската цивилизация и славяните се явявали и процъфтяващите гръцки колонии, разположени по Северното Черноморие. Намиращи се по границите на „външния“ ирански свят, тези колонии изпитали по-слабо влияние, но същевременно показали по-голяма жизненост и устойчивост към радикални етнически промени в сравнение със степите, затова съхранили непокътнато всичко от иранското културно наследство и го предали през вековете до късновизантийска епоха. Усвоени до голяма степен през първобитната фаза от развитието на славяните, чувствително обогатени по време на преселенията, иранските влияния скоро се превърнали в общославянско културно достижение. То се запазило и след периода на великото преселение и образуването на различни славянски етнически групи като културно наследство, общо за всички народи от това коляно през средновековието и до по-ново време.

Следи от иранско влияние могат да се открият преди всичко в езика. Това са различни топоними и хидроними, преминали в „общия“ славянски, а по-късно - в отделните славянски езици. Непрежалимият М. Фасмер, след като изучава историческите свидетелства за пребиваването на иранците на територията на Южна Русия и след като анализира съответните „езикови останки“ (Sprachreste), стига до заключението:

„Ако гореспоменатото потвърждава присъствието на преобладаващо иранско население на територията на Южна Русия най-малкото от VIII в. пр. Хр. до IV в. сл. Хр., то става ясно, че в областите, населявани от иранци, ще се срещат и ирански топоними.“ [37]

В приложение към голямото изследване той дава списък на иранските топоними (iranische Ortsnamen), срещащи се на територията на съвременна Южна Русия [38]. Трябва незабавно да добавим, че с цел да установим влиянието на иранската цивилизация върху славяните за нас представляват специален интерес не изобщо топонимите, хидронимите и лексикалните ирански заемки, а единствено онези, проникнали в славянските говори през праисторическо време, през класическата античност и през ранното средновековие. Тук на първо място следва да отбележим името на Черно море [39]. Така не е трудно да се открие, че зад гръцкото наименование от класическия период Πόντος Εὔξεινος (Евксински Понт), наричано още Σκυθικὸς πόντος, Pontus Scythicus или Mare Sarmaticus - иранското axšaena „тъмноцветен“,

202

преведено от гърците като ἄξεινος (негостоприемен), а по-късно евфемистично променено в εὔξεινος „гостоприемно“. Някои класически автори, сред които Еврипид, го наричат Πόντος μέλας, като по този начин му дават обозначение, по-близко до оригиналното, т. е. „иранско море“. В праисторическо време славяните не вземат гръцкото название Евксински понт, а направо от иранците заимстват наименованието на морето като „черно на цвят“ („тъмноцветно, синьо, черно“) и оттам се получава тяхното име „Черно море“, което предават и на други народи. В новогръцкия класическото Πόντος Εὔξεινος се заменя нерядко от говоримата форма Μαύρη θάλασσα. Не е лесно да се установи дали тази форма представлява завръщане към оригиналното име, срещано при Еврипид, или представлява славянска заемка, запазваща, за разлика от евфемистичното Евксински понт, древното название. Когато по-късно в турския се появява Kara deniz, това с голяма вероятност се дължи на славянското влияние.

Някои големи реки в Южна Русия като р. Прут (Πόρατα), отбелязвана в някои по-нови карти като „Аланска река“ [40], след това р. Дон (древният Танаис) от иран. dānu = вода, река [41], р. Кубан (гр. Ὕπανις) [42], носят имена, които правилно и изчерпателно могат да се обяснят само ако се свържат с иранския език. Сред различните етимологии, предлагани до днес за р. Дунав, най-вярно обяснение може би дава иранският корен dānu = река [43]. Сред имената на градове по Черноморското крайбрежие заслужава внимание на първо място името на град Σουγδαία, познат в руското средновековие под названието Сурож, докато морето край него понякога е наричано „Сурожское море“. Името на Σουγδαία се смята, че е с ирански произход [44]. Не по-малък интерес представлява името на град Феодосия (Theodosia), наричана на езика на аланите Ἀρδάβδα = ἑπτάθεος, което ще рече „град на седемте религии“ или „град на седемте богове“ [45].

Името Кафа, под което градът бил известен през късното средновековие, когато там се настанила цветуща генуезка колония, също се смята, че е с ирански произход (от иран. Kaāfa = планина) [46].

Към тези имена трябва да прибавим и някои етноними от епохата на „ирано-славянската симбиоза“ или свързани по някакъв начин с нея. На първо място такова е и самото име скити. През средновековието не само във византийската литература, но също така и в латиноезичната, а и при някои славянски писатели с това име били наричани различни народи - готи, хуни и най-общо всички народи, свързани със Скития, т. е. там, където в праисторическо време живели самите скити [47]. От друга страна, се знае, че част от аланите, живеещи край Дон (Танаис), носели

203

името Ἀσαῖοι, откъдето дошло в източнославянските говори обозначението „яси“, т. е. осетинците от по-ново време [48]. Трябва да отбележим и името на скитското племе Πάλαι, т.е. Palaei (Плиний, „Естествена история“, VI, 22), идентифицирани от някои съвременни историци като „спалите“ на Йордан [49] или със Σπόροι на Прокопий Кесарийски [50]. Предполага се, че славянската дума „исполин“ произлиза от този етноним [51]. Ако съдим от този чисто езиковедски факт, трябва да стигнем до заключението, че между споменатото племе на палоите (или палеите) и праславянското население съществували връзки, идентични с тези, които се установили през VI-VIII в. между славяните и аварските племена. Дори след изчезването на етноса останал етнонимът, като приел близко значение - „обри“, т. е. гиганти [52].

Освен в топонимите, хидронимите и етнонимите иранското влияние се усеща и в някои термини от селскостопанския живот [53]. Особено внимание заслужава един термин, свързан с използването на металите при славяните. Това е терминът „мед“ (на старобългарски „медь“; на староруски „медь“; на украински мідь; на сърбохърватски mjed, на словенски mêd, на чешки mêd, на полски miedź и т.н.) [54]. Този термин по своята етимология остава доста неясен, така че дори отличен езиковед като покойния М. Фасмер е принуден да признае след обстоен преглед на всички предполагаеми етимологии, че те са „само несигурни опити за идентификация“ [55]. Въпреки това е отбелязано, че в праисторическа епоха славяните са поддържали връзки с териториите отвъд Кавказ и по-специално с Мидия, откъдето са получавали мед и бронз [56]. Така металът, който славяните внасяли от древна Мидия, ще рече в епохата на праславянското единство, между VII-IV в. пр. Хр., получил името си по „родната“ си страна. Аналогично латините дали името cuprum или cyprum на същия метал, който свързвали с о-в Кипър. От латинския това наименование преминало в много европейски езици - фр. cuivre, англ, copper, нем. Kupfer и т. н. [57]

Голямо значение имат и „Lehnwörter“, тясно свързани с културния живот. Трябва да отбележим например т. нар. femoralia, споменати в прочутите „Отговори на папа Николай I на въпросите на българите“ [58] от втората половина на 866 г., които били част от облеклото на праславяните [59]. Използването на този тип дреха датира от дълбока древност. Според някои сведения [60] още скитите носели σαράβαρα. Може да допуснем, че славяните са заимствали от иранците не само термина σαράβαρα, но може би и модата да се носят такива широки гащи, потури (Pumphose или Pluderhose), които при южните славяни и особено при българите се запазват до наши дни. Можем да предположим,

204

че употребата на тази дреха, както и на самото ѝ име е проникнала сред славяните пряко от иранците, а не чрез посредничеството на Византия, а още по-малко, както обикновено се вярва, на османските турци, иначе казано, сравнително скоро.

Някои думи, сочещи иранско културно влияние, будят съмнение относно датирането им. Така например гръцката средновековна институция, известна като ἀγγαρεία, a в късния латински - angaria, означава приблизително „принудителна работа, изнудване, извънредна задача“ [61]. Както и гръцкия, така и в латинския терминът е иранизъм„ свързан със службата на т. нар. „aggaroi“ - пратеници на древна Персия или лица, заети с пренасянето на имперската поща [62]. През средновековието т. нар. ἀγγαρεία, разбирана от Хезихий най-общо като δουλεία, не само запазва почти непроменено древноперсийското понятие и съответствалия му принудителен характер [63], но и значително се разширява оригиналното му значение. Присъствието на термина ἀγγαρεία и на самата институция в живота на средновековните българи [64], както и в по-късните векове на османското господство, присъствието на термина в средновековна сръбски документи [65] може да се обясни като византийско влияние - византийците може да са препредали институцията и самото ѝ име, заимствани от персите, на Европейския запад и на балканските народи. Тъй като познаваме многобройните връзки между славяните и персийската цивилизация още от праславянска епоха, няма да е безпочвено предположението, че става дума за пряка иранска заемка, без посредничеството на древните гьрци и римляни, на византийците или на османските турци.

Има една област от историческия живот, в който могат да се посочат следи от много силно влияние на иранската цивилизация върху славяните още през праисторическо време. Така, а славянската езическа религия има много елементи, които могат да се обяснят само във връзка с религиозните представи на иранците и със съответстващата им терминология с религиозен характер. Не трябва да крием обаче огромните трудности, свързани с подобно сравнително изследване. Самата представа за славянското езичество като „...религия, състояща се от структурно разнородни, противоречащи си и по-малко или повече взаимно чужди един на друг компоненти...“ [66] красноречиво свидетелства колко сложен е проблемът по установяването на безспорно общи елементи между праславянското или древнославянското езичество, за да ги свържем с епохата, справедливо определена като „епоха на славяно-иранската симбиоза [67]. Някой безспорен елемент може да :е посочи с по-голяма или по-малка точност. Такъв на първо място е терминът, означаващ бог на старославянски, а оттам и във всички съвременни

205

славянски езици - бог (на старобългарски и на съвременен български език, на руски и на сърбохърватски), біх на украински, bůh на чешки [68]. Противно на съмненията, изказани от един блестящ специалист [69], терминът се свързва с иранското „baga“ [70]. Ще бъде интересно да припомним, че следи от семантичното изменение на термина „бог“, като богатство, божество, господ бог - могат да се открият в българската реч чак до втората половина на XI в. според важното сведение на Кекавмен [71]. Има изследователи, според които това семантично изменение е настъпило под иранско културно влияние [72]. Други елементи от славянската езическа религия - по бедна и по-слабо развита в срав нение с религиите на народите от индогермански произход, сред които гърци, латини и германи - се дължат на иранско влияние или поне намират аналози в иранската митология. Трудно може да твърдим дали когато славяните използвали термините „бѣс“ или „див“, за да изразят класическия гръцки термин δαιμόνιον, те следвали онова, което било общо индоевропейско наследство, или се пригаждали към религиозното влияние на иранците [73]. Различни древни и съвременни свидетелства, сред които и някои отживелици от фолклорен характер, доказват безспорно съществуването на култ към огъня сред славяните [74]. Някои средновековни арабски автори, като описвали славяните, наричали ги „обожаващи огъня“ [75], като така ги сравнявали с огнепоклонничеството на персите. Да припомним, че представи, свързани с пречистващата сила на огъня, са засвидетелствани и днес сред източните славяни (руси) в същата степен, а може би и повече отколкото сред балканските славяни [76]. По същото време славяните почитали като върховно божество Слънцето и изповядвали, най-общо, слънчев култ, следи от който намираме и в ново време [77]. Трудно е обаче да се твърди с абсолютна сигурност, че този култ бил въведен под иранско влияние, както пише един учен [78], или пък че става дума за много по-древен култ, вероятно от индоевропейско време, развил се по-късно предимно под иранско влияние. Такъв култ към небето не се е различавал съществено от култа към небето, почитано например от тюркските народи под името „тенгри“ (tängri) [79]. Без съмнение точно тази близост на езическите религии на славяни и прабългари от тюркски произход послужила за основа на взаимната им асимилация, настъпила след 681 г., когато те заживели съвместно на територията на прабългарската държава.

Освен тези особености на езичеството на славяните, сближаващи го с иранската религия, в езическия славянски пантеон могат да се посочат някои божества, носещи имена с ясно изразен ирански произход. Естествено констатацията, почиваща единствено на езиков материал, не решава

206

сама по себе си проблема дали в конкретния случай става дума за специфично ирански култ, проникнал сред славяните, което ще рече присъствието на „първоначално ирански, а впоследствие богове, приети от славяните“ [80], или става дума за изконно славянски богове, идентифицирани с ирански божества и представяни, по-добре или по-зле, с техни имена. Влиянието на иранската цивилизация не пощадява дори божества с безспорен праславянски произход, но в сравнително късен период прибавя към техния култ някои нови черти. При всички изброени случаи остава да се реши тежкият проблем за времето, в което се осъществяват тези влияния, г. е. дали са станали в праисторически времена или в по-ново време. Критерият при сравнителния анализ, приложен върху езиковия материал, може да се използва и в нашия случай, но още по-внимателно, тъй като винаги възниква въпросът дали става дума за общославянски култ, т. е. отнасящ се по всяка вероятност до дълбока древност, или пък до местен култ, възникнал след преселението на различните славянски групи, т. е. сравнително по-нов [81]. Ако може да съществуват съмнения относно положителния или отрицателния ефект от иранските влияния в някои области [82], то изглежда безспорно, че в религиозния живот тези влияния имали ясно изразен положителен характер, като допринесли за развитието на славянското езичество като система от по-развити и усъвършенствани представи. Дълбочината и ефектът от иранските влияния върху славяните особено ясно се открояват, когато вземем под внимание следите от контакти, които те имали с други народи, например с готите [83]. Излишно е да повтаряме, че изследването на древнославянското езичество предполага изключителна предпазливост, за да се избегнат прекалено лесните обобщения, а от друга страна - да не се стига до неоправдано отричане, както в някои съвременни изследвания [84].

Когато пише за началото на управлението на киевския княз Владимир (978-1015), древноруският хронист ни оставя някои изключително ценни сведения за руските езически вярвания. Според това свидетелство [85] княз Владимир поставил на хълма близо до двореца си различни идоли:

„дървения идол на Перун, със сребърна глава и златни мустаци, после Хурс, Дажбог, и Стрибог, и Симар’гл, и Мокош“.

Достатъчно е да анализираме този откъс от древноруската хроника, за да установим някои основни елементи на иранското влияние в сферата на религията. Разполагаме със сравнително многобройни сведения от различно естество, които ни позволяват да разглеждаме Перун като общославянско езическо божество, върховен бог в дохристиянския славянски пантеон, идентичен със Зевс, с Юпитер Фулгур (Светкавицата) или с германския Тор, персонификация на „Небето

207

по време на буря, със светкавиците и гръмотевиците“, „господар на светкавицата“ [86]. Той бил почитан като персонификация на „естествена сила“ и има слънчев произход, като образува самото ядро на примитивните представи на праславянското езичество и на вярванията на славяните до покръстването им. Дори този бог бива засегнат от иранското религиозно влияние, като впоследствие получава някои характерни ирански черти [87]. Не е трудно да открием, че зад името Хурс се крие славянизирана форма на персийското xuršid (слънце) и да стигнем до заключението, че зад това наименование се крие „олицетворение на слънцето“, почитано от иранци и от славяни [88]. Ако съдим по името на третия по ред бог, споменат в древноруската хроника, той трябва да има изконно славянски характер, а името му Дажбог може да се преведе като „Spender des Reichtums“ или „Gott der Spender“ [89]. По името на четвъртото изредено божество - Стрибог, можем с голяма вероятност да заключим, че става дума за иранското „стрибага“, което ще рече „Verteiler bzw. Spender des Reichtums“, „the distributer of wealth“ [90]. А това по същество представлява пълен или почти пълен аналог на току-що цитираното славянско име.

Под името „Симаргл“ може би не се крие истинско божество, а по-скоро онова същество от иранската митология, познато под името „симарг“ или „сенмуру“, представляващо крилато куче или грифон [91]. Докато при иранците то се смятало за подчинено на властта на богинята Анахит [92], има изследователи, виждащи в него, в славянското народно творчество и във фолклора образа на т. нар. Жар-птица (т. е. огнена птица) [93]. Последното езическо божество, споменато в древноруската хроника под името Мокош, е интерпретирано от учените като персонификация на „влажната майка земя“ (мать сырая земля) и може да се сравни с Ардви Анахита при сарматите [94]. Може би самото цитиране на тези имена не означава непременно наличието на култ към божествата от ирански произход в руското общество от X в., но фактът, че те са изброени, сам по себе си е знаменателен.

В славянската езическа митология съществува и божество, носещо името Сварог, известно и с умалителното Сварожич, почитано в еднаква степен от всички славяни [95]. Идентифицирането на този бог се улеснява от факта, че в славянски средновековен текст, по-специално в руско копие на хрониката на Йоан Малала, преведена в България през първата половина на X в., по времето на цар Симеон (893-927) и преписана в Русия през XII в., името на Сварог се въвежда в превода, за да се обясни гръцкото езическо „Хефест“ [96]. И в този случай имаме работа с божество, носещо име от ирански произход - xvar = жар, топлина [97]. Наистина

208

не можем да смятаме за напълно изяснени всички подробности от идентификацията на имената на тези божества и на техния култ, но във всички случаи остава фактът, че това са ирански заемки в областта на религиозния живот. Смята се, че името Сварог се запазило в езика на чехи и на словаци под формата rarog, rarach (дявол) [99].

Следователно няма защо да се учудваме защо и в доста късно време, редом с подобни термини от религиозен характер, проникнали от иранския в езика на праславяните, можем да открием и серия от термини, свързани с религиозната дейност или култовите предмети [100]. Доколкото може да се говори за славяно-ирански аналози в дуалистичните представи, трябва да отбележим, че иранското влияние прониква не в праисторическо време или в древността, а сравнително по-късно.

Като се основаваме на езикови данни, на сведения от историческите извори, на някои фолклорни отживелици и най-сетне на разсъждения от общ характер, можем да смятаме, че вероятно тези елементи с ирански произход проникнали сред славяните по времето на тяхната праистория и древност.

Славяните запазили тесните си връзки с Персия и в „историческо време“, през първите векове от новата ера, което ще рече по време на управлението на династията на Сасанидите, през което доислямска Персия преживяла своя последен период на невероятен разцвет в политиката и културата [101]. Било по времето на великите владетели от династията на Сасанидите, какъвто бил цар Шапур I (241-272), нанесъл през 260 г. близо до Едеса катастрофален разгром на римския император Валериан (253-260). Императорът, починал шест години по-късно в персийски плен, щедро покровителствал проповедническата дейност на основателя на манихейството - Мани (215-275). Такава била епохата на цар Кавадх (488-531), през чието управление се развило социалното и религиозно движение, оглавявано от Маздак [102], епохата на Хосрой I Ануширван (=„с безсмъртната душа“) (531-579), на цар Хосрой II Парвиз (590-628) и на неговите наследници, последните владетели на Сасанидска Персия до Иездегерд III, при когото през 632 г. тя за първи път била завладяна от арабите. Познати са в подробности продължителните, почти безконечни войни между империята на Сасанидите и Рим, а по-късно и с Източната Римска империя. Така за период по-дълъг от четири века Иранската империя била единствената голяма държава на границите на европейския свят - противник и страшен враг на Римската империя, а по-късно и на Константинопол. Историята на вековното противоборство с Персия на Сасанидите за нас представлява особен интерес. Тя хронологически съвпада с появата на славяните по границите на Римската

209

империя и на проникването им в нейна територия. Не става дума само за някаква поява в периферията на обществения живот на европейския свят и на Персия. Славяните взели активно участие в редица исторически събития. Впоследствие те установили нови връзки със самата Персия, а не само с т. нар. „външен иранизъм“ и неговата култура и следователно претърпели нова вълна от ирански влияния. Връзките между Римската империя и Византия, от една страна, и Персия на Сасанидите, от друга, са били предмет на множество изследвания, затова можем да ги смятаме за добре познати. Като концентрират вниманието си изключително върху действията на двете велики сили, учените почти никога не оценяват тези събития в тяхната връзка със съдбините на славяните и по специално с отражението им върху славянската история. Струва си да отбележим, че събитията от вековната борба между Персия и империите на Рим и Константинопол изиграли решителна роля в историята на славяните, затова ще бъде изключително интересно и важно да ги очертаем, макар и в общи линии.

Историческите извори съдържат множество сведения за връзките, които се установили между славяните и Персия на Сасанидите, по-специално през VI-VII в., когато отношенията между Източната Римска империя и Персия често изпитвали остра криза. Трябва да припомним, че около средата на първото хилядолетие от н. е. част от многобройните славянски племена, т. нар. славини или анти, населявали области отвъд Дунава, от които предприемали в началото на VI в. набези на територията на Балканския полуостров, по онова време намираща се под властта на Източната Римска империя. Започнали в началото на VI в. тези славянски набези приключили около средата на следващото столетие, когато славяните успели трайно да се установят на територията на Балканския полуостров. В течение на този дълъг период славяните имали, макар и по различни пътища, нови контакти с Персия и нейната цивилизация. Племето на антите, споменавано често във връзка със славянските набези на Балканите през VI в. и смятано от всички за предтеча на източните славяни (руси), заслужава по-особено внимание. Тъй като сведенията за тяхната древна история са доста оскъдни и от друга страна - неясни, съществува хипотезата за принадлежността им не към славянското семейство, а към голямото иранско семейство, като се отбелязвал техният кавказки произход, близък до този на аланите [103]. Хипотезата е подета от някои съвременни учени и въпреки че не се стига до задоволително решение на въпроса за етническата принадлежност на антите, все пак не може да се смята за напълно преодоляна.

210

Започнали през втората половина от царуването на Анастасий I и подновени от времето на Юстин I (518-527), славянските нашествия зачестяват особено по време на управлението на Юстиниан I (527-565), засилват се и увеличават териториалния си обхват, като продължават до неговата смърт [104]. Ако през по-ранните периоди отношенията между империята и Персия представлявали проблем от жизнена важност от политическа и военна гледна точка, то сега, по времето на Юстиниан I и на Хосрой I, те достигнали критична точка на развитие [105]. За да може да продължи войната срещу вандалите в Северна Африка и срещу остготите в Италия, византийският император сключил през 532 г. „вечен мир“ с царя на Персия, като се задължил да плаща голям годишен трибут [106]. Мирът продължава само няколко години, а през 540 г. персийската войска нахлула в Сирия, завладяла и разрушила град Антиохия, докато на север били опустошени Армения и Грузия, както и някои територии по Източното Черноморие, които били под византийска власт, но сега преминали в ръцете на персите. Според достоверни исторически сведения именно едно пратеничество на остготите при „великия персийски цар“ го убедило да наруши мира и да предприеме враждебни действия срещу Византия. Като увеличил годишния трибут, плащан на персите, Юстиниан I успял и този път да възстанови мирните отношения с Персия, но враждебните действия не били прекратени и едва през 562 г. между двете империи бил сключен мир за период от 50 години. Сериозно заета с войните в Западна Европа, Източната Римска империя видимо губи позиции в Азия и отстъпва пред нарастващата мощ на империята на Сасанидите. Точно тогава, по време на персийско-византийските войни, славяните успели да проникнат било като федерати на Константинопол, било като завоеватели на територията на Балканите и трайно да се установят по тези земи. Въпреки войната между земите на Балканския полуостров и Персия се установявали понякога съвсем неочаквани контакти. В този смисъл можем да приведем интересния епизод, описан от Прокопий Кесарийски [107]. Според този голям писател от Юстинианово време владетелят на остготите в Италия княз Витих решил да сключи съюз с персийския цар Хосрой I Ануширван, за да организира по-ефективно борбата им срещу общия враг — Византийската империя. С тази цел той изпратил в двора на персийския цар пратеничество, за да го помоли да предприеме настъпление срещу Византия. Пратеничеството, съставено от двама свещеници от Лигурия, единият от които се представял за епископ, а другият - за негов служител, тайно прекосило

211

цяла Тракия. Там то срещнало лице, владеещо сирийски, което щяло да им бъде преводач. Като се криели ловко от иначе бдителните византийци, те стигнали в персийските земи. Епизодът, заслужаващ внимание от различни гледни точки, безспорно доказва, че между балканските територии и Персия съществували контакти дори в периоди на конфликт и открита война между двете империи. Но и самите войни разкриват други възможности за поддържане на контакти между населението на Тракия, славяните и Персия. Известно е, че византийската войска, изпратена срещу персите, се състояла отчасти от войници, родени в Тракия, от други с тракийски произход или направо от славяни, включени в редовете ѝ като наемници или като федерати. Така във византийската войска, участвала във войната с Персия през 505 г., имало известен брой от т. нар. Goti Minores [108], т. е. онези готи, които се настанили през V в. на територията на съвременна Северна България, а после отказали да последват вожда си Теодорих в похода му на запад и към италийските земи. Към 526-527 г. начело на византийската войска стоял някой си Либеларий „от Тракия“, вероятно романизиран „Thrax“, свален от командването заради военен неуспех. На негово място бил назначен прочутият Велизарий, който довел със себе си като секретар историка Прокопий Кесарийски [109]. По онова време под командването на Велизарий се намирали и двамата братя Куцис и Вузис, също родом от Тракия. Първият загинал в битката при важната крепост Низибис [110]. Познаваме и друг войник, родом от Тракия. Той е споменат като Флоренций Тракс [111], за когото също можем да допуснем, че бил с тракийски произход, но романизиран вследствие на дългата военна служба и получил по тази причина и латинско име. Във войната срещу Персия след 552 г. вземат участие някои воини анти - Дабрагезас и Узигард, после синът на Дабрагезас, който вече носи латинското име Леонций [112]. Дабрагезас имал титлата „таксиарх“, което ще рече командващ военен отряд и предполага, че под негово командване са стоели и други хора от неговия род. Узигард също заемал важна служба в редиците на византийската армия, воюваща с персите.

Към 506 г. император Анастасий I назначил за командващ източната войска, воюваща с персите, някой си Келер (лат. Целер?), от илирийски произход, който постигнал известен успех в борбата при областта Низибис [113]. По време на войната между византийци и перси от 541 г. някои византийски войници, родом от Тракия, били включени във войската, изпратена да се бие в Месопотамия и страдали ужасно от климата и от разни болести [114]. Войници от Тракия и от Илирик участвали и в

212

експедицията на Велизарий срещу персите от 549 г. [115] Военачалник на име Рекитанг, също родом от Тракия, може би от „малките готи“, бил изпратен при император Юстиниан в Лазика (древната Колхида, съвременния Лазистан), на източния бряг на Черно море заедно със силна армия [116]. Във византийската войска, заедно с Леонций, син на Дабрагезас, се споменава и славянина Сварунас и участието му във военните операции [117]. Понякога се говори за присъствието на войници от Тракия и от Илирик във византийската войска, изпратена срещу Персия, без да се пояснява нищо друго [118]. Войните между Византия и Персия от времето на Юстиниан I имали за славяните особено значение не толкова защото улеснили спорадичните контакти с Персия, колкото защото отклонили военната мощ на Византия от Балканския полуостров и по този начин открили път за славянските набези. Тъй като военните сили на империята били заети с войната срещу остготите на запад и с персите на изток, Юстиниан I оставил незащитен Дунавския лимес пред заплахата от славянско нашествие. Това дало възможност на славяните не само да проникнат във вътрешността на полуострова, но и трайно да се заселят на негова територия. Процесът на проникване на славяните на балканска територия се засилвал и разширявал непрекъснато през втората половина на VI в. и началото на следващото столетие, но винаги във връзка с борбата, която константинополската власт била принудена да води по други фронтове и особено срещу Персия [119]. През целия този период проблемът за политическите и военни отношения с Персийското царство представлявал една от основните грижи на Византия. Дълбоката вътрешна и външна криза, която империята преживявала в продължение на половин век - от смъртта на Юстиниан I до възшествието на Ираклий през 610 г. - се задълбочавала още повече от враждебните действия на двата съперника - Византия и Персия. Мирният договор, сключен през 562 г., давал известни преимущества на Константинопол. Освен клаузите, уреждащи търговията, Византия се ангажирала да плаща голям данък на Персия. Като компенсация последната се задължавала да проявява толерантност по отношение на християните на своя територия. Напускайки Лазика, персите отново връщали на византийците понтийския бряг. Същевременно те се отдалечавали от славяните, които можели да бъдат техни съюзници в евентуалната им борба срещу Византийската империя.

