Спомени отъ изминалия пѫть въ живота ми

Книга 1

 

Иванъ П. Крайничанецъ

 

 

Печатница Крайничанецъ А. Д. — Скопие 1942

 Цена 25 лева

 

Сканове в .pdf файл (22.9 Мб). Взет от сайта www.strumski.com

 

Ефросима Ив. Крайничанецъ, род. Вандева

Иванъ П. Крайничанецъ, аптекаръ

 

На милата и незабравимата ми съпруга пок. Ефросима Ив. Крайничанецъ,

род. Вандева 1883 година пос[в]ещавамъ тази книжка.

 

1. Първитѣ спомени, 1876—1889 год.
2. 1890—1906. (Родното ми мѣсто Велесъ)

  — Ученици отъ VII класъ при Солунската Бълг. гимназия 1889 г.
  — Учителското тѣло при първоначалното и класното българско училище „Св. Кирилъ и Методий" въ гр. Велесъ презъ 1889 с. на снимката сѫ учителитѣ Ив. X. Панзовъ, Мет. Михаиловъ, Хр. Елезовъ, Ванчо Котевъ, Атанасъ П. Стефановъ, Иванъ Крайничанецъ, Роса Бошнакова, Мария X. попъ Костова, Велко Думевъ, Кона Арсова, Ачковъ и К. Пейовъ
  — Общъ изгледъ на Градъ Лозана
  — Ботаническа екскурзия на Гранъ—Мюверанъ въ Валискитѣ Алпи; 20 май 1897 год. Златаревъ, Ив. Крайничанецъ и Тричковъ
  —Туристички излетъ изъ Алпитѣ въ Шваицария на българскитѣ студенти
  — Леманското езеро въ Шваицария

  — I-ва Българска аптека на Ив. П. Крайничанецъ, Солунъ. Зѫбна  Бототовата вода
3. Спомени отъ учителството ми 1890-1895 год.
4. 1898—1906 год.
5. Солунъ
6. 1903—1912
7. ПРИТУРКА. Силуети отъ характера на Македонския българинъ (Тодор Найчевъ, Ставре Гйоргиевъ 1900—1905 Год., Попъ Иванъ (Ифче) Андовъ, Митре Христовъ Отъ с. Шелеверци, Гйошо Цветевъ

 

У насъ има обичай, когато се роди детето, на третата вечерь дохаждатъ близкитѣ и поставятъ подъ възглавницата му онова, което тѣ искатъ да бѫде: книжа, ако искатъ да бѫде ученъ човѣкъ, пари, ако искатъ да стане търговецъ, ножъ, сърпъ и др. орѫдия. Тѣ вѣрватъ, че тази вечерь дохаждатъ «нарѫчницитѣ» и опредѣлятъ бѫдещата сѫдба на детето: какъвъ ще бѫде въ живота, — търговецъ, ученъ, войникъ, или свещеникъ и пр. Какво сѫ ми прорицали тѣзи «нарѫчници» не знамъ, и тукъ ще се постарая да отгатна тѣхнитѣ предсказания. Ж. Ж. Русо пише въ своитѣ «изповѣди», че първото дѣло, което извършилъ, когато дошелъ на тоя свѣтъ, е било да убие майка си: тя умрѣла при раждането му. Азъ това не направихъ, но въ 1869 год., когато азъ съмъ се родилъ, тя заболѣла и едва се спасила отъ смърть. По-късно, като слабъ и болестливъ отрокъ, задавалъ съмъ много грижи на родителитѣ ми.

 

Азъ ще почна да описвамъ пѫтя на моя животъ и споменитѣ отъ него, следъ като съмъ дошелъ въ съзнание: ученическия, учителския ми животъ, сѫщо и споменитѣ отъ живота ми като аптекарь и човѣкъ въ обществото.

 

Съ изклочение на студенството ми въ Лозана, азъ не съмъ изминалъ далечъ отъ родната ми земя, понеже скитническия животъ и далечни пѫтувания не сѫ ме привличали. Сѫдбоносни събития се нижеха едно следъ друго: Руско-турската война, разни нашествия, войни, като Балканската и Свѣтовната война, но азъ не емигрирахъ, азъ останахъ да сподѣля зло и добро съ тоя народъ и тая земя, коята най-много обичахъ.

 

 

6

 

1. Първитѣ спомени, 1876—1889 год.

 

Следъ страховетѣ, преживѣни презъ Руско-турската война, азъ тогава бѣхъ на 6—7 години, баща ми ме изпрати въ с. Войница, родното мѣсто на майка ми, и тамъ седѣхъ при вуйчо ми, а и отивахъ на училище при учителя «даскалъ Йованъ», когото селянитѣ бѣха условили тази година да учи тѣхнитѣ деца.

 

«Даскалъ Йованъ» бѣше високъ на ръстъ, съ изразителенъ погледъ и внушаваше ни страхопочитание. Той бѣше сѫщо и пѣвецъ въ черквата. Училище бѣше една малка приземна (партеръ) сграда, построена на край селото на една рътлина, близо до черквата и отвънъ намазана съ каль, а покривътъ ѝ бѣ отъ шиферии плочи. [1] Тя имаше само два прозореца и една врата. Ученци бѣхме около двадесеть отъ «звукари» (които почватъ съ азбуката), па до голѣми ученици, които учеха на изустъ аритметика и геометрия, история и др., понеже бѣха изучили всичко друго, което знаеше и предаваше учительтъ Йованъ. Понеже азъ изучихъ буквара по рано, даскалъ Йованъ ми даде да уча книгата «Бащинъ язикъ» отъ Д. В. Манчовъ.

 

Наредени покрай зида на пода, седѣхме на рогозинитѣ «скързнози» т. е. прекръстени нози и четехме си уроцитѣ гласно, за да чуе и учителя, и се занимаваме. Следъ единъ часъ, той почва да ни изпитва. Най-първо ще почне отъ най-малкитѣ ученици, които учать буквара и сричатъ б — а = ба, б — е = бе, б — и == би, б — о = бо и тъй-нататъкъ, а ние съ бащинъ язикъ трѣбваше да четемъ бързо и ясно, иначе оставаше сѫщия урокъ за утре, (следующия день). Той (учителя) прислушваше всичкитѣ групи и сетне даваше ни почивка. Подиръ почивката ние се връщахме въ учищната стая

 

 

1. Поредъ малката рѣка, отъ с. Войница по нагоре до с. Крайници се простира единъ ридъ, които въ недрата си съдържа руда — Шиферии каменъ, когото селянитѣ копаятъ и плочитѣ имъ служатъ га зокривъ.

 

 

7

 

и обѣдвахме онова, което сме си донели отъ кѫщи (цѣлъ день бѣхме въ училището). Следъ туй лѣгахме да спимъ на рогозкитѣ, а учительтъ бѣше, гледаше, кой отъ насъ спи и кой не. Онзи, който не спи или се смѣе, учителътъ ни съ единъ дълъгъ прѫтъ достигаше го и го набиваше. Следъ това (после единъ часъ) ставахме и поново почваха занятията. Онзи, който искаше да отива по нужда, вдигаше само два пръста, а онзи, който отиваше си дома (боли го нѣщо), той тургаше палеца на

 

Обща панорама на градъ Велесъ заедно съ рѣката Вардаръ

 

 

дѣсната буза, а рѫката цѣла отворена. Тогава учителътъ го пускаше или не, то зависеше отъ неговото осмотрение. Това се повтаряше всѣки день. Въ недѣля отивахме въ черква и държахме »исо» на учителя, когато пѣеше нѣкои тропари и молитви. Ваканция нѣмаше, ние бѣхме дължни да учимъ и при най-голѣмитѣ горещини. Сѫщо и кѫщитѣ, кѫдето живѣехме, въ селото не бѣха никакъ удобни. Тѣ бѣха построени вѫтре въ дъното на двора,

 

 

8

 

който не бѣше голѣмъ — зданието бѣше 15 м. широко и около 20 м. дължина. Прозорци нѣмаше, само малки отвори — »окна» изподъ стрѣхата. Вѫтре се влизаше чрезъ една широка врата, която се залостчваше съ едно дърво отвѫтре. Презъ тая врата влизаха и човѣцн и животни. Въ ходника отъ дветѣ страни имаше застроено на 2—3 стълби две малки отдѣления, — едното служеше за дрехалникъ: тамъ тургаха ковчези съ дрехитѣ на булкитѣ и др. вещи. Като минемъ ходника, има друга врата, чрезъ която се влиза въ едно голѣмо отдѣление, раздѣлено на две отдѣления: на северната часть то се казва »катъ» и »огнище«, а на южната — пондила. На „катътъ" се намира огнището, надъ което има отворъ, нареченъ „Баджа" и на него виси синджиръ, на който виси котелъ за вода или котле за готовене ястие (манджа). Около огнището постилатъ се вечерь плетени отъ слама „вивки", на които се спи, а като покривачъ на спящитѣ служи „гуня" или килимъ. Вмѣсто прозорци служатъ баджитѣ на покриватъ. Другата часть — пондилата служи за вързване на добитъка, тъй че човѣци и добитъка спятъ въ едно и сѫщо отдѣление. Вечерь преди да заспи човѣкъ слуша тропота на конетѣ, рѫженето имъ и цвиленето, отъ което ненавикналия на тоя животъ, цѣла нощь не заспива.

 

Не знамъ колко време учихъ въ войнишкото училище, но помня, че се разболѣхъ отъ тежка болестъ и вуйко ми ме заведе въ Велесъ. Колко съмъ лежалъ, незнамъ, понеже бѣхъ въ несъзнание, но по нѣмане на лѣкарь и лѣкове азъ бѣхъ оставенъ на природата и на майчинитѣ грижи. Организмътъ ми, види се, преодолѣлъ надъ болестьта, и азъ оздравѣхъ на пролѣтьта.

 

Другата година посѣщавахъ училището Св. Кирилъ и Методи въ Велесъ, гдѣто бѣха учители: Георги Михайловъ, Димитъръ попъ Андовъ, а въ IV отдѣление преподаваше Т. К. Талевъ. Въ IV отдѣление имахме само една книга „Детински свѣтъ", въ която книга освенъ четиво, имаше статии по разни клонове, — история, естествознание, география и др. Сѫщо учехме и аритметика.

 

 

9

 

 Възпитателната метода бѣше отъ застарелитѣ, учительтъ преподаваше, а после оставаше нѣкои ученикъ да не наглежда презъ време на занятията. Наказанията бѣха за малки престѫпления удари съ прѫчка по рѫцитѣ, а за по-голѣми — фалага — удране съ прѫчка по нозетѣ въ легнало положение „декубитусъ" а нозетѣ нагоре, които яко държи нѣкой другъ ученикъ.

 

Бѣхъ вече у 1-ви класъ на Велешкото бълг. училище, учитель ни бѣ Г. Каишевъ, дошелъ отъ Русия. Той ни предаваше по всичкитѣ предмети освенъ бълг. езикъ; последния предметъ взе да преподава Георги Михайловъ. Понеже азъ повтаряхъ 1-ия класъ, ми бѣше много лесно и свършихъ съ отличие. Но имаше друга прѣчка: азъ бѣхъ по-якъ отъ другаритѣ си и при боренето ги надвивахъ. Веднъжъ Димитъръ Кушевъ и Ласко Добревъ ме хванаха въ класната стая и единия ми държи краката, а другия съ чехъла си ме бие по главата тъй силно че почна кървь да тече отъ раната. Щомъ ме пуснаха азъ го грабнахъ и щѣхъ да го хвърля презъ прозореца. Раздѣлиха ни. Азъ нищо не казахъ въ кѫщи. Но майка ми веднъжъ вижда раната ми и казва на баща ми. Той отиде въ училище да протестира, но безъ полза. Тогава той реши да ме изпрати въ Солунъ — въ пансиона и въ гимназията, която тогава, 1880 год., бѣше се отворила.

 

Есеньта около двадесеть ученици отъ Велесъ търъгнахме за Солунъ съ трена, изпратени отъ родителитѣ и роднинитѣ ни. Сбогуване, порѫчки отъ майкитѣ да пазиме, сълзи .... доката трена изпище и търгна. Пристигнахме, бѣше вечерь, Солунъ освѣтленъ, гужва по улицитѣ, говорѣха по турски, еврейски, движение, езици, които неразбирахме. Отидохме въ Мирчевъ-ханъ и седѣхме тамъ, докато ни приеха въ пансиона. Преди да бѫдемъ приети отъ комисията като пансионери, трѣбваше да дадемъ заявление, а после да постѫпимъ като ученици въ гимназията. Комисията се състоеше отъ нѣколко члена солунски граждани — търговци и комисионери, — на която бѣше председатель директорътъ на гимназията.

 

 

10

 

Въ комисията влизаха Бр. Настеви, шивачи, въ Солунъ, Саздо Ризовъ, Петъръ Матовъ, комисионери и Саздо Дерменджиевъ — търговецъ. Мене ми опредѣлиха да плащамъ за пансиона по 18 лири тур. годишно. Онѣзи ученици, които бѣха отъ мѣста, гдето гърцката пропаганда бѣше още яка — приемаха ученици и въ пансиона безплатно — като степендиянти.

 

Влизанието въ гимназията бѣ за менъ праздникъ. На предната врата стоеше гавазинъ облѣченъ въ бѣла фустанела и чепкенъ. Погледнахъ на зданието то бѣше двуетажно здание, боядисано съ бледо-червена боя, единъ балконъ и много прозорци. Пансионътъ бѣше сѫщо едно голѣмо но старо здание съ широкъ дворъ; голѣмия салонъ служеше за трапезария, стаитѣ за спални. За директоръ на пансиона тая година бѣ M-r Bertranb, а за надзиратели M-r Pierre и M-r Durand.

 

Доде деньтъ, въ който трѣбваше насъ — ученицитѣ да ии разпредѣлятъ по класоветѣ. Азъ представихъ своето отлично свидетелство на директора А. Стателмовъ. Той взе свидетелството ми, прочето го, погледна, но като видѣ, че главата ми едва достигаше до края на масата, каза ми: „Оставашъ въ сѫщия класъ". Азъ искахъ нѣщо да отговоря, но думитѣ ми се запрѣха въ гърлото и нищо не отговорихъ. Като излѣзнахъ отъ стаята на директора, чакъ тогава се сѣтихъ, че трѣбваше да кажа, че искамъ да влѣзна въ II-ия класъ; тогава отъ язъ почнахъ да плача: Другарьтъ ми Панчо Васковъ има сѫщата сѫдба. Молѣхме и двамата да минемъ въ II-и класъ, но нищо не помогна. Презъ 1882-3 учебна година останахме въ I-и класъ.

 

Освенъ директора тазъ година имахме за учители: Трайко Китанчевъ, Божинъ Райновъ, Т. К. Талевъ, Г. Буфети по рисувание. Не мога да забравя първия ни урокъ по бѣлгарска история, която ни преподаваше Тр. Китанчевъ. Урокъ ни бѣше за дохаждането на славянитѣ на Балкански полуостровъ. Срамежливъ, какъвто бѣхъ, почнахъ да говоря, но думитѣ ми, като че ли заставаха въ гърлота ми, ту мълчехъ, ту мънкахъ нѣщо.

 

 

11

 

Но Китанчевъ, като че ли прозрѣ, че си зная урока и почна да ме окуражава и да ми помага, тогава изказахъ урока си до края и добихъ добра бележка. Учительтъ Китанчевъ бѣ и добъръ ораторъ. Неговата речь, която държа отъ балкона на гимназията, бѣ пламенна. Бѣше празникътъ на нашитѣ просвѣтители Св. св Кирилъ и Методий. Думитѣ ми течеха като порой, въодушевляваха слушателитѣ граждани, които пълнѣха двора на гимназията. Рѫкоплѣсканията нѣмаха край. Програмата въ класоветѣ, които всѣка година се увеличаваха по единъ, бѣше натрупана съ предмети: И ако реалка, въ гимназиялната програма фигурираха, покрай аналитична и дескрептивна геометрия, латински езикъ (факултативенъ), гърцки, турски и французки езици. Въ последнитѣ класове се учеше педагогия, психология, логика и смѣтководство.

 

Незабравими ще ми останатъ часоветѣ по география, коііто предметъ предаваше въ долнитѣ класове учительтъ Дойкиновъ. Той бѣше още младъ, начетенъ съ литературата отъ времето на освобождението на България. Покрай предмета си той се стараеше да ни вдъхне родолюбиви чувства да обичаме родината си и да ни покаже пѫтя, по който е вървѣло освобождението на България. Той се стараеше да ни опише епохата на възтанията въ България. Когато влизаше въ часъ, той винаги носеше подъ мишницата си книги, но тѣ не бѣха учебници. Тѣ бѣха непозволени съчинения отъ турската власть. Въ тѣхъ се описваше животътъ и дѣлата на Софрония Врачански, на Василъ Левски, Хр. Ботевъ, Ст. Караджата, описваха Баташкото клане и Хайдушкия животъ въ Балкана. Половинъ часъ той употрѣбяваше за изпитване ученицитѣ, а другата половина за, четене тѣзи книги. Следъ излизанието отъ класната стая ние бѣхме като замаяни отъ тѣзи разкази. Посеяното семе въ детскитѣ ни души даде плодъ. Виждаме, какъ отъ Солунската бълг. гимназия излизатъ борци за свободата на Македония. Като такива могатъ се изброятъ: Хр. Матовъ, Пере Тошевъ, Петъръ поп Арсовъ, Борисъ Сарафовъ,

 

 

12

 

— всички самотвержени дейци за освобождението на Македония. Межу другитѣ учители въ Солунската бълг. гимназия сѫ били: Георги Поповъ, учитель по български езикъ, директора на гимназията, Г. Кандиларовъ, Фр. Сплитекъ, уч. по математика Стателовъ, Козма Прѣшетански отъ Дебърско по Законъ Божий, Rogé и Дим. X. Ивановъ по френски ез., Гр. Пърличевъ по гръцки и Л. Бадевъ по пѣене, Благой Димитровъ по алгебра, А. Тошевъ по естествени науки, В. Кънчевъ по химия, Димитъръ Матовъ по литература, Етхемъ ефенди по турски езикъ.

 

Като препараторъ въ кабинета по естественитѣ науки бѣше Юлиянъ Шумлянски, по народность полякъ; той е неуморно работилъ за обогатяване на нему повѣрения кабинетъ при Солунск. бълг. гимназия, и го е въздигналъ до висината на единъ отъ най-богатитѣ зоологически кабинети на Балкана. По-късно въ 1898 год., когато азъ отворихъ 1-ва българка аптека, той съ удоствие отдѣли отъ своя кабинетъ нѣколко препарирани птици, за да украси това 1-во здравно заведение въ Солунъ.

 

Въ 1888—9 учебна година за директоръ на гимназията бѣ назначенъ Н. А. Начевъ, а за учители: Василъ Кънчевъ, Димитъръ Матовъ и Андрей Тошевъ. Млади и надъхани съ либерални идеи, тѣ се стремѣха да дадатъ на ученицитѣ си, освенъ знания още и ясни погледи надъ всичко, което вълнуваше свѣта: върху панславизма (тъй сѫщо и за социял-демократизма), Матовъ почна да ни запознава съ Илинденското движение, гдето играха видна роль Щросмайеръ, Старчевичъ, Людовикъ, Гай и др. Василъ Кънчевъ и Дим. Матовъ въ краткия си животъ показаха голѣма и важна обществена деятелность. В. Кънчевъ виждаше, че сухитѣ науки, като химията, която предаваше, имаше само образователенъ дѣлъ но не ползуваше насъ и въ практическия животъ, затова той въ последния (VII кл.) въ гимназията въведе, покрай органическата химия да се изучава и Технология, която даваше цѣлии познания въ живота. Кънчевъ не се задоволяваше само съ своята специалность той

 

 

13

 

почна да изучава живота на македонския българинъ и да пише разкази и статии по разни въпроси, които се отнасаха до географията и миналото на Македония. Единъ день, следъ свършаването ми на гимназията, азъ получихъ писмо отъ В. Кънчевъ, съ което ме молѣше да му напиша нѣщо, което мога и зная върху живота и учителствуването на пок. Йорданъ X. Константиновъ — джинотъ. Азъ събрахъ сведения по това, което той искаше, колкото можахъ, и му ги изпратихъ. Това ме много ласкаеше и азъ почнахъ да събирамъ фолклорни материялъ и да пиша по вестницитѣ.

 

Подиръ нѣколко време Василъ Кънчевъ... напустна гимназията и Екзархията го назначи за инспекторъ на училищата въ Македония. И макаръ да се ползуваше съ слабо здравѣе, той пропѫтува цѣла Македония и писа въ разни списания по орографията, обичаитѣ и пръвъ даде подробна карта на Македония, той опредѣли границитѣ и мѣстата, до кѫдето се простираше и живѣеше българския елементъ въ Македония. Неговата културна и научна дейность остави неизгладими следи въ възраждането на Македония. Тѣзи следи би били още по ярки и по-продължителни. ако злодейска рѫка не би посегнала на неговия животъ. Той бѣ убитъ въ София отъ единъ недоволникъ. Кротъкъ, миренъ, той, заедно съ Дим. Матовъ учитель въ гимназията — филологъ славистъ оставиха неизгладими спомени, както на ученицитѣ въ гимназията, тъй и въ обществото. И после свършаването на гимназията, учит. Д. М. Матовъ не ни напускаше: устно или съ писма, които ни пращаше, той подивикваше насъ къмъ наученъ и общественъ трудъ. Той ми даде инициятивата да събирамъ фолклорни материяли отъ Велесъ и отъ Велешкитѣ села, който материялъ азъ го пращахъ да се печати въ сборника на народни умотворения при Министерството на просвѣщението. Той ме посъветва да препиша една страница отъ славянската граматика, печатена преди 50 години въ Влашко и посветена на тогавашния князъ Мирче войвода, който се намираше въ домашната ни библиотека. да я

 

 

14

 

изпратя на слависта Ягича — най-добрия познавачъ на старо българската литература. За жалость, азъ не получихъ отговоръ а при единъ обискъ отъ турската власгь, тази граматика изчезна.

 

Другъ единъ деецъ и учитель въ сѫщата гимназия бѣ поетътъ и писательтъ Григоръ Пърличевъ — Той бѣ родомъ отъ Охридъ, роденъ около 1830 год. въ времето, когато цѣла Македония била държана въ мракъ и невѣрство отъ Византийското фенерско духовенство. Гърцкитѣ владици и учитеди. подпомогнати отъ турската

 

Ученици отъ VII класъ при Солунската Бълг. гимназия 1889 г.

