И. Илчев - България и Антантата

България и Антантата през Първата световна война
И. Илчев

Глава втора
Време на изчакване (август—октомври 1914 г.)

* * *

Постепенно дипломатите и на трите държави от Съглашението започнаха да осъзнават ролята, която България щеше да играе в настъпващите събития. Разположена в самия център на полуострова, тя контролираше равновесието на силите.

В началните дни на войната френското правителство се отнасяше най-равнодушно към настроенията и стремежите на България. Германските армии напираха към Париж. Първата грижа бе да се удържи фронтът. Позицията на малка България едва ли бе от значение. Пък и по традиция във военните кръгове не придаваха особена важност на българското участие в

една европейска война [27]. Може би само по време на Балканската война за кратко бе проблеснала мисълта за евентуална сътрудничество с България, но под влияние на събитията през тятото и есента на 1913 г. бързо бе изгаснала. Все още бе твърде рано да се мисли за следвоенното разпределение на икономическото и политическото влияние в Европа и Азия. Както показват изследванията на френските историци, формулирането на политическите цели на Париж във войната започна доста по-късно [28].

Заплашителното поведение на младотурците обаче накара френските дипломати да обърнат поглед към София. Важен фактор в това отношение бе и назначаването на Т. Делкасе за министър на външните работи. Гъвкав дипломат, с дългогодишен опит в обърканите балкански взаимоотношения, добре съзнаващ значението на България, той бе готов да активизира френската политика в София [29]. Тук Делкасе разполагаше с опитния пълномощен министър Панафийо, който редовно пращаше в Ке д'Орсе задълбочени анализи на проблемите, възникващи пред Радославов и Фердинанд. Още в средата на август Панафийо намекваше за готовността си да подеме сериозни разговори с българските управници. Военното аташе Матарел удачно допълваше качествата на пълномощния министър, макар понякога прогнозите му да бяха твърде смели [30].

Постепенното насочване на вниманието към България личеше и от макар едва доловимата промяна на отношението на френския печат към българските искания. В анализ на страниците на „Ла ревю ебдомадер" влиятелният журналист, историк и бивш министър на външните работи Г. Аното предсказваше, че евентуалната намеса на Турция във войната ще тласне България към Антантата [31]. Това, разбира се, бе по-скоро пожелание, отколкото реалност, но бе показателно.

Перспективите за активизиране на френската дипломация всъщност съвсем не бяха обнадеждаващи. Икономическите интереси на Франция в България, макар и по-значителни,

отколкото на другите страни от Антантата, не, бяха, достатъчни, за да служат като инструмент за успешни политически манипулации. Политическото й влияние бе в надир. Не оставаше друга алтернатива освен активна, но предпазлива подкрепа на Русия, която бе възприемана от Париж като страна с най-силни интереси и възможности в София.

В общи линии това схващане за същността на руската политика в България бе вярно, макар че през юли 1914 г. Отношенията между двете страни си оставаха хладни. В навечерието на избухването на войната в Петербург пристигаха сведения за австро-турско-български разговори, които вдухваха сериозни опасения [32]. Веднага щом започнаха военните действия обаче, и правителството, и буржоазната общественост си дадоха вид, че в настъпилия критичен момент разногласията от миналото са забравени. “Свещен дълг” на България било да се присъедини към своята освободителка. Платформата, силна със своя морален, но слаба със своя практически аспект, естествено не можеше да възбуди особено въодушевление у либералите. Обявеният български неутралитет предизвика буря от обвинения в руския буржоазен печат, който в тези дни се задъхваше от шовинистичен възторг. Дори на вечеря в Славянското дружество в Петроград ген. Попович-Липовац бе заявил, че ако България не се присъедини незабавно към Русия, трябвало да бъде изтрита от картата на Европа като “предателка на славянските интереси” [33].

В този хор се различаваха и по-реалистични гласове. Трезво разсъждаващи журналисти признаваха, че събитията от лятото на 1913 г. едва ли са оставили добри спомени в София и че ще са необходими много такт, внимание и преди всичко реална, а не сантиментална политика, за да се отстранят поне отчасти спънките пред ново руско-българско сближение [34].

Още в дните на Юлската криза руското правителство поднови усилията си да възстанови и постави под свое влияние Балканския съюз, та макар и в по-ограничен състав – Сърбия, Черна гора и България. Целта бе същата, както през

1911—1912 г. — жизнеспособна група от държави, която да сдържа австро-германската експанзия на юг и да гарантира руското влияние на полуострова. На 31 юли Сазонов предложи на сръбското правителство да определи само какво би могло да отстъпи на България срещу неутралитета й или срещу евентуалното й сътрудничество. Наред с това издигна и една нереална идея, която щеше да тегне над перспективата за българо-сръбскио разбирателство — български войски трябвало да подкрепят сръбските на австрийския фронт. Това бе грубо психологическо недомислие, което само можеше да раздразни допълнително София. При това Пашич дори не реагира на намека за евентуално българско участие [35].

По-далновидните руски държавници от самото начало се съмняваха, че е възможно да се поднови Балканският съюз [36]. След като колебливите, неуверени и противоречиви действия на Сазонов през пролетта на 1913 г. в немалка степен бяха допринесли за разтурянето му, бе малко вероятно сега българските управници да проявят доверие към намеренията му [37].

Пределно ясно бе, че въпросът за Македония и за българското население под сръбска власт винаги ще пречи за възстановяването на добрите отношения между двете славянски страни. Руският натиск за сръбски отстъпки в Македония неминуемо щеше да провокира охлаждане на отношенията със Сърбия и силното недоволство на сръбските правителствени и военни кръгове. Но преимуществата в общоевропейски мащаб, които Русия щеше да придобие при намесата на България въз войната, натежаваха. При това Белград можеше да получи големи компенсации за отстъпените територии за сметка на Австро-Унгария. Затова в Петроград възприеха линията за изтръгване на отстъпки в Македония като средство за подобряване на отношенията с България. Те щяха да бъдат по-малки, ако запазеше благосклонен към Съглашението неутралитет, и по-големи, ако се намесеше активно срещу Централните сили. Така при получаването на вестта за българския неутралитет руският министър на външните работи, преди още да се е консултирал със сръбското правителство, заяви пред Радко Димитриев, че ако България подкрепи Русия, би могла да се надява на териториални придобивки [38]. Руските дипломати в съглашенските столици, също още преди да са получили инструкциите на своя шеф, започнаха да чертаят светли перспективи пред българските си колеги. Дори си позволиха да

утвърждават, че българският неутралитет нямало да представлява голяма заслуга в очите на Антантата и по-специално на Русия. Единствено пряка намеса би довела до по-съществени при добивки [39].

На 5 август Сазонов предложи на Пашич план за българо-сръбско разбирателство. Като цена за участието на България във войната срещу Австро-Унгария Сърбия трябваше да й отстъпи част от безспорната зона според договора от 1912 г. Ако войната завършеше с пълна победа на Антантата и съществени териториални придобивки за Сърбия, България трябваше да получи цялата безспорна зона. В случай че либералите откажеха да вземат пряко участие във войната, Сърбия трябваше да отстъпи областта около Щип, Радовиш и Кочани като благодарност за българския неутралитет [40].

Руските предложения станаха причина за сериозна тревога в Ниш. И без това сръбските държавници се оглеждаха с опасения към София. Пълномощният министър Чапрашиков още в началото на войната енигматично бе подхвърлил, че никой не ще съумее да забрани на България да мечтае за цяла Македония [41]. В Ниш не можеха да рискуват да антагонизират прекалено Русия, влязла във войната, за да защити сръбските интереси. Война на два фронта Сърбия едва ли можеше да издържи. При все това не възнамеряваха да се преклонят пред натиска на Петроград. Правителството и Генералният щаб бяха твърдо решени да не отстъпват в никакъв случай Македония. В основата на решимостта стояха не толкова народностни, колкото геополитически съображения. Според господствуващите схващания, повлияни от теоретическите работи на проф. Йован Цвиич, държавата, която владееше долините на Морава и Вардар, щеше да господствува над Балканите [42]. Затова Пашич премълча въпроса за българска намеса. Срещу един благожелателен неутралитет, който по неговото тълкуване не се различаваше много от пряко участие във военните действия, той се показа готов след сключването на мира да отстъпи района по водораздела на изток от река Вардар — т. е. около

една четвърт от безспорната зона [43]. Подобна граница би оставила контрола върху долината на Вардар в ръцете на Сърбия, а оттук — осигуряваше сръбската хегемония на полуострова.

