България и Антантата през Първата световна война
И. Илчев

Глава трета
Време на надежди. Проливите. Дарданелската операция и Балканите

1.

Към края на октомври 1914 г. положението по фронтовеге постепенно се стабилизира. „Чудото при Марна" спря германските войски на петдесетина километра от Париж. Лудешката надпревара към Северно море завърши. Фланговете на двете коалиции опряха о пясъчните дюни по бреговете на Фландрия. На западния фролт се установи позиционна форма на война [1].

На изток руските армии задържаха германско-австрийското контранастъпление в Източна Прусия и Полша и дори нанесоха няколко сериозни поражения на австрийците в Галиция. След отчаяни сражения сръбската армия отхвърли, нахлулите австрийски корпуси зад границата на страната [2].

Напрежението от началото на войната донякъде спадна.. Турската намеса едва ли бе повод за сериозна тревога за Антантата [3]. Настъпи време за прегрупиране на войските и за обмисляне на нови стратегически лланове.

Точно за такава евентуалност никой в Париж, Лондон или Петроград не се бе готвил [4].

В първите три месеца цялото внимание бе погълнато or основната тактическа задача — да се удържи стремителното настъпление на Централните сили. Превес при разрешаването й, разбира се, имаха военните. Относителното затишие в крач на октомври и началото на ноември породи въпроса за стратегическата цел — постигането на крайната победа и извличането на политически и икономически облаги от нея.

Неуспехът на дипломатите да предотвратят или поне да отложат войната до по-удобен момент бе поколебал вродената им увереност в предопределеността им да разрешават кризисни

104  

ни ситуации в международните отношения. Военните също бяха озадачени. Войната не се развиваше съгласно традиционните красиви и гладко протичащи маневри.

В Петроград цареше апатия и песимизъм, който не можеха да бъдат прикрити от официалните декларации. Шовинистичният ентусиазъм от първите дни на август и примерът на Козма Крючков явно не бяха достатъчни в съвременната война. Частичните победи, редувани от съкрушителни поражения, едва ли можеха да излъжат някого. Военната техника беше оскъдна, а генералитетът и офицерството бяха подготвени недостатъчно добре. Силите едва стигаха да се удържи положението. Позаглъхналото социално недоволство отново надигна глава. Влиятелни сановници вещаеха неминуем разгром и край на установения ред. Монархическата върхушка започна да се оглежда и да търси пътища за излизане от кризата с възможно най-малко загуби.

През тези месеци проблемите на външната политика бяха оставени почти изцяло в ръцете на Сазонов. Общоизвестно бе, че той се радва на доверието на правителствата на Франция и Великобритания. Макар колегите му в Лондон и Париж често да недоволствуваха от бързината, с която подхващаше и се отказваше от все нови и нови идеи, фигурата му осигуряваше съюзническата солидарност, така необходима за успешни военни действия. Явни претенденти за поста му все още нямаше. Министър-председателят Горемикин нямаше особено политическо влияние. Уверен в подкрепата на Николай II, Сазонов често не смяташе за необходимо дори да информира колегите си в кабинета за действията и намеренията си [5].

Контактите между Генералния щаб и Министерството на външните работи бяха добри. Известна полза от характерната за империята строга централизация имаше. Информация течеше и в двете посоки. Певческий мост единствен от министерствата на външните работи на страните от Антантата още от първите дни на войната разполагаше със свой постоянен представител, който вземаше участие в заседанията. Генералитетът обаче, психологически парализиран от военните поражения и от вкоренената традиция за аполитичността на руското офицерство и верността му към короната; от съзнанието за ограничените ресурси, с които разполагаше, не можеше успешно да играе ролята на партньор в схемите на Сазонов.

Общественото мнение на практика бе игнорирано. Думата, чиито възможности и без това не бяха големи, не бе свиквана чак до февруари 1915 г. Във властта на цензурата опозиционният буржоазен печат се ограничаваше с безцветни препоръки.

105  

Ролята на императора бе труднодоловима. Все още зад кулисите, той съзерцаваше картината на развалата на руската армия и подтикван от амбициозната си съпруга, нетърпеливо чакаше удобен момент, за да съсредоточи цялата власт в ръцете си.

* * *

Положението във Франция бе доста по-различно. Стремителното германско настъпление към Париж бе изместило центъра на обичайното равновесие на политическия живот от гражданската към военната власт. Вдъхновявани от примера на френско-пруската война от 1870—1871 г., в началото на септември президентът, правителството, камарата на депутатите и сенатът се бяха прехвърлили от Париж в Бордо. Тук останаха почти четири месеца. Спомените на съвременниците рисуват живописни картини на правителствени заседания в кафе-шантани, приеми и връчване на акредитивни писма в ресторанти и кабарета [6]. Клюкарството и интригантството не само не отслабваха, а се и засилваха пред лицето на грозящата опасност. Възможности за влияние при определяне на конкретните насоки на войната почти нямаше.

Генерал Жофр, увенчан с лаврите на победител при Марна, не желаеше драговолно да се отказва от почти неограничения си контрол над Северна Франция и над определянето на общата стратегия [7]. В Бордо бе допускана само информацията, която той смяташе за подходяща. Нееднократните предложения на парламента да изпрати комисия за проверка на положението на фронта бяха отхвърляни категорично [8]. Верен негов съюзник бе военният министър Александър Милеран. По време на война според него гражданската власт трябвало драговолно да отстъпи пред военната. Безропотно Милеран подкрепяше всички искания на главнокомандуващия [9].

106  

Едва удържал фронта в началото на септември, Жофр нямаше никакво намерение да поема нови рискове и да прави скъпоструващи експерименти. Изходът на войната можеше и трябваше да бъде решен на западния фронт. Само тук на Германия можеше да бъде нанесен решаващ удар. Източният фронт имаше значение дотолкова, доколкото задържаше германските войски, които в противен случай щяха да се озоват пред фортовете на Вердюн. За разпиляване на силите по други фронтове и дума не можеше да става [10]. Политиците бяха загубили в Юлската криза; Жофр нямаше намерение да губи войната с празни схеми.

