Глава пета
Антантата и България след българската намеса във войната (октомври
1915 — септември 1918)
2.
* * *
Във френската и английската дипломатическа канцелария бяха подготвени най-подробните до момента проекти. Във френския — „Бъдещето на Балканите" — се критикуваше политиката на Антантата по време на Балканската война, която
225
не съумяла да наложи справедливо разрешение на националните проблеми. Букурещкият мир според авторите на анализа бил начертал „абсурдни граници". Не бе пощадена и политиката на Делкасе. Ако още преди първи май 1915 г. на България било разрешено да окупира безспорната зона в Македония и Кавала, тя без съмнение щяла да подкрепи Антантата. Благоприятните възможности обаче били пропуснати. Необозначеният автор на анализа разсъждаваше, че в известен смисъл сега би било най-добре България да бъде поделена между съседите й — Сърбия, Гърция и Румъния, но признаваше, че поради редица практически съображения това едва ли би било възможно. В такъв случай най-добрият начин да се уталожи недоволството на българите в Македония и да се успокоят духовете в тази област било тя да се отдели като автономна провинция с главен град Солун. Това щяло да бъде единственият път към балканска федерация. При това, ако Проливите паднели в руски ръце, както можело да се предполага, автономна Македония щяла да бъде от полза за Франция [38].
През юни френският парламент назначи тайно обсъждане на балканската политика на правителството. Бриан, който трябваше да обоснове причините за задържането на близо триста и петдесет хилядна армия далеч от германския фронт, подчертаваше, че той лично винаги, от самото начало, бил привърженик на идеята за балкански фронт. Делкасе — вече обикновен депутат от парламента без министерска отговорност, примирено въздишаше: „Ах, този балкански мираж." Макар и след бурни разисквания, в общи линии парламентът одобри политиката на Бриан на Балканите [39].
В същото време Робертсън наново стана инициатор за разглеждане на положението на Балканите. Той твърдеше, че се забелязва явен психологически прелом. Българите били много недоволни от поведението на германците, които ги третирали като васали, и били готови да отстъпят от досегашните си позиции. Не бе ясно какви са основанията за подобно убеждение, но това не попречи тази идея да залегне в подготвения от Форин офис проект за следвоенното териториално разпределение на Европа. Проектът бе повлиян от оптимизма, роден от успешния пробив на генерал Алексей Брусилов на австрийския фронт, който обещаваше, че наближава моментът за разрешаване на балканските въпроси.
Недвусмислено бе подчертан стремежът на Лондон да се изградят жизнеспособни държави, които да могат да се
226
противопоставят на очакваната следвоенна експанзия на Русия. Щекотливият въпрос за Македония бе повече или по-малко разрешен в полза на България. Безспорната зона „без всякакво съмнение" според авторите на проекта трябвало да и бъде предадена, тъй като „населението на тази област бе предимно българско в началото на конфликта". В случай че бъде спазено споразумението с Русия за Цариград, България трябвало да получи и Източна Тракия, „където българите са малко повече от гърците" [40].
Усилено пропагандираше подобна идея и лорд Дж. Брайс, председател на Балканския комитет в началото на дейността му, който се радваше на значително влияние в правителствените кръгове. За него сега бе толкова рядко срещаната в реалния живот идеална възможност за комбиниране на политическите съображения с идеите на справедливостта [41].
Вече и в пресата нашироко се обсъждаше възможността за откъсване на България от Централните сили. Влиятелното английско списание „Нешънъл ривю" препоръчваше следвоенното разграничаване на държавите да стане според принципа на националностите. Най-сложен бил въпросът с България. Вярно, че тя била изменила на каузата на Антантата, но все пак „факт е, че цели области в Македония, по-специално тези, които Сърбия анексира през 1913 г., са с българско население" [42]. Проектът бе обсъден оживено във Военния съвет. Реакцията бе по-скоро смесена. Всички „напълно" признаваха, че откъсването на България от Централните сили ще окаже значително влияние върху развоя на войната. Този положителен резултат обаче се неутрализираше от очакваната враждебна реакция на французите и опасността от подравяне на основата на преговорите с Румъния. В крайна сметка бе решено за момента да не се прави нищо, а след неминуемата победа на съюзниците България да получи „тези части от страната, които имат българско население" [43].
