България и Антантата през Първата световна война
И. Илчев
 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Политиката на Радославов към Антантата и политиката на Антантата към България от самото начало бяха обречени на провал.

Намеренията и действията им в Първата световна война бяха продиктувани от възгледите им за съотношението на силите на Балканите.

България преследваше локална балканска политика, без да обръща особено внимание на имперските интереси на големите държави. Проблемът бе, че в тази война в най-силна степен в последното столетие се преплетоха имперските и локалните интереси на двата военнополитически съюза. Балканските проблеми служеха като разменна монета, чипове в голямата игра за световно надмощие. Това българските политици не можаха да осъзнаят до самия край на дипломатическото наддаване. Техният поглед беше ограничен от Мазурските езера на север до Проливите и Егейските острови на юг. При това твърде дълго свикнали да бъдат обект на изостреното внимание и апетитите на Австро-Унгария и Русия, софийските държавници с труд възприемаха новите фактори в дипломатическата игра.

А и шансовете им за успех, сравнени с тези на другите балкански страни, не бяха големи. В началото на периода, който разгледахме, целите на България влизаха в противоречие с целите на държавите от Антантата. За да получи подкрепа в Париж, Лондон или Петроград, София трябваше да промени политиката на Съглашението, вече избрало свои опорни точки на полуострова — нещо, което едва ли бе възможно. От гледна точка на либералите обратното бе много по-реалистично — една политика, следваща Централните сили, щеше да върви в по-голяма или по-малка степен в унисон с техните цели.

Радославов и Фердинанд трябваше да вземат критично решение, за което знаеха, че дълго ще тегне върху съдбините на българския народ. Не би могло да се каже, че направиха с леко сърце избора си. Самият факт, че се колебаха толкова дълго преди да преминат Рубикон, е показателен. Но пред себе си нямаха и много открити пътища. В историята на военните конфликти почти никога не е имало случай държава да е осъществила стремежите си чрез неутралитет, както и почти няма

260  

случай, като изключим може би примера на Италия, държава доброволно да се е отказала от част от своята национална територия, дори и срещу много по-големи бъдещи придобивки. Това се съзнаваше и от съвременниците и неслучайно, без тесните социалисти и донякъде земеделците, всички останали политически партии не се обявяваха против намесата във войната, а против избраната от либералите страна в конфликта и против прибързването при вземането на решение.

Ако приемем определението на един от най-добрите специалисти по теория на международните отношения Фред Икле, задължително условие за успешни преговори е наличието на общи интереси и конфликт. Конфликти на Балканите имаше повече от необходимото, но България не можа да установи сфера на общи интереси с нито една от балканските страни. Вярно, че и това не може да се вмени във вина единствено на Радославов или Фердинанд. Румъния и Сърбия се опасяваха от Австро-Унгария, Гърция — от Турция, Румъния — от Русия. Нито една от тези три големи държави не представляваше сериозна заплаха за незавимостта или самостоятелността на България. Оттук от началото до края на конфликта тя си остана изолирана на полуострова и водеше преговорите съвсем самостоятелно. Това можеше да ласкае националното самочувствие на българските политици, но ясно предричаше неуспех.

Всъщност в София искаха да се възползват от затрудненото положение на Сърбия на първо място и в по-малка степен от това на Гърция и Румъния, за да преразпределят основно картата на полуострова. Това, което България щеше да спечели, другите щяха да загубят. За да се примирят със загубата, трябваше да има достатъчно силна заплаха, която да ги принуди да отстъпят. Българите трябваше да убедят своите противници в преговорите, че липсата на споразумение ще се окаже по-опасно, отколкото постигането на споразумение; да ги накарат да мислят, че забавянето в преговорите може да влоши вместо да подобри условията. При преговори от този род общият интерес отива в периферията, докато конфликтът минава на преден план. Тук именно беше силната страна на сръбските, гръцките и румънските държавници. За разлика от българските те съумяха да доловят, че победата във войната ще бъде за Антантата, и бяха готови дори да претърпят временен крах, за да постигнат резултати в края.