Това положение създаваше затруднения на Ке д'Орсе. Заплахата пред Франция караше Делкасе да търси нови съюзници, които да отклонят част от германските сили. Дипломатическите му комбинации обаче бяха спъвани сериозно от липсата на реална сила зад тях.

Делкасе имаше достатъчен авторитет в страната, за да може да прокарва сам политиката си. Не допускаше и най-високопоставените чиновници в министерството да му влияят. На заседания на кабинета пазеше загадъчно мълчание с вид на човек, твърде уморен, за да обръща внимание на дребнавите заяждания и боричкания на „свещеното единство" [11]. Министър-председателят Р. Вивиани, по-безличен от колегите си по мнението на съвременниците си, не опитваше да налага мнението си и оставяше да бъде влачен от течението на събитията [12]. Президентът Р. Поанкаре, които се мъчеше да превърне поста си от чисто представителен в действен, не бе в състояние да повлияе на Делкасе, макар с неудоволствие да наблюдаваше комбинациите му [13].

107  

* * *

В Лондон атмосферата бе по-спокойна. Непосредствена опасност от германско нахлуване нямаше. Ламаншът все още беше труднопреодолима преграда за всеки нашественик. Британският контингент на западния фронт бе малоброен. Без особени затруднения флотата бе съумяла да блокира германските кораби в базите им. След потопяването на крайцера „Адмирал фон Шпее" при Фолкландските острови сериозна опасност за отвъдморските комуникации на империята нямаше.

Пред обществеността кабинетът поддържаше единството си. При по-внимателно вглеждане обаче в него можеха да се забележат едва доловими пукнатини. Грей контролираше твърдо външната политика и не всички министри бяха доволни от това. Започнаха спорове по общите й насоки и особено по целите, които Великобритания си поставяше в Източното Средитземноморие. Задачата на Аскуит, който трябваше да контролира редица амбициозни министри, някои от които щяха да играят важна роля в по-сетнешния политически живот, не бе за завиждане [14]. Въпреки големия престиж на военния министър фелд-маршал Киченер традицията за примата на гражданската над военната власт бе дълбоко вкоренена в съзнанието на англичаните и улесняваше министрите без особени угризения на съвестта да търсят начини за комбиниране на политическите с военните усилия, като безцеремонно се намесваха в домена му. А и в парламента, и на страниците на печата не липсваха призиви за активизиране на политиката.

Психологически и традиционно британският кабинет, улеснен от развоя на събитията в Европа, бе най-подготвеният от трите правителства на Антантата да погледне по-широко на новите, възникнали след избухването на войната проблеми.

* * *

Този извод съвсем не означава, че бе готов да подеме смела политика. Постепенно се оформиха два лагера. Грей оглавяваше първия. Той все още не бе съумял да се окопити от психологическото напрежение през юли-август 1914 г. и бе против поемането на всякакви сериозни рискове. Поначало неговите колеги смятаха, че силата му не е във вземането на решения, а в отлагането им. Това бе и линията, прокарвана от Киченер, който се нуждаеше от време, за да обучи свиканите рекрути. В подобна насока вървеше и първият помощник на Чърчил в Адмиралтейството лорд Фишер. В началото на века той бе един от съзидателите на британската военна мощ. Сега

108  

с болезнено и ревниво чувство се отнасяше към всеки опит така трудно построените от него кораби да бъдат вкарани в сражение, където, не дай си боже, можеха да бъдат потопени [15].

Тази група се придържаше към изпитаната вече военна стратегия. Усилията трябваше да бъдат насочени към основния противник — Германия. Според тях една грижливо подготвена офанзива, независимо дали по суша или море, щеше да осигури победата или поне съществено преимущество на Съглашението. Липсата на по-мащабно предвоенно стратегическо планиране спъваше инициативата им, скована от военната рутина и примерите от миналото. Но горчивата равносметка от първите месеци на войната не им позволяваше да отстояват последователно позициите си. Самият Киченер стигаше до извода, че германските отбранителни линии във Франция не могат да бъдат пробити с „пряка атака" [16]. Под енергичния натиск на останалите министри те лавираха и отстъпваха неохотно, като запазваха резервите си спрямо предлагания начин на действие.

А той предвиждаше да се започне настъпление на изток — към съюзниците на Германия. Идеята бе издигната едновременно и независимо един от друг от двама членове на кабинета — подполковник М. Ханки or Генералния щаб (по-късно много влиятелна политическа фигура) и министъра на финансите Д. Лойд Джордж. Около нея се обединиха по-младите и енергични министри, които разглеждаха участието си във военновременния кабинет като великолепен трамплин към по-нататъшна успешна кариера.

За Коледа войната не можеше да спре. Толкова по-зле за войната. Министрите се разпръснаха по вили и крайградски къщи. И докато някои танцуваха по балове и тържества, други работеха. Когато Аскуит се завърна в Лондон от своята резиденция, бе възправен пред резултата от усилията им. И Ханки, и Лойд Джордж му представиха дълги меморандуми с вижданията си по бъдещата насока на войната [17].

И двамата предлагаха прехвърляне на британските военни и дипломатически усилия към Източното Средиземноморие: Ханки — към Турция, Лойд Джордж — към Балканския полуостров и оттук към сърцето на Австро-Унгария. И двамата обещаваxa съществени изгоди. Според Ханки разгромът на

109  

Турция щеше да усложни сериозно положението на Германия, като я лиши от необходимата й суровинна база. Свободното преминаване през Проливите щеше да позволи да бъдат изпращани боеприпаси за руската армия. Балканските страни щяха да бъдат привлечени към Антантата или поне щяха да запазят неутралитет. Опасността от панислямска пропаганда изчезваше.

