Илинденско-Преображенското въстание 1903—1968

Въстанието в спомените на участници в борбата
Събра и редактира: Йордан Анастасов
 

1. ИЗ СПОМЕНИТЕ НА НИКОЛА ПЕТРОВ РУСИНСКИ
 


Никола Петров Русински

Никола Петров Русински е роден в с. Русиново, Малешевско. Закърмен с идеите на социализма, той намери своето място в националноосвободителното движение и му служи беззаветно през целия си активен живот. Той е първият войвода-агигатор в Демирхисарско и Крушовско. Близък съратник на Гоце Делчев, той е бил и негов четник, участвувал активно във въстанието в Битолско. В четата на Русински са школували Йордан Пиперката, по-рано харамия, после станал прославен демирхисарски войвода; Вельо Марков, крушовски войвода, и Георги Сугаров, войвода в Битолския революционен окръг.

През време на фашизма в България Русински подпомагаше и укрепваше нелегални дейци. Преследван от фашистката полиция, често боледуващ и в беднотия, Русински се помина в София на 14 юни 1942 г.


НА КОНГРЕСА В СМИЛЕВО [1]

. . .На 9 март 1903 г. получих писмо от Борис Сарафов, идещ от България с чета и посрещнат в с. Паролево от моята чета. Писмото беше с обикновената азбука — кирилицата. С писмото си той искаше да му дам плана си за въстанието. Аз с пълно право подозирах, че Сарафов ще изиграе провокаторска роля в революционното движение на вътрешната ре-
 

1. Откъс от спомените, написани от Никола Русински.

169

волюционна организация, както Янков направи това в 1902 г. в Костурско и Цончев в Горноджумайско, и за туй не отговорих веднага, а на 11 март. В писмото си бях много предпазлив, за да не му дам коз да мисли, че съм за въстанието и да злоупотребява с чуждо име. Писах му с цифрен шифър, какъвто бях поверил на заместника войвода Ив. Наумов — за да прочете писмото ми на Сарафов сам той.

„Господин Сарафов,

Получих писмото Ви от 9 того, с което искате да Ви дам плана си за въстанието. Мисля, че аз нямам право на чужди хора за Вътрешната македонска революционна организация [1] да давам планове за въстание и за каквато и да било работа, толкоз повече, че Окръжният революционен комитет досега не е повдигнал въпрос за въстание пред никой от нас — организаторите на селата и четите. Аз съм болен и ако недай боже се наложите и ВМРО се съгласи на въстание, трябва да има предвид, че то не може да бъде общо, всеместно, масово, а с партизански отряди, с каквито си служим и сега, без да излагаме народните маси на сечта на турските башибозуци и войска. Аз ще се съглася на въстание само ако Турция се обвърже предварително във война, с която и да било държава. В такъв случай нашата намеса ще бъде необходима и със сигурна победа над Турция. На такава война можем да разчитаме скоро, нека не хабим силите си на вятъра. Народът в Македония не се състои от мъртви предмети, че да си правим опити с необмислени лудории, с живота му, както миналата година от Янковци и Цончевци. Казах и по-горе, че ако недай боже се наложите на ВМРО, и тя приеме да въстане, то ще бъде най-голямото нещастие за нея. Но трябва да вземете предвид: 1-во, да се прибере реколтата и като не достига, да се запасим за по-дълго време, да можем да си го набавим от ланските хамбари; 2-ро, да осигурим с храна, сол, брашно и др. по всички въстанали села, старците, жените и децата, т. с. неспособните да действуват с оръжие; 3-то, от полските села да се изтеглят в четите само подозрените, куриерите и терористите, а другите да си оста-


1. Русински е писал спомените си след Втората световна война и очевидно по навик говори за „Вътрешна македонска революционна организация”. Всъщност в Илинденско-преображенския период организицаята се наричала Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО).

170

нат по домовете; 4-то, в планинските и краипланинските села да се вземат в четите всички въоръжени — желаещи и способни хора да вдигнат против турския режим оръжие. Щом няма оръжие, няма защо да изваждаме повече агнета за касапницата; 5-то, в планинските и краипланинските села, които можем да отбраняваме от турските нападения, населението да си остане всецяло в селата, като и от другите села повече застрашени от неприятеля се прехвърлят в селата под закрилата на четите; 6-то, храните и запасите за четите, сол, брашно, сухари и др., да се укрият в планински и не лесно подозирани места, където и да може да се отбраняват с четите, когато потрябва такава отбрана. Там да се направят скривалища, а за населението да си остане храната в отбраняваните от него села; 7-мо, на хората, които ще попълват местата на падналите бойци, трябва по-рано да им се даде военна подготовка, знания да владеят оръжието и високо съзнание не на войници, а на революционери. Ние още и сега организираме народа; 8-мо, всичкият добитък от чифлиците и житото от хамбарите на беговете да се вдигне за храна на населението и четите; 9-то, на ония бегове, които доброволно дадат житото си или добитък колкото и да било, да не им се изгарят кулите; 10-то, сраженията по възможност далеч да стават от селата, освен когато отбраняваме селото; 11-то, позиции, които не можем да удържим по-дълго време, не трябва да хабим силите си напразно

Конгресът, който трябваше да стане, ще одобри или не моя проект — това е негова работа, но аз съм длъжен да дам още едно предложение.