Така сръбското правителство набеляза линията, около която щеше да лавира до есента на 1915 г. То предпочиташе Сърбия сама да поеме натиска на австрийските армии, отколкото да отстъпи Македония на България. Следователно по-изгодно бе България да запази неутралитет, за да не бъде в състояние да предявява сериозни претенции. Един благосклонен неутралитет би позволил на страните от Антантата да снабдяват Сърбия с така необходимите й оръжие и боеприпаси. Той трябваше да бъде осигурен главно чрез заплахи от страна на Русия. В краен случай Пашич бе готов и да плати за него.

Тази позиция по негово мнение най-добре отговаряше на държавните интереси на сръбското кралство и на отдавна лелеяната мечта за обединяване на всички южни славяни под скиптъра на Караджорджевичите, но едва ли можеше да допринесе съществено за подобряване на българо-сръбските отношения.

От своя страна руското царско правителство се стремеше на всяка цена да въвлече България във войната. На преден план в официалната пропаганда бе изтъквана тезата за „общността на славянските интереси пред опасността от германизма". Емоционалните призиви бяха посрещнати хладно и неприязнено в София дори от привържениците на идеята за славянско единство [44]. Те бяха удобно прикритие за реалните изгоди, които Петроград се надяваше да извлече при евентуална българска намеса. Присъединяването на България към лагера на Съглашението би довело до възстановяване на Балканския съюз под руско влияние; Австро-Унгария щеше да бъде принудена да прехвърли още войски от руския на сръбския фронт; би станало още по-благосклонно отношението на Румъния; Турция щеше да бъде принудена да спазва неутралитет и южният фланг на Руската империя щеше да е в безопасност; би се открил пряк път за снабдяване на Сърбия с боеприпаси. Срещу тези мотиви в полза на изпълнението на исканията на София говореше недоверието в истинските цели на правителството на либералите. Явно бе, че България се стреми към Македония, но въпреки цялото си желание, дори и да го имаше, руската дипломация не можеше да осъществи стремежите на българите в очаквания от тях размер.

Все пак Сазонов се постара да създаде впечатлението, че Русия е взела присърце идеята за българо-сръбско

разбирателство на базата на отстъпки в полза на България. Още на 3 август, преди да е разговарял с Пашич, Сазонов нареди на Савински да обещае териториални придобивки на България, ако тръгне с Русия [45]. Въпреки усилията на представителя му в София да представи пред Радославов и Фердинанд предложението като епохално, откриващо нова страница в българо-руските отношения., то бе дотолкова неопределено, че едва ли можеше да се очаква сериозен отговор. Явно бе, че целеше по-скоро да трасира насоката на усилията на руската дипломация.

В стремежа си да привлече България Сазонов трябваше да се съобразява не само с очакваното противодействие на Сърбия и Гърция, но и с евентуалната реакция на съюзниците си. В Балканската криза от 1912—1913 г. те не навсякъде и не във всичко го бяха подкрепяли. Често разбиранията за собствените им интереси натежаваха над изискванията на съюзническата солидарност. Не бе ясно какво ще бъде поведението им и сега, когато много можеше да бъде изгубено, но и немалко спечелено. Показателно бе, че в разговор с Палеолог той омаловажи предложенията, направени пред България. Вместо това наблягаше, че е призовал Румъния да нападне Австро-Унгария—линия на поведение, която съвпадаше с прокарваната от Париж [46].

През август —началото на септември 1914 г. Сазонов подготви няколко проекта за ноти, които трябваше да бъдат връчени съвместно от пълномощните министри на Антантата в столиците нл балканските държави. Те предвиждаха сръбски и гръцки отстъпки в полза на България, без да конкретизират размерите им [47].

Реакцията и в Париж, и в Лондон бе по-скоро сдържана. И в двете столици не бяха против самия принцип на възстановяване на Балканския съюз. Въпросът бе за преобладаващото влияние в него. При това трябваше да се прецени дали постъпките в София не са обречени предварително на неуспех и дали няма да подровят влиянието на Антантата в България и в другите балкански страни.

* * *

Панафийо вярваше, че известен шанс за спечелването на пасивната или активна българска подкрепа има. През първите,

най-напрегнати дни на войната Фердинанд и Радославов според него въпреки изкушението не се бяха поддали на австрийските увещания. Благожелателният към Антантата неутралитет можеше и да продължи, подхранван от нежеланието да се поемат преждевременни рискове. Затова той предлагаше да подкрепи постъпките на Савински в София, за да демонстрира единството на Съглашението [48].

Влиятелният Морис Палеолог — посланик в Петроград, хранеше искрено недоверие към Фердинанд. С литературни наклонности, проличаващи и в дипломатическите му доклади, той придаваше особено голямо значение на психологическата мотивация в политиката. Палеолог смяташе, че Фердинанд няма да превъзмогне неприязънта си към Русия, Гърция и Сърбия, за да подкрепи Антантата [49]. В психологическите му умувания обаче се намесиха и фактори на „реалната политика". На 20 август в дневника си, който водеше всеки ден, изпълнен със съзнанието за значимостта на ролята си на бреговете на Нева, Палеолог записа един пространен разговор със Сазонов. Руският министър на външните работи му бе изложил проектите си за следвоенното устройство на Европа. От френска гледна точка същината им бе в замяна на германската сухопътна хегемония в Централна Европа с руска [50].

В последно време някои историци подлагат на съмнение истинността на версията на Палеолог [51], който се отличаваше с бурно въображение и донякъде хипертрофирана представа за ролята си в събитията. Важното в случая бе обаче, че изводите в Ke д‘Opce неизбежно се влияеха от докладите на посланика. В Париж си даваха ясна сметка за мащабите наa борбата между двата лагера в София и за неособено големите шансове на Антантата в нея. Внимателни журналисти напомняха, че Русия и Франция сега подкрепяха Сърбия в името на „правата на малките народи", докато само преди година безстрастно бяха съзерцавали потъпкването им на Балканите [52]. Плюсовете от неутралитета или ненамесата на България обаче позволяваха да се погледне с по-благосклонни око на трудностите при постигането на тази цел. При това най-важният фактор бе страхът от турска намеса. Всеки руски войник, изтеглен

от Източния фронт, за да отбранява границите в Кавказ, бе германски войник в повече пред вратите на Париж.

Затова Делкасе реши да тръгне по пътя, начертан от Сазонов, макар и да си запазваше възможност за маневриране. В неговата интерпретация балканският блок трябваше да бъде насочен не толкова срещу Австро-Унгария, колкото срещу Турция. На България трябваше да бъде предложена Източна Тракия по линията Енос — Мидия, а на Гърция — Северен Епир без Валона. Подобни идеи пред Изволски развиваше и министърът на финансите П. Думер. Действително, признаваше той, пълномощните министри на Гърция и Сърбия в Париж се обявявали яростно против подобен вариант, но политическата обстановка щяла да ги накара да се примирят с необходимостта от отстъпки на България.

Френските дипломати в балканските столици държаха да не оставят погрешното впечатление, че Франция предварително се е отказала от следвоенно влияние в района. Посланикът в Букурещ граф Сент Олер предупреждаваше С. Радев да не вярва на обещанията на великите сили, докато не бъдат подкрепени от съгласието на Сърбия. При това, добавяше той, след войната Русия нямало да бъде оставена да се разпорежда безконтролно на Балканите [53].

Рационално зърно в идеите на Делкасе имаше. Балканският блок щеше да позволи на Гърция и България да обединят усилията си и да разгромят Турция, а на Румъния — да подпомогне Сърбия в борбата й срещу Австро-Унгария. За това, че руското влияние в Сърбия и евентуално в България щеше да бъде неутрализирано от френското и Гърция и Румъния, естествено не стана дума.

* * *

И ръководителите на Форин офис бяха уверени, че България ще се възползва от международната криза, за да опита да отхвърли Букурещкия договор. Грей обаче предпочиташе да изчака с дипломатическите постъпки. Той се съмняваше, че сантименталните призиви на Сазонов за „единство на славяните" ще окажат каквото и да е въздействие в София. Нужни бяха реални аргументи.

В Лондон внимателно проучваха политическите настроения и перспективите за задълбочаване на влиянието на Антактата в България. Донесенията на пълномощния министър Х. Бакс-Айрънсайд невинаги бяха напълно обективни. Фин, твърде колоритен и своеобразен като личност според съвременниците си той не можеше да привикне с българското общество и не

си даваше особен труд да прикрива неприязънта си към него [54]. Българската столица бе добра отправна точка за блестящата кариера на някой начеващ дипломат, но Бакс-Айрънсайд отдавна вече не бе млад. За него София бе последно стъпало и една неособено забележителна кариера, която не бе привлякла ничие внимание.

Грей не се влияеше особено от антибългарските настроения на представителя си, но те безспорно затрудняваха контактите с българската общественост.