Ударът, предлаган от Лойд Джорж, имаше по-мащабни задачи. Нападението срещу южния фланг на Австро-Унгария щеше да удължи линията на фронта на Централните сили и да ги принуди да се сражават в планините, където най-добре можеха да бъдат използвани качествата на сръбската армия и недоволството на славянските поданици на империята. Румъния и Гърция неминуемо щяха да застанат на страната на Антантата. Обкръжена отвсякъде, Австро-Унгария щеше да капитулира. Това неизбежно щеше да доведе до поражението на Германия.

Лойд Джорж също не изключваше възможността за удар срещу Турция, но той трябваше да бъде нанесен в Сирия.

Идеите на Ханки бяха на професионален военен с по-широк стратегически поглед. Следвайки принципите, формулирани още от Наполеон и след това подкрепени от Клаузевиц, той търсеше място, където с най-малки усилия можеше да се постигне най-голям успех. Чисто политическите аспекти на предлаганата операция го занимаваха по-слабо.

Мотивите на Лойд Джордж бяха по-сложни. Рожба на едно общество, в което никога не бе имало задължителна военна служба, а участието в армията се възприемаше като дълг на аристокрацията, от която бедният уелсец бе твърде далече, той не хранеше особено доверие във военните като цяло и във фелдмаршал Киченер в частност. „Умът на военния — иронизираше по-късно Лойд Джордж — търси опора в традицията, паметта заменя на военните гъвкавостта на мисълта" [18]. Това налагало гражданските лица да развият своите идеи по воденето на войната.

Опитен политик, закален в политическите сражения, с остър нюх към вкусовете и настроенията на избирателите, Лойд Джордж пръв предусети надигащото се негодувание от касапницата на западния фронт. До този момент английската армия бе запазила старата си структура, включваща професионални военни и доброволци. Новите условия налагаха преминаването към задължителна военна служба. Единствено по-големи успехи биха оправдали в очите на обществеността подобна стъпка. А големи успехи по-лесно можеха да бъдат постигнати на изток.

110  

Недостатък на плановете и на Ханки, и на Лойд Джордж бе липсата на боеспособни военни съединения, които да ги осъществят. И двамата съзнаваха тази слабост, но смятаха, че може да бъде компенсирана с дипломатически успехи. Ханки предлагаше около Турция под покровителството на Антантата да бъде „изплетена паяжина от враждебни държави". Тогава три армейски корпуса трябваше да се прехвърлят в подстъпите на Цариград и да го овладеят заедно с гръцките и българските войски. Кой и кога можеше да постигне подобен съюз, не беше ясно.

Лойд Джордж говореше за дебаркирането на тристахилядна армия в Солун или Далмация. Нереалността на подобно предложение бе явна. Затова и той отдаваше голямо значение на дипломатическата подготовка. Години по-късно с обезоръжаваща цинична искреност щеше да коментира в спомените си: „Известна трудност щеше да представлява предварителното разпределение на плячката, но това съвсем не беше непреодолимо препятствие. За грабителите имаше достатъчно честна плячка, която нямаше да изисква нарушаване на принципите на националната свобода и самоопределение" [19].

Определящото и в двата меморандума бяха издигнатите свежи идеи. Убедително аргументирани, те направиха силно впечатление на всички министри. Чърчил, който до този момент настояваше за десантна операция в Северно море, стана горещ привърженик на идеята за прехвърляне на усилията на изток [20]. При това тук противникът нямаше силна флота и Чърчил можеше да използва дори и остарели кораби.

* * *

В подкрепа на идеите на Ханки и Лойд Джордж от Русия дойде апел за помощ.

В края на 1914 — началото на 1915 г. турските войски в Кавказ бяха притиснали руската армия. Главнокомандуващият княз Н. Николаевич помоли съюзниците да отвлекат вниманието на противника с някакво нападение. Само след няколко дни руските части извоюваха решителна победа в сражението при Саръкамъш [21]. Но молбата на великия княз бе използвана като решаващ аргумент при определяне на насоката на новия удар.

Щом получи писмото на Н. Николаевич, Чърчил запита вицеадмирал Секвил Карден, командуващ британските военноморски сили в Източното Средиземноморие, дали Дарданелите могат да бъдат форсирани само с флотата [22]. Така Проливите се

111  

появиха като самостоятелна цел в непосредствените военни планове на Великобритания.

Проливите съвсем не представляваха нов обект за Лондон. Военни експерти нееднократно бяха разработвали планове за превземането им в случай на война. Изводът винаги бе, че мощните укрепления и минните заграждения почти изключват възможността за успех. Още през тридесетте години на XIX в. Хелмут Молтке — виден военен теоретик — бе посочил, че ако фортовете бъдат добре въоръжени, нито един кораб не ще съумее да проникне от Средиземно в Мраморно море. При умело ръководена отбрана дори десант на Галиполския полуостров не би помогнал на нападателите [23].

В началото на Първата световна война обаче германците с помощта на тежка артилерия само за няколко дни сломиха съпротивата на считаните за непревземаеми белгийски крепости Лиеж и Намюр. Породи се надеждата, че и фортовете на Дарданелите биха могли да бъдат разрушени при продължителен обстрел с тежка корабна артилерия.

Проливите бяха привлекли вниманието на Чърчил още през есента на 1914 г., когато поведението на Турция ставаше все по-заплашително. Бе разработен план за превземането им с помощта на гръцката армия.

След намесата на Османската империя във войната, за да се упражнят, британски кораби обстрелваха входа на Дарданелите, а той започна да обмисля възможността за операция срещу тях. В началото на декември 1914 г. Аскуит отбелязва в едно от писмата си до доверителката си Венеция Стенли: „Сега неговият неспокоен ум е зает с Турция и България и той иска да организира някакво героично приключение срещу Галиполи и Дарданелите — нещо, срещу което аз съм абсолютно против." През ноември—декември Чърчил бе един от най-горещите привърженици на идеята на България да се предложи турската територия в Тракия до линията Енос — Мидия като цена за нападение срещу Цариград [24].