Едно от задължителните условия за успешни преговори е наличието на доверие между преговарящите страни. Точно такова на Балканите напълно липсваше.

Никой от балканските държавници не изпитваше и грам доброжелателност към когото и да било от колегите си.

Антантата като цяло, както това многократно бе изтъквано и в повествованието, не хранеше и най-малко доверие в

261  

моралните качества на Радославов, а още по-малко пък в „лисицата Фердинанд".

Но и в София 1914 и 1915 г. бяха години на криза на доверието. Двата политически лагера не вярваха във великите държави, та дори и бяха скептични към бъдещите си съюзници. По-специално сред силите на Антантата само Великобритания в общи линии бе държавата, на която, макар и не без сериозни резерви, се доверяваха донякъде както управляващата коалиция, така и буржоазната опозиция.

Оценката и отношението на Радославов към преговорите с Антантата бяха в пряка зависимост от целите, които си беше поставил. Максималистичната програма за осъществяването с един удар на пропилените нъзможногти за обединяване на българското племе преодоляваше и неприязънта, с която се отнасяше към компромисните предложения на Антантата. Преговорите с нея след пролетта на 1915 г. бяха псевдопреговори, с които искаше не толкова да изтръгне отстъпки, колкото да постигне успех в преговорите си с Централните сили.

При това за България в Европа бе вече изграден отрицателен стереотип. Той включваше не толкова качествата на самия български народ, колкото способността на водачите му да намират верните политически решения в критични ситуации.

Въпросът, който стоеше пред всички български политици, бе да се постигне най-пълно националното обединение.

В него се съдържаха редица подвъпроси — каква трябва да бъде политическата ориентация на страната, какво е равновесието на силите на Балканите и как би могло то да бъде променено в българска полза.

Това, че веднъж обединен, българският народ щеше да се превърне в най-големия на Балканите, беше страна на проблема, върху която никой български държавник не обичаше да се разпростира. Старо правило в международните преговори е, че ако става въпрос за преговори, а не за диктат, ничии искания не могат да бъдат напълно изпълнени, а либералите не искаха да правят никакви компромиси в своите стремежи.

На какво ни учи тъжната история на преговорите на Балканите през Първата световна война.

Преди всичко, че никой нито за момент не се съмняваше в справедливостта на националните искания на българите и никой нито за момент не помисляше да ги изпълни.

Вярно е, че експертите на всички нива призоваваха към справедливост, и то не в нейния естетизиран, чисто обективен смисъл, а като гаранция срещу предотвратяване на бъдещи конфликти. Но експертите винаги щяха да работят към съответните министерства, независимо коя партия беше на власт и те можеха да си позволят да разсъждават дългосрочно с оглед на стратегическите цели на съответната държава. За

262  

политиците подобен лукс беше разкош. Те се нуждаеха да бъдат избрани и полезрението им рядко надскачаше бъдещите избори. Въпросите за политическото развитие и баланса на силите след двадесет години беше нещо много интересно и достойно за разговор на лула до камината, но в никакъв случай не си струваше заради това да бъдат загубени стоте гласа, които можеха да означават още четири години в парламента или недотам почетна оставка. Затова нито за секунда политиците не допускаха изискванията на историческата справедливост да им препречат пътя към кратковременната политическа изгода.

Историята на преговорите през Първата световна война навяват тъжни мисли и за моралните стойности на политиката и дипломацията. Те ни учат как не трябва политиците да си играят със съдбата на народите; как не трябва да действува дипломацията; как правото и справедливостта не трябва да се огъват пред диктата на насилието; как емоциите не трябва да замъгляват разума; как тактически съображения не трябва да изместват стратегическите въпроси на историческото развитие, защото насилието хвърля дълга сянка.

263  
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]