Обещаният за половин век мир бил нарушен сравнително скоро. Непосредственият наследник на Юстиниан I император Юстин II (565-578) повярвал, че е открил в лицето на тюрките, отскоро настанили се по границата на Персия при Каспийско море, могъщи съюзници

213

в борбата им с царството. Затова отказал да плати данъка, установен при неговия предшественик, и така мирът бил нарушен. Надеждите, възлагани на тюрко-византийския съюз, се оказали неоснователни. Избухналата през 572-574 г. война била неуспешна за византийците и завършила със загубата в полза на Персия на някои територии от стратегическо значение. Вече не самият император Юстин II, който междувременно тежко заболял, а съпругата му, императрица София, успяла да постигне през 574 г. подновяване на договора с Персия, но като едногодишно примирие срещу заплащането на годишен трибут в размер на 45 000 номизми [120]. През декември същата година византийско пратеничество отнесло в Персийския двор новината за въздигането на Тиберий в кесарево достойнство и за предполагаем наследник на император Юстин II, както и молба за подновяване на мира. Вместо това било съгласувано по предложение на персите ново примирие за период от пет години със задължение властите в Константинопол да плащат годишен данък от 30 000 номизми [121]. Персийското предложение не срещнало одобрението на Константинопол и така се стигнало до тригодишно примирие срещу същата дан, която трябвало да се плаща на Персия [122]. Същевременно между края на 575 г. и края на следващата година Константинопол подновил връзките с тюрките, опитвайки се да ги убеди да започнат война срещу персите като съюзници на Византия [123]. Очевидно константинополските управници възлагали малко надежди на съюза с тюрките, тъй като по същото време изпратили посолство при двора на персийския владетел за сключване на мир [124]. Последната година от управлението на Юстин II изтекла в безплодни преговори за сключването на по-изгоден мир [125]. Краткото управление на Тиберий II (578-582) било ознаменувано от почти унизителното предложение на новия византийски император до персийския цар за сключване на мир [126]. Смъртта на Хосрой и възкачването на трона на сина му Ормизд II (579-590) почти не променили, нито облекчили тежкото положение на империята, застрашена от нападенията на аварите над Балканския полуостров, от славянските нашествия, а от друга страна - подкопана от вътрешната нестабилност на централната власт. Сред различните свидетелства за славянските набези на територията на Балканите достатъчно е да цитираме това на Йоан от Ефес (506-585), епископ-монофизит на същия град. Когато говори

„за народа на славяните и за опустошенията, които причинили в Тракия през третата година от управлението на тихия император Тиберий (II)“,

епископ Йоан отбелязва (VI, 25) [127]:

„През третата година от смъртта на император Юстин (II) проклетият народ на сдавените (esqlavine) предприе поход. Те

214

устремно прекосиха цяла Гърция, областта около Солун, цяла Тракия, като завладяха много градове и крепости, опустошиха ги и ги подпалиха, взеха заложници и станаха господари на тази земя. Те се настаниха тук като господари и без страх, сякаш беше тяхна земя. Ето вече четири години и до този момент, тъй като императорът беше зает с войната с Персия и беше изпратил всичката си войска на изток (к.м. - И. Д.), точно по тази причина те се пръснаха, и се заселиха по тези земи, тъй като Бог допусна това. Те грабят и палят, и заробват населението, и така дори в околностите [на столицата] те изловиха всички императорски табуни от хиляди коне и друга богата плячка. Ето и днес те са тук, което ще рече през годината 895 (според летоброенето на Селевкидите, т. е. 583-584 от н. е.) живеят и спокойно се заселват на ромейска земя, тези хора, които преди не смееха да се покажат от девствените лесове или други места, укрепени с дървета, и не познаваха друго оръжие освен две-три къси копия.“

Като повтаря думите на ефеския епископ, Михаил Сирийски допълва [128]:

„те господстваха дълго време над земите на ромеите.“

Свидетелството на съвременник, какъвто е Йоан Ефески, отразява всеобщата мъка от славянската заплаха и същевременно красноречиво разкрива взаимната връзка, която се установява между двата фронта, на които византийците са принудени да воюват - срещу персите и за защита на балканските земи, застрашени от славянско нашествие. Истинско щастие за византийците е, че след смъртта на цар Хосрой персийската държава преживяла период на вътрешна криза, която забавила, а понякога парализирала действията на персийската войска срещу византийците. Ако се доверим на думите на сирийския автор [129], византийските власти се опитали да се възползват от безредиците, избухнали в Персия след смъртта на Хосрой I, и се помъчили да установят връзки с един узурпатор, който се представял за син на покойния владетел.

За историята на връзките между Персия и Византийската империя през управлението на новия византийски император Маврикий (582-602) сме добре осведомени благодарение на сведенията на византийски автор, съвременник на тези събития - видния историк Теофилакт Симоката [130]. Произведението му представлява история на управлението на този император, но в действителност в повествованието се открояват два основни за епохата момента - войната с Персия или по-общо проблемът за персийско-византийските отношения и войната на империята срещу славяни и авари за запазване на балканските територии. Новият византийски владетел лично е тясно свързан с действията срещу Персия и още преди да се възкачи на престола,

215

познава от собствен опит положението на тази граница. Маврикий, по думите на Теофилакт Симоката, бил изпратен от своя предшественик император Тиберий начело на войските в Армения да воюва срещу персите [131]. След това той нахлул на персийска територия, където се отличил с няколко победи [132]. Издигането му за византийски владетел, пак по думите на цитирания византийски автор, било признателност за заслугите му в борбата срещу персите [133]. Следователно възниква въпросът дали предпазливият император Тиберий с назначаването на Маврикий за стратег на войската, воюваща по границите на Персия, както и това, че му дава за жена и императрица дъщеря си Константина, не е хранил надеждата да намери някой, който да реши проблема за войната с Персия. Но трябва да изтече цяло десетилетие, за да се регулират поне временно персийско-византийските отношения.

През първите години от управлението си Маврикий положил огромни усилия в борбата срещу двамата неприятели, еднакво могъщи и страшни - на изток срещу Персия, на запад, т. е. Балканския полуостров, срещу съюза на славяните и аварите. Въпреки че ги разделяло огромно разстояние, двата фронта, арена на борбата, били взаимно свързани. Изпращането на голяма войска на изток означавало отслабването на защитата на Балканите. Често самите пълководци организирали борбата ту срещу перси, ту срещу славяни и авари. Принудена да воюва на два фронта, Византийската империя естествено не можела да постигне лесна и решителна победа и на двете места. Могъщ и страшен противник била персийската държава и усилията на Константинопол били насочени преди всичко към Изтока. Славяните и аварите обаче застрашавали балканските територии. Като прониквали по време на своите набези и до най-южните части на полуострова, те предизвиквали основателния страх сред жителите на столицата и околностите ѝ. Византийският историк подробно описва събитията, станали на изток, и показва какви колебливи резултати постигали византийците във войната. Няма съмнение, че тези колебания, тези приливи и отливи във военните действия както за перси, така и за самите византийци, станали причина за прогресивната деморализация и на двете войски. Събитията от почти двадесетгодишната война между империята и Персия са основният сюжет на първите пет книги от произведението на Теофилакт Симоката. Докато описва персийската война [134], византийският историк понякога вмъква някое сведение какво ставало и на Балканите, в борбата срещу славяни и авари [135].

216

Когато описва войната срещу Персия през зимата на 588-589 г., Теофилакт Симоката отделя няколко думи и на тежкото положение, в което се намирала империята [136]. От една страна, това била борбата срещу персите, а от друга - нашествията на гетите, т. е. славяните от Тракия. Освен това на запад и в Северна Африка това била борбата срещу лангобардите и т. нар. маврузии, т. е. местното население. Въпреки някои проблясъци на оптимизъм това очертава картината на острата криза, която империята преживява през този период. Някои победи над персите, за които разказва Теофилакт, са приписвани на Ираклий, бащата на бъдещия император [137]. Като се вземе под внимание, че авторът твори по времето на император Ираклий [138], може би през втората половина от неговото управление, можем да подозираме известна доза „косвено“ ласкателство към владетеля и следователно - разкрасяване на историческите събития. В действителност положението на Византия в борбата срещу Персия трябва да е било много по-тежко. Войната обаче представлявала част от наследството, което Маврикий получил от непосредствените си предшественици. А Маврикий, доблестен войник и хитър владетел, днес е смятан за един от най-добрите императори в историята на Византия. По негово време Теофилакт Симоката заемал някои важни длъжности във византийската държавна йерархия и затова бил в течение на събитията. Ето защо той не пести някои критични бележки за виновниците за тази война. Според него [139] император Юстин II нарушил „с лека ръка“ договора с Персия на седмата година от управлението си, което ще рече през 572-573. С това „мирното добруване било нарушено и унищожено“, а в отношенията между двете държави се промъкнала войната - „свърталище на злините, подслон - така да се каже - на всички нещастия, първоунищожителка на живота и човек няма да сбърка, ако я нарече смрад и гнилоч за човешките неща“. Като използвал тези определения за войната, византийският историк очевидно не се отдавал на общи разсъждения, нито упражнявал красноречието си. Той виждал трагичните резултати от дългата борба между Византия и Персия. Така той недвусмислено твърди, че когато поради „голямата непредпазливост“ на император Юстин II половинвековният мирен договор между перси и византийци бил нарушен, от този момент започнало „злочестото увеличаване на византийските беди“. Тъй като пише няколко десетилетия по-късно, византийският историк има възможност цялостно да обхване тези събития и да оцени техните последици. Тази толкова строга оценка за персийско-византийските войни от 572/3-591 г. е оправдана не само от териториалните

217

загуби и от резултатите за империята, не само заради отражението и върху вътрешнополитическия живот, но преди всичко поради положението на Балканите. Византия не можела да спечели евентуална война срещу Персия най-вече поради факта, че нейните управници никога нямали възможността, тъй като винаги били ангажирани и с балканските територии, да водят войната „unter Aufbeitung aller Kräfte“ [140]. Ако през пролетта на 591 г. се стигнало до сключването на благоприятен за Константинопол мирен договор [141], това станало не благодарение на някоя шумна победа, донесла решително предимство на византийците, колкото като резултат от отслабването на персийската държава вследствие на вътрешните борби, последвали смъртта на Хосрой I и по време на тираничното управление на Ормизд IV. Голямото въстание на Бахрам, обявено от някои наследници на славната династия на Арсакидите, свалянето от престола на Ормизд IV арестът и ослепяването му, които завинаги го лишили от надеждата да се върне на власт - всичко това довело Персия почти до ръба на пълното поражение. Когато на власт дошъл Хосрой II Парвиз (590-628) внук на Хосрой I, той трябвало да моли за помощ и закрила византийците. Едно дълго писмо, което новият персийски владетел изпратил до византийския император, е достигнало до нас, може би лично редактирано от самия Теофилакт Симоката [142]. То по същество отразява цялостно положението на нещата и при това доста красноречиво. Въпреки че персийското царство преживявало тежка криза, чийто изход бил непредвидим, персийският владетел демонстрира пред константинополския си колега едно от основните политически виждания на онова време. Става дума за двете империи - на византийци и на перси, - създадени „свише и изначално“ от бога, като две „зеници“, за да хвърлят светлина над целия свят, т. е. за да управляват ойкуменето. Когато в края на посланието Хосрой II се обявил за „син и молител“ пред византийския император, това означава, че персите били принудени да коленичат пред империята и да признаят нейната върховна власт. Според едно неособено достоверно сведение персийският цар дори молел да получи за жена дъщерята на византийския император, която не му дали по религиозни причини [143]. Мирният договор осигурявал на Византия някои наистина изключителни предимства. Като засилвала позициите си на изток, Източната Римска империя получавала някои територии, сред които част от Армения, която винаги била една от основните причини за разногласията между двете държави. Византийските управници оценили по достойнство развоя на събитията и предприели някои мерки,

218

за да се възползват от тях [144]. От този момент насетне, в продължение на няколко години, можем да смятаме, че положението на изток се стабилизира. Един опасен противник, причинил множество злини на империята в миналото, е укротен и принуден, поне временно, да отстъпи. Като уредил по такъв начин политическите си и военни отношения с Изтока, Константинопол можел да насочи изцяло вниманието си към други области, където били застрашени интересите му, т. е. като истинска световна империя за времето си.

Положението на запад, на територията на Северна Африка и особено в Италия, където през 568 г. нахлули лангобардите, будело безпокойство. По това време византийските власти нямали възможност да изпратят в тези земи войските си. Те били заети с балканския и източния фронт. Затова се правело всичко възможно, за да се избегне неминуемата загуба на тези части на европейския континент. Константинопол поддържал връзки с Римската курия, оглавявана по онова време от една видна личност - папа Григорий I Велики (590-604) [145], харчел пари, за да спечели съюзничеството на Хилдеберг II (570-595) [146] и да го накара да воюва с нашествениците.

Разположени в непосредствена близост със столицата на империята, застрашени от славяни и от авари, балканските територии естествено будели много по-силно безпокойство. Ако владенията на запад засягали само престижа на империята като световна сила, съдбата на Балканите засягала жизнените ѝ интереси. Въпреки всички договори със славяните и аварите от предишните години [147], те успели да проникнат дълбоко на юг и югоизток в балканските провинции. Стигнали дори в околностите на столицата, както се случило през 591 г., когато обсадили крепостта Чорлу, откъдето ги прогонило не византийското оръжие, а византийската хитрост [148]. Въпреки че нашествениците заели някои важни места по дунавската граница като Сирмиум, Виминациум и Сингидунум, въпреки че проникнали чак до големия Солун, разрушавайки всичко по пътя си, въпреки че дори си позволявали да се заселват трайно и окончателно тук и там на тази територия, императорското правителство до този момент заемало предимно защитна позиция. Намаляването на заплатите на войниците станало през 587 г. [149], а и някои други мерки не можем да отдадем просто на „скъперничеството на императора“, както твърдели някои негови врагове. Просто липсвали средства. Като последица от намаляване на заплатите избухнали известните бунтове на войската, изпратена срещу персите. Когато свършила персийската война, същите войници, които воювали с години, с изчерпани физически

219

и морални сили, понякога недисциплинирани, трябвало да бъдат прехвърлени на Балканския полуостров и отново да продължат да воюват, този път срещу славяни и авари. Както изглежда, византийските управници си давали сметка за възможностите на такава войска затова изпратили в подкрепление нови, пресни сили. Онези арменски земи, преминали под византийска власт по силата на клаузите на мирния договор с Персия, били от особено значение за империята Освен стратегическото им положение и икономическата им значимост за търговията, те се превърнали в зона за набиране на нови военни сили. Още през пролетта на 591 г. византийската власт заявила намерението си да използва военни части с арменски произход в Тракия, срещу авари и славяни [150]. През 602 г., вероятно през лятото, императорски декрет [151] задължавал Армения да предостави на централната власт значителния за времето брой от 30 000 конници или пък да събере и да изпрати 30 000 арменски семейства, които да бъдат разквартирувани в Тракия - било като войска срещу нашествениците, било като гранично население. Така едва след мира с Персия от 591 г. Византия предприела голямо настъпление на балканска територия, върху чийто развой не е необходимо подробно да се спираме [152]. Огромните усилия не довели до очакваните резултати. Това било неизбежна последица от изтощителната война срещу Персия, която донесла много загуби за войската, намалила боеспособността и дисциплината и, изчерпала финансите на империята. След като воювала на изток, войската решително отказвала да осъществи офанзива отвъд Дунава, въпреки че Константинопол виждал в това единствената ефикасна мярка за спиране на славянското и аварското нашествие. Трябвало да изминат само няколко години, за да стане ясно че мирния договор от 591 г. не отбелязвал края на вековната борба не решавал окончателно проблемите между двете държави, а бил само временно примирие. Когато описва преговорите от 590-591 г., Теофилакт Симоката се спира на някои действия на персийския цар и още тогава го обвинява в двуличие към Византия [153]. Не става дума за някаква ретроспективна интерпретация на историка, ще рече „след събитието“ [154], а за ясното съзнание, че борбата между вековните врагове далеч не е приключила.

До открити сблъсъци се стигнало, доколкото ни е известно, в самия край на света. Към тази година цар Хосрой II нахлул на византийска територия [155]. Самият факт, че през есента на 602 г. Константинопол в специално послание припомнял на цар Хосрой благодеянията които получил от Византия [156], бележи нова страница във влошаването

220

на отношенията между Персия и империята. Това станало в критичен момент от политическата и военна криза, избухнала на дунавския фронт, така че хипотезата за съвместни действия на перси, славяни и авари още по онова време [157] изглежда доста примамлива. Бунтът на византийската войска, сражаваща се срещу славяни и авари, походът на войниците срещу столицата Константинопол, свалянето на император Маврикий от престола и узурпирането на властта от центуриона Фока за около десет години (между 602 и 610) по същество означават почти пълно поражение в съпротивата срещу славяни и авари на дунавския фронт и на Балканите най-общо. Славяните, които започнали трайно да се настаняват на балканска територия още от средата на VI в. на все по-големи групи, сега вече не срещали сериозна преграда по своя път [158]. Настаняването на славяните на Балканския полуостров не ставало толкова поради съгласието на константинополските власти, колкото поради тяхната слабост и невъзможност да окажат съпротива на това население.

След като описва края на император Маврикий, византийският хронист Теофан Изповедник отбелязва [159], че от този момент насетне нямали край нещастията на Източната Римска империя. Персийският цар Хосрой нарушил мира, аварите опустошили Тракия, така че и двете византийски войски били унищожени. В подкрепа на това си сведение, хронистът, който твори през първата четвърт на IX в., цитира думите на Теофилакт Симоката [160], според когото, щом новият владетел Ираклий (610-641) дошъл на власт, той разпоредил да се извърши внимателно разследване на войската. Установило се, че от цялата войска, присъствала на убийството на император Маврикий, били останали само двама войници. Като допускаме известно преувеличение от страна на византийските автори, трябва да кажем, че тези няколко думи разкриват трагичната ситуация, в която изпаднала Византийската империя вследствие на войните с перси, славяни и авари в началото на VII в.

Едва били изтекли десет години от ужасния разгром, който персийската държава претърпяла, и войната избухнала отново и този път още от самото начало с големи преимущества за персите. И този път по-голямата заплаха идвала не от Балканския полуостров, където византийците трябвало да се бият срещу сравнително слабоорганизиран противник, а от Изтока, където им се противопоставял вековен и много силен враг. Узурпаторът Фока познавал положението на Балканите от личен опит, но, изглежда, подценявал опасността по тази граница на империята. Като преценил така положението, той

221

решил да установи някакъв модус вивенди с Персия. Следователно не толкова традициите в императорския двор, колкото желанието да се помири с източния враг подтикнали грубия войник Фока да изпрати писмо до персийския цар само месеци след като завзел властта. В него той му съобщавал за възшествието си на престола [161]. Отговорът на персийския владетел бил напълно отрицателен. Като претендирал да отмъсти за смъртта на Маврикий, Хосрой II не се подвоумил да се възползва от кризата, която империята преживявала. Той предприел широко настъпление на територията на Византия [162]. През 605 г. персийската войска завладяла, без да срещне сериозна съпротива, град Дара, който двете държави открай време си оспорвали [163]. Под властта на персите скоро преминала цяла Месопотамия, докато в Сирия, която била жестоко опустошена, нашествениците заробили голям брой от населението [164]. Освен това те опустошили Палестина и Финикия [165]. Друга персийска войска нанесла тежки поражения на византийците и се настанила в Армения и Кападокия. После завладяла Галатия и Пафлагония и стигнала в близост до византийската столица [166]. В сблъсъците между двете армии през 610 г. византийците винаги търпели поражения [167]. За да организира по-ефикасна съпротива срещу врага, узурпаторът Фока още през 603-604 г. увеличил годишната дан, плащана на аварите [168], като с това се надявал те да спазват договорения мир. Хранейки тази надежда, той прехвърлил войски от Балканския полуостров в Азия за борбата с персите. Така още веднъж се разкрива дълбоката вътрешна зависимост между войната на изток и тази, която се водела на Балканския полуостров.

Общото положение на Византийската империя в началото на VII в. представлява плачевна картина. „Откакто бившият центурион Фока завладял властта (23 ноември 602 г.), като се опирал на низшите чинове в императорската войска, Юстиниановата империя все повече се разпадала под ударите на източните народи (персите) и на западните (аварите)“ - пише един отличен познавач на времето на Ираклий [169]. — „Маврикий все още успявал да запази териториалните придобивки и държавната организация от епохата на Юстиниан. Фока ликвидирал световната империя.“ След период на относителен мир на изток, продължил около петнадесет години, между двата съперничащи си колоса избухнала нова война, която щяла да продължи цели 25 години. Тя отбелязвала не само най-тежката криза на двустранните им отношения, но и щяла да бъде последният конфликт между двете световни сили. Тъй като разполагала с човешки ресурси и бой на техника, с военен и дипломатически опит, византийската власт би

222

могла да преодолее и този път, както това вече нееднократно се случвало, всички препятствия, ако трябвало да се бие срещу своите противници поединично. Тъй като било необходимо да се води война на два фронта - срещу перси, авари и славяни, положението ѝ наистина било окаяно, независимо дали тези противници действали поотделно или като съгласували действията си. Тъй като са добре известни множество моменти от борбата между Византия и Персийската държава по време на царуването на Ираклий [170], трябва да се осветлят само някои подробности, разкриващи вътрешната връзка между действията на източния фронт и тези на балканска територия.

Редом с император Маврикий Ираклий без съмнение бил един от най-значимите византийски владетели през ранното средновековие, ако не и през цялата история на империята. Ако обаче неговите заслуги могат сериозно да се оспорват, що се отнася до резултатите от войните, които води, вината не е само у него. Когато идва на власт, Ираклий заварва едно тежко политическо и военно наследство [171]. Византийските владения в Западна Европа и отношенията с другите страни в тази част на европейския континент създавали, доколкото ни е известно, малко грижи във външната политика на константинополските управници. Мирният договор с лангобардския принц Агилулф от 611 г., друг мирен договор с вестготския принц Сизибут от 616 г. и най-накрая пратеничеството при франкския крал Дагоберт I през 634 г. - това са последователните ходове на тази политика, която, изглежда, признава откъсването на западноевропейските държави от империята [172]. Непосредствено след като взел в свои ръце императорската власт (5 октомври 610 г.), Ираклий проводил пратеници при Хосрой II. Предлагал му някои подаръци и му съобщавал за свалянето от власт и смъртната присъда над Фока, разпоредил навремето да убият император Маврикий, приятел на персийския владетел, като молел последния да спазва мира [173]. Както може да се очаква, отговорът на персийския владетел на това послание, не толкова наивно, колкото дипломатично, бил изцяло отрицателен. Две армии, предвождани от Шахбараз и от Шахин, продължавали да напредват във владенията на империята, прониквайки все по-навътре в Мала Азия. През 611 г. била завладяна Пафлагония, после - Галатия. Същевременно, след като разбили византийците при Антиохия, персите се отправили към важния град Дамаск. През 614 г. след кратка обсада паднал в ръцете на нашествениците свещеният град Йерусалим, а оттам била завладяна и цяла Палестина. От друга страна, персийски части се били промъкнали чак до Хризопол, в непосредствена близост

223

до столицата. През месец август на 615 г. Ираклий изпратил ново пратеничество при персийския цар, с още по-скромни мирни предложения [174]. Като говорили по-скоро от името на сената, отколкото на императора, пратениците се опитали да омиротворят отношенията с персийския цар след безплодните преговори с генерал Шахин, който проникнал на византийска територия чак до град Халкидон и който заявил, че нямал никаква власт да води подобни преговори. До каква степен на унижение били стигнали византийците, поне формално, можем да съдим от факта, че самият император бил склонен да признае за „баща“ персийския цар и да му отдаде почести като негов „син“. Това влизало в разрез с държавната идеология за „семейството на владетели и народи“.

Положението още повече се влошило, когато през следващите години аварите стигнали до столицата на империята и след несполучлив опит да въвлекат в клопка императора, опустошили околностите ѝ. Източните провинции на империята проявявали отколе живо недоволство от религиозната политика на константинополската власт - строго „православна“, тя не била склонна да толерира тяхната привързаност към несторианството и монофизитизма. Както при напредването на персите в Палестина, така и сега, когато тяхната армия проникнала в Египет и завладяла град Александрия (618-619 г.), населението посрещнало нашествениците като истински освободители. Отчаянието от загубата на тези обширни територии, осигуряващи хранителните продукти за столицата, обзело не само населението ѝ, но както изглежда, и самия император. Ако можем да се доверим на някои свидетелства от нашите исторически извори [175], Ираклий мислил, поне за определено време, да напусне столицата Константинопол и да се прехвърли в Либия, очевидно в град Картаген, където допреди няколко години живял баща му. Една морска буря, както и недоволството на населението и на патриарха възпрепятствали осъществяването на този план. Еднакво показателно за критичното положение е и фактът, че императорът, въпреки персийските победи и завладяването на голяма част от Мала Азия, решил да действа едва дванадесет години след като дошъл на власт [176].

Било необходимо преди всичко да се укрепи защитата на Балканския полуостров срещу нападенията на славяни и авари. Така, в началото на лятото на 617 г. Ираклий направил всичко възможно, за да сключи мир с аварския хаган и да осигури спокойствието в този регион. Въпреки очевидната нелоялност на хитрия варварин, който през 619 г. се опитал да посегне дори на самия владетел, преговорите

224

продължили до постигането на мир срещу изплащането на голяма сума златни монети и връщането на няколко заложници от благороден произход [177]. Заедно с това императорът предприел серия от мерки за оздравяване на армията и най-общо - на държавната организация [178]. Когато говори за мирния договор с аварите от 619 г., Теофан Изповедник изрично отбелязва, че императорът го приел, тъй като се готвел за война срещу Персия [179]. За размера на приготовленията за голямата борба можем да съдим от сведението на патриарх Никифор, който описва пристигането на вожда на „хунския народ“, т. е. владетеля на прабългарите, който дошъл във византийската столица през 619 г., придружен от първенците си и личния си телохранител. Тук бил покръстен, получил достойнството „патриций“, докато другите били отличени с „подаръци и императорски почести“ [180]. Сключването на мира с аварите позволило на Ираклий да смята положението на Балканите за стабилно до такава степен, че той прехвърлил армията, намираща се в „Европа“, т. е. на полуострова, в Мала Азия, което станало около 621 г. [181] В края на приготовленията за защита на държавата Ираклий изпратил пратеници при аварския хаган с молба да помага на империята в името на установеното взаимно приятелство. Той го определял и за „настойник“ на малолетния си син (от 641 г. - Константин III) [182]. Едва след като предприел тези стъпки, на 5 април 622 г. императорът напуснал столицата, за да оглави похода срещу Персия. Няколко месеца изминали в допълнителна подготовка. Едва през есента на същата година императорските войски нахлули в Армения, като принудили врага, който бил заплашен откъм гръб, да напусне земите на Мала Азия [183]. Едно посочване на поета Георги Писидийски [184] ни кара да мислим, че точно в този момент на Балканския полуостров настъпили застрашителни размествания на славяни и авари. Те принудили императора да се върне в столицата [185].

„Докато варварите, изпаднали в сериозно объркване, се отказваха вече от боя, ти, о, владетелю - така се обръща поетът към Ираклий, - потърси хиляди доводи, за да продължиш да се биеш редом със своята войска. Ти искаше да останеш, защото мислите ти бяха изцяло заети с [военните] дела. Но от момента, в който населението, живеещо на запад (καὺτα τὰ πρὸς ἑσπέραν γένη), поддържаше постоянно, какъвто му е обичаят, съмнително поведение, а столицата имаше нужда от твоето присъствие заради новите грижи и безпокойства, твоята войска те молеше настоятелно и със сълзи на очи ти да го сториш в необходимия момент. Тя [войската] се чувстваше съпричастна на страданието на [своята] столица и смяташе за тежко бедствие да се лиши от

225

твоето присъствие. Най-сетне успя да те убеди. Друг, повярвай, не е тъй лесно разположен за ново развлечение, както ти винаги си разположен да посрещаш новите трудности. Както истинският пастир прави, когато, виждайки стадото си обкръжено от хищни и стръвни зверове — изплашен, незнаещ към кого да се обърне да се бие, но пак се бори усърдно и тича насам-натам, за да успее да спаси стадото си от техните лапи, така и ти, когато виждаш обкръжено от всички страни от неверни зверове своето вярно човешко стадо, ти се боиш (не знаейки как да го защитиш) и също се мъчиш да го спасиш, и също тичаш насам и натам, като даваш всичко от себе си... Затова, след като си уредил разумно всяко дело и след като си поверил на своя генерал войската, и след като си въздал Богу надеждата за тях, ти пак се върна в своята столица...“

Стиховете на поета, очевидец и участник в тези събития, са показателни. Те свидетелстват за големите грижи, които войната на Балканския полуостров създава на император Ираклий дори когато той се намира далеко, в земите на персите. Трябва обаче да внесем едно уточнение в цитираните стихове от Георги Писидийски. Поетът говори за „население, живеещо на запад“, без точно да споменава аварите, затова ще бъде неточно, ако решим, че той намеква единствено за тях. Като се има предвид, че малко преди това Ираклий е успял да уреди чрез договор отношенията си с аварите, очевидно можем да мислим, че става дума по-скоро за славяните, които често, дори редом с аварите, действали независимо и за своя сметка [186]. Не може да се каже със сигурност дали става дума за нашествие или само за заплаха от страна на славяните, или на славяни и авари заедно. Безспорно е обаче, че става дума за придвижване на значими сили, след като императорът бил принуден да остави войската и да се завърне в столицата, което без съмнение позволило на неприятеля да си отдъхне за известно време. Когато отново се върнал при войниците си, византийският владетел - заедно с някои преговори с персийския цар [187] - подхванал още по-устремно борбата. През Кападокия византийската армия проникнала в Армения, без и този път да постигне решителни резултати. Както по-рано Ираклий, нападайки в гръб персите, отклонил войските им от византийска територия, така сега персите също организирали грандиозно настъпление на войските към самата столица на империята. Докато Ираклий се опитвал да накара хазарите да воюват срещу Персия [188], цар Хосрой II се възползвал от съюза на славяни и авари, за да предприеме грандиозна обсада на Константинопол по море и по суша. Събитията от тази обсада през лятото на 626 г. представляват най-

226

голямата заплаха, преживяна от града на Босфора в неговата хилядолетна история, истинска „смъртна заплаха“ [189]. Прониквайки дълбоко в персийските земи, византийският владетел почти напълно изоставил балканските територии и по такъв начин дал възможност на неприятелите си да организират широка коалиция. Трябва да се прочетат страниците, които съвременниците, преди всичко Георги Писидийски, посвещават на събитията от 626 г., за да схванем целия ужас, сковал населението на столицата Константинопол, пред заплахите, идещи от малоазийския бряг от страна на персите, а от тракийската равнина - от славяните и аварите. Хвалебствията, които поетът поднася на Ираклий, не могат ни най-малко да скрият този смъртен страх.