На „хуманна” Европа не може да се разчита да взема наша страна; за това да може да се хванат за заложници някои от консулите на големите държави. Последните повече ще викат против Турция, когато тях лично боли.

С поздрав на всички ви, организатор и войвода 11 март 1903 г.

Никола Петров (Атила Елонски)


Това ми писмо не беше настигнало Сарафов в моя район, а едвам в с. Ешки-су, Леринско. В 1902—1903 учебна година беше учител в Ешки-су Никола Атанасов Константинов от гр. Охрид, комуто беше поверен районният шифър. И той беше прочел на Сарафов писмото ми с проектоплан за въстанието.

171

Аз тежко боледувах 20 дена под грижите на лекаря, после бързо се подобряваше здравето ми. Обучавах градските революционни групи на военни знания. Стоях още 20 дена, упражнявайки всякоя вечер по една-две групи. На 13 април си заминах в четата. На път от село Новаци за с. Брод, където беше четата ми, в село Теновци намерих Тодор Златков с четника Михаил Наумов Лисолай. Запознах се с него и четника и го оставих да си почива, като гостенин в района ми, без да подозирам, че тоя приятел е изпратен да ме шпионира и прави доноснически клевети против мене пред окръжния комитет. Тодор Златков иска окръжният комитет да му даде право за войвода и да предпише на моята чета да отида и се присъединя при него. Той никаква работа не предприемаше в района ми, а само ковеше клевети и се навърташе в три села — Тепавци, Чегел, Добромире. Той беше болнав, туберкулозен човек, та беше оставен от Георги Сугарев като слаб, който затруднява движението на четата му. Придружаващият го четник бе схванал това и искаше да го напусне и се присъедини към моята игра, но аз не приех, докато не получих предписание от окръжния комитет.

Окръжният комитет знаеше вече, че аз съм против всякакво въстание. И послушната машина Т. Зл. се нагласяваше вече в организирания от мене напоследък район и добре дисциплинираната моя чета. Въстанието беше решено в Солун още в първите януарски дни...

На 15 април вечерта получих една бележка от окръжния революционен комитет с поръчение да взема един четник и да замина веднага за Чикаго (Смилево). Получих също и друго писмо от поручик Георги Папанчев, Алеко Церовски и Марко Иванов. Те пристигнали през нощта и заедно отпътувахме в с. Карамани, мой район, където престояхме на 16 април и вечерта се отправихме през селото Лавци, откъдето се издигаше по ребрата на един голям склон от Бигла планина тясна лъкатушна междуселска пътека за с. Облаково. Селото Лавци беше турски бейски чифлик, разположен на десния бряг на р. Шевница, близо до Върбишкия хан и до шосето за Кичево. Селото Облаково беше чисто българско. Неговите около 60 къщи, покрити със слама, рисуваха материалното положение на селяните. Населението живееше повече от гурбетчилък, кюмюрджилък и в малка степен скотовъдство, понеже селската му мера беше заграбена от близките турски села.

Местността е стръмна със североизточно наклонение, но живописна. От далеч селото има изглед на каракачански ко-

172

либи. В Облаково пристигнахме късно през нощта; там намерихме и други пътници за Чикаго. След малка почивка разбрахме се и си пожелахме взаимно добър път. Тъмна гъста мъгла още повече затъмни и тъй черната безлунна нощ. Куриерът от Облаково, добър познавач на мястото, тръгна напред и ние, заловени ръка за ръка, с него стигнахме до реката Шевница. Близо над нас е голямото село Гонеш, а близо към реката две малки български села: Стрежово и Свилища. До тук минахме през гъст лес. Двете страни на реката образуваха малки лъки, а зад тях пак стръмно се издигаше друг склон на същата Биша планина, пак тясна пътека и гъсталак. Славеят се обади през утринната заря с гладкия и трептящ глас — цял птичи хор се обади, а някои от спътниците тихо шепнеха: „Стига народът е спал в това райско място.” Мъглата заедно с нощта бързо взе да се къса. Преди слънцето да целуне високите планински върхове, ние бяхме поздравени с добре дошли от въоръжената селска стража на с. Смилево. Един от стражата ни заведе в две къщи да си отпочинем. Ние с леринските спътници и другари бяхме в една квартира. Отпочинахме си два часа, след което бяхме повикани в определената голяма зала за конгреса.