 

 

власть държали сѫ македонския българинъ подъ своето духовно робство. Въ черквитѣ и въ училището се четѣло на неразбиранения за населението гърцкий езикъ. Бедното население било неписмено, а богатитѣ българи пращали съ децата и въ гърцки училища. Така било въ всичкитѣ македонски градове, сѫщо и въ Охридъ. Пърличевъ макаръ и свършилъ наукитѣ си въ Атина и ако

 

 

15

 

въ първо време билъ съ Бр. Миладинови учитель по гърцки въ Охридъ, и следъ време той открилъ истината и следъ мѫки и изтезания, той станалъ расадникъ на българщината и на българската речь.

 

Азъ бѣхъ ученикъ въ II-ти класъ при Българ. солунска гимназия. когато Гр. Пърличевъ бѣ назначенъ като учитель по гърцки и френски езикъ въ сѫщатата гимназия. Слабъ тѣлесно, той имаше енергиченъ характеръ, строгъ погледъ и на всички внушаваше страхопочитание. Ни единъ пѫть не го видѣхме засмѣнъ.

 

Като влѣзна за първъ пѫтъ въ класа, той веднага ни попита, где сѫ учебницитѣ ви по гърцки езикъ. Отговорихме му, че не знаемъ какви учебници да купимъ.

 

Како не знаете? Първата книга за учене гърцки езикъ е „Алфавитарионъ". Войникъ безъ пушка бива ли, та и вие безъ книга?

 

И ако бѣше учитель въ Българ. гимназия и ако се борилъ и страдалъ за българщината, той, както самъ казва въ своята автобиография, не можа да севладѣе българ, езикъ и повечето говорише и пишеше на борячкото наречие. Той ни караше да произнасяме въ преводитѣ ни отъ гърцки и френски езикъ: не виното, водата, млѣкото, но както е на борячкото наречие: виното, водата, млѣкото. Въ IV класъ ни преподаваше на гърцки „Одисея" и превода му бѣше едва разбираемъ, тъй, че отъ Одисеята не можехме нищо да разберемъ.

 

Въ III-ти класъ учехме „Христонтия" (благонравие). Веднъжъ директора Кандиларовъ дойде на ревизия. Азъ бѣхъ тогава изпитанъ и казахъ си урока, който ми бѣ зададенъ. Но директорътъ ми зададе единъ въпросъ: който бѣше вънъ отъ материята, която учехме. Азъ разбира се, не можахъ да отговора. Тогава Пърличевъ каза: „Кажи, бре момче, нѣщо, що знаешъ отъ татко и отъ майка, овде люгево сакатъ да покажатъ умство". Директорътъ нищо не каза и си отиде.

 

Въ VI класъ учихме гръцка граматика и четиво, но никога не бѣхме готови. Той ни съветваше да учиме тоя езикъ, но ние не обръщахме внимание на думитѣ му.

 

 

16

 

Той казваше: „Учете бре гърцки езикъ, ще ви трѣбе, ако ни се тия неприятели. Видете ли како нѣмцитѣ въ 1870 год. победиха Франция? Како? Оти го знаеха френскио езикъ, оти знаеха тѣхната слабость". Но и това не помогна. Той почна да се отнася сурово съ насъ и ние се оплакахме на директора, че иде пиянъ въ класа и бие ни. Директорътъ, види се, му забележилъ за това и на другия день дохожда въ класъ, разхожда се низъ класната стая и мълчи, ние едва се държимъ да се не засмѣемъ, Азъ бѣхъ на първия чинъ и посочи ме съ пърстъ и азъ станахъ.

 

Най-първо ме попита, да ли съмъ училъ свещена история. — Азъ отговорихъ: Да!

 

Подиръ ме пита: „Ной, който се спаси отъ потопа колко сина имаше? — Три сина, отговорихъ, Симъ, Хамъ и Хафетъ.

 

— „Когато Ной, си направи кефотъ (се напи) и легна голъ да спи, кой отъ синоветѣ го покри? и кой му се насмѣя?".

 

— Хамъ видѣ баща си голъ и пиянъ да лежи въ шаторътъ си, отиде при двамата си братя, каза имъ и се посмѣя. Тогава Симъ и Хафетъ. взеха една дреха, покриха баща си безъ да погледнатъ въ шатъра на баща си.

 

— Послѣ Ной що рече?

 

— Прокле Хама и сина му Ханана да бѫдатъ роби на братята си, а другитѣ ги благослови.

 

— „Така и вие да сте проклети! Отворете си книгитѣ!"

 

*  *  *

 

По нѣкога и черни облаци се надвиваха надъ солунската бълг. гимназия, — разни пропаганди ровѣха съ разни срѣдства да пречатъ на напредъка и да клеветатъ и да угрозяватъ сѫществуването ѝ. Тѣ внушаваха на ученицитѣ да напуснатъ гимназията и имъ обещаваха разни облаги ако се откажатъ отъ българското си име. За да се премахне тази опасность, за да не би да тѣ подмаматъ и другаритѣ си, г. Директора на гимназ. Кандиларовъ въ салона предъ всички ученици, прочете имената на

 

 

17

 

тѣзи слабохарактерии ученици и изключи ги за винаги отъ гимназията. Имаше и други премеждия — разни обиски отъ стражата на турската власть, но солунската гимназия щастливо ги мина, докато дойде фаталната и братоубиствена война на Брѣгалница, която даде възможностъ на гърцитѣ да унищожатъ всичко българско въ Солунъ, черкви, училища, побиха гражданитѣ — българи и тъй завладѣха кървавия Солунъ, въ когото българитѣ въ 1/4 столѣтие направиха грамадни успѣхи.

 

Живота въ пансионъ (интернатъ) ни бѣше скученъ еднообразенъ, а по нѣкога и отекчителенъ. Въ втората година ние бѣхме около 312 ученика отъ всичкитѣ класове, а имаше и приходящи ученици, които не живѣеха въ пансиона. Тукъ се виждаха ученици отъ цѣла Македония: Скопско, Велешко, Щипско, Прилепъ, Битоля, Воденъ, Костурско, Гевгелийско, Радовишко, Банско, Драмско и др. мѣста. Тукъ човѣкъ чуваше разни диалекти, навици, обичаи и способности: тѫпи, интелегентни и съ разни навици. Но обща черта ни бѣше недоволството. Често това незадоволство се израждаше въ бунтове противъ директоритѣ и надзирателитѣ на пансиона Mr. Gertrand, а въ втората година Mr. Guiran. Бунтътъ бѣше повече противъ лошата храна или лошитѣ обноски на надзирателитѣ. Когато почваше бунта, по-възраснитѣ пансионери влизаха въ трапезарията и счупваха на парчета сѫдове, чинии, лажици и др. Следъ това следваше сѫдене и изключване отъ пансиона. Като членове на комисията на пансиона бѣха Братя Настеви. Ставре, членъ отъ тѣзи комисии, казва веднъжъ на брата си: „Иди ти на магазията, я ще идамъ на гимназията, трета класа се бунтува ще сѫдиме, ще решаваме".

 

Сутринь ставахме щомъ чуемъ звънеца, умиваме се, и двама по двама отивахме въ гимназията. По сѫщия редъ се връщахме, излизахме вънъ отъ сградата само въ сѫбота следъ обѣдъ и то съ позволение, което трѣбваше да го кажемъ на френски езикъ. Пансионското управление ни даваше дрехи-униформа, която се състоеше отъ единъ катъ дрехи отъ синъ платъ съ жълти

 

 

18

 

копчета и горна дреха. Носѣхме фесове на главата. Надзирателитѣ ни учеха нѣкои французки пѣснички и предаваха ни лѣтна вечерь часове по фр. езикъ.

 

Презъ ваканцията бѣхме свободни за игри и пѣсни и тукъ се свързаха приятелства и другарства между ученицитѣ, които оставаха и следъ излизането отъ пансиона — въ частния животъ. Имаше въ пансиона и болнична стая и болниченъ лѣкарь, библиотека. Той приличаше повече на казарма, само вмѣсто трѫба имаше звънецъ, който ни канеше на обѣдъ и на занятие и на спане.

 

 

2. 1890—1906

 

Следъ освобождението на България духътъ на македонския българинъ почна да се подига, особено въ градоветѣ като: Велесъ, Прилепъ, Щипъ, Радовишъ, Охридъ, Скопие и Кукушъ. Изселването на македонската интелигенция въ България, терора на турската власть върху населението въ Македония не можа съ свемъ да попрѣчи духовния и стопанския напредъкъ на българина. Изселенитѣ македонци не забравяха своето поробено родно мѣсто и помагаха му морално и материялно, — именно изпращаха му въ първо време учители и чрезъ Екзархията отвараха се училища, връзкитѣ ставаха отъ демь на день по яки, и така българина въ Македония се подигаше въ всѣко отношение.

 

За историята на тоя напредъкъ още нѣма обширно писано, само тукъ—тамъ излиза по нѣкоя монография за нѣкои градове. Само за гр. Прилепъ е писалъ по обширно въ книгата си „Прилепъ" Георги Трайчевъ и Шалдевъ бившъ директоръ на прилепското III кл. училище. Обаче желателно би било да се напишатъ такива монографии и за другитѣ градове. Сѫщо и г. Тодоръ Крайничанецъ е написалъ монография за духовното и стопанско развитие на гр. Солунъ.

 

Въ 1890—91 година азъ останахъ въ родното си мѣсто Велесъ, като учитель въ Велешкото III класно училище, понеже Екзархията не искаше да ме назначи. Преди да опиша моето учителствуване, азъ ще опиша

 

 

19

 

Велесъ и неговото економическо и духовно повдигане. Велесъ е разположенъ въ дъното на една долина, презъ която шумно тече р. Вардаръ. На двата рида, които се спущатъ въ долината и се изгубватъ въ рѣката, е разположенъ въ видъ на амфитетъръ гр. Велесъ. На югъ отъ града, на дѣсната страна на рѣката се намира стария и преди 100 год. подновения манастиръ »св. Димитрий». Въ триѫгълника, който се образува отъ рѣката Вардаръ и отъ притока и р. Тополка, се намиратъ остатъци отъ стари поселения, за което свидетелствуватъ малкитѣ полуразрушени черквици и надъ тѣхъ крепостьта »Кале«, гдето по предание Велешани на всѣки чисти понедѣлникъ отиватъ тамъ и пируватъ Изглежда, че тоя триѫгълникъ, както и Марковитѣ кули въ дрѣвно врѣме подъ името Вилазора е игралъ голѣма историческа роля въ Повардарието.

 

Манастира св. Димитрий и днесъ на Велики четвъртъкъ (после Възкресение Христово) се посещава отъ селянитѣ отъ околнитѣ села и отъ гражданитѣ и става панаиръ (съборъ) гдѣто човѣкъ може да види нѣколко бърсячки типове моди, нѣколко типа костюми отъ селата, нѣколко типа игри и пѣсни, говори. Тамъ всѣка недѣля се служи литургия и Велешани идатъ да се молятъ въ черквата. Този манастиръ е служилъ още и като пунктъ, гдѣто си даваха среща дейцитѣ на В. М. Р. организация; тамъ се поставиха основитѣ на Илинденското дружество, ние-учителитѣ често се събирахме въ свободното време да прочетемъ нѣкои вестници, които кираджиитѣ бѣха донели отъ България; тамъ въ манастирския тремъ четохме забранени книги отъ властьта, като »Миналото« отъ Ст. Заимовъ, пѣснитѣ на Ботевъ и резоновахме по разни въпроси. Тукъ се развиваше борческия духъ на дейцитѣ, които бѣха носители на народния идеалъ — свободата. Само ридовитѣ, които се издигатъ надъ манастира, сѫ свидетели на тази завѣра, на тѣзи герои, самъ шумящия Вардаръ може да разкаже битието на тѣзи славни минути.

 

Два моста съединяватъ дветѣ половини на града

 

 

20

 

Велесъ: единия — стари римски мостъ, който датира още отъ римско време и който е изгоренъ и бомбардиранъ презъ време на последната свѣтска война, пакъ служи за преминаване на другата «спротивна» страна. Малкиятъ мостъ е изграденъ въ по-късно време и не е така солиденъ както първия. Презъ тѣзи два моста юначнитѣ и безстрашнитѣ жени — Велешанки — сѫ пренасяли отъ едната на другата страна на Велесъ и обратно скрити орѫдия, писма, припаси и др. за въорѫжаване на четитѣ, за които тѣзи два моста сѫ били най-главния пѫть за отиването и връщането имъ отъ България. Преди два вѣка австрийцитѣ сѫ превзели Велесъ и изгорѣли моста и града, затова и турцитѣ го наричоха »янъкъ кюпюкли« (изгорѣлия Велесъ). Около 1600 год. Велесъ се спомнува за първъ пѫть на сегашното мѣсто, понеже той билъ заселенъ по-долу, въ триѫгъл. ника между р. Вардаръ и притокътъ му р. Тополка. Тукъ турцитѣ сѫ отсѣкли главата на Охридския архиепископъ Варлама. Жителитѣ на Велесъ сѫ напускали постепенно мѣстностьта „Кале" и се заеелвали около каменния мостъ, тъй че въ XIX вѣкъ той ималъ около 20.000 жители. Въ това време на „Саловетѣ", преди постройката на Баронъ Хиршовата желѣзница, „Митровица — Солунъ". Велесъ е билъ въ цвѣтуще материално състояние. Саловетѣ сѫ били единъ видъ каищци (варки) съ плоско д ьно, които сѫ били пускани по течението на р. Вардаръ натоварени съ разни стоки: жито, кожи и др. артикули. Стокитѣ сѫ пристигали отъ околнитѣ градове и села: Скопие, Щипъ, Радовищъ, Прилепъ и др. и натоварени въ саловитѣ отивали въ Солунъ. Велесъ тогава приличалъ на едно живо и голѣмо пристанище, което търгувало съ Солунъ. На лѣвия брѣгъ на Вардаръ били построени палатки, магазини, дето сѫ натрупавали стокитѣ назначени за Солунъ. Нѣколко стотини работници жени сѫ кърпѣли чували, нѣколко стотини мѫже сѫ донасяли дъски и греди и сѫ строили салови, други сѫ натоварвали саловетѣ, а трети — салджии — сѫ карали саловетѣ по течението на рѣката. Най-опасното мѣсто за

 

 

21

 

саловетѣ е било Демиръ-капия, гдето коритото на Вардаръ е най-тѣсно и тамъ често съ ставали катастрофи — саловитѣ сѫ потъвали заедно съ стоката. Отъ тогава датира пѣсеньта, която съмъ слушалъ да се пѣе още когато съмъ билъ дете:

 

„Се покачи Калешъ Бена (2) на високъ чардакъ,

„Па разгледа горе-доле (2) по бѣлъ Вардаръ,

„Ми го виде есмеръ Орданъ (2) салджията,

„Си извади Калещъ Бена (2) везаното чевре;

„Чеврето се вѣе (2) а калешъ Бена му вика:

„Оди со здравйе, Есмеръ Орданъ ....

 

Но, откато се построи Баронъ Хиршовата желѣзница и желѣзницитѣ Бѣлградъ—Нишъ, Велесъ—Прилепъ, и Велесъ—Щипъ, търговията почва да отпада, понеже стокитѣ минаваха транзитъ презъ Велесъ. Откакъ цѣната на опиума, който се сади въ Велесъ, поради решението на Лигата на народитѣ да се намали сѣенето на опиума и износната търговия съ опиума, почна да пада отъ тогава и благосъстоянието на Велесъ почна да отпада, а градътъ почна да се изселва и бройно намалѣ.

 

Въ Велесъ има две черкви за българитѣ православни и три училища. Черквата „св. Пантелеймонъ" е построена отъ самитѣ граждани на едно възвишено мѣсто вънъ отъ града на южния край при политѣ на единъ ридъ, който е в продължение на ридъ, който иде отъ къмъ »Койникъ« и спуща се стрмно въ р. Тополка. Тая черква, отдалечъ погледната, изглежда като една величенствена манастирска обитель, а като влѣзнешъ въ черквата съ своитѣ петь кубета — високи и пространи — прави впечатление на катедрална и храмъ, който съ своя просторъ придава му нѣкаква тайнственость и предразполага човѣка къмъ молитва. Интересно е, че тя е построена отъ единъ майсторъ Велешанецъ — нѣкой си — Зографовъ въ 1838 год съ срѣдствата на самитѣ Велешани. Другата черква е на лѣвия брѣгъ на р. Вардаръ, сѫщо вънъ отъ града, наречена »Св. Спасъ«. Тя е по-стара и по-малка.

 

 

22

 

Отъ свещеницитѣ, които съмъ запомнилъ, сѫ: най-стария попъ Ане, на 80 год., съ енорията »Койникъ«, и попъ Груйо, съ енорията „Мегданъ" и попъ Намичевъ съ енорията »Дворови«. Следъ тѣхъ се рѫкоположиха още двама свещеници — бивши дългогодишни учители — попъ Димитъръ, попъ Андовъ и попъ Гйошо Михайловъ,

 

 

3. СПОМЕНИ ОТЪ УЧИТЕЛСТВОТО МИ 1890—1895 год.

 

Въ Велесъ имаше три училищни сгради: една на дѣсния брѣгъ на Вардаръ наречена »Св. Кирилъ и Методий« и други две сгради на лѣвия брѣгъ: »Вакъватъ« [1] останала отъ компанията за построяване на Баронъ— Хиршовата желѣзница, а другата — едно старо по-малко училище. Въ »Св. Кирилъ и Методи» се помѣщаваха най-първо първоначалното училище и два класа, а преди Руско-турската война имаше и III класа. Въ него преди мене сѫ учителствували: Димитъръ попъ Андоновъ, Георги Михайловъ, Т. К Паневъ, Тончевъ и Каишевъ. На лѣвия брѣгъ сѫ учителствували Иорданъ X. Константиновъ — джинотъ, който поради своето смѣло държане не могалъ да се задържи много време и билъ принуденъ да учителствува въ други градове: Скопие, Прилепъ и др. Той, казватъ, училъ децата по новата система! предавалъ много значение на тѣлесното възпитание — гимнастиката и воено обучение. Той имъ заръчалъ на децата да си направатъ дървени сабли и ги обучавалъ по войнишки: на всѣки десеть души имало по единъ десетарь, после стотникъ и пускалъ ги низъ града да отиватъ по войнишки, което не се харесвало на турцитѣ и трѣбвало да търси мѣсто другаде.

 

Посетне класното и едно първоначално училище се премѣстиха въ училищната зграда „Вакъвътъ" [1],

 

 

1. Името на сградата „Вакъвъ" изхожда отъ турската речъ „Вакъвъ”, което значи сграда, която принадлежи на нѣкоя черква, манастиръ, община или градъ, а има единь титуляревъ мутевелия въ тапията.

 

 

23

 

се пренесоха тамъ и класнитѣ учителя, гдѣто и азъ бѣхъ петь години учитель.

 

Следъ свършаването на солунската бълг. гимназия, азъ се върнахъ дома слабъ, болниятъ, тъй че не бѣхъ за никаква работа. Да се поправа азъ отидохъ презъ лѣтнитѣ месеци въ Катлановска баня. Тя е топла баня, главния нейнъ изворъ има около 40° топлина и се намира на дѣсния брѣгъ на р. Пчиня, притокъ на р. Вардаръ — на границата между скопската равнина и Овче-поле. Катлановска баня се намира на една пукнатина около 0,20 см. широка и око 350 м. дълга въ единъ варовитъ ридъ 60 м. високъ надъ р. Пчиня. Отъ тази пукнатина извиратъ три голѣми и два малки извори съ сѣрно кисела вода. Близу до Катл. баня се намира село Катланово тур. (Капланъ), отъ което тя носи името си. Въ това време 1890 год. банята бѣ напусната и се състоеше отъ една сграда, безъ покривъ и когато валѣше дъждъ не бѣше възможно да се кѫпе човѣкъ. Банята бѣше отъ мермеръ и събираше на кѫпане около двадесеть души, нейната постройка датира още отъ римско време, но турцитѣ, и ако не сѫ я оправили, тѣ съ я запазили, понеже, известно е, че тѣ сѫ любители на кѫпанията. Около банята имаше едно старо ханче и една по-хубава сграда, нѣщо като хотелъ. Храна трѣбваше всѣки да си носи отъ кѫщи или да си купува отъ ближното село. Катлановската баня е хубава въ околията като олкалоземна хипертермична вода, която лѣкува ревматизма и рани въ стомаха.

 

Сѫщо и мѣстоположението на Катлан. баня е едно отъ най-привлекателнитѣ. Рѣката Пчиня се извива около банята, а на срещу има една рѫтлини покрита съ малка горичка, която служи на болнитѣ за почивка и за хубава разходка. Неудобствата на тази баня се състоятъ въ това, че тукъ близу до нея се простира едно доста голѣмо блато, което въ лѣтно време е изворъ на маларията. Сега вече още преди година започнато е пресъхването на това блато, отъ което впоследствие ще се добие една доста голѣма повърхность съ плодородна земя.

 

 

24

 

Понеже стомахътъ ми бѣ растроенъ, за 5—6 недѣлно сѣдене въ банята азъ се оправихъ: минаха ми коликитѣ и мършавостъта и азъ, когато се върнахъ дома, почнахъ да мисля за работа.

 

Учителското тѣло при първоначалното и класното българско училище „Св. Кирилъ и Методий" въ гр. Велесъ презъ 1889 с. на снимката сѫ учителитѣ Ив. X. Панзовъ, Мет. Михаиловъ, Хр. Елезовъ, Ванчо Котевъ, Атанасъ П. Стефановъ, Иванъ Крайничанецъ, Роса Бошнакова, Мария X. попъ Костова, Велко Думевъ, Кона Арсова, Ачковъ и К. Пейовъ.

 

 

Въ началото на 1890—91 год. азъ се назначихъ за учитель въ Велешкото III класно училище „Вакъвотъ"

 

 

25

 

за 25 наполеона зл. годишно. Първата година, понеже училището бѣше смѣсено азъ преподавахъ бълг. езикъ въ IV отдѣл, и естеств., история и география въ тритѣ класа. За директоръ на училището бѣше Никола Мискиновъ, потомакъ на една стара и опаднала фамилия отъ Велесъ, вънъ отъ гимназията, която бѣ свършилъ, имаше и два семестра отъ Женевския университетъ, затова той предаваше френски езикъ. Други учители тази година бѣха: Петъръ Миховъ отъ Велесъ, М. Узуновъ, Тодоръ Павловъ, азъ и г-жа М. Пройчева. Като новъ учитель въ първо време азъ имахъ мѫчнотии, но съ голѣмъ трудъ и постоянство азъ ги преодолѣхъ. Особено занемареното домашно възпитание на ученицитѣ ми задаваха много грижи. Но все така азъ на края на годината показахъ успѣхъ и другата година имахъ вече 28 напол. заплата. Въ втората година дойдоха нови учители : Димчевъ, отъ София правникъ (той е свършилъ по правото) и преподаваше френски езикъ и Д. Талевъ свърш. педагогич. училище въ Солунъ. На третата година, следъ едно стълкновение между учителския съветъ и Митрополията, около десеть учители на тритѣ училища си дадоха оставката. Причината за това бѣ съревнуването на двамата книжари въ Солунъ. Тамъ имаше две книжарници : К. Самарджиевъ и Ив. X. Николовъ. Единия препорѫчваше (Д. Галеръ бѣ неговъ партизанъ) учебницитѣ на Наумовъ, а другата страна, Митрополията на X. Николова. Въ съвета и еднитѣ и другитѣ изтъкваха добритѣ и лошитѣ страни тъй, че до компромисъ, за който бѣхме само нѣколко учители, не можеше да се дойде, Митрополията наложи волята си и противницитѣ на тѣзи учебници си дадоха оставката. Тѣ бѣха принудени да търсятъ другаде учителско мѣсто.