„Като огромна кипяща вълна вражеската стихия се разби върху нас, бълвайки варвари много, като песъчинки на плажа“

пише поетът. —

„Всъщност беше чумният полъх на цялата Тракия, разразил срещу нас бурята от сбраните купища облаци точно в [разгара на] лятото; и когато бесният устрем на вятъра доближи твоя кораб и навсякъде страшна заплаха надвисваше... И така, като работеше безсънни дни - а всяка нощ бе по-усърдна от деня, - ти успяваш да разрушиш сам големия и страшен буреносен облак; тъй като не бе единствена, ни проста борбата, а се яви объркана, срещу противници безброй, но слети помежду си. Наистина славянинът съгласен бе с хуна, скитът (= аваринът) съгласен с българина, а също и персиецът съгласен бе със скита, въпреки че ги разделяха езикът и собствените им земи. Макар далечни, отдалеко те се свързаха и всички заедно война подеха срещу нас, защото мислеха, че тяхното безверие за нас ще бъде като нашта права вяра - от една страна бясна и устремна кипеше Сцила, хранителка на скитите, от друга — мощно прогърмяваше Харибда на персийците, а по средата, не бездомен като в стари времена, стоеше знайният създател на измамите (демонът), но ти, избрала верния и безпогрешен път ... прие да го прекосиш.“ [190]

В действията по море, предприети срещу византийската столица, взели дейно участие и съюзниците славяни. Поетът, очевидец на тези събития, така описва историческите факти:

„Варваринът - пише той [191] беше натъпкал корабите с племена славянски и с онези, българските — беше накарал да дълбаят лодки, както се дълбаят чаши от дърво — прибави към битката по суша и тази по море.“

В „Ираклиада“ (II, 66-97) поетът се обръща към императора с думите [192]:

„Тъй като следователно, като баща на семейство, ти прочисти нашите тела и освободи болните ни вени отвътре със своето скромно пречистване, прогони опасната вътрешна треска, ето че отвън тракийските облаци

227

вдигнаха срещу нас бурята на войната и от една страна Харибда, хранителна на скитите [—аварите!], които уж изглеждаха във мир, ни носеше грижи с тяхното плячкосване, от друга страна славяните, стичайки се на пълчища като вълци, прибавяха към бурята по суша и тази по море, а вълните, заразени с тяхната кръв, почервеняваха зловещо; а в този миг пред нашите очи изникна страшното видение на Горгоната [= Персия], далече по-враждебна от тази на Персей, и целият свят бе покрусен. Ти трябваше да поемеш върховното командване на войната... Понякога искаше да отклониш атаката, хвърляйки Харибда [=аварите] срещу Горгоната [= Персия], чийто лик вкаменява всеки, който я погледне, принуден да се върнеш по следите си, възпираше прогонващата [ги] стрела; попречиха ти грабливите вълци [славяните], когато щеше да насочиш към нея [= Персия] своето нападение; но малко след това доказа силата си като ги нападна едновременно в трояка и опасна битка.“ [193]

Големият поет припомня съюза на перси, славяни и авари и в едно стихотворение, посветено на връщането на Светия кръст в Йерусалим. То е написано по-късно, когато голямата борба е завършила с победа за византийците.

„Кръстът над теб [= Голгота] - пише той [194] - се яви пред врага като нова арка, но по-могъщ и от арката - едното наложи на варварите ударите на злочестината в битките; другият, Кръстът, извивайки се [като лък] изпрати срещу тях [своите] животворни стрели - партите разрушават с огън персите, а скитът [= аваринът] убива славянина и на свой ред е убит, и окървавени от тази взаимна сеч, те много трудно могат съвместно да воюват. А ти, който държиш скиптъра и короната, мълчиш, като съдия между борците, след като си воювал срещу мнозина [неприятели], но сега си сложил край на всяка битка...“

Тези стихове отразяват една по-късна фаза от събитията от 626 г., когато между съюзниците избухнала междуособна борба, но въпреки това още веднъж потвърждават сведенията от другите произведения на поета.

Сведенията на Георги Писидийски за антивизантийския съюз, организиран от перси, славяни и авари, могат да бъдат попълнени от данни от друг исторически извор, съвременен на събитията. Като такъв на първо място можем да посочим проповедта, която Теодор Синкел държи на 7 август 627 г., което ще рече в чест на една година от обсадата на Константинопол от страна на перси, славяни и авари [195]. Авторът на проповедта също е съвременник и участник в тези събития. Сведенията, които черпим от него, разкриват различни моменти от борбата и не само потвърждават онова, което познаваме от други исторически извори,

228

но и разкриват непознати подробности, особено за нападателния характер на вражеския съюз. От някои изрази можем да стигнем до заключението, че обсадата на византийската столица била организирана от перси, славяни и авари, но военните операции били оглавени от аварския хаган. В своите заплахи пред византийските пратеници, сред които бил и авторът на проповедта, хаганът съобщавал на защитниците на Константинопол, че ако не оказват съпротива, щял „да заповяда“ на персийския генерал, известния Шахрбараз, както на персите изобщо, да не прилагат към тях никакъв акт на мъчение. На следващия ден византийските пратеници били свидетели на пристигането на техни колеги от страна на персийския генерал. Те носели дарове на аварския хаган. Ставало дума да се изпратят отвъд морето съюзниците славяни с техните лодки еднодръвки (моноксила), за да прекарат персийската войска от Кападокия на отсрещния морски бряг [196]. Преговорите с персийските пратеници се водели, както изглежда, в присъствието на константинополската делегация. С това аварският хаган, изглежда, искал да сплаши византийците и да ги направи по-отстъпчиви, но също, както отбелязва авторът, желаел да демонстрира „пълното единодушие“ (τὴν πρὸς Πέρας σύμφωνον ... ὁμόνοιαν), царящо между него и персите. През нощта, по думите на Теодор, славянските лодки наистина били отпратени, за да прекарат войската на съюзниците перси. Ако начинанието не довело до очаквания резултат, заслугата била изцяло на защитниците на столицата. Двете вражески войски, разположени на малоазийския и на европейския бряг, изглеждали според автора като „Гладни зверове, ръмжащи срещу града, вярвайки, че той ще представлява лесна плячка“. Описвайки ден по ден различните етапи на обсадата, Теодор Синкел нееднократно подчертава съвместните действия на съюзниците. Поражението, което славяните понесли в морската битка, довело до оттеглянето на аварите, което принудило персийския генерал да вдигне обсадата и да се оттегли на свой ред с войските си.

Пасхалната хроника, която се спира на същите събития [197], разкрива съвместните действия на славяни, авари и перси срещу византийската столица. Този извор потвърждава още веднъж приемането на византийските пратеници от страна на аварския хаган в присъствието на представители на персийския генерал. Очевидно не става само дума за живописна демонстрация на съществуващия съюз, а за изява на една застрашителна действителност. Хаганът се опитал да убеди византийските пратеници да изпълняват послушно неговите заповеди, като прибягнал до един фалшив аргумент. Той се позовал на очевидно невярното твърдение на персийските пратеници като

229

доказателство за това, че императорът нямало да може да проникне в Персия, нито византийската войска щяла да стигне в тези земи. Следователно войната срещу персийската държава и борбата срещу авари и славяни били взаимносвързани, що се отнася до решимостта на византийците да отстояват подстъпите към столицата. Победите или пораженията на източния фронт можели да укрепят бойния дух на константинополци или да разколебаят онези, които се борели срещу нашествениците на Балканския полуостров.

От изложеното в Пасхалната хроника също можем да стигнем до заключението, че именно хаганът организирал обсадата и че пак той прибягнал до помощта на персите, въпреки че разполагал с достатъчно многобройна войска. Всъщност обсадата на столицата, предприета от авари и славяни, представлявала сама по себе си значителна помощ за персийския цар, тъй като, макар и да не отклонявала войските на Ираклий, проникнали на персийска територия, поне намалявала тяхната боеспособност. Освен това обсадата задържала в Константинопол сили, които иначе можело да бъдат използвани по други бойни полета. Защитниците на столицата всячески се стремели да прекратят или поне да ограничат контактите между перси, славяни и авари - заловели ли някой пратеник, той бивал убит или тежко осакатяван. Когато узнали за подготвяното прехвърляне по море на персийски войници с помощта на славянските лодки, византийците направили всичко възможно, за да го предотвратят. Най-накрая трябва да отбележим и сведението на хрониста, според което в Константинопол се намирали известен брой войници от арменски произход, докарани от Армения като съюзници срещу персите. Тъй като се съмнявали в тяхната абсолютна лоялност, константинополските управници предпочели да ги използват не в борбата срещу Персия, а при защитата на столицата, срещу славяните. По-късно, когато нападателите били отблъснати и аварският хаган се опитал да поднови преговорите с Константинопол, било му отговорено, че в столицата се намирал един от братята на Ираклий не само за да защитава обсадения град, а за да води нападателни действия срещу славяни и авари. Ако допуснем, че това сведение е достоверно, то значи, че император Ираклий, предвид тежкото положение, в което изпаднала столицата, отделил все пак някои военни части от армията, разположена на вражеска територия, за да ги изпрати в защита на обсадения град.

Сведенията от основните исторически извори за събитията през 626 г. се потвърждават от друго, по-късно съчинение. Това е хомилията на патриарх Герман I (715-730), написана през 726-727 г. по случай стогодишнината

230

от обсадата [198]. Освен незначителни подробности в проповедта откриваме и някои особено важни сведения. Така, когато говори за обсадата по море, авторът споменава и плавателните съдове, издялани от ствола само на едно дърво (моноксила) (πλῆθος αὐτογλύφων νηῶν), като отбелязва, че в тях се намирали съюзниците славяни (συμμάχων Σκλάβων). Така той определя славяните като съюзници, а не като поданици на аварския хаган. Някои исторически извори с по-малка значимост или такива, писани в по-късен период, но почиващи на сведения на очевидци или на автентични извори [199], потвърждават, а понякога и обогатяват сведенията, които черпим от цитираните източници.

Започнала в края на месец юли, обсадата на византийската столица продължила до петък 8 август. Тя приключила с пълния разгром на многобройната, но примитивна славянска флотилия, с оттеглянето на аваро-славянската пехота и най-сетне — с пълното отстъпление на нападателите. Напразно персийската армия, лагеруваща в околностите на Халкидон, т. е. в близост до столицата, упорито се задържала по тези места чак до пролетта на 627 г., очевидно поради предварително поставената задача да отклонява византийските сили и да попречи на разполагането им на персийска територия.

Анализът на сведенията от историческите извори, за щастие достатъчно многобройни, позволява с голяма вероятност да се уточнят някои факти от изключителна важност. Преди всичко безспорно е, че инициативата за обсадата на Константинопол дошла не от персите, а от техните съюзници на Балканите и в отвъддунавските земи. Каквато и да била помощта за подобна обсада, предвидена във военните отбранителни планове на персите, за цар Хозрой II и неговите генерали, заети по същото време с отбраната на собствените им земи, тя едва ли е била нещо повече от ход за отклоняване на вниманието на противника. Като признаваме, че инициативата принадлежала на вожда на аварите, необходимо е да направим допълнително уточнение за славяните. Последните били не само съюзници на хагана, но като се вземе предвид тяхната многолюдност, играли решаваща роля във военните събития както по море, така и по суша. За огромната роля, изиграна от славяните в сраженията, говори и фактът, че след неуспеха на морската акция, проведена само и единствено от славяните, неизбежно последвало и поражението по суша на войски, съставени от авари, но без съмнение и от славяни. Често се забравя основният факт, че аварите били сравнително малоброен народ, а също и че тяхната държава била „многонационална“. Затова някои автори „ги откриват“ в историческите извори (в които невинаги са експлицитно назовани) дори и там,

231

където по-скоро може да става дума за славяните [200]. Поражението на славяните и на аварите по необходимост определило изхода от бойните действия на персите, както и пълния им разгром [201]. През време на цялата обсада император Ираклий наистина устоял на двата огъня на противника и не напуснал вражеската територия, за да се притече на помощ на обсадената столица. Въпреки това всяка негова по-мащабна операция била напълно парализирана. Той могъл отново да подеме офанзивата едва след края на шумната обсада, като се придвижил от далечната Лазика в очакване на развитието на събитията. Едва след това, през есента на 627 г., той предприел ново настъпление, донесло му победите, определени като „märchenhafte Erfolge“ [202], отбелязали втория етап от борбата. Войските му нахлули на юг, дълбоко в територията на вражеската държава, той спечелил голямата победа при Ниневия, а сетне разгромил персийската войска. По-нататъшният развой на събитията, благоприятен за византийците, се определя преди всичко от вътрешното разпадане на персийската държава - въстанието срещу Хозрой II, свалянето му от власт, възкачването на престола на сина му Ховрад-Широй и пълната капитулация на персите [203]. Процесът на бързо разложение на персийската държава [204] позволил на византийците да си възвърнат огромни територии, по-рано окупирани от персите: Сирия, Палестина, Египет и онази част от Месопотамия, която вече била под владичеството на империята. Това на практика бележело края на Персийското царство. Можели ли обаче константинополските управници да твърдят, че са напълно удовлетворени от победата и да смятат за решени най-тежките проблеми в политическата история от онова време?

Съвременните учени не са напълно единодушни по отношение на оценката от резултатите от византийско-персийската война в годините 622-628. Тя се колебае от възторжена възхвала до пълно отричане. Различното оценяване до голяма степен може да се обясни с факта, че едни учени наблягат на непосредствените резултати от историческите събития. Докато други отчитат (а така трябва винаги да се прави!) преди всичко по-далечните последици. Ще се ограничим само с някои типични примери, като припомним онова, което писа А. А. Васильев. Като цитира положителната оценка на Перниче [205], той добавя [206]:

„Персийската война на Ираклий представлява изключително важно събитие във византийската история. От двете основни сили на ранното средновековие, претендиращи за световно господство, т. е. Византийската империя и Персия, последната губи предишното си значение и се превръща в слаба държава, която в скоро време изчезна от политическата карта

232

вследствие на арабското нашествие. Победилата Византийска империя, напротив, нанася смъртоносен удар на вечния си съперник, възвръща си изгубените източни провинции, както и Светия кръст на християнството, като в същото време освобождава столицата от невероятната заплаха на аваро-славянските орди. Византийската империя изглежда, че достига върха на славата и могъществото.“

Най-общо, споменатият историк смята, че става дума „за щастлив изход на персийската война“. Само с няколко изречения той отбелязва негативните последици като това, че войната изчерпва военните и финансови ресурси на империята, а също и появата на нова заплаха, свързана с арабското нашествие. Когато говори за последиците от византийско-персийската война, отличният познавач на византийската история Г. Острогорски отбелязва:

„Die beiden Gegner, vor deren Macht Byzanz einst gezittert hatte, lagen am Boden. Denn wie die Schlacht bei Ninive die persische, so hatte die Schlacht bei Konstantinopel die avarische Macht bis in den Grund erschüttert“ [207].

Веднага след това той припомня по-далечните последици - поражението, претърпяно от аварите, установяването на славяните на Балканския полуостров, и прави някои изключително важни и верни наблюдения относно положението на изток:

„So glänzend aber die militärischen Siege des Herakleios auch immer waren, so liegr doch nicht in den aussenpolitischen Erfolgen die Grosse und Bedeutung seiner Zeit. Die Eroberungen im Osten sind nach wenigen Jahren an die Araber verlorengegangen“ [208].

Несравнимо по-строга е оценката на друг специалист в тази област, П. Льомерл, който настоятелно се бори за преоценка на историческата роля на император Ираклий. Заявявайки, че историческите извори са ни завещали „един двулик образ“ [209] на Ираклий, той настоява да се върнем към „не толкова натруфени и привлекателни образи“, като добавя:

„Когато не ни достигат средства да разберем цялостно (събитията), не трябва да се доверяваме на лесните обяснения — на първо място на мита за великия човек, искам да кажа за разбирането, че някои личности правят историята и я обясняват. В края на краищата Ираклий не успява да реши националната задача по реставрация на империята и по запазване на нейната териториална цялост, не успява в религиозното дело, не решава дори въпроса по наследяване на престола. Ще бъде наивно да предявяваме към него претенции, но се питаме дали наистина този човек е бил водеща фигура за своето време и не е ли била епохата, която се е наложила над него по силата на обстоятелствата...“ [210]

На какво почива тази неблагоприятна и необичайна оценка за делото на Ираклий? Без съмнение събитията, свързани с персийската война, трябва да се сведат до „верните им пропорции“ [211], и то в неедна насока. Както вече беше

233

отбелязано [212] не само от съвременниците на събитията, но и от учените, разгромът на персийската държава се смята за „главно дело“ на император Ираклий. От не по-малко значение са събитията на Балканския полуостров, но не толкова онези, отнасящи се до аварите, колкото тези, отнасящи се до славяните. Те проникват, установяват се на все по-големи групи и накрая трайно се заселват по тези земи [213]. Изцяло погълнат от войната с Персия, Ираклий, може да се каже, изцяло е оставил полуострова на произвола на съдбата. Всъщност

„пред големите събития Ираклий не реагира, а отношението му, доколкото историческите извори ни позволяват да го познаваме, е изцяло пасивно, с изключение на някои неособено сполучливи опити да подсигури гърба си от страната на аварите, докато траела персийската война“ [214].

Не става дума само за човешки и парични загуби, погълнати от войната срещу Персия, но най-вече за самия изход от войната. Както вече бе отбелязано, само за няколко години от последния период от царуването на Ираклий всички завоевания в Изтока едно след друго били загубени вследствие на неудържимото напредване на арабите. След като проникнали на територията на империята през 634 г., те успели само за няколко години да ѝ отнемат онези земи, които наскоро Ираклий бил отвоювал - Сирия, Палестина, Месопотамия, а после и Армения, и Египет [215]. Императорът, вече в напреднала възраст, нито участвал този път в борбата, нито успял да организира ефикасна съпротива. Съвременният историк справедливо отбелязва [216]:

„Vor seinen bracht sein Lebenswerk Jas heroische Ringen gegen Persien schien unnüzt gewesen sein: durch die Niederwerfung des Perserreiches hatte er nur den Arabern vorgearbeiten. Über die Gebiete die er nach unsäglich schwerem Kampf den Sassaniden abgewonnen hatte, breitete sich nun gleich einer elementaren Katastrophe die arabisce Flut aus. Im Heiligen Lande, das er dem Chrisentum gerettet zu haben glaubte, herrschten wieder Ungläubige...“

Подобна оценка е характерна не само за съвременния наблюдател, който от позицията на историческата перспектива може да обхване в широк план не само събитията, но и предходното, както и далечните им последици. Дори при някои съвременници на Ираклий наблюдаваме подобна оценка. Така най-големият историк на епохата, Теофилакт Симоката, когато говори за войната, избухнала между Хозрой II и Византийската империя след смъртта на император Маврикий, твърди, че именно тази война разрушила щастието както на византийците, така и на персите: αὔτη γὰρ λυτήριος γέγονε τῆς Ῥωμαίων τε καὶ Περσῶν εὐπραγίας [217]. С тези думи завършва неговото съчинение. Когато е съставял своята „История“ през втората половина на управлението на

234

Ираклий, може би през 638 г., той вече е бил свидетел на първите арабски завоевания на територии, които византийците току-що са отвоювали от персите. Независимо от хвалебствията, отчасти задължителни за автор, творил в обстановка на строга бдителност и терор, Теофилакт Симоката не спестява някоя остра забележка на император Ираклий за войната срещу Персия. Онова, което авторът не бил в състояние да изрази като собствено мнение, той вложил в думите на героите, въведени в повествованието. В това отношение е показателен един пасаж от речта на персийския пратеник на Хозрой II при император Маврикий в най-критичните моменти на византийско-персийските отношения. Като молел от името на своя владетел за помощта на византийците, персийският посланик според Теофилакт Симоката споменал за възможното унищожаване на персийската държава. Риторичният му въпрос е пълен със здрав смисъл - какво щели да спечелят византийците, ако се сломят персите и техните владения преминат в ръцете на друг народ? [218] Макар и излязло от персийска уста, това твърдение разкрива несъмнено личното мнение на византийския историк, а заедно с него и на други негови съвременници. За да се оневини до известна степен император Ираклий, се стига дори до становището, че той изявил желание да не добавя към империята никаква нова територия, а искал само да възстанови границите от времето на Маврикий. Дори му се вменява „мисълта да поддържа една Персийска империя, отслабена и полузависима, била желателна“ [219]. Когато пише за дългата война между Византия и Персия, друг съвременен историк отбелязва:

„der Grang zur Weltherrschaft, die Todeskrankheit des oströmischen und persischen Imperiums“ [220]: „die Auseinandersetzung zwischen ihnen - добавя той [221] - erreichte allmählich die Ausmasse eines Weltkrieges, der am Ende beiden Grossmächten den Untergang brachte“.

C това поражение и на двамата неприятели [222] са свързани серия от последици за обширни територии и много народи. Твърдението, че именно тук трябва да дирим „края на античния свят и началото на средните векове“ [223], се отнася преди всичко до политическата мощ на Византия като империя с претенции за световно влияние, наследник на Римската империя от античността. Когато после се говори за управлението на Ираклий като за „парадокс, при който ефимерните победи са последвани от окончателни поражения“ [224], се намеква, в първия случай, за византийските победи над персите, а във втория се има предвид основно поражението на аварите и на славяните под стените на Константинопол при обсадата от 626 г. [225] И наистина, онова, което е поражение за нападателите през лятото на 626 г., скоро

235

след оттеглянето им се превръща в победа за славяните. Неуспехът на обсадата на Константинопол означава явно разпадане на антивизантийския съюз на перси, славяни и авари. За бъдещето на Балканския полуостров още по-голямо значение имало разпадането на съюза на славяни и авари, в който първите имали числено превъзходство, а вторите, благодарение на военната си организация и на своя хаган, наложили за определен период своето управление.

Обсадата на Константинопол отбелязала кулминационната точка на аварската мощ. Поражението довело до главоломен упадък на тяхното владичество, особено сред славяните. Можем да предполагаме, че още в дните на обсадата между славяни и авари избухнали сериозни несъгласия, които още повече се задълбочили вследствие на претърпяното поражение. Всичко това позволило на славяните, които участвали във антивизантийската коалиция както като съюзници, така и като поданици на аварския хаган, да започнат постепенно да се освобождават от зависимостта на аварите. След като претърпели поражение при столицата, аварите били принудени не само да се оттеглят от югоизточната част на Балканите, но и от целия полуостров и да се съсредоточат в Панония, където се намирал центърът на аварската държава.

Преместването на военните сили на аварите в посока на византийската столица довело до чувствително отслабване на тяхната власт в областта на средното течение на Дунав, в Панония и в съседните земи. През 622-623 г. сред славяните, населяващи Панония и Моравия, избухнало въстание срещу аварското владичество [226]. Било точно по времето, когато император Ираклий предприел първия поход срещу персите. За да си осигури мир с аварите, той направил някои отстъпки на техния хаган, но в същото време се опитал да го принуди да бездейства, като провокирал или поне подпомогнал въстанието, избухнало зад гърба му, в земите на славяните в Панония и Моравия. Следователно въстанието на тези славянски народи отразявало византийската политика [227]. От друга страна, въстанието на славяните било подкрепено и от франкските владетели, тъй като тук интересите на двете големи сили на европейския континент съвпадали. Както за Византийската империя, така и за франкската държава аварите били неспокойни и опасни съседи и тяхното поражение щяло да бъде от взаимна полза. Така като организатор на въстанието се изявил един представител на населението с гало-римски или пък келтски произход. Това бил бъдещият първи княз Само (625-658). Като последица от въстанието била създадена първата славянска държава, чиято територия обхващала горе-долу земите на съвременна Чехия и Словакия. Това събитие обаче не се отразило чувствително върху

236

действията на аварите. Тъй като разполагали с многобройна войска, те не намалили видимо натиска, който упражнявали върху столицата на империята. Неуспехът на обсадата на Константинопол и загубите, претърпени от аварите във войната срещу Византия, позволили на княз Само за няколко десетилетия, чак до смъртта му през 658 г. да укрепи това славянско княжество [228]. Под върховната власт на аварите се намирал и известен брой прабългари, част от които взели участие в обсадата на Константинопол. Няколко години след поражението при престолния град на империята, през 631-632 г., тези прабългари организирали на свой ред голямо въстание срещу аварите, но били победени от неприятеля, принудени да напуснат Панония и да дирят гостоприемството на крал Дагоберт I (629-639) [229]. Събитията от 626 г. разклатили аварската власт не само в Панония и Моравия, но също и на изток, в северните райони на Черно море и при бреговете на Каспийско море. Така те тласнали прабългарските племена, живеещи по тези земи, да се разбунтуват по време на техния хан Кубрат, съюзник на Византия, а и на свой ред да създадат голяма държава [230].

Най-големите промени обаче настъпили на Балканския полуостров пак в резултат от войната между Византийската империя, Персия, славяните и аварите. Император Ираклий не успял „да запази връзката и равновесието на силите между европейската и азиатската част на империята“ [231]. Като дал преимущество на войната срещу Персия, той почти напълно изоставил не само защитата на дунавската граница, но и на голяма част от полуострова. Случаят с ужасяващата изненада на аварите в близост до византийската столица, когато самият император рискувал да попадне в ръцете им през 619 г., е показателен за състоянието на пълна изоставеност на тези области. Вярната констатация за „опасната слабост или по-точно за пълната липса на военно покритие на империята в Тракия“ [232] обяснява задоволително промените от етнографски характер, настъпили на полуострова. Проникването на славяните на балканска земя, започнало почти век по-рано, достига връхната си точка именно в годините на голямата криза във Византийската империя, т. е. през първите три десетилетия на VII в. Липсата на сведения в историческите извори от епохата за напредването на славяните и тяхното установяване по тези земи не трябва да се интерпретира като незаинтересованост на византийските историци към събитията в провинциалните центрове на империята [233], а по-скоро като доказателство за слабия отпор, който нашествениците срещали по пътя си.

От север, от отвъддунавските равнини се спускали към южните области на полуострова все по-многобройни славянски маси, за да се

237

установят трайно по тези земи. Византийската власт, чиито войски били заети на изток, във войната срещу Персия, не била в състояние да окаже никаква съпротива срещу нашествениците. Нямало битки, достойни за отбелязване, нямало такива „събития“ в широкия смисъл на думата, които можели да привлекат вниманието на съвременния историк. Мълчанието на историческите извори по въпроса за етническите, а следователно и политически промени, настъпили на Балканите, е само „литературно“ отражение на онова, което можем да констатираме във военен план, т. е. пълното отсъствие на ефикасна съпротива. Настаняването на славяните в източните и южните части на полуострова, ще рече в античните провинции Горна и Долна Мизия, а също и в провинция Тракия, които няколко десетилетия по-късно, през 681 г., щели полека-лека да бъдат включени в територията на прабългарската държава, станало за по-малко от век - между края на царуването на Юстиниан и смъртта на Ираклий. Някои дати чертаят хронологията на тези събития. Такива са например 578 г. и 581 г., по времето на император Тиберий II, които бележат пикови моменти в дългия процес на установяване на славяните на Балканския полуостров [234].