Военното аташе полковник Х. Нейпиър бе настроен съчувствено към българските стремежи, но след няколко опита да се намеси в обсъждането на политическите проблеми получи смразяващо предупреждение от Форин офис да не излиза извън границите на пълномощията си [55].

При всеки по-сериозен въпрос българските политици предпочитаха да се обръщат към дългогодишния кореспондент на “Таймс” Дж. Баучер, който със симпатиите си към българската кауза и с положението си на дописник на може би най-влиятелния вестник в света си бе извоювал авторитета на неофициален английски представител [56]. В определени моменти неговите настроения обаче заблуждаваха политиците в София за истинските мотиви и цели на Великобритания.

В началните дни на войната британското правителство се стремеше да избягва усложненията на Балканите. Грей беше убеден, че изходът и ще се реши по фронтовете, а „съмнителните обстоятелства и обещания на балканските страни имат напълно второстепенно значение". Аскуит му пригласяше: „Аз съм абсолютно против всякаква намеса на Балканите сред тези малки държавици" [57]. Привличането на една от тях криеше

сериозна опасност от обявяването на останалите против Антантата [58]. При това възможностите за маневриране бяха ограничени. Грей не вярваше, че Радославов ще се реши да нахлуе в Сърбия, преди германската победа да е станала очевидна. От друга страна, Съглашението не можеше да упражни ефективен натиск в Ниш, а както му говореше дългогодишният опит, без отстъпки в Македония България не можеше да бъде спечелена [59].

Въпросът за България в английската стратегическа мисъл бе винаги свързан най-тясно с Проливите и позицията на Турция. При засилващото се с всеки ден германско влияние в Цариград и нескритите руски апетити за Проливите тя едва ли можеше да бъде спечелена от Антантата [60]. А намесата й на страната на Централните сили раждаше много преждевременни проблеми за подялбата на наследството й. Затова за Лондон бе особено важно Турция да остане колкото се може по-дълго извън войната. Ето защо Грей подкрепи охотно руската инициатива за съвместна гаранция на териториалната цялост на империята.

Със заплашителното си поведение към Османската империя Гърция и България също можеха да допринесат за задържането на турския неутралитет. Грей разчиташе особено на Гърция и най-вече на Венизелос, който нееднократно на думи и на дело бе показал готовността си да защити английските интереси. По и неговата подкрепа имаше граници. Венизелос не бе склонен да рискува новите владения в Егейска Македония срещу неосигурени придобивки в Мала Азия. Затова условие sine qua non на гръцката намеса бе английска гаранция на гръцката територия. Това Грей не можеше да приеме.

Българският неутралитет най-добре отговаряше на английските интереси. Една неутрална и недотам благосклонна към целите на руската политика на Балканите България бе по-ценна за Форин офис от съмнителната полза от участието и във военните действия. Още преди избухването на войната в условията на нарастващо напрежение английският посланик в Петербург Дж. Бюкенън бе заявил пред ген. Р. Димитриев: „. .."българите трябва да запазят силите си, за да могат да

изиграят ролята, която изигра Румъния..." [61]. Това означаваше да се подкрепи руската политика за възстановяването на Балканския съюз. В този лозунг обаче Грей вложи съвсем друго съдържание. Призивите му бяха отправени само към България и Гърция, но не и към Сърбия [62]. Така възгледите му се доближаваха до тези на Делкасе. Явен бе страхът, че един българо-сръбски съюз ще бъде прекалено зависим от Русия.

Грей виждаше Балканския съюз като блок от неутрални държави, който може да осигури максимална изгода при минимални усилия. Пред М. Маджаров заяви, че съюзът ще зависи от отстъпките, които Сърбия, Гърция и Румъния щели да направят на България. „А те са длъжни да направят това — добави той, — защото в случай че Австро-Унгария бъде победена, те ще се обезщетят от нейните владения" [63]. Дори ако забравим, че Гърция не граничеше с Австро-Унгария и нямаше как да бъде възнаградена за нейна сметка, не бе ясно как Съглашението ще наложи отстъпките. Изявленията на Грей бяха просто упражнение по реторика. Неутралитетът си оставаше единствената алтернатива. Инструкции в този смисъл бяха изпратени до английските легации в Ниш, Атина и Цариград. Британските дипломати убеждаваха българските си колеги, че България можела да постигне националните си идеали и без да се намесва пряко в конфликта, стига да запазела „разумното си поведение" [64].

Целите на английската дипломация на Балканите влязоха в противоречие с руските. Грей отклоняваше руските искания за съвместен натиск върху балканските страни в полза на България. Англичаните нямаха нищо против сръбски отстъпки, но в Петроград настояваха и Гърция да плати своя дял от цената за българско участие. Грей не бе склонен да минира сам позициите си в Атина. В същото време не искаше да дразни прекалено съюзника си. Без да отхвърля направо предложенията, предлагаше все нови и нови редакции, които на практика ги обезсилваха: великите държави само да посочат нуждата от отстъпки, без да ги конкретизират или поставят някакви срокове; издигна утопичната идея да оставят на

България, Сърбия, Гърция и Румъния да се споразумеят сами [65]. Форин офис не желаеше да губи енергия за разплитане на балканския възел и търсеше начини да парира руските инициативи. Но за да демонстрира добра воля, на пълномощния министър в Атина Ф. Елиът бе възложено да намекне на Венизелос, че Антантата възнамерява да поиска известни териториални отстъпки в полза на България. Реакцията можеше да се предскаже без труд — Венизелос отговори, че исканията трябва да се връчат на друго правителство, тъй като в такъв случай веднага ще подаде оставка. Търсеният повод бе намерен. Грей заяви, че упорството на Русия можело да погуби най-ценния съюзник на Антантата в Атина [66].

Сазонов негодуваше. По собствена инициатива Делкасе призоваваше Грей „да се попречи" на България да се съюзи с Турция. Действията му не бяха гледани с добро око от колегите му, които смятаха, че бил „заслепен" от Русия. Половинчатата подкрепа от Париж бе явно недостатъчна, за да се пробие преградата на умело построените послания на Грей [67]. Разгромът на руската армия при Таненберг и очакваното германско настъпление в Полша и Прибалтика караха Сазонов да се страхува от стълкновение с Турция и България поради „безразсъдството на Гърция, поощрявано от англичаните". Руският посланик в Лондон граф Бенкендорф трябваше да внуши на британския министър на външните работи, че е наложително в Ниш и Атина или поне само в Ниш да бъдат дадени решителни съвети за разбирателство с България срещу съответни компенсации [68].

Грей отказа да се обвързва дори с декларация в Ниш. Съдържанието й според него веднага щяло да стане известно в Гърция и България и ефектът върху правителството на Beнизелос щял да бъде същият.

Постепенно въпросът с предлаганата декларация заглъхна. Русите бяха заети със сраженията в Източна Прусия, а французите и англичаните — с немското настъпление към Париж. Така към средата на септември 1914 г. в Лондон успяха да блокират руската инициатива за съвместен натиск на държавите от Антантата върху балканските страни в полза на България.

* * *

Световната криза изтласка на повърхността на политическия живот в трите страни от Антантата и някои други фактори, които се стараеха да прокарат свои, различни от официалните схващания за политиката на Балканите.

Във Франция оживиха дейността си различни консервативни групи от рода на „Аксион Франсез", „Лигата на патриотите", „Лигата на французите". Те се бореха за възможно най-пълно осъществяване на империалистическите амбиции на Париж за доизграждане на световната му колониална империя, но на първо място за смазването на Германия. На Балканите обръщаха слабо внимание, но с голямо подозрение следяха Делкасе, който според тях в стремежа си да си подсигури руската подкрепа бил склонен да предаде френските интереси в Османската империя. Пропагандата им в печата бе креслива, но не можеше да промени насоките на дейността на френската дипломация.

В Русия се активизираха дружествата за славянско обединение, но дейността им бе подчинена на строг полицейски контрол и възможностите им за проповядване на възгледи, различни от официалните, бяха минимални. По-скоро можеше да се говори за усилията на опозиционните партии в Думата да наложат своите схващания за първостепенното значение на Балканите във водения конфликт. В много случаи те бяха по-страстни империалисти и от царското правителство [69].

Най-ярко проявление тенденцията намери в дейността на Балканския комитет във Великобритания и особено на неговия председател, депутата от парламента Н. Бъкстон. Още в края

на юли — началото на август в английския печат наново се появиха статии, които не криеха съмненията в моралните основи на Букурещкия договор. На свой ред Балканският комитет апелира към правителството да положи всички усилия, за да привлече България на своя страна. Гръцкият пълномощен министър в Лондон Генадиус, който разглеждаше конфликта на Балканите през призмата на своите разбирания за националните интереси на Гърция, констатираше разтревожен, че българофилските елементи във Великобритания почнали кампания за гръцки отстъпки на България [70].