 

 

26

 

Вакантнитѣ мѣста се завзеха отъ други лица-мѣстни граждани. Но другата година повечето отъ подалитѣ си оставката пакъ се върнаха на мѣстата си. Само Димитъръ Галевъ не се върна, понеже А. Наумовъ му издействува степендия по препарандията въ Хърватско. Като класенъ учитель, азъ не си дадохъ оставката, понеже въпроса се касаеше за учебницитѣ въ първоначалното училище. Азъ преподавахъ въ третата година български езикъ и френски езикъ, понеже Н. Мискиновъ директора замина въ България, Д. Димчевъ сѫщо си отиде и азъ трѣбваше да употрѣбя голѣми усилия за да преодолѣя тѣзи мѫчнотии, които съпровождатъ преподаването на тѣзи два езика въ тритѣ гимназиялни класове. За директоръ въ третата и четвъртата година ни бѣ Бане Кушовъ, Велешанецъ, добъръ управитель и добъръ другарь на учителитѣ — колеги. Въ четвърта година азъ предавахъ пакъ сѫщитѣ предмети безъ френски езикъ, който незаслужено ми отне учителя Ник. Лимончевъ отъ Охридъ. Въ петата година азъ получавахъ заплата 36 напол. зл. и бѣхъ поставенъ за старши учитель въ училището „Св. Кирилъ и Методи", въ сѫщото време да предавамъ нѣкои предмети въ III класното училище „Вакъвотъ". Въ началото на 1895—6 учебна год. се случи единъ инцидентъ между мене и Митрополията. Вмѣсто мене, като старши учитель бѣ назначенъ отъ Епарх. съветъ В. Копевъ съ заплата (40) напол., а менъ оставиха като простъ класенъ учитель съ сѫщата плата. Считайки тази постѫпка на Митрополията като унижение и деградиране, азъ отидохъ при владиката Авксетий и му казахъ, че ако не ми се даде заплатата и мѣстото на старши учитель, азъ ще си дамъ оставката. Тѣ не взеха моя протесть като сериозенъ и нищо не поправиха. Тогава азъ си дадохъ оставката и решихъ да следвамъ въ странство.

 

Учителитѣ въ общинскитѣ училища трѣбваше да бѫдатъ не само учители, но да служатъ и като ревизори при института на селскитѣ училища, да бѫдатъ по неволя актьори, да събиратъ помощи за училищното

 

 

27

 

настоятелство, да свиратъ въ оркестра и хора — училищни и черковни.

 

За Коледнитѣ праздници и за Великъ-день учителскиятъ съветъ вземаше решение да се даватъ нѣколко представления въ полза на беднитѣ ученици. Вземаха се пиеси, които изискаваха по малко декорация и по-ефтини костюми, напр. „Женитба" отъ Гоголя, „Геновева", „Велизарий", „По неволя докторъ" и др. Още преди 2—3 недѣли се почваха приготовленията за театъра. За тѣзи случаи се избираше салона при училището „Св. Кирилъ и Методий". Купуваше се платно и дървета за кулиситѣ и за завесата, а учителя по рисувание бѣ натоваренъ да впрѣгне всичката си фантазия за да нарисува дървета, кѫщи и др. фигури, тъй щото да представяватъ гора, планини и кѫщи. Други учитель бѣ натоваренъ да бѫде декораторъ, да цапа съ саждери и червило лицата на актьроитѣ. А по-скѫпитѣ костюми се взимаха отъ гражданкитѣ споредъ потрѣбата и ролята, която лицето играше. Единъ актьорь за време репетицията бѣше прилепилъ между носа и горната усна огромни мустаци отъ черна вълна за да бѫде по-страшенъ и по внушителенъ; другъ, който трѣбваше да представя бабичка, тургаше на гърба си възглавничка, а на лицето черни бърчки отъ тушъ; други бѣ залѣпилъ съ етеръ и сакъзъ долната часть на лицето една дълга козя брада, което му запушваше чакъ и устата. А единъ младъ учитель, който трѣбваше да представлява кандидатката за женидба или друго женско лице, бѣ начервисанъ, набѣленъ, якята му висѣше като на закачалка, а ходъ му бѣ така неспретанъ, че личеше ясно, че това не е жѣнско творение, а и ако бѣше нѣкое такъво въ действителность, никой не би го погледналъ. Опредѣленъ бѣ служительтъ на училището да дърпа при даденъ знакъ вѫжето, когато ще почне представлението. Най-сетне се назначаваше и единъ суфльорь, скритъ подъ сцената.

 

Залата на театра се пълнѣше. Всички по богати българи, търговци бързаха да завзематъ мѣстата си.

 

 

28

 

Нежененитѣ идваха сами, а задоменитѣ съ челядьта си. идваха и по беднитѣ, идваха и онѣзи, които искаха да направятъ единъ „кефъ" тазъ вечерь, като си заболи въ пояса по една бъкличка съ ракия. Женитѣ си приказваха върху дневнитѣ имъ впечатлѣния или за пиесата и актьритѣ, тъй че преди вдиганието на завесата залата приличаше на пчеларникъ, въ който бърмчатъ пчели. Повиквани бѣха на представлението и официялни лица, като: каймакамина, сѫдията, истиндакщията (сѫдия), руждие муалими (директоръ на III кл турско училище), Инжинера на желѣзопѫтията линия и началника на станцията въ Велесъ (Австрийци). Тѣ сѣдѣха на първитѣ столове, предъ сцената.

 

Оркестрътъ, който трѣбваше да забавлява гоститѣ, бѣ съставенъ пакъ отъ сѫщитѣ учители-актьори, чийто капелмайстеръ бѣ учительта Петъръ Миховъ. Той и гражданина Читкушевъ свирѣха цигулка прима, азъ и единъ другъ учитель — секунда, единъ на виолинчела, а трети на басъ. Облѣчени като актьори задъ сцената свирѣхме наши и европейски мелодии, като Wien quatarina bella. . . , Дунайския волкъ и др. За които получавахме отъ гоститѣ рѫкоплѣскания. Но понѣкой пѫть се случваше, че слугата да вдигне завесата преди още да се скриемъ задъ сцената и тогава публиката изненадена бѣ, като ни гледаше тъй преобразени въ актьорскитѣ костюми. Случваше се често актьора да забрави ролята си или замисленъ на друго мѣсто — мълчи, тогава актьора почва да говори вънъ отъ текста, нѣщо, което му текне въ момента или пъкъ суфльра го подсѣща, като го извика по име.

 

Други училишни праздненства бѣха публичнитѣ изпити въ класното училище и акта, въ който се раздаваха свидетелствата на ученицитѣ. Всѣки класъ, за време на изпита, имаше въ праздникъ или въ недѣчя по единъ публиченъ изпитъ отъ нѣкой предметъ. Родителитѣ на ученицитѣ дохаждаха да слушатъ отговоритѣ имъ. А на акта пъха се пѣсни отъ ученическия хоръ. Ученицитѣ рецитираха стихотворения а директорътъ даваше

 

 

29

 

отчетъ за вървежа на учебната година. Въ третата или четртата година на моето учителствуване, азъ бѣхъ учитель по пѣение, а на акта ученическия хоръ пѣеше една пѣсна отъ Макдонеския дѣецъ Гр. Пърличевъ: „До кога братя, мили Българи" .... На акта бѣха дошли и нѣколко влашчета да слушатъ и като чули пѣсеньта веднага обадили на велешия гръцки владика, че на акта азъ съмъ каралъ да пѣятъ ученицитѣ ми пѣсни противъ гърцката патриаршия. На другия день азъ бѣхъ повиканъ при каймакамина въ хукюмата. Влезнахъ въ стрята на башъ-кятибъ (секретара) и чакахъ да дойде каймакамина. Когато той дойде ме повика при него и ме запита:

 

— Даскалъ ефенди, тиси правилъ „фéсатъ" (бунтъ) въ града. Си училъ децата да пѣятъ пѣсни проткиъ гърцитѣ. Тѣ сѫ наша приятелска нация и ние искаме да живѣйме въ добри отношения съ нея.

 

— Хаиръ ефендъмъ (не Господине), казахъ му азъ. Не съмъ училъ децата на такива пѣсни.

 

— Я ми кажи кои пѣсни си училъ да пѣятъ децата.

 

— Азъ зная само на гласъ да ги пѣя.

 

— Ехъ сенда, бурда кахве ве локанта дилдпръ. (тукъ не е кафене, нито локалъ за увеселение). Бурда хукьументъ дъръ (Тукъ е правителствени домъ).

 

И така до вечерьта останахъ въ предварителния затворъ, докато кайкакамина получи отъ Бълг. велешки владика Аксентия друго писмо съ което опровергаваше доношенията на гърцкия владика. Въ онова време въ Македонскитѣ градове нѣмаше нощни локели, клубове, понеже страхътъ отъ нѣкой разбѣснълъ турчинъ караше българина да се затвара въ кѫщи рано въ 7 часътъ, тъй като имаше случай да се убиватъ граждани, селяни ей така за „кьефъ" отъ турцитѣ. Често слушахме такива вести: на еди-кое-си село този виденъ селянинъ билъ убитъ, на друго мѣсто некой ограбенъ, на трето — овчарь убитъ и стадото закарано нейде. Едничкитѣ мѣста за разходка на Велешани бѣха лозята,

 

 

30

 

мѣстото около станцията, койникъ и рѣчани. Като дете, азъ съмъ затекълъ събора, който ставаше на една възвишена равница на край града изподъ ридотъ „Вършникъ”. Тука на Велик-день се събираха млади и стари. Бореха се младежитѣ, а момитѣ и невеститѣ подъ звука на гайцитѣ или на зурлитѣ и тѫпанитѣ, както това става по селата. играеха и пѣеха тази пѣсънь:

 

Дойде, помина Великъ-денъ

Сите се моми видоа,

Сите се момци бориа . . .

 

И така весело свършваше тоя праздникъ. Едничкитѣ свѣтли дни на Макед. българинъ бѣха тѣзи праздници, посрѣдъ бремето на труда и тягосното положение на раята.

 

За по интелегентнитѣ имаше други локали : кафенета въ града и вънъ отъ града. Свадбитѣ сѫщо служеха за развлечение на македон. българинъ: тукъ се виждаха роднини, тукъ се запознаваха семействата, тукъ се завързваше и младежката любовь...

 

„Pfranu" бѣ едно кафене вънъ отъ града: къмъ него се отиваше по пѫтя за Башино-село похрай Вардаръ. Разположено бѣ на равно мѣсто до брѣга на рѣката, която лѫкатуши бавно покрай него, а срещу градинитѣ, дърветата въ лѣтно време правѣха една изванредно приятна гледка. Шумътъ на колелата, които служатъ за наводняване градинитѣ, бученето на воденицитѣ чуруликането на птицитѣ, всичко то даваше една хармония, която въ унисонъ съ душевното разположение докарваше човѣка въ възхищение, което е рѣдко нѣщо въ всѣкидневния животъ. Това кафене се посещаваше почти всѣкидневно въ лѣтото отъ учителитѣ, а въ праздникъ и отъ гражданитѣ. Тукъ ставаха дискусии по разни въпроси, разни срещи. Това мѣсто приличаше на едновремената „Литературна долчинка" въ Прилепъ. Като дойдохъ после войната въ Велесъ, посетихъ го, но наследа не намѣрихъ отъ него, само споменитѣ ми останаха отъ това красиво мѣсто.

 

 

31

 

Други мѣста, гдѣто Велешани и селяни отиваха да пируватъ, то бѣха мѣстата „св. Илия", което се навираше задъ черквата „св. Спасъ" и мѣстноста „Кале" която се намираше на върха на една скала, която стърмно се спущаше въ устието на р. Тополка. Тѣзи две мѣста иматъ вѣрско и историческо значение.

 

На мѣстото „св. Илия" се отива на тоя празникъ, който види се, съвпада съ нѣкой старо езически славянски богъ на раждането на плодородието. Въ надвечерието на празника „св. Илия" отиватъ на това мѣсто, гдѣто има само единъ пробитъ камъкъ, презъ когото едва може да се провре единъ срѣденъ човѣкъ. Посетителитѣ на това мѣсто носатъ жертви: кокошки, пѣтли, агнета и др., колятъ ги, пекатъ и ядатъ, като пиятъ вино и ракия. Цѣлата вечерь прекарватъ въ веселие, а сутринъта, който иска, се провира презъ тоя камъкъ и ако не може да излѣзе отъ него, обещава („таксусъ") за идущата година да донесе пакъ подаръкъ („жертва") на стария езически богъ. Тукъ се вижда замѣстването на старитѣ български богове съ християнски свѣтци.

 

Веселието въ мѣстностьта „Кале" показва старитѣ въспоменания на българина, които сѫ се предавали отъ поколѣние на поколѣние. Въ тѣхъ се вижда тъмната епоха на борбитѣ на българина съ чуждитѣ нашествия. Тукъ е била крепостъта „Вилазара" или „Билазара, която била известна, както и „Марковитѣ кули", като непревзимаема крепость. Слушалъ съмъ отъ стари хора легендата, че отъ „Калето" пакъ до рѣката Тополка имало е каналъ, който служилъ нощно време да слизатъ нощно време да слизатъ до рѣката и да се снабдяватъ съ вода, припаси и храни обсаденитѣ войски.

 

Това веселие става на чисти понедѣлникъ (заговѣзни), когато почва великия постъ, и ако въ тоя день споредъ черковнитѣ заповѣди, не се яде блажно, гражданитѣ, които отиватъ тамъ, носятъ месо, вино и цѣлъ день се веселятъ за славата на прочута крепость.

 

Следъ като си подадохъ оставката отъ учителството, въ съгласие съ домашнитѣ ми, азъ решихъ да отида

 

 

32

 

въ странство и тѣхното желание бѣ да слѣдвамъ по аптекарство въ Лозана. Радвахъ се ще отивамъ на западъ, за който съмъ мечтаялъ още отъ училищната скамейка, но мѫчно ми бѣ като виждахъ майката си нажалена. Тя, горката, чувствуваша, че нѣма да ме види вѣче, нейното майчино сръце тайно скръбѣше, за дѣто азъ заминавамъ, за далечни страни, (Наистина, тя почина въ Велесъ още преди да се върна у дома). Но тя понекадъ сама си думаше и си мислѣше: „За какво съмъ му азъ? Нека бѫде той щастливъ въ живота, а азъ ако скърба за него".

 

Но дойде опредѣления день. Домашни и роднини изпратиха ме до гарата. Тренътъ потегли отъ Велешката станция къмъ северо-западъ. Азъ пѫтувахъ съ още двама другари ; едния бѣше ми съотечественикъ, който отиваше за София, а другия не помня кой бѣше. На гарата Враня се качи единъ сърбинъ, който казваше че билъ родомъ отъ Велесъ, но отдавна преселенъ въ Сърбия. Запознахме се. Разговарахме върху банални теми и отначало разговора вървѣше добре. Отворихме си куферитѣ и почнахме да си предлагаме единъ—другому онова което имахме за ядене. Обаче разговарайки паднахме на една неприятна тема:

 

— Що сте вие? попита ни сърбина.

 

— Ние сме българи отъ Велесъ, отговори моя другаръ Кушевъ.

 

— Па како бугари? У Велесу сви су сърби, ево я самъ изъ Велеса и я самъ сърбинъ.

 

— Вие сте сърбинъ, понеже живѣете въ Сърбия.

 

— Па, брате, немой да ме секирашъ, ти си сърбинъ али бугарска пропаганда Васъ е покварила.

 

— Лъжешъ! извика моя другарь, Кушевъ.

 

Почнаха и двамата да се каратъ и едва не дойде до бой. Азъ и другиятъ съпѫтникъ ги умирявахме, но всички думи за да ги умиримъ отиваха на праздно, крамолата се усилваше. Само пристигането на влакатъ въ Нишъ спаси положението, кѫдето съпѫтника ни, сърбинъ слѣзна, а другарътъ ни замина за София.

 

 

33

 

Сутриньта бѣхъ въ Бѣлградъ, а следъ нѣколко часа търгахъ самъ за Будапеща, Влакътъ минаваше презъ една широка и пространна равнина; очитѣ ми напразно търсѣха граница — тя не се свършаваше, като че ли бѣ безпредѣлна . . . Само ей-тамъ нѣйде тя се губѣше въ мъглата безъ край, безъ очертание. . . Отъ дветѣ страни на желѣзницата се нижатъ градове и села; пѫтници влизатъ и излизатъ, а цигулари за нѣколко монети отиватъ отъ вагонъ до вагонъ и свиратъ на пѫтницитѣ разни унгарски мелодии.

 

Еднообразието на унгарската равнина ми достигна и азъ почнахъ да дрѣма. Бѣше вече вечерь, тъмно и нищо не се виждаше, наоколо. Кондуктерътъ извика: Будапещъ! Азъ веднага взехъ куфера и слѣзнахъ. Но то не била северната станция, която отива за Виена, но южната гара — въ предградието на Будапеща. Наоколо бѣ тъмно и само въ мрака видѣхъ куминитѣ на фабрикитѣ. Трена си замина. Азъ останахъ зачуденъ: где съмъ? На кѫде да отивамъ? Търгнахъ пешкомъ и пристигнахъ до единъ освѣтленъ площадъ. Града като че ми бѣ пламналъ въ електрична свѣтлина, а посрѣдъ голѣмитѣ здания и широкитѣ улици се движеха хора, коли трамвайи. Азъ не знаехъ какво да права, кого да питамъ? Питахъ единъ стражарь: где е гарата за Виена? Той не ме разбра. Страхътъ и отчаянето ме обзѣха цѣлия и турихъ куфера си срѣдъ улицата и чекахъ да ме нѣкой извади отъ това безисходно положение. Качихъ се въ трамвая и се слушвахъ въ разговоритѣ на пѫтницитѣ. Чухъ до мене единъ добре облеченъ господинъ съ цилиндъръ, бастунъ съ сребреня рѫчка, съ фракъ че разговаря по хърватски. Решихъ да го запитя: „Моля Ви се, господине, покажете ми гарата, която води за Виена; азъ съмъ единъ беденъ студентъ; отивамъ тамъ да студирамъ".

 

Той ми отговори на хърватски: „платете ми билета и елате подире ми, азъ ще Визаведа". Взѣхъ си куфера и търгнахъ подире му. Вървѣхме всрѣдъ тъмни и криви улици, каквито не прѣдполагахъ да ги има въ

 

 

34

 

Будапеща. На всѣка крачка отъ кюшетата на тия улички се появяхя изпити и мрачни човѣшки фигури, чада на мизерията, които простираха къмъ насъ жилавитѣ си рѫце искаха да ми взематъ куфера. Но моя доблестенъ водачъ бранѣше ме съ бастуна си. Уморенъ и цѣлия виръ-вода азъ се видѣхъ на едно освѣтлено мѣсто — то бѣше гарата. Успокоихъ се. Моя непознатъ — водачъ ми каіа да сѣдна на една отъ пейкитѣ и да чакамъ търгването на трена и ми препорѫча, когато чуя отъ кондуктера думата Винъ (Wien), да взема куфера си и да се кача на трена. Азъ му поблагодарихъ нна моя джентлеменъ — водачъ и впуснахъ въ рѫката му две круни. Той свали ми цилиндера чакъ до земята и си замина. Ето близо педесетъ години има отъ тогава азъ още не мога да отгатна, коя бѣше тази загонетна личность! Избришахъ потьта отъ челото си, зарѫчахъ си чаша бира и чакахъ търгването на трена. Азъ, понеже не знаехъ нѣмски, на всѣко извикване на кондуктора азъ тичахъ съ куфера си до изхода и му показвахъ билета си за Виена, а той ме връщаше назадъ. Това са повтори нѣколко пѫти, докадъ той извика самия влакъ за Виена.

 

Уморенъ, азъ лѣгнахъ въ купето и заспахъ. Тъкмо на Виенската гара се събудихъ. Поразходихъ се низъ Виена чакайки да търгне трена за Лозана. Качихъ се въ купето, въ което имаше пѫтници отъ разни народности. Една група до прозореца приказваха на френски езикъ, другъ единъ 45 год. човѣкъ, съ едно момиче, приказваше на руски, само азъ бѣхъ безъ компания и сѣдейки наблюдавахъ съпѫтницитѣ си. Едно време излѣзохъ на прозореца и търланикахъ една руска пѣсень. Тренътъ като вихъръ се носѣше между Тиролскитѣ гори. По нѣкое време усѣтихъ на рамето си, че се сложи една рѫка. Обърнахъ се и видѣхъ русняка усмихнатъ ме пита:

 

— Вие сте руснякъ?  Не, отговорих, азъ съмъ българинъ. — Вотъ, батушка! каза той. Запознехме се съ него и съ дъщеря му. Той ми каза, че е лѣкарь отъ Петърбургъ и че води дъщеря си въ Женева въ единъ

 

 

35

 

пансионъ да изучава френский езикъ. Французитѣ се мѫчеха да завържатъ разговоръ съ русняка и съ дещеря му, но понеже незнаеха руски, не имъ идваше отъ рѫци. Като видѣха, че азъ разбирамъ френски, тѣ ме помолиха да имъ послужа като преводачикъ. Азъ се съгласихъ и тъй почнахме да си размѣняваме мислитѣ. Чрезъ мене тѣ попитаха русняка, какво мислятъ въ Русия за френско-руския съюзъ, но тъй отговори уключивъ, понеже не искаше да се впуска въ политически разговори (извесно е, защо). Не знамъ защо, съ менъ той бѣ по свободенъ, понеже като го попитахъ какво мисли за политиката на Стамболовъ и като му обяснавахъ, че идването на Стамболова се дължи на страха да не би Русия да направи отъ България една „задунайская губерния", той се насмѣя и ми каза: „У насъ такъ много губерний", че това сѫ Австро-Англески лъжи. Азъ съ знанието си, и ако не пълно, на двата езика направихъ на всички добро впечатление.

 

— Кѫде си научилъ френскй езикъ? питаше ме момичето на доктора г-ца Вѣра Яковлева.