Във войната срещу византийската столица редом със славяните и аварите дейно участие взели и прабългарите, които били от тюркски произход [235]. Тези първи контакти, отбелязани недвусмислено в историческите извори, както и военният съюз срещу Византийската империя, ще дадат плод в недалечно бъдеще. Без съмнение тук се сложило началото на съжителството между двата етнически елемента - славяни и прабългари, които в последните десетилетия на VII в. щели да формират прабългарската държава [236].

Дълбоки етнически промени настъпили в западните и северозападните части на Балканския полуостров, където се настанили славянските племена на сърби и хървати. Основният исторически извор, описващ тези събития, е „За управлението на империята“ (глави XXIX-XXXVI) на Константин VII Багренородни (912-959). Въпреки някои очевидни противоречия като спорното смесване на славяни и авари в някои части на съчинението при него откриваме изключително важни подробности [237]. Когато анализираме тези сведения, както вече пространно е сторено в научната литература [238], не трябва никога да забравяме, че те са писани от император, който не би допуснал в съчинение, предназначено да възпитава неговия син и наследник Роман II (959-963), никакво сведение, петнящо честта на Византийската империя. Въпреки някои подробности, които са по-скоро легенди, сведенията на Константин VII са автентични в своята историческа същност. Както и в другите части на

238

Балканския полуостров, така и тук славяните несъмнено проникнали след средата на VI в. Споменаването на император Ираклий следва да се интерпретира като сигурно хронологическо посочване на настаняването на сърби и хървати по тези земи на полуострова. Точно това бил критичният момент в борбата между Византийската империя и Персия, когато славянските народи масово се заселвали на тази територия, за да останат тук за сетни времена. Твърдението на Константин VII, че сърби и хървати се установили в новата им балканска родина само със заповедта или с разрешението на император Ираклий, не може да се смята за достоверно. То разкрива желанието на императора да разкраси историческата действителност.

Поражението на антивизантийския съюз през 626 г. допринесло за нахлуването на сърби и хървати на Балканите. То дало тласък и на миграцията на множество племена, възпрепятствани до този момент от съществуващата силна варварска държава в Панонската равнина и на териториите, северно от Дунав. Ако подробности от славянското нашествие и точният хронологически порядък на събитията трудно могат да се посочат, то очевидни са дълбоките етнически промени, настъпили в този регион. Достатъчно е да се позовем на някой съвременник на събитията, какъвто е Исидор Севилски (около 560-636), който под шестнадесетата година от царуването на Ираклий, т. е. годината, в която перси, славяни и авари обсадили Константинопол, накратко отбелязва:

„Ираклий оттук начена шестнадесетата година на управлението си. Която за ромеите е начало на славянското настаняване в Гърция...“ [239].

В този абзац името Гърция очевидно не следва да се интерпретира в смисъл на древна Елада, а по-скоро като Балканския полуостров изобщо. Трайното усядане на славяните на територията на Балканския полуостров представлява една от най-важните последици от катастрофалната византийско-персийска война - както за Византийската империя, така и за Европейския югоизток. Така събитията от първите 20 години от царуването на Ираклий, по-специално 622-623 г. и 628 г., за персите означавали предсмъртна агония на тяхното могъщество и рухването на тяхната държава; на Византийската империя донесли една ефимерна победа, докато за славяните всичко свършило с освобождаването им от аварско господство, с трайното им настаняване на балканска територия, този път отнета от василевсите веднъж и завинаги. Точно по това време в западната и северозападната част на полуострова стъпил кракът на предните на сърби, хървати и словенци, а в източната и южната област се установили предните на българите.

239

Що се отнася до етнонима сърби и хървати, особено напоследък широко се дискутира проблемът за етническата им принадлежност. Изградена е теория, според която не само хърватите били с ирански произход (както и самият етноним), но дори и сърбите [240]. Без да навлизаме в подробности, анализирайки аргументите за и против подобни разбирания, необходимо е да отбележим голямото значение, а понякога дори прекадено голямо, което някои съвременни учени отдават на иранското участие в историческия живот на южните славяни. Дискусионните въпроси несъмнено заслужават сериозно проучване, преди да се стигне до задоволителен отговор.

Поражението, което византийците нанасят на империята на Сасанидите през 623-628 г., и непосредственото завладяване след това на земите им от страна на арабите не бележат края на персийското влияние сред славяните. Можем да предположим, че дори по време на византийско-персийските войни, когато славяните действали като съюзници на персите, те поддържали тесни връзки с тях и били обект на тяхното културно влияние. Разпространението на персийската култура далеч надхвърля хронологическите и териториалните граници на империята на Сасанидите, което доказва нейната виталност и - позволяваме си да го кажем - нейната универсалност. Няма да е лесно тук да изложим подробно елементите на иранското влияние върху източните славяни, т. е. русите, през вековете, последвали унищожението на персийската държава. Някои факти от историята на южните славяни обаче заслужават специално внимание.

Когато стигнали на Балканския полуостров, славяните носели със себе си следи от „двойственото“ влияние на персийската цивилизация. Пластът влияния, натрупан в праисторическо време, бил обогатен от нови елементи на великолепната култура на Сасанидите. Последният бил резултат от контактите и военния съюз по време на византийско-персийските войни. Но и в новата родина - Балканите, в живота на славяните навлезли някои специфични елементи на персийската култура. Като компонент от бъдещата българска народност се включило многобройно население от тракийски произход, което от векове живеело на Балканите и независимо от смутните времена, от войните и нашествията се запазило най-вече в непристъпните планински области. Това тракийско население също поддържало контакти с персите през определени периоди и несъмнено почувствало живителния полъх на древната иранска цивилизация.

Контактите, които антична Персия имала с Балканския полуостров, били с епизодичен характер, но оставили трайни следи сред

240

населението от онова време. Като примери можем да посочим 512 г. пр. Хр., когато цар Дарий воювал срещу скитите, или 492 г. пр. Хр., когато силна персийска войска под командването на генерал Мардоний била изпратена в Тракия, но претърпяла поражение от тракийските племена точно на тракийско-македонската граница, а най-сетне и проникването на персите на полуострова по време на войната на Ксеркс срещу гърците. През първите векове на новата ера на Балканите проникнал иранският култ към Митра, който получил широко разпространение през вековете [241]. Днес са познати стотици, дори хиляди паметници от различно естество, които свидетелстват за широкото разпространение на митраизма в много области на Балканския полуостров и в съседните му земи - Реция, Норикум, Панония, Далмация, Дакия, Горна и Долна Мизия, а после и в Тракия, Македония и Гърция.

Докато в Западна Европа култът към персийския бог бил смазан от победоносния му съперник - християнството - и не оставил дълбоки следи, не така било на Балканския полуостров. Тук в продължение на няколко столетия след края на IV в. продължавало да живее предимно езическо население, сред което култът към бога-Слънце намерил горещи последователи, продължаващи да го почитат в древните му светилища. Влиянието на митраизма може да се отдава отчасти на слънчевия култ, който славяните изповядвали през средновековието, а и до ново време. По такъв начин влиянието на митраизма подсилвало елементите на слънчевия култ, съществуващ сред славяните от праисторическо време, който от своя страна също се формирал под влиянието на иранската цивилизация.

Слънчевият култ и дуалистичните представи, въплътени в митраизма, стигнали до славяните и посредством манихейството, събрало в себе си до голяма степен наследството на бога Митра. Няма да е излишно, ако тук припомним заключенията за края на митраизма, формулирани от един от най-добрите му познавачи. „Полека-лека последните последователи в латиноезичните страни изоставяли една религия, засегната от морален, но и от политически упадък“ — пише Кюмон [242] — „по-упорито тя се задържала на изток, където била истинската ѝ родина. Прогонена от останалата част от империята, тя намерила убежище по родните земи, където постепенно престанала да се разпространява. Само представите, които митраизмът разпространявал повече от три века в империята, не изчезнали заедно с него. Някои от тях, дори най-специфичните като тези, отнасящи се до подземния свят, до ползата от тайнствата, до възкресението на плътта, се приемали дори от неговите противници. Разпространението им ускорило налагането им в световен мащаб. Някои

241

култови практики се запазили в християнската празнична обредност и в народните обичаи. Православието обаче не можело да се примири с основните догми на митраизма. затова те останали извън неговия обсег. Теорията за звездите, осъждана или толерирана, била пренесена от астролозите и в ново време. Не тази фалшива наука, а една могъща религия получила в наследство персийските мистерии с тяхната омраза към църквата, с основните възгледи и огромното влияние върху масите. Манихейството, независимо от това дали било плод на дълга еволюция или дело на една личност, било дълбоко и многостранно свързано с тези мистерии. По-сетнешната традиция, която ще запазят първооснователите му в Персия заедно с жреците на Митра, не изразявала някаква дълбока истина. И двата култа били възникнали на изток от смесването на старата вавилонска митология и персийския дуализъм, към които по-късно били добавени елинистични елементи. Сектата на Манес се разпространила в империята през IV в., когато митраизмът умирал, и била призвана да го наследи. Всички мистици, които нападките на Църквата разколебали, но не приобщили, били привлечени от новата вяра, която помирявала привържениците на Заратустра с тези на Христос. Широкото разпространение на вярата в Ахура Мазда, примесена с халдейство, подготвило почвата за приемане на тази ерес. Тя тръгнала по вече проправен път и именно в това се изразява тайната на внезапното ѝ разпространение. Така обновеният митраизъм устоял през вековете на преследванията и възкръснал отново, под нова форма през средновековието, за да разбуни древния римски (ромейски) свят.“ Възгледът за приемствеността между митраизма и манихейството, въпреки че два пъти е формулиран с пределна яснота [243], не среща заслужения му прием от страна на медиевистите,специалисти по ереси. Възприет от малцина учени [244], той остава без сериозно влияние върху изследванията на историята на ересите, разпространили се през средновековието сред населението на Балканския полуостров и по-специално сред южните славяни.

Победата на християнството след езическия уклон на император Юлиан Отстъпник (361-363), който се опитал да наложи култа към Митра като официална религия [245], всъщност означавала края на митраизма като религия - съперник на християнството, способна да претендира за място в държавата, но не и като култ, който да може да привлече останалата част от населението, все още свързана с езичеството, особено в области, труднодостъпни за мисионерска дейност. Не може с точност да се каже докога след победата на християнството като официална религия култът към Митра със своите многобройни светилища по Балканите е имал и своите последователи. Древното тракийско население, запазило

242

се до VI в., когато на Балканите се установили славяните, без съмнение предало на последните не само някои елементи на езичеството и античната цивилизация, но и остатъци от митраизма [246]. Наличието на слънчев култ при славяните през средновековието, а и в ново време, съставлява отчасти доказателство за влиянието на митраизма върху представите на славянското население на Балканския полуостров. Това влияние се осъществявало както пряко, така и косвено, чрез наследника на митраизма - манихейството. Още по-значими са аналогиите между дуализма в религията на Митра и дуализма на славяните, в който някои учени неоснователно се съмняват [247]. Макар и да се признава наличие на дуалистични i възгледи при славяните, персонифицирани между другото от езическитге божества на западните славяни Чернобог („черният бог“) и Белбог („белият бог"), в тях се опитват да открият отглас от християнството [248]. Очевидно става дума за дохристиянски възгледи, характерни за „една етноложка основа с дуалистична насоченост“ [249] от праисторическо време,:, получили по-нататъшно развитие в епохата на славяно-иранската симбиоза. Що се отнася до южните славяни, примитивният дуализъм, който донесли със себе си по времето на установяването им на Балканите, се подсилил както от култа към Митра, така и от неговия наследник, манихейството, и двата почерпани от далечния им първоизвор - иранските вярвания. Митраизмът, а още повече и манихейството, били запазили въпреки преследванията и етническите промени, настъпили на Балканския полуостров, немалка част от своята жизненост във вековете на ]ранното средновековие и оказали влияние на новите заселници - славяните. Именно на тази основа се зародили и развили добре познатите дуалистични системи на славяните - богомилството и патаренството [250]. Всичко това обаче се отнася до по-късни времена. Във всеки случай тук трябва да се търси връзката между дуалистичните системи, между проповедническа га дейност на Манес и ересите, разпространили се сред балканските славяни след средата на IX в. [251] Ако приемем, следвайки Кюмон, известна приемственост между култа към Митра и манихейството, то следва да търсим началото на тези две дуалистични системи в дълбока древност. Славянският дуализъм въплъщавал не само възгледите на богомили и патарени, но негови отгласи откриваме и днес, в живата народна традиция.

Появата през VII в. на нов етнически компонент сред славянското население, вече трайно настанило се на Балканския полуостров, а именно - на прабългарите, които били от тюркски произход [252], подсилила онова, което славяните съхранили от иранското наследство. Самите прабългари (създали през 681 г. заедно със славянското население на Мизия,

243

Тракия и Македония прабългарската държава) също не били чужди на иранското културно влияние. В продължение на дълъг период от време те, в своята прародина северно от Кавказ и граничещите с Персия области, също поддържали многостранни връзки с иранската цивилизация. Когато по-късно напуснали земите северно от Кавказ и западно от Каспийско море, те се насочили на запад, по северното крайбрежие на Черно море и за известно време живели в земи, носещи много следи от иранската цивилизация. В епохата на Сасанидите те поддържали изключително тесни връзки с Персия. В някои случаи прабългарите действали като съюзници на Персия срещу Византийската империя, както се случило по времето на Ираклий и при обсадата на Константинопол през 626 г. Било време, в което държавата на Сасанидите преживявала период на небивал културен и политически разцвет. Цар Хозрой I бил женен за принцеса от тюркски произход [253]. Както пише един много добър познавач на историята на Сасанидите [254], неговото време било „един от най-бляскавите периоди от епохата на Сасанидите“, когато Иран „преживявал величие, надминаващо онова от времето на великите Шапури, а развитието на литературата, духовната култура от онова време притежавали неповторимо очарование“. Подобни контакти упражнили силно влияние върху прабългарите. Ако иранската култура повлияла на великолепната, вековна византийска цивилизация, то още по-силно било нейното влияние върху тюркските народи, сред които били и прабългарите. Тук няма да навлизаме в сложния дискусионен проблем, за жалост все още слабо проучен, за двустранните влияния в културния живот на Иран и Византия, но се налага да припомним, че когато най-общо се говори за „източни влияния“ във Византия, трябва да разбираме преди всичко иранското влияние. Отражение на това влияние откриваме дори в церемониала на императорския двор, например в т. нар. „проскинесис“ [255]. Докато в някои случаи трябва да признаем прякото влияние на иранската цивилизация върху византийците, не липсват и свидетелства за косвени влияния, опосредствани от тюркските народи, каквато била модата в прическите във Византия през VI в., която много напомняла персийската мода. Наричали я „хунска“, тъй като била въведена чрез посредничеството на тюркските народи [256]. Тогава няма защо да се учудваме, ако прабългарите, които били от тюркски произход, с установяването си на Балканския полуостров и създаването на нова държава, чиито етнически компоненти били траките, славяните и прабългарите, привнесли много елементи от великолепната иранска култура и още преди да бъдат повлияни от Византия, продължили да живеят с това иранско наследство в продължение на векове. Това се отразило по специален

244

начин в изкуството, преди всичко в архитектурата, в изобразителните изкуства и в керамиката. Напоследък У. Шерато отстоява упорито тезата за „способността да се разпространява, която била винаги характерна черта за иранската култура“, като твърди, че тя

„приела грандиозни размери в епохата на Сасанидите, чието изкуство прехвърлило границите на Персийската империя и я надживяло с много векове. То се разпростряло на обширна територия от Далечния изток до Атлантика и изиграло основна роля във формирането на средновековното изкуство на Евразия“ [257].

Красноречиви доказателства за това твърдение откриваме и по българските земи. Трябва да признаем, че в специализираната литература пространно и с известна пристрастеност се дискутира въпросът за сасанидското влияние върху българското изкуство през първите векове от съществуването на българската държава, в широкия спектър, тръгващ от безусловното приемане на съществуването му до пълното му отричане [258]. Ще приведем мнението на един отличен специалист по въпросите на византийското изкуство, английския изследовател Д. Талбот Райс, който в тази връзка отбелязва [259]:

„Известното съкровище от Наг Сент Миклош в Източна Унгария ... разкрива наистина изискана сасанидска изработка. Ранните български дворци в Абоба Плиска наподобяват архитектурния план на сасанидските дворци от Сарвистанс и Фирузабад“ - продължава той. „Българската скална скулптура от Мадара (не от Мадаба) представлява истински паметник от епохата на сасанидите. Контактите между българите и сасанидите били изключително тесни и е възможно някои сасанидски елементи от декоративните изкуства да са стигнали в Константинопол през България. Това е особено вероятно що се отнася до керамиката, до керамичните плочки и бялата глина за облицовка на стени, намерени както в България, така и в Константинопол. Рисунките, които ги украсяват, в много случаи са със сасанидски произход, а самите плочки са от IX-X в. Ние нямаме точна представа как е изглеждала керамиката от епохата на Сасанидите...“

Авторът припомня основните паметници на изкуството или типове паметници, свързани с иранското изкуство на Сасанидите. Трябва да отбележим преди всичко, че съкровището от Наг Сент Миклош, за чийто етнически произход, датиране и превод на надписи [260] доста се спори, може да се припише с голяма вероятност на прабългарите, които се установили в равнините на Панония. То било повлияно от торевтиката от епохата на Сасанидите [261]. Въпреки еклектичния си и хетерогенен характер, наличието на елементи от византийски и християнски произход, съкровището от Наг Сент Миклош е красноречиво свидетелство за голямата жизненост на сасанидското изкуство, за неговото разпространение

245

далеч от пределите на родината, далеч от хронологическите и териториалните граници на Иран.

Широко дискутиран е и въпросът за наличието на сасанидски елементи в архитектурата на Плиска, първата българска столица [262]. Идеите на учените, поддържащи тезата за присъствието на многобройни елементи от сасанидското изкуство [263], са били обект на критики [264]. Тези възгледи не са унищожени в основата си, въпреки че към тях се прибавят редица корекции, добавки и уточнения, достойни за внимание. Следователно свидетелствата за влияние на сасанидското изкуство се оказват безспорни, особено ако се разглеждат в общия план на иранските влияния върху прабългарите. Мадарският конник влиза в числото на археологическите паметници, колкото познати, толкова и дискутирани [265]. И при този паметник оживено се спори относно етническата му принадлежност, датирането му и неговото значение, както и относно интерпретацията на надписа на гръцки език, силно повреден от времето [266]. В този паметник някои виждат произведение на римското изкуство, други - образ на прословутия тракийски конник, трети - произведение на прабългарското изкуство от VIII в. Сред всички хипотези, формулирани до ден днешен, най-вероятна е онази, според която релефът представял българския хан Тервел (701-719) и бил изработен в периода между 705 г. и 718/9 г. според иконографията на сасанидското изкуство [267]. Този паметник също е доказателство за това, че сасанидското изкуство било

„художествено-културно платно, покриващо пространствено-времева площ, по-обширна от тази, която историческите и политическите събития отделили на империята на Сасанидите“ [268].

Следи от иранското културно влияние можем да видим и в обичая на прабългарите езичници да издигат надписи, с които да отбележат събития, достойни за увековечаване [269]. Някои прабългарски надписи като този, който придружава релефа в Мадара [270], напомнят известния надпис „Res gestae divi Saporis“ на цар Шапур I (241/2-272) [271].

Влияния на иранското изкуство могат да се посочат и в областта на приложните изкуства. Тук на първо място може да се посочи керамиката. При разглеждане на богатия материал, открит в България [272], също могат да се открият следи от древен Иран.

„Друг вид изкуство от византийския ареал, за чието развитие Персия изиграла доминираща роля - твърди Талбот Райс [273], - била керамиката, но и тук невсякога е лесно да разграничим арабския от персийския принос. Една или две групи византийска керамика сочат повече близост с Персия, отколкото с арабите. Много важна е групата, обичайно наричана полихромна керамика. Екземпляри от такава са намерени в Преслав и Патлейна в България, в

246

Киев и в други византийски селища в Русия, а също и в самия Константинопол. Те датират от IX, X, XI в.“

Наличието на изображения на грифон [274] ни позволява и в тези случаи да посочим влиянието на изкуството от епохата на Сасанидите [275]. Като приключваме главата за влиянията в изкуството между Персия на Сасанидите и българите, без да сме изчерпали разглеждането на всички съществуващи паметници, трябва да кажем, че става дума несъмнено за преки влияния, а не за такива, дошли чрез посредничеството на Византия [276].

Една сфера от историческия живот, в която иранското влияние било упражнявано в продължение на векове, е ономастиката. При южните славяни, по-специално сред българите, дори в ранното средновековие откриваме имена с несъмнен ирански произход. Да припомним случая с един български княз от първата половина на VII в., който носел славизираното име Безмер, очевидно иранското Бозмир [277]. Основателят на българската държава е носил име, чиято етимология е чисто иранска. „Аспарух“ е засвидетелствано и от някои надписи на гръцки език, открити в Грузия през последната война [278]. Негов наследник, управлявал страната между 836 г. и 852 г., носил име, образувано от етническото определение за персите - Персиан, подобно на много лични имена в европейското средновековие като Франк, Германик, Роман, Итал и др. Българска принцеса от IX в. се наричала Персика, което не е нищо друго освен формата за женски род на името Персиан [279]. В продължение на няколко години - между 889 и 893 - страната била управлявана от княз Владимир, носещ още и персийското име Расате, като онзи персийски генерал, командващ частите, изпратени срещу Константинопол през 626 г. [280] Името Персиан се запазило и до по-късно, след покръстването и въвеждането на библейско-християнската именна система. Така, последният български цар от династията на Самуил, Йоан Владислав (1015—1018), носил и името Прусиан [281], засвидетелствано и като Пресиян [282], а това са късни, напълно славянизирани форми на името Персиан. Най-сетне някои учени смятат, че имената Борис [283], Кардам, Омуртаг, Мостич и т. н. [284], използвани през ранното българско средновековие, са с ирански произход. Трябва да подчертаем, че във всички посочени случаи става дума за имена, използвани от представителите на управляващата класа, която се намирала под силното иранско културно влияние и същевременно показват и една упорита привързаност към традицията в имената. Несъмнено имена от ирански произход били разпространени и сред простолюдието, но почти пълното мълчание на историческите извори по този

247

въпрос не ни позволяват да сторим нищо друго, освен да предложим тази приемлива хипотеза. Онова, което буди възхищение, е изключителната жизненост на някои от тези имена, които не само се запазили векове по-късно, но стигнали и в ново време, а се разпространили и сред други народи.

Не можем да изключим и наличието на някои следи, сочещи персийско влияние в държавната организация на средновековната българска държава и най-общо в обществения живот на източните и южните славяни, В тази област ще се ограничим с някоя скромна хипотеза. Така например системата от т. нар. вътрешни и външни боляри, особено последните, каквито имало в средновековна България [285], може да се уподоби на системата на марцбанове „Grenzherren, Markgrafen“, иначе казано, областните управители в антична Персия [286]. Интересно е да припомним опитите да се обясни разпространената сред славяните титла „жупан“ с титла от персийски произход [287], както и обяснението на средновековната славянска дума „смерд“ с персийски термин [288]. Най-после, отражение на персийската религия върху живота на южните славяни през средновековието може да се посочи, но без да сме сигурни по какъв път то е достигнало до тях и дали не става дума само за някаква етиологична аналогия [289]. В други случаи - като например аналогиите в социалните догми при култа към Ахура Мазда и българското богомилство от X в. [290] - предпочитаме да поставим въпроса на дискусия, като се въздържаме да дадем какъвто и да било приемлив отговор.

* * *

Бързият и затова непълен преглед може само да ни даде идея за обилието на материала и неговата значимост. Несъмнено многобройните факти, свързани с историята на отношенията между славянския свят и Персия, могат да се изяснят само ако се анализират комплексно и на широк исторически фон. Изследването на вековните връзки между славяните и доислямска Персия, политически и културни, допринася извънредно много за изясняването на някои неизвестни страни от историята на славянския свят, хвърля светлина върху трънливия проблем за отношенията на славяните и Византия и най-сетне - чудесно илюстрира световната мисия на древната иранска цивилизация.

Отпечатано за първи път в Актите на международната среща на тема „Персия и гръко-римският свят“, проведена в Рим през 1965 г.

248

БЕЛЕЖКИ

1. За общата постановка на въпроса със съответната библиография вж. I. Dujčev, Les Slaves et Byzance, in Etudes historiques à l'occasion du XIe Congrès international des sciences historiques, Stockholm, août 1960, Sofia 1960, pp. 31-77, Idem, Bisanzio ed il mondo slavo, in Settimane di studio del Centro italiano di studi sull'alto medioevo - XI. Centri e vie di irradiazione della civiltà nell'alto medioevo. Spoleto, 18-23 aprile 1963. Spoleto 1964, pp. 135-158 = Medioevo bizantino-slavo, 1, Roma 1965, pp. 3-22.

2. M. Rostovtzeff, Les origines de la Russie Kiévienne „Revue des études slaves“, 2 (1922), pp. 5-18, specialmente p. 7.

3. M. Rostovtzeff, Iranians and Greeks in South Russia, Oxford 1922, pp. 210 sgg.

4. Тук авторът, между другото твърди: Rostovtzeff, op. cit., p. 222. „The Russia of Kiev was at the same time the last link of an ancient historical chain and the first of a new one. Kievan Russia was the immediate successor of the series of commercial states which had replaced one another in the steppes of South Russia from time immemorial, and at the same time the mother of the subsequent Slavonic Russian States“ (p. 220).

5. Теорията, че славяните били автохтонно население, днес е напълно изоставена, докато другите две - т. нар. „дунавска“ която дири славянската прародина в областите, съседни на средното и долното течение на р. Дунав, и т. нар. „панонска“, според която прародината била Панония, днес срещат малцина поддръжници. Най-убедителната теза, почиваща на аргументи от исторически, топонимичен, етнографски и археологически характер, е тази, според която древната славянска прародина се намирала северно от Карпатите. Тук се срещат и някои незначителни нюанси. Освен хипотезата, поддържана от Л. Нидерле, за която се спомена по-горе, че е вероятна, могат да се споменати теориите, според които древната славянска прародина се намирала около Днепър и Припет, после - около Висла и Одер, и накрая - между Одер и Днепър. За подробности вж. L. Niederle, Slovanské starožitnosti. - I.1. Původ a počátky národa slovanského, Praha 1902, p. 3-33; un riassunto, alquanto modemizzato, è stato dato nel suo libro: Manuel de l'antiquité slave. I. Histoire, Paris 1923, pp. 13-26 = Rukověť slovanských starožitností, Praha 1953, pp. 25-35; H. Łowmiański, Początki polski. Z dziejów słowian w I tysiącleciu n.e., I, Warszawa 1964, pp. 71-98. Вж. също полезната книга на С. Verdiani, Botanica е linguistica per l'etnogenesi degli Slavi. „Atti dell'Accademia Toscana di scienze e lettere ‘La Colombaria’“, 23 (1958-1959). Хипотезата на Л. Нидерле е подкрепена с аргументи и разсъждения от езиковедски характер от V. Polák, Slovanská pravlast s hlediska jazykového, in Vznik a počátky slovanů, I, Praha 1956, pp. 13-27, който между другото сполучливо отбелязва че изследвайки този въпрос, трябва да се има предвид, че когато става дума за древната славянска прародина, тя представлява „динамична“, а не „статична“ единица (пак там, с. 23).

6. A. Pagliaro, Iran antico, in Le civiltà dell'Oriente. Storia, letteratura, religioni, filosofia, scienze e arte. Sotto la direzione di Giu. Tucci. - I. Storia. Roma 1956, p. 385.

7. За подробности вж.: Niederle, Slovanské starožitnosti, I.2, Praha 1904, pp. 249-260; Rukověť, pp. 32, 36; Łowmiański, op. cit., pp. 109 и сл.; В. А. Илинская. О скифах пахарях и бидинах Геродота. В: „Краткие сообщения“, 40 (1951), 28-33; П. Д. Либеров. К вопросу о скифах-пахарях. В: „Вестник древней истории“, 4 (1951), 178-185.

249

8. За подробности вж. Niеderlе, Slovanské starožitnosti, pp. 266-272, 229 sgg.; Rukověť, p. 36; Łowmiański, op. cit., pp. 99, 109 sgg., 116 sgg., E. H. Minns, Scythians and Greeks. A Survey of ancient History and Archeology oh the North Coast of the Euxine from the Danube to the Caucasus, Cambridge 1913, pp. 36, 102-103 („forefathers of the modern Slavs“!).

9. Niederle, Rukověť, pp. 32, 36; преди това отпечатан в Slovanské starožitnosti, I.2, pp. 275-285). Същият автор е склонен да ги приеме като население със неславянски произход.; Łowmiański', op. cit., pp. 99 и сл., 113, 119 и сл.; Minns, op. cit., pp. .104-106.