Април 17 ст. ст. е ден първи на конгреса. От Костурско са дошли всички войводи, с изключение само на Лазар поп Трайков и Иван Попов. В началото присъствуват всичко 24 души, от които 2 четници гости, придружаващи своите войводи. Ние нямахме пълномощия от представляваните от нас районни началства. Ония, които не се познаваха, запознахме се помежду си не като фактори в даден район, а като обикновени граждани. Представителите на Окръжния комитет ни титулуваха войвода в еди кой си район или околия. Делегатите от Кичевско, Охридско, Русенско не всички бяха пристигнали още, а само по един, двама, но трябваше да се пристъпи към работа, защото имаше опасност, че турските власти ще открият мястото.

След кратка размяна на мисли, пристъпихме към избор на бюро: председател, двама секретари и двама за смяна. Най-авторитетната личност за председател беше Даме Груев. Изборът беше с явно гласуване. Даме беше избран единодушно. Бяха посочени за секретари Никола Петров и Парашкев Цветков. Аз не приех, понеже смятах да създам опозиция против образуваното силно течение за въстание. Наложено ми бе да седна при председателя и пиша протокола. Още при първите 5—6 реда разбърках обикновената азбука с разни

173

шифри и помолих делегатите да ме освободят, като изберат друг вместо мен. Избрахме Христов за секретар. Цветков и Христов бяха до края секретари.

Даме откри конгреса с приветствена към делегатите реч. Изложи положението на Турция и онова, в което е поставена, ВМРО в момента, но скри от делегатите, че главната причина за въстанието са върховистите. След направеното от Даме кратко изложение, поиска да му се даде кратък отчет от присъствуващите делегати за състоянието на представляваните от тях райони. Искаше да знае Даме от другите делегати за всяка околия или рев. район: колко пушки, каква система и какви налични човешки сили има за бойци. Когато се обърна към ония, които имаха голямо настроение за въстание, те гузно отговаряха: с колкото имаме, с толкова ще въстанем. За храна въпрос не даваха да стане, а храната беше, която трябваше да заеме първо място във въстанието. Даме се обърна към мен с въпроса: „Искам истината да ми кажеш за духа, материалната и оръжейна готовност в организираните от теб райони.” Казах: Охридско, което напуснах преди четири месена, оставих го с 1360 пушки и 20 000 патрона, с дух не за въстание, а за работа. Демир Хисар с Крушовско напуснах преди 19 месеци — с 285 пушки и с около 6000 патрони. Изпратихме им от Охридско още 100 пушки с 2000 патрони — делегатите са тука и могат да кажат какво са предоставили. Прилепско съм напуснал преди 16 месеци — в селата, които организирах и в които правих събрания, имаше 18 пушки с около 2000 патрони. Делегатите са тук — ще си кажат думата. Битолското поле и Мориховско, сегашни мои райони, имат само 30 пушки в четата и други с 5000 патрони. Нека дадат всички делегати доклад за своите райони, след което аз ще искам да говоря по случай голямото настроение за въстание.

Пандо Кляшев, Костурско, каза, че имат над 1500 разни пушки, главно „Гра” и манлихерови с по 200 патрони. „Хранителни запаси нямаме, но се надеем да си набавим в най-скоро време.” Току-що бе пристигнал Славейко Арсов от Ресенско. „Оръжие имаме досега над 850 пушки с повече от 200 патрони на пушка. С храна лесно ще се снабдим. Това, що няма у нас, има го у турските чифлици.”

Христо Узунов: „В нашия район Охридско—Стружки, след напускането на бившия ни войвода Н. Петров ние сме доставили оше оръжие в градовете Охрид и Струга. Петров знае и не докладва за него. Храни нямаме в селото и за населението, а също пари нямаме, ако стане нужда да се купува.”

174

Димитър Матонов от Демирхисаря: „Ние не знаем точно числото на оръжието, но е над 400 „Гра” и малко Мартинови, тетовки и държавни турски с по 200 патрони. Храна населението си има.”

Никола Карев, Крушово: „Нашият район има 320 различни пушки с ония в четите, но патрони няма и по 120 на пушка.” Обади се Лозанчев: „Ще ви доставим гилзи, барут, капсули и олово да си ги напълните.” Карев, недоволен: „Ние сме пред деня на въстанието, а народът няма с нищо да посрещне първия ден на прогласеното въстание.” Пиперката трусна приклада на пушката о дъските на пода и каза: „Никога не ке имате повече, вий крушовци сте против въстанието; който не иска въстание, да си върви в България.” Председателят му забеляза да не обижда и да иска думата, когато иска да каже нещо.