 

— Въ гимназията, отговорихъ азъ.

 

— Сигурно още като малъкъ сге имали нѣкоя гувернантка, която ви говорила по френски?

 

Азъ не отговорихъ, понежи видѣхъ, че тя не ми повѣрва на отговора.

 

Всички бѣхме задоволни, понеже времето ни минаваше въ приятни разговори и пѫтуването не ни бѣше скучно.

 

Бѣхме вече въ Швайцария, всѣки кѫтъ, всѣка кѫщичка, планинитѣ, — всичко ни привличаше. Всички ние се възхищавахме отъ тазъ хубава страна. Мълчехме. Бѣше вече нощь, нѣкои заспаха; азъ се опростихъ на Лозанската гара и трена потегли за Женева, като занесе съ себе си и мойтѣ младежки копнежи. Пристигнахъ въ Лозана и веднага писахъ на моя приятель Юрданъ Самарджиевъ, студентъ, да дойде на Hôtel du Nord и да излѣзнемъ да търсимъ квартира за менъ. Търсейки квартира, разгледахме и града.

 

 

36

 

Градътъ бѣ разположенъ на тераси: едната почва отъ гарата и излиза на пазара, а отътамъ друга се възкачва къмъ Кю дю матенъ, къмъ горичката, задъ ограда слиза се къмъ езерото — уши, дето има великолепна сграда — хотелъ — за богатитѣ и дипломатитѣ. Най-привлекателно е езерото, което се простира до Женева, гдѣто се влива въ него р. Рона, а после изтича и се влива въ Срѣдоземното море. Лозана е срѣдище на Лозанския

 

Общъ изгледъ на Градъ Лозана

 

 

кантонъ съ хубава околина. Отъ хубавитѣ сгради забележителни сѫ: Катедоалата и Palais de Jusxice (палатата на правосѫдието; Vevey и Cully — обработвать лозята, — други по-важни мѣста сѫ Moutreux прочуто климатско мѣсто на брѣга на езерото. Университета бѣ едно старо здание построено още отъ 13-и вѣкъ, въ него се помѣщаваха философскитѣ клонове факултети

 

 

37

 

по история и литература. Ново бѣше зданието на Ecole de chimie et de гдѣто бѣха помѣстени лабораториитѣ и аудиториитѣ по химия, физика и фармация.

 

Животътъ на студентитѣ бѣ примѣрен; като въ всички протестански страни, тукъ повече се интересуваха за своитѣ дружества Zöfeng и др. избѣгваха необуздани постѫпки и разкалашеность. Имаха си клубове, библиотеки, устройваха танцове и екскурзии. Като гостоприемна страна, въ която чужденцитѣ се чувствуваха като у домаси, тѣ бѣха дружелюбиви, кротки и приветлеви. Въ Лозана има нѣколко секти — всички протестантски: квакери, калвинисти, лютерани и салютисти. Училищата, първоначални и срѣдни бѣха на висока степень. Сградитѣ на първоначалнитѣ училища сѫ построени така, че за време предаването тѣ (ученицитѣ: женски и мѫжки) сѫ раздѣлени, но за време ваканциитѣ децата играять заедно, понеже двора на училището е общъ. Стоковъдството е много напреднало. Всѣки 2—3 месеца устройватъ се състезания на млади бикове; най добре отхраненото биче, волъ, крава добива награда. Вестницитѣ обнародватъ имената на стопанитѣ имъ. Нѣма нигдѣ въ свѣта такива чисти, свѣжи и сочни пасбища, както въ Швейцария. Нигдѣ оборитѣ, кѫщитѣ, водата не сѫ тъй чисти, както тамъ. Животътъ въ селата е приятенъ, децата още малки сѫ приветливи и когато виждатъ чужденецъ предлагатъ си услугитѣ да ти покажатъ училището, черквата и учитиво те питатъ: „Monsieur, à votre service. Градинитѣ, цвѣтарницитѣ, парковитѣ никой не ги пази; има надписъ: „Умолява се публиката да пази цвѣтята".

 

Имаше студенти българи около 60, повечето студираха правото, а съвршваше едва половината отъ тѣхъ. Тѣ се дѣлѣха на две фракции: на Братсвеници и на социялистическа група. Братственицитѣ имаха свой локалъ и носѣха презъ рамото лента съ българския трикольоръ и червена кадифена шапка. Социялистчката българ. група имаше единственъ локалъ съ тоя на работницитѣ — Швейцарци. По материялни съображения

 

 

38

 

азъ не принадлежехъ ни на едната, нито на другата група. Записахъ се въ секретарията, като студентъ по формацията и запознахъ се въ лаборията по химия съ студенти отъ разни народности: швейцарци, русняци, румънци и българи. Имаше и нѣмци, които идваха тукъ, подъ рѫководството на химика, частенъ-доцентъ Кунцъ-Краусъ да приготовяватъ своя докторатъ. Между колегитѣ българи бѣха: Тотевъ, Златаровъ и Тричковъ, студенти по фармацията. Директоръ на фармацевското училище (Ecole de pharmacie) бѣше Dr Bruner, добъръ и кротъкъ Швейцарецъ. И ако въ програмата бѣше предвидено да се работи 3 пѫти следъ пладне въ недѣлята ние фармацевтитѣ и химицитѣ работѣхме въ химическата лаборатория отъ сутриньта па до вечерьта, съ изключение на часоветѣ, които имахме по химия, ботаника и фармакогонозия. Годишни изпити нѣмаше. По всички клонове и факултети испититѣ ставаха слѣдъ, абсолвирането, съ изключение на инжинерството и медецината.

 

Подъ надзора на професора по Ботаниката Dr. Wilezek ставаха 2—3 пѫти въ лѣтото екскурзия по Алпитѣ. На 20 май 1897 бѣ опредѣлена екскурзията по Валискитѣ алпи. Азъ се записахъ за тази екскурзия. Сборния пунктъ ни бѣше гарата. Бѣхме около 25 души — студенти по формацията, медицината и естественитѣ науки. Между другитѣ екскурзианти бѣхме и четирима българи: Азъ, Златаревъ, Тричковъ и единъ студентъ по медицината. Всички имахме раници на гърба си, ботанически кутии и планински тояги. Носѣхме си провизии за нѣколко дена. Минъхме съ трена гаритѣ Vevey, Montreux, Ste Marice и сльзнахме на гарата Baix. Отъ тамъ пеша вървѣхме по една сѣнчеста долина и често прескачахме потоци, които шумно слизаха отъ планината, скачайки пѣнести отъ камъкъ на камъкъ. Тѣ ту се скриваха по трѣвата, ту искачаха на повърхностъта блѣщейки, като разтопено сребро и се вливава слизайки на зигъ-закъ въ р. Рона. Вървѣхме поредъ селата потънали въ зеленина а кѫщитѣ имъ — малки шалета —

 

 

39

 

Ботаническа екскурзия на Гранъ—Мюверанъ въ Валискитѣ Алпи; 20 май 1897 год. Златаревъ, Ив. Крайничанецъ и Тричковъ.

 

 

40

 

бѣха распърснати между дърветата и потоцитѣ, надъ които бѣха построени дървени мостове. Пѣейки, катериха се по политѣ на планината, весели, не усѣщахме умора. Изкачихме се на планината, покрита съ снѣгъ. Отъ тамъ се гледаше цѣлата котловина образувана отъ Валискитѣ Алпи, презъ която, лѫкатуши рѣката Рона. Сѣднахъ на единъ камъкъ и се възхитавахъ отъ тая хубава глетка, която бѣ предъ мене. Гледамъ бистритѣ води на Рона, въ която малки рѣкички и потоци, които слизатъ отъ планинитѣ и се вливатъ въ нея. Наоколо се виждатъ обработени ниви, зелени ливади, градини: червени, зелено парцели, които колкото отиваме нагоре се преливатъ въ синя боя. Колко съмъ стоялъ тукъ незнамъ, като се обърнахъ, видѣхъ, че дружината ми отишла напредъ — далечъ въ планината. Тичахъ, тѫпчехъ по снѣга и едва запъхтенъ ги стигнахъ. Едва заминахъ 50 —100 крачки, ето че се раздаде единъ силенъ гърмежъ, чийто ехо се отзива по долината. Обърнахъ се назадъ и виждамъ? Една лавина се спуска отъ върха на планината и по краищата и отпредъ кара предъ себе си всичко каквото намѣри: камъни, дървета, земя; тя намали си бързината, но камънитѣ отскачаха и отиваха по-бърже отъ нея въ дола. — Единъ другарь, студентъ, виждамъ го подиръ мене куца и тича при насъ. Питамъ го, какво ти е? — Единъ камъкъ отъ лавината ме удари въ крака — каза той. Не е безопасенъ пѫтя по тѣзъ прелѣстни мѣста. Всѣкидневно четемъ въ вестницитѣ, какъ туристи англичани, американци отъ далечъ идватъ да се катератъ съ рискъ на живота си по този непристѫпни мѣста. Едно изпълзване е достатъчно да се сгърмалясатъ въ бездната и да оставатъ тамъ коститѣ си! Азъ щастливъ избѣгнахъ опасносьтъ отъ лавината. И ако бѣше месецъ юний снѣгътъ на планината бѣ доста дебелъ и потоцитѣ бѣха замързнали, тъй че трѣбваше да се върви предпазливо. Дружината ми вървѣше напредъ, а азъ следъ нея. Стигнахме до единъ потокъ, който се бѣше разнѣлъ и замързналъ. Азъ дадохъ своята тояга на една госпожица, която щастливо мина потока,

 

 

41

 

Туристички излетъ изъ Алпитѣ въ Шваицария на българскитѣ студенти.

 

 

42 

 

а азъ останахъ отвѫдъ и трѣбваше съ голѣма предпазливость — съ пълзене — да мина потока, иначе рискувахъ да отида и азъ въ дола.

 

Най-сетне се качихме на планината Grand Müveran, високъ 2220 метра надъ морската равница. Другаритѣ ми и азъ сѣднахме да си починемъ и да похапнамъ малко, слѣдъ което почнахме да кѫсаме цвѣтя и ония чийто име не знаехме питахме професора, напълнихме си чантитѣ съ цвѣтя и търгнахме да търсимъ, понеже бѣше късно вече, хотелъ за пренощуване. Близу тамъ намѣрихме единъ доста порядъченъ хотелъ и пренощувахме. По пѫта единъ студентъ ни фотографира и ни обеща да ни даде портрети.

 

Азъ и Тричковъ бѣхме въ една стая. Уморени отъ пѫта легнахме. Тъй веднага заспа но азъ до сутриньта не заспахъ. Съньтъ бѣгаше отъ менъ. Цѣла нощь слушахъ жуборенето на близкия потокъ, чийто шумъ приличаше на старецъ, който приказва за стари времена. Струваше ми се, че той говори за Вилхелма-Тела, за Майоръ Давела, за борбитѣ при Семпахъ, гдѣто въ 1386 год. Швейцарцнтѣ нанесоха победа надъ Австриянцитѣ; че говори за Грандсонъ градъ въ водоазкия каналъ, где. Швейцарцитѣ побѣдиха Карла Смелий и тъй се освободиха отъ притеснителитѣ и останаха да живѣятъ свободни.

 

Сутриньта, следъ закуската, търгнахме назадъ за въ града. Нѣкои се спускаха по политѣ на планината, като се пѣрзямяха по двоица и стърмоглаво се спущаха въ долината, други си вървѣха мирно по пѫтя. Стигнахме въ Сионъ, главни градъ на Великия кантонъ. Бѣше недѣля. Граждани съ семействата си бѣха излѣзли вънъ отъ града въ една градина и прекарваха подъ звуковетѣ на единъ оркестъръ приятно праздника. Пѫтътъ ни водеше отъ къмъ върховетѣ Данъ дио Миди, Роше дю не и Юнгъ-Фрау, който върхъ нашия поетъ Ив. Вазовъ тъй хубаво възпѣ. Вечертъта късно пристигнахме въ Лозана и разотидохме си по квартиритѣ.

 

Подъ водачеството на сѫщия професоръ направихме

 

 

43

 

Леманското езеро въ Шваицария.

 

 

44

 

още една екскурзия покрай Леманското езеро и събирахме водорасли и други прибрѣжни растения. Разгледахме простора предъ „Уши", който бѣ посаденъ съ многогодишни дървета: боръ, брѣза, дѫбъ, ясенъ, яворъ, липа, източна тупя и др., тъй че имаше, какво да видимъ и научимъ. На върщане минахме покрай Шипийонската кула която се състоеше отъ нѣколко камена валчести сгради, които се вдаваха въ езерото и бѣха отъ три страни заобиколени съ вода. Построена още въ срѣднитѣ вѣкове, тя е служила за затворъ на осѫденитѣ отъ инквизиторската власть протестанти, еретици и последователи на нѣкои секти. Видохме една яма, въ която стръчеха ножове. Жертвитѣ осѫдени отъ тая власть били сѫ хвърляни въ ямата и при падането съсѣчени на парчета. Тази кула е била възпѣта отъ великия поетъ Лордъ Байрона подъ заглавието „Шипийонский затворникъ". Видѣхме и мѣстото, гдѣто отъ заточенитѣ седемь тѣхъ братя въ тая кула само единъ й се спасилъ.

 

По това време се откри въ Женева Народното изложение (Exposition Nationale). Съ единъ другарь, качихъ се на трена за да го посѣта. Влакътъ вървеше покрай брѣга на Женевското езеро. Презъ цѣлия пѫть ние се наслаждавахме отъ хубавата картина, която представляваше това езеро, заобикалено отъ една страна съ савойскитѣ планини, отсамъ съ Алпитѣ, а по повръхностьа му се движеха малки параходчета и чодни. Не зная кое езеро е по хубаво: дали Охридското или Женевското? Азъ видѣхъ печалния изгледи на Шипийонската кула покрай езерото, видѣхъ искуственото лѣтовалище Montreux, видохъ дивния француски брѣгъ и Evian les bains, но не видѣхъ Царския Охридъ, не видѣхъ Св. Наумъ, който при погледа само въскърсва въ мене цѣла една епоха на духове свети, които витаятъ около езерото, не видѣхъ преисторическитѣ чунове, не видѣхъ Трапезица, не ядохъ нито прасладката бѣлвица на Охридско езеро. Азъ се възхищавахъ отъ гледката на Леманското езеро, но не колѣничихъ за молитва както

 

 

45

 

предъ Охридския небосклонъ, не желаехъ тукъ животъть ми да угасне, но тамъ на брѣга на Охридското езеро!

 

Женева е веселъ и шуменъ градъ. Когато азъ го посѣтихъ въ време на изложението, това движение бѣше на върха си: то бѣше гъмжило отъ хора. Надошли бѣха посетители отъ всички части на свѣта и отъ много държави. Желѣзници, коли, трамваи кърстосваха улицитѣ по всички направления. Още при влизането въ града видѣхъ мостътъ надъ рѣката Рона, а всрѣдъ водата на едно островче се вижда паметника на Женев. писатель и философъ Жанъ Жакъ Русо, който раздвижваше умоветѣ на тогавшното заспало човѣчество. Видѣхъ паметника на добродетеля на Женева Брауншвейда, видѣхъ Пленпале и др. Хубави здания и се упѫтихъ къмъ изложението. То бѣше на край града и обѣмаше голѣмо пространство обиколено съ дъсчена ограда, на която бѣха залѣпени разни обявления, а въ простора бѣха построени павилонитѣ отъ разни държави. Видѣхъ българския павилйонъ. Той бѣ малъкъ и въ него се намираха нѣкои землѣделски произвеяния: розово масло, но най богати бѣха германския и английския павильони: видѣхъ машини отъ разни фабрики, желѣзарски орѫдия и разни инструменти. Видѣхъ изящни бръовайли, шкафове, музикални инструменти и разни платове. Видѣхъ здания отъ разни епохи: ренесансъ, готически стилъ, византийски стилъ, швейцарски шалета, земедѣлски орѫдия. Посѣтихъ и пещерата роденъ дволкио (СО2) въ твърдото състояние — въ видъ на снѣг; до нея бѣ инсталирана фабриката за произвеждане ня тоя вѫглеливъ окисъ отъ самия изобретатель Raoul Pietet. Въ пещерата бѣ талкова хладно, че едва можехме прѣстоимъ петь минути. Цѣла една зала бѣ наредена съ малки изобретения отъ люди, които искаха съ това да се обогататъ. Една жена съ полщетана единъ фитилъ и двѣ чаши, едната пълна съ нечиста вода, а другата празна, филтрираше водата и всѣки любознателенъ можеше да разпита, какъ става филтрирането. Другъ единъ младъ човѣкъ въртеше едно колено и доказваше принципа на

 

 

46

 

perpetum mobili. Слѣдъ туй отидохъ въ павльона на Швейцарскитѣ села (Villages suisses). То бѣше едно малко селце отъ нѣколко кѫщи, донесено тукъ съ всичката му покѫщнина. Хората работѣха, като да сѫ въ собственото си село: единъ теглеше вода отъ бунара и поливаше градината, една хранѣше кокошкитѣ, друга печеше хлѣбъ, на единъ ѫгълъ въ кѫщи имаше долапъ, въ който бѣше поставена домашната аптека; тамъ имаше следнитѣ лѣкарства съ надписитѣ имъ: хининъ, антипиринъ, амонякъ, етеръ, спиртъ, колодиумъ, памукъ, марля, Тиктури: йодова, вемриянова, лавданумъ, раствори отъ сублиматъ и др.

 

Посетихъ сѫщо павильона на книгитѣ и павильона на африканскитѣ негри. Най после влѣзнахме въ Швейцарската панорама. Въ нея бѣха релефно изобразени отъ картоненъ материялъ швейцарскитѣ алпи. Оберландъ, Момбланъ, Данъ-дю-миди, Юнгъ-флау, езерата: Фирвалшерско, Леманско и др. Особенъ човѣкъ бѣ поставенъ да обяснава панорамата и показва планинитѣ. Върнахме се съ другаря си по сѫщия пѫть въ Лозана.

 

Наближаваше вече изпита. Черни облаци покриха веселия и безгрижни студенчески животъ. при помисъльта, че изпита наближава и най-мѫдрия и най-безстрашния студентъ почва да трепери. Сбогомъ журови, сбогомъ весели серенади подъ прозоритѣ на Дулчино, сбогомъ на задименитѣ кърчми! Скѫпилъ се той въ ѫгъла на стаята си, книгата: презъ него, лулата въ устата, намусилъ се и чете ли чете...

 

Преди да дамъ заявление за изпитъ, азъ бѣхъ поканенъ да присѫствувамъ на прощалната закуска, която се даваше отъ страна на студенткитѣ отъ Русия въ честь на другарката имъ, която заминаваше, по случай на годежа ѝ назадъ въ Русия. Тукъ въ аудиторията присѫтсвуваха насѣднали на скамейкитѣ студенти, професори пакъ самия директоръ на химическия и фармацевстки отдѣлъ Dr. Bruner. Въ това време професорътъ предложи мене да поздрава на руски езикъ госпожицата и да ѝ пожелая отъ страна на всички щастливъ животъ.

 

 

47

 

Азъ отговорихъ, му че не знамъ руски. Но той не повѣрва и почна да настоява и каза ми, че скоро наближава изпита. Тогава азъ се решихъ да кажа и ако погрѣшно нѣколко думи на руски и така се успокоихъ отъ страха на тоя кошмаръ: изпита. Тѣзи Швейцарци не разбраха нищо отъ онова, което казахъ, и останаха въсхитени и почнаха да плескатъ съ рѫцетѣ на Ban Fédéral (Въ Швайцария има обичай да рѫкоплескатъ заедно подъ тактъ въ честь на нѣкой заслужилъ другарь, когато искатъ да го похвалятъ).

 

На октомврий месецъ 1897 год. дадохъ заявление, че искамъ да се ява на изпитъ. Първо положихъ практичния изпитъ, който трая петнадесетъ дни, а следъ него устния. Както и да е прекарахъ благополучно изпита. Това завършаване на изпита е епохално явление между студентитѣ. Следъ него последватъ честитявания, заливени съ вино и бира въ нѣкоя кърчма и изпращане до квартирата на полунощь съ пѣсни и весели въсклицания. Слѣдъ нѣколко дневни гуляи, докатъ се испразни джоба, следватъ мечтанията. Тѣзи изпити не траятъ дълго време, следъ тѣхъ идватъ разочарования, понеже родното ми мѣсто, гдѣто се върщахъ, не бѣ ханаанската земя. Бурния животъ, тежкитѣ времена, въ който живѣше Макед. българинъ, терорътъ и затворитѣ, на които бѣхме изложени всички неблагонадежни, — всичко това пречеше на осѫществованието на студенскитѣ ми мечти!

 

Върнахъ се въ кѫщи и готовѣхъ се да замина за Цариградъ да завѣра дипломата си и да положа колоквиума. Такъвъ бѣше закона въ Турция. Преди да замина за Цариградъ азъ помолихъ Велешкия владика Авксентия да ми даде препорѫчително писмо до Негово Блаженство Екзархъ Йосифъ въ Цариградъ за да ми се услужи нѣкакъ по-скоро да свърша изпита.