Оказа се обаче, че опасенията в Лондон са по-скоро игра на буйно въображение, отколкото реалност. От самия Букурещ, започнаха да се носят сигнали, че Братиану, който се страхуваше
227
от енергична българска атака на южната граница, внезапно иска разбирателство със София като условие за съсредоточаване на всичките си сили срещу Австро-Унгария. Румънците, подкрепяни от французите, искаха от руския Генерален щаб да ги подпомогне с двестахилядна армия в Добруджа, а от Великобритания и Франция с четиристотинхилядна в Солун [44]. Това бе капакът на всичко. След дълги месеци на преговори, в които бе извъртал, още не започнал военните действия, новият съюзник започваше да поставя условия. Основание за опасения имаше. Колебанията му този път се бяха оказали прекалено продължителни. Кралският съвет взе окончателно решение да свърже съдбата на Румъния с Антантата едва когато офанзивата на Брусилов, увлечена от собствената си инерция прекалено напред, започна да се задъхва [45].
Руското командуване нямаше откъде да намери части, с които да подпомогне румънците срещу българите в Добруджа, или поне не можеше да ги намери в очаквания и изисквания от Румъния брой. При това и подготовката на съглашенското настъпление на Солунския фронт вървеше мудно, без ясни оперативни цели и без особени надежди за успех.
Бързото развитие на критичната ситуация на Балканите накара руските военни в лицето на началника на Генералния щаб генерал Михаил Алексеев за първи път от началото на войната да се намесят в решаването на политически въпроси. „Неуместните" претенции на бъдещия съюзник за материална помощ докарваха до отчаяние Генералния щаб. Убеждението, че най-вероятният резултат от румънската намеса ще бъде удължаването с още неколкостотин километра на и без това прекалено дългия руски фронт, също допринасяше за безпокойството. В първите дни на август генерал Алексеев предложи на френския си колега генерал Жофр да се обсъди възможността за откъсване на България от Централните сили. От морална гледна точка според него подобно поведение, разбира се, било достойно за осъждане, но във време на война етичните съображения трябвало да отстъпят пред политическите [46].
Схващанията на Алексеев се сблъскаха с недоверието на дипломатите и нежеланието им наново да търсят опипом пътища в балканското блато. В записка до Николай II Н. Базили не пропусна наново да отбележи, че споразумение, което би включило запазване на династията на Кобургите на престола, би увредило руския престиж сред южните славяни и особено сред
228
сърбите, които биха го сметнали като признак за слабост. С едно изречение формулираше руската политика: „Да предотвратим създаването на твърде силни държави, които биха търсили хегемония на Балканите. Това се отнася особено до България, която е разположена близо до Проливите." Самият Савински беше твърде скептичен към възможностите да бъде привлечена България [47].
Крайният извод, който може да се направи от документацията, с която разполагаме е, че дипломатите и военните бяха спорили доста, без да могат да стигнат до единно становище по политиката на Балканите. Допълнителен фактор бяха и неутихващите опасения в средите, приближени до императора, че в критична ситуация англичаните могат да се покажат благосклонни към България. Неслучайно в десния руски печат се засили кампанията против слабото участие на британската армия във войната [48].
Телеграмата отприщи цял потоп от дипломатическа кореспонденция. Според френския представител към руския Генерален щаб генерал Жанен дори руският император, в миналото толкова антибългарски настроен, сега се бил примирил с необходимостта да отстъпи. Единственото условие, което продължавал да поставя, било да бъде отстранен Фердинанд от престола [49].