До януари обаче Проливите бяха само един от многобройните обекти, към които се насочваше неизчерпаемата енергия на Чърчил. На 5 януари бе получен предпазливият отговор на адмирал Карден. Според него Дарданелите можело да бъдат овладени, но не с форсиране, а само с бавни и методични действия. Изводът на Чърчил, до известна степен преувеличен, бе, че Проливите са най-подходящото място за нападение

112  

и операцията може да бъде осъществена само със силите на флотата [25].

Фишер бе резервиран. Той предложи седемдесет и пет хиляди британски войници да дебаркират в залива Безика на малоазиатския бряг на Дарданелите. В същото време гърците трябваше да овладеят Галиполи, а българите — Цариград [26]. Планът издаваше пълното невежество на автора му, що се отнася до балканските взаимоотношения. Важното бе, че добре осведомен за възможностите на британската флота, Фишер поставяше успеха на операцията в зависимост от осигуряването на крупни военни съединения и българско, и гръцко участие.

Идеята бе разумна, но свободни пехотни части нямаше. Според Киченер при Дарданелите бе необходима сто и петдесет хилядна армия, а британската армия нямало да бъде готова за операция от такъв мащаб поне още няколко месеца [27].

На 11 и 12 януари въз основа на идеите, изложени в новата телеграма на Карден, Чърчил разработи подробен план за превземането на Дарданелите със свободните кораби на английската флота. Военният съвет се отнесе благосклонно към перспективата за морско нападение някъде на Балканите, без да конкретизира къде и без да определя срокове [28].

В полза на проектираната операция задействуваха и странични фактори. Още през ноември, веднага след влизането на Турция във войната, Н. Бъкстон, който се лекуваше от раните, получени в Букурещ, изпрати в Лондон меморандум. В него чертаеше начина, по който да бъде привлечена България. По негово мнение в София трябвало да бъде обещана веднага Източна Тракия, без да бъде затварян и пътят към Македония [29].

След оздравяването си братята отново минаха през София. Посрещнати бяха като герои на българската национална кауза. Н. Бъкстон, макар и без инструкции, сметна, че ръцете му са развързани и може да агитира в полза на Съглашението. В декларациите и интервютата подчертаваше, че ако България закъснее да се намеси във войната, рискува да не получи нищо. В Атина подметна пред Венизелос, че Гърция трябва да отстъпи Кавала на България, като в замяна поиска територията в Мала Азия, населена с гърци. Подобна идея изложи и пред

113  

руския посланик във Франция Изволски. Срещна се и с Делкасе. Единственият отговор на тирадите му бе, че българите са максималисти, а максимализмът не е добра политика [30].

В Лондон направиха всичко възможно, за да убедят Аскуит, Киченер и Грей, че помощта на балканските държави и особено на България е от решаващо значение за Антантата и че срещу достатъчно примамливи предложения за териториално разширение те ще я подкрепят. В обемист меморандум до Грей спекулираха с английските страхове от засилването на руското влияние в Европейския югоизток. Веднъж задоволени „законните аспирации" на балканските народи, те щели да се превърнат в сигурен щит срещу попълзновенията на Петроград. В този дух Бъкстон агитираше сред министри и депутати [31].

Английският Генерален щаб също смяташе, че България би трябвало да бъде спечелена на всяка цена като залог за военните успехи на Балканите. Според неговите експерти трябвало да й бъде предложена достатъчно територия, която да удовлетворява националните й стремежи [32].

Към края на годината в Сърбия и Румъния бяха изпратени Джордж Тревелян и Р. Ситън-Уотсън — и двамата с предполагаем голям авторитет в Ниш и Букурещ. Тревелян сигнализираше тревожно, че само незабавната помощ за Сърбия може да спаси английското влияние на полуострова. В румънската столица призоваваше към умереност и готовност за компромиси с България [33]. Би трябвало да се отбележи, че докато

114  

в центъра на вниманието на правителството и особено на Грей стоеше Румъния, повечето от страничните наблюдатели и експерти считаха, че България ще изиграе решаващата роля в предстоящите събития. Тези убеждения оказаха съществено влияние върху възгледите на редица министри.

Към средата на януари 1915 г. всички членове на английския кабинет се показваха повече или по-малко убедени в необходимостта от операция на Балканите. Съществуваха единствено известни съмнения дали е възможно да бъде проведена само със силите на флотата.

На 28 януари Военният съвет взе окончателно решение. Надделя становището на Чърчил за нападение срещу Проливите. Планът на Лойд Джордж за десант в Солун бе отхвърлен въпреки немалките си преимущества, тъй като изискваше големи войскови съединения. Дори колебаещият се до последния момент Грей се примири с активни действия на изток, тъй като те щяха „най-накрая да решат отношението на Бългерия и другите балкански страни". За да бъде взето решението, влияние, изглежда, изигра и подготвеният и разпространен от Форин офис меморандум, в който се твърдеше, че „въвличането на балканските държави във войната става все по-наложително от ден на ден" [34]. Историкът М. Гилберт отбелязва, че това е бил първият военен съвет от началото на войната, на който не е имало противоречия по насоката на удара [35].

* * *

Идеята за насочване на част от усилията на Антантата към Близкия изток и Балканския полуостров не бе чужда и на някои кръгове на френските управляващи среди. Сред най-последователните й застъпници беше министърът на правосъдието и заместник министър-председател Аристид Бриан. Бивш социалист, отдавна скъсал връзките си с работническото движение, Бриан бе опитен политик [36]. В първото десетилетие на нека бе придобил известност с опитите си да посредничи за мирно разрешение на конфликтите между труда и капитала. Съглашателската му позиция бе привлякла благосклонното внимание и му бе осигурила широки контакти сред едрата френска буржоазия.