Петър Ацев, Прилепско: „Нашият район няма повече от 80 пушки заедно с града и четите. При това положение лудост е да вдигнем въстание.” Сарафов го апострофира с думите: „На вас ще ви дойде цяла въоръжена от България чета, може би и Гьорче Петров с нея.” Ацев: „Не са достатъчни вашите думи г-н Сарафов.” Препирните между делегатите се почнаха — оформяваха се вече две течения — за и против въстанието.
 

Наки, Арсо и другите охридски делегати пристигнаха през нощта срещу 18. IX. Наки: „Ние имаме само 80 пушки, от които 60 „Гра”, останалите мартинки с по 130 патрона — едно на друго. Населението е гладно, миналогодишната реколта не беше добра. Сегашните жита са хубави, но сме далеч още за жетва.”

Георги Папанчев, Лерински източен район: „Ние имаме за половината Леринско повече от 350 пушки, от които две манлихерови, останалите „Гра” с по 250 патрона; имаме пари и храна на четите.” Н. Петров направи забележка, че не само четите се нуждаят от храна: жените, децата и родителите на въстаналия народ трябва да се осигурят с храна и други запаси, защото щом пукне първата пушка на прогласеното въстание, пазарите ще се затворят.

След дадения до тук доклад от всички райони прочетоха протокола от 17 и 18 до обед. Отидохме на обед със силно и високо настроение.

175

След обед в 2 часа почнаха разисквания по протоколите с голямо оживление.

Още във вчерашното предобедно заседание заявих, че си запазвам правото да говоря по отчета. Взех думата и не се спрях на протоколите, а на самия отчет, за който си държах бележки и казах следните няколко думи:

„Другари делегати, въпросът за въстанието е решен. Десетките хиляди човешки жертви, безсметно вложения труд и енергия помогнаха да се създаде масово революционно движение, пазено като зеницата на очите от неговите основатели. Ние отраснахме това движението до днешния ден до положението на юноша, от който не само Турция, в чиито територии се роди то преди десет години, но и Европа треперят. Ние сме повикани тука да подпишем присъдата на оная народна рожба, за която се клехме да дадем живота си, за да я запазим и отраснем. Тя — македоно-одринската революционна организация е страшилище, тя е зареденото оръжие и никой не смее да се доближи до него със зли намерения, докато оръдието не гръмне и видят враговете силата му. Ние обявяваме на враговете си, че оръдието ще гръмне и те са готови да се нахвърлят върху него след първия му изстрел.

Ние не сме достатъчно готови да атакуваме по всички линии неприятеля, т. с. да обявим всеместно и масово въстание в Скопско, Солунско и Одринско. Ние не сме популяризирали нашите искания. Щом обявяваме въстанието, всички претенции, особено Гърция и Сърбия ще се нахвърлят върху нашите позиции (селата) зад настъпващите турски войски, ще деморализират населението, ще използуват терора и насилията от турските власти и ще искат да накарат нашите хора да декларират, че са сърби, че са гърци и по този начин да бъдат закриляни пред властите. След въстанието не ще имаме революционно дело, а българският елемент ще бъде подложен на преследване и претопяване.

Някои от войнствено настроените вземаха да ме иронизират и обвиняват в малодушие. Това бяха хора, които не знаеха как се създава революционна организация, а ги намираха готови създадени, не ценяха чуждия труд, енергия и народните жертви.

Сарафов взе думата, за да подигне духа на делегатите и каза следното:

176

„Господа делегати,

От изказаните мисли от някои преждеговоривши делегати излиза наяве, че съществува страх и недоверие в своите сили. Нека Ви кажа, господа, че ние не сме сами в борбата за свободата на нашата родна Македония. Преди да напусна София преди два месеца говорих с военния министър, изтъкнах му намеренията на ВМРО. Обеща ми съдействие — триста хилядна армия, господа, е напълно готова; опинци, муниции, сухари, всичко е готово, само чакат да пукне пушка в Македония и да прелетят Осогово и Рила. България ще воюва, ние само да дадем повод.”

Аз и някои други възразихме. Щом е така — нека България обяви войната и ние сме готови с каквото можем да действуваме с партизански отреди, а не с локално въстание само в един вилает.

Сарафов: „Революционерът, господа, не трябва да се обезсърчава, не трябва да е скептик. Той трябва да разчита на своите сили и на всяка човешка демократична и хуманна помощ — само тогава ще издържим борбата до край и ше увенчаем труда си със свободата на роба. Напред прочее в борбата, а малодушните да стоят като баби на страна.”
 

След като свършихме описа на оръжието, ясно се виждаше къде колко оръжие има. Делегатите от по-слабите райони силно протестираха против централното ръководство в окръжния комитет и искаха да им се достави оръжие в най-скоро време или в противен случай решенията на конгреса за тях не са валидни. Окръжното революционно ръководно тяло все им обещаваше. Болшинството нагъна с увещания недоволните и те млъкнаха. Най-после се „уяснихме върху всички въпроси”.