Жофр одобри напълно предложението на Алексеев и го предаде на Бриан. От военна гледна точка и според него то било „оправдано". Най-добре би било преговорите със София да се поведат веднага след като съглашенските войски в Солун нанесат първите си удари на север. Същевременно много внимателно намекваше, че не би било зле политиците да подготвят почвата за разговори още преди българите да са чули артилерийските тътнежи. Жофр цветисто изброяваше преимуществата, които Антантата щеше да си осигури [50]. Красноречието му изневери само когато трябваше да признае, че ентусиазмът му се корени в съмненията във възможността за победа над България. Охотата, с която главнокомандуващият подхвана идеята, може би се коренеше в анализ на Генералния щаб за перспективите на балканския фронт през 1917 г. В него се
229
твърдеше, че „ако материалното състояние на българската армия отговаря на моралната й сплотеност, тя ще бъде един сериозен противник" [51].
В Рим Сонино също смяташе, че трябва да се направи всичко възможно, за да се подпише сепаративен мир с България. Антантата не трябвало според него „да подчинява на второстепенни съображения един толкова важен проблем". Макар италианците да бяха твърде слаби, за да поемат активна политика спрямо България, Барер смяташе, че този въпрос не престава да ги вълнува, тъй като италианският министър на външните работи „не пропускал случай да го заговори по него" [52]. Сонино не пропускаше да подчертае убеждението си, че на „България се пада да играе голяма роля при успешния завършек на борбата" [53].
Идеите обаче се сблъскаха с враждебността на Бриан. Прекалено свързан с намеренията за разширяване на френското влияние в Източното Средиземноморие, той бе категорично и непоколебимо против всякакви преговори. При това и в Париж не изпитваха никакво доверие към Лондон и се опасяваха, че са решили след войната да заемат мястото на Русия като покровителка на България. Мотиви от подобно естество вълнуваха и дипломатите във Форин офис. И англичаните бяха уверени, че зад упорството на французите по въпроса за Солунския фронт стоят икономически съображения [54].
Задачата за „смазването" на България бе подета от Бриан като лично бреме и той брутално наложи мнението си на Жофр, а после и на Русия [55].
Победата на френския министър-председател бе показателна за постепенното ерозиране на руските позиции на Балканите. Историческите интереси на империята отстъпваха пред икономическите на Франция и тежестта на френския експедиционен корпус в Солун.
Лятото на 1916 г. видя много смени в дипломатическите канцеларии в Петроград и Лондон. Сазонов бе принуден да отстъпи пред натиска на дворцовата групировка. Щюрмер и Нератов, които поеха ръководството на външната политика, бяха все още твърде заети с утвърждаването на положението си, за да рискуват конфронтация с Бриан. При това бяха
230
убедени, че в Македония не бива да се правят никакви промени, а с Фердинанд е невъзможно да се преговаря. В Лондон Грей бе заменен от Балфур, за когото в балканската картина липсваше яснота или определена цел.
Алексеев и Жофр опитаха още няколко дни да се противопоставят на политиците, но без каквато и да е подкрепа, бяха принудени да отстъпят. Алексеев изказваше съжалението си, че чисто военните му съображения придобили политическа окраска. Жофр пишеше горчиво до Бриан, че България не можела да бъде разгромена от Солун, а Русия не можела да изпрати войски в Добруджа. Наново призоваваше да се подчинят политическите съображения на военните изисквания. Отговорът на Бриан бе рязък и категоричен. Следвоенните планове на Франция в Гърция и Сърбия налагаха пълния разгром на България [56]. А и маневрите на политиците бяха вече подронили неограниченото влияние, което френският главнокомандуващ имаше в началото на войната. Неслучайно след няколко месеца той бе сменен и на практика пратен в запаса.
* * *
При подготовката на плана си за войната — т. нар. „хипотеза Z" — румънският Генерален щаб изхождаше от предпоставката за спорадични атаки на българите в Добруджа. Мащабно настъпление бе смятано за невъзможно поради заплахата на Солунския фронт. Никой не мислеше, че българската армия ще се прехвърли отвъд Дунав [57]. Като че политиците имаха по-добра представа за възможностите на зле обучената армия. Братиану не беше настроен толкова оптимистично и дори опита сам да потърси контакт с българите, но трябваше да се вслуша в предупрежденията на Франция и да се откаже [58].