115  

Той бе особено близък с редица банкери, финансисти и индустриалци със силни интереси в Близкия изток. Оттук и стръвта му за действие към район, за който познанията му по преценка на колегите му бяха повече от оскъдни [37].

Тази влиятелна икономическа групировка се опасяваше, че съсредоточаването на френските военни усилия на Западния фронт ще доведе до отстъпление от вече извоювани икономически и политически позиции в Източното Средиземноморие за сметка на разширяването на руското и английското влияние. Това не трябваше да се допуска в никакъв случай.

Още в началото на ноември Бриан започна да развива прец редица депутати идеята за акция на Балканския полуостров с прякото участие на френски войски [38]. Благоприятни условия за плановете му в тези месеци обаче още нямаше.

По едно любопитно съвпадение, което само по себе си е твърде показателно, идеята за операция на изток се формираше почти паралелно в Лондон и Париж.

На 1 януари 1915 г. журналистът Анри Шерадам, добър познавач на балканските въпроси и на френските икономически интереси на Балканите, връчи дълъг меморандум в Генералния щаб. Той предлагаше да се използва недоволството на южните славяни в Австро-Унгария. В Сърбия трябваше да бъдат изпратени сто хиляди френски войници, които да подбудят въстание в славянските области на империята.

В плана не липсваха и куриозни моменти Шерадам предлагаше да се използват и японските войски, които и без това нямало какво да правят на Тихия океан, — по като цяло той заслужи благосклонната оценка на експертите в Генералния щаб, че повдигнатите въпроси „заслужават да се проучат" [39]. Разбира се, от проучването им до прокарването им на дело ги делеше цяла пропаст. Важното бе, че в Генералния щаб признаваха, че предвоенното стратегическо планиране е страдало от сериозни слабости, че никой не е можел да си представи географските рамки на конфликта и броя на държавите, които ще бъдат въвлечени в него.

Същия ден подобна иден бе развита на много по-високо ниво. Министрите бяха на новогодишен прием у Поанкаре. Бриан

116  

се възползва от отпускащата неофициална атмосфера, за да развие нашироко схващанията си за бъдещето на войната. Той си даваше ясна сметка, че германският фронт в Северна Франция едва ли ще може да бъде пробит дори с цената на хиляди нови жертви. Уязвимият пункт на противниковата коалиция били река Дунав и австрийската граница. Един френско-английски експедиционен корпус трябвало да дебаркира на помощ на Сърбия. Заедно със сръбската армия той трябвало да се насочи към Будапеща и Виена, като по пътя си да подбужда към въстание славяни и румънци. Според Бриан идеята му „съблазнила" Поанкаре [40]. В спомените си президентът е доста по-сдържан и въобще не дава каквато и да било оценка за разговора [41].

Седмица по-късно двама мобилизирани депутати, дошли за заседанията на Камарата направо от фронта, посетиха Поанкаре. Шестмесечният им опит в окопите на Пикардия бе разсеял и последните им надежди, че германският фронт може да бъде пробит. Затова Германия трябваше да бъде обкръжена и принудена да се сражава в неблагоприятна обстановка. Австро-Унгария бе по-слабият участник в противниковата коалиция и по-лесно можеше да бъде разгромена. Изолирана, Германия нямаше да има друг изход, освен да капитулира [42].

Поанкаре реши да опита почвата при военните. На другия ден Жофр бе на обед у него. При сервирането на коняка и кафето президентът внимателно намекна за съществуващите построения. Вивиани и Бриан го подкрепиха горещо. Обилният обед и алкохолът обаче не донесоха някакви резултати. Отказът на Жофр бе твърд и категоричен. За разлика от всички други той бе оптимист и вярваше, че германската отбрана била пред рухване. Само „едно усилие" и войната щяла да бъде решена. Дори войник не можело да бъде отделен за странични операции. Реакцията бе толкова остра, че за няколко дни въпросът затихна [43].

* * *

Още щом възникна идеята за операция при Дарданелнте, Британското адмиралтейство трябваше да уведоми Русия и Франция. Да кажем, че в Париж и Петроград бяха озадачени и разтревожени от изненадващата английска инициатива,

117  

значи да дадем слаба представа за реакцията. В недоволството и недоумението на Ке д'Орсе и Певческий мост се преплитаха сложно стратегически, икономически и политически причини.

В Ке д'Орсе разглеждаха английското предложение в светлината на традиционното съперничество за влияние в Източното Средиземноморие. Поддържането на териториалното статукво на Турция продължаваше да е водещ мотив в поведението на френската дипломация. Неслучайно френските проекти за операция на изток предвиждаха действия на Балканите срещу Австро-Унгария, но не и срещу Турция. Тя трябваше да бъде запазена като плацдарм за икономическо проникване.

В условията на война английската флота пред Цариград можеше да се окаже важен инструмент за утвърждаване на британското икономическо и политическо влияние. При това имаше реални основания за подозрение. Великобритания вече се бе възползвала от обстановката по фронтовете, за да добави тихомълком към колониалната си империя германските владения в Океания и Африка. В тези дни не без зле скрита завист Поанкаре отбеляза в дневника си по повод заемането на Нова Гвинея от британски (по-скоро австралийски) войски, че Великобритания продължава „методично" да завладява все нови и нови колонии.

На 6 август Франция и Великобритания бяха сключили споразумение, според което французите поемаха командуването на съюзните флоти в Средиземно море. Англичаните го възприемаха само като жест на учтивост и добра воля от своя страна. На практика британските флотски офицери се съобразяваха само с нарежданията на Адмиралтейството. Френският военноморски министър Оганьор нееднократно протестираше в Лондон. Чърчил не му обръщаше внимание.