В специален меморандум до Грей Бъкстон изтъкна необходимостта от активна политика на Балканите. Той разчиташе на влиянието си на Балканите и предложи да бъде изпратен като „специален агент", за да агитира в полза на присъединяването на Румъния, България и Гърция към Антантата. В София трябваше да обещае подкрепа на българското искане за ревизия на Букурещкия договор и да предложи финансова помощ [71].

Идеите на Бъкстон едва ли щяха да повлияят на Грей, който нямаше особено високо мнение за него, ако не бе подкрепата на някои по-млади и амбициозни министри като министъра на финансите Д. Л. Джордж, министъра на флотата У. Чърчил и министъра без портфейл, а по-късно министър на пропагандата Ч. Мастерман. Те отдавна се противопоставяха на тенденцията на Грей еднолично да ръководи външната политика [72]. Сега жадуваха за сензационни успехи, за привличането на колкото е възможно повече държави на страната на Съглашението, което щяло да засили позициите на правителството.

В писмо до. Н. Бъкстон Чърчил чертаеше светли перспективи за бъдещето на балканските държави, стига, разбира се, те да се придържат към политиката на Англия: „Създаването на достатъчно силен балкански съюз трябва да бъде мечтата на балканските народи... По време на страдания и борби на балканските народи Англия е била приятел на всички

християнски държави. Тя няма собствени интереси на Балканите." На свой ред Лойд Джордж щедро обеща заем при възможно най-благоприятни условия [73].

Грей неохотно отстъпи. Все пак се постара да не се обвързва особено — не даде на Бъкстон никакъв документ за английската позиция. Само устно го упълномощи да агитира за запазването на неутралитета на балканските държави [74].

На път за София Ноел и брат му Чарлс, който го придружаваше, минаха през сръбската военновременна столица Ниш [75]. Срещнаха се с Пашич и отговорни чиновници в сръбското Министерство на външните работи. Особено съчувствие към мисията им нямаше, но според тях нямало и особена враждебност. На и септември пристигнаха в София, посрещнати радушно като стари и изпитани приятели [76]. Обстановката тук обаче ненапьлно отговаряше на очакванията им.

През август — септември 1914 г. позицията на българското правителство далеч още не бе определена. Прогерманските симпатии на Фердинанд и Радославов бяха публична тайна, но при евентуален военен успех на Антантата всичко можеше да се промени. В уводна статия за избухването на войната официозът „Народни права" писа: “Редът на балканските държави да бъдат замесени в кризата ще доде неминуемо, но това ще стане вероятно, когато топовете замлъкнат и заговори дипломацията" [77].

В спомените си Радославов твърди, че и „Австро-Унгария не беше сигурна от страна на България, в която работите след обявената война можеха да вземат нежелан обрат, стига Сърбия да желаеше да удовлетвори българските претенции в Македония" [78]. В обяснението му личи естествената тенденция на един претърпял политическо крушение държавник да отхвърля отговорността от себе си. Всъщност в началото на конфликта правителството бе готово да вземе страната на Централните сили, но дипломатическите и военните събития го отрезвиха.

А и вътрешното положение не бе стабилно. Както показаха двукратните избори през есента на 1913 и зимата на 1914 г., с труд скърпеното мнозинство на либералите не бе плод на реалното им влияние, а по-скоро на изборните машинации, безрезервната подкрепа на двореца и неспособността на опозицията да се обедини. Не бе затихнало негодуванието от заема с „Дисконто гезелшафт" [79].

Но и съглашенофилските партии бяха загубили част от политическия си престиж. Народната, Прогресивнолибералната и Демократическата партия, традиционно ориентирани към Русия, Великобритания и Франция [80], настояваха правителството да се обяви против Централните сили — било чрез благосклонен към каузата на Антантата неутралитет, било — макар и само като много далечна перспектива — чрез пряко участие във военните действия.

БЗНС и БРСДП (ш. с.) се обявиха за строг неутралитет. В тези месеци подобно бе и становището на Радикалдемократическата партия [81]. Най-безкомпромисна и последователна позиция против всяко участие във военните действия заеха тесните социалисти [82].

В началото на войната избуяха традиционните русофилски чувства в българския народ. В църквите се провеждаха тържествени молебени за успеха на руското войнство, събираха се материални и парични помощи за ранените руски войници, български доброволци се записваха в руската армия, оживи дейността си Славянското дружество. Българският пълномощен

министър в Петроград генерал Радко Димитриев подаде оставка, за да се включи в руската армия [83].

Прогресивнолибералите призоваваха към политика на „тесна и неразривна дружба с Русия" [84]. Демократите и народниците бяха по-предпазливи. Те настояваха за благожелателен към Съглашението неутралитет, протестираха против постепенното обвързване с Централните сили, против пропускането на ешелони с муниции за турската армия през българска територия, против толерирането на германската пропаганда [85].

Като изключим някои вестници, субсидирани пряко от руската легация, буржоазният опозиционен печат не смееше да призове към открита намеса в полза на Антантата [86]. Пък и с кого щеше да се сражава българската армия? Никой не допускаше и мисъл за военна помощ на Сърбия. Идеалът на българската буржоазна опозиция бе благосклонен към Антантата неутралитет, макар на моменти да се намекваше, че е „временно явление". Вниманието й по-скоро беше насочено към действията на правителството, чиято политика раждала „съмнения и подозрения" [87].

Встъпването на Великобритания във войната направи силно впечатление в София. Знаеше се, че през последните сто години тя не бе губила война в Европа. Сега според народняците всяка държава, която би се обявила против Съглашението, би извършила „пагубна постъпка". Те се надяваха, че в бъдещия конгрес за мир Англия ще поддържа исканията на България, та затова сега се налагало тя да й окаже подкрепа" [88].

Съглашенофилската преса умело се възползва от репресиите на германските войски срещу белгийското население, за да обяви, че моралното превъзходство във войната е на страната на Антантата. Широка гласност бе дадена на протестите на френските интелектуалци срещу така наречените „германски зверства" и разрушаването на вековни културни ценности. В нея прозираше и известно злорадо удовлетворение, чe държавите, които само преди година бяха протестирали

толкова усърдно против „българските зверства", сега самите бяха обект на пропагандни атаки [89].

Изявлението на британския министър-председател Х. Аскиут, че Англия се е намесила във войната, за да защити интересите на малките народи, бе посрещнато особено благосклонно в София. Речта на Аскуит, вероятно не без участието на английската легация, бе напечатана на български език. Още по-обвързващо бе изявлението на Чърчил, че бъдеща Европа ще бъде изградена на „принципа на националностите и в съгласие с желанията на народите, населяващи спорните области" [90]. И тъй като преките атаки срещу една или друга политика все още не бяха за препоръчване, прогресивнолибералите и народниците припомняха съдбата на полабско-поморските славяни през средновековието, за да внушат необходимостта от противопоставяне на германския натиск на юг [91].

В отговор либералите и близките до тях кръгове издигаха добре известните стремежи на Русия към Проливите и обвиняваха противниците си, че са „подкупени" с руско злато [92].

Въпреки положените усилия опозицията не съумя да използва благоприятната ситуация и да се съюзи за общо действие срещу либералите. Тесните социалисти по принцип отказваха да сътрудничат с буржоазните и дребнобуржоазните партии по какъвто и да е било въпрос и следваха линия на самостоятелна борба против империалистическата война. Лидерите на буржоазната опозиция пък, разделяни от външнополитически пристрастия и съмнения за продължителността и изхода на войната, не можеха да преодолеят взаимните си подозрения. Русия, на която толкова много разчитаха, пазеше „загадъчно" мълчание и не излизаше с никакво конкретно предложение [93]. След дълги консултации бе издигнато искане за свикване на Коронен съвет, който трябваше да вземе отношение по политиката

на Радославов и евентуално да замени либералното с коалиционно правителство на народното единство.

В борбата си срещу правителството опозицията разчиташе преди всичко на короната, разглеждана едновременно като зъл дух и благодетел. Упованието единствено в парламентарните форми на борба, когато администрацията беше в ръцете на либералите, лишаваше опозиционните партии от всякаква практическа възможност да въздействуват при определяне насоките на политиката. Радославов беше дотолкова сигурен в позицията си, че въобще отказа да обърне внимание на исканията им. Във в. „Воля" генадиевистите назидателно и арогантно поучаваха водачите на опозицията, че те „може само да помолят да бъдат осветлени по положението и ако има нужда, да бъдат изслушани". След това добавяха ехидно, че искането за общопартиен кабинет съвсем не е продиктувано от чиста любов към отечеството, а от ламтеж за министерски постове. Опозиционните партии излязоха с колективен протест срещу пренебрежителното отношение на Радославов към политическите си противници. Протестът бе подписан от представителите на БЗНС, Демократическата партия, Народната партия, Прогресивнолибералната партия, БРСДП, Радикалдемократическата партия. Това бе най-големият им успех в борбата за единство [94].