Очакваната намеса на Румъния постави за кой ли път на преден план идеята за сепаративен мир с България. Пресата на съглашенските и неутралните страни гъмжеше от слухове за започнали преговори. Част от слуховете несъмнено бяха провокирани от балканските пропагандни агенции, които се опасяваха от евентуалния стремеж на Антантата да постигне споразумение със София, но зад някои стояха и реални факти.
231
В Швейцария неидентифицирани лица предложиха на българския пълномощен министър Кермекчиев сепаративен мир на базата на изпълнение на всички български искания в Македония, Тракия и Добруджа [59]. Изглежда, че това раздвижване бе предизвикало известни опасения в Берлин, тъй като в „Народни права" бяха принудени да заявят категорично, че „За България въпросът е окончателнно разрешен" [60].
Кампанията на Балканите през лятото и есента на 1916 г. се разви катастрофално за съюзниците. На юг българското командуване изпревари готвения удар и изтласка съглашенската армия. По-късно генерал Сарай успя да стабилизира положението, но най-многото, което постигна, бе да принуди българите да се върнат на изходните си позиции. За оказване на някаква помощ на Румъния и дума не можеше да става.
На север в манифеста си за обявяване на войната крал Карол бе обещал на поданиците си тя да бъде кратка. Това се оказа вярно. За по-малко от два месеца румънската армия бе разгромена, правителството обяви Букурещ за открит град, кралският двор панически побягна в Яш и руското командуване, както и бе очаквало, трябваше да поеме грижата за южния фланг на удължения фронт [61].
Крахът на Румъния и нарастващата разруха на Руската империя, превърнаха въпроса за ефективни военни мерки срещу България във въпрос на отдалечено и неясно бъдеще. При това, докато до този момент българският проблем при известно желание можеше да се възприема като локален, който можеше да доведе до изгода в европейски и неприятности в балкански мащаб, сега все повече започна да се вплита непосредствено в големите проблеми на европейската политика. С продължаването на войната и с естественото изостряне на чувствата и настроенията все по-трудно ставаше България да бъде разглеждана самостоятелно и да й се осигурява отделно третиране в сравнение с другите държави от Централните сили.
От края на 1916 — началото на 1917 г. вее по-рязко започна да личи водоразделът между народните маси, от една страна, и управляващите кръгове на воюващите държави, от друга. В кръвопролитните сражения от началото на конфликта двете
232
коалиции бяха дали вече повече от два милиона жертви. Военните цензори с тревога отбелязваха рязкото нарастване на пораженски писма.
Част от социалистическото движение започна да се отърсва от обзелото го в началото на войната патриотарство и макар да бе все още твърде далече от възприемането на ленинския призив „да превърнем империалистическата война в гражданска", все пак започна да търси изход. На Кинталската и Цимервалдската конференция през 1916 г. се обсъждаха начини за борба с империалистическата война. За малцина бе ясно, че довоенният свят е изчезнал безвъзвратно и че новата ситуация изисква нови идеи и нови средства.
Усилващото се брожение в тила засили конфликта между двете противоположни тенденции в двата лагера — война до победен край или почетен мир с преговори.
За търсене на мирен изход се бореха организации като Комитета за възстановяване на международните отношения, оглавяван от стария пацифист Едуард Морел, който според Пиер Ренувен бил вдъхновяван от идеите на Цимервалдската конференция; във Великобритания глава надигаха леви групи сред лейбъристите [62]. В Италия особено общественото мнение и силната социалистическа партия се обявяваха против продължаването на войната.
Това съвсем не означава, че господствуващата тенденция бе мирната. Напротив, не по-слаби бяха и националистическите организации, като „Комитета за левия бряг на Рейн" във Франция, които бяха против всякакви преговори независимо дали с Германия или съюзниците й и пропагандираха идеята за война до смазване на противника [63]. Позициите им бяха подсилени и от съзнанието, че за изтеклите военни години само България и Турция бяха свързали съдбата си с Централните сили, докато към Антантата се бяха присъединили повече от десет държави. Вярно, че повечето от тях бяха без значение, но и моралният аспект не беше за изпускане. При това всеки момент можеше да се очаква и присъединяването на Съединените щати.