. . . Впечатленията, които произведоха у делегатите около 200 деца преди обед 11,30 часа, не можех да не ги отбележа. Разделени на два противни военни лагери от две срещуположни височини с малка седловина помежду им се атакуваха с прашки, натоварени с раници, пълни с камъни и с препасани от дърво саби. Стрелбата се започна от около 200 крачки помежду противните лагери. Прави се пристъп от фланговете. Почна се ръкопашният бой, а от центровете ка-

177

мъни се сипеха немилостиво, като град върху атакуващите се и с песни „бой,.бой искаме ние, да победим врага зли — мир и правда да зацарува, българина да домува и пр.” ... Делегатите надигнаха глави, като диви гъски в блато гледаха през прозорците и не обръщаха внимание на думите на ораторите. Председателят звъни и кани всички да седнат по местата си, но като виде насреща по разклоненията на „Гьоров гроб” какво става и сам той (Даме) се увлече и даде 10 минути почивка, разбира се, да видим края на сражението. Наистина дочакахме края: от двете, страни 12 ранени. Нападателите от югозапад бяха победени. Бързо се наредиха победителите, между тях и пленниците. Наредени по четирима в редица, командирите дадоха заповед, „ходом-марш” и гръмна песента, „ние идем от полето, дето славно се бихме, излез, излез, мило либе, посрещни ме и ти, майко, целуни ме” и пр. Мнозина тълкуватели се явиха между нас. Правеха се коментари за предстоящото ни въстание, не можехме да хванем никаква сериозна работа до обед . . .

Следобед, от 2 часа, на 19 април, продължи работата.

1. Да се изберат помежду ни хора, на които да се възложи да определят деня и изработят прокламациите за въстанието, а ако се окаже нужда, избраните да водят преговори с правителствата на другите държави, както и с турското.

2. Избраните хора да се наричат глава на въстанието в Битолския вилает — Горски въстанически главен щаб.

Щабът бе избран с тайно гласуване в състав от следните лица:

1. Даме Груев — той беше член и на Централния комитет, а сега основа на първото боево и дипломатическо тяло на главния щаб.

2. Анастас Лозанчев — до избора му за член на щаба беше председател на окръжния революционен комитет за целия Битолски вилает.

3. Борис Сарафов, по чин поручик, самопроизвел се капитан; той се намираше от 2 и половина месеца в Битолския вилает с 22 четници с мисия за въстание, което подготвяше преди конгреса да му даде това право.

Конгресът предвиди, че ще има нужда да избере в запас още трима и избра: На мястото на Даме — Лазар поп Трайков, на мястото на Лозанчев — Георги поп Христов, а на Сарафов — Петър Ацев. Избрахме също и горски районни въ-

178

станически щабове с по едно лице, което да разбира от военна и техническа стратегия и команда.

Правата и длъжностите на генералния щаб, на районните щабове, както и на другите градски и селски революционни началства са вписани в правилника, изработен от конгреса.

Разглеждахме и един от най-сериозните и най-важни въпроси — именно какво да се прави със старите, недъгавите, жените и децата и се реши:

1) Старите, недъгавите, жените и децата да си останат по домовете, като интендантските, т. с. продоволствените комитети, каквито ще бъдат избрани за всяко село и град, вземат грижата да им доставят храна и други потреби.

2) В планинските места населението да се вземе под грижите на четите от въстаналите райони.

3) От полските села да се вземат в четите само най-способните ( и най-подозрените от турските власти.

4) Ония турски села, които са оставили лоши спомени в християнското население и по време на въстанието останат неутрални спрямо въстаналия народ, да не се опожаряват от нашите чети.

5) Мирното турско население да не се преследва и убива, както и на имотите му да не се посяга.

6. Имотите на беговете — кули, чифлици и др., да се опожарят, а добитъкът им да се задигне за храна на въстаналия народ.

7) Всички зърнени храни, каквито се намират в хамбарите, да се вземат за храна на въстаналия народ.

8) Да се разпределят всички интелигентни сили според нуждата на въстаналите райони.

9) Да се складират големи запаси храни в предварително приготвени в планините подземни пещери (брашно, сухари и други).
 

Тъкмо на обед куриерът Дичьо (смилевец) пристигна от Битоля с писма, носещи скръбни новини, някои от които той ни разправи, преди да прочетем писмата: на 16 срещу 17 април, четвъртък, в Солун, кафенето „Коломбо” и турската банка били хвърлени във въздуха от бомби и динамит. Заинтересувани повече от разказа на куриера, набързо бяха отворени и прочетени писмата с голямо внимание. Натрупахме се едва ли не като мрави над четена, давахме ухо и се натискахме всеки да чуе и да надникне в писмото, за да не бъде

179

излъган. Писмото беше написано малко с по-големи подробности от онова, що чухме от куриера. В него се казваше:

„Срещу 17 през нощта, сряда, срещу четвъртък, в X [1] кафенето „Коломбо” и турската банка били хвърлени във въздуха от наши хора. Както се вижда, въстанието е провъзгласено. От атентаторите още в момента от взрива са били убити трима, неизвестно колко хванати и колко спасени. Гарванов и някои други от ръководителите били арестувани. Имало много убийства и арести на българи. Арестите, както и убийствата продължават. Влакът от Солун две вечери не е дошъл. Тука около конака и бенедието копаят, навярно да търсят динамит. Стража е поставена навсякъде по улиците, говори се, че тука ще предизвикат турците въстанието. Не знам какво да правим.”