10. За подробности вж.; Rostovtzeff, Iranians, pp. 35-60; Les origines, p. 8; cfr. Lehmann-Haupt, Kimmerier, „PWRE“, 21 Halbband (1921), coll. 397-434; M. Vasmer, Untersuchungen über die ältesten Wohnsitze der Slaven. - I. Die Iranier in Südrussland, Leipzig 1923, pp. 4-7.

11. Cp. Vasmer, op. cit., p. 6: „Die spärlichen Sprachreste gestatten somit nur die Feststellung, dass kimmerische Fürsten mitunter iranische Namen tragen. Ob auch die Sprache und das Volk der Kimmerier iranisch war oder nur einige Herrschernamen lasst sich nicht entscheiden“.

12. За скитите вж. Rostovtzeff, Iranians, pp. 83-112, Minns, op. cit., pp. 35-100; Vasmer, op. cit., pp. 7-23; R. Grousset, L'Empire des steppes. Attila, Gengis-khan, Tamerlan, Paris 1939, pp. 34-47.

13. Cp. Grousset, op. cit., p. 39.

14. Cp. Rostovtzeff, Les origines, p. 8.

15. Фасмер, цит. съч. 11-21, след като анализира скитските езикови остатъци, стига до заключение, че „so muss doch die Zugehörigkeit der Skythensprache zur iranischen Sprachgruppe... für gesichert gelten“, близки c „mehr mit dem Avestischen als mit dem Altpersischen“.

16. За сарматите вж.:

P. Kretschmer, Sarmatae, „PWRE“, 2 R., I (1920), coll. 2542-2550;

Minns, op. cit., pp. 117-120; Rostovtzeff, Iranians, pp. 113-146;

Niederle, Slovanské starožitnosti, 1.2 (1904), pp. 321-434;

J. Harmatta, Studies on the History of the Sarmatians, Budapest 1950; Grousset, op. cit., pp. 47-49.

Вж. също и последните изследвания, посветени на сарматската история: Б. В. Виноградов. Сарматы Северо-восточного Кавказа. В: „Труды чечено-ингушского научно-исследовательского Института“, 6 (1963), 78 с. с. 48 фиг.

Срв. също и рецензията за тази книга на В. А. Кузнецов-Б. Н. Граков в „Советская археология“ 4/1964 232-240;

К. Ф. Смирнов. Сарматы. Ранняя история и культура сарматов. Москва, 1964, 379 с. с. 84 фиг. ;

G. Venadsky, Der sarmatische Hintergrund der germanischen Völkerwanderung, „Saeculum“, 2 (1951), pp. 340-392, за сарматите по-специално 340-347.

17. Да се види езиковедският анализ на непрежалимия Фасмер, цит. съч., 23-58, библиография на с. 58. Според него: „einwandfreie Deutungen der sarmatischen Sprachreste nur mit Hilfe des Iranischen möglich sind“, cosicchc „am Iraniertum der Sarmaten sowohl wie der Skythen darf... nicht gezweifelt werden“.

18. Minns, op. cit., p. VII; cfr. p. 5.

19. Rostovtzeff, Les origines, p. 11.

20. Фундаментално остава старото изследване на Ю. Кулаковский, Аланы по сведениям классических и византийских писателей, Киев, 1899; Вж. от същия автор; „Християнство у Алан“, в: „Византийский временник“ 5/1898, 1-18, в което

250

се дават сведения за християнизирането на аланите между X и XV век. Други библиографски препратки при Фасмер, лит. съч., с. 59 и Vasmer, op. cit., р. 59; G. Vernadsky, Sur l'origine des Alains, „Byzanlion“, 16 (1944), pp. 81-86.

21. Vasmer, op. cit., pp. 25 sgg.; Niederle, Slovanské starožitnosti, ibidem, pp. 323 и сл.

22. Става дума за язите и за осетинците Вж. Л. Нидерле, цит. съч., с. 27 и сл. и Фасмер, цит. съч., с. 330 и сл.

23. Фасмер, цит. съч. с. 26.

24. Cfr. Niederle, op. cit., pp. 333 и сл.

25. Става дума за произведението на полския автор Мачей Мьеховски (1457-1523), онасловено „Tractatus de duabus Sarmatiis Asiana et Europiuna et de contenlis is eis“ (отпечатано на лат. език с руски превод, предговор и коментар от С. А. Аннинский „Трактат о двух Сарматиях“, Москва-Ленинград, 936). Трактатът започва с определение на „Сарматиите“ (пак там, с. 129) „Antiquiores duas Sarmatias posuerunt, unam in Europa, alteram in Asia sibi inviccm cohérentes et contiguas. ln Euro piana sunt regiones Russorum seu Rutenorum, Lithuanorum, Moskorum et eis adjacentes, ab occidente flumine Vislae et ab oriente Tanai inclusae. Harum regionum gentes olim Getae nuncupabantur. In Asiatica vero Sarmatia nunc commoranlur et degunt plura genera Thartarorum, a flumine Don seu Tanai ab occidente usque ad mare Caspium ab oriente contenta ...“. За този трактат вж. писаното в: BSL, 17 (1956), с. 331-333.

26. Ср. Niederle, Slovanské starožitnosti, 1.2, р. 333, n. 3; Łowmiański, op. cit., pp. 142 и сл.

27. Per i dettagli: Niederle, op. cit., II, pp. 123-127; Rukověť, pp. 54-55. Łowmiański, op. cit., pp. 180-181

28. За подробности Niederle, Slovanské starožitnosti, ibidem, pp. 127-134, idem, Rukověť, p. 54.

29. Niederle, Slovanské starožitnosti, pp. 134-138, idem. Rukověť, pp. 53-54; Ф. Баришић, Приск као извор за најстарију историју јужних словена. - Зборник радова. XXI. Визант. институт. 1 (1952), 52-63.

30. Много вероятно е да става дума за съвременната Исакча на Дунава. Вж. Е. Ч. Скржинская, О происхождении и деяниях гетов. Гетика. Москва, 1960, 213-214.

31. Вероятно може да се определи като езерото Балатон в древна Панония, днешна Унгария. Вж. Скржинская, цит. съч., 214-218, където е посочена и по-стара литература по въпроса.

32. Jordanes, Getica, 34-35: MGH, V. I Auctores antiquissimi, ed. Th. Mommsen, Berolini 1882, pp. 62-63; Скржинская, цит. съч., с. 136, 34-35.

33. По въпроса вж. също Niederle, Slovanské starožitnosti, 1.2, pp. 257 sgg., 334 c specie pp 512-517, със съответната библиография. Срв. също: F. V. Mareš, Byzantsky názor o totožnosti Slovanů a Skythů na staré Rusi, in: Vznik a počátky Slovanů, II, Praha 1958, pp. 7-12; I. Dujčev, Slavjani-Skiti, in „Slavia“, 29 (1960), pp. 109-114.

34. Vasmer, цит. съч., с. 25.

35. Rostovtzeff, Iranians, pp. 208, 211, 218 и сл., където, когато говори за установяването на славяните в Южна Русия, той добавя; „Thus they founded in South Russia a state of the same type as the Germans before them, and naturally inherited from them their towns, their trade relations, and their civilization. This civilization was not, of course, a German one, but the ancient Greco-Iranian civilization of the

251

Scythians and the Sarmatians, slightly modified“. Именно този принос на източната, иначе казано, иранската култура допринесъл най-много за образуването на нова, особена (по отношение най-вече на Византия) култура. „But in retreating the Russians carried with them the traditions of Kievan Russia and the important achievements in civilized life which had been the result of their constant relations with the Greek and Oriental world during the centuries in which the Kievan state had existed, - продължава разсъжденията си по този въпрос на друго място големият ерудит (пак там, с. 221) - We must not forget that these centuries enabled the Russians not only to use the blessings of classical civilization, but also to form their own Slavonic classical culture, a culture similar to the Byzantine, but at the same time highly distinctive“.

36. Според Ростовцев, цит. съч., с. 221, разцветът на руската култура през XIXII в. представлявал доказателство „how deeply classical civilization had taken root in Russia“, като използва обаче термина „класическа цивилизация“ в доста широк смисъл; като цивилизация, възникнала под влиянието на Изтока, т. е. под иранско влияние. Същата мисъл авторът подхваща в изследването си за произхода на Киевска Рус (Les origines, pp. 12 sgg.), след като споменава отношението на германците към иранското наследство („les Germains, comme il va de soi“ - пише той - „durent garder l'héritage commercial de leurs prédécesseurs iraniens, mais ils développèrent surtout les relations avec le nord et le nord-est“). За управлението на готите в Русия пише (пак там, с. 15): „Leur empire était comme une renaissance de l'empire scythe avec la seule exception que les Gots n'étaient pas des nomades et qu'ils n'avaient pas peur de la mer comme en avaient toujours eu peur les Iraniens“.

37. Vasmer, цит. съч., 59-60.

38. Vasmer, цит. съч., 60-77, представено като „eine Zusammenstellung der iranischen Ortsnamen nach russischen Gouvernements“.

39. За подробности вж. Vasmer, Untersuchungen, pp. 20,60; „Acta et commentationes Univers. Dorpat.“, I (1921), pp. 3-6 = Черно море в: Известия на Българското историческо дружество в София, 10 (1930), 33-135; V. Burr: „Philolog. Wochenschrift“, J. LIII, nr. 45/6, col. 1261; Срв. В. Бешевлиев: Известия на Българското историческо дружество в София, 13 (1933), с. 185. Niederle, Slovanské starožitnosti, I, p. 136, n. I ; H. Ludat, Farbenbezeichnungen in Volkernamen. Ein Beitrag zu asiatisch-osteuropäischen Kulturbeziehungen, „Saeculum“, 4 (1953), p. 152 e n. 77; Cp. името „Белое море“ за Егейско море А. А. Фридман. Название Черного моря в домусульманской Персии. В: Сборник коллегии востоковедов при Азиатском музее Российской академии наук, 5 (1930), 647-651; срв. И. М. Оранский: „Вестник древней истории“, № 1, 1965, с. 212; H. and R. Kahane-A. Tieize, The Lingua Franca in the Levant. Turkisch Nautical Terms of Italian and Greek Origin, Urbana 1958, p. 6: Ak Deniz ‘White Sea’ e Kara Deniz ‘The Black Sea’. За новогръцкото име на морето вж. J. Irmscher. „Omagiu lui George Oprescu eu prilejul implinirii a 80 anni“, Bucureşti 1962, pp. 305-307; I. Dujčev, „Byzantinoslavica“, 24(1963), p. 128. Най-общо за езиковите връзки между славяни и перси вж. някои полезни наблюдения у Łowmiański, op. cit, pp. 76-77, p. 76 n. 205 с библиография на стр. 81 и сл.

40. Vasmer, op. cit., p. 61; Niederle, op. cit., pp. 154, n. 2; 237.

252

41. Vasmer, op. cit., p. 74; J. Marquart, Osteuropäische und ostasiatische Streifzüge, Leipzig, 1903, с. 31, бел. 1, според когото: „die heutige Bezeichnung Don ist alanischen Ursprungs und geht auf das Appellativ don, dona ‘Wasser’ zurück, hat also mit dem alten Namen Tàvaxç nichts zu tun“. Niederle, op. cit., pp. 19 n. 3, 171 n. 3, 177 n. I.“

42. Vasmer, op. cit., pp. 74-75; Niederle, op. cit., p. 157 n. 3.

43. Vasmer, op. cit., p. 60; Niederle, op. cit., pp. 18 и сл., 19 n. 3, 153-154; T. Lehr-Spławiński, Kilka uwag o słowiańskiej nazwie Dunaju, in „Sprawozdań a i prac naukowych Wydz. nauk spoi., PAN“, 11.3-4 (1959), pp. 74-77; cfr. Łowmiański, op. cit., p. 84 n 229. Qualche altra. Друга библиография за името на р. Дунав вж. в Silloge bizaniina in onore di S. G. Mercati, Roma 1957, p. 89 n. 3.

44. Vasmer, op. cit., pp. 26, 71, 72. Различни сведения за града вж. у М. И. Артамонов, История Хазар. Ленинград, 1962, с. 256 бел. 63; 305, 325, 333, 354, 385. Срв. също Marquart, op. cit., p. 190 (‘Sugder. d.i. die Alanen von Sugdaia auf der Krim’).

45. Vasmer, op. cit., pp. 26, 72; Minns, op. cit., pp. 555-560.

46. За етимологията на името вж. онова, което пише Фасмер, цит. съч., с. 72. за историята на града като генуезка колония срв. М. Matowist, Kaffa-kolonia genueńska na Krymie i problem wschodni w latach 1453-1475, Warszawa 1947. Трябва да отбележим, че когато град Феодосия получил името Ἀρδάβδα = — ἑπτάθεας, „Град на седемте религии“ или „Градът на седемте бога“, с това очевидно се намеквало за различните религиозни вероизповедания в града, а терминът еттта бил използван като „eine Bezeichnung für Mehrheit“; Срв. посочванията за смисъла на тази цифра (седем) при I. Dujčev, Medioevo bizantino-slavo. I, Roma 1965, pp. 63 и сл.

47. Освен посочената в бел. 39 на настоящото изследване литература вж.: Vasmer, op. cit., p. 8; Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica. II. Sprachreste der Türkvölker in den byzantinischen Quellen, Berlin 195 82, pp. 279-283.

48. Vasmer, op. cit., pp. 25, 26, 27-29, 33-34; Niederle, Slovanské starožitnosti, pp. 330 sgg.; Rukověť, p. 135; Marquart, op. cit., pp. 164 sgg.; Artamonov, op. cit., pp. 246, 356, 358, 359, 426 sgg., 440.

49. Vasmer, op. cit., p. 47. За текста на Йордан, Гетика, 28 вж. коментара на Скржинская, цит. съч., 195 и сл.

50. L. Niederle, Über die Σπόροι des Prokopios, in „Archiv f. slavische Philologie“, 23 (1901), pp. 130-133, който смята името за деформация на di Βο-σπόροι. За различна интерпретация вж. G. Vernadsky, The Spali of Jordanis and the Spori of Procopius, „Byzantion“, 13 (1938), pp. 263-266.

51. Vasmer, op. cit., p. 57; Łowmiański, op. cit., pp. 165 и сл., 260 и сл.

52. Някои посочвания вж. Y. В. Zástěrová, Zu den Quellen zur Geschichte Wolhynies und der Duleben im 6. Jahrhundert, in J. Irmscher, Byzantinistische Beiträge, Berlin 1964, pp. 234 sgg. Cp. също M. Vasmer, Russisches etymologisches Wörterbuch, II, Heidelberg 1955, p. 244.

53. Cfr. Niederle, Slovanské starožitnosti, p. 260; Rukověť, p. 134 n. 2, dove si čitano le parole: vatra, socha, kur, sekera, topor ecc.; T. Lehr-Spławiński, Rozprawy i szkice z dziejów kultury Słowian, Warszawa 1954, p. 57.

54. Вж. посочванията при Vasmer, Etymolog. Wörterbuch, II, pp. 111-112.

55. Vasmer, op. cit., p. 111.

253

56. В. И. Абаев. Опыт Этимологии славянского „медь“ - в: Stephani Mladenov, София, 1957, 317-328. Срв. също Lowmiański, op. cit., p. 178 n. 512.

- Ще си позволя също да обърна внимание на племето садагарии, споменато у Йордан (Скржинская, цит. съч., с. 174: „Scyri vero Sadagarii et certi Alanorum cum duce suo nomine Candac Scythiam minorem inferioremque Mocsiam acceperunt...“ p. 175: „contra Sadagis, qui interiorem Pannoniam possidebant ...“; коментар пак там, с. 333, с. 278 и т. н.) и идентично вероятно с т. нар. Σαγαδάρες (може би с метатеза същото име е и Σαδαγάρες?), за което става дума в писмото на Юлиан отстъпник (вж. посочвания у Vasmer, Untersuchungen, p. 49). Сега според Фасмер, цит. съч., с. 49, името „садагарии“ (което е и равнозначно на Σαγαδάρες = Σαδαγάρες?) би могло да се свърже със „сатага-и-риа“ „Bewohner der 100 Berge“, от ирански произход. От някои византийски средновековни извори знаем, че областта на днешна Североизточна България, обхващаща най-източните разклонения на Стара планина и Черноморието през XI в., се наричала Ἑκατὸν βουνοί (J. Scylitzes-G. Cedrenus, Histor. compendium, II, ed. Bonn, p. 597, 18 sgg.; Anna Comnena Alexias, ed. A. Reifferscheid, I, p. 242,21-22: τῶν Ἑκατὸν βουνῶν; срв. В. H. Златарски. История на Българската държава през Средните векове, II. С., 1934, с. 96, с. 489, с. 498 и сл.); освен това в текст на апокриф от XI-XII в. (вж. Й. Иванов. Богомилски книги и легенди. С., 1925, 281-282) откриваме, че първият български цар Слав, легендарна личност, накарал да издигнат горе долу в същата област сто „хълмчета“ или „могили“, затова бил наречен „царят на стоте могили“. К. Иречек, Das christliche Element in der topographischen Nomenclatur der Balkanländer, in „SB d. kais. Akademie d. Wissenschaften in Wien, phil.-hist. Classe“, CXXXVI (1897), pp. 86 и сл. обяснява това наименование с факта, че в областта имало много могили. Трябва да се отбележи, че и в района на река Прут съществува сходен топоним (о Sută de movile) (cfr. Jireček, op. cit., p. 87; Ivanov, op. cit., p. 282 n. I). За бележки по сведението в българския апокриф вж. И. Дуйчев. Из старата българска книжнина, I, С, 1943, с. 238. Естествено възниква въпросът дали не съществува някаква връзка между този топоним и името „салагарии“, които населявали горе-долу същите земи и са споменати точно по времето на установяването на славяните на Балканския полуостров. Тук числото сто е равнозначно на многобройност!

57. Срв. Абаев, цит. съч. с. 322.

58. Вж. текста в: MGH, ЕЕ. VI. Karolini aevi IV. Berolini 1925: Nicolai I. Papae Epistolae, ed. E. Perels. p. 588,26-44 § 59: „Quod de femoralibus sciscitamini. supervacuum esse putamus ...“.

59. За подробности вж. И. Дуйчев, Славяно-болгарские древности IX-го века, в: BSL, II (1951), С. 27-28.

60. Vasmer, op. cit., p. 50 срв. новоперс. šelvar.

61. E. Berneker, Slavisches etymologisches Wörterbuch, I, Heidelberg 1924, p. 29, който извежда българската дума „ангария“ от османския омоним като посредник на византийския термин.

62. Cfr. Pagliaro, Iran antico, p. 413.

63. За византийските извори е достатъчно да препратим към Fr. Dölger, Beiträge zur Geschichte der byzantinischen Finanzverwaltung besonders des 10. und II.

254

Jahrhunderts, Darmstadt 1600, pp. 22, 62 (‘die Fronen’); Aus den Schatzkammern des Heiligen Berges, Textband, München (1948) p. 34, както и друга литература в показалеца на с. 356, що се отнася до пасажите на съответните документи.

64. Ласкарис, М. Ватопедската грамота на цар Иван Асеня II. С., 930, с. 5, ред 20: ангария, с. 27, с. 48; И. Дуйчев. Из старата българска книжнина, II. С., 1944, с. 33 и т. н.

65. Да се видят посочванията при А. Соловјев-В. Мошин. Грчке повелје српских владара. Београд, 1936, 378-380.

66. Z. R. Dittrich, Zur religiösen Ur- und Frühgeschichte der Slaven, in „Jahrbücher für Geschichte Osteuropas“, N. F„ 9(1961), p. 481 (= Festschrift A. Schmaus).

67. Терминът e на Z. R. Dittrich, Het verleden van Oesteuropa. Maattschappelijke en culturele dynamiek tot het einde der Middeleeuwen, Zeist-Arnhem 1963, pp. 33-43.

68. Посочвания по въпроса вж. y Vasmer, Russisches Etymologisches Wörterbuch, I, p. 98.

69. Cfr. Vasmer, op. cit., p. 98.

70. H. Hirt, Die Indogermanen. Ihre Verbreitung, ihre Uhrheimat und ihre Kultur, II, Strassburg 1907, p. 589, като говори за ирански (скитски) заемки в славянския. ... поставя на първо място, редом с термини като „съто“ (сто), заето от иранското „satem“, и руската дума „собака“ (кучка) - от иранското σπάκα, както и терминът „богъ“ от иранското baga, с. 736. Срв. също F. Mikiosuh. Radices linguae slovenicae veteris dialecti, Lipsiae 1845, s. v.: „Ser. bhagas venerabilis. Baga in inscript. persep. deum significare...“ Етимологията е послужила и на Niederle, Manuel, II, p. 136 = Rukověť, p. 292, както и др. библиографски посочвания. Срв. обаче при F. Dvornik, The Slavs. Their Early History and Civilization, Boston 1956, p. 48: „The Slavs, like the Iranians, used a word to designate God which means not only wealth but also the giver of weallh, the Slavic Bogu, corresponding to the Iranian Baga“. A. Schmaus, Zur altslawischen Religionsgeschichte, „Saeculum“, 4 (1953), p. 219: „So hätte man hier einen neuen Beitrag zu dem iranischen Anteil an der altslawischen Religion, auf den (V.) Pisani (Il paganesinio balto-slavo, in Sloria delle religioni, II, Torino 1949, pp. 55-100) und (R.) Jakohson (Slavic Mythology, in Funk and Wagnalls Standard Dictionary of Folklore, Mythology and Legend, II, New York 1950, pp. 1025-1028) mit allem Nachdruck hinweisen. ln der Liste der Entlehnungen steht dabei das Wort bog ‘Gott’ gewöhnlich als iranisches Lehnwort im Slawischen an der Spitze“.

71. Cecaumeni, Strategicon et incerti scriptoris De officiis regiis libellus, ed. B. Wassiliewsky-V. Jernstedt, Petropoli 1896, p. 3, 3-5:

Този текст е бил забелязан и от В. F Василевский. Советы и рассказы византийского боярина XI века. СПб, 1881, с. 13; после от М. Дринов. Съчинения, I. С., 1909, с. 633 и от Moravcsik, Byzantinoturcica, II, p. 92, без интерпретация. Л. A. Klostermann, Probleme der Ostkirche, Göteborg 1955, p. 131, открива същите обяснения в писанията на руския автор Иоаникий Галятовский (м. през 1688 r.): „Man mag die Aufmerksamkeit der Zuhörer durch die Nennung und die Interpretation eines Namens anreizen, und kann auch die ganze Predigt zuweilen auf einen Namen anlegen wie zum Beispiel am Sonntag, wo man hört, woher der Name Gottes kommt: Nämlich von Reichtum“, към чиято интерпретация той допълва (пак там, с.

255

131, бел. 1), че ставало дума за „ein Wonspiel von ‘Bog’ und ‘Bogatstvo’, was man mit ‘Gott’ und ‘Gut’ nachahmen könnte“. Интересно би било да се установи дали руският автор от XVII в. е направил същата аналогия между двата термина или я е почерпил от някой литературен източник. Срв. също И. Дуйчев. Няколко бележки към Кекавмен. В: Зборник радова LIX. Визант. институт, 5 (1958), 64-65.

72. Cfr. Dittrich, Zur religiösen Urund Frühgeschichte, p. 501 e n. 134.

73. Niederle, Manuel, II, p. 129 n. 3 = Rukověť, p. 287 n. 3, A. Meillet, Le vocabulaire slave et le vocabulaire indo-iranien, „Revue des études slaves“, 6 (1926), p. 167 sgg.; Dvornik, op. cit., p. 48; Hirt, op. cit., pp. 734-735; Dittrich, op. cit., pp. 495-496 c известни съмнения.

74. Niederle, Manuel, II, p. 134 = Rukověť, p. 291, Dittrich, op. cit., pp. 500-501, според когото подобен култ съществувал в по-ранно време от установяването на славяно-иранските връзки „der iranische Einfluss dürfte also nur die Tendenzen aufgefangen und verstärkt haben, die im slavischen Volksglauben bereits waren“. Най-общо за култа към огъня вж. Hirt, op. cit., pp. 509 sgg., 735 sgg.

75. Да се види например сведението на арабския писател от началото на X в. Ибн Руста, при C. H. Meyer, Fontes historiae religionis slavicae, Berolini 1931, p. 93,17-28: „Wenn der Versorbene drei Fra uen hatte, und eine von diesen glaubt, dass sie besonders geliebt worden sei von ihm ... Wenn sie dann tot ist, wird sie ins Feuer geworfen und verbannt. Sie sind alle Feueranbeter“. Аналогично е сведението на анонимен персийски географ от X в., който казва (пак там, с. 94, 33-95, с. 3): „Über die Slaven. Sie verbrennen die Toten ... Sie verehren alle das Feuer“. Когато споменава сведенията на арабските автори, Нидерле, Manuel, p. 134, отбелязва „Si certains chroniqueurs arabes ... les caractérisent comme des adorateurs du feu, се ne peut être que l'effet d'une erreur ou bien la constatation d'une influence religieuse de l'Iran qui se serait affirmée chez les Slaves de l'Est à l'exclusion des autres“.

76. Противно на току-що цитираното твърдение на непрежалимия Нидерле за съществуване на култ към огъня у източните славяни, ще се огранича да цитирам сведенията за българския фолклор, събрани от Д. Маринов, Народна вяра и народни обичаи. В. Сб. НУНК, 28 (1914), 41-42, с. 362 и сл. Някои интересни посочвания в статията на А. П. Стоилов. Почитане на огън. ПСп. 67 (1906-1907), 68.85. не трябва да откъсваме от култа към огъня онова, което знаем за т. нар. нестинари. Вж. последната публикация на Р. Ангелова, Игра по огън. Нестинарство. Народен обичай в България. С., 1955, в която е цитирана и по-стара литература. Срв. също A. Gault Antoniadès, The Anastenaria, Thracian firewalking Festival, Athènes 1954; срв. сведението в „Revue des études byzantines“, 13 (1955), p. 286; полезно е и изследването на Giu. Rossi Taibbi, Soprawivenze di riti dionisiaci nella Tracia Orientale greca. Le anastenaria. Estratto dagli „Annali del Museo Pitre“, 2-4 (1951-1953). Изследването на G. A. Megas, Ἀναστενάρια καὶ ἔθιμα τῆς Τυρινῆς Δευτέρας εἰς τὸ Κωστῆ καὶ τὰ πέριξ αὐτοῦ χωρία τῆς Ἀνατολικῆς Θρᾷκης, Λαογραφία, 19(196061) (1962), рр. 472-534 съдържа доста богат материал.

77. За сведения на различни извори и съответна библиография вж. И. Дуйчев. Славяно-болгарские древности IХ-го века. BSL, 11 (1950), рр. 11-13. ИП, 19, кн. 5 (1953), 90-91 ; В. П. Даркович. Символы небесних светил в орнаменте древней Руси. Советская археология, 4, свезка 2 (1962), 56-67; Dittrich, op. cit., рр. 499-500 с някои

256

други библ. посочки. Неотдавна П. Петров„ Кръговидни паметници в Западна България. Археология, 4, кн. 2 (1962) 17-24 съобщава за паметници от по-ново време, запазили следи от култа към слънцето, като дава обаче неправомерно обяснение.

78. Срв. Dittrich, цит. съч, с. 500, който заключава, че „obwohl bei der Auswertung des folkloristischen Materials möglichen pseiudomorphen christlich-antiken Einnüssen Rechnung getragen werden muss, ist es klar, dáass der iranische Sonnenkult in mehr oder weniger ähnlicher Form im slavischen Volksturm tief verwurzelt war“.

79. Да се видят посочванията при V. Beiševliev, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin 1963, p. 150.

80. Срв. Dittrich. op. cit., p. 501.

81. Срв. Dvornik, цит. съч., с. 47, според когото „it is not easy to say when this similarity of Slavic and Iranian religious conceptions was achieved, but since some of this vocabulary is also found in the Baltic languages, it seems that this evolution must have started in prehistoric times when the Balts and the Slavs formed one linguistic group. Other words and beliefs, however, appear to have been borrowed by the Slavs from the Iranians at a much later period“.

82. Срв. онова, което пише Dittrich, щит. съч., с. 497, който твърди, че „die tausendjährige Symbiose mit den iranischen Reitervölkern ... in zivilisatorischer Hinsicht eine bestimmt ungünstigere Entwicklungsalterniative bedeutete“, а после (пак там, с. 498) заключава: „Obwohl es auch in der skythischten Zeit nicht an positiven Einflüssen gefehlt hatte, wird die Bilanz der slavo-iranischen Beziehungen damals schon zufolge der stolzen Exklusivität des skythischen Herrschervölkes umgünstig gewesen sein“ - което не ми се струва особено убедително.

83. Cfr. Dvornik, op. cit., p. 54: „Not one sinigle Germanic term connected with spiritual matters is found in the Old Slavonic language. This is the more remarkable when we take into account the many expressions from the ireligious and spiritual field which the Slavs had borrowed from the Iranians“.