Англичаните се възползваха от намесата на Турция във войната, за да обявят веднага Египет за британско владение. Макар и с неудоволствие, французите трябваше да преглътнат не само фактическото, но и формалното английско ръководство на военните действия от Порт Саид до Яфа. Но това съвсем не бе последната горчива чаша, която трябваше да изпият.

На 7 януари Чърчил предупреди Оганьор за готвената акция. Той премълча, като се надяваше, че ще бъде консултиран за всяка конкретна стъпка. Вместо това десет дни по-късно Чърчил уведоми френското военноморско аташе в Лондон, че подготовката на операцията върви с пълна пара [44]. Французите бяха възмутени. Вместо равноправни съюзнически отношения англичаните едностранно нарушаваха конвенцията от 6 август и си присвояваха правото да ръководят операциите в Източното Средиземноморие. При това Чърчил подхвърли жизнерадостно,

118  

че съществувала идея за алтернативна акция в Александрета, Сирия — територия, която французите смятаха за своя безспорна зона на влияние [45]. Това вече едва ли можеше да се изтърпи.

Грей се постара да изглади впечатлението от прямотата на Чърчил, но и в завоалиран вид заплахата за фенските икономически и политически интереси си оставаше реална. Въпросът бе дотолкова зареден с потенциална възможност за конфликт, който нямаше да се отрази благотворно на съюзническите отношения, че Оганьор, Вивиани и Делкасе решиха въобще да не споменават за английските предложения на заседания на правителството [46].

Задачата за събиране на допълнителна информация за английските намерения бе възложена на Милеран, който и без това трябваше да посети Лондон. Киченер, Лойд Джордж и Аскуит го убеждаваха в преимуществата в политическо отношение, които щеше да донесе операцията. Милеран послушно повтаряше тезите на Жофр за липсата на обучени войници. Посещението му го убеди, че англичаните са решени да проведат операцията — със или, ако се наложи, без френска помощ [47]. Сега вече Делкасе и Вивиани не можеха да мълчат повече. Загрижен за впечатлението, което можеше да се създаде сред министрите, Делкасе се постара да замъгли същността на проекта. Абел Фери отбелязва в дневника си, че има „дребни търкания с Англия". Оганьор трябваше да замине за Лондон, за да ги уреди [48].

Разговорът между двамата министри опроверга всички традиционни представи за характера на френската и английската национална психология. Буйният и експанзивен Чърчил заля френския си колега с потоци от красноречие. Размахваше пред него телеграми от Русия, която „горещо одобрявала акцията". Оганьор слушаше мрачно. Той предварително бе убеден в политическия характер на замисъла и никакви аргументи не можеха да го разколебаят. В крайна сметка страхът за съдбата на френското влияние в Близкия изток при самостоятелна английска операция си каза думата. Неохотно се съгласи да осигури френски кораби. Но и Чърчил трябваше да направи важна отстъпка. Англичаните се задължиха да се откажат от всякакви операции в района на Хайфа и Александрета [49].

119  

В началото на февруари и Лойд Джордж присъедини усилията си към натиска за убеждаване на французите. На съвещание на финансовите министри на Антантата той опита да спечели френския и руския си колега в полза на проектираната операция. Аргументацията на Лойд Джордж направи силно впечатление на Рибо, който се обяви в защита на проекта на заседание на Министерския съвет [50].

При тбва положение Вивиани и Делкасе сметнаха, че позициите им са достатъчно стабилни и могат да рискуват да поставят въпроса на специално обсъждане на заседание нз правителството. Както можеше да се очаква, сериозна съпротива имаше само от страна на Жофр и Милеран. В разискванията Делкасе наблегна върху политическите последствия в общобалкански мащаб при евентуален успех и особено върху необходимостта от привличане на Румъния и България [51]. Успокояваше го мисълта, че ставаше въпрос по-скоро за демонстрация на сила, отколкото за сериозна операция. Франция си оставаше основният военен театър.

В крайна сметка, макар и неохотно, Жофр и Милеран отстъпиха. В окончателното разрешение на конфликта се намесиха и лични мотиви. Жофр се отнасяше ревниво към евентуалното съперничество на генерал Галиени, спечелил си славата на „спасител на Париж" в дните на битката при Марна. За да го отстрани от Париж, предложи той да бъде назначен за командир на експедицията [52]. А и Делкасе бе изтръгнал важна политическа отстъпка от англичаните. При евентуална подялба на Османската империя, която французите все още не желаеха, англичаните се съгласиха да им оставят Сирия и Александрета.

Като резултат, изпълнявайки правителствените нареждания, Милеран събра една дивизия от резервисти и й даде гордото название „Експедиционен корпус на Ориента". За командуващ вместо Галиени бе назначен генерал Албер д'Амал. Няколко месеца по-рано той бе претърпял съкрушително поражение от германците и временно бе отстранен от командни длъжности, но в момента бе единственият свободен генерал с по-висок ранг [53].

Мотивите за френското решение бяха формулирани

120  

достатъчно ясно от Бриан. Много важно било, че присъствието на англо-френски войски на Балканите щяло да покаже на Русия, че съюзниците й съвсем не са съгласни да й дадат картбланш на полуострова. Това щяло да даде на балканските държави повече възможности за избор на подходящи покровители. В непосредствен аспект присъствието, им неизбежно щяло да доведе до привличането на Румъния и Гърция и щяло най-малкото да „неутрализира" България, която и без това напоследък се държала съвсем смирено [54].

От близо едномесечните разисквания в Париж и Лондон бе ясно, че политическите мотиви на замислената операция далеч доминират над чисто военните. Именно империалистическите стремежи на френската буржоазия и желанието й да си осигури подобаваща роля в следвоенния свят я подтикваха да вземе активно участие в операцията, когато напрежението в Северна Франция и без това бе огромно.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. История Первой мировой войны, т. II, с. 14; Hazlehurst, C. Politicians at War. London, 1974, p. 189.