Положението на Централните сили се влоши в края на 1916 г. въпреки бързата победа над Румъния. Стегнати в обръча на военноморската блокада на Британската империя, те се задушаваха без достъп до чуждите пазари и източниците на суровини. Дисциплината на германския войник и патриотизмът на българския не бяха достатъчни, за да превъзмогнат икономическото и стратегическото превъзходство на Антантата.
233
Германските дипломати не бяха изпълнили основния завет на Бисмарк — те бяха допуснали армията да води война на два фронта. В Берлин се прокрадваше мисълта, че все още може би има време да се поправи грешката. Още в началото на войната германското правителство бе започнало внимателно да опипва възможността да раздели противниците си и да сключи сепаративен мир или с Франция, или с Русия, или поне с Белгия. Въпреки някои повече или по-малко сериозни опити френският вариант си оставаше една химера. Противоречията, които разделяха двете страни, бяха твърде остри. Във Франция никога не бяха забравяли завета на Гамбета за Елзас и Лотарингия: „Никога не говорете за това, но никога не го забравяйте." Без германска отстъпка в поне част от тази област мир не можеше да бъде сключен. При това групировките във френското общество, които търсеха сепаративен мир, като изключим някои леви социалисти, които искаха да сложат край на войната въобще, а не само на френско-германския конфликт, бяха твърде слаби [64].
Съвсем другояче стоеше въпросът с Русия. Тук още от първите месеци на войната силна групировка сред управляващата върхушка бе убедена, че войната е била грешка и че истинският враг е не Германия, а нарастващото либерално и революционно движение вътре в страната. При това от германска гледна точка въпросът за сепаративен мир с Русия щеше да има и тази положителна страна, че нямаше да изисква никакви жертви. Той можеше лесно да бъде уреден за сметка на съюзника Турция.
Като примамка за царизма в Берлин предвиждаха интернационализирането на Проливите; автономна Армения под закрилата на руския император; разширяването на границите на България, при условие че ще съдействува на преговорите; независима Полша под покровителството на трите империи [65].
Програмата беше прекалено ограничена, за да бъде реална. Причините, довели до военен конфликт през лятото на 1914 г., все още съществуваха. Германия искаше прекалено голяма свобода на действие в Азия, а Австро-Унгария — на Балканите, за да има реален шанс за руско съгласие. При това никой в Петроград не можеше да се откаже доброволно ог подстъпите към Средиземно море.
До есента на 1916 г. опитите на германците бяха насочени преди всичко към висшата аристокрация, към кръговете,
234
близки до императрицата. Постепенно обаче започнаха да се ориентират към едрата буржоазия и политическите партии в Думата, които не криеха стремежа си да поемат в свои ръце външната политика на страната и да изместят монархическата върхушка.
В края на октомври 1916 г. германският канцлер Бетман-Холвег предложи на Фердинанд българският пълномощен министър в Германия Дим. Ризов да бъде натоварен с мисията да се свърже с руските дипломатически представители в Скандинавия и като използва предполагаемото си влияние сред руските либерални кръгове, да опита да ги убеди в необходимостта от сепаративен мир. Акцията трябваше да се проведе от името на Ризов, без да се ангажират нито германското, нито българското правителство, макар че щеше да бъде достатъчно ясно от чия страна идва инициативата [66].
Нито Бетман-Холвег, нито Ризов сметнаха за необходимо да уведомят Радославов. Когато разбра за акцията, той бе обиден, но предпочете да се държи настрана. Допълнителен повод за раздразнение бе и включеното в инструкциите за Ризов предложение за възстановяване на държавната самостоятелност на Сърбия. Българският министър-председател хладно предупреди, че в случай че тайната бъде нарушена, Ризов ще бъде дезавуиран, а в кратко интервю с един от просръбски настроените австрийски депутати Г. Вайганд, специалист по арумъните, протестира остро против позицията на някои кръгове в Австро-Унгария по македонския въпрос [67].