 

Като пристигнахъ въ Цариградъ не можахъ да се начуда на дъсченитѣ кѫщи, които видѣхъ при влизането въ града — просто бараки. Настанихъ се въ Сиркидже въ хотелъ „Византия" и чекахъ деньтъ, когато ще ме

 

 

48

 

повикатъ за изпитъ. Всѣки вторникъ и петъкъ отивахъ въ Медицинския факултетъ, гдѣто ставатъ заседанията на Медицински съветъ, но винаги се върщахъ съ празни рѫце. Отидохъ въ Орта-Кюй да се представа предъ Негово Блаженство и да му предамъ писмото, но не го намѣрихъ. Върнахъ се въ хотела и намѣрихъ тамъ, че ме чака единъ мой съгражданинъ Панчо Машу отъ Велесъ, студентъ по Медицината. И ако по народность Влахо-румънецъ, той бѣше единъ добъръ, интелегентенъ момъкъ, който за да ми услужи не жалеше ни време ни трудъ. Казахъ му, че съмъ дошълъ да полагамъ изпитъ (колоквиумъ) и го помолихъ да ми помогне, ако може. Той веднага ме отведе по познатитѣ и по приятелитѣ си и ме препорѫча. Особено ми помогна единъ неговъ професоръ, членъ на Медицинския съветъ Ибрахимъ-бей. Азъ чакахъ винаги предъ вратата на съвета, но не можахъ да го видя, поради навалицате на свѣтъ, който чакаше. Тукъ стоеха лѣкари, помощници аптекари, ветеринари и чакаха да имъ се позволи да практикуватъ занаята си, който до тогава работили нелегално. Така минаха две—три недѣли и азъ все чакахъ да ме повикатъ. Веднажъ следъ разпущането на съвѣта, азъ се осмѣлихъ и казахъ на г-на професора, на който бѣхъ препорѫчанъ, Ибрахимъ-бея на френски нѣколко думи: „Г-не професоре, ето 2—3 недѣли чакамъ тукъ и не съмъ повиканъ да бѫда изпитанъ за да добия право на практика и да ми се завѣри дипломътъ". „Като знаете французки, защо говорите по турски? Сега ще бѫдете изпитани" И ако бѣше късно веднага той се разпореди да повикать двама професори за да ме изпитватъ: Служителя ме отведе въ едно здание не далечъ отъ зградата кѫдзто заседаваше Медицинския съветъ. Влѣзнахме въ една по-голѣма стая, гдѣто имаше една малка лаборатория. Единтъ професоръ бѣше по-старъ около 50 год. черномуренъ, съ намръщена физиономия, а другия по-младъ пънъ съ валчесто лице. Първия ме питаше по неорганическа химия и ми зададе въпросъ по желѣзнитѣ съединения и лѣковитѣ, които се приготовяватъ

 

 

49

 

отъ тѣхъ. Азъ отговарахъ на френски езикъ и се преструвахъ, че незнамъ турски Следъ него ме изпитваше по младия професоръ и ми зададе въпросъ по органическата химия. Следъ като свършихъ съ отговора, той почна да пита, да ли съмъ билъ въ Женева и за нѣкой негови професори. Азъ му отговаряхъ онова, което знаехъ. Но другия, по-старъ професоръ, расърди-се му каза на турски: „А бе сизъ не япарсънзъ, имтиянъ ми олурсьнозъ, яхудъ масалъ ми япарсънззъ"? Вие изпитивате ли се или приказки си приказватѣ?) Другия професоръ му отговори: „билиръ"! (знае). Бѣше вече тъмно, когато излѣзохме отъ стаята.

 

Трѣбваше да чакамъ още нѣколко дни докато получа позволителното (Pernis d’exercice) и да положа клетва прѣдъ секретарята, да плата петь лири турски и да се готвя за връщане у дома.

 

Щомъ се върнахъ въ хотела, видѣхъ на вратата едва кола и въ нея моя съученикъ Янаки Гелевъ п. капу-кехая при Екзархията. Следъ поздрава, той ми каза — „Азъ додохъ да те заведа при секретаря на Медец. факултетъ и да те препорѫча" — Благодаря, приятелю, азъ свършихъ съ изпита. При все това той настояваше да идемъ при секретаря — (Следъ дъждъ качула). Азъ пристанахъ и отидохме.

 

Бидейки дошълъ въ Цариградъ азъ не можехъ да не видя черквата Св. София. Съ единъ мой познатъ азъ влѣзнахъ въ черквата. Тя е една масивна голѣма зграда — останала още отъ византийско време. Правена въ VI вѣкъ, а следъ преземането на Цариградъ отъ Мухамедъ II превърната е въ джамия. Когато бѣхме тамъ единъ художникъ реставрираше мозаикитѣ и други изображения направени отъ разнобойни камъчета на стенитѣ. Никакви следи отъ християнско време не се виждаха, само нѣкои изречения взети отъ корана се виждаха по стенитѣ на тази великолепна черква. Съ своя голѣмъ просторъ, съ великитѣ кубета тя внушава на посетителя удивление, набожность и настроива за молитва. Човѣкъ, като гледа черквата Св. София, неволно

 

 

50

 

се пренася въ онова време, когато християнството тържествувало въ Цариградъ, когато множество богомолци съ пълнили простора на черквата, когато свещеницитѣ облечени въ скѫпоцени одежди съ хиляди свѣщи освѣтявали този Божий домъ, пѣвцитѣ, чийто пѣние одеквало отъ стенитѣ и кубетата на черквата, пренасяли молящия се въ религиозенъ екстазъ и предразположение къмъ молитва.

 

За нѣколко гроша, водачътъ за споменъ ни даде нѣколко камъчета, отронени отъ стенитѣ на черквата. Следъ туй отидохъ да видя кади квой и високата порта, Мюлкето по Медецината и почнахъ да мисля за у дома.

 

 

4. 1898—1906 год.

 

На връщане азъ рѣшихъ да замина презъ Одринско и България, а слѣдъ туй щѣхъ да се реша, какво да права и гдѣ ще се настана да работя, като аптекарь. Изпратенъ отъ добрия ми съгражданинъ Панчо Машу, тръгнахъ за Одринъ. За последень пѫть азъ видѣхъ Сиркиже, Босфора и влакътъ изви за къмъ Тракия. Въ Одринъ намѣрихъ моя съгражданинъ и колега Бано Кушевъ и съученика си Лазаръ Димитровъ, които излѣзнаха на станцията и ме заведоха въ пансиона като тѣхенъ гостъ. Ученицитѣ бѣха разпуснали на Божикнитѣ прзници и моя колега Бане се готвѣше да замине за родното си мѣсто Велесъ, заедно, следъ като разгледахме Одринъ, напуснахме го и азъ решихъ да остана за малко време въ Пловдивъ. Приближавахме вече българската граница. Азъ бѣхъ обхванатъ отъ едно особено чувство, като, че ли очаквахъ нѣщо необикновено. Това чувство бѣ смѣсь отъ радость и любопитство, обичь къмъ нѣщо, за което дълги години съмъ мечтаялъ. Помолихъ съпѫтника си Бана да ми покаже, като приближимъ, българската граница. Той ми посочи съ пръстъ и каза: „Ето границата!” Щомъ видѣхъ българския

 

 

51

 

войникъ — часовоя, азъ отидохъ до прозореца и съ възхищение гледахъ на вънъ. Азъ бѣхъ станалъ цѣлия очи: гледахъ караулътъ, селцето, което бѣше до границата и рѣкичката, коя минаваше покрай него, — всичко туй ме въодушевляваше. За първи пѫтъ азъ отивахъ въ България. Като въ полусъзнание азъ продумахъ: „Арпачай, ето нашата граница"! (Тѣзи сѫ думитѣ на великия руски поетъ Пушкинъ, които казалъ при пристигането му на Руско-Турската граница въ Кавказъ,). Другарътъ ми Бано ме попита: „Какво говоришъ бе Иване?" — Нищо, му отговорихъ, — бълнувамъ.

 

Дълго време стоехъ замисленъ на прозореца въ трена и гледахъ българската земя: нивитѣ, които бѣха покрити съ снѣгъ, дърветата оголѣли, на които гарвани кацваха и отлѣтяваха; гледахъ селянинъ кара си добичето натоварено съ дърва. Безъ да зная че трена бѣ спрѣлъ, азъ видѣхъ какъ митничаритѣ почнаха да претърсватъ багажа ми и искаха да обложатъ съ мито Одринската халва, която бѣхъ купилъ въ Одринъ. Чакъ тогава се съвзѣхъ и отъ заноса, въ който бѣхъ, слѣзнахъ до грубата дѣйствителность. Следъ като се разправихме съ митнинчаритѣ, азъ продължавахъ да гледамъ тазъ земя: всѣки камъкъ и дърво, равнината, селянина, който караше колата, всичко ме привличаше, всичко ми бѣше мило и драго. Влакътъ пристигна въ гарата — Пловдивъ. Останахъ да разгледамъ града, а другарътъ ми Бано продължи пѫтя си за Велесъ. Пловдивъ е старъ градъ. Той носи още името Филипополъ, а Турцитѣ сѫ го наричали Филибе. Рѣката Марица го дѣли на две части: новата часть, въ която сѫ хотелитѣ и магазинитѣ и по хубавитѣ здания, а другата часть — стария Пловдивъ е разположенъ на единъ хълмъ като на амфитеатъръ. Единъ мостъ на р. Марица съединяваше двѣтѣ части. Азъ посѣтихъ моя учитель по математика въ Солунск. Бълг. гимназия Ф. Сплитекъ по народность чехъ. Той ме съветва да остана въ Пловдивъ, като аптекарь, и да купа една аптека, която се е продавала, понеже аптекарътъ — притежатель, се поминалъ. Но азъ

 

 

52

 

отказахъ, било че нѣмахъ възможность да откупа, било че азъ бѣхъ решенъ да се върна въ Македония, да работа между народа, който се нуждаеше отъ лѣкари, аптекари, учители — изобщо отъ интелегентни хора. Тогава въ Македония всички лѣкари и аптекари бѣха или гърци, и ерменци или турци, тъй че азъ бѣхъ първия отъ българска народность, който отива да работи въ тази страна. Още преди да ида въ Цариградъ убеждаваха ме моитѣ и околнитѣ, познати и приятели да се върна въ родното си мѣсто, понеже нуждата отъ българи аптекари бѣ голѣма. И ако после останахъ въ земята, която обичахъ и въ която искахъ искрено да й служа до гроба.

 

Азъ останахъ и на другия день въ Пловдивъ, но понеже нѣмаше, кои да ме развожда низъ града, азъ вървѣхъ на посоки и търсѣхъ нѣщо, което да ме интересува. Бѣше зимно време — месецъ декември. Близо до града имаше мѣсто за пързаляне. Азъ отидохъ да погледамъ, какъ се пързалят. Младежъта — мѫже и жени — бѣха се събрали: едни се пързалт, а други гледатъ. Тукъ имаше офицери, чиновници, жени, девойки—гъркини, които се увиваха около бълг. офицери. А тѣзи последнитѣ се мѫчеха да имъ говорятъ по гърцки; »Сасъ паракало, дестенисъ, на пягеноме сту...« и показай мѣстото, гдѣто се пързаляха (Моля Ви се, госпожице да идемъ ...) говорѣше единъ поручникъ на една гъркиня и не можа да довърши фразата, а тя лицемерно му се смѣеше и вѫтрешно го мразеше. Не можехъ да гледамъ тъзи сцена: Българскиятъ марсъ да се понижава предъ една гъркиня, която още, и ако живѣе толкозъ години въ България, не е научила и не ще да научи български езикъ. Отидохъ си въ хотела и не излѣзнахъ до вечерьта. Сутриньта продължихъ пѫтуването си за София. Столицата на България ми направи добро впечатление. Добре планирани, хубавитѣ здания, широкитѣ улици импонираха ми, а планирането още продължаваше и бѣше въ своя разгаръ. Тукъ, въ аптеката

 

 

53

 

«Скалакъ« видѣхъ колегата си Златаревъ, кого познавахъ отъ Лозана. Заведе ме той при аптекара »Селтенъ«, голѣма и добре уредена аптека. Следъ нѣколко дни, азъ бѣхъ вече въ Велесъ. Следъ празника Рождество Христово азъ почнахъ да мисля за настаняването ми като магазинеръ въ нѣкоя аптека, понеже не можахъ — по материялни причини — да отворя самъ аптека.

 

Аптеката е била прицелна точка на всички, които било за себе си, било за обществени цели, за експлоатация. Въ нашия беденъ »Балканъ«, беденъ въ културно и материялно отношение, аптеката се счита »овца мълзница» за онѣзъ, които нѣкога да се обогатятъ съ труда на аптекаря.

 

Българскитѣ училища въ Македония се издържаваха отъ помощитѣ на самитѣ граждани, отъ черквитѣ, отъ монастиритѣ и отъ завещанията. Но тѣ не стигаха, трѣбваше да се търсятъ и други приходи: то сѫ аптекитѣ.

 

Въ другитѣ богати, културни държави ни на паметъ не имъ пада да отнѣматъ хлѣба на единъ общественъ работникъ за такви цели: именно аптекаратъ да работи, а неговия трудъ да отива за лѣчене на децата и за нихъ самитѣ, а и за просвѣтата имъ. Балканскитѣ държави въ своитѣ санитетски закони разпокѫсваха труда на аптекара и въ полза на селската маса. Най сетнѣ ще додатъ до екстравагантната идеа : стетизиране на аптекитѣ, това значи на деградиране на аптекара и разлагане на аптекарството, бирократизиране цѣла една професия, която ще завлѣче по себе си деградиране и на лѣчебната медецина. Навсѣкѫдѣ по културнитѣ държави желѣзници, фабрики, санаториуми, аптеки сѫ въ частни рѫце — понеже частната инициятива превъзходствува всѣко бюрократско учреждение. Така е въ Америка, Англия, Германия и др. държави.

 

Въ велешката аптека, която бѣ основана съ акции отъ гражданитѣ (и ние съ брата ми имахме нѣколко акции) и излишъка на печалбитѣ се даваха за подърѫка на училищата — благородна идея, но твърде егоистична

 

 

54

 

— балканска. Аптекарътъ на тази аптека бѣ ерменецъ. Братъ ми ме предложи — въ едно събрание отъ акционеритѣ — за аптекарь, на тази аптека, но какво разочарвание! — всички се опьлчиха противъ мене и не ме приеха. Азъ трѣбаше да търса работа другаде. И наистина, бакалски еснафъ въ Солунъ искалъ съ сѫщата цель да отвори аптека въ Солунъ и ме покани да бѫда управителъ на тази аптека

 

 

5. СОЛУНЪ

 

Азъ заминахъ за Солунъ. Тоя градъ бѣ ми познатъ още отъ детинството, когато бѣхъ ученикъ въ Солунск. бълг. гимназия. Детински и ученически спомени ме свързаха съ тоя единствени градъ, който стоеше по-високо въ културно отношение отъ другитѣ градове въ Македония. Тази моя привързаность къмъ тоя голѣмъ и търговски градъ бѣ причина да се откажа да ида като аптекарь въ Скопие. До като се отвори проектираната аптека на бакалския еснафъ въ Солунъ, азъ бѣхъ безъ работа. Въ това време замина презъ града, за Скопие Д-ръ Руменовъ, назначенъ за лѣкарь въ тоя градъ. Той ми предложи да ида съ него въ Скопие за аптекарь на новопроектираната аптека. Но азъ отказахъ да ида и ако заплатата, която ми предлагаха бѣ по голѣма.

 

Пъстрото население, съ което бѣ населенъ Солунъ — евреи, гърци, турци и европейци, му даваше изгледъ на единъ полу европейски и полу ориенталски градъ. Всѣка улица, всѣки кварталъ, околностъта и морето ми бѣха познати още откогато бѣхъ ученикъ. Махалата франко-махала, еврейския кварталъ, кѫдѣто съ страхъ минавахме тичешкомъ калето, чаушъ монастиръ, гдѣто подъ сѣнкитѣ на дебелитѣ стени учехме си уроцитѣ за изпита. Мѣстото задъ черквата »св. Евангелисти», задъ която бѣха българскитѣ гробища, гдѣто често отивахме на разходка, — всичко това ме привличаше и азъ не можахъ да се отдѣля отъ тоя градъ. А особено гимназията

 

 

55

 

и зданията — пансионитѣ, гдѣто бѣхъ прекаралъ най-хубавото си време въ живота, ми бѣха особено драги. За време на турското владичество еснафитѣ — единъ видъ търговско-индустриялни корпорации, бѣха едни либерални автономни дружества, които имаха за цель да защитатъ своитѣ материялни и духовни интереси. Ниховия „еснавъ - башия" — представитель на еснафа, предъ властьта, служеше за посрѣдникъ между еснафа и правителството. Всѣки членъ внасаше членски вносъ въ касата, която държеше и водѣше единъ отъ членоветѣ. Както въ Велесъ и тукъ, понеже закона за аптекитѣ имъ даваше, това право въ едно събрание решиха да отворатъ »I-ва Българска аптека« и мене ме повикаха да бѫда управитель на тази аптека.

 

Иницияторитѣ на отварането на тази аптека съ еснафски капиталъ (а той изглеждаше да не е голѣмъ понеже въ първо време тѣ вложиха въ нея като основенъ капиталъ само 60 лири тур., а после допълниха го до 100 лири, което бѣше много малъкъ за една добре уредена аптека) бѣха двама по-агилни членове отъ еснафа, имено Спиро Суруджиевъ, комисионеръ, — Щипянецъ и Коста Кямиловъ, сѫщо комисионеръ — Велешанецъ. Солунъ, като търговски центъръ и като врата на Македония, привличаше много македонски българи надарени съ търговски духъ. Понеже тѣ имаха задъ гърба си le gros отъ Българ. население тѣ можеха да развиятъ търговия, като посрѣдници, на широки начела, обаче настоятелствата попрѣчиха да основатъ своя камара и своя банка. Между по главнитѣ търговци и комисионери въ Солунъ бѣха: Търговецътъ на манифактурни стоки Тодоръ X. Мишевъ родомъ отв Велесъ и почетенъ „терджуманинъ" (преводачъ) при Руското консулство въ града, Саздо Дерменджиевъ търговецъ, Хр. Златаревъ, търговецъ, комисионери: Саздо Ризовъ, М. Пенюшлиевъ, П. Сарафовъ, Бр. Весови, Баяцалиевъ, Марко Стояновъ, Спиро Суруджиевъ, Коста Кямиловъ, Бр. Пиперкови, Д п. Гйорчевъ, Бр. Дамяновъ-Петреви и др., книжари: Коне Самарджиевъ,

 

 

56

 

X. Николовъ, лѣкари: Dr Татарчевъ, Dr Христовичъ хирургъ, които имаше въ кѫщата си клиника, Dr Хр. Тенчевъ, аптекари: Иванъ Тенчевъ и пишущия тѣзи редове. Хотелиери: Василъ Мончевъ — съдържатель на на Бошнакъ-ханъ, братя Мойсеви — касапи, Бр. Шумкови, шивачи и Бр. Кондови, банкери.

 

Търговията въ гр. Солунъ бѣ въ рѫдетѣ на еврейското населегние, което бѣше болшинство и организирано на най-модеренъ начинъ Тѣ имаха своя банка „Солунска банка" и разни дружества; излизаха два вестника на френски езикъ: „Independant" и „Journal de Salonique”, имаха нѣколко свои училища, синагоги. Еврейското съсловие бѣше най-богатото и най-просвѣтеното въ Солунъ. Търговскитѣ кѫщи Алатини Freres и Saul бѣха отъ европейска известность, сѫщо и Modiano, Jaque Florinti, Fl Bereha бѣха богати търговци. Търговията бѣше твъде интензивна съ вѫтрешностьта на Македония и се простираше чакъ до Нишъ, Албания и Тесалия и Епиръ. Населението му постоянно разтѣше (около 200.000 жители), а българи отъ вѫтрешностьта постоянно приидваха и се заселваха въ града. Тѣ напрѣдваха въ материялно и духовно-просвѣтно отношение за смѣтка на гърцкото население, което отъ день на день изпадаше економски, тъй че тѣ останаха да се занимаватъ съ кафеджиство, рибарство, гемиджиство и да даватъ кѫщитѣ си подъ наемъ. Елениската гордость не можа да понесе това унижение и почна да мрази смъртно българското население, въ Солунъ което бѣ завзѣло ниховото мѣсто като търговци и комисионери. Предъ власти гърцитѣ го клеветаха по най-безобзиренъ начинъ. Българитѣ имаха: класическа реалка и търговска гимназия съ богати кабинети и отличенъ учителски персоналъ и надминаваха останалитѣ френски еврейски и напоследъкъ сръбски заведеня. Имаха двѣ черкви: „Св. Димитрия” и „Св. Кирилъ и Методи", които, и ако не толкозъ голѣми и импозантни, тѣ имъ служеха и за първо време бѣха имъ достатъчни. Най-више въ Солунъ имаше еврейски аптеки, следъ гърцки и турски и

 

 

57

 

чуждестрани, само българитѣ нѣмаха аптеке и искаха си я създадатъ.

 

Следъ единъ месецъ чакане, приготовленията за отваране на аптеката дойде. Образувана бѣ една комисия отъ К. Кямиловъ, Сп. Суруджиевъ и Хр. Тенчовъ, учитель въ гнмназията, да изработатъ единъ уставъ на аптеката и договоръ измежду мене и еснафа.

 

Ето по-важнитѣ членове на тая уставъ.

 

Чл. I. Въ гр. Солунъ се отваря отъ бакалския еснафъ въ града съ внесения отъ него капиталъ аптека, наречана „1-ва Българска аптека”.

 

Чл. II. За управитель на аптеката да бѫде аптекарь по народность българинъ.

 

Чл. III. Сумитѣ, внесени отъ бакалския еснафъ, следъ като се увеличатъ до толкова, щото аптеката да може сама да функционира, се изтеглюватъ отъ еснафа.

 

Чл. IV. Когато приходитѣ отъ аптеката достигнатъ до тамъ щото тя да може да даде излишъкъ отъ (1000) хиляда лири турски, то съ тия пари да се основе една болница въ Солунъ, въ която да се лѣчатъ беднитѣ българи отъ града и отъ околията.

 

Чл. V. До тогава аптеката ще помага на беднитѣ българи въ Солунъ и отъ околията само съ цѣрове — издадени имъ безплатно.

 

Чл. VI. Надзорътъ надъ аптеката се върши отъ два члена на бакалски еснафъ, които сѫ дължни да преглеждатъ смѣткитѣ на аптеката всѣки три месеци.

 

Азъ подписахъ договора съ бакалския еснафъ и презъ месецъ априлъ 1898 год. въ единъ магазинъ на ул. „Коломба" (френския кварталъ) въ Солунъ се отвори аптеката съ следующия надписъ:

 

I-ВА БЪЛГАРСКА АПТЕКА

PHARMACIE BULGARE и на турския езикъ.

 

Отварянето на I-ва Българска аптека направи санзация между българското, гърцкото и чуждестраното население. До тогава за българи се смѣтаха, и ако подъ гърцката патриаршия, само селянитѣ отъ околнитѣ села,

 

 

58

 

като Киречъ-Кюй, Ново-село (Неохоръ), Грѫдоборъ, Валджа и др. Турцитѣ и гърцитѣ съ негодувание гледаха тоя напредъкъ на българитѣ въ Солунъ и се стараеха на всѣкакъвъ начинъ да съ своитѣ клевети да я затворатъ. Но тѣ несполучиха. И ако тя следъ осъмгодишно сѫществуване се затвори, то е вследствие отсѫтсвието на съгласие между самитѣ българи, които повече гледаха на своитѣ интереси, отколкото на общата цель. Веднъжъ — три мѣсеци слѣдъ отварането на аптеката дойде въ аптеката ми инспектора на санитарната часть въ Солунъ, не толкова да ревизира аптеката, колкото да разпита за цельта на отварането и да ли Вр. М. Р. комитетъ има пърсть въ нея. Азъ му обяснихъ на француски езикъ (той бѣше левантински гръкъ), че цельта на аптеката е да продава лѣкове не само на българитѣ въ Солунъ, но и на всички солунчани и да помага съ лѣкове на беднитѣ българи, — нейната цель е благотворителна и хуманна. Той се убеди въ това и си отиде.