В прибавка на горното писмо имаше едно писмо до Ан. Лозанчев със следното съдържание: „Тежко на душа да ме имате, що ме оставихте сам. По-скоро работа вършете и си елате. Аз съм тук самозатворен, не смея да излеза, защото взеха да преследват и тука.”

Това беше Лука Джеров, член на Окръжния революционен комитет в Битоля. В тоя ден обядваме всички делегати в заседателната зала на конгреса на една трапеза. Броихме 36 делегати.

На горните писма на Битолския окръжен революционен комитет конгресът отговори да поиска и допълнителни сведения, като същевременно даде наставления какви мерки да вземе за предпазване: „1. Да се наредят хора, които да узнаят и най-малките движения на войските. 2. Куриерите всяка минута да бъдат при ръководителите за бърза услуга,, но с голямо предпазване. 3. Ако нещо се предизвика от страна на турците, не отговаряйте със същата мярка, а строго пазене, за да се избегнат жертвите.”

Оставихме грижата на селското революционно началства в Смилево да намери куриер и изпрати писмата, а конгресът продължи работата си по определяне правата и длъжностите на главния щаб и другите районни щабове, войводи, четници, градски и селски началства.

Пристъпихме към нареждането на правилника. Той бе написан на прост език и ясно, защото се отнасяше за прости и неграмотни хора на организацията. За да не бъдем всички ангажирани в нареждане на правилника, определихме едно
 

1. X — гр. Солун.

180

лице да го напише, като му се даде от конгреса нужният материал. За това беше натоварен Димитър Дечев. Той добре познаваше военния дисциплинарен устав, та никак не затрудняваше работата му, като го комбинира с дадените инструкции от конгреса.

До вечерта конгресът не прибегна към никакви други решения, а само обсъждаше въпроса за ненавреме станалото в Солун и последствията от него, предвиждайки широко настъпление от страна на турците спрямо нашите още не добре подготвени организации.

През нощта на 19. срещу 20 април пристигна куриер с писмо направо да моята чета от заместника ми Иван Наумов. Ето и самото писмо:

„Драги Атиле,

От два дена насам ние се намираме в „Сахара”. Снощи влязохме в ... Паралово. В същото време, когато бяхме вече привършили работата си, селяните ни известиха, че сме били предадени от някой около 45-годишен човек. Още като влязохме в селото, той отишъл и казал на поляците и кехаите, че четата е в селото и събира пари за пушки. Ние побързахме да обсадим кулата, но турците бяха вече избягали, а нам не оставаше нищо друго, освен да потърсим шпионина, но и него не намерихме. Дадохме зор на домашните му, които казаха, че е отишъл на воденица в Градешница. Ние разбрахме, че той е отишъл да повика аскер от с. Витолии. Скоро по една позната нам путека предварихме — заловихме го и изпратихме в златните скутове на Аврама. Ще заминем за село Пожарско, че там имало оръжие. Пари не сме прибирали от никъде, щото да можем да купим някоя пушка. Пиши ни час по-скоро какво да правим.”

Приготвих писмото-отговор и го предадох на куриера си Стойчо от Поталино, Мориховско. Съгласих се с искането на другаря си Ванчо и им писах да заминат до Пожарско, но да не влизат в селото, а да повикат вън хората, които са обещали, че ще доставят оръжие. Пожарско е чужд район за нас и ние нищо не знаем за революционната здравота на хората там. „Пазете здраво — писах аз — да не пострада нито четник, нито друг човек на организацията, докато дойда и сам взема отговорността за всичко.”

181

Оставих куриера да си отпочине малко и преспи 2-3 часа; поръчах на селския куриер след 2 часа да дойде и изпрати моя частен куриер Стойчо Петров.

Атентатът в Солун беше известен не само на хората в конгреса, но и на всички селяни в Смилево. Във всякоя къща се говореше и преценяваше от събеседниците. Някои разчитаха на европейска намеса в полза на нашето въстание и други всевъзможни и невъзможни заключения.

Но ето, че се раздаде тревожен вик от женски глас, който вик поканваше на оръжие останалите жени. На този вик се отговаряше пак от жени: „мъжете да си седат, ние ще направим онова, което трябва на кекавите обедничани.”