2. История Первой мировой войны, т. I, с. 299—313, 370—374, 398—404.

3. French, D. The Origins of the Dardanelles Campaign Reconsidered, History, Vol. 68, No. 223, June 1983.

4. Hankey, M. Government Control in War. Cambridge University Press, 1945, p. 34—36; Mackintosh, J. The British Cabinet. London, 1977, p. 349—360; Robertson W. Conduite generale de la guerre. Chefs militaires et hommes politiques, 1914—1918. Paris, 1929, pp. 83—84; Cassar, G. French and the Dardanelles... p. 37; Renouvin, P. The Forms of War Government in France. New Haven, Yale University Press, 1927

5. Сазонов, С. Цит. съч., с. 305.

6. Bonnefous, V. Historie politique de la Troisieme republique. T. II. La Grande Guerre, 1914—1918. Presses Universitaires de France, 1957, pp. 47, 54-55.

7. Cassar, G. French and the Dardanelles. . . p. 39.

8. Постоянните парламентарни комисии бяха създадени в самото навечерие на войната през юни 1914 г. като нова форма на контрол над изпълнителната власт. За най-влиятелна минаваше комисията по външните работи, протекторатите и колониите. Вж. Schuman, Fr. War and Diplomacy in the French Republic An Enquiry into Political Motivations and the Control of Foreign Policy. New York and London, 1931, p. 25. Активен член на комисията беше депутатът Абел Фери, чийто дневник по-нататък нееднократно ще използваме. Ценността му, колкото и неетично да заучи, се състои в това, че авторът му загива няколко дни преди примирието през ноември 1918 г. и няма възможност да го изменя или преработва в угода на следвоенните си политически интереси. Вж. Ferry, О. Les carnels secrets d'Abel Ferry, Paris, 1967.

9. Farrar, M. Politics versus Patriotism: Alexandre Millerand as French Minister of War, French Historical Studies. Vol. XI, No 4, Fall 1980, р. 586—587.

10. Cassar, G. French and the Dardanelles. . . p. 35—36; Guerin, Jean-Pierre. Les relations franco-serbes pendant la Premiere guerre mondiale (aout 1914 — avril 1916) d'apres les sources militaires francaises. Paris, 1967 (Memoire principal le diplome d'etudes superieures d'histoire), p. 56.

11. Neton, A., op. cit., p. 487—488.

12. Stevenson, D. French War Aims against Germany (1914—1918) Clarendon Press, Oxford. 1982, p. 8—11.

13. До началото на Първата световна война външната политика бе единствената област, в която президентът упражняваше влияние, и то, както добавя Ж. Масо, само в случаите, когато правителството беше слабо. Вж. Massot, J. La presidence de la republique en France. Paris, 1977, pp. 37—40. Самият Р. Поанкаре признаваше това в едно съчинение за характера на държавното управление във Франция, но не криеше амбициите си да промени традицията и да превърне президентския пост в реален, а не само в почетен. Вж. Poincare, R. How France is Governed. London, 1913, p. 173, 181.

14. Hazlehurst, G. Herbert Henry Asquith. — In: British Prime-Ministers in the Twentieth Century. V. I. Balfour to Chamberlain. London, 1977, p. 81—82; Asquith, H. Memories and Reflections. V. 11. London, 1928, p. 44.

15. За биографията на лорд Фишер и ролята му при избора на британска стратегия в началния период на Първата световна война вж.: A. Harder From the Dreadnought to Scapa Flow. V. II. The War Years: To the Eve of Jutland, 1914—1916, London. 1965.

16. Hazlehurst, C. Politicians at War. . ., p. 189.

17. The Lloyd George Papers, sed. c. /16/1/3, 1. I. 1915. The War. Suggestions as to the Military Position; Lord, Hankey. The Supreme Command, 1914— 1918. Vol. I—II. London, 1961, p. 244—250; Gooch, G. P. The Plans of War. London, 1974, p. 313; Guinn, P., op. cit., p. 53.

18. Джордж, Д. Ллойд. Военные мемуары. Т. I—II, с. 110.

19. Джордж Д. Ллойд. Военные мемуары. Т. I—II, с. 258—259.

20. Asquith, Н. Lettres. ... No 241, 30. XII. 194; No 245, 1. I. 1915.

21. История Первой мировой войны, т. I, с. 394—397.

22. Churchill, W. The World Crisis. London, 1960, p. 360.

23. Г. Мольтке. Письма о событиях и приключениях в Турции от 1835 до 1839 г. Санкт-Петербург, 1877, с. 6; Higgins, Tr. Winston Churchill and the Dardanelles. A Dialogue in Ends and Means. London, 1963, p. 1—10; Marder. A., op. cit., vol. II p. 200; Aston, G., op. cit., p. 87.

24. Churchill, W., op. cit., p. 323; Asquith, H. Letters..: No 222, 5. XII. 1914; Hobhouse, Ch., op. cit., p. 208—209.

25. PRO: CAB /42/ 1 /16/ 13. I. 1915.

26. В писмо до Чърчил, писано след като бе прочел мемоара на Ханки, лорд Фишер ентусиазирано изброяваше огромните преимущества от превземането на Проливите и Цариград. Вж.: The Fischer Papers, I /17/ 900/ 4. I. 1915. Fisher — Churchill; Robert, J. Gallipoli, p. 27.

27. Churchill, W., op. cit., p. 367.

28. PRO: FO 371, vol. 1901, No. 62381, 21. X. 1914; Gilbert, M. Winston Churchill. Vol. III. London, 1971, p. 235—238, 242.