 

Но не тъй лесно се излизаше на глава съ дветѣ фракции на солунскитѣ българи: Братсвеници и революционери.

 

Когато дойдохъ въ Солунъ азъ заварихъ българската интелегенция раздѣлена на две фракции: Едната бѣ образувала дружество „Братство”, което имаше за цель повдигане на българското население въ културно отношение и за това проектираха издаване на списания, подигане читалища, подпомагане на бедни ученици, въ този фракция »Братство« влизаха К. Самарджиевъ книжарь, Бр. Кондови, К. Кямиловъ, Сп. Суруджиевъ, Ив. Гарвановъ, учитель, Десковски, и Д-ръ М. Христовичъ. Понеже К. Кямиловъ и Сп. Суруджиевъ, бѣха братственици, поканиха и мене да бѫда членъ въ това дружество. Азъ не пристанахъ и останахъ неутраленъ.

 

Другата фракция бѣше за организиране на населението въ идеитѣ и дѣлото на Центр. Р. М. комитетъ. На чело бѣха Д-ръ Хр. Татарчевъ, Хр. Матовь, Пере

 

 

59

 

Тошевъ, учители Ив. X. Николовъ, книжарь. Това делене на Солунскитѣ българи на две фракции зле се отрази тѣхния напредъкъ, като и на икономския напредъкъ на I-вата Българска аптека. Населението въ Солунъ и въ провинцията симпатизираше повече на революционеритѣ и всички граждани и ония които идваха да се лечатъ въ Солунъ отиваха при Dr. Татарчевъ, а той имъ казваше да отиватъ при единъ аптекарь-гъркъ — Константинидисъ. Христовичъ идваше въ аптеката на Бакалски еснафъ да преглежда беднитѣ българи отъ града и отъ селата безплатно, но и то не помогна. Азъ отидохъ при Dr. Татарчевъ да го моля да престане съ бойкота-стачкуването на I-ва Българска аптека, но той си остана при своето.

 

Но не така се отнесе према аптеката простата маса и селското население. То първи пѫть вижда единъ здравственъ институтъ на свой езикъ и отъ своя народность. Като всѣко ново дело и предприятие отварането на I-ва Българска аптека въодушевляваше селското население даже то се гордееше съ аптеката.

 

До каква степень бѣ достигнало това въодушевление и радость въ селското население се вижда и отъ това: Единъ свещеникъ отъ близкитѣ села на Солунъ (не помна му името) преди да влезне въ аптеката ми: произнесе думите: Нииѣ отпущаеши раба твоего господи . . . . . сподобитъ ся Българскомъ аптекомъ аминъ — и я благослови. Следъ влезна и ме поздрави. Благодарение на селата отъ околията аптеката можа да проживѣе нѣколко години. Тазъ невина и незлобна селска маса, освободена отъ всѣкакви дилетански маниери и квази — патриотски начала, можеше да поткрепи не само аптеката да работи и напрѣдчно тя можеше да тикне напрѣдъ и по голѣми институции, тя можеше да ускори освобождението й, само да имаше единство, еднодушие и смѣли — иделни водачи.

 

После едно-годишно сѫществуване аптеката на Бакалски еснафъ, поради дефицита, която имаше, ликвидира. Да не се затвори, бакалски еснафъ взе решение

 

 

60

 

да се продаде. Не желайки да напусна Солунъ, азъ решихъ да влѣзна въ дългове и да я откупя отъ него. Така и стана. Бакалскиятъ еснафъ ми отстѫпи неговия фондъ въ аптеката за 90 лири турски, за своя смѣтка, азъ водѣхъ аптеката още други четири години, честитѣ афери, честитѣ обиски, въ аптеката, честитѣ затвори за лѣкове, които сѫ били експедирани отъ мене на нѣкои ранени четници, чести подозрения, — всичко това зле се отрази на материялното състояние на аптеката. Женитбата ми въ 1903 год увеличи разходитѣ ми, а намаля приходитѣ и въ 1906 год. азъ я пренесохъ въ Прилепъ, потъналь въ дългове и незадоволенъ напускамъ Солунъ. Аптекарското законодателство въ Турция се състоеше отъ Правилникъ, който замѣстваше закона.

 

За да се посвети единнъ младежь на формацията не е нужно да свърши гимназия, нито матура; достатъчно е да има първоначално училище или въ нѣкое турско, гърцко, българско или француско училища. После безъ никакви формалности той влиза въ нѣкоя аптека и служи въ аптеката като лаборантъ, а сетне като помощникъ аптекарь съ малка заплата. Следъ двегодишенъ стажъ аптекарьтъ —управительтъ на аптеката му издава свидетелство, съ което удостовѣрява, че горепоменатия младежь е билъ две години на пракса при него.

 

Съ това свидетелство, пом. аптекарътъ отива въ Цариградъ, гдето при медецинския факултетъ има као отдѣлъ и аптекарско училище, което трае три години. Кандидатътъ, който иска да се посвети на формацията после удобрението отъ съвета, подложенъ е на предварителенъ испитъ на следнитѣ предмети: Турски езикъ, французки езикъ, аритметика, Турска история, и приготовленията на единъ рецептъ. Отъ резултата на тоя резултатъ, на тоя изпитъ зависи приемането на фармацевско училище или не.

 

Въ това училище предаватъ се следнитѣ предмети: Химия (органска и неорганска), Аналитична химия, Ботаника, Фармацевска химия, материя медика, французки езикъ. Въ края на третата година кандидата дава испитъ

 

 

61

 

и добива титулъ »евзаржи« и право да практикува аптекарството въ цѣлата отоманска империя. Ония аптекари които свършаватъ аптекарството въ иностранство трѣбва да издържатъ провѣрителенъ изпитъ — colloquium — който се дава въ Цариградъ предъ двама професори въ аптекар. отдѣлъ и следъ туй му се дава право на практика въ Турция. Следъ свършаването на наукитѣ въ училището и получаване дипломътъ, нѣма никакви ограничения, аптекарътъ има право да отвори аптека, кѫдето иска въ Турция. Нѣма закони, нито райони, нито концесии, нито разтояния една отъ друга аптека да бѫдатъ опредѣлени. Може да се отворятъ нѣколко аптеки едно до друго, на срещу въ една сѫща улица. Нѣмаше ревизия на мѣстото, гдѣто се отваря аптеката нито такси. Просто отива аптекара въ канцеларията на санитета, известява на секретара, че е отворилъ аптека въ едикое си мѣсто

 

Правилникътъ за вършенето на аптеката практика се състоеше отъ нѣколко члена именно:

 

Позволява се отваране на аптека, чийто фондъ е на собственика-аптекарь дипломиранъ и който има право на практика въ Турция. Дава се право на отваране аптека, съ каквото и да е фондъ, като се изисква аптекарь—дипломиранъ и който да е отговорно лице (prêt-nour) за правилното функциониране на аптеката према закона за аптекитѣ. Нѣма право едно лице аптекарь да води две или нѣколко аптеки. Такса на медикаментитѣ, и за изпълнение на рецептитѣ не е сѫществувала: приготовлението на галенскитѣ препарати се вършило по французкия кодексъ и рецептитѣ, следъ експедирането имъ, се вписваше въ специялна книга — Copie d’ordonance.

 

Продаването на лѣковетѣ е било оставено на благоусмотрението на аптекара, конкуренцията при продажбата е била правило, както въ всѣка свободна търговия — тукъ играла най-главна роль съвесьта на аптекара. Търговцитѣ аптекари си позволяваха вършеното на разни гешефти, понеже ценитѣ на продаденитѣ лѣкове

 

 

62

 

не се вписвали на рецептата. Въ практиката си съмъ срѣщалъ нѣщо, които по нашия законъ за аптекаритѣ сѫ наказуѣлни тогава сѫ били обикновено нѣщо.

 

Аптеката бѣ състовена отъ следнитѣ 2—3 отдѣления, официно, материялно и едно отдѣление стая за преглеждане на болнитѣ — амбуланта. Тукъ лѣкаритѣ вършѣха прегледъ надъ болнитѣ, а издадената рецепта се изпълняваше отъ аптекатътъ. Ако нѣкой боленъ дойде въ аптеката и търси докторска помощь и ако въ амбулантата има 2—3 лѣкара, аптекара му препорѫчва единъ отъ лѣкаритѣ — разбира се, ако пациентътъ самъ не посочи кого отъ лѣкаритѣ желае да го прегледа. — Сѫщото става и когато лѣкарътъ го повикватъ въ кѫщи. Простото население и днесь има такъво мнение за лѣкара и аптекаря въ ония земи, които сѫ били подъ турското владение.

 

Подъ такъвъ единъ законъ и при такъва една конкуренция въ аптекитѣ, аптекаритѣ не можаха да напредватъ. Въ Солунъ имаше около 60 аптеки, а българитѣ, и ако малко на брой, не си служеха всички съ I. Бълг. аптека, тъй, че отъ день на день оборота и намаляваше до такъва степень, че тово положение и направи тяжесно положението на експедицията и нейната екзистенция. Но и друго едно обстоятелство влоши нейното материялно положение. Врем. Макед. Р. Комитетъ се засилваше и мисъьлта за освобождение чрезъ възстание противъ турск. власть взе надмощие и всички се спълотиха около тази комитетъ. Братството, което бѣше се основало въ Солунъ заглъхна и изгуби си значението. Тъй, че азъ бѣхъ вече въ водитѣ на тоя организация, която ми даваше да върша нѣкои задачи према моето социялно положение — като аптекарь на I Бълг. аптека.

 

Бълг. чети върлуваха и въ околностьта на Солунъ, сраженията между четитѣ, войската и полицията се зачетиха. Имаше ранени четници, които Dr Татарчевъ и Dr Тенчевъ лѣчиха тайно. Лѣкарствата се издаваха разбира се отъ моята аптека. При обискитѣ на кѫщи,

 

 

63

 

тѣ, гдѣто лежеха раненитѣ четници, полицията намираше често като corpus delicti шишетата отъ моята аптека. Отъ етикетитѣ, които бѣха на стъклата и които носѣха надписъ: I-ва Бълг. Аптека, се виждаше, че азъ бѣхъ ги експедираль. Тогава азъ бѣхъ повикванъ отъ властьта на разпитъ. Това се повторяше по нѣколко пѫти въ месеца.

 

Полицейскиятъ Серъ-комсеръ самъ ме изпитваше и ми задаваше всѣки пѫть тѣзи въпроси:

 

— Този етикетъ твой ли е?

 

— Дз, мой е отговаряхъ (Това бѣше едно стъкло, въ което имаше карболна вода)

 

— Защо давашъ лѣкарства на четници-комитаджиитѣ?

 

— Азъ съмъ издалъ лѣкарството безъ да зная за кого е (на рецептата лѣкара не пишеше името на болния).

 

— Дава ли се тоя лѣкъ безъ рецепта и защо се употрѣбява?

 

— Да, това лѣкарство се употрѣбява за миене рѫцетѣ и чистене пода и клозетиня.

 

Тогава Серъ-комсеръ заповѣдваше да ме затворатъ въ долнитѣ стаи на конака (Правителствения домъ) и тамъ престойвахъ 24 часа, докато следствието мине и се увѣратъ въ истиностьта на моитѣ думи. Следъ това ме пускаха да си ида съ наставлението, когато дойде такъвъ рецептъ, азъ да обадя на Серъ-комсера и да му предамъ рецептата и лицето. Разбира се азъ не взимахъ въ внимание тази заповѣдь и при второ престѫпление, азъ трѣбваше да остана по-дълго време въ затвора.

 

Презъ 1901 година се откриха нѣкои тайни на Вр. М. Р. Комитетъ. Преди единъ месецъ още „Ное-Фрае-Пресе" въ една статия бѣ обявилъ, кои сѫ членоветѣ на комитета, где сѫ и какви намѣрения иматъ срещу Отоманското правителството. Тамъ пишеше, че главнитѣ лица на комитета въ Солунъ сѫ: Dr Хр. Татарчевъ, Ив. X. Николовъ, П. Сарафовъ, Хр. Матовъ и др. Полицията следѣше всички и предчувствуваше се, че ще избухне страшна афера. Почнаха да арестуватъ единъ по единъ

 

 

64

 

всички подозрѣни отъ града и отъ околностьта. Dr Татарчевъ, X. Николовъ, Самарджиевъ. Сарафовъ и Хр. Матовъ бѣха вече въ затвора. Дойде редъ и на мене. Азъ бѣхъ откаранъ въ затвора безъ да ми казватъ защо. Цѣла недѣля бѣхъ затворенъ самъ въ една стая въ долния етажъ на конака, пазенъ отъ двьма жандари. Една вечерь на полунощь хлопатъ на вратата полицаитѣ и ме завеждатъ при единъ сѫдия-следователь. Той бѣше малъкъ ръсть, съ проницателенъ погледъ и носѣше чалма около феса — види се, той бѣше нѣкой отъ „софтитѣ". Посрещна ме любезно и съ насмѣяно лице почна да ме изпитва.

 

— Познавашъ ли Dr X. Татарчевъ?

 

— Познавамъ го.

 

— Да ли е той членъ на комитета?

 

— Не знамъ.

 

— А той праща ли ти рецепти въ аптеката?

 

— Клиентитѣ идатъ сами. Той никога не праща.

 

— Азъ зная, че всички вие сте членове на комитета, но искамъ ти да потвърдишъ.

 

— Не мога, понеже незная.

 

Извади отъ чекмеджето си нѣколко фурми и смокви и даде ми ги, но азъ отказахъ.

 

Тогава дойде заповѣдь да ме отведатъ пакъ въ стаята на затвора.

 

На другата вечерь чухъ тупане на зидатъ, който дѣлеше моята стая отъ съседната. Единъ гласъ ми говорѣше: Недѣй нищо казва. Всички се държатъ добре. Хр. Матовъ не само нищо не изказва, но още обвинява сѫда, че го е затворилъ навино.

 

Види се пазочътъ на затвора чулъ говора. Следъ половинъ часъ чухъ викове въ сѫщата стая. Нещастниятъ арестантъ бѣ немилостиво битъ и цѣлия ходникъ ечеше отъ неговитѣ викове.

 

На другия день следовательтъ отново ме повика и почна да ме плаши:

 

 

65

 

— Ако не кажешъ и не потвърдишъ онова, което те питамъ, ще бѫдешъ битъ, както твоя съседъ и ще бѫдешъ сѫденъ като „ятакъ" (съмишленикъ).

 

Топава извади отъ чекмеджето една бѣла хартия,, даде ми перо въ рѫжата и заповѣца ми да пиша — Диктуваше ми да пиша следното:

 

„Подписаниятъ твърдя, че Dr Хр. Татарчевъ е членъ въ комитета и че той лѣкува раненитѣ комити — революционери и ми праща рецепти да издавамъ лѣкове, че лѣкарството № . . . бѣше експедирано по рецептата на Д-ръ Татарчевъ.” Отъ аптеката ми взеха копията отъ рецептитѣ и търсѣха тая рецепта и името на четника. Но той, и ако бѣше за сѫщия четникъ и сѫщия №, но името не отговараше, тъй, че азъ се бранехъ, че не е този рецептъ на този №.

 

Заповѣда ми да пиша саморѫчно онова, което той ми диктуваше, но азъ като нарочно написахъ едно: »можеби«, което развали всичко това което желаеше следователя, тъй че следователътъ се (страшно нервираше) и ме заплашваше, че ще ме вкара въ долапа". Но азъ останахъ твърдъ и непоколебливъ. Пусна ме съ нареждане да си помисля добре и че пакъ ще ме повика.

 

Аферата се свърши съ това, че всички подозрени като активни членове на комитета, бѣха осѫдени на 101 година тъмниченъ затворъ. Но не мина една година, тѣ всички бѣха амнистирани, и се върнаха отъ Подрумъ — кале, гдѣто бѣха заточени, въ Солунъ, назначени на своитѣ мѣста. Тѣ почнаха да работятъ съ още по голѣмъ ентусиязъмъ въ организацията за общото дѣло свободата на Македония.

 

*  *  *

 

За да покрия разноскитѣ: кирия, помощника и прехраната азъ почнахъ сериозно — да търса източници, които ще ми балансиратъ дефицита, който отъ година на година ставаше все по-голѣмъ и азъ вървѣхъ по наклонена плоскостъ, краятъ на която бѣ ликвидирането

 

 

66

 

на аптеката. Тогава азъ почнахъ да изработвамъ въ аптеката нѣкои свои препарати: Бототова вода, препаратъ за чистене зѫбитѣ и дезенфекция на устата: Прахъ за зѫби, нѣкоя течность за мозоли, прахове противъ главоболие, които азъ и до сега приготовлявамъ, но не ги рекламира. Тукъ прилагамъ единъ етикетъ отъ Бототовата вода, както бѣ напечатенъ още тогава.

 

 

Благодарение на Д-ръ Спиро Казанджиевъ, който дохаждаше въ аптеката ми, тя можа да просѫществува още неколко години. Но и ако обиколенъ съ три-четири аптеки: една еврейска, една гърцка—аптека Зуграфо трета на единъ левантинецъ — Мароко, Д-ръ Казанджиевъ съ неговъ капиталъ и на името на единъ аптекарь отвори аптека близу до моята, тъй че оборъта въ аптеката ми се намали. Честитѣ затвараня, вследствия полицейскитѣ обиски и клеветитѣ на гръцки агенти —

 

 

67

 

всичко това стана причина на ликвидирането на аптеката и нейното пренасяне въ Прилепъ, гдѣто е и сега.

 

Преди затварането на аптеката, Д-ръ Хр. Тенчевъ съ брата си Ивана, аптекарь, отвориха въ махалата Гелемеръ—капия своя аптека, която сѫщо ми отне много клиенти и така за мене не остана друго освенъ да напусна Солунъ.

 

Сборниятъ пунктъ на българската интелегенция, станция на куриериеитѣ, които донасаха известия отъ четата на Гоцета Дѣлчевъ, Сандански, Тане Николовъ и др. бѣше хотела въ Франко-махала, срещу отоманската банка наречения «Бошнакъ —ханъ«. То бѣше едно голѣмо, старо здание, съ много стаи, гостилница, кафене и широкъ дворъ. Тамъ идваха пѫтници и търговци— българи отъ провинцията. Тамъ се носѣха новини отъ България и отъ вѫтрешностъта на Македония. Гражданитѣ се събираха въ двора или въ кафенето. Тукъ се разискваха разни въпроси, разбира се, тайно да не дознае полицията и тайнитѣ агенти.

 

Тукъ въ ресторанта се хранеха учителитѣ, гражданитѣ между които и азъ и размѣняваха се мисли, носеха се вестници отъ вѫтрешноста и пращаха се безъ да узнае нѣкой, заповѣди отъ Централния комитетъ за четитѣ и обратно. Тукъ се виждаха, всѣкидневно: Христо Матовъ, Пере Тошевъ, Гарвановъ, които всредъ шеги и разговори се вършеха най-сериозни съвещания, важни дела които се отъ знечение за историята на македонското движение.

 

Съдържательтъ на хотела — Василъ Мончевъ родомъ отъ Прилепъ бѣ единъ високъ и развитъ човѣкъ съ гѫсти и завиткани мустаци. Подъ мирния и индеферентния му погледъ, се виждаше една благородна душа, твърдъ и каленъ въ живота характеръ. Той безъ страхъ приемаше и изпращаше всички агенти и дедективи, които се преставляваше, че нищо не знае и нищо не е виделъ. Той бѣ довѣреното лице на организацията и вършеше много деликатни порѫчки, които му бѣха повѣрени. Съ една дума концитѣ на организационата мрежа

 

 

68

 

на Вр. М. Р. комитетъ водѣха въ Солунъ — въ Бошнакъ ханъ.

 

Азъ бѣхъ самъ свидетель на педагошкитѣ начала на комитета, когато той искаше да го направи свой адептъ. Азъ ги изпитахъ тѣзи методи на себе си

 

Напр. По заповѣдъ на Хр. Матовъ едно момче ми носи въ аптеката една връзка вестници »Реформи« и ми казва, че азъ трѣба да ги раздадмъ по магазинитѣ между българитѣ въ Солунъ. Азъ ги прибирамъ и извършавамъ точно порѫчката. Други случай. На връщане отъ Бошнакъ ханъ, азъ, Хр. Матовъ, П. Тошевъ, Ризовъ, Гарвановъ и др. учители се качва и единь полицай. Тогава Хр. Матовъ спуска въ джеба на елекатъ ми едно кѫсче хартия, съ твърде важно но опасно съдържание. Азъ се отдѣлихъ отъ дружината и седнахъ некѫде въ нѣкой ѫгълъ на трамвая и щомъ доде той до кѫщата на Хр. Матовъ азъ извадихъ кѫсчето хартия и му го връщамъ.

 

Трети случай е и този. Дохажда нѣкое нелегално лице въ Бошнакъ-ханъ. Това лице трѣбва да се прѣнесе на край града. Тогава Хр. Матовъ събира насъ нѣколицина да го придружимъ. Минаваме по улицитѣ, по край морето заедно съ нелегалния и пѣемъ пѣсни за да се маскира това пренасане на нелегалния предъ очитѣ на полицията.