В страната се водеше истинска брошурна битка, в която не само професионални политици, но и дилетанти и лаици даваха съвети за пътя, който България трябваше да поеме [95].

Веднага след пристигането си в София Ноел и Чарлс Бъкстон развиха оживена дейност. В съгласие с инструкциите на Грей Бъкстон декларира, че не възнамерява да агитира в полза на Антантата, а идва да подкрепи българския неутралитет.

Изявлението му бе посрещнато със сдържан скептицизъм. Присъствието на братята подпомогна по тяхно мнение проявата на „латентните просъглашенски чувства" у лидерите на буржоазните опозиционни партии [96]. Ноел и Чарлс Бъкстон станаха център на политически кипеж. Пресата нашироко отразяваше посещението им. Правеха се всевъзможни предсказания за политиката на Форин офис. Просъглашенските среди наблягаха върху морското превъзходство на Великобритания и далновидната й политика, която й осигурила решаващо влияние в европейския политически живот през последните две столетия [97].

Цар Фердинанд, който от началото на войната бе отбягвал срещи със съглашенските дипломати, прие на 16 септември Н. Бъкстон. Последваха разговори с Радославов и министъра на финансите Д. Тончев. В тях Бъкстон не надхвърли официалните инструкции, а Радославов повтори изявленията си за решимостта на правителството да поддържа политика на стриктен неутралитет [98].

Вниманието на английския емисар обаче бе насочено към лидерите на опозицията, с много от които беше в приятелски отношения. В продължение само на два-три дни се срещна с Ал. Стамболийски, Г. Бакалов, Я. Сакъзов, Ив. Е. Гешов, д-р Ст. Данев, Ал. Людсканов и др. Посети и екзарха, който водеше активна проруска пропаганда. Приемаше делегации на бежанци от Македония, Добруджа и Източна Тракия [99]. В тези разговори, макар и предпазливо, Бъкстон започна да преиначавa

получените указания, намекваше, че Великобритания нямало да се противопостави на по-активна българска политика и е готова да окаже нужната подкрепа на привържениците на Съглашението. Според него излизаше, че повечето от министрите в правителството на Аскуит подкрепяли справедливите български искания [100].

Противно на очакванията си Н. Бъкстон се сблъска със силното недоверие на голяма част от българската общественост към действията и намеренията на Антантата. Наред с прогерманските кръгове, чиято позиция бе обяснима, негови най-яростни изразители бяха националистическите среди, които не вярваха в безкористната английска подкрепа. Делегация на така наречения „Български народен комитет" му връчи специален мемоар, в който настояваше за предварителна окупация на Македония като необходимо условие за преговори със Съглашението [101].

Дори симпатизиращите на Антантата политици проявяваха предпазливост и не показваха готовност да привържат България към колесницата й, преди да стане ясно чия ще бъде окончателната победа. Бъкстон загуби самообладание и открито се отклони от предначертаната от Грей линия. В реч пред голямо събрание на привържениците на буржоазната опозиция в салона на „Славянска беседа" призова България да активизира политиката си. В Струмица, където бе отишъл, за да види условията, при които живеят бежанците от Македония, той се изказа още по-определено: строгия български неутралитет обяви за недостатъчен и апелира за незабавно пряко военно участие [102].

Моментът бе зле подбран за подобни призиви. Наистина германските войски бяха понесли няколко тежки удара от френско-английската армия, но все още се намираха на петдесетина километра от Париж. А и в България научиха, че в отговор на въпроси на кореспондент на гръцки вестник Грей е отрекъл официалния характер на мисията на братята. Вероятно роля играеше и раздразнението му от телеграмите на Бъкстон, който настояваше да се предостави на Чърчил и Мастерман пълна информация за разговорите, които провежда в София. Той призоваваше британския министър на външните работи да активизира политиката си, тъй като влиянието на Русия непрекъснато намалявало и имало реални шансове

Великобритания да заеме мястото й в политическите симпатии на българите. Грей не обръщаше особено внимание на тези предложения с далечна перспектива, които само можеха да доведат до непосредствен конфликт с Петроград [103].

Ободрена, правителствената преса реагира остро на изявленията в Струмица. Макар Бъкстон да опроверга думите си и заяви, че е бил погрешно разбран, братята трябваше тихомълком да напуснат страната [104].

Посещението в България затвърди у Н. Бъкстон старото му убеждение, че ключът за политиката й лежи в Македония. Нито едно правителство, колкото австрофилски и германофилски да бе настроено, не можеше да отклони открито предложение за заемане на безспорната зона в Македония. Следователно, за да спечели България, Англия трябваше да осигури предварителната окупация на Македония от български или поне от съглашенски войски като гаранция за предаването й в български ръце след войната. На такова мнение бе и Баучер, който по собствените му думи бе „пребродил небето и земята", за да постигне споразумение между балканските страни [105].

Изявленията и действията на двамата братя разтревожиха Форин офис. Бъкстон не бе прикривал никога антируските си настроения и стремежа си руското влияние в София да бъде заместено с английско [106]. Тези схващания не противоречаха особено на идеите на Грей, но обстановката едва ли бе подходяща, за да бъдат демонстрирани открито. А и мисията предизвика опасенията на съседките на България, които нееднократно изказваха недоволството си пред английските дипломатически представители в балканските столици [107].

Обиколката на Ноел и Чарлс Бъкстон бе временно прекъсната в Букурещ. Тук един турчин направи опит да ги убие

като отмъщение за антитурската им позиция през Балканската война [108].

Макар да не стана ясно дали младотурците са преки организатори на атентата, кръвожадното задоволство, с което откликна печатът в Цариград, Виена и Берлин, бе показателно за скокообразно нарастващото напрежение в Европейския югоизток [109]. Фокалната му точка бе турската столица.

Към средата на октомври вече нямаше и сянка от съмнение, че жребият на младотурския триумвират е хвърлен. Руското командуване започна да прехвърля внимателно нови войскови съединения към границата в Кавказ. Сазонов на свой ред реши, че е настъпил подходящ момент, за да доразвие пред съюзниците си идеите за следвоенното съотношение на силите в Европа. Наред с отдавна предвиденото орязване в руска полза на германска и австрийска територия те включваха и осигуряване на ефективен контрол върху Проливите.

Как най-лесно можеше да стане това, в Петроград не бяха сигурни.

Имаше рой планове: за промяна на международния режим на преминаване през Проливите в благоприятен за Русия смисъл; за руски военноморски бази на Босфора; за присъединяването само на Цариград и за обявяването му за трета столица на Русия; за анексирането на цялата територия около Проливите и дори някои острови в Егейско море. В спомените си Сазонов твърди, че той не се стремял към присъединяване на Цариград. Предпочитал Русия да си осигури контрол върху корабоплаването [110]. Как бе възможно да стане това, ако градът оставаше в турски ръце, не бе ясно. Пък и емоционално-екзалтираното отношение на буржоазните кръгове в Русия към „заветите на Петър Велики" не му оставяше много място за маневриране.

Парадоксалното бе, че в известен смисъл към Проливите го тласкаха англичаните. Перспективата за замяна на германската сухопътна хегемония в Европа с руска бе точно това, от което се страхуваше британската дипломация [111]. Грей реши,

че подялбата на Турция може да допринесе съществено за запазване на следвоенното равновесие, като отклони руските амбиции на юг, без да повлияе съществено на съотношението на силите в Европа. На заседание на правителството на 20 октомври той призова колегите си Великобритания да се откаже окончателно от старата си политика на поддържане на османския интегритет. Основните усилия трябваше да бъдат насочени към спечелването на сътрудничеството на България, Гърция и Румъния [112].

Предложението бе прието. Активизирането на британската политика в София бе проличало още при пътуването на братя Бъкстон и нотата, която Бакс-Айрънсанд бе връчил на българското правителство на 3 октомври. Без да поема определени ангажименти, Грей обозначаваше в нея, че „няма да бъде без симпатии спрямо исканията на България". Обещанието, колкото и половинчато да бе, се обезсилваше от уговорката, направена още в същото изречение — че е валидно само „ако другите държави биха получили големи териториални увеличения като резултат от войната" [113]. В нотата нямаше призиви от каквото и да било естество, но показваше достатъчно ясно, че позицията на Радославов не е безразлична на Лондон и че Русия не е единствената страна от Антантата, която се отнася с разбиране и съчувствие към българските искания.