84. Става дума за доста интересното изследване на Meriggi, Il concetto del dio nelle religioni dei popoli slavi, in „Ricerche slavistiche", 1 (1952), pp. 148-176.

85. Вж. оригиналния руски текст: „Повесть временных лет. - I. текст и перевод изд. Д. С. Лихачев, М.-Л., 1950, с. 56, посочена година - 980; на съвременен руски вж. с. 254. За италианския превод на този текст вж. Meriggi, op. cit., pp. 149, 155. На староруски „ус злат“ не означава „златна уста“, а „златни мустаци“ („позлатени“?); за значението на „ус“ вж. И. И. Срезневский, Материалы для словаря древнерусского языка, III. s.v., където на първо място се цитира този текст от древноруската хроника, терминът означава също и „брада“.

86. За подробности вж. Niederle, Život starých Slovanů, II, 1, Praha 1916, pp. 93-105; Manuel, II, pp. 138-140 - Rukověť, pp. 294-295; L. Leger, Études de mythologie slave. -1. Peroun et Saint Elie, Paris 1895. Й. Иванов, Культ Перуна у южных славян. В: Известия Отделения русского языка и словесности, VIII, свезка 4 (1904), 40-174; Dvornik, op. cit., pp. 48-49; Dittrich, op. cit., pp. 496, 497, който обаче не го смята за главен бог. Meriggi, op. cit., pp. 149-152, който вижда в него „един изключително руски бог“. За други посочвания вж. И. Дуйчев, Славяно-болгарские древности, с. 13, бел. 45.

87. Cfr. Dittrich, op. cit., p. 497; p. 503.

257

88. Според Niederle, Manuel, II, p. 137 = Rukověť, p. 293, „il faut exclure Chors et Simargl du cercle des dieux slaves“. Да се види обаче: Dvornik, op. cit., p. 49: „Xursu (Chors) is obviously borrowed from the Irunian expression' Xuršíd, designating thc personified sun“; Schmaus, op. cit., p. 218; Dittrich, op. cit., p. 502, n. 138; Meriggi, op. cit., p. 157.

89. Niederle, Manuel, II, pp. 140-142 = Rukověť, pp. 295-296, който интерпретира името като „dieu donateur“, „deus dator“. Dittrich, op. cit., p. 502, n. 139, според когото „fraglich ist aber, ob es sich um einen tatsächlichen Gott, oder nur um ein Epitheton bzw. einen Decknamen eines anderen Gottes handelte“. Meriggi, op. cit., pp. 158-162, c напълно различно обяснение.

90. Niederle, Manuel, II, pp. 134-144 = Rukověť, 298; S. Pirchegger, Zum allrussischen Götternamen Stribogu, in „Zeitschrift f. slavische Philologie“, 19 (1947), pp. 311-316, според когото славянското име идвало от иранското Срибага като наименование на Ахура Мазда, бог на неподвижното небe; Schmaus, op. cit., pp. 218-219; Dvornik, op. cit., p. 50, c други библиографски посочвания. Dittrich, op. cit., p. 502 e n. 140, който цитира сведението от руската поема „Слово о полку Игореве“, в която се говори за ветрове, „внуци на Стрибог“, и който твърди, че поемата „verbindet „Stribog“ mit den personifizierten Winden (Větr), woraus man seine Herrschaft über Himmel und Luft ableiten könnte, unter Voraussetzung jedoch, dass die mythologischen Angaben dieser späten Quelle zuverlässig sind“; Meriggi, op. cit., p. 157.

91. Niederle, Manuel, II, p. 144 e n. 3 = Rukověť, p. 298 e n. 4, който признава, че: „nous ne savons absolument rien de Simarigi“. Трябва да се види и онова, което са писали по-съвременни автори: Н. А. Krappe, La chute du paganisme à Kiev, in „Revue des études slaves“, 17 (1937), pp. 206-218; Schmaus, op. cit., p. 218; Dvornik, op. cit., p. 49: „Simargl, who should evidently be identified with the Iranian Bird-Dog, Senmurv. In the Sarmatian mythology, this winged monster was believed to be the guardian of the tree which supplied the seed for every plant“; Meriggi, op. cit., pp. 155 n. 2, 156.

92. За това божество вж. интересното изследване на И. Willman-Grabowska, Sarasvatt-Anāhita et autres déesses. Étude de mythologie indo-iranienne, in „Rocznik Orientalistyczny“, 17 (1951-1952) (1953), pp. 250-272 (= Mémorial Tadeusz Kowalski). Изображение на Анахита, открито при археологически разкопки край Разград (Абритус, Североизточна България) откриваме в репродукция от Т. Иванов, Абритус. С., 1965, с. 47, фиг. 53.

93. Dittrich, цит. съч., с. 503, с други посочвания.

94. Niederle, Manuele, II, p. 144 = Rukověť, p. 298, който допуска, че „Mokoš était une divinité semblableà Astarté ou à Aphrodite, dont le culteà Kiev procédait peut-être directement d'une influence orientale“; Schmaus, op. cit., p. 218 Dvornik, op. cit., p. 50, като цитира идентификацията с Астарта и Афродита, добавя: „it seems more probable that we have here a further example of borrowing from the Iranians, who venerated the goddess Anahita. In the later Persian tradition she formed, together with Ahura Mazda and Mithra, a kind of divine trinity and was called Ardvi Sura Ana-hi-ta. The word ardvi means ‘moist' - which makes it more probable that Mokoš is a Slavic counterpart of the Iranian Anahita“. Dittrich, op. cit., pp. 487. 488 sgg. 502-503; Meriggi, op. cit., pp. 157-158“, който смята за малко вероятно превръщането на тази богиня „във фигура от местния фолклор“ на Северна Русия, както предполагат някои учени, позовавайки се на името Мокоша.

258

95. Niederle, Manuel, II, pp. 140-142, 147-148 = Rukověť, pp. 295-296, 300; Dvornik, цит. съч., с. 49, който, сравнявайки го с иранския Веретрагна, добавя: „like Ihis Iranian deity, Svarogu was also credited with being able to appear in different animal and bird forms - as a falcon, a goldenhorned aurochs, a horse, a bear, or even as a whirl-wind“, Dittrich, цит. съч., с. 502, бел. 137, обяснява отсъствието в някои култове на това име с факта, че на негово място се появявал бог Перун, а двете божества се намирали в „in einem Rivalen-Verhältnis“; срв. също и различното обяснение на Meriggi, цит. съч. с. 158 и сл., 164 и сл.

96. За подробности вж. Niederle, Manuel, pp 140-141 = Rukověť, p. 295, който е склонен да приеме хипотезата, че името било добавено само в руското копне, т. е. че такова божество с име от ирански произход не било познато на българите през X в.

97. Dittrich, op. cit., p. 502 n. 137; Vasmer, op. cit., p. 56: xvar ‘Sonne’.

98. Niederle, Manuel, pp. 141, 147-148 = Rukověť, pp. 295 sgg., 300.

99. Cfr. Dvornik, op. cit., p. 49. Dittrich, op. cit., p. 504: „Die forschung der letzten Jahrzehnte hal nicht nur in der Götterverehrung, sondern auch in den übrigen Teilen des slavisehen Heidentums einen starken iranischen Einschlag feststellen können. In der Dämonologie hat sich die Rolle des Würgfalken, rarogb, als eine unzweifelhafte Entlehnung aus dem Iranischen erweisen“, който дава и библиография по въпроса (пак там, с. 504. бел. 155).

100. Позволявам си да цитирам онова, което пише по въпроса Dvornik, цит. съч., 50-51 :

„А considerable number of words in the Old Slavonic vernacular, originally connected with worship or religious practices, can be traced hack to Iranian words or ideas. The word for ‘holy’ (svętu) is similar to the Iranian; the Slavic mir - ‘peace’, ‘community’, ‘agreemenť - is apparently associated with Mithra. Other words of this kind are similar to Iranian terms, for example: to worship (žrěti), to wail (vŭpiti), to practice divination (gatati), to chastise (kajati), to fear (bojati se), to invoke (zŭvati), fire (vatra), chalice (čaša), burial mound (mogila), to cure (goiti), shame (sramŭ), guilt (vina). Furthermore, the Slavic word for paradise (rai) is directly borrowed form the Iranian ray, which means beatitude and heavenly radiance“.

Като цитира отчасти добре известния текст от Прокопий Кссарийски (Opera.VIl, 14: ed. J. Haury, pp. 357,15-358,1) за религията на славяните-езичници и за липсата на достатъчни сведения за славянския пантеон в периода преди покръстването им, той изразява надежда (пак там, с. 51), че: „further studies in Slavic mythology will clarify many problems, especially when the specialists follow the newly discovered road of this Slavo-Iranian aflinity in religious beliefs“. Да се види също y Dittrich, цит. съч., с. 504 и бел. 156, с. 500 и бел. 124, с някои други посочвания. Иранско влияние може да се установи и в погребалните обичаи на древните славяни: вж. Dvornik, цит. съч., с. 52.

101. Да се види основно: Christensen, L'Iran sous les Sassanides, Paris-Copenhague 1936 (= Annales du Musée Guimet. Bibliothèque d'études, XLVIII), ново издание: 1944. - Th. Nöldeke, Geschichte der Perser und Araber zur Zeit der Sasaniden. Aus der arabischen Chronik des Tabari übersetzt und mit ausführlichen Erläuterungen und Ergänzungen versehn, Leyden 1879, с много богат материал. - Сравнително малко приноси има новото изследване на Fr. Altheim, Geschichte der Hunnen. - II. Die Hephthaliten in Iran, Berlin 1960, pp. 181-196: Ostrom und die Sasaniden - A. Christensen, L'Empire des Sassanides, Copenhague 1907. Изключително полезно е изследването на D. Talbot Rice, Persia and Byzantium, in A. J. Arberry, The Legacy of Persia, Oxford 1953, pp. 39-59:

259

за периода на Сасанидите, особено що се отнася до изкуството, пак там, 39-50. - К Guterbock, Byzanz und Persien in ihren diplomatisch-völkerrechtlichen Beziehungen im Zeitalter Justinians, Berlin 1906; E. Stein. Ein Kapitel vom persischen und vom byzantinischen Staate, „Byzantinisch-neugriechische Jahrbücher", I (1920), pp. 50-89; W. Ensslin, Die weltgeschichtliche Bedeutung der Kümpfe zwischen Rom und Persien, in „Nene Jahrbücher für Wissenschaft u. Jugendbildung" 4 (1928), pp. 399-415. A. Heisenberg, „Byz. Zeitschr.“, 28 (1928), p. 201: „zeigt, wie durch den Gegensatz zwischen den Grossmachtcii Rom und Persien politisch und militärisch die Macht der Araber sich entwickelte“, който напълно забравя славянския свят. С. Toumanoff, Christian Caucasia between Byzanlium and Iran: new Light from old Sources, „Traditio“, 10 (1954), pp. 109-189, който се занимава по-скоро с църковната история на Армения и на Грузия през VII в. на фона на византийско-персийските отношения. - cfr. F. Dölger: „Byz. Zeitschr.“, 48 (1955), pp. 243-244. G. Widengren, Xosrau Anōšurvān, les Hephtalites et les peuples turcs, „Orientalia Svecana“, I (1952), pp. 69-94, също следва да се цитира, що се отнася до византийско-персийските отношения; срв. Е Gren, „Byz. Zeitschr.“, 45 (1952), p. 464.

Тъй като политическите и културните отношения между Византия и Персия са тясно свързани с историята на християнството в персийските земи, трябва да се цитират двете основни изследвания по въпроса J. Lahnurt, Le christianisme dans l'Empire perse sous la dynastie sassanide (224-632), Paris 19042; idem, Le christianisme dans l'Empire des Perses, in „Revue d'histoire et de littérature religieuses", VII 2 (1902), pp. 97-120; fasc. 3 (1902), pp. 193-208. Изключително ценно е изследването на P. H. Delehaye, Les versions grecques des actes des martyrs persans sous Sapor II. Textes grecs et traduction, in „Patrologia Orientalis“, II.4 (1907), pp. 403-560. Най- накрая си позволявам да цитирам, за по-стария период, все още полезното изследване на А. von Gutschmid, Geschichte Irans und seiner Nachbarländer von Alexander dem Grossen bis zum Untergang der Arsaciden. Mit einem Vorwort von Th. Nöldeke, Tübingen 1888; Fr. Altheim-R. Stiehl, Asien und Rom. Neue Urkunden aus sasanidischer Frühzeit, Tübingen 1952; K.-H. Ziegler, Die Beziehungen zwischen Rom und dem Partherreich. Ein Beitrag zur Geschichte des Völkerrechts, Wiesbaden 1964.

102. Вж. новото изследване на О. Klíma, Mazdak. Geschichte einer sozialen Bewegung im Sasanidischen Persien, Praha 1957, в което е посочена по-ранна библиография. Срв. рецензията на Н. В. Пигулевская: „Советское Востоковедение“, 1958, бел. 5, 175-178, с критични бележки.

103. По въпроса за етническата принадлежност на антите вж.: N. Zupanić, Der Anten Ursprung und Name, in „Actes du IIIe Congrès international d'études byzantines, Athènes 1932, pp. 331-339; „Etnolog“, 7 (1934), pp. 88-89; същият К антскему проблему. Згодовински часопис, 2-3 (1948-1949), 145-152: той формулира хипотезата за кавказкия произход на антите. Критични бележки прави K. Bouda, Der angeblich kaukasische Ursprung des Namens der Antae, in „Zeitschr. f. slavische Philologie“, 17 (1941), pp. 266-267. Като отбелязва това изследване, O. v. G(üldenstubbe): „Byz. Zeitschr.“, 41 (1941), pp. 544-545, добавя: „Ob die Antae mit den Ostslaven gleichzusetzen sind, wie meist angekomimen wird, muss die weitere Forschung entscheiden“. G. Vernadsky, On the Origins of the Antae, in „Journal of the Americ. Orient. Society“, 59 (1939), pp. 55-66, смята, че антите били от сарматски произход, а после били дали името си на

260

голямо славянско племе. Източният клон (на славяните) се установил според него в равнините северно от Азовско море. От тях произлезли кавказките алани, докато западният дял бил асимилиран от прабългарите: cfr. F. Dölger: „Byz. Zeilschr.“, 39 (1939), p. 544. V. Polák, Slovanská pravlast s hlediska jazykového, in Vznik a počátky Slovanů, I, Praha 1956, p. 17, n. 13, който също приема хипотезата за кавказкия произход на името анти, като дава библиографски посочвания. Срв. също Dvornik, цит. съч., с. 23 и сл., според когото: „if there was any admixture of Iranian elements among the Antes, they were ... already completely slavicized“ 27, 28 и сл. За името анти вж. също А. Dostál, Venetové-Antové, in „Slavia“, 19 (1949), pp. 62-2; Br. Meriggi, Anti-Veleli. Considerazioni su due antichi etnonimici slavi, „Ricerche Slavistiche“, 6 (1958), pp. 84-95, както и др. посочвания.

104. Позволявам си да препратя към моето изследване „Балканският Югоизток през първата половина на VI в. Начални славянски нападения“ в „Беломорски преглед“, I, 1942, 229-270, където се цитира по-стара литература.

105. Ostrogorsky, Geschichte, p. 60; A A. Vasiliev, Histoire de l'Empire byzantin, I, Paris 1932, pp. 181 sgg.

106. Както правилно отбелязва Острогорски, цит. съч., с. 60, Юстиниан I „erkaufte sich um dem Preis von Tributzahlungen an das Perserreich die Bewegungsfreiheit im Western“.

107. Protopius Caesariensis, De bellis, II, 2: p. 151, 1-14 ed. Haury.

108. Procopius, op. cit., I, 8: p. 37, 6-9.

109. Procopius, op. cit., I, 12: p. 58, 16 sgg.

110. Procopius, op. cit., I, 13: p. 59, 12-60,13.

111. Procopius, op. cit., 1,15: p. 76, 12-18.

112. Agathias, III, 6, 7, 21; IV, 18: Historici graeci minores, II. Ed. L. Dindorjiuts, Lipsiae 1871, pp. 246, 3-7; 246, 28-247, 2; 274,32-375,32; 321, 16-19.

113. Joannes Malalas, Chronographia, ed. Bonn, p. 399,5-10. Cfr. Theophanes, Chronographia, I, Ed. C. de Boor, pp. 147,31-148,13.

114. Procopius, op. cit., II, 19: pp. 235,23-236,5.

115. Procopius, op. cit., II, 21: pp. 243,18-244,3

116. Procopius, op. cit., II, 30: p. 300, 11-18.

117. Agathias, op. cit., IV, 20: Historici graeci minores, ibidem, p. 324.

118. Joannes Malalas, op. cit., p. 442,8-17.

119. За подробности вж. Ostrogorsky, цит. съч., 60-91, Василиев, цит. съч., 181-184, 221-223, 257-264. Съществуват и други специализирани изследвания, като напр. Е. Marten, Zum Perserkrieg der byzantinischen Kaiser Justinos II. undTiberios II, Weimar 1911; M. J. Higgins, The Persian War of the Emperor Maurice (582-602). Part I. The Chronology, with a brief History of ihe Persian Calendar. The Catholic University of America, Byzantine Studies, I. Washington 1939; C. M. Patrone, Bizantini e Persiani alla fine del VI secolo, Firenze 1907 = „Giornale della Societa Asiatica Italiana“, 20 (1907), pp. 159-277; P. Goubert, Les rapports de Khosrau II, roi des rois sassanide, avec l'empereur Maurice, „Byzantion“, 19 (1949), pp. 79-98; Byzance avant l'Islam

- I. Byzance et l'Orient sous les successeurs de Justinien, L'empereur Maurice, Paris, 1951, в която е изложена (61-86) историята на войната между Византия и Персия по времето на Юстин II и на Тиберий II; после пространно се описва (87-183) войната в годините 582-591, т. е. след като на власт в Константинопол

261

идва император Маврикий до въстанието на Бахрам в Персия и най-накрая - византийско-персийските отношения от 591 до есента на 602 г. Пак във връзка с отношенията на Византия с Персия се излага политиката на империята към Армения и най-общо към кавказките народи. За историята на персийско-визнтийските отношения от края на VI и началото на VII в. изключително полезна е монографията на Н. В. Пигулевская, Византия и Иран на рубеже VI и VII веков. М.-Л., 1946. Да се види също изследването на същата авторка Города Ирана в раннем Средновековье. М.-Л., 1956 и на френски език Les villes de l'Etat iranien aux époques parthe et sassanide. Contribution à l'histoire sociale de la basse antiquité, Paris-La Haye 1963.

120. Вж. y Fr. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches von 565-1453, München-Berlin 1924, pp. 4-5 nr. 31, c посочвания на извори и съответна библиография.

121. Dölger, op. cit., p. 5, nr 36.

122. Dölger, op. cit., p. 5-6, nrr. 37, 38, 39.

123. Dölger, op. cit., p. 6, nr. 41

124. Dölger, op. cit., p. 6, nr. 42.

125. Dölger, op. cit., pp. 6-7, nrr. 43-45, 47.

126. Dölger, op. cit., p. 8, nrr. 54, 55, 56, 59.

127. Цитирам този текст по руския превод на покойния А. Дяконов. Известия Иоанна Эфесского и сирийских хроник о славянах VI-VII веков. Вестник древней истории, 1,1946, с. 32. Вж. също и превода на J. М. Schönfelder, Die Kirchengeschichte des Johannes von Ephesus, München 1862, p. 255; cfr. Niederle, Slovanské starožitnosti, p. 207. Да се види също и сведението y Vasiliev, Histoire, I, pp. 241-242. Cfr. Ostrogorsky, op. cit., p. 69, n. 3.

128. Michel le Syrien, Chronique. Editée... et traduite par J.-B. Chabot, II, Paris 1901, p. 347; Niederle, op. cit., p. 207, n. 5.

129. Dölger, op. cit., p. 9, nr. 68.

130. Theophylactus Simocatta, Historiae, Ed. C. de Boor, Lipsiae 1887. За този византийски автор вж. най-общо при Moravcsik, Byzantinoturcica, I, pp. 544-548.

131. Theophylactus Simocatta, op. cit., III, 15,10: 142,6-9.

132. Theophylactus Simocatta, op. cit., III, 15,13-16,3: pp. 142,22-143,23; III, 17,3-11: pp. 145,21-146,28; III, 18,1-3: p. 147,1-14.

133. Theophylactus Simocatta, op. cit., III, 18,3: p. 147,11 14; I, 1-4: pp. 38,21-39,16.

134. Theophylactus Simocatta, op. cit., I, 9,1-11: pp. 55,8-57,3; I; 12,1-15,15: pp. 62,1570,19; II, 1,1-10,7: pp. 70,21-89,22; II, 18,1-26: pp. 105,8-109,20, III, 1,1 18,14: pp. 109,21-149,12; IV, 1,1-16,28: pp. 149,14-187,30, V. 1,1-15,12: pp. 188,1 218,2.

135. Теофилакт Симоката, цит. съч., I. 3,1-8, II. с. 44, 14-55,7; започва своята „История“ с описание на събитията от войната на Балканския полуостров. После. след пространно връщане към войната срещу Персия подема на десетина страници същия въпрос (II, 10, 8,1-17,13; с. 90,1-105, 7), едва след края на войната с Персия - както всъщност било в действителност.

136. Theophylactus Simocatta, op. cit., III, 4, 6-8: pp. 116,20-117,6.

137. Theophylactus Simocatta, op. cit., II, 5,10-11: p. 79,6-15; 10,17: pp 88,18-89,22; 18,1-26: pp. 105,8-109,20: III, 6,2: p. 120,6-9.

138. Cfr. Moravcsik, op. cit., p. 544.

262

139. Theophylactus Simocatta. op. cit., III, 9,41-5: p. 128,12-23:

140. По този въпрос не съм съгласен с Острогорски, цит. съч., с. 67, където събитията са добре описани.

141. За подробности вж. Dölger, op. cit., p. 13, nr. 104.

142. Theophylactus Simocatta, op. cit., IV, 11,1-11 : pp. 169,16-171,10.

143. Cfr. Dölger, op. cit., p. 12, nr. 101.

144. Да се видят сбитите бележки на Dölger, op. cit., p. 12, nrr. 96-100.

145. Вж. Dölger, op. cit, pp. 13-15, nrr. 110, 118,119-122,125-128, за годините 592-599.

146. Dölger, op. cit., pp. 10-11, nrr. 76-79, 83-85, за годините 583-585.

147. Срв. Dölger, цит. съч., с. 11, nrr. 80, 82, за годините 583-584, преговори с аварите.

148. Theophylactus Simocatta. VI, 9-16: pp. 228,25-230,12. Вж. също посочванията y Dölger, op. cit., pp. 12-13, nr. 102.

149. Theophylactus Simocatta, op. cit., III, 1,9: p. 111,8 sgg.

150. Dölger. op. cit., p. 13, nr. 108.

151. Dölger, op. cit., p 16, nr. 137. Cp. също E. Stein, Studien zur Geschichte des byzantinischen Reiches, vornehmlich unter den Kaisern Justinus II. und Tiberius Constantinus, Stuttgart 1919, pp. 5 sgg., 127 sgg.; Ostrogorsky, op. cit., p. 67.

152. За войната между византийци, славяни и авари през двадесетгодишния период 591-610 г. вж. събраното от Niederle, Slovanské starožitnosti, II, pp. 208-229, eon indicazioni delle fonti e della letteratura... c посочване на изворите и литература. За славянските набези срещу Солун и неговите околности вж. по-специално: P. Lemerle, La composition et la chronologie des deux premiers livres des Miracula S. Demetrii, „Byz. Zeitschr.“, 46 (1953), pp. 349-361; Баришич, Фр. Чуда Димитрија Солунског као историски извори. Београд, 1953. Не особено сполучлив е опитът да се посочи като годината 595, в която византийците предприемат контраофанзива срещу аварите и славяните - y G. Labuda, Chronologie des guerres de Byzance contre les Avars et les Slaves à la fin du VIe siècle „Byzantinoslavica“, II (1950) pp. 167-173; Pierwsze państwo Słowiańskie. Państwo Samona, Poznań 1949, pp. 341-349, - което би означавало, че Византия е подновила войната на Балканския полуостров едва четири-пет години след края на персийската война. За точната хронология на събитията вж. F. Dölger. „Byz. Zeitschr.“, 45 (1952). p. 176; Б. Графснауер, Некај упрошаиј из добе населјеванја ужних Слованов „Згодовински часопис“, 4 (1950), 62-74; V. I. (= Fr. Barišić): „Byz. Zeitschr.“, 45 (1952), pp. 176-177; Ostrogorsky, op. cit., p. 69, n 4. За официалните актове на византийского правителство, отнасящи се до войната срещу славяните и аварите, вж. при Dölger, op. cit., pp. 13, nr. 105; nrr. 112-115; 15, nr 124, 130-133; 16, nrr. 138-139.

263

153. Theophylactus Simocatta, op. cit., IV, 15,7-10: pp. 181,27-182,23.

154. За византийско-персийските отношения през 581 г. вж. също Dölger, op. cit., р. 13, nrr. 106-108.

155. Theophylactus Simocatta, op. cit., VIII, 1,1-8: pp. 283.11-284,19. Cfr. Dölger, op. cit., p. 15, nr. 129.

156. Theophanes Chronographia, I, pp. 288,29-289,2. Cfr. Dölger, op. cit., p. 16, nr. 142, както и други посочвания.

157. Cfr. H.-W. Haussig, Kulturgeschichte von Byzanz, Stuttgart (1959) p. 141, който твърди: „auch hunnische Angriffe auf die römische Donaugrenze wurden durch Bestechung der Häuptlinge dieser Stämme erreicht“, без да дава други уточнения и без да посочва исторически извори.

158. Dölger, цит. съч., с. 15,130, цитира някои сведения на историческите нзвори в смисъл, че император Маврикий бил дал заповед на стратега Коменциол „die Bevölkerung von Thrakien den Barbaren (d.h. dem Chagan) preisgeben“. Като имаме предвид съмнителната достоверност на тези сведения, както самият Дьолгер е посочил, трябва да отбележим, че у Теофан, цит. съч., с. 278, 32-34, става дума за войската, а не за населението.

159. Theophanes, op. cit., p. 290, 12-20; cp. латинския превод на Анастасий Библиотекар - пак там, II (Лайпциг, 1885), с. 179,1 -7: „Porro ех illo tempore Romanorum non defuerunt imperio variae ac ingenies aerumnae, denique et Chosrohes, Persarum rex, pacem dissolvit et Avares Thracem devastaverunt atque Romanorum exercitus uterque depopulatus est ita, ut, cum Heraclius regnaret et inquisitionem armatorum cum summa diligentia faceret, ex omni multitudine ilia, quae inventa fuerant in tyrannide Mauricii cum Phoca, neminem doubus exceptis ullatenus inveniret“.

160. Theophylactus Simocatta, op. cit., VIII, 12,10-13: p. 308,4-19.

161. Theophylactus Simocatta, op. cit., VIII, 15,2: p. 313,16-20; Theophanes, op. cit., p. 291, 11-14. Cfr. Dölger, op. cit.,p. 17, nr. 151, за мисията от март 603 г.

162. Theophylactus Simocatta, VIII, 15,6-7: p. 314,9-16; Theophanes, op. cit., pp. 291,6-14,27-292,1; Nicephorus Archiep. Constantinopolitanus, Opuscula historica, ed. C. de Boor, p. 3,6-11.

163. Theophanes, op. cit., pp. 292, 6-25,27-293,5; 293,23-24.

164. Theophanes, op. cit., p. 293,23-26.

165. Theophanes, op. cit., p. 295,14-16.

166. Theophanes, op. cit., p. 296,6-12.

167. Theophanes, цит. съч., с. 299,14-18, за персийското нашествие от м. май 602 г.; пак там, 299, 31-300, 4, след като споменава завладяването на град Кесария в Кападокия през 610 г. и залавянето на много хиляди византийски поданици, византийският хронист описва накратко окаяното положение, в което се намирала империята. Вж. превода на Анастасий Библиотекар, пак там, II, с. 1841 23-27: „Heraclius autem imperator invenit dissoluta publicae rei negotia, siquidem Europam Avares reddidere desertam, Asiam vero Persae totam exterminaverunt et civitates desolaverunt et Romanum in bellis exercitum interemerunt. Quibus visis haesitare coepit, quid ageret...“.

168. Dölger, op. cit., p. 17, nr. 152. Почти към същото време може да се отнесе искането на Фока, което той отправил към славяните и аварите, да не безпокоят

264

жителите на градовете Салона и Сплит; пак там, с. 17, бел. 154; срв. също бел. 153. Тези сведения потвърждават косвено настаняването на славяните по онова време в областите на Далмация.

169. А. Pertusi, Giorgio di Pisidia. Poemi. — I. Panegirici epici, Ettal 1960, p. 136.