29. Buxton. N., Ch. Buxton, op. cit., p. 105.

30. Н. Бъкстон излезе със специална декларация, макар че никой не го бе упълномощавал за това, че ако България влезе във войната, Антантата ще принуди Сърбия да направи необходимите отстъпки в Македония. Още по-прям бе пред вестник „Мир", където заяви, че „не само ако България остане неутрална, но и ако закъснее да се присъедини към Тройния съюз, тя рискува да не види своята територия уголемена". Вж. Бъкстон, Н, Ч. Бъкстон България и българите. Впечатления и бележки. С., 1914; БИА, ф. 15. а. е. 11, л. 8; ЦДИА, ф. 568, оп. 1, а. е. 144, л. 6—9; Мир. XX, № 4404, 29. XI. 1914. Пред българските дипломатически представители в Ниш и Атина двамата братя твърдяха, че атмосферата на Балканите била станала по-свежа и можело да се очакват отстъпки в полза на България. Вж. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 15. л. 48, 21. XL 1914 и л. 148. 29. XI. 1914, Чапрашиков — Радославов; The Noel Buxton Papers, McGill University, Box 65; Mission in the Balkans.

31. N Buxton, Ch. Leese, op. cit., p. 77—89; Robbins, K. Lord Bryce and the First World War. Historical Journal, No. 3, 1969, p. 261—262; The Hareourt Ms, dep. 445, fol. 22, 28. I. 1915, Ch. Buxton — Harecourt. Аскуит пишеше след срещата си с братята, че е „от най-голямо значение да бъдат привлечени балканските държави". Вж.: Asquith, H. Letters... No. 261. 15. I. 1915; No 264, 17. I. 1915.

32. Rothwell, V., op. cit., p. 50.

33. Curtright, L. Muddle, Indecision and Setback. British Policy and the Balkan States; August 1914 to the Inception of the Dardanelles Campaign. Thesssaloniki, 1986, p. 97; PRO: FO 371, vol. 1906, No. 81051, 10. XII. 19.14, Trevelyan — Grey; The Lloyd George Papers, ser. c. /4/ 14 /19/ 15. I. 1915. Trevelyan — Lloyd George; R. W. Seton-Watson and the Yugoslavs, vol. I, No. 118,. 15. I. 1915; Asquith, Н. Letters. No. 266, 18. I. 1915; Moroianu, G. Les Luttes des Roumains Transylvains pour la liberte et l'opinion Europeonne. Episodes et souvenirs. Paris, 1933. p. 97.

34. PRO: CAB /42/ 1 /26/ 28. 1. 1915: CAB /42/ 1 /29/ 27. I. 1915.

35. Gilbert, M. Winston Churchill. Vol. III, p. 273—274.

36. За биографията на Бриан. вж.: Escholier, R. Souvenirs parles de Briand. Paris. 1932; Chabannes, J. Aristide Briand. Paris, 1973; Suarez, G. Briand. Sa vie. Son oeuvre. T. I—II. Paris, 1938—1940; Vercors. Moi, Aristide Briand (1866—1932). Essai d'autoportrait. Librairie Plon, 1981; Wormier, G. Le septennat de Poincare. Paris, 1977.

37. След разговор с Бриан, който няколко години по-късно щеше да решава с едно драсване на перото съдбата на българите, М. Палеолог констатираше: "Това, което ме поразява, е неговото огромно историческо и геоrpафскo невежество. Балканският полуостров е за него така неясен, противоречив и мистериозен, както Централна Африка на средновековните портолани.” Paleologue, М. Au Quai d'Orsay. . . pp. 17—18.

38. Cassar, G., op. cit., pp. 35—36; Guerim, J.-P., op. cit.. p. 56; Percil, R. Alexandre Millerand (1859—1943). Paris, 1949. p. 89; Escholier. R., op. cit, pp 109—112: Uercors, op. cit.. pp. 153—151.

39. Gueein, J.-P., op. cit., p. 58; Suarez, G., op. cit., vol. III. p. 90.

40. Isorni, L, L. Cadars, op. cit., pp. 306—367.

41. Poincare, R. Au service de la France, vol. VI, pp. 1—3.

42. King, J. Generals and Politicians. Conflict between France's High Command, Parliament and Government 1914—1918. Greenwood Press, Westport, Connecticut, 1978, p. 41—42; Poincare, R. Au service de la France, vol. VI, pp. 7—9.

43. Poincare, R. Au service de la France, vol. VI, pp. Cadars, op. cit., p. 367; Suarez, G., op. cit., vol. III, p. 91.

44. Cassar, G., op. cit., p. 53—54.

45. Това беше стара идея на Киченер и лорд Фишер. Вж.: Gilbert. М. W. Churchill. Companion volume III, p. I, p. 371—372, 4. I. 1915, Fisher — Churchill; p. 399—400, 9. I. 1915, Fisher — Churchill.

46. Cassar, G., op. cit., p. 55.

47. Suarez, G., op. cit., vol. III, p. 91; Asquith, H. Letters. .. No 272, 22. I. 1915.

48. Ferry. A., op. cit., p. 43; Poincare, R. Au service. .. vol. VI, pp. 29—32.

49. Cassar, G., op. cit., pp. 57—59.

50. Curtright, L., op. cit., p. 111 — 114, Suarez, G., op. cit., vol. III, pp. 92— 93; Ferry, A., op. cit., pp. 47—50.

51. The Lloyd George Papers, ser. С /4/ 4 /25/ 7. II. 1915; Ferry, A., op. cit., pp. 50—52; Poincare, R. Au service. . ., vol. VI, pp. 33—34.

52. Poincare, R. Au service. . ., vol. VI, pp. 58—59; Suarez, G., op. cit., vol. III, p. 97; Isorni, I., L. Cadars, op. cit., pp. 368—369; Ferry, A., op. cit., pp. 56-59.

53. Ferry, A., op. cit., pp. 52—53; Cassar, G., op. cit., pp: 73—74, 77—78; Memoires de marechal Joffre. T. II. Paris, 1932, p. 101.

54. Dutton D. The Balkan Campaign and French War Aims in the Great War — In: English Historical Review, vol. 94, No 370, 1979, p. 100—102.