Макар и много внимателно и предпазливо, в същата посока вървеше и Делкасе. В Ке д'Орсе ясно съзнаваха, че българският неутралитет облагодетелствува по-скоро Централните сили, но не виждаха никакъв реален начин България да бъде привлечена. Най-многото, на което можеха да се надяват, бе с предпазлива и благожелателна политика да изтрият неблагоприятното впечатление, което парижкият печат бе създал за целите на френската политика на Балканите, и да внушат, че тя не е обвързана с догми и е готова да се нагоди към обстановката [114].

[Previous] [Next]
[Back to Index]

27. Memoires du marechal Joffre. T. I. Paris. 1932, pp. 107—109; Carrias. E. La pensee militaire francaise. Presses Universitaires de France. Aix-en-Provence, 1960, pp. 263—308; Michael-Durandin, C. La Bulgaria, alliee possible de la France? Le point de vue de l'attache militaire francais a Sofia en 1912—1913, Etudes balkaniques, 1974, No. 4, pp. 79—86.

28. Renouvin, P. Les buts de la guerre du gouvernement francais, 1914— 1918, Revue historique, No. 477, janvier — mars 1966, p. 2.

29. За Делкасе виж: Porter, Ch. The Career of Theophile Delcasse. Wesport, Connecticut, 1975, pp. 325—330; Suarez, G. Briand. Sa vie son ccuvre. Т. III, Paris, 1939, pp. 85—86.

30. AMAE. Guerre. T. 236, p. 2, 7. VIII. 1914; p. 5, 9. VIII 1914; pp. 6—7, 10. VIII. 1914; pp. 12-15, 26. VIII. 1914, Panafieu—AMAE.

31. Hanotaux, G., op. cit., pp. 62-63; Isorni, J., Cadars, L. Histoire veridique de la Grande guerre. T. 1. Paris, 1968, p. 437.

32. Вестник Европы. 1914, № 7, с. 413. Посденная запись министерства иностранных дел, КА, Т. 4, М., 1923, № 1496, 12. VII. 1914, Сазонов – легациите в Цариград, София, Букурещ и Атина; № 1506, 12. VII. 1914, Сазонов-Поклевски.

33. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а.е. 2286, л. 6, 31. VII. 1914, Димитриев-Радославов; ф. 176, оп. 3, а.е. 11, л. 7, 31. VII. 1914, Патев-Радославов; л. 50, Патев-Радославов; България в интригите на Русия. С., 1914; с. 3; Дякин, В. Русская буржазия и царизм в годы Первой мировой войны (1914-1917). Ленинград, 1967, с. 46-50; Препорец, XVII, № 185, 16. VIII. 1914; Вестник Европы, № 10, 1914; Русская мысль, XXXVI, № 3, 1915, с. 102-111.

34. Вестник Европы, № 10, 1914; Русаков, Н. Иностранная летопись, Русскiя записки, I, № 1, XI. 1914; Топоров, В. Балканскiя настроенiя, Русская мысль, XXXV, № 11, 1914.

35. Начало войны. . . № 1574, 28. VII. 1914, Сазонов — Щрандтман; МОЭИ, т. V, № 339, 18. VII. 1914, Сазонов — Щрандтман.

36. Muir, N. Dimitri Stancioff. Patriot and Cosmopolitan (1864—1940). London, 1957, p. 177.

37. Rossos, A. Russia and the Balkans, 1909—1914, p. 25.

38. МОЭИ, т. V, № 484, 3. VIII. 1914, Сазонов — Савински.

39. МОЭИ, т. IV, № 555, 4. VIII. 1914, Щрандтман— Сазонов. А руският посланик в Атина заяви пред българския си колега, че Букурещкият договор бил „голяма неправда". Вж: ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 11, л. 6, 31. VII. 1914, Пасаров — Радославов.

40. МОЭИ, т. VI, ч. I, № 2, 5. VIII. 1914, Сазонов — Щрандтман.

41. АМАЕ. Guerre. Т. 236, р. З, 9. VIII. 1914, Boppe—Delcasse.

42. Екмечић М. Ратни циљеви Србиjе 1914. Београд, 1973. с. 219—281. За теоретическите възгледи на проф. Цвиич виж: Цвjић, Й. Главне особине централних области Балканскога полустрова. — В: Говори и чланци. Т. I. Београд, 1921, с. 95—152; Les mouvements metanastasiriues dans la peninsule des Balkans, Le monde slave. No. I, VII. 1917; The Geographical Distribution of the Balkan Peoples, Geographical Review. V. 5, No 5, 1918; La peninsule Balkanique, Paris, 1918; Questions balkaniques. Paris, 1920.

43. МОЭИ, т. VI, ч. I, № 19, 6. VIII. 1914, Щрандтман — Сазонов.

44. Костов, Ст. Какво още искат от България? С, 1914; Славянофилство и неославизъм. С., 1914.

45. АМАЕ. Guerre. T. 23G, р. 2, 7. VIII. 1914, Panafieu - АMАЕ; ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 61, л. 1—2, 26. VII. 1914, Радославов — Савински. Обещанието бе съпроводено от заплаха. Ако България нападнела Сърбия, Русия щяла да прекъсне „приятелските си връзки" с нея. АМАЕ. Guerre. Т. 236, р. 8, 12. VIII. 1914, Paleologue-Delcasse; The Times, The Bourchier Papers, 13. VIII. 1914.

46. AMAE. Guerre. T. 236, p. 1, 7. VIII. 1914, Paleologue — AMAE; Paleologue, M. La Russie des Tsars pendant la Grande guerre. T. I. Paris, 1921, p. 62.

47. МOЭИ, т. VI, ч. I, № 144, 18. VIII. 1914, № 184. 18. VIII. 1914, № 217, 4. IX. 1914, Сазонов —Бенкендорф.

48. AMAE. Guerre. T. 236, pp. 4-5, 9. VIII. 1914; pp. 6-7, 10. VIII. 1914; pp. 12-15, 26. VIII. 1914, Panafieu et Matharel-Delcasse.

49. Pingaud, A., op. cit., p. 154; Paleologue, M. La Russie . . . T. I, pp. 69-71; Poincare, R. Au service. . T. V, p. 40; Renouvin, P. La crise europeenne, p. 234.

50. Paleologue, M. La Russie . . . T. I, pp. 92-93.

51. Renzi, W. Who Composed Sazonov's Thirteen Points, The American Historical Review. V. 88, No 2, IV. 1983.

52. Hanotaux, G., op. cit., pp. 213-218.

53. Un livre noir. Т. III, p. 1, No. 286, 4. VIII. 1914; No. 305, 10. VIII. 1914; ЦДИА, ф. 176, оп. 3, a. e. 11, л. 127, 8. VIII. 1914, Радев - Радославов.

54. MOЭИ. т. VII, ч. II, № 704, 24. IV. 1915; Алексић-Пейковић, Л. Односи Србиjе... с. 715; Дж. Баучер смяташе, че той бил „един от малкото англичани, живели в България и не обикнали народа й". Вж: Robbins, К. British Diplomacy and Bulgaria. 1914—1915, Slavonic and East European Review. V. 49, 1971, No. 117, p. 567. Неговият колега в Белград Des Graz го смяташе за „много културен к приятен" човек, който притежавал изключително ценното качество за един дипломат — добре играел тенис. Des Graz Papers. Diary, 1914—1915.

55. Napier, H. The Experiences of a Military Attache in the Balkans. London, s. a., p. 74.

56. Дж. Баучер бе кореспондент на „Таймс" в София от 1888 г. През 1911—1912 г. бе участвувал активно в преговорите за включване на Гърция в Балканския съюз. Вж: Отти. Ф. Джеймс Баучер, кореспондент на „Таймс" на Балканите (1888—1920). В: Проблеми на българската историография. С., 1973 с. 482; Lady Grogan. The Life of J. D. Bourchier. London, 1926, p. 136; Helmreich. E. The Diplomacy of tne Balkan Wars (1912—1913). Cambridge, 1938, p. 632; Rankin. R. The Inner History of the Balkan War. London, 1914.

57. МОЭИ, т. VI, ч. I, № 236 9. IX. 1914, Бенкендорф — Сазонов; MS Asquith. V. 7, fol. 176—177, 20. VIII. 1914, Asquith — George V; Asquith, H. Letters. . . No. 126, 20. VIII. 1914.

58. The Parliamentary Debates. House of Commons. Scr. V. V. 75, VIII. London, 1915, 2. IX. 1915; Smith, C. Great Britain. . . p. 1018.