170. Общ поглед върху тези събития откриваме у Ostrogorsky, op. cit., pp. 77-91; Vasiliev, op. cit., I, pp. 257-264, които посочват и по-стара литература. Вж. по-специално: А. Pernice, L'imperatore Eraclio. Saggio di storia bizantina, Firenze 1905 (= Pubblicazioni del R. Istituto di studi superiori pratici e di perfezionamento in Firenze, sezione di filosofia e filologia); N. H. Baynes, The First Campaign of Heraclius against Persia, in „English Historical Review“, 19 (1904), pp. 694-702; The Restoration of the Cross at Jerusalem, ibidem, 27(1912), pp. 287-299; The Date of the Avar Surprise, in „Byz. Zeitschr.“, 21 (1912), pp. 110-128; E. Gerland, Die persischen Feldzüge des Kaisers Herakleios, „Byz. Zeitschr.“, 3 (1894), pp. 330-373, A. A. Манаджан, Маршруты персидских походов императора Ираклия. Византийский временник, 3 (1950), 133-153; A. Frolow, La vraie Croix et les expéditions d'Héraclius en Perse, in „Revue des études byzantines“, II (1953), pp. 88-105. За съюза с тюрките на Ираклий вж. К. Czeglédy, Herakleios török szövetségesei, in „Magyar Nyelv“, 49 (1953), pp. 319-323; срв. библиографското сведение на Gy. Moravcsik: „Byz. Zeitschr.“, 48 ( 1955), p. 230; Fr. Barme, Le siège de Constantinople par les Avares et les Slaves en 626, in „Byzantion“, 24 (1954), pp. 371-395, с отлична интерпретация на събитията от 626 г.; Pertusi, op. cit., pp. 136-138, 170-171, 201-207, passim; V. Grumel, La defense maritime de Constantinople du côté de la Corne d'or et le siège des Avars, „Byzantinoslavica“, 25 (1964), pp. 217-233.

171. Вж. писаното от Острогорски, цит. съч., с. 77;

„Das Reich lag in Trümmern, als Herakleios (610-641), einer der grössten Herrscher der byzantinischen Geschichte, die Regierung antrat. Das Land war wirtschaftlich und finanziell ruiniert. Die veraltete Verwaltungsmaschinerie hatte versagt. Die auf Söldnerwerbung aufgebaute Heeresorganisation funktionierte nicht mehr, denn es fehlte an Geld und die alten Hecresbezugsquellen waren erschöpft. Die Kernländer des Reiches waren von Feinden besetzt auf der Balkanhalbinsel hausten Avaren und Slaven, im Herzen Kleinasiens standen die Perser. Nur eine innere Regeneration konnte das Reich vor dem Untergang retten ...“.

172. За подробности вж. Dölger, op. cit., p. 18, nr. 164 (мирният договор с крал Агилулф) р. 19, nrr. 168-169 (мирът с цар Сисибут); р. 23, nr. 202 е р. 24, nr. 207 (мирът с крал Дагоберт) подробности за отношенията с Курията, с лангобардите и франките вж. P. Lemerle, Les répercussions de la crise de l'Empire d'Orient au VIIe siècle sur les pays d'Occident, in Settimane di studio del Centro italiano di studi sull'alto medioevo. - V. Caratteri del secolo VII in Occidenle, vol. II, Spoleto 1958, pp. 713-731. Да се види изследването и на О. Bertolini, Riflessi politici delle controversie religiose con Bisanzio nelle vicende del secolo VII in Italia, ibidem, pp. 733-789; pp. 791-810, дискусията по тези проблеми.

173. Dölger, op. cit., pp. 17-18, nr. 163.

174. Dölger, op. cit., p. 18, nr. 166.

175. Nicephorus, цит. съч., с. 12, 3-19, разказва, че след като персите завладели Египет, византийската столица изнемогвала от глад и като последица се разпространявала чумата, на Ираклий му хрумнала тази идея. Срв. Острогорски, цит. съч., с. 77, който смята сведението за напълно достоверно и добавя: „Eine Zeitlang trug sich

265

Heraklios sogar mit dem Gedanken, seine Residenz nach Karthago zu übertragen, um von don aus die Gegenoffensive zu organisieren, wie seinerzeit von dort aus der Vorstoss gegen die Schreckensherrschaft des Phokas ausgegangen war P. Lemerle, Quelques remarques sur le règne d'Héraelius, in „Studi medievali“, S. III, 1 (1960), p. 356, който твърди, че опитът бил „от 618, най- късно от 619 г.“, което ще рече след мирния договор с аварите.

176. Срв. също Lemerle, op. cit., p. 350: „On ne peut s'empêcher d'observer qu'Héruclius fut lent à réagir efficacement...“.

177. Dölger, цит. съч., c. 19, - 171-172, con indicazi c посочване на изворите и по-стара литература и с обща хронология на събитията - срв. „преди 5 юни 617 г.“ и съответно „до 5 юни 617 г.“ Срв. също Ostrogorsky, op. cit., p. 84 e n. 2; Pertusi, op. cit., p. 138, където датата е 619 г., която е и най-вероятна.

178. За да бъдем точни, трябва да отбележим различията при учените, които са се занимавали с този въпрос. Така, Острогорски, цит. съч., с. 77, твърди буквално: „Die Rettung kam, da Byzanz in sich die Kraft zu einer tiefgehenden sozialen, politischen und kulturellen Erneuerung fand ...“, като допълва на друго място (пак там, с. 80): „In den schreckensvollen Jahren, da sich die slavisch-avarische Invasion über die Balkanhalbinsel und die persische über die orientalischen Provinzen des Reiches ergoss, beginnt in Byzanz der Prozess der Sammlung und der inneren Festigung“, свързвайки c този процес както организацията на темите, така и реорганизацията на войската. На тези разсъждения се противопоставя скептичното отношение на Lemerle, Quelques remarques, pp. 355 sgg., което заслужава внимание.

179. Theophanes, цит. съч., с. 302, 17-18. Срв. също Ostrogorsky, цит. съч., с. 84, бел. 2, за прехвърлянето на войската.

180. Nicephorus, цит. съч., с. 12, 20-28. За други подробности вж. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове, I, 1, С., 198, с. 93 и сл., който определя като вожд на прабългарите Кубрат; противно на него Ostrogorsky, цит. съч., с. 87, бел. 3, който следва по-скоро бележките на J. Marquart, „Die ultbulgarischen Ausdrücke in der Inschrift von Čatalar und der altbulgarischen Fürstenliste", „Известия на Руския археологически институт в Константинопол“, 15 (1911), с. 7 и бел. 5; срв. също Златарски, цит. съч., с. 88, бел. 2. Във всеки случай младият Кубрат бил оставен в Константинопол, вероятно бил кръстен и се завърнал при своите след около петнадесет години.

181. Theophanes, op. cit., p. 302,27-29. Cfr. Ostrogorsky, op. cit., p. 84, n. 2; Pertusi, op. cit., p. 138.

182. Theophanes, op. cit., p. 303,6-8. Cfr. Diriger, op. cit., p. 20, nr. 177.

183. Theophanes. op. cit., 302,31 sgg. Cfr. Ostrogorsky, op. cit., pp. 84-85; Pertusi, op. cit., pp. 138, 141 sgg.

184. Expeditio Persica, III, vv, 305-340: pp. 129-131 ed. Pertusi. Използвам италианския превод, който е приложен към гръцкия текст. За изданието на Пертузи вж. най-общо моите бележки в BZ, 57 (1964), рр. 412-416; qui, pp. 501-510.

185. Срв. Ostrogorsky, цит. съч., с. 85: „Die bedrohliche Haltung des Avarenkhagans vcranlasste dann den Kaiser zur Rückkehr nach Konstantinopel. Damals wurden wohl die Zahlungen an die Avaren erhöht und nahe Verwandte des Kaisers dem Khagan als Geiseln zugesandt“, като добавя (пак там, с. 85, бел. 2) и някои други посочвания.

266

186. Pertusi, цит. съч., с. 160, като интерпретира току-що цитирания текст, мисли, че става дума само за аварите „От текста става ясно, че аварите ... заплашвали през зимата на 622-3 г. с ново нападение над Константинопол, след като нарушили договореностите от 620 г. (?) Вероятно ставало дума само за заплаха, която скоро преминала с триумфалното завръщане на Ираклий“; добавени са и някои обяснения относно хронологията на събитията и характера на сведенията от историческите извори.

187. Вж. при Dölger, цит. съч., с. 20, 178-179; срв. също 180-181.

188. Срв. Dölger, цит. съч., с. 20,183. Срв. също сведенията при Артамонов, История хазар, с. 144 и сл.; Ostrogorsky, цит. съч., с. 86: „Von hier datiert die byzantinischchazurischen Zusammenarbeit, die mit der Zeit zu einem Hauptpleiler der byzantinischen Ostpolitik wurde“.

189. Cfr. Ostrogorsky, op. cit., p. 86.

190. Giorgio di Pisidia, Bellum Avaricum, vv. 172-211: ed. Pertusi, pp. 184-185. Трябва да се цитират по-специално стиховете 197-208, в които се говори недвусмислено за славяни и прабългари:

191. Giorgio di Pisidia, op. cit., vv. 409-412: ed. Pertusi, pp. 194-195:

192. Giorgio di Pisidia, op. cit., pp. 254-255:

267

193. Да се види също и коментарът на Пертузи, цит. съч., 214-215, който подчертава, че „армията на хагана била съставена не само от авари, но също и от славяни и българи“, като допълва и някои наблюдения по въпроса за антивизантийския съюз; 272-273, като стига до заключението, че „от това, което казва поетът, изглежда Ираклий е имал намерение (през 616 г.?) да използва аварите като ударна сила срещу Персия, но бил задържан от едно славянско нашествие. Обаче славяните подстрекавали аварите и по такъв начин разрушили плановете му..." Като се абстрахираме от подобна доста съмнителна интерпретация на стиховете на Георги Пизидийски, остава фактът, че винаги съществувала тясна взаимозависимост на действията на перси, славяни и авари.

194. Giorgio di Pisidia, In restitutionem S. Crucis, vv. 73-84: ed. Pertusi, op. cit., pp. 228-229:

195. Текстът е публикуван от A. Mai, Nova patrum bibliotheca, VI.2 Romae 1853, pp. 423-437; публикуван отново от L. Siernbach, Analecta Avarica, in „Rozprawy Akad. Umijętności, wydz. filolog.“, ser. II, t. XV. Cracoviae 1900, pp. 297-334. Фрагмента от текста с превод на сърбохърватски и обяснителни бележки са публикувани в тома на F. Barišić, М. Rajković, В. Krekić. L. Tomic, Fontes byzantini historiam populorum Jugoslaviae spectantes, I, Beograd 1955, pp. 159-168. За издаването на гръцкия текст с превод на български и бележки вж. Fontes graeci historiae bulgaricae, III, Serdicae (1960), pp. 41-55. Най-общо за текста вж. също Moravcsik, Byzantinoturcica, I, pp. 294-295.

196. Fontes graeci, p. 49.

197. Chronicon Paschale, ed. Bonn, pp. 715,3-5; 716,9-726,10. Да се види също Barišić, Rajković, etc., Fontes byzantini, pp. 143-149; Fontes graeci, pp. 78-84. Ценен извор за

268

същите събития е и т. нар. Oratio historica, съставена през IX в., за която са използвани по-древни извори; вж. изданието на Migne, Р. Gr., ХСII (1865), coll. 1353-1372; CVI (1863), coll. 1335-1353; Fr. Halkin, Bibliotheca hagiographica graeca, III, Bruxelles 1957, nr. 1060; Moravcsik, Byzantinoturcica, I, pp. 294-295; Barišić, Rajković. etc., op. cit., pp. 169-172.

198. V. Grumel, Homélie de Saint Germain sur la délivrance de Constantinople, „Revue des études byzantines“, 16 (1958), p. 195 § 16; френски превод, пак там, 202-203. Срв. моята бележка; „Byzantinoslavica“, 21 (1960), pp. 89-90.

199. Сведения y Theophance, Chronographia, I, pp. 315,1-316,27, които по същество са само повторение на казаното от Георги Пизидийски (срв. Pertusi, цит. съч., 282-283), освен сведенията на патриарх Никифор (Niccpharus, цит. съч., 17, 16-19, 2), който също посочва славяните като съюзници, трябва да се цитира поне текстът на химна Акатист - вж. J. В. Pitra, Analecta sacra, I, Romae 1876. pp. 250-262; Migne, P. Gr., XCII (1865), coll. 1348-1353; срв. също Fontes graeci, pp. 171-174. - Barišić, Rajković, etc., op. cit., pp. 169 и сл.

200. Такъв например е пасажът на Herodias, I, v. 153, ed. Pertusi, p. 247, в който се говори за „чужденци и варвари“ (Пертузи го превежда като „(народи) приети на гости и варвари), но интерпретирано в смисъл, че става дума само за аварите (пак там, с. 268), а по-скоро става дума за славяните, които вече се били установили, макар и частично, на Балканския полуостров. Срв. също онова, което пише Пертузи, цит. съч., с. 215, когато споменава „намеренията на перси и авари“, без да споменава славяните като участници във войната.

201. Срв. Ostrogorsky, цит. съч., с. 86, който пише: „Die Niederlage des Avarenkhagan bedeutete aber auch das Schreitem der persischen Angriffsplane“, като и той пропуска да спомене славяните.

203. За посочване на официалните документи вж. у Dölger, цит. съч., 2, 20-23, 186-195, 200-201.

204. Срв. също и Lemerle, Quelques remarques, p. 350: „Enfin c'est de l'intérieur, plus que sous les coups d'Héraclius, que la Perse s'effondre, dans les querelles de famille, les rivalités de satrapes et les usurpations; et c'est après l'assassinat de Chosroès qu'Héraclius envoie à Constantinople son grand bulletin de victoire“.

205. Pernice, L'imperatore Eraclio, p. 179.

206. Vasiliev, Histoire, I, pp. 262-263. Тази присъда обаче е доста смекчена, когато, говорейки за арабските завоевания през следващите години, същият автор цитира мнението на Ед. Гибън (пак там, с. 264), според когото: „dans les huit dernières années de son règne, Héruclius perdit, du fait des Arabes, les provinces mêmes qu'il s'était fait rendre par les Perses".

207. Ostrogorsky, op. cit., pp. 87-88.

208. Ostrogorsky, ibidem, p. 88.

209. Lemerle, Quelques remarques, pp. 360-361.

210. Lemerle, op. cit., p. 361.

211. Lemerle, op. cit., p. 353.

212. Lemerle, op. cit., pp. 347 sgg.

213. Lemerle, op. cit., pp. 347-348:

„Il faut pourtant avertir que се qui се passe en Europe, pour n'être pas l'effet de la volonté ou d'un plan d'Héraclius, n'est pas moins

269

important. Ce n'est point aux Avars que je pense, encore qu'ils aient joué indirectement un rôle non négligeable: on a probablement exagéré le danger qu'ils représentaient à се moment pour Byzance, et même lors du siège de 626, faute d'être maîtres dans la poliorcétique et dans l'art nautique, ils ne mirent pas en bien grand péril la capitale. Mais j'ai déjà eu l'occasion de signaler ailleurs -

пише френският учен, като намеква за онова, което е изложил по-рано (в изследването Invasions et migrations dans les Balkans depuis la fin de l'époque romaine jusqu'au VIII'siècle, „Revue Historique“, 211 (1954), pp. 293, 295-304; както и в изследването: Esquisse pour une histoire agraire de Byzance: les sources et les problèmes, ibidem, 219 (1958), pp. 63-64 -

et je n'y reviendrai donc ici que pour le rappeler, l'importance essentielle qu'a eue l'installation massive des Slaves dans les Balkans. Elle a probablement mis fin à une crise démographique particulièrement grave pour l'agriculture, et contribué de се fait à l'établissement d'un régime agraire présentant des caractères nouveaux. Elle a sûrement bouleversé la structure ethnique de la péninsule, quels que soient d'ailleurs l'ampleur et le succès de l'œuvre d'assimilation à laquelle les Grecs s'attacheront, et dont les résultats l'emporteront de loin sur l'action des armes. Enfin elle s'çst enfoncée comme un coin entre l'Est et l'Ouest, à la charnière de l'ancien monde gréco-romain, le long d'une ligne de rupture qui coïncidait à peu près avec la frontière linguistique; ainsi elle a, d'une part, achevé de refouler de la péninsule l'élément latin; d'autre part et surtout, elle a puissamment contribué, par l'espèce de barrière qu'elle a pour un temps dressée entre eux, à la surprenante ignorance dans laquelle Orient et Occident vont être l'un de l'autre pendant le VIIe siècle. - coupure qui est l'un des caractères distinctifs du haut moyen âge, et qui me paraît due autant à l'avance slave vers le Sud, qu'aux progrès de la conquête arabe dans le bassin méditerranéen“.

214. Lemerle, op. cit., p. 349.

215. 3а подробности вж. Василиев, цит. съч., с. 280 и сл.; Ostrogorsky, op. cit., pp. 91 sgg.

216. Ostrogorsky, op. cit., pp. 92-93.

217. Theophylactus Simocatta, op. cit., VIII, 15,6-7: p. 314,5-13.

218. Theophylactus Simocatta, op. cit., III, 13,13: p. 175,23-26:

По въпроса за този текст вж. онова, което съм писал в „Byzantinoslavica“, 21 (1960), p. 294:

„En composant son oeuvre avant 638, Théophylacte Simocatta connaissait déjà un des plus tristes résultats de la victoire byzantine sur la Perse - la conquête arabe, commencée en 634 ... Ne faisait-il pas allusion, par ces mots, à cette conquête? ... Ce passage n'est rien d'autre qu'une critique sévère, bien que dissimulée de la politique militaire de l'empereur Héraclius qui avait détruit la puissance perse, pour faciliter la voie des nouveaux conquérants, les Arabes. Avec une perspicacité exceptionnelle, le grand historien de Byzance se rendait déjà compte des conséquences funestes de la conquête byzantine en Perse ei l'avancement des Arabes“.

219. Lemerle, op. cit., p. 351.

220. Haussig op. cit., p. 138.

221. Haussig, op. cit., p. 139.

222. Haussig, op. cit., p. 141: „Besiegte waren beide“.

223. Lemerle, op. cit., p. 355.

224. Lemerle, op. cit., p. 355.

270

225. Когато говори за обсадата на Константинопол от 626 г., Ostrogorsky, цит. съч., с. 85, споменава само авари и перси („die furthtbare Gefahr eines doppelten Überfalls der Perser und Avaren“), като пропуска да спомене от своя страна и славяните.

226. За подробности вж. G. Labuda, Pierwsze państwo słowiańskie. Państwo Samona, pp. 188 sgg., 262 sgg.: V. Chaloupecký, Considération sur Samon, le premier roi des Slaves, „Byzantinoslavica“, II (1950). pp. 230 sgg.; T. Dujčev, Vztahy mezí Čechy, Slováky a Bulhary ve středověku, in Československo-bulharske vztahy v zrcadle staletí, Praha 1963, pp. 14 sgg.

227. Cfr. G. Vernadsky, The Beginning of the Czech State, „Byzantion", 17 (1944-45), р. 321. Като говори за „fameux chef franc nommé Samo“, Lemerle, Les répercussions, p. 719, отбелязва „Cest peut-être à l'instigation d'Héraclius que les Avares furent attaqués par се chef franc. Episode qui demande encore à être éclairci, mais qui est important“

228. Ostrogorsky. op. cit., p. 87: „Für die Völkerschaften, insbesondere die zahlreiche slavischen Stämme, die bis dahin unter der Botmässigkeit des Avarenkhagans standen, war sie [die Niederlage der Avaren!] ein Signal zur Erhebung und zur Befreiung vom avarischen Joch. Im Kampfe gegen die Avaren schufen um diese Zeit die Westslaven unter der Führung Samos das erste slavischc Grossreich“. Мисълта на видния историк следва да се интерпретира в смисъл, че става дума по-скоро за утвърждаване на княжеството на Само след поражението при Константинопол, а не за началото на самото въстание, започнало няколко години по-рано.

229. Chronicarum quae dicunturfrafcgerit Scholastici libri IV, ed. B. Krausch, in: MGH, Scriptores rerum merovingicarum, II, Hannoverae 1888, cap. IV. 72: p. 157,4-15. Срв. също В. H. Златарски, История на българската държава през средните векове. I, 1, С., 1916, с. 117 и сл. с други посочвания. За някои други бележки за по-нататъшната съдба на тези прабългари вж. V. D'Amico, Importanza della immigrazione dei Bulgari nella Italia méridionale al tempo dei Longobardi e dei Bizantini, in Atti del 3^b Congresso internazionale di studi sull'alto medioevo, Spoleto 1959, pp. 369-377, където (c. 372, бел. 3) е посочена по-стара литература по проблема.

230. За подробности вж. Златарски, цит. съч., с. 91 и сл.; Ostrogorsky, цит. съч., с. 87 и бел. 3 с други посочвания.

231. Lemerle, Quelques remarques, c. 348. бел. 7, който по-скоро има предвид, що се отнася до Ориента, напредването на арменците, като го свързва със славянските завоевания на Балканите.

232. Cfr. Lemerle, op. cit., p. 348, n. 3.

233. Едно различно и по мое мнение неособено убедително обяснение се опитва да даде V. Tŭpkova-Zaimova, Sur quelques aspects de la colonisation slave en Macédoine et en Grèce, in „Études balcaniques“, I (1964), pp. 111 sgg., като справедливо отбелязва, че „les évènements touchant l'établissement des Slaves dans ces régions éloignées de la capitale n'ont presque pas trouvé d'écho dans les chroniques officielles.“ Почти същото се наблюдава в българската история от IX в. по време на владетелите Персиан (836-852) и Борис I (852-889), когато в държавата са включени и земите на Македония.

234. За тези две събития вж. неотдавнашното изследване на Лј. Максимовић, О хронологији словенских упада на византијску територију крајем седемдесетих и почетком осамдесетих година VI века. В: ЗРВИ, 8/2, (1964), 263-271 (= Mélanges G. Ostrogorsky, II).

271

235. Сведения за това сътрудничество ни дава Георги Пизидийски: вж. Bellum Avaricum, v. 197: р. 185; v. 409: р. 194.

236. За подробности и съответна библиография вж. Dujčev, Medioevo bizantinoslavo, I, pp. 55 и сл 67 и сл.

237. Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio. Ed. Gy. Moravcsik-R. J. H. Jenkins, Budapest 1949, cap. XXIX: pp. 122-139 (според английския превод, добавен към гръцкия текст: „Of Dalmatia and of the adjacent nations in it“); cap. XXX: pp. 138-147 („Story of the province of Dalmatia“); cap. XXXI: pp. 146-153 („Of the Croats and of the country they now dwell in“); cap. XXXII: pp 152-161 („Of the Serbs and of the country they now dwell in“); cap. XXXIII: pp. 160-163 („Of the Zachlumi and of the country they now dwell in“); cap. XXXIV: pp. 162-163 („Of the Terbouniotes and Kanalites and of the country they now dwell in“; cap. XXXV: pp. 162-165 („Of the Diocletians and of the country they now dwell in“); cap XXXVI: pp. 164-165 („Of the Pagani, also called Arentani, and of the country they now dwell in“). Според английския превод, добавен към гръцкия текст: Някои бележки по гръцкия текст вж. у I. Dujčev. „Byz Zeitschr.“. 46 (1953), pp. 119 и сл.

238. Заедно с превода на сърбохърватски на текста на Константин VII многобройни библиографски препратки, прецизен коментар може да се намери у Б. Ферјанчић, Византиски извори за историју народа Југославије, II, Београд, 1959, 9-65; срв. също и моите бележки за тази публикация в „Byz. Zeitschrift“, 54 (1961), pp. 366 и сл. За други посочвания вж. Fr. Dvornik: Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio. - II. Commentary, London 1962, pp. 93 sqq ; Ostrogorsky, цит. съч., с. 87, бел. 5, с библиография за изследванията и основните интерпретации на въпроса.

239. Isidori Iunioris, ep. Hispalensis Historia Gothorum, Wandalorum, Sueborum MGH. AA., XI, 2, p. 479, sotto 414 a. Cfr. Vasiliev, Histoire, l, pp. 259-260. Хронологията на автора не е особено точна, защото в един и същи пасаж в своя труд той свързва исторически събития от различно време. Затова неговото сведение се датира в различни години. Срв. също М. Barada, Hrvatska dujaspora i Avari, in „Starohrvatska Prosvjeta“ 2 (1952), pp. 7-17; F. Barišić: „Byz. Zeitschr.“, 46 (1953), p. 487.

240. Ще се огранича само с библиография на различните публикации по проблема. Трябва да се отбележат преди всичко писаното от P. S. Sakač; Iranische Herkunft des kroatischen Volksnamens, in „Orientalia Christiana Periodica“; 15 (1949), pp. 313-340 (cp. също бележката на F. Dölger: „Byz. Zeitschr", 43 (1950), p. 467); Intorno all'etnogenesi slava. Nuove opinioni sull'origine e la formazione dei popoli slavi, Roma 1949 (estratto da: „La civiltù cattolica“ 1949, vol. 4, pp. 46-55, 262-273); The Iranian Origins of the Croats according to C. Porphyrogenitus, in The Croation Nation, Chicago, III. 1955, pp. 30-46; Symboles eucharistiques dans l'ancien art croate (VIP-XIIe s.), in Osoba i duh, Madrid 1952, pp. 17 (209)-40 (232); Teorije, napose iranske, о postanku Hrvata, in „Hrvatska Revija“, II.4 (1952), pp. 329-348; p. 345, и друга библиография по въпроса; „Orientalia Christiana Periodica“, 29 (1963), pp. 281-282. За иранската етимология на името на Хороат срв. също Vasmer, Untersuchungen, p. 56. Вж. също и резюмето на изследването на непрежалимия Л. Хауптман, Сеобе Хрвата и Срба. В: Уугословенски историски часопис, 3 (1937) 30-61, „... Diese lehrt, dass Kroaten

272

und Serben iranischer und kaukasischer Herkunft sind, dass sie zur Zeit des Hunncnslrums unter die Slaven an der oberen Weichsel verschlagen wurden, sich dort slawisicrten und um 630 die Awaren in ihrer Herrschaft über die westlichen Balkanslawen ablosten".

H. Grégoire, „L'origine et le nom des Croates et des Serbes, „Byzantion“, 17 (1945), pp. 88-118, cp. критичните бележки на: F. D(ölger): „Byz. Zeitschr.“, 43 ( 1950), pp. 190-191; J. Gospodnetić: „Histor. Zbornik“. 4 ( 1951 ), pp. 374-376; B. Grafenauer, Prilog kritici izvještaja Konstantina Porfirogenita o doseljenju Hrvata, „Histor. Zbornik“, 5 (1952), pp. 1-56; cfr. (F. Barisić): „Byz. Zeitschr.“, 46 (1953), p. 486. За други посочвания вж. Ostrogorsky, op. cit., p. 87 n. 5. Особено отношение към дискутирания проблем заема F. Dvornik. The Making of Central and Eastern Europa, London 1949, pp. 268 sgg.; The Slavs, pp. 2627 (p. 26 n. 1 ), където той, след като е изложил накратко теорията на Сакачач, добавя: „This theory presents some difficulties ... All this shows that the problem of lhe origin of the Croats and the Serbs is complicated and that many questions have to be answered before it can be definitely solved“. Той приема, че поне етнонимът хървати е от ирански произход: „the Croats, or at least their ethnic name, were of Sarmatian origin“. Що се отнася до сарматския произход на сърбите, той заявява: „The evidence for the Sarmatian origin of the Serbs is not so strong, but seems to be reasonably well founded“. Освен това той отбелязва, че при Константин VII „additional evidence for the Sarmatian origin of the Croats and the Serbs“ (пак там, с. 27 и сл.). На друго място (Constantine Porphyrogenilus, цит. съч., с. 115 и сл.), същият учен подхваща въпроса и стига до заключението: „problema e conclude:

„It is thus possible to surmise that the Croats and Serbs, surprised by the Huns, who wrought such havoc among the Sarmatian tribes in S. Russia and between the Caucasus and the Sea of Azov, were cut in two parts, one of which looked for security in the Caucasus, and the other and greaster fled towards the Carpathians and settled among the Slavs in modem Galicia and Saxony. If this theory could be more decisively proved, we should see in it a phenotnenon analogous to the Turkish Bulgars among the Slavs of Macedonia and Thrace, and to the Germanic Varyags in Russia. Although to a large extent assimilated by their Slav confederales and subjects, the Croats and Serbs still preserved Sarmatian military traditions, and probably formed a kind of standing-army of cavalry among the Slavs. This would explain why in his plight Heraclius accepted their help against the Avars who were destroying prosperous Byzantine provinces“.

За вероятния ирански произход на етнонима сърби вж. пак там, с. 132. Някои посочвания у Ферјанчић, цит. съч., с. 38, бел. 116.