Силно бяхме заинтересовани, изтичахме да видим, разбира се, както всякога, с пушки в ръка. Жените не позволяваха да се мешим в работата им, която смятаха да я свършат сами. Селото ечеше от виковете на жените. „Със секира, с колове ще ги избием като поганци (мишки) тези голтаци. Мъжете да си седат всички по местата.”

Докато ставаше тая аларма, един от караулите на „Гьоров гроб” с търчане слезе към нас; тълпата се спря и с любопитство очакваше да чуеше каква вест носи тоя запъхтян момък. Но той идеше да научи какво е станало, казвайки: „Ние още нищо не сме видели.” Една от жените каза: „Ами че селото Свинца горело — ни казаха, и обедничани турци били тук в гората около селото ни.”

— Не, днес подир обед изгоря една къща в Свинища и около 20 души турци въоръжени заминаха нагоре по реката Шовница, обаче куриерът, който дойде днес от същото село, трябва да е разправил подробно на селското ни началство или в конгреса — каза караулът. — На момчето-караул дадохме да разбере, че заминалите двадесет души въоръжени турци не са минали безцелно. Те с други има да предприемат акция против някое село, да предаде нашите думи и на другите караули строго да бдят. Върнахме се по местата си, но нащрек. Часът е един след полунощ. Допрян до стената с дясното си рамо заспах, но току що затворих очите, чух познат глас: „Ставайте-е-е-й. Селото Цапари е обсадено от много войска и башибозук от много турски села. Селяните се бият.” Този глас беше първият, който вестяваше, подир него се чуха от много къщи от селото гласове: „помощ—помощ, въоръжавайте се и тръгвайте право на полесражението.” Тези викове и наредби не бяха от хора, които съставляват конгреса. Делегатите се събраха бързо в разстояние на 10 ми-

182

нути и решиха да не изпращат никаква помощ на сражаващите се, а да се усилят постовете по всички страни около селото и да се изпрати местната чета, придружена с още около двадесет-тридесет души по-добри четници и още някой друг войвода в с. Дявато. Местната чета се предвиждаше от Георги Сугарев, а четата, която го придружи, беше на Йордан Пиперката, понеже последният беше дошъл на конгреса с цялата си чета. Те заминаха на пост, където конгресът им нареди, а другите делегати продължиха заседанията си, като все повече и повече мъчни задачи му предстояха за разрешение.

Какво да се прави против това неочаквано предизвикателство? Дали да приеме хвърлената ръкавица от турските власти, или да си направи оглушки за този предизвикателен и чувствителен от неприятеля удар? Да чакаме, си казахме, и ако се разширят нападенията, съобразно тях ще решаваме.

На решението на конгреса да не дава помощ на сражаващите се, а изпрати само постове, които от далеч да пазят да не би неприятелят да разшири нападенията си, беше само една палиативна мярка според мене. Ами ако неприятелят разшири нападенията си и на други села, нали щяхме да го посрещнем с оръжие? Акцията му против нас щеше да бъде с по-голяма сила и ние щяхме да групираме такава сила и ако не обявим въстание, действията ни ще бъдат партизански, които не може да развържат ръцете на неприятеля за палежи, за масови убийства и клане. Второ, че ние няма наведнаж да въоръжим всичките си човешки и материални сили, които ще ни дадат възможност да продължим борбата си години време и намерим по-благоприятен ден за едно всеместно и масово въстание, от което ще да се добие с пълна сигурност свободата на Македония с надежда, че ще привлечем или разколебаем голяма част от бедния и работен турски народ. Другите народности не се борят срещу нас, а са погълнати от силата на организацията ни. Тъй разсъждавах аз. Едно и което най-много ме безпокои, борбата ни с върховизма. Ние се намираме пред едно предрешено въстание и правим конгрес само за формалност.

Предстоеше работа, но уморени от 24-часова прикованост все на едно място, мнозина от участвуващите в нощното заседание заспаха.

Изпратихме куриери в Ресенско да се приближат четите една към върха Пелистер, друга близо до с. Дявато, куриери постоянно да сноват между тях и конгреса. Последният имаше широка мрежа от куриери по всички направления.

183

20 април.

Съмна вече и веднага наредихме да се съберат в заседателната зала всички отсъствуващи делегати. Този ден конгресът няма да предприема нова работа освен да следи сражението дали ще продължи и какъв размер ще вземе.

Към 12 часа на обед конгресът получи писмо чрез с. Дявато от сражаващите се. Писмото беше изпратено до Дявато с куриер от Цапари. Ето съдържанието на писмото.

„Аз и поп Т. с двадесетина души добре въоръжени селяни сме вън от обсадата. Нищо друго не е хванато и не могат да хванат, освен падналите 15 души младежи, у които се намираше добро оръжие. Има хванати и закарани в Битоля 40 души старци, обаче у тях никакъв признак на бунтовници не е намерен. Сражението утихна, селото е пълно с войска, която обискирва. Пишете ни какво да направим и къде да отидем?”