Цялата инициатива носеше белег на несериозност. Самият Ризов бе странна личност. Още от Съединението през 1885 г. никога не бе стоял в самия център, но и никога не бе далече от центъра на българската политика. Палеолог смяташе, че е много интелигентен, хитър, но „бандит, способен на всичко" [68].
Предполагаемото влияние на Ризов сред руските либерали бе не повече от една странна илюзия. Няколко месеца по-рано той се бе впуснал в кореспонденция с Максим Горки (в момента „оборонец"), опитвайки да го убеди в правотата на ветото от България решение [69].
По собствена инициатива и при неодобрителното мълчание на София Ризов бе подготвил и един исторически атлас в защита на българските искания на една евентуална мирна конференция. В него бяха включени карти, ясно показващи, че сега България претендира и за територии, които никога не е
235
притежавала и в които няма значително българско население [70]. Гръцката пропаганда дори препечата извадки от него, за да покаже, че и самите българи признават правотата на гръцките тези.
В средата на януари 1917 г. Ризов потегли за Християнин (Осло) под името Жан-Жак Мюлер. По телефона се свърза с руския посланик в Стокхолм Неклюдов — негов стар познат от софийските дни на руския дипломат [71].
Изненадата на Неклюдов бе пълна. Той самият нямаше високо мнение за личните качества на Ризов, а и германските внушения личаха достатъчно ясно зад велеречивите му изявления, че действува по собствени подбуждения. Веднага руското Министерство на външните работи уведоми съюзниците си за неочакваната инициатива. Реакцията и в Париж, и в Лондон бе сдържана. Явно бе, че германските ухажвания, макар и чрез български посредник, бяха насочени към Русия.
Конференцията на генералните щабове от страните от Антантата през ноември 1916 г. бе взела решение един от основните удари през следващата година да бъде насочен срещу България. Нарастващото разложение на руската армия обаче и неспособността на Солунската армия да пробие ешелонираната българска отбрана в Македония попариха дотолкова бързо тези надежди, че на новата конференция през февруари 1917 г. в Петроград и дума не се спомена за офанзива срещу България [72].
Дипломатическите преговори бяха желана алтернатива. При това на общия фронт на дипломацията можеше да се забележи раздвижване. Папата, по-късно подкрепен от американския президент У. Уилсън, предложи воюващите да седнат на масата на преговорите, за да прекратят конфликта. След кратко обмисляне Германия и Австро-Унгария приеха, макар и с резерви по повод предложението на американския президент основа на мира да бъде възвръщането на статуквото. Още по-рязка беше реакцията в столиците на страните от Антантата, които не виждаха бъдещия мир без възвръщането на Елзас и Лотарингия [73].
В София нотата предизвика остра тревога. В крайна сметка Фердинанд и Радославов решиха да се присъединят към
236
подготвения в Берлин отговор, за да запазят видимото единство на Централните сили, но изрично подчертаха, че териториите, завоювани от България, съвсем не били анексирани, а представлявали възстановяване на историческата справедливост [74].
Формулировките в отговора на Централните сили ни най-малко не отговаряха на целите на френската и британската буржоазия. Преговорите пропаднаха. Явно бе, че докато не бъде поставена на колене, Германия ще бъде опасен противник. Затова може би по-добре бе погледът да се обърне към по-слабите и съюзници.
Посещението на Ризов съвпадна с мисията на австрийския княз Сикст Бурбонски. Близък роднина на белгийския крал, той бе натоварен от новия австрийски император Карл, сменил в края на 1916 г. потеглилия за вечността, макар и с доста голямо закъснение, Франц Йосиф, да проучи възможността за сепаративен мир с Антантата [75]. Нито в Берлин, нито в София бяха предупредени за задачата му. Двете пратеничества показваха ясно тенденцията на двете големи държави от Централните сили да търсят едностранни преимущества, без да се съобразяват с интересите на съюзниците си. Българските управници трябваше да се замислят сериозно, но за съжаление това не стана.