 

 

6. 1903—1912

 

Азъ бѣхъ въ Прилепъ, гдето се годихъ за бѫдѫщата ми спътница въ живота. Надъхана съ сѫщитѣ идеи за освобождение отъ робството, тя не ми прѣчеше да работя въ революционитѣ борби. Обаче щомъ пристигнаха въ Солунъ, стана нѣщо неочаквано, не само за менъ, но и за мнозина по-посветени отъ мене въ плановетѣ на В. М. Р. комитетъ. Вдиганото въстание отъ поробения Макед. българинъ бѣше опрѣдѣлено за по късно, обаче една група младежи, като самостоятелна

 

 

69

 

група, готвѣха атентатъ на Солунския клонъ на Отоманската банка. Тя се намираше на ѫгъла на ул. Коломбо, гдѣто се намираше и I-вата Българска аптека. Неколко младежи на брой деветь: Йорданъ п. Йордановъ, Богдановъ, Кирковъ родомъ отъ Велесъ, двама отъ Охридъ, останалитѣ не зная кои бѣха, хванахъ подъ наемъ единъ дукянъ тъкмо срещу Отоманската банка, въ която предаваха, ужъ, колониялни стоки: макарони, сардини, салами и пр. обаче въ кутиитѣ отъ сардинитѣ вмѣсто риби—сардини, съдържаха динамитъ или скразитъ, коиго тѣ тургаха въ единъ голѣмъ сѫдъ съ цель да послужи за други цѣли. Никой, па нито полицията, не подозираше, че тия мирни и кротки, като аганца, младежи, готватъ такъвъ комплотъ, отъ когато единъ день ще се стрѣсне цѣлия Солунъ, и ще очуди и европейскитѣ дипломати. Наистина, отчаянието, което обзе Макед. българинъ, жертвитѣ, който той даде и бѣ готовъ да даде, водѣше къмъ такива решителни мѣрки. И дълго се приготовляваха тѣзи млади и решителни хора докато изкопаха подземенъ каналъ и докато поставиха екразита въ основитѣ на отоманската банка. Презъ първитѣ дни на м. май 1903 год се извърши атентата на Отоманската банка и на парахода »Гвадалквивиръ«. Атентаторитѣ бързаха съ наложената имъ задача, понеже се боеха, че полицията ще открие планътъ имъ. Тъкмо тогава бѣхъ се завърналъ и отъ Прилепъ, когато къмъ 8 часа вечерьта чуха ужасни детонации въ ул. »Коломбо« малко по доле отъ моята аптека. Зданието на банката, северната му часть, се сгъромоляса и падна на хотела »Коломбо«, кѫдето троши кафенето и зари на подъ камънитѣ двама играчи на билярдъ. Преди да се сруши зданието, единъ отъ атентаторитѣ хвърли една рѫчна бомба въ банката съ цель да избѣгатъ отъ зданието нѣкои заостанали чиновници и служители, а друга бомба хвърли въ пощата. Следъ туй чухме още нѣколко детонации: на моста къмъ гарата, кѫдето минаваше прокарания за въ града свѣтиленъ газъ. Гърмежитѣ отъ бомбитѣ, паданието на банката, — всичко това уплаши жителитѣ

 

 

70

 

въ Солунъ, но следъ като и прекѫсна освѣтлението и градъть потъна въ единъ неописуемъ мракъ, — само Отоманската банка, която вследствие на прекѫсването на трѫбитѣ отъ свѣтилния газъ се запали, тогава страхътъ се усили и суматохата достигна до върха си: жени, деца, минувачи, закъснѣли търговци, посетители на кафенета бѣха се разтичали на горе-надоле; като черни силуети и се движеха по разни посоки. Викове на детски и женски гласове, продираха въздуха и страха достигаше до пароксизъмъ. Ни изригването на нѣкой вулканъ не е причинявалъ такъва адска картина.

 

Полицията блокира веднага частьта на Солунъ отъ франко-махала всички до Вардаръ-капия и арестуваха хората, които считаха за съмнителни. Никой не знаеше причината на този суматоха. Виковитѣ на разни езици: турски, гръцки, еврейски се смѣсваха въ единъ непонятенъ ревъ, подобенъ на изплашенъ отъ гръмъ добитъкъ.

 

Азъ и помощникътъ ми затворихме аптеката и упѫтихме се къмъ гърцката махала »Панагия Декса», кѫдето ми бѣше квартирата, но щомъ дадохме до блокираното мѣсто, върнаха ме, азъ тогава влѣзнахъ въ единъ близъкъ хотелъ и тамъ чакахъ какво ще стане съ менъ. Азъ знаехъ че ще ме търси полицията. Хр. Батанджиевъ съ една кола презъ една малка уличка отиде въ дома си. Въ хотела сѫщо бѣ опасно за мене : полицията на всѣка минута може да влѣзне и да ме вземе, а по пѫтя убие. Тукъ видѣхъ, какъ единъ турчинъ се сърдеше и хвърляше на лѣво и на дѣсно всичко, каквото намираше предъ себе си; псуваше, ядосваше на жената и децата, които плачеха. Тогава азъ се опитахъ още веднъжъ да пробия кордона на полицията и застанаха предъ полицая и преструвахъ се, че ида отгоре. Тогава той ми извика, какво търсишъ тукъ, какво ще видишъ? Иди нагоре т. е. къмъ Гелемеръ-капияр. кѫдѣто азъ искахъ да ида. Следъ единъ и два часа, като се разбра, че атентаторитѣ сѫ българи, тогава почна безпощадното клане, бой до смърть, гонене на българи, а гърцитѣ играеха ролята на подстрекатели, шпиони и

 

 

71

 

предаваха на полицията всѣки българинъ, когото познаваха, даже и приятелитѣ си. Българитѣ бѣгаха, криеха се, кой кѫде може: Аврамъ млѣкарьтъ, отъ Дебъръ, качвалъ се по зидоветѣ на кѫщитѣ за да избѣга преследването, Въ кѫщата на кехая, която бѣ въ главната улица близо до апгеката, нѣколцина гърци и полицията извлѣкли сѫ силомъ домакина, българинъ, и убили сѫ го на вратата. Стотина българи паднаха жертва на гръцкия и турския фанатизъмъ тая вечерь. Българскиятъ униятски владика и неговия секретарь Камче Кафадаровъ тазъ вечерь спасиха много българи, като ги прибраха въ кѫщата си и не ги дадоха въ рѫцетѣ на полицията. Тогава униятитѣ бѣха французки протежета и турската власть не можеше да влѣзне на сила въ кѫщитѣ имъ понеже по силата на капитулацийтѣ тѣ се ползуваха съ екстериториялноть. Четири дни шумния Солунъ бѣ като пустъ. Само полицията се движеше на самъ-на тамъ.

 

Азъ се затворихъ въ квартирата си и чакахъ да да дойде полицията. На четвъртия день дойде Али ефенди, познатия менъ полицаецъ, прегледа ми книжата взе нѣкои отъ тѣхъ и ми каза само тѣзи думи: „Иванъ ефенди, късметли имишънъ, куртулдън! (Господинъ Иване, се избави, си билъ щатливъ!)" и ме закара къмъ аптеката ми. Когато пристигнахме на улица „Коломбо" видѣхъ една тълпа отъ хора събрани предъ аптеката ми, която бѣ затворена, да чакатъ и да видать резултата отъ обиска. Влѣзнахме вѫтре и полицайтѣ почнаха да претърсватъ аптеката. Но нищо не намѣриха. Взеха нѣкои книжа и съ единъ файтонъ потеглихме за къмъ затвора. Тълпата, състояща отъ гърци и евреи почна да вика и да се буни: „Бу комита дъръ, ефенди, дефъ единизъ" (Този е възтаникъ. Премахнете го! Влѣзнахме въ затвора при Солунския правителственъ домъ (конакътъ). То бѣ едно голѣмо здание, четвъртито, отъ четиритѣ страни, обиколено съ триетажни сгради, а въ срѣдата бѣ дворътъ. Ний по стълбитѣ слѣзнахме въ затвора, който има много стаии Тамъ видѣхъ мои познати вече преди

 

 

72

 

менъ закарани въ затвора: едни стоеха въ коридора, а други на двора на дъждатъ, който непрестано валѣше и тѣ мокри не смѣеха да минатъ въ коридора, понеже заптиетата не ги пускаха. Менъ откараха въ една стая която бѣше вече пълна съ затворници познати менъ българи: търговци, учители и др. Тамъ намѣрихъ Тод. К. Паневъ, А. П. Стоиловъ, Хр. Кюлюмовъ, Мартиновъ, П. Дръндаровъ — баща и синъ, Бесковски и др.

 

Вечерьта минахме въ разговори, натѫпкани единъ до други (20 души въ една малка стая, гдѣто служителитѣ хвъргаха сметьта отъ зданието и двора). Ни спахме единъ върху другъ, тъй че краката на едного служеха за възглавница на другия. Днитѣ минаваха въ смѣхъ, шеги и разговори и ако надъ главитѣ ни лежаха тежки обвинения и неизвестность. Ние правѣхме „весела физиономия при нещастна сѫдба". Кюлюмовъ за да произведе весело разположение ме рисуваше на стената, а азъ го наричахъ „дрънкало". На другия край А. П. Стоиловъ и Мартиновъ се препираха върху български езикъ. Трети приказваха анекдоти. Другия день менъ и Илия Фукаровъ извадиха ни на коридора и тамъ на голи плочи и една тухла за възглавица спахме. Отъ време на време заптиетата ни донасяха храна, която куповаха отъ кантината при конака. Понѣкога слушахме виковетѣ на нѣкой отъ арестуванитѣ, когото го биеха. Почнаха да ни разкарватъ и по другитѣ затвори: по Беязъ куле, — една стара крепостна кула, останала отъ Венециянцитѣ, която служеше за арестуване на най-опаснитѣ злодей и апаши. Това трая около шесть седмици, докато се образува една комисия, която прегледа дѣлата на по-малко виновнитѣ; еднитѣ освободиха, а другитѣ — атентаторитѣ, останаха въ затвора. За време на бомбардирането на Отоманската банка, единъ, отъ атентаторитѣ, бомбардира парахода »Гвалдаовивиръ», който се запали и горѣше дълго време въ срѣдъ морето докато потъна. Атентагорътъ избѣга, но полицияата сполучи въ Скопие да го хване и върна въ Солунъ.

 

Азъ излѣзохъ на бѣлъ свѣтъ и почнахъ да отивамъ

 

 

73

 

въ аптеката. Но полицията не ме остави на мира. Тя мислѣше, че съмъ въ групата, която бомбардира банката, макаръ за това да нѣмаше доказателства. Тя ми предложи да напусна Солунъ и да ида негде въ провинцията, но азъ не приехъ това предложение и търсѣхъ срѣдствата да остана пакъ въ Солунъ. За да ме накара да напусна Солунъ полицията почна да ме следи и тури на вратата ми единъ полицай гъркъ по име Панайотъ и той на всѣки клиентъ, който влизаше въ аптеката го запитваше какво иска и какво ще купува. Така клиентитѣ ми се още повече намалиха и азъ почнахъ да влизамъ въ дългове: взимахъ назаемъ отъ приятели и отъ дрогеристи лѣкове на кредитъ и стояхъ въ Солунъ още три години, разбира се, безъ рушветъ азъ неможехъ да остана въ Солунъ противъ волята на полицията. Но при все това азъ трѣбваше въ 1906 год. да напусна Солунъ.

 

Положението ми се влоши още повече, когато на 20-и юлий 1903 год. се повдигна въстанието въ Крушово и въ околията, четитѣ почнаха да пристигатъ отъ България, страженията съ турската войска се зачестиха. Правителството взимаше мѣрки, носѣше войски отъ Азия. Куриери кърстосваха на всѣкаде, затворитѣ се пълнѣха съ българи привърженици на организацията. Беговетѣ напускатъ селата и чифлицитѣ си и се прибираха въ селата. Сѫбитията се развиваха бързо, таласитѣ на революцията обухвати цѣлата страна отъ Шаръ-планина па до Одринъ. Въ Велешко действуваше четата на Лѣсевъ, въ Прилепско Петре Ацевъ, въ Серско Сарафовъ.

 

На Илинъ-денъ избухна възстанието, разви се въ Крушово знамето на свободата. Радосно се поздравляваха Крушовчани, четитѣ напълниха града и се готвѣха за бой съ турцитѣ.

 

Но то не бѣ за дълго. Войската идваше отъ всички страни и обиколи града Крушево. Страженята почнаха. Кървь се пролѣ доста и четитѣ трѣбваше да отстѫпатъ. Тогава настана клане и грабежи на всѣкѫде по селата

 

 

74

 

по градоветѣ и по пѫтищата. Длбанцитѣ, които бѣха въстанали противъ турскитѣ мютесарифи и чиновници, се впуснаха въ Македония и се предадоха на грабежъ, убиства и тероръ. Тъй че цѣлото Пелагонийско поле опусте и селата се изпразниха, а селянитѣ се криеха по горитѣ и пещеритѣ.

 

Азъ четехъ въ Солунскитѣ вестници „Independant" и „Journal de Salonique" известията на коресподентитѣ нмъ, които пишеха враждебно за българскитѣ въжделенения и обезначаваха важностьта на това въстание. Но жертвитѣ, дадени отъ македонския бътгаринъ не останаха безъ послѣдствие. Подиръ Илинденското въстание, подъ натиска на Европейскитѣ сили, султанатъ отдѣли тритѣ вилаети: Сулунски, Битолски и Скопски които образуваха Македония съ Срѣския Санджакъ и даде реформи въ тия вилаети, като постави, поредъ Валийтѣ, на основата на Мурцицерската съглашение между Царь Николая II и Францъ Йосифа на 2.Х.1903 год. двама представители: Демержикъ — руски и Мюлеръ — австрийски. Тѣ, заедно съ инспекторътъ Хилми паша се задължаватъ да надтглеждатъ въвеждането на реформитѣ въ Македония: да се опрости за една година данъкътъ на селянитѣ въ опустошенитѣ мѣста отъ албанцитѣ и за напредъ да не се позволяватъ да върлуватъ албански чети въ Македония. Освенъ това инструктори за жандармерията се опрѣделиха: въ Скопски вилаетъ — Австрия, въ Битолския — Италия, въ Солунски санджакъ — Русия, а Англия — Драма, Франция — Сересъ.

 

Понеже Портата не искаше да испълни финансийскитѣ реформи, предложени отъ силитѣ, самитѣ извършиха задружна демонстрация и окупираха Лемносъ и Митиминъ (1905 год.) Но и тия реформи не бѣха за дълго време. Недовѣрието между Австрия и Русия развали всичко. Четитѣ наново почнаха да върлуватъ. Сърбски и Гърцки чети се появиха съ цѣпь да парализирать Българското Македонско движение. Самитѣ български чети се подѣлиха на федералисти и автономисти, което

 

 

75

 

се почна съ убийството на Борисъ Сарафовъ отъ Паница. И така революцията се продължи и не преставаше до появяването на Младотурската революция. Въ аптеката ми готвеше се единъ мой помощникъ да даде испитъ по Турски езикъ, и азъ му условихъ единъ младъ турчинъ да му дава уроци по Турски езикъ. Въ разговоритѣ съ него азъ узнахъ, че имало още преди образуването на съзаклятието на Младотурцитѣ, течение на осѫществоването на Михтадъ-пашовия уставъ отъ 1876 год. Между пропагаторитѣ на тоя Уставъ бѣше и Кемалъ-бей старий единъ противникъ на Султанския деспотизъмъ. Той, учителя често повтараше думитѣ на тая Кемалъ, който е казалъ „Ватетъ махзумъ — бенъ махзумъ" (Отечеството ми жалостно — азъ съмъ жалостенъ). Това течение е имало много партизани, които отъ страхъ не сѫ се исказвали.

 

Единъ день Енверь-бей и Кемалъ-бей, съ нѣколко други офицери напуснаха казармата и гарнизона въ Прилепъ и отидоха въ околнитѣ села, въ планината, като протесть на вмешателството на силитѣ въ Турската администрация. Тѣ не бѣха преследвани отвластъта и самитѣ турци имъ носѣха храна. Девизатъ на младотурцитѣ бѣ „хуриетъ (свобода), адалеть (права да) и мусаватъ (равенство)". Това движение на младотурцитѣ носи името „Хуриетъ".

 

Единъ день въ 1908 год. седейки въ аптеката въ Прилепъ видѣхъ да тичатъ маса турци и войници по улицитѣ и да пеятъ младотурската пѣсънъ: „Яшасънъ хуриетъ, адалетъ, мусаватъ да живѣе свободата, правдата и равенството!” Подъ обещанието на младотурцитѣ. И това движение е искрено, надойдоха селяни, турци отъ селата, войводи и четници слезнаха отъ планината и се поздравляваха съ младотурцитѣ. Видѣхме странни картини: смъртни неприятели прегръщатъ се ходжи и свещеници да отиватъ подрѫка, офицери и четници заедно да ликуватъ. Това движение бѣше така инсценирано, че ни най-голѣмия скептикъ не можеше да не повѣрва въ това братство, въ тоя хуриетъ! Турчина,

 

 

76

 

бегъ мислѣше, че се отървалъ отъ четницитѣ и ще може свободно да отива на чифлика си; селячина си мислеше, че неправдитѣ, които той трпеше, робството и ангарията на беговитѣ престана вече.

 

Но следъ еднонѣделно обаяние, следъ като пияанството мина, следъ като всички истрезнаха, се виде че хуриета билъ е единъ блефъ че раята си остава робъ, както е билъ попреди гражданина безъ права, интелигенцията безъ подърѫка отъ властьта. Войводитѣ Сандански и Паница помагаха на младотурцитѣ, даже и единия участвуваше въ похода на младотурцитѣ противъ Султана въ Цариградъ. Младотурцитѣ намѣраваха да въведатъ турски езикъ и въ бълг. училища, войници почнаха взиматъ и християни, което до тогава не се практикуваше. Вънъ отъ вѣрата всичко друго трѣбваше да се отоманизира. Тогава четитѣ се върнаха въ планинитѣ и почнаха протести въ Щипъ и Кочани; атентатитѣ почнаха, а следъ тѣхъ клането и така българитѣ се готвеха на нови акции, когато балканскитѣ държави се съюзиха противъ Турция, отвориха и война. Турция напусна Македония, но сѫдбата искала друго, тя наложи на Македонския българинъ друго робство — сърбско-гърцкото.

 

*  *  *

 

Единъ день, когато азъ се исповедахъ предъ моя дѣдо и предъ жена си за моето лошо материялно положение, тѣ ме посъвѣтваха да напусна Солунъ. Азъ се съгласихъ да пренеся аптеката си въ Прилепъ, понеже бѣхъ повиканъ отъ Dr. Филиповъ Търпко, тогава практикуващъ медицината въ тоя градъ. Не бѣ лесно да намѣра мѣсто и дюкянъ, въ който да помѣста аптеката си, понежи въ чаршията бѣ невъзможно отъ страхъ отъ Турцитѣ, а на Битолски пѫтъ бѣ далече. Това двоумение не трая дълго; азъ намѣрихъ мѣсто на ѫгъла на ул. Царь Борисъ и която отива за моста на орѣховата рѣка, гдето бѣше другата аптека. По принципъ и по закона азъ можехъ да отвора на всѣкѫде въ Прилепъ,

 

 

77

 

но трѣбваше да се търси позволително отъ Каймакамина, за да ми позволи държавата. На площада кѫдето е сега паркътъ имаше полицейски участъкъ. Нѣкой бѣ ме препорѫчалъ за неблагонадеженъ и че щелъ съмъ да напакоста на участъка. Затова правителството не ми позволи въ първо време. Азъ освенъ бащата на жена ми никого другиго не познавахъ въ Прилепъ. Азъ направихъ посещание на Каймакамина и на башъ-полицая, и ги помолихъ да ми позволятъ да отворя аптека на това мѣсто, гдето е и сега аптеката ми, подъ името аптека „Зора".

 

Пъвата година добре прѣкарахъ, но следъ като Dr. Т. Филиповъ си замина отъ Прилепъ, азъ останахъ безъ работа. Живѣхъ само съ рѫчната продажба.

 

Но борбитѣ за освобождението на българина продължаваха и тукъ. Между особени убивания на граждани, сблъсквания на чети съ войската. Въ околията действуваха четитѣ на войводитѣ Петъръ Ацевъ и братъ му Георги, както на тъй наречения Аргиръ (Шакиръ) и Гюрлуковъ, — всички родомъ отъ Прилепскитѣ села. Властьта преслѣдваше всички като селянитѣ тъй гражданитѣ. Араститѣ продължаваха, а народа всичко поднасаше мирно, като чакаше деньтъ на освобождението отъ турското иго.

 

Въ едно стражение при с. Крапа между бълг. и сърб. чети падна убитъ храбрия войвода Георги Ацевъ. Най-голѣмото стражение по това време въ Прилепско бѣше при върха „ножа". Тя бѣше голѣма българ. чета, която идеше да съедини съ действующитѣ вече тукъ чети за да образуватъ единъ общъ съборъ и да взематъ важни решения, но едно предателство отъ страна на подкупени селяни отъ с. Никодинъ попрѣчи да стане тоя съборъ. Посрещнати и обиколени отъ войската, по-голѣмата часть отъ четитѣ бѣха избити, а нѣкой върнати назадъ. Азъ отидохъ при инструктора на жандармерията — Италянецъ, — който добре говореше френски язикъ и го распитахъ да ми каже подробно, какъ е станало стражението. Той бѣ любезенъ да ми опише варварското

 

 

78

 

постпване на аскера съ раненитѣ четници и малтретирането съ мъртвитѣ. Той ми показа още фотографията, която бѣ снималъ на мѣстостражението на върха „ножътъ", гдето видѣхъ малтретиранитѣ тѣла на четницитѣ.

 

Петнадесетъ години македонския българинъ води борба съ тиранина, борби, протести гонения по затворитѣ, — нищо непомогна. Европа мирно гледаше какъ населението се истощава, а Турското царство — болния човѣкъ — отъ день на день ослабваше и бѣше вече въ агония. Нито реформитѣ нито Европейскитѣ сили можеха, нито „Хуриета" на младотурцитѣ не помогнаха нито на насъ, нито на Турция.

 

Единъ день по обичая дойдоха при аптеката ми каймакамима, башъ-полицая, жанцармерийски юсъ башия (капитанинъ), слѣдователя на сѫда и др. чиновници. Азъ винаги ги приемахъ любезно и ги почерпвахъ съ еликсиръ, който правехъ въ аптеката ми. Въ предния день бѣше извършенъ атентатъ при мѣстото „Шарена чешма" и почнаха да приказватъ за него. Понеже атентатора не бѣ известенъ жандармериския офицерь каза: „Господа, тукъ (въ Прилепъ) да исколемъ всички българи, за да се отървемъ отъ бунтове и атентатори". Тогава азъ му отговорихъ на офицерона: — Г-нъ капитане, Отъ кѫде дохаждатъ тѣзъ атентатори, комити и чети? — „Отъ България", отговори той — Тогава защо да колете мирното население, ето ги границитѣ на България, спрете ги да не дохаждатъ. Тогава каймакамима ми рече: Иванъ ефенди, артърдънъ, чокъ сойпеденъ! (Прекалявашъ, много каза!)

 

Елексира всичко заглади. Мина безъ никакви последици моето предизвикателство.

 

По това време младотурцитѣ, за да замажатъ очитѣ на Европа, образуваха изборни клубове, които избираха депутати за въ мебусана (камарата) въ Цариградъ. Но тези клубове бѣха така направени и организирани, че за време на изборитѣ бѣха изобрани 8 души българи за депутати отъ Македония и отъ Одринско,

 

 

79

 

3-ма сърби и 21 депутати гърци. Пренесяха въ мебусана бѣха доста живъ, но безплодни. И тукъ надеждитѣ на българина останаха ялови: никакво облекчение не доде отъ мебусана за бѣдното население. Българитѣ се готвѣха да направатъ единъ съборъ въ Солунъ, отъ всичкитѣ конституциони клубове за да гласуватъ за минималнитѣ искания на Македонския българинъ. Но и той не се сбъдна, бѣ растурен отъ властьта, както и клубоветѣ. Преследванията на интелигенцията почна наново и стѫбка по стѫбка турцитѣ взимаха назадъ правата на българина. Четитѣ наново почнаха да сноватъ, старото положание съ възвърна. Въ такъво състояние завари Македония Балканската война въ 1912 год. Ето какъ илюстрира дейностьта на мебусана въ Цариградъ нашия депутатъ родомъ отъ Кукушъ Хр. Далчевъ. Когато е говорилъ за неправдитѣ вършени надъ Македонския българинъ, споменалъ името Македония, но единъ турски депутатъ му одговара: „Далчевъ ефенди, Македония йокъ — Румели гарби вардъръ!" (Г-нъ Далчевъ, не сѫществува Македония, има само западна Румелия).