241. За култа към Митра и разпространението му по балканските земи вж. Fr. Cumont, Textes et monuments figurés relatifs aux mystères de Mithra, III, Bruxells 1895, 1896; Die Mysterien des Mithra. Ein Beitrag zur Religionsgeschichte der römischen Kaiserzeit, Leipzig 1903; Les mystères de Mithra, 2 éd., Bruxelles 1902; M. J. Vermaseren, Corpus inscriptionum et monumentorum religionis mithriacae, Hagae comitis 1956; II, Hagae comitis 1960. За различните области на Балканския полуостров вж. II, рр. 145-149, Reatia; pp. 151-168, Noricum; рр. 169-249, Pannonia; рр. 251-270, Dalmatia; рр. 271-333, Dacia; рр. 335-368, Moesia; рр. 369-377, Thracia; рр. 379-382, Macedonia; рр. 383-387, Graecia. За разпространението на митраизма вж. също: Е. Wüst, Mithras. „PWRE“, XV.2 (1932), coll. 2131-2155, precisamente in Moesia Inferior col 2152, nella Thracia, ibidem, col. 2152; Macedonia e Achaia, ibidem, coll. 2152-53; Dalmatia, ibidem.

273

col. 2153, Pannonia, ibidem, col. 2153. Вж. също G. Widengren, Religione dell'Iran antico, in Le civiltà dell'Oriente. - III. Sotto la direzione di Giu. Tucci. Religioni, filosofia scienze. Roma 1958, pp. 536 sgg., 560.

За разпространението по Балканския полуостров, с отпечатване на някои паметници, свързани с митризма, вж. Я. Тодоров. Паганизмът в Долна Мизия през първите три века след Христа. С., 1928, 140-149, 162-163, 216-219 с посочена по въпроса по-стара литература (пак там, с. 40, бел. 3). От същия. Предхристиянски религиозни течения в нашите земи. В: Българска историческа библиотека, III, 4; В. Saria, Razvitak Mitrine kultne slike u dunavskim oblastima, „Starinar“, 3 ser., 2(1923), 33-62; Zur Entwicklung des mithrischen Kultbildes, „Mitteilungen d. Vereins klassischer Philologen“, 4 (Wien 1927), pp. 53-59; Glavne kultne podobe mitrejev v Poetoviovi, „Zbornik za umetnostno zgodovino“, 12 (1933), 63-86; E. Diez, Ein bemerkenswertes mithrisches Denkmal aus Poetovio, „SOF", 22 (1963), pp. 38.

За различни археологически находки в България: И. Всякое, Светилището на бог Митра при с. Крета. Известия на българския археологически институт, 7 (1934), 82-91 ; Г. И. Кацаров, Нови паметници на Митра от България Годишник на Националния музей, 6 (1936), 39-45; Neue Mithrasdenkmäler aus Bulgarien, „Germania“, 19 (1935), pp. 224-227; Antike Denkmäler aus Bulgarien, „Archäol. Anzeiger“, 1936, pp. 6576; Chr. Danov, Zwei neue Mithrasrelief aus Bulgarien, „Germania“, 22 (1936), pp, 171-173; Ein neues Mithrasrelief von Sinitovo, Bulgarien, ibidem, 20 (1936), pp 189-191; G. I. Kazarov, Ein neues thracomithrisches Relief, „Archiv f. Religionswiss.“, 36 (1939), pp. 161-162. Вж. също онова, което казва G. Vernadsky, Der sarmatische Hintergrund der germanischen Völkerwanderung, pp. 364 sgg.

242. Cumont, Les mystères de Mithra, pp. 175-176.

243. Големият учен вече е стигнал до тези заключения в основния си труд: Textes et monuments, I, pp. 348-350, a тук вече ги представя в по-достъпна форма.

244. Вж. напр. онова, което казва по въпроса Е. Wüst, Mithras, op. cit., col. 2149:

„Und nach dem J. 400 gib es in Europa wohl nur mehr ganz selten, etwa in verkehrsarmen Gebieten, eine Kultstätte des Mithras. Anders was es im Osten; in seiner Heimat Iran konnte Mithras dem eindringenden Christentum erfolgreich Widerstand leisten. Viele der mithrischen Lehren übernahm der Manichäismus, der zwischen Mithras und dem Christentum einen Ausgleich zu schaffen suchte“.

Изчезването или разрушаването на светилищата на бог Митра в Европа станало обаче в земите, където новата религия успяла да се наложи, а не на Балканския полуостров, където средищата ѝ били малобройни до официалното покръстване през IX в.

245. Срв. J. Bidez, Julian der Abtrünnige, München 1940, pp. 174, 228-234, 282, 366. Срв. също c написаното от G. Negri, L'imperatore Giuliano l'Apostata, Milano 1914, pp. 201, за езичеството на Юлиан и за култа към Царя Слънце.

246. Срв. И. Дуйчев, Рационалистични проблясъци в славянското средновековие. ИП, 19, кн. 5 (1963), с. 89 и сл. с някои посочвания. Не е убедително твърдението на О. Pfleiderer, Das Urchristentum, seine Schriften und Lehren in geschichtlichem Zusammenhang, II, Berlin 1902, p. 73: „... der Mithrasreligion, des gnostischen Christentums und der kirchlichen Christentums. Der Kampf der beiden letzteren hat sich schon nach einigen Jahrzehnten zu Gunsten der Kirche entschieden, die Rivalität aber zwischen der Christusund der Mithrasreligion dauerte von da an noch zwei Jahrhunderte und erlosch

274

erst mit dem letzten Heiden auf dem Thron der Cäsaren, Julian“.

За митраизма на Юлиан вж. също: Cumont, Textes, p. 357 (нарича го „un myste de Mithra“); Les mystères, pp. 170 sgg. За връзката между митраизма и манихейството вж. също у A. Christenven, Les types du premier homme et du premier roi dans l'histoire légendaire des Iraniens, I, Stockholm 1917 (= Archives d'études orientales, 14), pp. 101-105: „Restes des légendes de Gajōmurd et du bœuf type dans les cosmogonies du mithriacisme et du manichéisme“.

247. Такова напр. е разбирането на Й. Иванов. Богомилски книги и легенди. С., 1925, 327-382, където са събрани множество свидетелства от фолклорен характер. По въпроса вж. Д. Петканова. Към въпроса за връзките на фолклора с богомилството. В. Известия на Института за българска литература, 6 (1958), 81-100.

248. За подробности вж. L. Niederle, Život starých Slovanů, II, Praha, 1924, pp. 159 sgg.; Manuel, II, p 150 = Rukověť, p. 302.

249. Да се види интересното изследване на U. Blanchi, Il dualismo religioso. Saggio storico ed etnologico, Roma 1958, p. 8.

250. Що се отнася до онова, което пише D. Obolensky, The Bogomils. A Study in Balkan Neo-Manichaeism, Cambridge 1948, p. VII относно „the still somewhat obscure problem of the historical connections between Asiatic Manichaeism and the dualistic movements of western Europe“ вж. I. Dujčev, I Bogomili nei paesi slavi e la loro storia, in: Academia dei Lincei. A. CCCLXI-1964. Nr 62. L'Oriente cristiano nella storia della civiltà, Roma 1964, pp. 619 sgg.

251. Срв. Dujčev, цит. съч., с. 628 и сл. със съответните посочвания.

252. За прабългарите най-общо вж. библиографията, отбелязана от Moravcsik, op. cit., I, pp. 108 sgg.; pp. 65 sqq. Срв. също и y Grousset, L'Empire, pp. 124 sgg.; Артамонов, История ..., с. 79 и сл., 157 и сл.

253. Christensen, L'Iran sous les Sassanides, pp. 375 n. 2; 437 n. 2.

254. Christensen, op. cit., p. 433.

255. Все още се спори за произхода и характера на „проскинезис“ у перси и византийци. Вж. F. Prinzessin von Sachsen-Meiningen, Proskynesis im alten Iran, in Fr. Altheim, Geschichte der Hunnen, II, Berlin 1960, pp. 125-166; W. Sundermann, Zur Proskynesis im sasanidischen Iran, in „Mitteilungen des Instituts f. Orientforschung“ 10, fasc. 2-3 (1964), pp. 275-286. За друга литература вж. О. Treitinger, Die oströmische Kaiserund Reichsidee nach ihrer Gestaltung im höfischen Zeremoniell, Jena 1938, pp 81,84 sgg., 88, 89 sgg, 175, passim.

256. Procopius, Anecdota, ed. J. Haury, pp. 44,14-45,2.

257. U. Scerrato, Arte dell'Iran sasanide, in Le civiltà dell'Oriente, IV, Roma 1962, p. 408.

258. Без да изреждаме цялата съществуваща литература по въпроса и да влизаме в подробности по дискусията, можем да припомним поне онова, което са писали най-големите поддръжници на идеята за иранско-сасанидско влияние върху българското изкуство през ранното средновековие. Основни представители на това разбиране са:

В. Filov, Les palais vieux bulgares et les palais sassjnides. L'art byzantin chez les Slaves. Les Balkans. Premier recueil dedie à la mémoire de Théodore Uspenskij, I, Paris 1930, pp. 80-86;

Der Ursprung der altbulgarischen Kunst, „Byz. Zeitschr.“ 30 (1929-1930), pp. 523-528;

Geschichte der altbulgarischen Kunst bis zur Eroberung des bulgarischen Reiches durch die Türken, Berlin u. Leipzig 1932, pp. 5-35;

Архитектурният тип на големия дворец в Абоба.

275

Списание на Българската академия на науките. LY свезка 27 (1937), I 17;

А. Протич, Сасанидската художествена традиция у прабългарите. Известия на Българския археологически институт, 4 (1926-927), 211-235; Les origines sassanides et byzantines de l'art bulgare. Mélanges Ch. Diehl, II, Paris 1930, pp. 137-159.

259. D. Talbot-Rice, Persia and Byzantium, p. 49.

260. За библиография на съответните изследвания вж. y Moravcsik, Byzantinoturcica, I, pp. 300-303. Позволявам си да цитирам по-специално, въпреки някои очевидно погрешни твърдения, едно от последните изследвания:

N. Mavrodinov, Le trésor protobulgare de Nagyszentmiklós, Budapest 1943;

срв. критичните бележки на Д. П. Димитров, ИБИД, 22-24 (1948), 338-414, който приема смесения характер на съкровището и поне частично неговата принадлежност към иранското изкуство.

Н. Мавродинов. Старобългарското изкуство. Изкуството на първото българско царство. С., 1959, 15-139 (посмъртно издание), смята, че то е от български произход с ограничено нранско влияние.

261. Ср. мнението на Scerrato, op. cit., p. 408:

„Le tribu turche porteranno ed eseguiranno delle suggestive oreficerie, sotto l'influenza dell'Iran, che sono state largamente raccolte in vari tesori venuti in luce nella Balcania, come quello famoso di Nagy Szent Miklós in Ungheria ...“.

Cp. също мнението на Filov, Geschichte, pp. 17-21,

„Der Schatz von Nagy-Szent-Miklös nimmt eine Sonderstellung unter den uns bis jetzt bekannten ähnlichen Schätzen des frühen Mittelalters ein. Seine Gelasse unterscheiden sich deutlich durch ihre Form und Dekoration sowohl von den sassanidischen, als auch von den syrischhellenistischen Gefässen, indem sie gewisse Züge dieser beiden Gruppen in sieh vereinigen. Der orientalisch-sassanidischen Einschlag ist jedenfalls viel stärker als der hellenistische ... Sie sind ... aus der sassanidischen Tradition hervorgegangen, haben aber auch hellenistische, in der älteren einheimischen Kunst wurzelnde Elemente aufgenommen“.

262. Археологическият материал, открит до началото на века, е публикуван в:

Известия на Руския археологически институт в Константинопол, 10 (1905).

Вж. също

I. Velkov, Pliska, „Antiquity“, 13 (1939), pp. 293-303:

St. Stančev, Pliska und Preslav. Ihre archäologischen Denkmäler und deren Erforschung, in V. Beševliev-J. Irmscher, Antike und Mittelalter in Bulgarien, Berlin 1960, pp. 219-264.

За разкопките след тази година (1955 г.) вж. годишните доклади на Ст. Михайлов: Известия на Българския археологически институт, 20,(1955), 49-181, т. 22(1959), 263-290 (заедно с А. Милчев), т. 26 (1963), 5-46; Ст. Станчев, пак там, т. 23 (1960), 23-65. Библиографският преглед може да се допълни.

263. Така, когато анализира археологическите останки в Плиска, Filov, Geschichte, с. 8 и сл., твърди за т. нар. „голям дворец“ следното:

„Das ganze Gebäude, mit seinen schwären Proportionen, ungewöhnlich dicken Mauern (1,60 bis 2 m) und glatten, ungegliederten Flächen, hat einen rein orientalischen Charakter und unterscheidet sich scharf von den hellenistisch-byzantinischen Bauten. Auch in seiner inneren Einteilung zeigt der grosse Palast von Aboba eine enge Verwandtschaft nicht mit den byzantinischen, sondern mit den sassanidischen Palästen ... Der Vergleich dieser sassanidischen Bauten [ha in vista i palazzi di Hatra, di Firusabad e di Sarvistan] mit dem grossen Palaste von Aboba ergibt sehr charakteristische Übereinstimmungen ... Wir finden also auch hier die für den sassanidischen Livan charakteristischen Merkmale. Der nördliche Abschluss des

276

Palastes von Aboba, mit seinen drei Räumen, entspricht fast genau demjenigen Teile des Palastes von Firusabad, der sich unmittelbar hinter dem grossen Mittelsaal befindet und ebenfalls aus drei Räumen besteht.. Der kleine Palast von Aboba zeigt dieselben Eigentümlichkeiten Wie bei den sassamdischen Palästen, sind auch hier die verschiedenen Gebäude, aus denen es besteht, in einem grossen rechteckigen, von starken Festungsmauern umgebenen Hole gelegen... Der Grundriss dieses Gebäudes entspricht also genau dem Grundrisse des Palates von Sarvistan und stellt nur eine einfache Verdoppelung dieses letzteren dar...“.

Аналогии c изкуството на Сасанидите според същия автор (пак там, с. II), могат да се правят и с някои постройки в Мадара. В заключение подчертава - (пак там, с. 13):

„der orientalisch-sassanidische Charakter der ältesten bulgarischen Bauten, wie er uns in den Palästen von Aboba entgegentritt, zeigt ganz deutlich, dass die Protobulgaren in ihrem Kunstschaffen anfangs von Byzanz noch unabhängig waren, und dass sie mit ihren eigenen Kunsttraditionen, die sie nur aus ihrer ursprünglichen Heimat mitgebracht haben können, auf die ßalkanhalbinsel gekommen sind. Ob byzantinische Meister an dem Bau der Paläste von Aboba beteiligt waren oder nicht, ist ein Umstand ohne besondere Bedeutung. Viel wichtiger ist in diesem Falle die Tatsache dass die Paläste nicht nach byzantinischen, sondern nach sassanidischen Vorbildern erbaut worden sind“.

264. Такова е изследването на К. Mijatev, Der grosse Palast in Pliska und die Magnaura von Konsiantinopel, В: Известия на Българския археологически институт, 10 (1936). 136-144, който твърди:

„die älteste Baukunst der Bulgaren als eine komplizierte Erscheinung“ aggiungendo: „Die Bautechnik, von dem vorhandenen Spolicnmaterial und der örtlichen ßautradition im allgemeinen bedingt, war die alte Technik der Griechen und Romer in dem eroberten Land“.

Той не споменава никаква възможност за иранско влияние и в новата си книга: Архитектурата в Средновековна България. С., 1965, с. 27 и сл.

В същия дух са и размишленията на Д. Василев, Столетната традиция в прабългарските дворци в Плиска, С., 1937.

Срв. също П. Ников в: ИБИД, 14-15 (1937), 234-239, с анализ на публикациите на К. Миятев и Д. Василев.

Отговаряйки на критиките, Филов, Архитектурният тип ... 1-17, въвежда някои промени в разбиранията си, но настоява на тезата за онова, което прабългарите донесли със себе си като собствена култура, различна от византийската, и обявява прабългарското изкуство за резултат от сложен процес на влияние.

265. Последното публикуване за паметника е на В. Велков, Г. Михайлов, В. Бсшевлиев, Т. Герасимов, И. Венедиков, Ст. Станчев, Мадарският конник. Проучвания върху надписите и релефа. С., 1956, 5-16 с посочване на по-стара литература.

266. V. Beševliev, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin 1963, pp. 95-124, издание на текста на надписите с коментар.

267. Т. Герасимов, Проучване върху Мадарския скален релеф. В: Мадарският конник..., 15-135, по-специално с. 123 и сл.

Вж. Beševliev, op. cit., pp. 123 sgg., според когото

„das Relief und die älteste Inschrift Nr. I, die sich zu beiden Seiten des Reiters befindet, stammen beide aus einer Zeit. Das Relief stellt höchstwahrscheinlich den triumphierenden Herrscher Tervel dar“.

Относно иконографския мотив („das Motivein Reiter, der einen Löwen tötet [oder einen Menschen oder einen Drachen], manchmal von einem Hund begleitet“) той споменава, че го намира „schon in älterer Zeit“ и добавя: „Vom 6. Jahrhundert an erscheint er im Osten häufig, hauptsächlich auf koptischen

277

Seidenstoffen, aber auch auf Gefässen und Elfenbeinplatten“.

Вж. също мнението на Filov, Geschichte, pp. 13-14, който, след като анализира паметника, стига до заключението:

„So kann das Reiterrelief von Madara nur als ein im Sinne der sassanidischen Traditionen geschaffenes, aber im Stile von der einheimischen hellenistisch-römischen Kunst bereits stark beeinflusstes Kunstwerk erklärt werden, wie das gerade bei einem altbulgarischen Kunstwerk des 9. Jahrhunderts zu erwarten ist“.

Неособено убедителен е опитът на В. Николаев, Памятник ахеменидского (персидского) владычества в Европе: Мадарский всадник цар Дарий I Гистапс, BSL, 10 (1949), 48-52, който вижда в него паметник на изкуството на Ахеменидите.

268. Cfr. Scerrato, цит. съч., с. 383, срв. с. 401 „обобщение на сасанидските скални релефи“, с посочвания (според L. Fanden Bcrghe, Archéologie de l'Iran ancien, Leiden 1959) на 30 паметника. По въпроса за разпространение на сасанидското изкуство и за неговото значение най-общо вж. К. Erdmann, Die universalgeschichtliche Stellung der sassanidischen Kunst, in „Saeculum“, I (1950), pp. 508-534 с около 20 илюстрации).

269. Вж. при Beševliev, op. cit., pp. 95-176, nrr. 1-15, cfr. pp. 87-89, su ‘Die Sitte der Protobulgaren, Inschriften zu errichten’, dove si ammette: „kann diese Art von Inschriften [die protobulgarischen chronikartigen Inschriften] auch unter fremdem - eventuell östlichem oder byzantinischem - Einfluss entstanden sein“.

Fr. Altheim, Literatur und Gesellschaft im ausgehenden Altertum, II. Halle 1950, pp. 5, 6, който допуска, че в тези надписи има влияние на Сасанидите.

270. За текста вж. у Beševliev, op. cit., pp. 95 124, и бел. 266 по-горе.

271. Honigmann-A. Marieg, Recherches sur les Res gestae divi Saporis, Bruxelles 1953 (= „Classe des lettres et des sciences morales et polit, de l'Académie roy. de Belgique. Mémoires“, XLVII.4), pp. 11-18, текста на надписа.

За документа вж. също: G. Pugliese Carratelli, Res gestae divi Saporis, „La parola del passato“, 2 (1947), pp. 209-339; Ancora sulle ’Rcs gestae divi Saporis’, ibidem, pp. 356-362. Срв. също посочването на Beševliev, op. cit., p. 87.

272. За преславската керамика вж.:

A. Crabar, Recherches sur les influences orientales dans l'art balkanique, Paris 1928. pp. 7-55;

K. Миятев. Преславската керамика. С., 1936;

Altbulgarische dekorative Keramik in Byzanz, in Atti del V Congresso intern, di studi bizantini, Roma 1940 = „SBNE“, 6, pp. 266-271;

P. Nikov, Die neuesten archäologischen Funde in Patleina und ihre kulturhistorische Bedeutung, „Izvestija (Bolletino) della Societa storica di Sofia“, 14-15 (1937), pp. 197-202;

Filov, Geschichte, pp. 33 sgg.;

Ив. Акрабова, Декоративната керамика от Тузлалъка в Преслав. Разкопки и проучвания, 3 (1949), 110-128;

Работилница за рисувана керамика на юг от Кръглата черква в Преслав. Известия на археологическия институт, 20 (1955), 487-510.

273. Talbot Rice, Persia and Byzantium, pp. 56 sgg.

Същият автор разглежда въпроса и в други изследвания:

Byzantine Glaced Pottery, Oxford 1930, Byzantine Polychrome Pottery. A Survey of recent discoveries, „Cahiers archéologiques“, 7 (1954), pp. 69-77.

Срв. също, R. Chirshman, Arte dell'Iran pre-sasanide, in Le civiltà dell'Oriente. - IV. Arte, Roma. 1962, pp. 321 sgg.,

Erdmann, op. cit., p. 514, който смята „Palmettenblütte“ за характерен за сасанидското изкуство и го открива също „bemalten Wandfliesen von Patleina“, c. 513, фиг. 9.

274. Вж. сведенията на Filov, Geschichte, pp. 21 sgg.; tav. 9a, 10b; Мавродинов, Старобългарско изкуство, с. 8, фиг. 73; с. 24, фиг. 243 и с. 217 фиг. 253;

278

В. Велков, Принос към материалната култура на средновековния Созопол. Известия на Археологическия институт, 27 (1964), с. 47, фиг. 2; с. 48, фиг. 6.

275. Най-общо вж.: J. Wegner, Studien zur Ikonographie des Greifens in Mittelalter, Leipzig 1928;

Г.А. Пугаченкова, Грифон в античном и средневековном искусстве Средней Азии. Советская археология, 2, 1959, 70-84;

А. М. Bisi, Il grifone nell'arte dell'antico Iran e dei popoli delle steppe, „Rivista degli studi orientali“, 39 (1964), pp 15-60.

Тук трябва да се споменат групата съдове, открити в България и изследвани от Migeon, Orfèvrerie d'argent de style oriental trovée en Bulgarie, „Syria“, 3 ( 1922), pp. 141-144, tav. XXIX-XXX;

cfr. Talbot Rice, Persia and Byzantium, p. 57. Отнасят се към IX-XI в.

276. Вж. какво пише по въпроса Filov, Geschichte, p. 23:

„Nun finden wir zwar sassanidische Elemente auch in der byzantinischen Kunst des 8. und 9. Jahrhunderts, wo sie namentlich in den Denkmälern der Seidenweberei deutlich hervortreten. Aber in Byzanz handelt es sich nur um vereinzelte Erscheinungen, die nur bei gewissen Kunstzweigen zu beobachten sind. In Bulgarien dagegen treten die orientalisch-sassanidischen Elemente so massenhaft auf, und zwar auf, und zwar auf allen Gebieten der Kunst - Architektur, Skulptur und Dekoration -, dass man sie nicht durch eine Vermittlung von Byzanz erklären kann. Es handelt sich hier zweifellos um Traditionen, die sehr tief im Wesen der altbulgarischen Kunst wurzeln und deren Träger nur die Protobulgaren sein können. Die Protobulgaren müssen die orientalisch-sassanidische Kunst noch in ihrer ursprünglichen Heimat an der Grenze Irans, unter dem unmittelbaren Einfluss dieses Landes, übernommen haben. Von hier aus haben sie diese Kunst bei ihrer Wanderung über das Nordufer des Schwarzen Meeres nach ihrer neuen Heimat südlich der Donau gebracht. In Donaubulgarien hat sich dann die Verschmelzung der orientalisch-sassanidischen mit den einheimischen Kunsttraditionen vollzogen und aus dieser Verschmelzung ist die altbulgarische Kunst entstanden Die gewöhnliche Auffassung, wonach die älteste bulgarische Kunst nur eine provinzielle Ausstrahlung der byzantinischen sein soll, wird durch die eingehendere Untersuchung der Denkmäler nicht bestätigt. Wir müssen vielmehr des ältesten bulgarischen Kunst gegenüber der byzantinischen eine gewisse Selbständigkeit einräumen. Die byzantinischen Einflüsse haben sich ... erst später geltend gemacht, namentlich nach der offiziellen Einführung des Christentums in Bulgarien im Jahre 865“.

277. За улеснение цитирам препратките на О. Pritsak, Die bulgarische Fürstenliste und die Sprache der Protobulgaren, Wiesbaden 1955, p. 76; p. 42, c немския превод на т. нар. „Именник“. За интерпретацията вж. I. Dujčev: „Archiv Orientální“, 21 (1953), p. 356 с други посочвания. Срв. също Moravcsik, Byzantinoturcica, II, pp 84, 353

278. За подробности вж. И. Дуйчев, Имя Аспарух в новооткрытых надписях Грузии, с посочване на по-стара литература;

М. N. Tod, The Progress of Greek Epigraphy 1941-1945, „The Journal of Hellenie Sludies“, 65 (1945), p. 98;

N. S. Nyбеrg, Quelques inscriptions antiques découvertes récemment en Géorgie, „Eranos = Eranos Rudbergianus", 44 (1946), pp. 230, n. I, 231;

B. И. Абаев. Осетинский язык и фольклор, I, М.-Л., 1949, с. 157;

Moravcsik, op. cit., II, pp. 75-76, c други препратки;

Fr. Altheim, Geschichte der Hunnen, I, Berlin 1959, pp. 9 sgg., 28, 247, 284, 417 c различна интерпретация; vol. II, Berlin 1960, p. 289 и бел. 24.

Различни аналогии с името „Аспарух“ могат да се видят у Mиннns, op. cit., pp. 563 sgg. (Aspourgos), 611; p. 613,128 n. 12; 522 passim; племенното име „аспургиани“ - пак там, с. 128, 613 passim;

279

лични имена рр. 613 n. 12 е 614 n. I. Различни лични имена със същия корен у Vasmer, Untersuchungen, pp. 14, 34; Honigmann-Maricq, op. cit., pp. 17, 162 sgg.

279. За тези имена вж. Дуйчев, „Пресиан - Персиан“. В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски. С., 1960, 479-482. Вж. също Bεševliev, цит. съч., с. 168.

280. Вж. посочвания на тези форми у И. Дуйчев, Най-ранни връзки между първобългари и славяни. Известия на Археологическия институт, 19 (1955), 335-336. Най-общо за персийското Rāhzād вж. също Honigmann-Maricq, op. cit., pp. 55 sgg.

281. Moravcsik, op. cit., II, p. 257.

282. B. Prokič, Die Zusätze in der Handschrift des Johannes Skylitzes cod. Vindobonensis hist. graec. LXXIV, München 1906, pp. 34, 36. Cfr. Moravcsik, op. cit., p. 257.

283. Името подсказва по-скоро тюркски произход: срв. Moravcsik. op. cit., pp. 96-97.

284. В. Бешевлиев, Археология, VI, 4 (1964), с. 74. В тази област трябва да се провеждат още дълги проучвания, преди да се стигне до нещо сигурно или до по-убедителна възможност.

285. За подробности вж. I. Dujčev, Les boljars dits intérieurs et extérieurs de la Bulgarie médiévale, „Acta Orientalin Hungariae“, 3, nr. 3 ( 1954), pp. 167-178 = Medioevo bizantinoslavo, I, pp. 231-244.

286. За тази институция вж. посочванията на Th. Nöldeke, Geschichte der Perser und Araber zur Zeit der Sasaniden, p. 102 n. 2: „Marzbân, eigentlich ‘Gränzherr’, ‘Markgraf’ ist ungelähr dasselbe, was im Achümenidenreich ‘Satrap’ war“: pp. 446, 450; Christensen, L'Iran, pp. 131 n. 4, 260 sgg. Могат да се сравнят с т. нар. učbegler ‘Grenzbegen’ от турско време. Можем да видим термин от ирански произход в „маготинос“, засвидетелстван в България през X в. (вж. посочванията на Moravcsik, Byzantinoturcica, II, p. 179), който все още няма задоволително обяснение; I. Dujčev: „Byz. Zeitschr.“, 58 (1965), p. 277.

287. Dvornik: Constant. Porphyrogenitus, II, pp. 120 sgg.; The Slavs, p. 58.

288. Dvornik, The Slavs, p. 58 e n. I.

289. Cfr. Dujčev. „Byzantinoslavica“, 24 (1963), p. 228 n. 39; Pertusi, op. cit., p. 263.

290. Вж. по-горе бел. 102; Nöldeke, op. cit., pp. 455 sgg.; Christensen, op. cit., pp. 311 sgg. Проблемът остава все още недостатъчно проучен.

[Previous] [Next]

[Back to Index]