59. Бакс-Анрънсайд не криеше песимизма си за развитието на дипломатическата криза в София. Още от началото на август той неведнъж предупреждаваше за неминуемо нападение срещу Сърбия. Това, че то все не идваше не го обезкуражаваше. Вж.: ЦДИА, ф. 175, оп. 3. ч. с. 11. л. 128, 9. VIII 1914 Тошев — Радославов; PRO: FO 371. V.1901, No 65430, 1. XI. 1914; No. 38540, 8. XI. 1914; BDOW. V. XI, No 43, 6. VIII. 1914, Bax-Ironside — Grey

60. MS Asquith. V. 7, fol. 170—171, 17. VIII. 1914, Asquith — George V.

61. Дипломатически документи по намесата. . . Т. I, № 210, 12. VII. 1914, Димитриев — Радославов; PRO: FO 371. V. 1901, No. 43088, 26. VIII. 1914; MS Asquith. V. 7, fol. 176— 177, 20. VIII. 1914 Asquith — George V; Asquith, H. Letters... No. 126, 20. VIII. 1914.

62. МОЭИ. т. VI, ч. I, № 75, 12. VIII. 1914, Бенкендорф — Сазонов; MS Asquith. V. 7, fol. 161 — 163, 11. VIII. 1914, Asquith — George V; Asquith, H. Letters... No 121, 11. VIII. 1914.

63. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 11, л. 26, 31. VII. 1914, Маджаров — Радославов; Маджаров, М, цит. съч., с. 219.

64. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 11, л. 128—129, 9. VIII. 1914, Тошев — Радославов; л. 179, 12. VIII. 1914, Пасаров — Радославов.

65. МОЭИ, т. VI, ч. 1, № 144, 18. VIII. 1914, № 184, 16. VIII. 1914, Сазонов — Бенкендорф.

66. Изглежда, Грей бе инструктирал Елиът да разбере как би се отнесло гръцкото правителство към евентуално искане за отстъпване на територия в Южна Македония до линията Воден — Костур и Кавала на България. МОЭИ, т. VI, ч. I, № 236, 9. IX. 1914, Бенкендорф — Сазонов; PRO: FO 371. V. 1901, No. 43088, 28. VIII. 1914, Grey — Elliot. Усетил, че Антантата може да прояви желание за споразумение с България, Венизелос започна да бие тревога за очакваното всеки момент българско нападение в Северна Гърция. Никои от съглашенските дипломати не му вярваше, но оплакванията му изостряха допълнително обстановката на Балканите. Вж.: АМАЕ. Guerre. Т. 236, р. 24, 2. IX. 1914, р. 31, 5. IX. 1914, Panafieu — Delcasse; MS Asquith. V. 7, fol. 187—188, 3. IX. 1914, Asquith — Grey.

67. Un livre noir. T. III, p. I, No. 324, 14. VIII. 1914; No. 353, 18. VIII. 1914; Poincare R., op. cit., T. V, p. 223; Suarez, G., op. cit., T. III, pp. 85—86.

68. МОЭИ, T. VI, ч. 1, № 241, 10. IX. 1914, Бенкендорф — Сазонов; PRO: FO 371. V. 1901, No 45797, 8. IX. 1914. Elliot —Grey. Твърдият отказ на съюзниците на Русия да въздействуват в Ниш и Атина за отстъпки не попречи на директора на близкоизточната канцелария на руското Министерство на външните работи княз Трубецкой да уверява българския дипломатически представител в Петроград, че в момента се водели преговори със Сърбия и Гърция. Вж: ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 11, 214, 16. VIII. 1914, Патев — Радославов.

69. Stevenson, D. French War against Germany, 1914—1919. Clarendon Press. Oxford, 1982, pp. 20—21; Montague, R. Harvard de la. Histoire de „L'Acтion Franцaise". Paris, 1950, pp. 63—92; Thaden, E. Public Opinion...; Бестужев, Н. Борьба в России по вопросам внешней политики. М., 1961; Renouvin, P. The Role of Public Opinion. 1914—1918. — In: Promise of Greatness. The 1914—1918 War. A Memorial Volume for the Fiftieth Anniversary of the Armistice. London, 1968.

70. Leon, G., op. cit., p. 46; The Times, 16. VIII. 1914; България, XVI, № 240, 9. VII. 1914.

71. Няколко дни преди да изпрати меморандума си, Ноел Бъкстон бе посетил Мих. Маджаров, за да провери какви биха били исканията на българското правителство, за да подкрепи Съглашението. Вж: ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 11, л. 168, 11. VIII. 1914, Маджаров — Радославов.

72. Robbins, К. The Foreign Secretary, the Cabinet, Parliament and the Parties.—In: British Foreign Policy under Sir Edward Grey, 1905—1916. London, 1978, pp. 10—14; Weinroth, H. British Radicals and the Balance of Power 1902—1914, Historical Journal, XIII, 1970, pp. 653—682; Shannon, R. The Crisis oф Imperialism, 1865—1915. London, 1974, p. 467; Conwell-Evans, T. Foreign Policy from the Back Bench. London, 1932, p. 89; По същото време Х. Тревелян трябваше да замине на проучвателна мисия в Сърбия. Вж: Lloyd George Papers. Ser. С /3/ 17 /13/ 26. VIII. 1914.

73. Много от сведенията за пътуването на двамата братя из Балканите са извлечени от бележките им за него, пазени сега у сина на Чарлс Бъкстон. По-нататък ще бъдат означавани като Buxton, N. Ch. Mission in the Balkns. Издадени са и на български език. Вж: Бъкстон И. и Ч. Мисия на Балканите. С., 1988 г.

74. Buxton, N., Ch. Mission. . . p. 4. Грей на практика дезавуира предложението на Лойд Джордж. Вж: Fry, M. Lloyd George and Foreign Policy, The Education of a Statesman, 1890—1916. Montreal & London. McGill — Queen's University Press, 1977, p. 73.

75. Buxton, N., Ch. Mission. . . pp. 4c—5; Buxton, N., Ch. Leese. Balkan Problems and European Peace. London, 1919, p. 70.

76. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, a. е. 12, л. 331, 28. VIII. 1914; AMAE. Guerre. T. 236, p. 40, 10. IX. 1914 Seon — Delcasse; The Des Graz Papers. Diary 1914—1915, 10. IX. 1915.

77. Народни права, № 174, 1. VIII. 1914.

78. Радославов, В. България и световната криза. .. с. 91.

79. Т. Влахов смята, че през август 1914 г, ориентацията на правителството на Радославов към Централните сили е била вече свършен факт. В последните години като по-обосновано се налага мнението на Ф. Нотович, който твърди, че “България се стремеше да си върне всички загубени територии и бе готова да ориентира външната си политика към всяка велика държава. .. която може да й помогне да осъществи исканията си". (Нотович, Ф. Дипломатическая борьба в годы Первой мировой войны. Т. I. Потеря союзниками Балканското полуострова. М., 1947, с. 9.) Към това становище се присъединяват и М. Лалков и С. Дамянов.

За обстановката през лятото на 1914 г. виж: Тончев. И. България в навечерието на Първата световна империалистическа война (1913—1915). Дис. С., 1956; БИА, ф. 192, а. е. 4, л. 19, 25. VI. 1914, Цанов — Радославов.

80. За външнополитическите позиции на съглашенофилските партии виж Пантев, А., Р. Попов, Кр. Шарова, Ел. Стателова, Цв. Тодорова. Външната политика на България и опозиционните партии, 1900—1914, ИИИ. Т. 23, 1974, с. 106.

81. Огнянов, Л. Борбата на БЗНС против Първата световна война. С., 1977, с. 20—21; Стефанов, Хр. Българската Радикалдемократическа партия по време на войните (1912—1918), ГСУ. Идеологически катедри. Т. 64, 1971, С., 1972, с. 52—57.

82. Панайотов, Л. Борбата на БРСДП (т. с.) против завоевателната и авантюристична политика на българската буржоазия по време на войните (1912—1918). С., 1955.

83. ОДА, Пловдив, ф. 67 к, а. е. 145, л. 1—2, 4. VIII. 1914; оп. 2. а. е. 162, л. 2—3; оп. 2, а. е. 135.

84. България, XVI, № 247, 27. VII. 1914.

85. Препорец, XVI, № 169, 26. VII. 1914; № 174, 1. VIII. 1914; Мир, ХX № 4308, 8. VIII. 1914; № 4315, 15. VIII. 1914; Балкански бюлетин, I, № 8,. 15. VIII. 1914; Свободно мнение, II, № 31, 2. VIII. 1914.

86. В началото на войната подобни призиви се издигаха на страниците на вестник „Балканско знаме", но към края на август секнаха и там. Вж: Балканско знаме, I, № 4, 30. VII. 1914; № 6, VIII. 1914; № 8, 5. VIII. 1934; Панайотов, И. Великите сили в историята на третото българско царство. С., 1939, с. 14—15.

87. Стенографски дневници на XIX ОНС, I PC, 63 3, 24. III. 1921, с. 2300—2301.

88. Мир, XX, № 4306, 30. VII. 1914; № 4315, 15. VIII. 1914.