 

Такава имь бе сѫдбата на неискренитѣ реформи. Тѣ сѫ кратковѣчни, както и тѣхнитѣ творци.

 

Тукъ азъ завършавамъ съ моитѣ въспоминания, си моитѣ преживели лични наблюдения, които приличатъ на извршени острови въ средъ океана, а той (водатъ на океана) скрива въ мракътъ си основитѣ имъ, тъй че причинитѣ на събитията оставатъ сами да си ги възобновимъ въ нашата фантазия.

 

 

7. ПРИТУРКА

Силуети отъ характера на Македонския българинъ.

 

Кой е и какъвъ е тоя народъ, който за времето на Самоила се е борилъ храбро и основалъ. Българската държава — Самоилова България? Какъвъ тоя Македонецъ, който предъ 500 год. турско робство не е изгубилъ вѣрата и народностьта си? Какъ той следъ

 

 

80

 

толкова робоване, както фениксъ изникна изъ пепельта, да се вдигне като борецъ за свободата? Трѣбва да се изследватъ всички негови скрити душевни качества за да се види неговия характеръ

 

Азъ тукъ ще нарисува нѣколко силуети отъ характери не на интелигентни МакедОнски българи но характери отъ народа — отъ селския и градския човѣнъ.

 

ТОДОР НАЙЧЕВЪ

 

Тежкото робство, насилията на Турцитѣ надъ Македон. българи ставаха отъ день на день по несносни. Убийствата и грабежитѣ сѫ били все по-чести. Чувствителнитѣ хора не можаха да ги търпатъ и чакали моменти за отмъщение. Чрезъ киражиитѣ които сѫ идвали отъ България чуло се че четата на Руски офицеръ Калмиковъ се готви да навлѣзе въ Македония. Нетърпеливия Тодоръ се решава да напусне родния си градъ Прилепъ и да се присъедини въ четата на Калмиковъ.

 

Тодоръ и ако малъкъ на ръсть, той е издържливъ, съ ведаръ духъ и решителенъ характерь. Единъ денъ той отива при баща си и му казва: „Татко я сакамъ да идамъ отъ Прилепъ и да станамъ четникъ; дай ми благословъ".

 

Баща му се расплакалъ и почналъ да го съветва да остане тукъ, и на стари години да му бѫде поткрепа; но тъй като Тодоръ настоявалъ, баща му отстъпилъ следъ туй даде му благословъ и го испратилъ съ думитѣ: „Нека те пази Богъ!"

 

Ето какъ Тодоръ описва стражението на Калмиковата чета съ аскера при Демиръ-капия.

 

„Втория походъ на Калмиковата чета бѣше прѣзъ 1895 год. въ края на пролѣтьта. Тя идваше отъ Кюстендилъ съ цѣль да премине р. Вардарь при Демиркапия и да действува въ западна Македония. Четата се състоеше отъ 300 души, въорѫжени отъ Ц. М. комитетъ и отъ други дружества въ България основани за тази цѣль.

 

 

81

 

Четата бѣ подѣлена на четири дѣла, а всѣки дѣль отъ четата бѣше прѣдвожданъ отъ единъ подвойвода и единъ секретарь. Войводитѣ бѣха : Ташко-войвода отъ с. Магарево (Битолско), Ристе-войвода отъ с. Сланско (Порече), Мице войвода-Юурукътъ и Колйо-войвода. Още прѣди да миче границата, четата била е предадена и турското правителство взело вече мѣрки за нейното унищожение; то е знаяло вече и за пѫтя прѣдъ който ще да мине тя и отъ колко четници се състои.

 

Едната часть отъ четата е взела пѫтя за Щипъ по рѣката Брѣгалница и тамъ се срещнала съ потерата на Али-чаушъ. Открили сѫ стражение, въ което билъ убитъ самия водачъ на аскера Али-чаушъ. Другата часть отъ четата отишла за къмъ Куманово и Криворечна Паланка, а третата часть, която броила 55 души прѣдвождана отъ самия Калмиковъ търгнала на къмъ Демир-капия и отъ тамъ, като мине Вардарь да стигне до Бабуна пл. и Прилепъ. Турската потера слѣдила е четата на Калмиковъ и на лѣвия брѣгъ на рѣка Вардаръ при селото Градецъ завързва се стражение между четата и аскера. Стражението е траяло цѣли десетъ дни; тамъ при единъ храсталъкъ часть отъ четата взела позиции и се върнала докато другата часть служила като запасть, като се видѣлъ заобиколенъ отъ аскера отъ три страни, излѣзълъ съмъ съ чѣколко четници Калмиковъ е търгналъ на юришъ, но билъ раненъ, а другаритѣ му убити. Сѫщо пада убитъ и Ристе войвода отъ Сланско. Останалитѣ четници, между които и Тодоръ съ били пленени. Калмиковъ билъ закланъ отъ турцитѣ и главата му била огнесена на Битолския валия. Всички пленени четници сѫ били отнесени въ Велесъ, гдето е заседавалъ Военния сѫд (урфие) и били сѫ осѫдени на 10 или 15 год. тъмниченъ затворъ и на доживотно заточение. Между тѣхъ билъ е осѫденъ и Пито Гулевъ и Тодоръ Найчевъ. Послѣ 10 години тъмниченъ заторъ били сѫ останалитѣ живи четници пуснати отъ затвора, но съ заповѣдъ да останатъ въ Мала Азия — въ мѣстото Бакъръ-Майданъ. Пуснатъ на

 

 

82

 

свобода Тодоръ, като природно развитъ научилъ отлично турски езикъ и можалъ да си пробие пѫть и да, бѫде уважаванъ отъ населението и отъ чиновницитѣ въ града. Тамъ той работилъ испърво като надничаръ а после се оженилъ за една тамошна гъркина и купилъ си кѫща, лозе и ниви, които ги обработавалъ. При погрома на Кемал-паша надъ гърцитѣ и ерменцитѣ той не можалъ, и ако него като българинъ не засѣгаше Кемаловитѣ крути мѣрки (истрѣблението на християнското население въ Азия) той не можалъ да остане тамъ и се върналъ въ Прилепъ.

 

Като синъ на градинаръ той трѣбвало да печели своя хлѣбъ и за сѣмейството тъй че не оставалъ никога безъ работа. Съ послушностьта си и съ добритѣ обноски той спечелилъ довѣрието на началника на затвора и на другитѣ чиновници. Това му помагало да помага на нещаститѣ заточеници: гърци, албанци и българи.

 

Веднъжъ по нѣкоя афера въ Одринско, донели сѫ въ затвора около 30—40 души арестанти въ неговия градъ: двама българи отъ Лозенъ-градъ и нѣколицина гърци. Всички уморени отъ пѫтя и гладни лежали сѫ на пода. Никой не се интересувалъ за тѣхъ. Тодоръ случайно, идва въ конака, вижда ги и ги запитва: отъ кѫде сте, дали сте гладни. Тѣ му казали че сѫ отъ Одринско и че четири дена не сѫ яли. Тогава той отива при Ерменския свещеникъ и при нѣкой гърци — граждани събира имъ помощь въ пари, донася имъ хлѣбъ отъ фурната, и имъ обеща че ще ги наглежда и старае да се освободятъ.

 

Понеже идино е било да се пренесатъ на друго мѣсто, той отива съ тѣхъ заедно до Месопотамия и на раздѣлата имъ държалъ речь, кѫдето окуражилъ арестантитѣ, да бѫдатъ спокойни, че скоро ще бѫдатъ освободени. А полицаитѣ ги заклелъ въ най-милото да се отнасятъ съ арестантитѣ добре и да ги оставатъ по по пѫтя да си почиватъ. Раздалъ пари на всѣкого (колкото събралъ въ Диярбекиръ) и се опростилъ съ всички.

 

 

83

 

Отъ тогава всички го наричали: Българинъ-консулъ.

 

Той не можалъ да гледа сѣчьта, клането и паленето на църквитѣ пълни съ християнско население: гърци и Ерменци и спасавалъ колкото могълъ отъ тѣхъ. Върналъ се съ жена си и съ децата си въ Македония въ Прилепъ, кѫдето е още и сега.

 

По Прилепскитѣ улици ще видите да минава единъ прегърбенъ старецъ на около 85 години съ тояга въ рѫка, бедно облеченъ и облекло печално, като сѣдне да се одмори. Той живѣе бедно отъ подаянията на добродетелитѣ — хора. Обърщалъ се за помощь да ми отпусне за неговитѣ заслуги като четникъ, който изгубилъ своето състояние, своето бѫдѫще за свободата на Македония, но нищо не е направено за облекчение на неговия оскѫденъ животъ. Той билъ герой въ борбата противъ турцитѣ, герой въ страданията си въ Азия като заточеникъ, състрадателенъ къмъ ближния си и герой е и сега, безъ средства за животъ пренася тегобитѣ на живота. Това сѫ характернитѣ черти на единъ храбъръ, състрадателенъ, търпеливъ въ нещастията си Македонски българинъ.

 

 

СТАВРЕ ГЙОРГИЕВЪ 1900—1905 год.

 

Като аптекарь се запознахъ въ Солунъ съ първенеца на селото Ново-Село (гърц. Неохоръ) — Ставре Гйоргиевъ, човѣкъ на 50 год. съ срѣденъ ръсть, плещастъ, пъленъ и якъ селянинъ. Ставре бѣше единъ деятеленъ мѫжъ не само за селото си, но и за околнитѣ села, които сѫ на западъ отъ гр. Солунъ: Балджа, Гѫудоборъ и др. Природно интелигентенъ той имаше здрави идеи, бестрашенъ той мразеше гърцитѣ и работеше за българска черква и училище. Гърцкия владика въ Солунъ го преслѣдваше и намераваше да го премахне, — тъзи е стара византийска тактика, но той винаги се измѫкваше отъ опасностьта. Съ него човѣкъ

 

 

84

 

можеше да беседва и говори по разни въпроси. Когато се постройваше железницата Jonction Salonique—Monastir той сполучи (като познатъ съ главния инжинеръ) да се прокара единъ мость близо до селото. Този мость заедно съ линията спасиха полето отъ наводнения, които често опустошаваха сеидбата. Той ме помоли да му напиша една молба до главния инжинеръ, въ която той беше повече на неговитѣ чувства и на благородния француски народъ.

 

Той имаше достѫпъ и въ канцеларияга на Руския консулъ въ Солунъ; сѫщо и вратитѣ на на Българското агенство въ града му бѣха отвореаи. Той остави имуществото си на зета си да го обработва, а той постояно идваше въ Солунъ и се занимаваше съ обществени работи.

 

Веднъжъ той ми расправаше, какъ Руския консулъ го запиталъ, защо не ги иска гърцитѣ, когато той самъ вижда, че сѫ по културни отъ българитѣ. Облѣклото имъ, обноскитѣ имъ сѫ примѣрни. Той му отговорилъ: Азъ виждамъ тукъ твоето дете хубаво облечено, красиво, чисто, а моето грубо облечено, немарливо, нечисто, но все таки азъ повече обичамъ моето дете отколкото чуждото. Затова азъ обичамъ българитѣ и мраза гърцитѣ. Този отговоръ му се допадналъ на консула и често го повтарялъ и предъ валията (губернатора) въ Солунъ.

 

Тукъ въ Ставрета Гйоргиевъ виждаме единъ човѣкъ съ характеръ: храбъръ, бестрашенъ, природно интелигентенъ, които се жертвува за ближния си — Македонския българинъ.

 

 

ПОПЪ ИВАНЪ (ИФЧЕ) АНДОВЪ

 

Единъ отъ истъкналитѣ ратници въ Македонската Р. Организация въ Велешко бѣ свещеникъ Иванъ Андовъ, родомъ отъ с. Крайници — мой братовчедъ. Той бѣ човѣкь срѣденъ ръсть, съ изразителна физиономия и проницателенъ погледъ, кестенава брада и коса. Свършилъ е трикласното Велешко училище следъ женидбата

 

 

85

 

си стана свещеникъ, на мѣстото на стария свещеникъ попъ Никола, въ село Крайници заедно съ нѣколко отъ околнитѣ села. Тѣзи бърдски села: Крайници, Припоръ, Попадия, въ подножието на върха „Клѣпа" бѣха доста будни. Населени въ една слабо плодородна земя, гдѣто съ мѫка искарваха прѣхраната си, естествено, тѣ трѣбваше да бѫдатъ сплотени и единодушни въ общественитѣ работи. Свещеникъ Иванъ Андовъ организира не само родното си село, но и околнитѣ села, тъй че Турцитѣ не смѣяха да вилнѣять по селата на „Клепа-колъ". Близо до село Крайници бѣше расположено с. Припоръ, чифликътъ на тако звани Припорски бегъ. Той бѣ заграбилъ отъ бащитѣ ни една хубава нива и нея даваше. Но следъ появяването на М. Р. организация той не можеше да дохажда въ чифлика. Тая нива е причината че бѣ убитъ отъ турцитѣ чичо ми Наунче при рѣката Бабуна; тя бѣ причината що често попъ Иванъ бѣ затворенъ отъ турцитѣ. Но слѣдъ организирането на тия села, Сърбския войвода Бабунски почна да гони попъ Ивана и искаше да го убие но приятелитѣ му винаги го предупрѣждаваха и той избѣгаваше опасностьта.

 

Йованъ Стойковичъ Бабунски бѣ родомъ отъ с. Мартолци, Велешка околия; първо се е училъ въ с. Оморани, а после въ Българското училище въ Велесъ, въ с. Войница и въ Богомила. Въ 1891 год., когато сърбската пропаганда почна да прибира, деца отъ Македония, прати Йована въ Бѣлградъ, а после въ учителската школа въ Нишъ. Като се върна Йованъ въ родното си мѣсто, бѣ назначенъ за Сърбски учитель въ с. Теово а слѣдъ това сърбски войвода.

 

Като съседи „Клепата" съ селата въ Азотъ тези села не бѣха въ добри отношения по между си : понеже еднитѣ бѣха въ Българската организация, а другитѣ бѣха въ Сърбската пропаганда. Понеже свещеникъ Иванъ бѣше организаторъ и главата на тия села, то Бабунски искаше сячески да го премахне. Следъ Балканската война, както и за време на светската война,

 

 

86

 

Сърбскитѣ чети не можеха да влизатъ въ селата, които бѣха подъ влиянието на Бълг. Р организация. Но слѣдъ Нейския договоръ, когато Македония остана подъ сърбското владичество, Йованъ Бабунски по лесно можа да извърши пъкления си планъ, — да истрѣби всички Македонски дѣйци въ Велешката и Тиквешката околии.

 

Нѣколко месеци следъ светската война той събра наново четата си и съ измама почна да лови своитѣ жъртви. Единъ день той праща единъ човѣкъ съ известие до свещеника Ифчета и го моли да дойде на извесно мѣсто на свиждание. Свещ. Иванъ, неподозирайки нищо отива на мѣстото и веднага бѣ хванатъ, вързанъ. На конь заедно съ четата бѣ раскарванѣ по селата заедно съ други и хванати лица отъ селата. Подлесъ, Мързинъ—Ореховецъ, истезаванъ по най-жестокъ звѣрски начинъ да искаже тайнитѣ на комитега. Тъй като Попъ Иванъ бѣ твърдъ и решителенъ, Бвбунски нищо не узна отъ него, а само компроментира сърбската власть. За време истезанията при с. Дрѣновци или с. Сирково не се знае, Свещ. Иванъ изважда едно ножче и наранява Бабунски, който слѣдъ време умира отъ тази рана въ Велесъ. Понеже дълго време не се знаеше мѣстото на гробницата на Попъ Иванъ и на другитѣ убити, появи се легендата, че, ужъ, той билъ убитъ въ Клисурата близо до село Дрѣновци, гдѣто бѣ убитъ Мзкедонския дѣецъ Пере Тошевъ. Боеки се отъ отмѫщения Сърбската чета заръчала на селскитѣ пазачи да не припускатъ никого до това мѣсто. Сѫщо се говори, че едно овчарче случайно влѣзло въ храсталъка надъ пѫтя въ клисурата и видѣло тѣлата на убититѣ.

 

Инквизиторското дѣло на Бабунски би продължило още дълго време и би се распространило на другитѣ околии. — Прилепската и Крушовската, понеже Сърбската власть мълчеше и и криеше тъзи варварска акция на Бабунски, но една статия, излѣзла тогава въ Бѣлградския вѣтсникъ „Радничке Новине", откри всичкитѣ злодеяния на Бабунски. Тогава вече властьта забрани убиването на невини граждани.

 

 

87

 

Сърбскитѣ родолюбци, за заслугитѣ направени на Сърбството, вдигнаха при с, Теово близо до желѣзнопѫтната линия паметникъ, на войводата Бабунски. Кога ще се сѣтимъ и ние на сѫщото мѣсто или на пѫтя за Градско да подигнемъ паметникъ на ония, които паднаха жертви за свободата на Бълг. Македония и да сложимъ тая натписъ:

 

„На онѣзи, който умрѣха за свободата на Македония и който, като награда за любовьта си къмъ отечеството, даде имъ се тоя гробъ!"

 

Тукъ въ свещ. Иванъ Андовъ срѣщаме характернитѣ черти на Макед. българинъ: храбрость, пожртвование себе си за своето паство, любовъ къмъ ближния и борецъ за своводата на Македония,

 

 

МИТРЕ ХРИСТОВЪ Отъ с. Шелеверци.

 

Между 80-та и 100-та година човѣкъ най-често умира отъ природна смърть. Живота му като свещь полека гасне, докато съвсемъ догори. Така почина въ тукашната болница и нашъ Митре.

 

Той бѣ малъкъ и слабъ на 88 години, винаги расположенъ, насмѣянъ, тихъ и приветливъ. Всѣко утро — пролѣтъ и въ есенъ седше предъ аптеката ми въ Прилѣпъ да се рядва на утрешното слѫнце, което му даваше единъ импулсъ на животъ — животна енериия. Когато времето бѣше дъжделиво или облачно, той само отвараше вратата на аптеката ми и казваше само — „добро утро! нѣма сонце денеска". Ако азъ го поканехъ да влезне вѫтре, той ще каже само: „Не сумъ за внатре, не сумъ облеченъ така, за да можамъ со васъ да сѣдамъ". Чувствителенъ и внимателенъ къмъ всички, той не щеше никому да бѫде товаръ. Докато бѣше по младъ и здравъ искарваше си хлѣба самъ, като работникъ, но като остарѣ, той бѣ прибранъ отъ едно семейство, което му даде само подслонъ, да не остане на улицата.

 

 

88

 

Понѣкога азъ излизахъ предъ аптеката ми да поразговарамъ съ него. Питамъ го: „Како си Митре съ здравйето?" —„Нечинамь, Господине, сумъ старъ и слабъ — безъ пари, нечинамъ. Умирачката за мене е спасение". — Не зборуй така, Митре. Остави тия мисли. Кажи нещо отъ твойотъ животъ, що си виделъ и чулъ!"

 

Тогава той ще почне да расказва за азбиитѣ (доброволци за време на руско-турската война). Какъ убивале, какъ грабиле, и какъ селското население бѣгало по планинитѣ и се криело.

 

Въ нашето поле (Прилепско) въ това време дойде единъ гърцки владика отъ Битотя. Той отиваше отъ село на село за да събири подписи отъ коджабашиитѣ да бидеме подъ патриаршията т. е. да станеме гърци. Но селанитѣ го мразеха владиката и нейкеха да се пишатъ гърцки и му кажаа на беготъ, оти гърцкиотъ владика на сила тера да бидатъ гърци. Владиката бѣше на конь, сѫщо и беготъ. Се срещна на патотъ и беготъ му рече: „Да бѣгашъ одавдеаа, оти кай ти глава стои!" Владиката се фана за брада и се врати назадъ въ Битоля. И така селата се спасиха и отъ владиката и отъ азбиитѣ.

 

Ето една чиста и незлобива душа, която бѣ пълна съ християнска добродетелень, отъ единъ характерь на старитѣ македонски българи, които презъ 500 годишното робство останали чисти, вѣрни на вѣрата и нацията, която сѫ наследили отъ дѣдитѣ имъ.

 

 

ГЙОШО ЦВЕТЕВЪ

 

Селото Фойница е на 3 часа пѫть на сѣверь отъ гр. Велесъ — отатъкъ р. Бабуна. Презъ него минава безимената рѣка която извира отъ политѣ на „Клѣпа". Рѣката го дели селото на две половини. Тамъ на десния брѣгъ се намира дюкянъ — бакалница, а 2—3 врати по нататъкь кѫщата на Гйошо Цвѣтевъ.

 

 

89

 

Той бѣ единъ развитъ мѫжь, срѣденъ ръсть, решителенъ, смѣлъ и буенъ. Не можейки да търпи насилията на турцитѣ, той всецѣло се предаде на М. Р. Организация. Когато е трѣбало да се възлагатъ най-тежки задачи пренось на четници, пренасане на организационата поща, Гйошо е билъ първъ и незаменимъ куриеръ. Когато е трѣбвало да се прѣмахне нѣкои насилникъ или нѣкое лице, вредително за комитета Гйошо е съ успѣхъ извършивалъ заповѣдьта. Околнитѣ села съ знали неговата неустрашимость, пострадалитѣ отъ неприятеля, — всички сѫ търсили закрила отъ него. Неговитѣ легендарни дѣла дълго време ще поми и Фойница и околнитѣ села. Неговия внукъ Тодоръ надъханъ отъ сѫщата храбрость, сѫщитѣ идеи — бързо загина — убитъ въ с. Топлица.

 

Македония, която ражда такива чада, Македонската майка която задоила такива юнаци, нѣма да се бои отъ неприятелитѣ. Когато тя бѫде въ опасность нейнитъ многобройни чада ще я бранатъ и ще се боратъ за нейната свобода.

 

Македонския българинъ не е само трудолюбивъ, търпеливъ, състрадателенъ, но и храбъръ борецъ за свободата си. Многобройни сѫ дейцитѣ, които въ сѫдбоноснитѣ моменти, повикани отъ отечеството, сѫ му притекли на помощь. Плеяда храбри синове на Бълг. Македония, както скромната темяънуга, която се крие между трѣвата и само нейния благодатния мирисъ я издава, слѣдъ като сѫ испълнили своя дългъ къмъ нея, върнаха сѫ се между народа и пакъ скромни работятъ за нейното величие и благодействие.

 

[Back to Index]