В дипломатическите канцеларии на страните от Антантата решиха, че проявата на умерен интерес към предложенията на Ризов може да се окаже удобен начин да се поддържа контакт, без да се компрометира цялостната позиция на коалицията. Решено бе да се потърси начин действията на Ризов да се върнат като бумеранг, като се държи вратата отворена за преговори, но не с Германия, а с България.
Докато се стигне до това заключение, Ризов трябваше да си замине. На тръгване заяви пред Неклюдов, че щял да се върне след два месеца, когато предложенията му ще бъдат разгледани по-сериозно [76]. Връщане обаче не се наложи. Дни след отпътуването му в Петроград избухна Февруарската революция, която промени из дъно съотношението на силите в
237
района и принуди всички участници в конфликта да преразгледат намеренията
и целите си.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
38. ASHEMA, 5 N 116, 12. VI. 1916, L'avenir balkanique; 12. VII. 1910, L'autonomie de la Macedoine.
39. Bonnefous G., op. cit., pp. 1-45—148; Suarez, G., op. cit., t. III, pp-329-342.
40. PRO: CAB/42/17/4. Suggested Basis for a Territorial Settlement in Europe.
41. Robbing, K. James Bryce. The Journal of Contemporary History, VII, 1972, No. 3—4, p. 267.
42. ASHEMA, 17 N 1045, Dossier Presse anglaise. IX. 1916. В Петроград княз Николай Михайлович се удивляваше, че Великобритания била готова да сключи мир на Балканите за"сметка на „нещастната Сърбия" — Семепкиков, В. Николай II и великие князья... с. 85—86.
43. The Carson Papers, Box 1. 31. VIII. 1916. За французите решението бе само ново доказателство за нежеланието на англичаните да се ангажират с настъпателни действия на Балканите. — ASHEMA 16 N 3057, Dossier 8, 21. VII. 1916.
44. Worth, R. op. cit., p. 15; Un livre noir, t. III. p. III, No. 446, 21. VII. 1916.
45. L'Intervention Roumaine. Extrait des notes d'Alexandre Marghilomann. — Revue d'histoire de la guerre mondiale. Vol. VI, 1928, pp. 161 — 166.
46. PRO: FO 371, vol. 2623, No. 1G3797; A.MAE, Paix, vol. 149, p. 3, 5. VIII. 1910.
47. Ставка и Министерство иностраныих дел. В: КА, т. 29, М., 1923, с. 6—7, 5. IX. 1916; The Hoover Institution on War, Revolution and Peace, Nicolas de Easily Papers, box 2, box 4.
48. Семенников, В. Николай II и великие князья. Ленинград, 1926, с. 85—86; Дяков, В. Русская буржуазия и царизм в годы Первой мировой войны (1914—1917). Ленинград, 1967, с. 278.
49. АМАЕ, Paix, vol. 149, p. 3—6, 16—17, 5. VIII, 10, 15. VIII. 191G, Janin — Joffre.
50. ASHEMA, 16 N 3057, Dossier, No. 8, pp. 1—20; AMAE, Paix, vol. 149, p. 7—9, Joffre — Briand.
51. ASHEMA, 16 N 3057, Dossier 8, рр. 1—20.
52. АМАЕ, Paix, vol. 149, pp. 49—50, 26. VIII. 1916.
53. AMAE, Guerre, vol. 242, pp. 112—113, 31. VIII. 1916; Paix, vol 149 p. 34, 20. VIII. 1916.
54. Hankey. M. The Supreme Command. .. vol. II, p. 181; Button, D. The Balkan Campaign and French War Aims. . . p. 98.
55. AMAE, Paix, vol. 149, pp. 18—19, 15. VIII. 1916, Berthelot — Foch; Guerre, vol. 242, pp. 96—99; 17. VIII. 1916; Un livre noir, t. III, р. III, No. 632, 7. IX. 1916.
56. AMAE, Paix, vol. 149, p. 38, pp. 41—44, 46—48, 55—56, 22, 23, 24. VIII. 1916.
57. ASHEMA, 16 N 3057, Dossier 7, Projets d'operations roumains.
58. Румънският пълномощен министър в Хага бе посетил Хаджимишев, за да провери какви биха били българските условия за излизане от войната Вж. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 456, л. 7, 31, VIII. 1916, Хаджимишев — Радославов; AMAE, Paix, vol. 149, p. 37, 22. VIII. 1916; Livre noir, vol. III, p. III, p. 130; CAB /42/ 17/11, 18. VIII. 1916; The Hankey Papers, 1 /1/ 18. VIII. 1916.
59. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 455, л. 82, 15. VIII. 1916, Кермекчиев — Радославов; Bulletin du Bureau de presse serbe a Geneve. I, No. 11, 18. IX. 1916; Kuhne, V. Bulgaria Self-Revealed. London, 1919, p. 6.
60. Народни права, XXVI, бр. 178, 18. VIII. 1916.
61. Дори и в Париж някои политици бяха споделяли от самото начало опасенията на Русия относно бойните качества на румънската армия. Влиятелният Филип Бертело, главен секретар в Министерството на външните работи, бе възкликнал при вестта за румънската намеса: „Още един съюзник, толкова по-зле." Вж: Morand, P., op. cit., p. 15.
62. MS Milner, dep. 371, fol. 443—444; Renouvin, P. L'opinion publique et la guerre en 1917. — Revue d'histoire moderne et contemporaine. T. XV, janvier — mars 1968, p. 11—20.
63. Renouvin, P. L'opinion publique et la guerre en 1917, pp. 11—12.
64. L'Allemague et les problemes de la paix pendant la Premiere guerre mondiale. T. I, No 317, 27. VIII. 1916.
65. Farrar, L. Divide and Conquer. German Efforts to Conclude a Separate Peace, 1914—1918. East Europe Quarterly. Boulder. Colorado, 1978, p. 63; Игнатьев, А. Русско-английские отношения накануне Октябрьской революции. М., 1966, с. 48—50.
66. L'Allemagne. . . Т. I, No. 350, 23. Х. 1916.
67. Ibid., No. 383, pp. 569-570, 17. XI. 1916.
68. АМАЕ, Paix, vol. 149, p. 102. 21. II. 1917.
69. ЦДИА, ф. 313, оп. 1. а. е. 952. л. 31—46.
70. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 952, л. 31—46, 15. V. 1917, Ризов — Радославов.
71. Nekliudoff, A. Diplomatic Reminiscences Before and During the World War, 1914—1917. London, 1920, p. 459—463; Trumpener, U. Germany and the Ottoman Empire, 1914—1917. Princeton, 1968, p. 153—155.
72. Игнатьев, А. Внешняя политика Временного правительства. М., 1974 с. 19; ASHEMA, 16 N 3058, Dossier 9, 31. Х. 1916. 15. XI. 1916.
73. Renouvin, P. L'opinion publiquc et la guerre en 1917... p. 7; Appuhn, Ch. Le Gouvernement allemand et la paix en 1917. L'offre de mediation porntificale. — Revue d'histoire de la guerre mondiale, 1, 1923, No. 1, pp. 3—22.
74. ЦДИА, ф. 313, оп. 1, а. е. 2378, л. 1, 26. XII. 1916, Радославов — Фердинанд; ф. 176. оп. 3. а. е. 460, л. 21, 26. XII. 1916.
75. Bourbon, Prince Sixle de. L'offre de paix scparce de l'Autriche. Paris, 1920; Launay, J. de. Les grandts controverses de l'histoire contemporaine. Lausanne, 1964. pp. 122—133; Когато през лятото на 1917 г. в райхстага обсъждаха възможността за сключване на сепаративен мир, нито дума не бе обелена не само за България, но и за Австро-Унгария. Вж.: Mantort. Les origines de la resolution de paix du Reichstag. — Revue d'histoire de la guerre mondiale, III, 1925. No. 2. pp. 114—149.
76. Ставка и Министерство иностранных дел, 23. I. 1917, 5. II. 1917, 7. II. 1917; L'Allemagne, No. 478, 31 1. 1917; AMAE, Paix, vol. 149, pp. 63-64. 7. I. 1917; PRO: FO 371, vol. 2881, No. 34711, 13. II. 1917.