89. Colonel von der Goltz. Les services secrets en Bulgarie, L'espionnage et le contre-espionnage pendant la guerre mondiale. T. I, Paris, 1934, p. 253.

90. Мир, XX, № 4317, 18. VIII. 1914; Асквит. Из речта на г. Асквит. С, 1914; Churchill, W. His Complete Speeches. V. III. London & New York, 1974, pp. 2326—2327.

91. Бойчев, И. Борби на полабско-поморските славяни с немците за свобода и вяра. С., 1914; Днешната война и всесветската задача на Русия. С., б. г.; Германия и славянската цивилизация. С., 1914; Поробване и понемчване на полабско-поморските славяни. С., 1914; Бойчев, С. Стари и нови работи. С., 1914.

92. В отговор на обвиненията Н. Цанов написа острия памфлет „Шпиони и патриоти". Видин, 1914.

93. БИА, ф. 192, а. е. 3, л. 106—107, 20. VIII. 1914, Ст. Костурков — Н. Цанов; България, XVI, № 248, 29. VII. 1914, № 256, 8. VIII. 1914; Мир, XX, № 4322, 23. VIII. 1914; Пряпорец, XVII, № 163, 18. VII. 1914, № 166. 23. VII. 1914; Стенографски дневници на XIX ОНС, I PC, 63 3, 24. II. 1921, с. 2300—2302; Ботев А. Делата на партиите от двата блока — черния и кървавия, през 10 години (1910—1918). С., 1922, с. 52.

94. Воля, IV, № 457, 6. VIII. 1914, № 462, 12. VIII. 1914; Стенографски .дневници на XIX ОНС, I PC, 63 3, 24. III. 1921.

95. Представа за брожението, обхванало България, може да даде и непълното изброяване на агитационните брошури, памфлети и псевдолитературни произведения, залели страната през тези напрегнати месеци.

Макар и сдържано, политика на неутралитет проповядваха Антонов, Д. Катастрофата на България и мнение върху външната й политика. С., 1914; Политическите стремежи на Великите сили и политиката на България. С., 1914; Драгиев, Д. Из кой път? С., 1914.

Малцина бяха тези, които препоръчваха съюз с Русия. Вж: Булгарикус (Ст. Чилингиров). Австрия или Русия. С., 1914 (отпечатък на статия от сп. „Свободно мнение").

Много широк бе спектърът на противниците на Съглашението. Зад агитациите им стояха два основни мотива: омраза към Сърбия и недоверие към политическите цели на руския царизъм на Балканите. Вж.: Божинов, Ив. Стремежите на руската дипломация, борбата й против обединението на българския народ, 1773—1913. Отворено писмо до господата Ст. Данев и Ив. Евстатиев Гешов. С., 1914; Бок, Дж. Каузата на Двойния съюз срещу Тройното съглашение. С., б. г.; Данов, П. Законът за самосъхранението. Пловдив, 1914; Петров, д-р 3. Славянското семейство на всемирните подлеци. Българската разновидност. С., 1914; България и интригите на Русия. С., 1914. Частичен анализ на памфлетната продукция от тези месеци виж в студията на Хаджиниколов, В. Русофилы и русофобы в болгарской литературе до Октьябрьской революции. Etudes historiques. T. IV. S., 1968, pp. 55—81.

При това разнообразие от рецепти съвсем оправдан бе вопълът на анонимния автор от Ловеч, който възклицаваше: „Кой ще обнови България."' Ловеч, 1914.

96. Conwell-Evans, T., op. cit., p. 92. Напрегнатата обстановка бе обрисувана добре в една от кореспонденциите на Дж. Баучер до „Таймс": „Положението тук е крайно интересно. Както Тройната Антанта (особено Русия), така и Съюзът (особено Австрия) не жалят сили, за да убедят България да се намеси активно в решителното сражение. Русия заплашва, че България няма да получи нищо в края на краищата, ако не се придържа към руската политика, и то още сега. Народът тук запазва самообладание: той е взел решение да остане неутрален и малко разочарова турците, като отказва да му вържат ръцете и като отбягва всякакви предложения за комбинация против Гърция." Вж: Отти, Ф., цит. съч., с. 479.

97. Мир, XX, № 4332, 2. IX. 1914.

98. Мир, XX, № 4330, 31. VIII. 1914; PRO: FO 371. V. 1901, No. 48932, 12. IX. 1914, Bax-Ironside — Grey; В разговор с братята Фердинанд подчерта желанието си да запази неутралитета на България: „Ние трябва да останем кротко и спокойно като в пашкул." Вж: Buxton, N., Ch. Mission. .. p. 50.

99. Мир, XX, № 4331, 1. IX. 1914; № 433.7, 7. IX. 191.4; Народни права,. № 201, 4. IX. 1914; № 202, 5. IX. 1914.

100. ЦДИА, ф. 568, оп. Ц, а. е. 144, л. 1—2. В пространно писмо до Гешов и Баучер заяви, че след войната Лондон щял да задоволи „българските аспирации". Вж: ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 139, л. 1—2.

101. Народни права, № 202, 5. IX. 1914; № 214, 19. LX. 1914.

102. Препорец XVII, № 207, 8. IX. 1914; № 220, 21. IX. 1914; Народни права, № 211, 16. IX. 1914; PRO: FO 371, V. 1904, No 51951, 22. IX. 1914, Bax-Ironside — Grey.

103. Conwell-Evans, Т., op. cit., р, 93. Вж: PRO: FO 371, у. 1901, No 50098 17 IX 1914: No 51627 22. IX. 1914; Приложение към „Mission in the Balkans", No. 1, 3, 5, 6.

104. Мир, XX, № 4348, 18. IX. 1914; PRO: FO 371, V. 1904, No. 55052, 2. X. 1914, Bax-Ironside — Grey.

105. Lady Grogan, op. cit., p. 209; The Noel Buxton Papers, McGill University, box 61.

106. PRO: FO 371 V 2089, No. 59908, 15. X. 1914, Barclay — Grey; No. 60664 17. X. 1914 Mallet—Grey; V. 2089, No. 61191, 19. X. 1914, Mallet-Grey; No. 61213, 23. X. 1914, Mallet—Grey.

107. PRO: FO 371. V 1901, No. 64480, 2. X. 1914. minute of Nicolson; V. 1904, No. 52642, 25. IX. 1914, Elliot—Grey; No 51951, 22. IX. 1914, Bax-Ironside — Grey; The Des Graz Papers. Diary, 1914—1915. 19. IX. 1914; Theodoulou, Chr. Greece and the Entente. Thessaloniki, 1971, p. 52. Виж острата статия срещу мисията във вестник „Embros", Noel Buxton Papers. McGill University, box 64. Срещу опита на Ноел и Чарлс Бъкстон да повдигнат наново „несъществуващия македонски въпрос" протестираха и някои кръгове в Русия. Вж: Вестник Европы, Х 1914, с. 348—351.

108. По някои сведения на българското правителство атентатът бил подготвен в Цариград. Вж: ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 189, л. 1, 12. IX. 1914, Патев - Радославов; ф. 140, оп. 1, а. е. 3, л. 13. Самият атентатор — младият турчин Хасан Реджеп — твърдеше, че е действувал без ничия помощ, тласкан от патриотични подбуди. Виж защитната реч на Реджеп в архива на Ноел Бъкстон: The Noel Buxton Papers (Mrs. Sarah Hogg).

109. Вестник „Берлинер тагеблат" писа за атентата: „Аз се радвам, че господин Бъкстон беше прострелян точно в устата. Това беше уста, пълна с лукавство и омраза към всичко, което не е английско, и така, този изстрел ми се струва символичен." В: Buxton, N., Ch. Buxton. The War and the Balkans. London, 1915, p. 75.

110. Сазонов, С. Воспоминания. . . с. 300—301.

111. Smith, С., op. cit, p. 1025; Renzi, W. Great Britain. Russia and the Straits, 1914—1915, Journal of Modern History. V. 42, No. 1, 1970; В реч пред Московското религиозно-философско дружество влиятелният дипломат княз Трубецкой недвусмислено бе предявил претенциите на Русия да стане политически център на източно- и средноевропейските народи след войната. Вж: Русская ммсль, XXXV, № 12, 1914, с. 88—96.

112. MS Asquith. V. 7, fol. 210, 20. Х. 1914, Asquith — George V.

113. Дипломатически документи по намесата на България. . . Т. 1, с. 327.

114. ASHEMA. 5N 128, 9. Х. 1914, Panafieu — Delcasse; АМАЕ. Guerre. T. 236 рр 72—75, 15 Х. 1914; pp. 63—64, 30. IX. 1914, Panafieu — Delcasse; Un. livre Noir. . . T. III, p. I, No. 497, 498, 30. IX. 1914.