Като се получи горното писмо, конгресът направи заключение, че действията на турците ще се ограничат със с. Цапари и редактира кратко писмо със следното съдържание:

„Явете ни причините на аферата, що е дало повод да бъде нападнато селото. Пишете точно часа и минутата, в които пишете писмата, а също в колко часа през нощта бе нападнато селото. Бъдете бодри: четата, с която ще се срещнете, ще ви каже какво да правите.

Да живее революционното дело!
С братски привет от всички ни
Даме.”
20. IV. 1903 г.


Преди да изпрати писмото на цапарските другари, конгресът реши да направи няколко фотографически снимки. Фотографиран бе Анастас Лозанчев с апарата на организацията. Фотографът направи 7—8 снимки при различни пози. След това обядвахме и решихме да отделим малко време за почивка и спане. Мнозина от делегатите не бяха приспали никак от 36 часа време.

Всички бяхме вече вън от заседателната зала на открито — почивахме до вечерта.

184

Предстоеше ни на 21. IV. да прочетем и приемем дисциплинарния правилник. Прочетохме го по параграф, спирахме се с малка критика по всички параграфи ...

Току-що бе приет правилникът от делегатите, и куриер пристигна от Битоля с писма. Очакваме подробности за случката в Цапари и Солун, но нищо по-ново. Дописникът от Битоля не знаеше за падналите 15 души младежи в Цапари с оръжие в ръка, той очакваше селяните от Цапари и др. да се оплачат пред европейските консули за злодеянията на турците. Прилаганата дотогава мярка „бий и плачи” не можеше да се приложи, а трябваше да чакаме добрата воля на самите турци да спрат да не прилагат действията си спрямо другите, както в Цапари. Предполагахме, че и турците са излъгани, че в селото е имало българска чета, и за туй са нападнали — щом спряха акцията си само с него. Турците измениха само начина на действие в разстояние на няколко дена, а не отмениха решението си да убиват християнското население, главно българското.

На 22 април получихме писмо от Прилеп: „Турците убиват, когото срещнат по всички междуселски пътища и по полето, вчера и днес са убити 2 мирни работници, стрелят, които срещнат, не можем да се появим на улицата, взимайте, мерки.
 

В Битоля не само башибозукът нападаше и убиваше. Войската сутринта рано нападна мнозина от гражданите, които се опитваха да излязат от домовете си, и уби 25 души по главните улици на Битоля около р. Драгор. Те очакваха да им се отговори с оръжие от християнското население, но от никъде не получиха очакваното и млъкнаха.

По този повод консулите в Битоля бяха направили въпрос пред валията. В какъв смисъл се е говорело, не зная. В Битоля не последваха други убити, но по шосето Битоля, Прилеп, Прилеп—Кичево, Битоля—Кичево, по нивите, където си работеха хората, в продължение на 10 дена до 1 май зарегистрирах в дневника си 117 убийства, заедно с ония в с. Цапари и Битоля. От разни места се получаваха съобщения за нападения и убийства.

Даме като глава на революционната организация оказа слабост и извика „по-добре ужасен край, отколкото ужас без край”. Аз бях вроден в революционната организация, като майка в рожбата си, и дълбоко ме засегнаха думите на Даме, който обричаше революционната организация на смърт.

185

По случай стрелбата по мирни граждани и убийствата от войската в Битоля куриерът Дельо пак донесе поща от Битоля и съобщение от Солун за сражението на четата Димитър Гощанов в с. Баница, Серско, където заедно с Гощанов и 3 четници падна убит и великият апостол за свободата на Македония и Одринско Гоце Делчев. Ние неговите ученици и съидейници пазим неговия скъп завет.

Делегатите започнаха да се разотиват още през деня на 23 април. Леринските делегати си заминаха с ресенци и костурчани, а аз с крушевци и демирхисарци. В Демирхисарските чети при Боишките ливади правихме през деня маневри. Пътувахме все през деня. При с. Засила ме посрещнаха четите на Питу Гулев, Коста Попето и Гюрчин Наумов с развети знамена. Не ми правеха добро впечатление тия въоръжени демонстрации денем: далеч бяхме още от деня на въстанието, трябваше още да пазим владението само на нощта, а денят да превземем със силата на оръжието в изненада на турските власти.

От Крумово до с. Плетвар, Прилепско, пътувахме само с един четник Иван Кумев. От Охрид и от Плетвар дигнахме два товара динамит, предназначен за Леринско. Тоя динамит щеше да се предостави за работа на Дачо Иванов и Георги Чакъров, за да минират някои мостове и тунели. Георги Чакъров е жив още, а Дачо не знам.


[Previous] [Next]
[Back to Index]